Рубиненочервено

Глава 15

Един файтон на пазителите ни откара от Темпъл до Белгравия. Движехме се покрай брега на Темза и този път можех да разпозная много от познатите ми места в Лондон. Слънцето огряваше Биг Бен и Уестминстърското абатство и за моя огромна радост по широките булеварди се разхождаха хора с шапки, слънчобрани и светли рокли като моята. Парковете искряха в зелено, улиците бяха грижливо павирани и никъде не се виждаше кал.

— Тук наоколо всичко изглежда като декор за някой мюзикъл — казах. — И аз искам такъв слънчобран.

— Улучихме хубав ден — каза Гидиън. — И хубава година.

Той бе оставил цилиндъра си в сутерена и тъй като на негово място щях да направя абсолютно същото, не го направих на въпрос.

— Защо просто не издебнем Маргрет в Темпъл, когато дойде, за да елапсира?

— Вече опитах два пъти. Не ми беше лесно да убедя пазителите в добрите си намерения, въпреки паролите и пръстена ми. Винаги е трудно да се предвидят действията на пазителите в миналото. При съмнение са обучени по-скоро да защитават познатия им и закрилян от тях пътуващ във времето, отколкото посетителя от бъдещето, който почти или изобщо не познават. Както и сториха през нощта и на сутринта. Ако я посетим в дома й може би ще имаме повече успех. И при всички случаи изненадата ще е по-голяма.

— Но не е ли възможно да бъде охранявана ден и нощ от някой, който само чака да се появим? Всъщност от много години тя вече ни очаква, нали така?

— В хрониките на пазителите не е отбелязано нищо за допълнителна охрана. Само задължителния пазител, който наблюдава къщата на съответния пътуващ във времето.

— Мъжът в черно — извиках аз. — Пред нас също стои един такъв.

— Явно не особено незабележимо — ухили се Гидиън.

— Не, дори изобщо. Малката ми сестра го смята за магьосник. — Като казах това, ми хрумна нещо. — Имаш ли братя или сестри?

— По-малък брат. Е, не е чак толкова малък. На седемнайсет е.

— Ами ти на колко си?

— На деветнайсет. Или почти на толкова.

— Щом като вече не ходиш на училище, с какво се занимаваш тогава? Освен пътуването в миналото, разбира се.

И свиренето на цигулка. И всичко друго каквото там правеше.

— Официално съм записан в Лондонския университет. Но мисля, че мога да забравя за този семестър.

— Каква специалност?

— Май си много любопитна?

— Просто беседвам с теб. — Това го бях научила от Джеймс. — И така, какво следваш?

— Медицина.

Звучеше малко смутено. Аз се въздържах да не извикам изумено „О!“ и отново погледнах към улицата. Медицина. Интересно. Интересно. Интересно.

— Днес в училище това твоят приятел ли беше?

— Какво? Кой? — погледнах го смаяно.

— Момчето зад теб, което бе поставило ръката си на рамото ти — гласът му прозвуча съвсем непринудено, почти незаинтересовано.

— Имаш предвид Гордън Гелдърман? Мили боже.

— Щом като не ти е приятел, защо има право да те докосва?

— Няма право. Ако трябва да съм честна, изобщо не съм забелязала, че го е направил.

И то само защото бях прекалено заета да гледам как Гидиън си разменяше нежности с Шарлот. При спомена за това се изчервих. Той я бе целунал. Или почти.

— Защо се изчерви? Заради Гордън Галахан?

— Гелдърман — поправих го.

— Както и да е. Приличаше на идиот.

Нямаше как да не се засмея.

— И звучи като такъв. Освен това се целува ужасно.

— Не исках да навлизам чак в такива подробности. — Гидиън се наведе напред и завърза наново връзките на обувките си. Когато се изправи, кръстоса ръце пред гърдите си и погледна към улицата. — Виж, това е „Белгрейв Роуд“! Вълнуваш ли се да видиш твоята прапрабаба?

— Да, дори много. — Веднага забравих за какво бяхме говорили. Моята прапрабаба, която бях на път да посетя, беше с няколко години по-млада от майка ми.

Явно съпругът й бе добра партия, защото къщата на Итън Плейс, пред която спря файтонът, бе много аристократична. Както и икономът, който ни отвори вратата. Той бе по-изискан и от господин Бърнард. Дори носеше бели ръкавици!

Той ни изгледа доста подозрително, когато Гидиън му подаде визитката си и обясни, че сме дошли изненадващо на гости за по чаша чай. И че без съмнение неговата скъпа приятелка, лейди Тилни, много ще се зарадва да чуе, че Гуендолин Шепърд е дошла да я посети.

— Мисля, че не му се стори достатъчно изискан — казах, когато икономът се отдалечи с визитката. — Така без шапка и бакенбарди.

— И без мустаци. Тези на лорд Тилни стигат от едното до другото му ухо. Виждаш ли? Ей там виси негов портрет.

— О, боже! — Прапрабаба ми имаше доста причудлив вкус по отношение на мъжете. Тези мустаци бяха от типа, които нощем трябваше да се навиват на ролки. — Ами ако отрече познанството си с теб? Възможно е да няма желание отново да се срещне с теб.

— „Отново“ е добре казано. За нея са изминали осемнайсет години.

— Толкова много? — На стълбите бе застанала слаба и висока жена, а червените й коси бяха прибрани в прическа, която наподобяваше моята. Приличаше на лейди Ариста, само че с трийсет години по-млада. Забелязах с изумление, че и походката й бе точно копие на тази на лейди Ариста.

Когато се спря пред мен и двете останахме мълчаливи, толкова бяхме погълнати от това, да се оглеждаме взаимно. В прапрабаба ми видях нещо и от моята майка. Не знам кой или какво видя лейди Тилни във външността ми, но кимна и се усмихна, сякаш гледката я удовлетворяваше.

Гидиън изчака известно време, после каза:

— Лейди Тилни, все още имам същата молба към вас, както преди осемнайсет години. Нуждаем се от малко количество от кръвта ви.

— И аз ще ви отговоря по същия начин, както преди осемнайсет години. Няма да получите кръвта ми. — Тя се обърна към мен. — Но мога да ви предложа чай, въпреки че още е малко рано. На по чаша чай се води много по-приятен разговор.

— Тогава задължително трябва да изпием по една чаша — каза Гидиън чаровно.

Последвахме прапрабаба ми нагоре по стълбите в една стая с изглед към улицата. Върху малка кръгла маса до прозореца бе сервирано за трима души, чинии, чаши, прибори, хляб, масло, мармалад и в средата — плато с кифлички и много фини сандвичи с краставички.

— Изглежда така, сякаш сте ни очаквали — казах, докато Гидиън старателно оглеждаше стаята.

Тя отново се усмихна.

— Нали? Човек наистина може да си го помисли. Но в действителност очаквам други гости. Заповядайте, седнете.

— Не, благодаря, при тези обстоятелства предпочитам да останем прави — каза Гидиън, който изведнъж бе станал много напрегнат. — Не бихме искали дълго да ви притесняваме. Просто бихме желали да получим някои отговори.

— А какви са въпросите?

— Откъде знаете името ми? — попитах. — Кой ви е разказал за мен?

— Имах посетители от бъдещето — усмивката й стана по-широка. — Често ми се случва.

— Лейди Тилни, още първия път се опитах да ви обясня, че този, който ви е посетил, ви е дал напълно погрешна информация — каза Гидиън. — Допускате огромна грешка, като се доверявате на погрешните хора.

— И аз все това й казвам — обади се мъжки глас. На вратата се бе появил млад мъж, който небрежно се приближаваше. — Винаги й казвам: Маргрет, допускаш огромна грешка, като се доверяваш на погрешните хора. О, всичко изглежда много апетитно. За нас ли е?

Гидиън рязко си пое въздух, после посегна към мен и сграбчи китката ми.

— Нито крачка повече! — изфуча ядосано той.

Мъжът повдигна вежда.

— Просто ще си взема сандвич, ако нямаш нищо против.

— Спокойно се обслужи — каза прапрабаба ми, след което излезе от стаята, а икономът застана пред вратата. Въпреки белите си ръкавици, сега приличаше на охранител на някой много оборотен клуб.

Гидиън тихо изруга.

— Не се страхувайте от Милхаус — каза младият мъж. — Въпреки че вече веднъж е скършвал врата на някакъв тип. По погрешка, нали, Милхаус?

Бях се втренчила в мъжа, не можех да се въздържа. Имаше същите очи като Фолк де Вилърс, жълти като кехлибари. Подобно на вълк.

— Гуендолин Шепърд! — Когато ми се усмихна, заприлича още повече на Фолк де Вилърс. Само дето беше двайсет години по-млад и късо подстриганата му коса бе гарвановочерна. Погледът му ме плашеше, беше дружелюбен, но в него имаше още нещо, което не можех точно да определя. Може би гняв? Или болка? — За мен е удоволствие да се запозная с теб. — Гласът му за малко бе станал дрезгав. Той ми протегна ръка, но Гидиън ме хвана с две ръце и ме притегли към себе си.

— Не смей да я докосваш!

Мъжът отново повдигна вежда.

— От какво се страхуваш, малкия?

— Много добре знам какво искаш от нея!

С гърба си усещах ударите на сърцето на Гидиън.

— Кръвта й? — Мъжът си взе един от малките, много тънки сандвичи и го лапна. После вдигна срещу нас дланите си и каза: — Нямам спринцовка, нито скалпел, виждаш ли? А сега пусни момичето. Ще я смачкаш. — Отново този странен поглед, насочен към мен. — Казвам се Пол. Пол де Вилърс.

— Така си и помислих — казах аз. — Вие сте този, който е примамил братовчедка ми Люси да откраднете хронографа. Защо сте го направили?

Пол де Вилърс сви устни.

— Струва ми се странно, като ми говориш на „вие“.

— А на мен ми се струва странно, че ме познавате.

— Престани да говориш с него — каза Гидиън.

Вече не ме държеше толкова здраво, само ме притискаше с една ръка към себе си, а с другата отвори една странична врата и хвърли поглед в съседната стая. Още един мъж с ръкавици стоеше там на пост.

— Това е Франк — каза Пол. — И тъй като не е толкова едър и силен като Милхаус, има пистолет, виждаш ли?

— Да — изръмжа Гидиън и затвори вратата с трясък.

Той действително бе имал право. Бяхме попаднали в капан. Но как бе възможно? Едва ли всеки ден Маргрет Тилни сервираше масата за нас и поставяше мъж с пистолет в съседната стая.

— Откъде знаехте, че днес ще дойдем тук? — попитах Пол.

— Е, ако сега ти кажа, че изобщо не съм знаел, а просто се отбих случайно, сигурно няма да ми повярваш, нали? — Той си взе кифличка и се отпусна в един от столовете. — Как са твоите скъпи родители?

— Затваряй си устата! — изсъска Гидиън.

— Все пак не е забранено да попитам как са родителите й!

— Добре. Или поне майка ми. Баща ми почина.

Пол изглеждаше изненадан.

— Починал? Но Никълъс бе мъж като върлина, толкова здрав и силен!

— Разболя се от левкемия. Почина, когато бях на седем.

— О, боже мой. Ужасно съжалявам. — Пол ме погледна с тъга в очите. — Сигурно е било ужасно за теб да израснеш без баща.

— Престани да говориш с него — каза отново Гидиън. — Той се опитва просто да ни задържи, докато дойде подкрепление.

— Все още ли смяташ, че искам вашата кръв? — жълтите очи бяха придобили опасен блясък.

— Определено.

— И си мислиш, че аз, Милхаус, Франк и пистолетът няма да успеем сами да се справим с теб? — попита Пол подигравателно.

— Определено — отново отвърна Гидиън.

— О, сигурен съм, че скъпият ми брат и другите пазители са се погрижили да те превърнат в истинска бойна машина. Все пак е трябвало да избуташ каруцата от калта. Или по-точно казано — хронографа. Нас ни обучаваха на задължителното свирене на цигулка и просто заради традицията на малко фехтовка. Но се обзалагам, че ти знаеш и таекуондо и други подобни неща. Все пак трябва да можеш всичко това, щом ще пътуваш в миналото, за да взимаш от кръвта на хората.

— Досега тези хора са ми давали кръвта си доброволно.

— Но само защото не знаят до какво ще доведе това!

— Не! Защото не искат да разрушат нещо, за което пазителите от столетия насам работят, изследват и пазят!

— Дрън-дрън! С тези патетични приказки са ни проглушавали ушите цял живот. Но ние знаем каква е истината за намеренията на граф Сен Жермен.

— И каква е истината? — попитах аз.

По стълбите се чуха приближаващи се стъпки.

— Подкреплението вече идва — каза Пол без да се обърне.

— Истината е, че лъже, само щом си отвори устата — каза Гидиън.

Икономът отстъпи, за да пусне в стаята едно грациозно червенокосо момиче, само малко по-възрастно от това да може да бъде дъщеря на лейди Тилни.

— Не мога да повярвам — каза момичето. Гледаше ме сякаш никога не е виждала нещо по-странно от мен.

— Спокойно можеш да повярваш, Принцесо! — каза Пол. Гласът му звучеше нежно и малко загрижено.

Момичето стоеше на прага като заковано.

— Ти си Люси — казах. Родствената прилика нямаше как да остане незабелязана.

— Гуендолин — прошепна тя.

— Да, това е Гуендолин — рече Пол. — А този тип, който се е вкопчил в нея, сякаш тя е любимото му мече, е моят братовчед, племенник, или както там му се вика. За съжаление през цялото време иска да си ходи.

— Моля ви, недейте — каза Люси. — Трябва да говорим с вас.

— Някой друг път с удоволствие — отвърна Гидиън. — Може би когато не присъстват толкова много непознати.

— Важно е! — каза Люси.

Гидиън се изсмя.

— О да, не се съмнявам.

— Ти спокойно можеш да си вървиш, малкия — рече Пол. — Милхаус ще те придружи до вратата. Но Гуендолин ще остане още малко. Имам чувството, че с нея може да се говори по-добре. Тя все още не е преминала през цялото това промиване на съзнанието… О, по дяволите!

Ругатнята беше предизвикана от малкия черен пистолет, който сякаш от нищото се появи в ръката на Гидиън. Напълно хладнокръвно той го насочи към Люси.

— Сега двамата с Гуендолин ще напуснем съвсем спокойно къщата — каза той. — Люси ще ни придружи до вратата.

— Ти си истински мръсник — каза тихо Пол. Той се бе изправил и местеше с колебание погледа си между Милхаус, Люси и нас с Гидиън.

— Седни — нареди Гидиън. Гласът му бе леден, но аз чувствах препускащия му пулс. Той продължаваше да ме притиска към себе си със свободната си ръка. — И вие също се присъединете към него, Милхаус. Останаха още много сандвичи. Пол отново седна и погледна към страничната врата. — Само една дума към Франк и ще натисна спусъка — каза Гидиън.

Люси го гледаше с широко отворени очи, но не изглеждаше да се страхува. За разлика от Пол. Той сякаш наистина вярваше, че Гидиън е напълно сериозен.

— Направи, каквото казва — обърна се той към Милхаус и икономът напусна поста си пред вратата и седна до масата, като през цялото време ни хвърляше сърдити погледи.

— Вече си го срещал, нали? — Люси гледаше Гидиън право в очите. — Вече си се виждал с граф Сен Жермен.

— Три пъти. И той е наясно за намеренията ви. Обърни се! — Той опря дулото на пистолета в тила й. — Тръгвай!

— Принцесо…

— Всичко е наред, Пол.

— Те са му дали проклет автоматичен „Смит & Уесън“. Мислех, че това е в разрез с дванайсетте златни правила.

— Когато излезем на улицата, ще я пуснем — каза Гидиън. — Но ако преди това тук горе някой дори помръдне, тя е мъртва. Хайде, Гуендолин. Ще им се наложи друг път да опитат да се доберат до кръвта ти.

Поколебах се.

— Може би наистина искат само да говорим.

Живо се интересувах от това, което имаха да кажат Пол и Люси. Но от друга страна, ако наистина бяха толкова безобидни, на каквито се правеха, защо бяха поставили тези охранители в стаята? При това въоръжени? Отново си спомних за мъжете от парка.

— Със сигурност не искат само да говорим — отвърна Гидиън.

— Безсмислено е — рече Пол. — Те са промили съзнанието му.

— Това е дело на графа — каза Люси. — Той може да е много убедителен, както много добре знаеш.

— Ще се видим отново — каза Гидиън.

Междувременно бяхме стигнали до площадката на стълбището.

— Това заплаха ли е? — извика Пол. — Наистина ще се видим отново, можеш да си сигурен!

Гидиън държеше пистолета насочен към тила на Люси, докато стигнахме до входната врата. Всеки миг очаквах Франк да се втурне от другата стая, но той не помръдна. И прапрабаба ми никъде не се виждаше.

— Не трябва да допускате кръгът да се затвори — каза Люси настойчиво. — Никога повече не посещавайте графа в миналото. Най-вече Гуендолин никога не трябва да се среща с него.

— Просто не я слушай! — Гидиън бе принуден да ме пусне. Докато едната му ръка бе заета с пистолета, насочен към Люси, с другата отвори входната врата и погледна навън към улицата.

От горния етаж се чуваха гласове. Уплашено погледнах нагоре по стълбите. Там горе бяха събрани трима мъже и един пистолет и там трябваше да си останат.

— Вече се срещнах с него — казах на Люси. — Вчера…

— О, не! — лицето й пребледня още повече. — Той знае ли каква е магията ти?

— За коя магия говориш?

— Магията на гарвана — каза Люси.

— Магията на гарвана е просто мит. — Гидиън хвана ръката ми и ме задърпа надолу по стълбите към улицата. От файтона ни нямаше и следа.

— Това не е вярно. И графът го знае.

Гидиън продължаваше да държи пистолета насочен към главата на Люси, но сега погледът му бе привлечен от прозорците на първия етаж. Много вероятно бе там да стоеше Франк с пистолета си. Все още козирката над входа ни осигуряваше прикритие.

— Почакай — казах на Гидиън и погледнах към Люси. В големите й сини очи плуваха сълзи и поради някаква причина ми беше трудно да не й повярвам. — Защо си толкова сигурен, че не казват истината? — попитах го тихо.

В първия момент ме погледна объркано. Очите му трепнаха.

— Просто съм сигурен — прошепна.

— Но не звучиш така — каза Люси с нежен глас. — Можете да ни вярвате.

Наистина ли можехме? Как бяха успели да постигнат невъзможното и да ни издебнат тук?

В този миг с крайчето на окото си видях сянката.

— Внимавай! — извиках, но Милхаус вече ни бе приближил.

Гидиън се завъртя в последния момент, когато икономът вече замахваше, за да нанесе удар.

— Милхаус, недей! — Това бе гласът на Пол, идващ от стълбите.

— Тичай — извика Гидиън и за части от секундата взех решение.

Затичах се толкова бързо, колкото ми позволяваха ботушките. С всяка крачка очаквах да чуя шума от изстрел.

— Говори с дядо — викна Люси подире ми. — Попитай го за зеления ездач!

Гидиън ме настигна чак на следващия ъгъл.

— Благодаря — каза задъхано и прибра пистолета. — Ако го бях загубил, щеше да стане напечено. Да минем оттук.

Огледах се.

— Преследват ли ни?

— Не вярвам. Но за всеки случай трябва да побързаме.

— Откъде изведнъж се появи този Милхаус? През цялото време наблюдавах стълбището.

— Сигурно в къщата има и друго стълбище. И аз не се бях сетил за това.

— Къде е пазителят с файтона? Нали трябваше да ни чака.

— Откъде да знам! — каза Гидиън, останал без дъх.

Хората по тротоара ни гледаха озадачени, докато минавахме тичешком покрай тях, но вече бях започнала да свиквам с това.

— Кой е зеленият ездач?

— Нямам никаква представа — отвърна Гидиън.

Постепенно започнах да чувствам бодежи от едната си страна. Нямаше да издържа това темпо още дълго. Гидиън сви в една тясна странична уличка и накрая се спря пред портата на една църква. „Света Троица“ — прочетох върху табелата.

— Какво ще правим тук? — попитах задъхано.

— Ще се молим — отвърна Гидиън. Той се огледа преди да отвори тежката врата, после ме избута в сумрачната вътрешна част на църквата и затвори вратата след нас.

Веднага ни обгърна тишина, мирис на тамян и онова тържествено настроение, което веднага обземаше човек, когато пристъпеше в църква.

Църквата беше хубава, с цветни витражни прозорци, стени от светъл камък и свещници, в които тихо трепкаха свещички, всяка една представляваща молитва или пожелание.

Гидиън ме поведе през църквата към една стара изповедалня, дръпна завесата и посочи към мястото в малката кабина.

— Не го мислиш сериозно, нали? — прошепнах.

— Напротив. Аз ще седна от другата страна и ще чакаме, докато се завърнем обратно.

Отпуснах се слисана върху седалката. Гидиън дръпна обратно завесата под носа ми. Миг по-късно малкото решетъчно прозорче към мястото отсреща се отвори.

— Удобно ли ти е?

Постепенно дишането ми бе започнало да се нормализира и очите ми да привикват към сумрака. Гидиън ме гледаше с престорена сериозност.

— Е, дъще моя! Нека благодарим на господ за сигурния му подслон.

Зяпнах го. Как можеше да е толкова спокоен, направо дързък? Та той току-що беше изложен на голямо напрежение, мили боже, дори бе държал опрян пистолет в главата на братовчедка ми! Нямаше начин всичко това да го е оставило безчувствен.

— Как е възможно да се шегуваш?

Изведнъж той се смути и сви рамене.

— Хрумва ли ти нещо по-добро?

— Да! Например можем да се опитаме да разберем какво се случи току-що! Защо Люси и Пол твърдят, че някой е промил съзнанието ти?

— Откъде мога да знам? — Той прокара пръсти през косата си и забелязах, че ръката му съвсем леко трепереше. Значи не беше чак толкова хладнокръвен, колкото се правеше. — Искат да породят съмнение в теб. Както и в мен.

— Люси каза да попитам дядо. Явно не знае, че е починал. — Спомних си плувналите й в сълзи очи. — Бедната. Трябва да е ужасно никога повече да не можеш да видиш семейството си в бъдещето.

Гидиън не каза нищо. Известно време просто мълчахме. Погледнах към вътрешността на църквата през една пролука в завесата. Един малък гаргойл, може би стигащ до коленете, със заострени уши и смешна гущероподобна опашка, се показа подскачайки от сенките на една колона и се загледа към нас. Бързо погледнах встрани. Ако забележеше, че мога да го видя, със сигурност щеше да стане много досаден. Призраците гаргойли можеха да бъдат големи лепки, знаех го от личен опит.

— Сигурен ли си, че можеш да вярваш на граф Сен Жермен? — попитах, докато гаргойлът се приближаваше подскачайки си.

Гидиън пое дълбоко въздух.

— Той е гений. Открил е неща, които никой друг човек преди него… да, вярвам му. Каквото и да си мислят Люси и Пол, те грешат. — Той въздъхна. — Във всеки случай до скоро бях напълно сигурен в това. Всичко изглеждаше толкова логично.

Явно се сторихме скучни на малкия гаргойл. Той се покатери на една колона и изчезна в галерията при органа.

— А сега вече не изглежда ли?

— Знам само, че държах всичко под контрол, докато не се появи ти.

— Да не би да ме държиш отговорна за това, че за първи път в живота ти не всички танцуват по свирката ти? — Повдигнах вежди точно както бях видяла той да го прави. Чувството беше невероятно! За малко да се ухиля, толкова бях горда със себе си.

— Не! — Той поклати глава и въздъхна. — Гуендолин! Защо с теб всичко е толкова по-сложно, отколкото с Шарлот?

Той се наведе напред и имаше нещо в погледа му, което никога досега не бях виждала.

— Аха, затова ли си говорехте днес в двора на училището? — попитах засегната.

По дяволите! Сега му дадох повод за язвителни подмятания. Аматьорска грешка!

— Ревнуваш ли? — попита веднага и се ухили.

— Изобщо!

— Шарлот винаги правеше, каквото й кажех. Докато ти не си така. Което е много уморително. Но и някак си много забавно. И сладко.

Този път не само погледът му ме накара да се чувствам неудобно. Смутено пригладих кичур коса, паднал върху лицето ми. От тичането тъпата ми прическа напълно се беше разпаднала, вероятно фибите бяха образували следа от Итън Плейс чак до църквата.

— Защо не се върнем обратно в Темпъл?

— Тук ни е добре. Ако се върнем там, отново ще започне някоя от безкрайните дискусии. А честно казано не ми е до това да се оставя чичо Фолк да ме командва.

Ха! Сега отново бях на ход.

— Чувството не е никак приятно, нали?

Той поклати глава.

— Не. Всъщност изобщо не е.

От вътрешността на църквата се чу някакъв шум. Подскочих и надникнах през завесата. Имаше само една стара жена, която палеше свещичка.

— Ами ако сега веднага се върнем в настоящето? Не искам да се озова в скута на някоя… ъъъ… девойка, получаваща първото си причастие. А и мога да си представя, че свещеникът също няма да е очарован.

— Не се притеснявай. — Гидиън се засмя тихо. — В нашето време тази изповедалня никога не е заета. Резервирана е за нас, така да се каже. Пастор Якоб я нарича асансьор към подземното царство. Разбира се, той е член на ложата.

— Колко още остава до скока ни във времето?

Гидиън погледна часовника си.

— Имаме още време.

— Тогава трябва да го оползотворим смислено — засмях се. — Не искаш ли да се изповядаш, синко?

Думите просто ми се изплъзнаха и в следващия момент си дадох сметка какво се случваше тук.

Седях си с господин Гидиън, официално известен като „този, от който ми се повръщаше“, в една изповедалня някъде около началото на миналия век и флиртувах като за световно. Боже! Защо Лесли не ми бе подготвили цяла папка с указания за това?

— Само ако и ти ми издадеш греховете си.

— Иска ти се. — Побързах да сменя темата. Това тук определено беше прекалено хлъзгав терен. — Между другото, беше прав за капана. Но откъде Люси и Пол са могли да разберат, че ще дойдем точно днес?

— Нямам никаква представа — каза Гидиън и изведнъж се наведе към мен, така че носовете ни се оказаха само на няколко сантиметра разстояние един от друг. В сумрака очите му изглеждаха много тъмни. — Но може би ти знаеш.

Замигах объркана (двойно объркана — от една страна заради въпроса, но много повече заради внезапната му близост).

— Аз?

— Може ти да си тази, която е издала на Люси и Пол времето и мястото на срещата.

— Какво? — Сигурно го зяпах колосално тъпо. — Що за идиотщина! Кога съм можела да го направя? Дори не знам къде се намира хронографът. А и никога не бих допуснала да… — спрях се преди да съм се изпуснала.

— Гуендолин, ти нямаш никаква представа какво ще направиш в бъдещето.

Първо трябваше да смеля какво ми говори.

— Значи и ти самият може да си го направил — отвърнах след това.

— Така е. — Гидиън отново се отдръпна в своята част от изповедалнята и в сумрака видях как белите му зъби проблеснаха. Той се усмихна. — Мисля, че ни предстоят доста вълнуващи моменти.

Думите му предизвикаха приятно присвиване в корема ми. Перспективата за бъдещи приключения вероятно би трябвало да ме изплаши, но в този момент ме изпълни единствено с диво чувство на радост.

Да, наистина щеше да е вълнуващо.

Известно време мълчахме. После Гидиън каза:

— Спомняш ли си, когато в каретата говорихме за магията на гарвана?

Разбира се, че си спомнях. Всяка изречена дума.

— Ти каза, че не бих могла да съм надарена с магията, защото съм едно съвсем обикновено момиче. От типа, каквито познаваш с хиляди. Които ходят до тоалетната само на групички и одумват Лиса, която…

Той постави ръка на устните ми.

— Знам какво съм казал. — Гидиън отново се бе навел към мен. — И съжалявам.

Какво? Седях като ударена от гръм, неспособна да се помръдна или дори да дишам. Пръстите му внимателно докосваха устните ми, галеха брадичката ми и се придвижиха нагоре към слепоочието ми.

— Ти не си обикновена, Гуендолин — прошепна той и започна да прокарва пръсти през косата ми. — Ти си напълно необикновена. Не ти е необходима магията на гарвана, за да си нещо специално за мен.

Лицето му се приближи още повече. Когато устните му докоснаха моите, затворих очи.

Добре. Май сега щях да припадна.