Рубиненочервено

Глава 13

Приземих се на меко върху собствената си пола, но не бях в състояние да се изправя. Сякаш всички кости в краката ми се бяха изпарили, цялото ми тяло трепереше и зъбите ми неконтролируемо тракаха.

— Стани! — Гидиън ми подаде ръка. Отново бе закачил шпагата за колана си. С тръпки на ужас забелязах, че бе полепнала с кръв. — Хайде, Гуендолин! Хората вече ни зяпат.

Беше вечер и отдавна се бе стъмнило, но се бяхме приземили някъде в парка под една лампа. Един от тичащите в парка, със слушалки на ушите, ни хвърли озадачен поглед.

— Нали ти казах да останеш в каретата! — Тъй като не реагирах, Гидиън хвана ръката ми и ме изправи на крака. Лицето му бе смъртно бледо. — Това бе абсолютно безотговорно и… изключително… опасно и… — той преглътна и се втренчи в мен. — …и, по дяволите, доста смело.

— Мислех, че би трябвало да се усети, когато се пронизва ребро — казах, а зъбите ми продължаваха да тракат. — Не предполагах, че чувството ще е сякаш… режа торта. Защо мъжът нямаше кости?

— Със сигурност е имал. Просто извади късмет и си го уцелила между тях.

— Ще умре ли?

Гидиън сви рамене.

— Ако пробождането е било чисто, няма. Но хирургията през осемнайсети век трудно може да се сравни с „Анатомията на Грей“.

Ако пробождането е чисто? Какво трябваше да означава това? Как може едно пробождане да е чисто?

Какво бях сторила? Може би току-що бях убила човек!

Осъзнаването на това за малко да ме накара отново да се свлека на земята, но Гидиън ме държеше здраво.

— Хайде, трябва да се върнем обратно в Темпъл. Сигурно вече се притесняват за нас.

Явно знаеше къде точно в парка се намираме, защото ме задърпа целенасочено по една пътека, като минахме покрай две жени, които разхождаха кучетата си и ни зяпаха любопитно.

— Моля те престани да тракаш със зъби. Звучи страховито — каза Гидиън.

— Аз съм убиец.

— Да си чувала някога за самоотбрана? Ти просто се защити. Или по-скоро мен, ако трябва да сме точни.

Гидиън ми се усмихна накриво и през съзнанието ми мина мисълта, че само допреди час можех да се закълна, че той никога не би могъл да признае такова нещо.

Наистина не можеше.

— Не че имаше нужда… — каза той.

— О, разбира се, че имаше нужда! Как е ръката ти? Та ти кървиш!

— Не е нещо сериозно. Доктор Уайт ще ме превърже.

Известно време вървяхме мълчаливо един до друг.

Прохладният нощен въздух ми действаше добре, постепенно пулсът ми се успокои и тракането на зъбите ми престана.

— Сърцето ми направо спря, когато изведнъж те видях — каза Гидиън накрая.

Беше пуснал ръката ми. Явно вече смяташе, че мога и сама да стоя на краката си.

— Защо нямаше пистолет? — нападнах го. — Единият от мъжете имаше!

— Имаше дори два.

— Защо не ги използва?

— Направи го. Той застреля бедния Уилбур, а изстрелът от втория пистолет едва не ме уцели.

— Но защо той не стреля още веднъж?

— Защото всеки пистолет има само един изстрел, глупачето ми. Практичните малки огнестрелни оръжия, които познаваш от филмите за Джеймс Бонд, още не са били измислени.

— Но сега са измислени! Защо взимаш тази тъпа шпага в миналото, вместо някой приличен пистолет?

— Та аз да не съм професионален убиец.

— Но това е… искам да кажа, нали трябва да има все някаква полза от това, че идваме от бъдещето? О! Ето къде сме!

Бяхме дошли точно до „Апсли Хаус“ на Хайд Парк Корнър. Хората, които се разхождаха, тичаха и извеждаха кучетата си в парка, ни гледаха с любопитство.

— Ще вземем такси до Темпъл — каза Гидиън.

— Имаш ли пари?

— Разбира се, че не!

— Но аз имам телефон — казах и го извадих от деколтето си.

— Аха, сребърното ковчеже. Така си и мислех! Ти, тъп… дай го насам!

— Хей! Той е мой!

— Е, и? Да не би да знаеш телефонния номер? — Гидиън вече набираше.

— Извинете ме, скъпа моя. — Една възрастна жена ме подръпна за ръкава. — Просто не мога да се въздържа да не ви попитам. От театъра ли сте?

— Ъъъ, да — отвърнах.

— Така си и помислих. — На дамата й беше трудно да удържи дакела на каишката му. Той я дърпаше силно по посока на едно друго куче, на няколко метра от нас. — Изглеждате толкова прекрасно истинска, това може да го постигне само някой професионалист. Знаете ли, като млада и аз се занимавах много с шиене. Поли! Недей да се дърпаш така!

— Веднага ще дойдат да ни вземат — каза Гидиън и ми върна телефона. — Ще отидем на ъгъла на „Пикадили“.

— И къде може да се гледа пиесата ви? — попита дамата.

— Ъъъ, ами за съжаление днес беше последното ни представление — казах аз.

— О, колко жалко.

— Да, и аз така смятам.

Гидиън ме задърпа да продължим.

— Довиждане.

— Не разбирам как тези мъже са успели да ни намерят. И що за заповед е накарала този Уилбур да ни закара в Хайд Парк. Все пак не е имало достатъчно време, за да се подготви заговор. — Гидиън мърмореше под носа си докато вървяхме. Тук, на улицата, привличахме още повече вниманието, отколкото в парка.

— На мен ли говориш?

— Някой е знаел, че ще дойдем. Но откъде? И как изобщо е възможно това?

— Уилбур… едното му око… — Изведнъж почувствах непреодолима нужда да повърна.

— Какво правиш?

Имах спазми, но от гърлото ми не излизаше нищо.

— Гуендолин, трябва да отидем ето там отпред. Дишай дълбоко и ще отмине.

Спрях. Беше ми дошло до гуша!

— Ще отмине? — Въпреки че ми идеше да крещя, се насилих да говоря много бавно и ясно. — Ще отмине ли това, че току-що убих един мъж? Ще отмине ли това, че днес просто ей така животът ми се обърна с главата надолу? Ще отмине ли това, че един арогантен, дългокос, обут с копринени чорапи, свирещ на цигулка гадняр не прави нищо друго, освен непрекъснато да ме командва, въпреки че току-що спасих жалкия му живот? Ако питаш мен, смятам, че имам всички основания да повръщам! И в случай че те интересува: от теб също ми се повръща!

Окей, последното изречение май действително малко го поизкрещях, но не силно. Изведнъж почувствах колко е приятно да кажа на глас всичко това. Днес за пръв път се почувствах наистина освободена и изведнъж чувството за гадене бе изчезнало.

Гидиън ме зяпаше, загубил ума и дума, и щях да се изкискам, ако не бях толкова отчаяна. Ха! Най-накрая и той да онемее!

— Искам да се прибера вкъщи. — Исках с възможно най-голямо достойнство да завърша триумфалната си реч.

За съжаление, не ми се удаде напълно, тъй като само при мисълта за семейството ми, изведнъж устните ми започнаха да треперят и почувствах как очите ми се напълниха със сълзи.

По дяволите! По дяволите! По дяволите!

— Всичко е наред — каза Гидиън.

Изненадващо нежният му глас бе повече, отколкото самообладанието ми можеше да понесе. Сълзите се затъркаляха по страните ми, преди да мога да ги спра.

— Гуендолин, съжалявам. — Гидиън пристъпи неочаквано към мен, хвана ме за рамената и ме притегли към себе си. — Аз, идиотът, не се замислих как ли се чувстваш — прошепна той някъде над ухото ми. — Макар че все още си спомням колко тъпо беше усещането, когато първите пъти пътувах във времето. Въпреки уроците по фехтовка. И да не забравяме уроците по цигулка…

Ръцете му галеха косата ми. Захлипах още по-силно.

— Не плачи — каза той безпомощно. — Всичко е наред.

Но нищо не беше наред. Всичко бе ужасно. Дивото преследване нощес, когато ме сметнаха за крадла, страховитите очи на Ракоци, графът с неговия смразяващ глас и душащата му ръка на гърлото ми, и накрая бедният Уилбур и мъжът, в чийто гръб забих шпагата. И особено фактът, че дори не успях да изкажа пред Гидиън мнението си, без да избухна в сълзи и той да трябва да ме утешава!

Отдръпнах се от него.

Боже, къде бе отишло себеуважението ми? Засрамена избърсах лицето си с ръка.

— Кърпичка? — попита той и с усмивка извади от джоба си една лимоненожълта кърпичка, поръбена с дантела. — За съжаление по времето на рококо не е имало хартиени кърпички. Но тази ти я подарявам.

Тъкмо исках да посегна към нея, когато черна лимузина спря до нас. Във вътрешността на колата ни очакваше господин Джордж, голото му теме блестеше от капчици пот. Когато го видях, непрестанно кръжащите в главата ми мисли малко се успокоиха. Остана единствено смъртната умора.

— За малко да умрем от притеснение — каза той. — О, боже мой, Гидиън, какво се е случило с ръката ти? Та ти кървиш! А Гуендолин е напълно съсипана! Тя ранена ли е?

— Само изморена — отвърна Гидиън кратко. — Трябва да я закараме у тях.

— Не може. Трябва да прегледаме и двама ви и да се погрижим за раната ти възможно най-бързо.

— Отдавна престана да кърви, просто драскотина, наистина. Гуендолин иска да се прибере вкъщи.

— Но може би не е елапсирала достатъчно. Утре е на училище и…

Гласът на Гидиън прозвуча по познатия арогантен начин, но този път не се обръщаше към мен:

— Господин Джордж, нямаше я в продължение на три часа, това е достатъчно за следващите осемнайсет часа.

— Може би ще е достатъчно. Но е в разрез с правилата и освен това трябва да знаем дали…

— Господин Джордж!

Той се предаде, обърна се и почука на прозореца към кабината на шофьора. Стъклото се спусна с жужене надолу.

— Свийте надясно по „Бъркли Стрийт“. Ще минем по обиколен път. Спрете на Бърдън Плейс, номер 81.

Въздъхнах от облекчение, когато колата мина по „Бъркли Стрийт“. Можех да се прибера вкъщи. При майка си.

Господин Джордж ме наблюдаваше със сериозно изражение. Погледът му бе състрадателен, сякаш никога досега не бе виждал нещо по-достойно за съжаление от мен.

— Какво, за бога, се е случило?

Чувствах все същата смъртна умора.

— Каретата ни бе нападната в Хайд Парк от трима мъже — отвърна Гидиън. — Кочияшът бе застрелян.

— О, боже. Не разбирам как и защо, но има логика.

— Какво?

— Записано е в хрониките. 14 септември 1782 година. Джеймс Уилбур, пазител втори ранг, е намерен мъртъв в Хайд Парк. Пистолетен изстрел е отнесъл половината му лице. Никога не е било разкрито кой е извършителят.

— Сега вече знаем — каза Гидиън мрачно. — Тоест, знам как изглеждаше убиецът, но не знам името му.

— И аз го убих — казах с безжизнен глас.

— Какво?

— Тя заби в гърба на нападателя шпагата на Уилбур — обясни Гидиън. — Със засилка. Но дали наистина го е убила, няма как да знаем.

Очите на господин Джордж щяха да изскочат от орбитите си.

— Тя е сторила какво?

— Бяха двама срещу един — прошепнах. — Не можех просто да стоя и да гледам.

— Бяха трима срещу един — поправи ме Гидиън. — Вече се бях справил с единия. Казах ти да стоиш в каретата, каквото и да се случи.

— Не изглеждаше сякаш още дълго ще издържиш — казах, без да го поглеждам.

Гидиън замълча.

Господин Джордж местеше поглед между двама ни и клатеше глава.

— Каква катастрофа! Майка ти ще ме убие, Гуендолин! Трябваше да е напълно безопасна акция. Просто разговор с графа, в същата къща, без всякакъв риск. Нищо не трябваше да те застрашава дори и секунда. Вместо това сте пропътували половината град и сте били нападнати от бандити… Гидиън, за бога! Къде ти е бил умът?

— Всичко щеше да мине перфектно, ако някой не ни беше предал. — Гидиън звучеше ядосан. — Някой е знаел за нашето посещение. Някой, който е бил в състояние да убеди този Уилбур да ни закара за някаква среща в парка.

— Но защо някой ще иска да ви убие? И кой е можел да знае за посещението ви точно в този ден? Във всичко това няма смисъл. — Господин Джордж прехапа устна. — О, пристигнахме.

Огледах се. Това наистина беше къщата ни и всички прозорци светеха. Някъде там вътре ме очакваше майка ми. А също и леглото ми.

— Благодаря — каза Гидиън.

Обърнах се към него.

— За какво?

— Може би… може би наистина нямаше да издържа още дълго — каза той и устните му се извиха в крива усмивка. — Мисля, че действително спаси жалкия ми живот.

О! Не знаех какво да кажа. Можех само да го гледам и усетих как тъпата ми долна устна отново започна да трепери.

Гидиън бързо извади отново дантелената си носна кърпа, която този път взех.

— Най-добре избърши лицето си с нея, защото майка ти ще вземе да си помисли, че си ревала.

Това би трябвало да ме разсмее, но в момента бе просто невъзможно. Но поне ме възпря отново да се разцивря.

Шофьорът отвори вратата и господин Джордж слезе.

— Ще я придружа до вратата, Гидиън, ще отнеме само минута.

— Лека нощ — промълвих.

— Наспи се добре — каза Гидиън и се усмихна. — Ще се видим утре.

— Гуен! Гуени! — Каролайн ме буташе да се събудя. — Ще закъснееш, ако не станеш веднага.

Сърдито се завих презглава. Не исках да се събуждам, дори в полусън знаех съвсем точно, че когато напусна това милостиво състояние, ще ме очакват ужасяващи спомени.

— Честно, Гуени! Вече минава и петнайсет!

Напразно стисках здраво очи. Вече бе късно. Спомените ме бяха връхлетели както… ъъъ… Атила е връхлетял ъъъ… вандалите? Наистина бях кръгла нула по история.

Събитията от последните два дни преминаха като на лента през съзнанието ми. Но не си спомнях как се бях озовала в леглото си, само как вчера господин Бърнард бе отворил входната врата.

— Добър вечер, госпожице Гуендолин. Добър вечер, господин Джордж, сър.

— Добър вечер, господин Бърнард. Доведох Гуендолин вкъщи малко по-рано от предвиденото. Моля предайте моите поздрави на лейди Ариста.

— Разбира се, сър. Лека вечер, сър. — Изражението на господин Бърнард бе както винаги безизразно, когато затвори вратата след мен.

— Хубава рокля, госпожице Гуендолин. От края на осемнайсети век?

— Мисля, че да. — Бях толкова уморена, че на мига можех да се свия на топка на килима и да заспя. Никога досега не се бях радвала толкова на леглото си, колкото сега. Единствено се опасявах, че по пътя до третия етаж можех да се натъкна на леля Гленда, Шарлот или лейди Ариста, които да ме засипят с упреци, подигравки и въпроси.

— За съжаление, всички вече вечеряха. Но съм ви приготвил нещо леко за хапване.

— О, това наистина е много мило, господин Бърнард, но аз…

— Искате да си легнете. — Слаба усмивка се появи на лицето му. — Предлагам да се отправите директно към спалнята си. Всички дами са в музикалната стая и няма да ви чуят, ако се промъкнете като котка. Ще предам на майка ви, че сте се прибрали и ще й дам храната да ви я занесе горе.

Бях прекалено уморена, за да се учудя на съобразителността и загрижеността му. Промълвих само „много благодаря, господин Бърнард“ и се изкачих по стълбите. Само смътно си спомням как се нахраних и разговора с майка си, защото през това време вече наполовина спях. Със сигурност не съм могла да дъвча. Но може и да е имало супа.

— О! Колко е красива! — Каролайн бе забелязала роклята, която заедно с бельото на воланчета бе преметната на един стол. — От миналото ли я донесе?

— Не. Бях я облякла още преди това. — Надигнах се. — Мама разказа ли ви какво странно нещо се случи?

Каролайн кимна.

— Не й се наложи много да разказва. Леля Гленда така крещеше, че сега сигурно и съседите знаят. Тя изкара мама подла измамница, която е откраднала от бедната Шарлот гена за пътуване във времето.

— А Шарлот?

— Отиде в стаята си и повече не излезе, колкото и да я умоляваше леля Гленда, която викаше, че сега животът на Шарлот е провален и затова е виновна мама. Баба каза, че леля Гленда трябва да вземе успокоително, иначе ще е принудена да извика лекар. А леля Мади се намесваше в разговора, като говореше за някакъв орел, сапфир, самодивско дърво и часовникова кула.

— Сигурно е било ужасно.

— Да, ужасно интересно. Според нас двамата с Ник е добре, че ти си наследила гена, а не Шарлот. Мисля, че и ти можеш да се справиш толкова добре, колкото и тя, въпреки че леля Гленда казва, че имаш мозък голям колкото грахово зърно и два леви крака. Толкова е зла. — Каролайн прокара пръсти по блестящата материя на корсета. — Може ли да облечеш роклята след училище, за да те видя?

— Разбира се. Но ако искаш и ти можеш да я пробваш.

Каролайн се засмя.

— На мен ще ми е прекалено голяма, Гуени! Но сега наистина трябва да станеш, иначе няма да получиш закуска.

Едва под душа се събудих напълно и докато си миех косата, мислите ми непрестанно се въртяха около вчерашната вечер, или по-точно казано около трийсетте минути (според моите изчисления), които бях прекарала ръсейки сополи и сълзи в прегръдките на Гидиън. Спомнях си как ме бе притиснал към себе си и бе галил косата ми. Бях толкова разстроена, че дори не се бях замислила колко е интимно това. Но затова пък сега се чувствах още по-неудобно. Най-вече защото беше много мил (макар и само от чисто съжаление) за разлика от обичайното му държане. А твърдо се бях зарекла до края на живота си да го ненавиждам.

— Гуени! — Каролайн чукаше по вратата на банята. — Побързай! Не можеш завинаги да останеш в банята.

Имаше право. Наистина не можех завинаги да остана тук. Трябваше да изляза — и да се изправя срещу този нов живот, който изведнъж имах. Затворих крана с топлата вода и оставих студената да се сипе върху мен, докато и последната следа от умора не напусна тялото ми. Ученическата ми униформа бе останала в шивашкото ателие на мадам Росини, а другите ми две блузи бяха за пране, затова трябваше да облека другия комплект, който вече ми беше малко малък. Блузата седеше опъната върху гърдите ми, а полата бе с една идея по-къса. Все тая. Тъмносините ученически обувки също бяха в Темпъл, затова обух черните си спортни обувки, което всъщност беше забранено. Но едва ли точно днес директор Гилис ще направи контролна обиколка из класовете. Нямаше време за сешоар, затова доколкото бе възможно подсуших косата си с кърпа и я сресах. Тя се спускаше влажна и права по раменете ми, а от меките къдрици, които мадам Росини бе измайсторила вчера, не бе останала и следа.

За един кратък миг огледах лицето си в огледалото. Не изглеждах точно отпочинала, но по-добре, отколкото можеше да се очаква. Намазах с малко от крема против бръчки на майка ми бузите и челото си. Както тя винаги казваше, човек не може да започне да се маже с крем достатъчно рано.

С удоволствие бих пропуснала закуската, но от друга страна рано или късно все трябваше да се срещна с Шарлот и леля Гленда, така че по-добре да го направя още сега. Когато слязох на първия етаж, ги чух да говорят, много преди да съм стигнала до трапезарията.

— Голямата птица е символ за нещастие — чух да казва пралеля Мади. Охо! Обикновено тя никога не ставаше преди десет часа, беше заклета любителка на спането до късно и смяташе закуската за единственото излишно ядене през деня. — Иска ми се някой да се вслуша в думите ми.

— Наистина, Мади! Никой нищо не може да разбере от виденията ти. Вече ги чухме поне десет пъти — каза лейди Ариста.

— Точно така — рече леля Гленда. — Ако още веднъж чуя думите „яйце от сапфир“ ще започна да крещя.

— Добро утро — казах аз.

Последва кратка тишина, по време на която всички ме зяпаха сякаш съм Доли, клонираната овца.

— Добро утро, дете — каза най-сетне лейди Ариста. — Надявам се, че си успяла да спиш добре.

— Да, отлично, благодаря. Бях много уморена.

— Сигурно всичко ти е дошло малко в повече — каза леля Гленда надменно.

Действително, дойде ми в повече. Отпуснах се на моето място срещу това на Шарлот, която явно не бе докоснала закуската си. Тя ме погледна, сякаш самата ми поява окончателно е развалила апетита й. Мама и Ник ми се усмихнаха съзаклятнически, а Каролайн избута към мен купа с корнфлекс и мляко. От другия край на масата пралеля Мади с розовия си пеньоар ми помаха.

— Ангелче! Толкова се радвам да те видя! Ти най-сетне ще внесеш яснота в цялата тази бъркотия. При всичкото това викане вчера вечерта никой човек не би могъл да разбера за какво става въпрос. Гленда раздуха някакви древни истории от времето, когато нашата Люси избяга с онова симпатично момче Де Вилърс. Така и не разбрах защо всички вдигнаха такава олелия за това, че Грейс ги е подслонила за няколко дни. Предполагаше се, че всичко това отдавна е забравено. Но не, тъкмо някоя история е заровена и върху нея вече е поникнала трева, пристига отнякъде някоя камила и я изпасва.

Каролайн се закиска. Без съмнение си представяше леля Гленда като камила.

— Това тук не е някоя сапунка по телевизията, лельо Мади — изсъска леля ми.

— И слава богу, че не е. Ако беше, отдавна да съм загубила нишката на историята.

— Много е просто — каза Шарлот студено. — Всички мислеха, че аз притежавам гена, но в действителност го е наследила Гуендолин. — Тя избута чинията си и се изправи. — Нека сега да види, как ще се оправи с това!

— Шарлот, почакай! — Но леля Гленда не можеше да спре Шарлот да напусне помещението. Преди да хукне след нея, хвърли на мама още един гневен поглед. — Наистина трябва да се срамуваш, Грейс!

— Тя е наистина опасна за обществото — каза Ник.

Лейди Ариста въздъхна дълбоко.

Мама също въздъхна.

— Трябва да тръгвам за работа. Гуендолин, уговорихме се с господин Джордж днес да те вземе от училище. Ще бъдеш изпратена да елапсираш в 1956 година, на сигурно място в стая в сутерена. Там на спокойствие ще можеш да пишеш домашните си.

— Яко! — възкликна Ник.

И аз си помислих същото.

— След това веднага се прибираш в къщи — каза лейди Ариста.

— Но тогава денят вече ще е свършил — отвърнах аз.

Така ли щеше да изглежда ежедневието ми оттук нататък? След училище да ходя в Темпъл, за да елапсирам, там да кисна в скучния сутерен и да пиша домашните си, и веднага след това да се прибирам вкъщи за вечеря? Какъв кошмар!

Пралеля Мади изруга тихо, защото ръкавът на пеньоара се потопи в мармалада върху филията й.

— Както винаги казвам, по това време човек трябва да лежи в леглото.

— Точно така — съгласи се Ник.

Мама целуна и трима ни както всяка друга сутрин за довиждане, после постави ръка на рамото ми и каза тихо:

— Ако случайно срещнеш баща ми, моля те целуни го от мен.

Лейди Ариста трепна при тези думи. Мълчаливо отпи от чая си, после погледна часовника и каза:

— Трябва да побързате, ако искате да стигнете навреме в училище.

— Един ден задължително ще отворя детективско бюро — каза Лесли.

Бяхме избягали от часа по география при госпожа Каунтър и се бяхме завряли в една от кабините на дамската тоалетна. Лесли седеше върху капака на тоалетната чиния, разтворила дебела папка върху коленете си. Аз се бях облегнала на вратата, която цялата бе издраскана с химикал и маркери. Джени обича Адам. Малкълм е задник. Животът е истинска гадост.

— Разследването на тайни просто е в кръвта ми — продължи Лесли. — Може би дори ще следвам история и ще специализирам в областта на древните легенди и митове. И тогава ще направя нещо като Том Ханкс в „Шифърът на Леонардо“. Разбира се, аз изглеждам по-добре и ще си назнача някой наистина страхотен асистент.

— Направи го. Със сигурност ще е много вълнуващо. Докато аз всеки ден до края на живота си ще кисна в някакъв си килер без прозорци в далечната 1956 година.

— Само за три часа на ден. — Тя бе напълно в течение на нещата. Изглежда проумяваше всичките сложни взаимовръзки много по-добре и по-бързо от мен.

Бе изслушала разказа ми за мъжете в парка, включително и безкрайното ми мрънкане, заради чувството ми за вина. — По-добре да се защитиш, отколкото да се оставиш да те разрежат като торта — бе нейният коментар. И странно, но това ми помогна повече, отколкото уверенията на господин Джордж или на Гидиън.

— Погледни на нещата така: ако пишеш домашните си в някоя стая без прозорци в сутерена, поне няма да срещнеш страшния граф, който владее телекинезата.

Телекинеза бе понятието, което Лесли откри за способността на графа да ме души, въпреки че стоеше на няколко метра от мен. Според нея, чрез телекинезата може и да се комуникира, без да се налага човек да си отваря устата. Беше ми обещала още днес следобед да се запознае по-подробно с темата.

Целият вчерашен ден и половината нощ бе прекарала в претърсване на интернет за информация за граф Сен Жермен и всичко останало, което й бях казала. Подмина изблиците ми на благодарност с думите, че всичко това й се струва невероятно забавно.

— Значи, този граф Сен Жермен е доста тайнствена историческа личност, дори рождената му дата не е ясна. Около произхода му има много неясноти — заразказва Лесли и лицето й буквално сияеше от възторг. — Говори се, че не е стареел, което някои отдават на магия, а други на балансирано хранене.

— Той беше стар. Може би е изглеждал младолик за годините си, но определено беше стар.

— Е, значи това твърдение е опровергано. Трябва да е бил магнетична личност, защото се среща в множество романи и за определени езотерични кръгове е бил нещо като гуру, от просветените, каквото и да означава това. Бил е член на различни тайни общества, на франкмасоните и на розенкройцерите и на още няколко, бил е превъзходен музикант, свирил е на цигулка и е композирал, говорил е свободно дузина езици и уж е можел — дръж се здраво — да пътува във времето. Във всеки случай е твърдял, че е присъствал на различни събития, на които не е било възможно да е станал свидетел.

— Е, май все пак е било възможно.

— Да, невероятно. Освен това се е занимавал и с алхимия. В Германия е имал собствена кула за провеждане на алхимичните си експерименти, какъвто и да е бил изходът от тях.

— Алхимия… това има връзка с този Философски камък, нали?

— Точно така. Има общо и с магия. Но Философският камък за всеки означава нещо различно. Някои само са искали да произвеждат злато по изкуствен път, което е водело до създаването на всевъзможни извращения. Всички царе и князе са приветствали бурно хора, които са твърдели, че са алхимици, защото, разбира се, жадували за злато. При опитите му да бъде произведено е бил създаден порцеланът, само дето повечето пъти нищо не се получавало и затова алхимиците били хвърляни в затвор като еретици или измамници, или ги правели с една глава по-ниски.

— Сами са си били виновни. Трябвало е повече да внимават в часовете по химия.

— В действителност алхимиците изобщо не са се стремяли към златото. Това е било така да се каже маскировка за експериментите им. Философският камък е по-скоро синоним на безсмъртие. Алхимиците са смятали, че е достатъчно да се смесят подходящите съставки — око от крастава жаба, кръв от девица, косъм от опашката на черна котка, ха-ха, това беше майтап, — та значи, ако се смесят подходящите съставки и се комбинират с правилните химични процеси, ще се създаде вещество, което, ако се изпие, ще направи въпросния човек безсмъртен. Последователите на графа твърдели, че той притежавал въпросната рецепта и е станал безсмъртен. Макар че има източници, според които той е починал в Германия през 1784 година, според други сведения има хора, които са го видели много години по-късно напълно жив и здрав.

— Хм, хм — казах. — Не вярвам да е безсмъртен. Но може би ще стане? Може би това е тайната зад тайната. Това, което ще се случи, когато кръгът се затвори…

— Възможно е. Но това е само едната страна на медала, разпространявана от запалени привърженици на езотерични теории на конспирацията, които манипулират информацията според собствената си изгода. Критични наблюдатели изхождат от факта, че легендите, които се носят за Сен Жермен, до голяма степен са плод на чиста фантазия на почитателите му и неговата собствена, както и на умели инсценировки.

Лесли избълва всичко това наведнъж и толкова въодушевено, че нямаше как да не се засмея.

— Отиди при господин Уитман и го попитай дали не можеш да напишеш домашно по тази тема — предложих. — Проучила си я толкова обстойно, че сигурно можеш да напишеш направо цяла книга.

— Не мисля, че Катеричката ще оцени усилията ми. В крайна сметка той е един от феновете на Сен Жермен, все пак като пазител трябва да е такъв. И така, за мен той определено е злодеят в тази история, искам да кажа Сен Жермен, а не господин Катеричка. Той те е заплашил и душил. А и майка ти ти е казала, че трябва да се пазиш от него. Значи знае повече, отколкото признава. И може да има тази информация единствено от Люси.

— Според мен, всички знаят повече, отколкото признават — въздъхнах. — При всички случаи знаят повече от мен. Дори и ти!

Лесли се засмя.

— Просто гледай на мен като на допълнителна част от мозъка ти. Графът винаги е държал в тайна произхода си. Във всеки случай името и титлата му са измислени. Възможно е да е незаконен син на Мария Ана, вдовицата на краля на Испания Карлос II. За негови бащи са спрягани различни мъже. Друга теория гласи, че е синът на трансилвански княз, който е отраснал в Италия при последния херцог на Медичите. Така или иначе нищо от това не е доказано и всеки може само да гадае. Но сега двете с теб имаме нова теория.

— Имаме ли?

Лесли завъртя очи.

— Разбира се! Сега вече знаем, че единият от родителите задължително трябва да е от рода Де Вилърс.

— И откъде знаем?

— Ах, Гуен! Самата ти каза, че първият пътуващ във времето се е казвал Де Вилърс и затова графът трябва да е или законен или незаконен член на това семейство, това го разбираш, нали? В противен случай и неговите наследници не биха носили това име.

— Ъъъ, да — казах неуверено. Тези наследствени неща не ми бяха съвсем ясни. — Но според мен и трансилванската теория не е за пренебрегване. Не може да е случайно това, че този Ракоци е оттам.

— Ще продължа да проучвам въпроса — обеща Лесли.

— Внимание!

Вратата към дамската тоалетна се отвори и някой влезе. Тя — или поне предполагахме, че е момиче — отиде в кабинката до нашата, за да се изпишка. Останахме смълчани, докато тя не си тръгна.

— Без да си измие ръцете — каза Лесли. — Срамота. Радвам се, че не знам кой беше.

— Хартиените кърпи свършиха. — Постепенно краката ми започваха да изтръпват. — Мислиш ли, че ще си имаме неприятности? Госпожа Каунтър със сигурност ще забележи, че ни няма. А ако все пак не забележи, някой със сигурност ще ни издаде.

— За госпожа Каунтър всички ученици изглеждат еднакво, нищо няма да забележи. Още от пети клас ме нарича Лили, а теб те бърка със Синтия. Точно пък с нея! Не, не, това тук е много по-важно от географията. Трябва да си подготвена колкото е възможно по-добре. Колкото повече знаеш за враговете си, толкова по-добре.

— Само да знаех кои са враговете ми.

— Не можеш да се довериш на никого — каза Лесли, точно като майка ми. — Ако се намирахме в някой филм, накрая злодеят щеше да се окаже този, който най-малко очакваме. Но тъй като не сме във филм, бих заложила на типа, който те души.

— Но кой е пуснал по следите ни облечените в черно мъже в Хайд Парк? В никакъв случай не и графът. Гидиън му е нужен, за да посети другите пътуващи във времето и да вземе от кръвта им, за да се затвори кръгът.

— Да, така е. — Лесли замислено дъвчеше долната си устна. — Но може би в този филм има повече злодеи. Люси и Пол също биха могли да са от лошите. Все пак са откраднали хронографа. Всъщност, какво става с мъжа в черно от номер осемнайсет?

Повдигнах рамене.

— Сутринта си стоеше там както обикновено. Защо, мислиш ли че по някое време и той ще извади някоя шпага?

— Не. По-скоро предполагам, че е пазител и по принцип се мотае наоколо като глупак. — Лесли отново се задълбочи в папката си. — Между другото, за пазителите като цяло не можах да намеря много, изглежда това е една много тайна ложа. Но някои от имената, които спомена — Чърчил, Уелингтън, Нютон — се срещат и при франкмасоните. Това ще рече, че двете ложи са имали някаква връзка помежду си. В интернет не открих нищо за удавило се момче на име Робърт Уайт, но в библиотеката могат да се прегледат всички броеве на „Таймс“ и „Обзървър“ от последните четирийсет години. Сигурна съм, че ще успея да открия нещо в тях. Какво друго? А, да, самодивско дърво, сапфир и гарван… разбира се, това може да се тълкува по много различни начини, но в езотериката може да означава какво ли не, затова не може да се направи надежден извод. Трябва да се опитаме да се ориентираме според фактите. Просто трябва да събереш повече информация. Особено за Люси и Пол и защо са откраднали хронографа. Явно знаят нещо, което на другите не им е известно. Или не искат да приемат. Или са на коренно противоположно мнение.

Вратата отново се отвори. Но този път стъпките бяха тежки и енергични. И целеустремено приближаваха нашата кабина.

— Лесли Хей и Гуендолин Шепърд! Веднага излезте оттам и се върнете в час!

Двете с Лесли онемяхме слисани. После Лесли каза:

— Нали знаете, че това тук е дамската тоалетна, господин Уитман?

— Ще броя до три. Едно…

На „три“ вече бяхме отворили вратата.

— Това ще бъде записано в дневника — каза господин Уитман и ни изгледа като някоя строга катеричка. — Много съм разочарован от вас. Особено от теб, Гуендолин. Само защото сега заемаш мястото на братовчедка си, това далеч не означава, че можеш да правиш каквото си искаш. Шарлот никога не е занемарявала ученическите си задължения.

— Да, господин Уитман — казах. Тези диктаторски превземки изобщо не бяха характерни за него. Обикновено винаги беше толкова чаровен и най-много да направи някоя саркастична забележка.

— А сега отивайте в час.

— Как разбрахте, че сме тук? — попита Лесли.

Господин Уитман не отговори, само протегна ръка към папката й.

— А това ще го взема на съхранение при мен!

— О, не, не може. — Лесли притисна папката към гърдите си.

— Дай ми я, Лесли!

— Но тя ми трябва… за часовете!

— Ще броя до три…

На „две“ тя я подаде, скърцайки със зъби. Беше изключително засрамващо, когато господин Уитман ни избута в класната стая. Явно госпожа Каунтър прие опита ни за бягство лично, защото ни игнорира напълно до края на часа.

— Пушихте ли? — поиска да узнае Гордън.

— Не, глупако — сряза го Лесли. — Просто искахме да поговорим на спокойствие.

— Избягали сте от клас, защото сте искали да говорите? — Гордън се удари по челото. — Е, не, честно! Момичета!

— Сега господин Уитман може да прегледа цялата ти папка — обърнах се към Лесли. — И тогава ще разбере, а после ще разберат и пазителите, че съм ти разказала всичко. А това със сигурност е забранено.

— Да, със сигурност. Може би ще изпратят мъжът в черно да намине покрай нас, за да ме отстрани, защото знам неща, които никой не бива да знае…

Перспективата изглежда я забавляваше.

— А ако тази мисъл не е чак толкова абсурдна?

— Тогава… нали днес ще ти взема спрей, направо ще купя един и за мен. — Лесли ме потупа по рамото. — Хайде! Няма да се оставим да ни сломят.

— Не, няма да се оставим.

Завиждах на Лесли за непоклатимия й оптимизъм. Винаги разглеждаше нещата откъм позитивната им страна. Ако изобщо имаха такава.