Рубиненочервено

Глава 12

Когато вратата се затвори зад Гидиън и графа, автоматично отстъпих крачка назад.

— Можете да седнете — каза лордът и посочи един от мъничките столове. Ракоци изви устни. Това усмивка ли трябваше да бъде? Ако да, май трябваше да потренира малко пред огледалото.

— Не, благодаря. Предпочитам да остана права. — Още една крачка назад и за малко да се блъсна в едно голо ангелче, което стоеше върху пиедестал вдясно от вратата.

— И вие искате да ми кажете, че идвате от двайсет и първи век?

Е, за искане и дума не можеше да става. Но кимнах.

Лорд Бромптън потърка ръце.

— Ами тогава… кой крал управлява Англия през двайсет и първи век?

— Имаме министър-председател, който управлява страната — казах колебливо. — Кралицата има по-скоро представителни функции и задачи.

— Кралица?

— Елизабет Втора. Тя е много мила. Дори миналата година дойде на мултинационалния празник на училището. Пяхме националния химн на седем различни езика, а Гордън Гелдърман успя да си вземе автограф в учебника по английски и после го продаде за осемдесет лири в eBay. Ъъъ но това, разбира се, нищо не ви говори. Във всеки случай имаме министър-председател и правителство, които се избират от народа.

Лорд Бромптън се разсмя одобрително.

— Това е наистина весела представа, нали, Ракоци? Изключително забавно е това, което графът отново е измислил. А каква е ситуацията с Франция през двайсет и първи век?

— Мисля, че и те имат министър-председател. Доколкото ми е известно нямат крал, дори не и с представителни функции. Чрез Революцията просто са премахнали аристокрацията, а с нея и краля. На бедната Мария-Антоанета са й отсекли главата. Не е ли ужасно?

— О, да — засмя се лордът. — Като цяло французите са ужасни хора. Затова ние англичаните не се разбираме с тях. Но я ми издай: с кого водим война през двайсет и първи век?

— С никого. — казах малко неуверено. — Или поне не наистина. Само се намесваме тук и там, в Близкия Изток и на други места. Но честно казано нищо не разбирам от политика. По-добре ме попитайте нещо за… хладилници. Разбира се, не за това как функционират, това не го знам. Само знам, че функционират. Във всяко жилище в Лондон има по един такъв хладилник и в него можете да съхранявате в продължение на дни кашкавал, мляко и месо.

Лорд Бромптън не изглеждаше така, сякаш се интересува особено от хладилници. Ракоци се протегна на стола си като котка. Надявах се да не му хрумне да стане.

— Можете да ме разпитате и за телефоните — казах бързо. — Въпреки че не мога да обясня как функционират. — Доколкото можех да преценя, лорд Бромптън изобщо не би и разбрал. Честно казано, съдейки по външния му вид едва ли щеше да си струва да му се обясни и принципа на електрическата крушка. Замислих се за нещо, което би го заинтригувало. — Или за… ъъь… има един тунел, който минава под Ламанша и свързва Доувър и Кале.

На лорд Бромптън това му се стори изключително смешно. От смях той се удари по грамаданските бедра.

— Прекрасно! Прекрасно!

Вече бях започнала малко да се поотпускам, когато Ракоци за пръв път се включи в разговора. Говореше английски с твърд акцент.

— А какво се случва с Трансилвания?

— Трансилвания? — Родината на граф Дракула? Сериозно ли питаше? Избегнах погледа на черните му очи. Може би това бе граф Дракула! Във всеки случай цветът на кожата му отговаряше.

— Красивите Карпати са моята родина. Княжество Трансилвания. Какво се случва там през двайсет и първи век? — Гласът му звучеше малко пресипнало и в него определено се долавяше нещо като копнеж. — И какво става с народа на куруците?

Народът на какво? Куруците? Никога не съм ги чувала.

— Ами, в нашето време не се говори много за Трансилвания — казах внимателно. Ако трябва да съм честна, дори не знаех къде се намира. А Карпатите ги знаех само като понятие. Когато Лесли говореше за чичо си Лео от Йоркшир, обичаше да казва: „Той живее някъде там из Карпатите“, а за лейди Ариста всичко отвъд Челси беше „Карпати“. Е, може би действително куруците населяват Карпатите.

— Кой управлява Трансилвания през двайсет и първи век? — искаше да знае Ракоци. Стойката му беше напрегната, сякаш всеки миг ще скочи от стола, ако отговорът ми не му се харесаше.

Хм, хм. Добър въпрос. Беше ли част от България? Или може би Румъния? Или Унгария?

— Не знам — отвърнах честно. — Толкова е далеч. Ще попитам госпожа Каунтьр. Това е нашата учителка по география.

Ракоци изглеждаше разочарован. Може би щеше да е по-добре да го бях излъгала. От двеста години Трансилвания се управлява от граф Дракула. Вече е природен резерват за изчезнали другаде по света видове прилепи. Куруците са най-щастливите хора в Европа. Сигурно този отговор щеше повече да му хареса.

— А какво е положението с колониите в двайсет и първи век? — попита лорд Бромптън.

С облекчение видях как Ракоци отново се облегна на стола си. А и не се разпадна на прах, когато слънцето се показа иззад облаците и потопи стаята в сияйна светлина.

Известно време разговаряхме почти без напрежение за Америка и Ямайка, и за няколко острова, за които за мой срам никога не бях чувала. Лорд Бромптън беше доста смаян, че всички те се управляваха сами. (Всъщност така предполагах, не бях съвсем сигурна.) Естествено, не повярва на нито една моя дума и непрестанно избухваше в смях. Ракоци не се включи повече в нашия разговор, просто разглеждаше ту дългите си орлови нокти, ту тапетите по стените. От време на време поглеждаше и към мен.

— Ех, някак си го намирам за много потискащо, че сте само една актриса — въздъхна лорд Бромптън. — Колко жалко, защото с най-голямо удоволствие бих ви повярвал.

— Е — казах с разбиране, — на ваше място и аз не бих повярвала на всичко това. За съжаление нямам доказателства… О, почакайте! — Бръкнах в деколтето си и извадих телефона си.

— Какво е това? Табакера?

— Не! — Отворих телефона си, който изпиука, защото не намери мрежа. Разбира се, че няма да има обхват. — Това е… няма значение. С него мога да правя снимки.

— Да рисувате снимки?

Поклатих глава и вдигнах телефона във въздуха, така че лордът и Ракоци се появиха на дисплея.

— Усмихнете се. Така, готово.

Тъй като слънцето светеше прекалено силно, не се включи светкавицата. Жалко. Това щеше много да ги впечатли.

— Какво е това? — Лорд Бромптън бе повдигнал тлъстите си сланини изумително бързо и идваше към мен. Показах му снимката върху дисплея. Двамата с Ракоци бяха излезнали много добре. — Но… какво е това? Как е възможно?

— Наричаме го фотографиране.

Дебелите пръсти на лорда поглаждаха въодушевено телефона.

— Великолепно! Ракоци, трябва да видите това.

— Не, благодаря — рече той лениво.

— Не знам как го правите, но това е най-добрият трик, който някога съм виждал. О, какво стана?

Върху екрана вече се виждаше Лесли, защото лордът бе натиснал едно от копчетата.

— Това е моята приятелка Лесли — казах с копнеж. — Снимката е от миналата седмица. Виждате ли, там отзад, това е „Мерилбоун“, а това там е „Аведа“. Майка ми винаги си купува лака за коса оттам. — Изведнъж почувствах ужасна носталгия. — А това тук е част от такси. Нещо като карета, но се движи без коне…

— Какво искате за тази магическа кутийка? Ще платя всяка цена, всяка!

— Хм, не, наистина, не е за продан. Трябва ми. — С извинителен жест затворих магическата кутийка — ъъъ, телефона — и отново го пуснах в скривалището му в корсета.

Точно навреме, защото вратата се отвори и графът и Гидиън се върнаха — графът, усмихвайки се развеселено, докато Гидиън бе по-скоро сериозен. Сега и Ракоци стана от стола си.

Гидиън ми отправи изучаващ поглед, на който аз предизвикателно отвърнах. Да не би да си е мислел, че докато го няма ще избягам? Не че не го заслужаваше. В крайна сметка той настояваше да стоя винаги до него, за да може при първа възможност да ме стави сама.

— Е, лорд Бромптън, ще ви хареса ли да живеете в двайсет и първи век? — попита графът.

— Със сигурност! Какви невероятни хрумвания имате само — каза лордът и плесна с ръце. — Беше наистина много забавно.

— Знаех, че ще ви хареса. Но спокойно можехте да предложите на бедното дете да седне.

— О, направих го. Но тя предпочете да остане права. — Лордът свойски се наведе напред. — Наистина бих искал да откупя сребърното ковчеже, скъпи графе.

— Сребърното ковчеже?

— За съжаление сега трябва да се сбогуваме — каза Гидиън, с няколко крачки прекоси стаята и застана до мен.

— Разбирам, разбирам! Двайсет и първи век ви очаква — каза лорд Бромптън. — Сърдечно ви благодаря за посещението. Беше изключително забавно.

— Мога само да се присъединя към тези думи — каза графът.

— Надявам се, че отново ще имам това удоволствие — продължи лорд Бромптън.

Ракоци не каза нищо. Той просто ме гледаше. И изведнъж почувствах сякаш някаква ледена ръка ме хваща за гърлото. Изплашено се опитах да си поема въздух и погледнах надолу към тялото си. Нямаше нищо. И въпреки това съвсем ясно усещах пръстите, които обгръщаха шията ми.

— Мога да стисна по всяко време.

Не Ракоци каза това, а графът. Но без да помръдва устните си. Стъписана погледах първо устата, а после и ръката му. Стоеше на повече от четири метра от мен. Как можеше в същото време тя да е на шията ми? И защо гласът му звучеше в главата ми, въпреки че не говореше?

— Не знам каква точно роля играеш, момиче, и дали изобщо си от значение. Но няма да допусна да се нарушават правилата ми. Това е само предупреждение. Разбра ли ме? — Натискът на пръстите се засили. Бях като парализирана от страх. Можех само да се взирам в него и едва да си поемам дъх. Никой ли не забелязваше какво се случва в момента с мен? — Разбра ли ме?

— Да — прошепнах.

Хватката му веднага се разхлаби и ръката изчезна. Въздухът можеше свободно да изпълни дробовете ми.

Графът изви устни и разтърси ръката си.

— Пак ще се видим — каза той.

Гидиън се поклони. Тримата мъже отвърнаха на поклона му. Само аз стоях като скована, не бях в състояние да помръдна никаква част от тялото си, докато Гидиън не хвана ръката ми и не ме издърпа от стаята.

Дори след като вече седяхме в каретата, напрежението не искаше да ме напусне. Чувствах се отпусната и останала без сили, и някак си омърсена. Как бе успял графът да говори с мен, без другите да го чуят? И как бе успял да ме докосне, въпреки че бе на четири метра от мен? Значи майка ми беше права — това, което се говореше за него, бе вярно: той бе в състояние да проникне в съзнанието на човек и да контролира чувствата му. Бях се подвела от суетното му, надуто дърдорене и от немощната му външност. Тотално го бях подценила. Колко глупаво от моя страна.

И като цяло бях подценила цялата история, в която бях въвлечена.

Каретата потегли и се клатеше точно толкова силно като на идване. Гидиън бе дал наставления на пазителя с жълтия редингот да побърза. Сякаш бе нужно. И без това на идване бе карал като някой самоубиец.

— Добре ли си? Изглеждаш сякаш си видяла призрак. — Гидиън съблече плаща си и го остави до себе си. — Много е горещо за септември.

— Не беше призрак — отвърнах, неспособна да го погледна в очите. Гласът ми леко трепереше. — Само граф Сен Жермен и един от неговите фокуси.

— Той не се държа особено любезно с теб — рече Гидиън. — Но това можеше да се очаква. Явно е имал друга представа за това, каква трябва да си. — Тъй като нищо не отвърнах, той продължи: — В предсказанието дванайсетият пътуващ във времето се описва като много специален. Надарен с магията на гарвана. Каквото и да означава това. Във всеки случай графът не беше склонен да ми повярва, че ти си само една най-обикновена ученичка.

Странно, но тази забележка на мига измести чувството на окаяност и безсилие, което бе предизвикало в мен зловещото докосване на графа. Вместо слабост и страх, сега чувствах безкрайна обида. И ярост. Прехапах устни.

— Гуендолин?

— Какво?

— Това не беше обида. Под обикновена нямах предвид елементарна, по-скоро средностатистическа, разбираш ли?

Ставаше все по-интересно.

— Няма значение — казах и го изгледах гневно. — Все ми е едно какво е мнението ти за мен.

Той отвърна невъзмутимо на погледа ми.

— Ти не си виновна за това.

— Та ти изобщо не ме познаваш — изсумтях.

— Може и така да е. Но познавам цели тълпи момичета като теб. Всички сте еднакви.

— Цели тълпи момичета? Ха!

— Момичетата като теб се интересуват само от прически, дрехи, филми и рок звезди. Постоянно се хилите и ходите до тоалетната само на групички. И одумвате Лиса, само защото си е купила тениска за пет лири от „Маркс и Спенсър“.

Въпреки че бях много ядосана, нямаше как да не се засмея с глас.

— Да не искаш да кажеш, че всички момичета, които познаваш, одумват Лиса, която си е купила тениска от „Маркс и Спенсър“?

— Знаеш какво имам предвид.

— Да, знам. — Всъщност не исках да продължа да говоря, но просто не можах да се спра: — Значи мислиш, че всички момичета, които не са като Шарлот, са повърхностни и глупави. Само защото сме имали нормално детство и не сме имали непрестанно уроци по фехтовка и обучение по мистерии. В действителност не си имал време да се запознаеш с някое нормално момиче, затова си си измислил тези жалки предразсъдъци.

— О, я стига! И аз съм бил в гимназията точно като теб.

— Да бе! — Думите сами се изплъзваха от устата ми. — Ако дори наполовина така старателно си бил подготвян за живота ти като пътуващ във времето като Шарлот, значи нямаш нито приятели, нито приятелки и мнението ти за така наречените средностатистически момичета се базира само на наблюдения, които си правел, докато си стоял самотен в училищния двор. Или искаш да ми кажеш, че твоите съученици са смятали хобитата ти — изучаване на латински, танцуване на гавот и управляване на карета — за изключително страхотни?

Вместо да се засегне, Гидиън изглеждаше развеселен.

— Забрави да споменеш свиренето на цигулка. — Той се облегна назад и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Цигулка? Наистина ли? — Гневът ми изчезна толкова мигновено, колкото се беше появи. Цигулка — не е истина!

— Поне сега лицето ти отново придоби малко цвят. Преди малко беше бледо като това на Миро Ракоци.

Точно така, Ракоци.

— Всъщност как се изписва?

— Р-а-к-о-ц-и. Защо питаш?

— Искам да го проверя в Гугъл.

— О, толкова много ли ти хареса?

— Да ми е харесал? Той е вампир — казах. — Идва от Трансилвания.

— Идва от Трансилвания, но не е вампир.

— Откъде знаеш?

— Защото вампирите не съществуват, Гуендолин.

— Така ли? Щом има машини на времето — и хора, които са в състояние да удушат някого, без да го докоснат — защо да не съществуват и вампири? Заглеждал ли си се в очите му? Като черни дупки са.

— Това е заради отварите с беладона, с които експериментира. Растителна отрова, която уж помага да разшириш съзнанието си.

— Откъде знаеш?

— Има го записано в хрониките на пазителите. В тях наричат Ракоци Черния леопард. Той на два пъти е спасявал графа от покушения. Много е бърз и умел в боравенето с оръжие.

— Кой е искал да убие графа?

Гидиън сви рамене.

— Човек като него има много врагове.

— Не се и съмнявам. Но останах с впечатлението, че и сам много добре може да се грижи за себе си.

— Определено — съгласи се Гидиън.

Зачудих се дали да не му разкажа какво бе направил графа, но после размислих. Макар Гидиън да се държеше любезно с мен, бях останала с впечатлението, че двамата с графа са големи дружки.

Не вярвай на никого!

— Наистина ли си отишъл в миналото при всички тези хора и си източил от кръвта им? — попитах вместо това.

Гидиън кимна.

— Заедно с теб и мен сега в хронографа отново са вкарани осем от дванайсет пътуващи във времето. Останалите четири също ще ги намеря.

Спомних си думите на графа и попитах:

— Как си успял да стигнеш от Лондон до Париж и Брюксел? Мислех, че времето, което може да се прекара в миналото, е само няколко часа.

— Четири, за да бъдем точни.

— За четири часа никога не би успял да стигнеш от Лондон до Париж, да не говорим, да ти остане време да танцуваш гравот и да вземеш на някого кръв.

— Така е. Ето защо преди това отидохме с хронографа в Париж, глупаче такова — отвърна Гидиън. Същото направихме и в Брюксел, в Милано и в Бат. Другите успях да ги открия в Лондон.

— Разбирам.

— Наистина ли? — Усмивката на Гидиън отново бе изпълнена със сарказъм. Този път не й обърнах внимание.

— Да, наистина, постепенно някои неща започнаха да ми стават ясни. — Погледнах през прозореца. — На идване май не минахме покрай тези поляни, или?

— Това е Хайд Парк — каза Гидиън, изведнъж застанал нащрек и съвсем напрегнат. Той се показа през прозореца. — Хей, Уилбур или както там е името ви, защо минаваме оттук? Трябва по най-краткия път да стигнем в Темпъл!

Не можах да разбера отговора на мъжа върху капрата.

— Спрете веднага! — заповяда Гидиън. Когато отново се обърна към мен, беше пребледнял.

— Какво става?

— Не знам. Мъжът твърди, че е получил заповед да ни закара до южния край на града за една среща.

Конете спряха и Гидиън отвори вратата на каретата.

— Тук нещо не е наред. Не ни остава много време до скока ни във времето. Ще поема управлението на конете и ще закарам каретата до Темпъл. — Той слезе и отново затвори вратата. — А ти остани вътре, каквото и да се случи.

В този миг нещо гръмна. Инстинктивно се свих. Въпреки че звукът ми бе познат само от филмите, веднага разбрах, че ставаше дума за изстрел. Чу се тих вик, конете изцвилиха, каретата подскочи напред, но после отново спря, разклащайки се.

— Долу главата! — извика Гидиън и аз се проснах върху седалката.

Отекна втори изстрел. Тишината, последвала гърма, направо не можеше да се издържа.

— Гидиън? — Надигнах се и погледнах навън. Отвън на тревата пред прозорчето Гидиън бе извадил шпагата си.

— Долу главата, казах!

Слава богу, още беше жив. Но изглежда не за дълго. Сякаш от нищото бяха изникнали двама мъже, облечени в черно, трети, възседнал кон, се приближаваше от сенките на дърветата. В ръката си държеше блестящ сребрист пистолет.

Гидиън се дуелираше едновременно с двамата мъже, всички бяха мълчаливи, чуваше се единствено задъханото им дишане и звъна от шпагите, когато се удряха една в друга. Няколко секунди наблюдавах очарована колко умело боравеше Гидиън с оръжието. Беше точно като от сцена на някой филм. Всяка крачка, всеки замах, всеки удар беше перфектен, сякаш каскадьори дни наред са работили върху хореографията. Когато обаче единият от мъжете извика и падна на колене, а от врата му бликна кръв като от фонтан, отново се опомних. Това не беше филм, случваше се наистина. И въпреки че шпагите бяха смъртоносно оръжие (раненият мъж лежеше на земята и потръпваше, издавайки ужасяващи звуци), не ми се струваше, че ще са от голяма помощ срещу някой пистолет. Защо Гидиън не носеше пистолет? Би било много лесно да се донесе едно такова оръжие от нашето време. И къде бе кочияшът, защо не се сражаваше заедно с Гидиън?

Междувременно конникът се беше приближил и скочил от коня. За мое изумление и той извади шпага, с която се нахвърли върху Гидиън. Защо не използваше пистолета? Беше го захвърлил в тревата, където нямаше да е от полза на никого.

— Кои сте вие? Какво искате? — попита Гидиън.

— Нищо друго освен вашия живот — отвърна мъжът, който се бе присъединил последен.

— Е, няма да го получите!

— Ще ви го отнемем. Бъдете сигурен!

Сражението пред прозореца отново заприлича на заучен балет, като раненият мъж вече лежеше безжизнен на земята и другите трябваше да го заобикалят. Гидиън парираше всяка атака, сякаш предварително знаеше какво замисляха мъжете, но без съмнение те бяха започнали да взимат уроци по фехтовка още от деца. По някое време видях как шпагата на единия от противниците му се стрелна към към рамото му, докато той бе зает да парира удара на другия. Само едно ловко извъртане настрани предотврати да бъде улучен, което вероятно щеше да разкъса половината му ръка. Чух звук от трошащо се дърво, когато вместо ръката му шпагата улучи каретата.

Случващото се не можеше да е истина! Кои бяха тези типове и какво искаха от нас?

Припряно се плъзнах по седалката и надникнах през прозореца от другата страна. Никой ли не виждаше какво се случва тук? Действително ли можеше да бъде нападнат човек в Хайд Парк посред бял ден? Струваше ми се, че борбата продължава вече цяла вечност.

Въпреки че Гидиън се справяше добре с превъзхождащата го сила, не изглеждаше, че някога ще успее да спечели надмощие. Двамата мъже щяха да го притискат все повече и повече и накрая щяха да победят. Нямах представа колко време е изминало от изстрела или още колко ни остава до скока ни във времето. Вероятно нямаше да е скоро, за да се надявам, че ще се изпарим във въздуха пред очите на нападателите ни. Повече не можех да издържам да седя в каретата и просто да гледам как двамата убиват Гидиън. Може и да успеех да се покатеря през прозореца и да повикам помощ.

За един кратък миг се притесних, че огромният кринолин няма да мине през отвора, но секунда по-късно вече стоях на пътя в пясъка и се опитвах да се ориентирам.

От другата страна на каретата се долавяше само тежко дишане, ругатни и безжалостното звънтене на метал, удрящ се в метал.

— Просто се предайте — каза задъхано единият от непознатите мъже.

— Никога — отвърна Гидиън.

Внимателно се придвижих напред към конете и за малко да се спъна в нещо жълто. С усилие потиснах вика си. Беше мъжът с жълтия редингот.

Беше се свлякъл от капрата и лежеше по гръб в пясъка. С ужас видях, че част от лицето му липсваше и че дрехите му бяха напоени с кръв. Окото откъм невредимата половина на лицето му бе широко отворено и се взираше в нищото.

Значи за него е бил предназначен изстрелът преди малко. Гледката бе прекалено ужасяваща, почувствах, как стомахът ми се обръща. Никога досега не бях виждала мъртвец. Какво ли не бих дала сега да седя в киното и да мога просто да погледна встрани!

Но това тук бе действителността. Този мъж бе мъртъв, а животът на Гидиън бе застрашен. Поредното издрънчаване ме извади от вцепенеността ми. Гидиън изстена и това окончателно ме накара да се опомня. Преди да разбера какво правя, бях забелязала шпагата на мъртвия и вече я освобождавах от колана. Беше по-тежка, отколкото предполагах, но се почувствах по-добре. Нямах никаква представа как да боравя с оръжието, но едно поне беше ясно — то бе остро.

Звуковете от битката не отслабваха. Рискувах един поглед и видях, че двамата мъже бяха успели да притиснат Гидиън с гръб към каретата. Няколко кичура коса се бяха измъкнали от опашката му и се спускаха разбъркани върху челото му. На единия му ръкав зееше дълбока дупка, но за мое облекчение никъде не видях кръв. Все още не бе ранен.

Един последен път се огледах на всички страни, но отникъде не се задаваше помощ. Претеглих шпагата в ръката си и решително пристъпих напред. Поне появата ми щеше да отклони вниманието на двамата мъже и може би това щеше да осигури предимство на Гидиън.

Но в действителност се получи тъкмо обратното. Тъй като мъжете се биеха с гръб към мен, не можеха да ме видят, но очите на Гидиън се разшириха уплашено, когато ме съзря.

Поколеба се за част от секундата и това бе достатъчно за единия от облечените в черно непознати, за да го уцели почти на същото място, на което ръкавът му вече бе разскъсан. Този път потече кръв. Гидиън продължи да се дуелира, сякаш нищо не се беше случило.

— Няма да издържите още дълго — извика мъжът триумфиращо и пристъпи още по-рязко към него. — Молете се, ако можете, защото скоро ще се изправите пред създателя си.

Хванах дръжката на шпагата с две ръце и се затичах, игнорирайки ужасения поглед на Гидиън. Мъжете не ме чуха да се приближавам. Забелязаха присъствието ми едва когато шпагата премина без никакво съпротивление и почти безшумно през черните дрехи откъм гърба на единия от тях. За един кратък миг си помислих със страх, че съм пропуснала целта, че съм уцелила точно дупката между ръката и тялото, но тогава мъжът изпусна оръжието си с хриптене и се стовари на земята като повалено дърво. Едва когато той падаше пуснах шпагата.

О, боже мой!

Гидиън се възползва от ужаса на другия мъж, за да му нанесе удар, който го накара да падне на колене.

— Да не си полудяла? — кресна ми той, докато изритваше шпагата на противника си встрани и насочваше острието към шията му.

Мъжът на секундата загуби самообладание.

— Моля… пощадете живота ми — каза той.

Зъбите ми започнаха да тракат.

Няма начин това да се е случило. Току-що не забих шпага в гърба на човек.

Въпросният човек хриптеше в агония. Другият изглеждаше сякаш всеки момент ще заплаче.

— Кои сте вие и какво искате от нас? — попита Гидиън безжалостно.

— Направих само това, което бе поискано от мен. Моля ви!

— Кой и какво поиска от вас? — Една капчица кръв се образува под върха на шпагата върху шията на мъжа. Гидиън бе стиснал устни, сякаш трудно се въздържаше да държи оръжието неподвижно.

— Не знам името му, кълна се.

Изкривеното от страх лице започна да се размазва пред погледа ми, зелената трева се завъртя около мен и затваряйки очи, с облекчение позволих на този водовъртеж да ме отнесе.