Рубиненочервено

Глава 2

Лесли наричаше къщата ни „благородничееки дворец“ заради многото стаи, картини, антики и дървена ламперия. Тя подозираше, че зад всяка стена има таен вход и във всеки шкаф най-малко едно тайно чекмедже. Когато бяхме по-малки, при всяко нейно посещение тръгвахме на изследователска експедиция из къщата. Това, че всякакво тършуване ни беше строго забранено, го правеше още по-вълнуващо. Развивахме все по-откачени стратегии, за да не ни хванат. С времето наистина открихме няколко тайни чекмеджета и дори една тайна врата. Тя се намираше на стълбището зад една картина, на която бе нарисуван дебел мъж с брада и извадена шпага. Бе възседнал кон и гледаше мрачно.

Според пралеля Мади, мрачно гледащият мъж беше моят прапрапрапрачичо Хю и неговата ловна кобила, наречена Дебелата Ан. Вратата зад картината водеше към няколко стъпала, по които се слизаше към една баня, но въпреки това беше някак си тайнствено.

— Такава си късметлийка, че живееш тук! — казваше винаги Лесли.

Според мен Лесли беше късметлийката. Тя живееше с майка си, баща си и едно рунтаво куче на име Барти в уютна къща в Кенсингтън. Там нямаше никакви тайни, никакви зловещи прислужници и изнервящи роднини.

Преди ние също живеехме в такава къща — майка, татко, сестра ми, брат ми и аз. Малка къща в Дърам, в Северна Англия. Но после татко почина. Сестра ми бе едва на половин годинка и мама реши да се преместим в Лондон, вероятно се е чувствала самотна. А може да не се е справяла с парите.

Мама е израснала в тази къща заедно със сестра си Гленда и брат си Хари. Сега единствено вуйчо Хари не живееше в Лондон, заедно с жена му имаха къща в Глочестършир.

В началото, също както на Лесли, и на мен къщата ми се стори като дворец. Но когато трябва да я делиш с голямото си семейство, след известно време не ти се струва толкова огромна. Още повече, че имаше една камара излишни стаи, като например балната зала на партера, която се простираше по протежение на цялата къща.

Тя ставаше идеално за каране на ролери, но беше забранено. Залата беше невероятно красива с високите си прозорци, архитектурните украси по тавана и полилеите. Но по мое време тук не е бил организиран нито един бал, голямо тържество или пък парти.

Единственото, за което балната зала намираше приложение, бяха уроците по танци на Шарлот и часовете й по фехтовка. Подиумът за оркестъра, до който се стигаше по стълбите от преддверието, беше тотално излишен. Освен може би за Шарлот и нейните приятелки, които по време на игрите си на криеница окупираха тъмните ъгли под стълбата, водеща към първия етаж.

На първия етаж се намираше вече споменатия музикален салон, както и стаите на лейди Ариста и пралеля Мади, една баня (тази с тайната врата), а също така и трапезарията, в която всяка вечер в седем и половина семейството се събираше на вечеря. Трапезарията и кухнята, която се намираше точно под нея, се свързваше от старинен асансьор за храна, с който понякога Ник и Каролайн си играеха, като взаимно се издърпваха нагоре-надолу, въпреки че беше строго забранено. Преди двете с Лесли също често го правехме, но за съжаление вече не се побирахме вътре.

На втория етаж се намираха жилищните помещения на господин Бърнард, работният кабинет на починалия ми дядо — лорд Монтроуз, и една огромна библиотека. На този етаж беше и стаята на Шарлот, която бе ъглова и имаше еркер, с което тя обичаше да се фука. Майка й разполагаше със салон и спалня с прозорец към улицата.

Леля Гленда бе разведена, бащата на Шарлот живееше с друга жена някъде в Кент. Затова, освен господин Бърнард, в къщата нямаше други мъже, ако не броим брат ми. Нямахме и домашни животни, независимо колко много се молехме за това. Лейди Ариста не обичаше животните, а леля Гленда беше алергична към всичко, което имаше козина.

Мама, брат ми, сестра ми и аз живеехме на третия етаж, точно под покрива, където имаше много скосени стени, но пък и два малки балкона. Всеки от нас си имаше стая, а Шарлот ни завиждаше за голямата баня, защото тази на втория етаж нямаше прозорец, а нашата цели два. Но най-вече обичах нашия етаж, защото тук мама, Ник, Каролайн и аз можехме да се усамотим, което в тази луда къща беше истинско щастие.

Единственият недостатък бе, че бяхме ужасно далеч от кухнята, за което с досада се сетих, когато стигнах горе. Поне една ябълка да си бях взела. Сега трябваше да се задоволя с маслените бисквити от запасите, които мама бе натрупала в шкафа.

От страх, че замаяността може да се върне, изядох единайсет бисквити една след друга. Събух си обувките и си съблякох сакото, след което се пльоснах на дивана в стаята за шиене.

Всичко беше много странно. Искам да кажа, по-странно, отколкото беше обикновено.

Беше едва два часа. Докато станеше време да мога да се обадя на Лесли и да обсъдя с нея проблемите си, трябваше да изчакам поне два часа и половина. Брат ми и сестра ми също нямаше да се върнат от училище преди четири, а майка ми приключваше работа чак към пет. Обикновено обичах да съм сама в къщи. Можех на спокойствие да взема една вана, без някой да почука на вратата, защото спешно му трябва тоалетната. Можех да надуя музиката и високо да пея заедно с нея, без някой да се смее. И също така можех да гледам каквото ми се иска по телевизията, без някой да мрънка: „Ама сега ще дават любимото ми предаване“.

Но днес за нищо от това нямах желание. Дори не ми се и дремваше. Дори напротив — диванът, в който обикновено се чувствах толкова уютно, ми се струваше като раздрънкан сал в буйна река. Страхувах се, че може да отплава е мен в момента, в който си затворя очите.

За да се поразсея, станах и започнах да оправям стаята. Тя беше нещо като неофициална всекидневна, защото за щастие нито лелите ми, нито баба ми шиеха, и поради това изключително рядко се качваха на третия етаж. Тук нямаше и машина за шиене, но затова пък имаше една тясна стълба, която водеше на покрива. Стълбата беше предназначена за коминочистача, но двете с Лесли бяхме обявили покрива за наше любимо място. Гледката от горе беше прекрасна и нямаше по-добро място от това за момичешки разговори. (Като например обсъждането на момчетата и как не познавахме такива, в които да си струва да се влюбиш.)

Разбира се, беше малко опасно, защото нямаше парапет, а само един орнамент от ковано желязо на покрива, който служеше за украса и стигаше до коляното. Но все пак там не се упражнявахме в скок на дължина или пък в танцуване по ръба. Ключът за вратата към покрива беше скрит в шкафа в една захарница, изрисувана с рози. Никой от семейството не знаеше, че скривалището ми е известно, иначе сигурно щеше да настане истински ад. Затова винаги много внимавах никой да не разбере, когато се промъквах на покрива. Там човек можеше да се пече на слънцето, да си организира пикник или просто да се покрие, когато има нужда от спокойствие. От което, както вече казах, често имах нужда, но не и днес.

Сгънах одеялата, събрах трохите от дивана, подредих възглавниците и прибрах разхвърляните наоколо фигури от шах в кутията им. Дори полях азалията, която стоеше в една саксия на бюрото в ъгъла и избърсах с влажна кърпа холната масичка. След което се огледах нерешително във вече безупречно подредената стая. Бяха изминали едва десет минути, а аз имах нужда от компания дори повече от преди.

Дали долу в музикалния салон на Шарлот още й се виеше свят? Всъщност, какво се случваше с някой, който от първия етаж на къща в Мейфеър през двайсет и първи век попаднеше в Мейфеър, да речем през петнайсети век, когато на това място не е имало никакви или съвсем малко къщи? Озоваваше ли се тогава във въздуха и се пльосваше от седем метра височина на земята? Върху някой мравуняк може би? Бедната Шарлот. Но може би по време на тайнственото обучение по мистерии я учеха как да лети.

В тази връзка изведнъж ми хрумна нещо, с което можех да се разсея. Отидох в стаята на мама и погледнах надолу към улицата. Пред входа на номер осемнайсет все още стоеше облеченият в черно мъж. Можех да видя краката му и част от мантото му. Височината, на която се намираше третия етаж, никога не ми се беше струвала толкова голяма, колкото днес. На шега пресметнах разстоянието от тук до земята.

Можеше ли изобщо да се оживее след пропадане от четиринайсет метра височина? Е, може би, ако човек имаше щастието да се приземи в някое тинесто блато. Уж навремето цял Лондон е бил осеян с тях, така поне казва госпожа Каунтьр, учителката ни по география. Блатото е добър вариант, поне се приземяваш на меко. Но, естествено, след това ще се удавиш по най-мъчителния начин в тинята.

Преглътнах. Собствените ми мисли ми се струваха зловещи. За да не съм повече сама реших да направя посещение на роднините ми в музикалния салон, макар и да съществуваше опасността да бъда изхвърлена заради провежданите там строго секретни разговори.

Когато влязох, пралеля Мади седеше в любимото си кресло до прозореца, а Шарлот стоеше до другия прозорец, облегнала дупето си на бюрото, чиято лакирана и позлатена повърхност ни бе забранено да докосваме, без значение с коя част на тялото си (Не е за вярване, че нещо толкова адски грозно като това бюро може да е толкова ценно, както твърдеше лейди Ариста. А дори нямаше тайни чекмеджета — още преди години двете с Лесли го бяхме проучили.) Шарлот се беше преоблякла и вместо ученическата униформа носеше тъмносиня рокля, която изглеждаше като нещо средно между нощница, пеньоар и роба на монахиня.

— Както виждаш, още съм тук — каза тя.

— Ами… хубаво — отвърнах, докато се опитвах да не зяпам роклята прекалено ужасено.

— Направо е нетърпимо — рече леля Гленда, която сновеше между двата прозореца.

Също като Шарлот, тя беше висока и слаба, и имаше огненочервени къдрици. Майка ми имаше същата коса, както и навремето баба ми. Каролайн и Ник също бяха наследили червения цвят. Само аз бях с черна и права коса, като баща си. Преди много исках да имам като техните коси, но Лесли ме убеди, че черният цвят контрастира очарователно със сините ми очи и светлия тен на кожата ми. Дори успя да ми внуши, че бенката на слепоочието ми с форма на полумесец — която леля Гленда наричаше „смешен банан“ — изглежда загадъчна и очарователна. Постепенно и аз бях започнала да се смятам за симпатична, благодарение на шината, която бе прибрала стърчащите ми предни зъби и вече не приличах на заек. Макар че далеч не изглеждах като „прелестната и очарователно грациозна“ Шарлот, както казваше Джеймс. Ха, искаше ми се да може да я види в тази рокля-чувал.

— Гуендолин, ангелче, искаш ли лимонов бонбон? — Пралеля Мади потупа табуретката до себе си. — Седни до мен и ме разсей малко. Гленда ме изнервя с непрестанното си сновене напред-назад.

— Нямаш никаква представа какво чувства една майка, лельо Мади — отвърна леля Гленда.

— Не, явно нямам — въздъхна пралеля Мади. Тя беше сестра на дядо ми и никога не се бе омъжила. Закръглена и нисичка, тя имаше весели сини очи като на дете и боядисана в златисторусо коса, от която често стърчеше някоя забравена ролка.

— Къде е лейди Ариста? — попитах, докато си взимах лимонов бонбон.

— Говори по телефона в съседната стая — отговори ми пралеля Мади. — Но толкова тихо, че за съжаление не се разбира нито дума. Всъщност, това е последният пакет бонбони. Дали ще имаш време да изтичаш до „Селфриджис“ и да купиш нови?

— Разбира се — отвърнах.

Шарлот пристъпи от крак на крак и леля Гленда веднага подскочи.

— Шарлот?

— Няма нищо — отвърна тя.

Леля Гленда стисна устни.

— Не е ли по-добре да чакаш на партера — попитах Шарлот. — Тогава няма да паднеш от толкова високо.

— Не е ли по-добре да си държиш устата затворена, когато нямаш никаква представа за нещата? — попита тя в отговор.

— Наистина, последното нещо, от което Шарлот се нуждае в момента, са тъпи коментари — каза леля Гленда.

Започвах да съжалявам, че съм слязла долу.

— При първия си скок във времето, носителят на гена не се връща повече от сто и петдесет години назад — обясни ми любезно пралеля Мади. — Тази къща построена през 1781 година, така че тук в музикалния салон Шарлот е в пълна безопасност. Най-много да изплаши няколко свирещи в този момент дами.

— В тази рокля със сигурност — прошепнах толкова тихо, че само пралеля ми можа да ме чуе и се засмя.

Вратата се отвори със замах и лейди Ариста влезе в салона. Както обикновено, изглеждаше сякаш е глътнала бастун. Или няколко. Един за ръцете, друг за краката, и един, който я държеше да не се сгъне на две. Белите й коси бяха силно опънати назад и прибрани в кок на тила, като на учителка по балет, с която шега не бива.

— Една кола пътува насам. Де Вилърс ни очакват в Темпъл[2]. Така, при завръщането й, Шарлот ще може веднага да бъде прочетена в хронографа.

Не разбрах нито дума от всичко това.

— А ако не се случи днес? — попита Шарлот.

— Скъпа, вече три пъти се почувства замаяна — рече леля Гленда.

— Рано или късно ще се случи — отвърна лейди Ариста. — Ела, колата всеки момент ще приетите.

Леля Гленда хвана Шарлот за ръка и заедно с лейди Ариста излязоха от стаята. Когато вратата се затвори след тях, двете с пралеля Мади се спогледахме.

— Понякога човек остава с впечатлението, че е невидим, нали? — каза пралеля Мади. — Поне едно „здравей“ или „довиждане“ от време на време би било добре. Или пък нещо като: „Скъпа Мади, случайно да си имала видение, което да ни е от помощ?“

— А имаш ли?

— Не — отвърна тя. — И слава богу. След виденията ми ужасно огладнявам, а и без това съм достатъчно дебела.

— А кои са Де Вилърс? — попитах.

— Банда арогантни досадници, ако питаш мен — отвърна пралеля Мади. — Всичките адвокати и банкери. Собственици са на банка „Де Вилърс“ в Ситито[3]. Нашите сметки са при тях.

Това не звучеше никак мистериозно.

— И какво общо имат тези хора с Шарлот?

— Да кажем, че имат проблеми, подобни на нашите.

— Какви проблеми? — И те ли трябваше да живеят под един покрив с тиранична баба, заядлива леля и надута братовчедка?

— Генът за пътуване във времето — отвърна пралеля Мади. — При Де Вилърс се наследява по мъжка линия.

— Значи и те имат една Шарлот в къщата си?

— Мъжкият й еквивалент. Казва се Гидиън, доколкото ми е известно.

— И той също чака да му стане лошо?

— Вече е минал през това. Той е две години по-голям от Шарлот.

— Това ще рече, че от две години насам бодро си прескача във времето?

— Предполагам.

Опитах се да навържа новата информация с малкото, което вече знаех. Но тъй като днес пралеля Мали беше невероятно словоохотлива, си отпуснах още няколко секунди.

— И какво е това хрони… хроно…?

— Хронограф. — Тя завъртя очи. — Това е уред, с помощта на който носителите на гена — и само те! — могат да се пращат в точно определено време. Има нещо общо с кръв.

— Машина па времето? Задвижвана с кръв? Mили боже!

Пралеля Мади сви рамене.

— Нямам представа как функционира. Не забравяй, че и аз знам само това, което случайно подочуя, докато седя тук и се правя на света вода ненапита. Всичко е много потайно.

— Да. И много сложно — отвърнах. — Откъде изобщо знаят, че Шарлот притежава този ген? И защо го ама тя, а не например… ъъъ… ти?

— Аз не бих могла да го имам, и слава богу — отвърна тя. — Ние, фамилията Монтроуз, винаги сме били странни птици, но твоята баба е донесла гена в семейството. Защото брат ми реши да се ожени за нея.

Пралеля Мади се усмихна. Тя бе сестра на починалия ми дядо Лукас. И понеже не се е омъжила, още като млада се е пренесла при него и е ръководила домакинството му.

— След сватбата на Лукас и лейди Ариста за пръв път чух за този ген. Последната носителка на гена в родословието на Шарлот с била една дама, която се е казвала Маргрет Тилни. Това е била бабата на твоята баба Ариста.

— И Шарлот е наследила гена от тази Маргрет?

— Не, преди това го е имала и Люси. Бедното момиче.

— Коя Люси?

— Твоята братовчедка Люси, по-голямата дъщеря на Хари.

— О! Тази Люси.

Чичо ми Хари, този от Глочестьршир, който беше значително по-възрастен от леля Гленда и моята майка. Трите му деца отдавна бяха пораснали. Дейвид, най-малкият, бе на двайсет и осем и работеше като пилот в Бритиш Еъруейз. Което за съжаление не означаваше, че можехме да се уредим с по-евтини самолетни билети. Джанет, втората дъщеря, вече имаше деца, две малки досадничета, Попи и Дейзи. Люси бе най-голямата и никога не я бях виждала, а и не знаех много за нея. В семейството не се говореше за нея. Тя беше нещо като черната овца на семейство Монтроуз. На седемнайсет избягала от вкъщи и оттогава никога повече не се обадила.

— Значи и Люси е носителка на гена?

— О, да — отвърна пралеля Мади. — Беше същински ад, когато изчезна. Баба ти за малко да получи инфаркт. Ужасен скандал. — Тя поклати глава толкова силно, че златните й къдрици съвсем се разбъркаха.

— Мога да се досетя.

Представих си какво би се случило, ако Шарлот просто стегне куфарите си и избяга.

— Не, не можеш. Нямаш представа колко драматични бяха обстоятелствата около изчезването й и какво общо имаше с онова момче… Гуендолин! Извади пръста си от устата! Това е отвратителен навик.

— Извинявай. — Изобщо не бях забелязала, че съм започнала да си гриза нокътя. — Заради вълнението е. Има толкова много неща, които не разбирам…

— И аз се чувствам така — рече пралеля Мади. — Слушам тези глупости от петнайсетгодишна. Затова имам вроден талант за мистерии. Всички Монтроуз обичат тайните. Винаги е било така. Ако питаш мен, единствено заради това нещастният ми брат се ожени за твоята баба. Едва ли е било заради неустоимия й чар, защото Ариста не притежава такъв. — Тя бръкна в пакетчето с бонбони и въздъхна, когато не напипа нищо. — Ох, опасявам се, че съм пристрастена към тези бонбони.

— Ще изтичам набързо до „Селфриджис“ и ще ти донеса — казах аз.

— Ти си и ще си останеш любимото ми ангелче. Дай ми една целувка и си облечи палтото, защото навън вали. И никога повече не си гризи ноктите, чуваш ли?

Тъй като палтото ми все още се намираше в шкафчето ми в училище, облякох дъждобрана на цветя на мама и си нахлупих качулката, когато излязох през входната врата. Мъжът пред входа на номер осемнайсет тъкмо си запалваше цигара. Следвайки някакъв внезапен импулс му помахах, докато слизах надолу по стълбите. Той не помаха в отговор. Естествено.

— Глупак.

Затичах се по посока на „Оксфорд Стрийт“. Валеше ужасно силно. Май освен дъждобрана трябваше да си обуя и гумени ботуши. Цветовете на любимото ми магнолиево дърво на ъгъла висяха тъжно надолу. Още преди да стигна до него, вече три пъти бях нагазила в локви. Тъкмо се опитвах да заобиколя четвъртата, когато изведнъж се почувствах сякаш пропадам. Стомахът ми се преобърна и улицата се размаза в сива река пред очите ми.