Роботите на зората

31.

Бейли се събуди внезапно и пое дъх, изпълнен със силно подозрение. Във въздуха се носеше слаба и непозната миризма, която изчезна с второто вдишване.

Данил стоеше със сериозен вид до леглото.

— Вярвам, колега Илайджа — каза той, — че сте спали добре.

Бейли се огледа. Завесите все още бяха спуснати, но очевидно навън беше ден. Жискар приготвяше дрехите, облечен абсолютно различно — от главата до петите — в сравнение с предния ден.

— Съвсем добре, Данил — отвърна Бейли. — Нещо не ме ли събуди?

— Беше инжектиран антисомнин във въздушния поток на стаята, колега Илайджа. Той активира системата за пробуждане. Използвахме по-малко от обичайното количество, тъй като не бяхме сигурни как ще реагирате. Но може би трябваше да използваме още по-малко.

— Дойде ми като удар отзад по тила — оплака се Бейли. — Колко е часът?

— 07:05, аврорианско време — отвърна Данил. — Физиологично, закуската ще е готова след половин час. — Каза го без следа от чувство за хумор, макар че едно човешко същество би сметнало за уместно да се усмихне.

Жискар се намеси с глас, който беше още по-скован и съвсем малко по-неизразителен от този на Данил:

— Сър, приятелят ми Данил и аз не можем да влизаме в Личната. Но ако след като отидете там ни кажете, че имате нужда от нещо, ще ви го осигурим веднага.

— Да, разбира се. — Бейли се изправи, завъртя се и стана от леглото.

Жискар тутакси започна да оправя завивките.

— Бихте ли ми подали пижамата си, сър?

Бейли се поколеба само за момент. Казваше го само един робот, нищо повече. Той се съблече и подаде одеждите си на Жискар,който ги взе с леко, сериозно кимване.

Бейли се погледна с погнуса. Внезапно си даде сметка, че вижда тялото на човек на средна възраст. Беше много вероятно то да е в далеч по-лошо състояние от три пъти по-възрастното тяло на Фастълф.

Бейли механично потърси с поглед слипове, но не откри такива. По всяка вероятност не му и трябваха. Усещаше пода под краката си затоплен и мек.

Той прекрачи Личната и извика за инструкции. От другата страна на илюзорната част от стената, Жискар тържествено обясняваше, как работи самобръсначката и устройството за подаване на паста за зъби, как се пуска водата на тоалетната в автоматичен режим и как се регулира температурата на водата на душа.

Всичко беше много по-импозантно и сложно в сравнение с онова, което можеше да предложи Земята. Нямаше преградки, иззад които да се чуват движенията и разните неволни звуци от нечие друго присъствие. На Земята човек трябваше с всички сили да се старае да не обръща внимание на това, ако искаше да поддържа илюзията, че е насаме.

Беше разглезващо, трезво прецени Бейли, докато изпълняваше разкошния ритуал, но с това разглезване (той вече знаеше) лесно се свикваше. Колкото и за кратко време да останеше на Аврора, културният шок при неговото връщане на Земята щеше да бъде болезнено остър, особено по отношение на Личните. Надяваше се пренастройката да не отнеме много време, но същевременно му се искаше всеки един землянин, който се отправи да заселва нови светове, да не се чувства длъжен да се придържа към концепцията за обществени Лични.

Може би това беше начинът, по който би трябвало да се дефинира „разглезващо“: онова, с което лесно се свиква.

Бейли излезе от Личната, приключил с разнообразните процедури, гладко избръснат, със светнали зъби, изкъпан и изсушен.

— Жискар, къде мога да намеря дезодорант? — попита той.

— Не разбирам, сър — отвърна Жискар.

— Активирането на сапунисващата система, колега Илайджа — бързо обясни Данил, — включва и дезодориращо действие. Моля да извините приятеля ми Жискар, че не можа да ви разбере. На него му липсва моя опит от Земята.

Бейли повдигна недоверчиво вежди и започна да се облича с помощта на Жискар.

— Виждам — отбеляза той, — че ти и Жискар все още ме придружавате на всяка стъпка. Имало ли е признаци за някакъв опит да ме отстранят?

— Никакви засега, колега Илайджа — отвърна Данил. — Въпреки това, би било разумно да задържите приятеля ми Жискар и мен самия до себе си, по възможност по всяко време.

— Но защо, Данил?

— По две причини, колега Илайджа. Първо, можем да ви помогнем да разберете аврорианската култура и обичаи, с които вие не сте запознат, във всяко едно отношение. Второ, приятелят ми Жискар, в частност, може да запише и възпроизведе всяка една дума от всеки един разговор, който вие провеждате. Това може да ви е от полза. Навярно си спомняте, че имаше моменти в разговорите както с д-р Фастълф, така и с мис Гладиа, когато приятелят ми Жискар и аз не бяхме наблизо, или се намирахме в друга стая…

— Така че, разговорите не са били записани от Жискар, така ли?

— Всъщност били са, колега Илайджа, но с ниско качество. А може да има и части, които да не са толкова разбираеми, колкото бихме желали. Би било по-добре, ако останем толкова близо до вас, колкото би ви било удобно.

— Данил — попита го Бейли, — не смяташ ли, че ще се чувствам по-малко притеснен, ако ви смятам по-скоро за екскурзоводи или записващи устройства, отколкото за телохранители? Защо просто не стигнем до извода, че като телохранители, вие двамата сте абсолютно излишни? Тъй като досега не е имало опит за покушение върху мен, защо да не приемем, че и за в бъдеще няма да има?

— Не, колега Илайджа, това би било непредпазливо. Д-р Фастълф смята, че неговите врагове имат висока оценка за вас. Те се опитаха да накарат Председателя да не даде своето разрешение на д-р Фастълф да ви повика. Със сигурност ще продължат своите опити да го накарат да нареди да ви върнат на Земята във възможно най-близко бъдеще.

— Този вид мирна опозиция не изисква телохранители.

— Не, сър, но след като опозицията има основания да се страхува, че може да оневините д-р Фастълф, възможно е да прибягнат и до крайности. В края на краищата, вие не сте аврорианец, и следователно последствията от евентуално упражнено насилие във вашия случай няма да са големи.

— Фактът, че прекарах тук цял ден и че нищо не се случи — не отстъпваше Бейли, — би трябвало да им донесе известно облекчение и по този начин да намали значително опасността от насилие.

— Наистина изглежда така — отвърна Данил, без да дава признаци, че е доловил иронията в гласа на Бейли.

— От друга страна — продължи Бейли, — ако попадна на нещо, тогава опасността за мен автоматично нараства.

Данил помисли малко, после каза:

— Това изглежда съвсем логичен извод.

— И следователно ти и Жискар ще ме придружавате, където и да отида — просто в случай, че успея да свърша работата си малко по-добре.

Данил помисли пак, после отвърна:

— Начинът, по който го казвате, колега Илайджа, ме озадачава, но изглежда сте прав.

— В такъв случай — каза Бейли, — съм готов за закуска. Но мисълта, че алтернативата на провала е опит за покушение, убива апетита ми.

32.

Фастълф се усмихна на Бейли през масата.

— Добре ли спахте, мистър Бейли?

Бейли изучаваше резена шунка с обожание. Трябваше да се среже с нож. Парчето беше грапаво. Имаше и дискретна ивица тлъстина, която минаваше от единия му край до другия. Накратко, не беше минало през обработка. В резултат на това имаше, така да се каже, по-шунков вкус.

Имаше и пържени яйца, с полусферично издути жълтъци в средата, заобиколени от белтък — приличаха малко на маргаритките, които Бен му беше показал в полето там, на Земята. Теоретично, Бейли знаеше как изглежда едно яйце преди обработката и че то съдържа жълтък и белтък. Но никога не ги беше виждал разделени в готов за консумация вид. Яйцата се сервираха бъркани, дори и на кораба по пътя за Аврора, дори и на Солария.

Бейли хвърли кос поглед към Фастълф и рече:

— Извинете?

— Добре ли спахте? — търпеливо повтори Фастълф.

— Да. Съвсем добре. Вероятно щях още да спя, ако не беше този антисомнин.

— А, да. Не е съвсем в стила на гостоприемството, което един гостенин е в своето право да очаква, но сметнах, че ще искате да започнете отрано.

— Напълно вярно. Пък и не съм точно гостенин.

Фастълф яде известно време мълчаливо. Отпи от напитката си, после попита:

— През нощта не ви ли осени някаква идея? Може би сте се събудили с нов поглед върху нещата, нова мисъл?

Бейли изгледа с подозрение Фастълф, но не забеляза сарказъм по неговото лице. Приближи чашата към устата си и отвърна:

— Боя се, че не. Безпомощен съм също толкова, колкото бях и снощи. — Той отпи и неволно направи гримаса.

— Съжалявам — извини се Фастълф. — Напитката не е ли по вашия вкус?

Бейли изръмжа и предпазливо я опита пак.

— Това е просто кафе — добави Фастълф. — Безкофеиново.

Бейли се намръщи.

— Няма вкус на кафе и… Извинете ме, д-р Фастълф, не искам да прозвучи параноично, но Данил и аз току-що обсъдихме в полу-шеговита форма вероятността да упражнят насилие върху мен. Полу-шеговита форма от моя страна разбира се, не от страна на Данил. И сега си мисля, че един от начините да стигнат до мен…

Гласът му замря.

Веждите на Фастълф се придвижиха нагоре. Той се протегна към чашата на Бейли, като измърмори някакво извинение, и помириса кафето. После загреба малко от него с лъжичка и го опита.

— Съвсем нормално е, мистър Бейли — каза накрая той. — Това не е опит да ви отровят.

— Съжалявам — отвърна Бейли, — че се държах толкова глупашки, след като знам, че е било приготвено от вашите собствени роботи. И все пак, сигурен ли сте?

Фастълф се усмихна.

— Преди време бяха човъркали роботите ми. Но този път няма такова нещо. Просто кафето, макар и широко разпространено на всички планети, не винаги е от един и същи сорт. Всеизвестно е, че всяко човешко същество предпочита кафето, което се пие на неговата родна планета. Съжалявам, мистър Бейли, но нямам от земния сорт. Ще предпочете ли мляко? То е приблизително еднакво на вкус навсякъде. Плодов сок? По принцип, аврорианският гроздов сок се смята за превъзходен на всички Външни светове. Някои си позволяват да намекват, че го оставяме малко да ферментира, но това разбира се, не е вярно. Вода?

— Ще опитам вашия гроздов сок. — Бейли хвърли подозрителен поглед към кафето. — Предполагам, че ще трябва да свикна с другото.

— Съвсем не — възрази Фастълф. — Защо да си натрапваме неприятното, без да ни се налага? И така… — усмивката му доби измъчен вид при подхващането на предишната тема — нощта и сънят не са ви оказали никакво ползотворно влияние?

— Съжалявам — отвърна Бейли. После се смръщи, като че ли обхванат от неясен спомен. — Макар че…

— Да?

— Останах с впечатлението, че тъкмо преди да заспя, в освободеното от задръжки забвение между съня и събуждането, сякаш попаднах на нещо.

— Наистина ли? На какво?

— Не знам. Мисълта ме накара да се събудя, но не ме последва. Или пък някой въображаем шум ме разсея. Не си спомням. Опитах се да се уловя за тази мисъл, но тя ми се изплъзна. Отиде си. Мисля, че подобни работи не са необичайни.

Фастълф изглеждаше замислен.

— Сигурен ли сте в това?

— Не съвсем. Мисълта избледня толкова бързо, че дори не съм сигурен, дали въобще я е имало. Но дори и да я е имало, може само да ми се е сторила важна, защото бях полу-заспал. Ако сега ми се яви повторно, навярно ще се окаже, че е пълна безсмислица.

— Но каквато и да е била и колкото и да ви е убягвала, несъмнено би трябвало да е оставила някаква следа.

— Предполагам, д-р Фастълф. В такъв случай, ще се върне пак. Убеден съм.

— Трябва ли да чакаме?

— Какво друго ни остава?

— Съществува такова нещо като психосондата.

Бейли се дръпна назад в стола и впери поглед във Фастълф. После каза:

— Чувал съм за нея, но на Земята тя не се използва даже и в полицията.

— Не сме на Земята, мистър Бейли — меко отбеляза Фастълф.

— Но от това може да пострада мозъкът. Не съм ли прав?

— Малко вероятно е, ако се направи, както трябва.

— Но не и невъзможно. Дори и да се направи, както трябва — натърти Бейли. — Според мен, тя не може да се използва на Аврора, освен в строго определени случаи. Лицата, върху които се прилага, трябва да са обвинени в тежко престъпление, или трябва…

— Да, мистър Бейли, но това се отнася за аврорианците. Вие не сте аврорианец.

— Искате да кажете, че понеже съм землянин, няма да ме третират като човек?

Фастълф се усмихна и разпери ръце.

— Хайде, мистър Бейли. Това беше само идея. Снощи бяхте достатъчно отчаян, за да предложите да разрешим нашата дилема, като поставим Гладиа в едно ужасно и трагично положение. Чудех се, дали сте достатъчно отчаян, за да подложите и себе си на подобен риск?

Бейли затърка очи и известно време не каза нищо. После, с промени глас, изрече:

— Снощи не бях прав. Признавам си. Колкото до това сега, няма никакви гаранции, че мисълта, която ме е споходилав полу-заспало състояние, има въобще някаква връзка с проблема. Може да са били чисти глупости, нелогични фантасмагории, може въобще да не е имало никаква мисъл. Нищо. Смятате ли, че би било разумно да се рискува увреждането на моя мозък, заради една толкова нищожно малка вероятност да спечелим нещо? След като, както твърдите, разчитате именно на този мозък да намери решение?

Фастълф кимна.

— Вашите аргументи са съвсем основателни — пък и аз не го имах сериозно предвид.

— Благодаря, д-р Фастълф.

— Но какво ще правим сега?

— Преди всичко, искам да поговоря пак с Гладиа. Има някои въпроси, които искам да си изясня.

— Трябваше да го направите снощи.

— Трябваше, но ми се струпаха повече неща, отколкото бих могъл да осмисля. Има някои моменти, които ми убягнаха. Аз съм само един детектив, а не безпогрешен компютър.

— Не ви упреквам в нищо — каза Фастълф. — Просто не бих искал да безпокоим излишно Гладиа. Като имам предвид онова, което ми казахте снощи, мога само да предполагам, че тя е дълбоко разстроена.

— Несъмнено. Но също така, тя отчаяно иска да разбере какво се е случило — кой, ако изобщо е бил някой, е убил онзи, когото тя смята за свой съпруг. И това е разбираемо. Сигурен съм, че ще е склонна да ми помогне. И бих искал да поговоря с още един човек.

— С кого?

— С дъщеря ви Василия.

— С Василия? Защо? Каква полза ще има от това?

— Тя е роботик. Бих искал да поговоря и с някой друг роботик, освен с вас.

— Не бих допуснал това, мистър Бейли.

Току-що бяха приключили със закуската. Бейли стана.

— Д-р Фастълф, още веднъж се налага да ви напомня, че съм тук по ваше настояване. Нямам официално разрешение да из вършвам полицейско разследване. Нямам връзка с аврорианските власти. Единственият ми шанс да се добера до дъното на тази бъркотия, е като се надявам, че разни хора ще ми съдействат доброволно и ще отговарят на моите въпроси. Ако вие ми попречите да пробвам това, става ясно, че не мога да стигна по-далече от положението, в което се намирам сега, тоест доникъде. Би било изключително зле за вас — и следователно за Земята, — така че ви призовавам да не заставате на пътя ми. Ако уредите да мога да разпитам когото си пожелая — или дори се опитате да го уредите, като ходатайствате в моя полза, — населението на Аврора може да сметне това за чистосърдечна проява на невинност. От друга страна, ако затруднявате моето разследване, до какъв друг извод биха стигнали хората, освен, че сте виновен и се страхувате от разобличение?

— Разбирам това, мистър Бейли — отвърна Фастълф с трудно сдържано раздразнение. — Но защо Василия? Има и други роботици.

— Василия е ваша дъщеря. Тя ви познава. Може да има твърдо мнение по въпроса, доколко сте способен да разрушите един робот. Тъй като тя е член на Института по роботика и съответно е на страната на вашите политически врагове, всеки благоприятен отзив, който тя би могла да даде, ще бъде от голямо значение.

— А ако свидетелства против мен?

— Ще мислим, когато му дойде времето. Бихте ли влезли във връзка с нея, за да я помолите да ме приеме?

— Задължен съм ви — безропотно отвърна Фастълф, — но грешите, ако смятате, че ще я убедя лесно да ви види. Може да е твърде заета — или така да си мисли. Може да не е на Аврора. Може просто да не иска да има нищо общо с това. Снощи се опитах да ви обясня, че тя има причини — мисли, че има причини — да е настроена враждебно спрямо мен. Ако аз я помоля да се срещне с вас, може да реши да откаже, просто като израз на своето неприязнено отношение към мен.

— Бихте ли опитал, д-р Фастълф?

Фастълф въздъхна.

— Ще опитам, докато вие сте при Гладиа. Предполагам, че ще искате да се срещнете с нея. Бих си позволил да изтъкна, че тримерното изображение ще е достатъчно. Образът е толкова качествен, че не може да се различи от истинското физическо присъствие.

— Известно ми е това, д-р Фастълф, но Гладиа е от Солария и има неприятни асоциации с тримерните изображения. Пък и във всеки случай смятам, че има и едно друго неуловимо преимущество в реалния физически контакт между двама души. Положението, в което се намираме сега, е прекалено деликатно и усложнено за мен, за да съм склонен да пренебрегна това допълнително преимущество.

— Е добре, ще предизвестя Гладиа. — Той се обърна, поспря, после се обърна пак. — Но, мистър Бейли…

— Да, д-р Фастълф?

— Снощи ми казахте, че положението е достатъчно сериозно, за да спестявате на Гладиа неудобствата, които могат да възникнат за нея. Изтъкнахте, че са заложени далеч по-важни неща.

— Така е, но можете да разчитате, че няма да я тревожа, ако това е възможно.

— Нямам предвид Гладиа. Просто искам да ви предупредя, че този съществено важен подход би трябвало да го разширите и в случая с мен. Не бих искал да се притеснявате заради моето лично спокойствие, или гордост, ако успеете да говорите с Василия. Не очаквам някакви резултати, но ако все пак поговорите с нея, ще понеса всички произтичащи от това притеснения, а вие не трябва да се мъчите да ми ги спестите. Разбирате ли?

— Да си призная, д-р Фастълф, никога не съм имал намерение да ви спестявам нещо. Ако трябва да избирам между вашето притеснение, или срам от една страна, и благополучието на политическата ви кариера и благополучието на моята планета от друга, не бих се поколебал и за момент да ви засрамя.

— Отлично! И, мистър Бейли, трябва да разширим този подход и спрямо вас самия. Вашето спокойствие също не бива да ни пречи.

— В това отношение нямах избор, още щом ме доведохте тук, без да поискате моето съгласие.

— Имам предвид нещо друго. Ако след един разумен период от време — не дълъг, просто разумен период от време — не напреднете в решението на проблема, ще трябва, в края на краищата, да обсъдим възможността за психосондиране. Вероятно ако успеем да разберем какво знае вашият мозък, без вие самият да знаете, че го знае, това ще бъде нашият последен шанс.

— Може да не знае нищо, д-р Фастълф.

Фастълф тъжно погледна Бейли.

— Съгласен съм. Но, както казахте по повод възможността Василия да свидетелства против мен — ще го мислим, когато му дойде времето.

Той се обърна и излезе от стаята.

Бейли замислено гледаше след него. В този момент му се струваше, че ако напредне, ще се сблъска с физическа разправа от неизвестен — но вероятно опасен — вид. А ако не напредне, щеше да се сблъска с психосондата, което едва ли беше по-доброто.

— Йосафате! — измърмори той лекичко под носа си.

33.

Разходката до Гладиа му се стори по-къса, отколкото предния ден. Отново беше слънчево и приятно, но гледката беше съвсем различна. Слънцето грееше от противоположната страна, разбира се, и обагряше всичко в малко по-различни цветове.

Може би сутрин растенията не изглеждаха както вечерта, а и ухаеха по-различно. Бейли си спомни, че подобна мисъл му е минавала през ума и по повод растенията на Земята.

Данил и Жискар отново го придружаваха, но вървяха по-наблизо до него и не изглеждаха толкова нащрек.

— Тук слънцето през цялото време ли грее? — безцелно запита Бейли.

— Не, колега Илайджа — отвърна Данил. — Ако беше така, това би било пагубно за растителния свят и следователно за човечеството. Всъщност, прогнозата е, че през деня облачността ще се засили.

— Какво беше това? — попита стреснато Бейли. Малко животно със сива козина стоеше свито в тревата. Щом ги видя, заподскача в обратна посока.

— Заек, сър — отвърна Жискар.

Бейли се отпусна. Беше ги виждал по полето на Земята.

Този път Гладиа не ги посрещна на вратата, но очевидно ги очакваше. Когато един робот ги въведе вътре, тя не стана, а каза с нещо средно между яд и умора в гласа си:

— Д-р Фастълф ме предупреди, че трябвало да говориш пак с мен. Какво има сега?

Носеше рокля, която прилепваше плътно по нейното тяло и очевидно под нея не носеше нищо. Косата й беше отметната назад в безпорядък, а лицето й бе мъртвешки бледно. Изглеждаше още по-посърнала в сравнение с предния ден и явно през нощта почти не беше мигвала.

Като си спомни, какво беше станало предния път, Данил въобще не пристъпи прага на стаята. Жискар обаче влезе, огледа се с остър поглед и се оттегли в една от нишите на стената. Един от роботите на Гладиа стоеше в друга ниша.

— Ужасно съжалявам, Гладиа — рече Бейли, — че трябва отново да те безпокоя.

Гладиа не реагира на забележката.

— Снощи забравих да ти кажа, че след като стопят Джендър, разбира се, ще го рециклират за нуждите на завода за роботи. Предполагам, че ще е забавно, когато всеки път виждам току-що произведен робот, да знам, че той носи в себе си много от атомите на Джендър.

— Когато умрем — философски заяви Бейли, — самите нас ни рециклират — и кой знае каква част от нечии атоми носим ти и аз в този момент, или в кого ще преминат един ден нашите.

— Ти си съвсем прав, Илайджа. И ме подсещаш, колко лесно е да се философства върху скръбта на другите.

— Това също е вярно, Гладиа, но не съм дошъл да философствам.

— Тогава върши това, за което си дошъл.

— Трябва да задам някои въпроси.

— Вчера не ти ли беше достатъчно? Да не би да си прекарал времето оттогава насам в измисляне на нови въпроси?

— Отчасти — да, Гладиа. Вчера ти ми каза, че дори след като сте били с Джендър… като съпрузи, е имало мъже, които са ти се предлагали и на които ти си отказвала. Трябва да те разпитам във връзка с това.

— Защо?

Бейли пропусна въпроса.

— Кажи ми — попита той, — колко мъже са ти се предлагали през времето, когато си била омъжена за Джендър?

— Не си водя записки, Илайджа. Трима или четирима.

— Някои от тях били ли са по-настойчиви? Някой предлагал ли ти се е повече от веднъж?

Гладиа, която досега избягваше неговия поглед, го погледна направо и каза:

— Говорил ли си с някой друг за това?

Бейли поклати глава.

— На тази тема не съм говорил с никой друг, освен с теб. От въпроса ти, обаче, оставам с впечатлението, че е имало поне един, който е бил по-настоятелен.

— Един. Сантирикс Гремионис. — Тя въздъхна. — Аврорианците имат толкова странни имена, а и той самият беше странен — за аврорианец. Не бях срещала толкова упорит мъж като него. Винаги беше учтив, винаги приемаше моите откази с лека усмивка и стегнат поклон, а после, все едно че нищо не е било, се опитваше наново — следващата седмица, или дори на следващия ден. Тази настойчивост сама по себе си беше донякъде признак на неуважение. Един благоприличен аврорианец би приел отказа веднъж завинаги, освен ако предполагаемият партньор не покаже недвусмислено, че е променил своето решение.

— Кажи ми пак — онези, които ти се предлагаха, знаеха ли за връзката ти с Джендър?

— Това не беше нещо, което бих споменала в един обикновен разговор.

— Добре, тогава, да вземем този Гремионис в частност. Той знаеше ли, че Джендър е бил твой съпруг?

— Никога не съм му казвала.

— Не се измъквай така, Гладиа. Не става дума, дали си му го казвала. За разлика от другите, той ти се е предлагал нееднократно. Колко често каза, между другото? Три пъти? Четири? Колко?

— Не съм ги броила — уморено отвърна Гладиа. — Може би дузина пъти и повече. Ако иначе не беше приятен човек, досега щях да съм наредила на своите роботи да му забранят достъпа до имението.

— Аха, но не си го направила. А многократните предложения изискват време. Идвал е да те вижда. Опитвал се е да те спечели. Имал е време да забележи присъствието на Джендър и как ти се отнасяш с него. Не е ли могъл да се досети за вашата връзка?

Гладиа поклати глава.

— Не мисля така. Джендър никога не се е намесвал, когато съм била с други човешки същества.

— По твое нареждане ли? Предполагам, че е имало такова нещо.

— Да. И преди да решиш, че е било защото съм се срамувала от тази връзка, ще ти кажа, че исках просто да избегна неприятните усложнения. Запазила съм някакъв инстинкт за лична неприкосновеност по отношение на секса, който аврорианците нямат.

— Помисли си пак. Не е ли могъл да се досети? Ето ти един влюбен мъж, който…

— Влюбен! — Звукът, който издаде Гладиа, приличаше много на ръмжене. — Какво разбират аврорианците от тези неща?

— Мъж, който смята, че е влюбен. Ти не си споделяла неговите чувства. Не е ли могъл да се досети — с изострената си чувствителност и подозрителност на разочарован поклонник? Помисли си! Никога ли не те е разпитвал по заобиколен начин за Джендър? Може би е имало нещо, което да е предизвикало в теб дори най-беглото подозрение…

— Не! Не! Би било нечувано който и да било аврорианец да покаже враждебност спрямо сексуалните предпочитания или навици на другите.

— Не непременно враждебност. Може би някое шеговито подмятане. Какъвто и да е намек, че подозира за съществуването на вашата връзка.

— Не! Ако младият Гремионис беше обелил дори само една думичка от този сорт, никога нямаше да види отново моето имение отвътре, а аз щях да се погрижа никога да не се доближи до мен. Но той не би направил нищо подобно. Беше олицетворение на ревностната учтивост.

— Казваш „младият“. На колко години е този Гремионис?

— Горе-долу колкото мен. Тридесет и пет. Може би дори година или две по-малко.

— Дете — тъжно отбеляза Бейли. — По-млад дори от мен. Но на тази възраст… Да предположим, че се е досетил за вашата връзка с Джендър и не е дал да се разбере — изобщо. Въпреки това, той може да е ревнувал.

— Да е ревнувал?

Бейли се сети, че думата едва ли означава нещо особено на Аврора или Солария.

— Да се е ядосал, че предпочиташ друг, вместо него.

Гладиа остро го сряза:

— Знам значението на думата „ревнувам“. Повторих я само защото се учудих, че можеш да си помислиш, че някой аврорианец би ревнувал. На Аврора хората не ревнуват заради секса. Заради други неща — сигурно, но не и заради секса. — На лицето й се изписа насмешка. — Дори и да е ревнувал, какво значение има това? Какво толкова би могъл да направи?

— Може да е казал на Джендър, че връзката ти с един робот би застрашила твоето положение на Аврора…

— Това не би било вярно!

— Джендър може да е повярвал, при положение, че са му казали така — да е повярвал, че те застрашава и ти вреди. Дали това не е била причината за неговото мозъчно изключване?

— Джендър никога не би повярвал на подобно нещо. Той ме караше да се чувствам щастлива всеки път, когато идваше при мен като съпруг, и аз му го казвах.

Бейли се сдържа да не избухне. Тя не разбираше за какво става дума и очевидно се налагаше той да й обясни по-добре.

— Сигурен съм, че ти е вярвал, но също така може да е бил принуден да вярва и на някой друг, който му казва точно обратното. Ако по този начин е бил изправен пред една непоносима дилема, произтичаща от Първия закон…

С изкривено лице Гладиа изкрещя:

— Това е налудничаво! Занимаваш ме със старата приказка за Сюзън Келвин и робота-телепат. Никой, който е на повече от десет години, не вярва на това.

— Не може ли…

— Не, не може. Аз идвам от Солария и разбирам достатъчно от роботи, за да знам, че не може. Нужно е да си невероятен специалист, за да вържеш на възел Първия закон в един робот. Може би д-р Фастълф е способен да го направи, но определено не и Сантирикс Гремионис. Гремионис е стилист. Работи с човешки същества. Прави прически и работи като дизайнер на дрехи. Аз правя същото, но поне работя с роботи. Гремионис никога не е докосвал робот. Нищо не разбира от тях, освен че може да им заповяда да затворят прозореца или нещо такова. Да не се опитваш да кажеш, че връзката между Джендър и мен… мен… — тя се потупа остро с изправен показалец между малките си гърди, които се очертаваха слабо под нейната рокля — …е причина за смъртта на Джендър?

— Не става дума за никакво съзнателно действие от твоя страна — поясни Бейли. Искаше да престане, но не беше в състояние да спре своето налучкване. — Ами ако Гремионис е научил от д-р Фастълф как да…

— Гремионис не познаваше д-р Фастълф и не би могъл да разбере нищо от онова, което д-р Фастълф би могъл да му каже. По никакъв начин.

— Не можеш да си сигурна, какво е могъл или не е могъл да разбере, а колкото до това, че не е познавал д-р Фастълф… Гремионис трябва да е идвал често при теб, щом те е преследвал толкова много, и…

— …и д-р Фастълф почти никога не е идвал при мен. Снощи, когато дойде заедно с теб, прекрачи прага на моята къща за втори път. Боеше се, че прекалената близост с мен би ме прогонила. Призна го веднъж. Мисли, че по този начин е загубил дъщеря си — някакви глупости от този сорт. Разбираш ли, Илайджа, когато живееш няколко века, имаш предостатъчно време да загубиш хиляда неща. Бъди благодарен за своя кратък живот, Илайджа. — Тя зарида неудържимо.

Бейли я гледаше безпомощно.

— Съжалявам, Гладиа. Нямам повече въпроси. Да извикам ли някой робот? Имаш ли нужда от помощ?

Тя поклати глава и му махна с ръката си.

— Просто се махай… махай се — изхлипа тя задавено. — Махай се.

Бейли постоя, после закрачи към вратата, като хвърли един последен, несигурен поглед към нея. Жискар го следваше по петите, а Данил се присъедини към тях когато напуснаха къщата. Бейли едвам го забеляза. Помисли отнесено, че започва да гледа на тяхното присъствие, както би гледал на своята сянка или дрехите си, че се доближава до състоянието, в което без тяхното обкръжение щеше да се чувства гол.

Вървеше бързо към имението на Фастълф със замъглено съзнание. Първоначално неговото желание да се срещне с Василия беше породено от отчаяние, от липсата на друг обект на внимание, но сега нещата се бяха променили. Имаше вероятност да се е натъкнал на нещо жизнено важно.

34.

Бейли завари приветливото лице на Фастълф набраздено от бръчки в мрачна гримаса.

— Някакъв напредък? — попита той.

— Отхвърлих част от един възможен вариант. Може би.

— Част от възможен вариант? Как ще отхвърлите другата част? По-скоро, как установявате възможните варианти?

— Като открия, че е невъзможно да се отхвърли даден възможен вариант — отвърна Бейли. — Това е началото на неговото установяване.

— Ами ако откриете, че е невъзможно да отхвърлите другата част на възможния вариант, за който така тайнствено споменахте?

Бейли сви рамене.

— Преди да си загубим времето в размишления върху това, трябва да се срещна с вашата дъщеря.

Фастълф изглеждаше подтиснат.

— Добре, мистър Бейли, направих това, за което ме помолихте, и се опитах да влезна във връзка с нея. Наложи се да я събудя.

— Искате да кажете, че тя живее от другата страна на планетата, където сега е нощ? Не се сетих по-рано. — На Бейли му стана досадно. — Боя се, че съм дотолкова глупав, че си въобразявам, че се намирам все още на Земята. В подземните Градове, денят и нощта губят своето значение. Имаме единно стандартно време.

— Не е толкова страшно. Еос представлява центъра по роботика на Аврора и почти няма роботик, който да не живее в него. Тя просто спеше и очевидно събуждането не се отрази добре на нейното настроение. Не пожела да говори с мен.

— Обадете й се пак — настоя Бейли.

— Говорих с робота-секретар и последва неудобна размяна на съобщения. Тя ми даде да разбера съвсем ясно, че няма да говори с мен по никакъв начин. Беше малко по-отстъпчива спрямо вас. Роботът ми предаде, че тя ви отпуска пет минути по своя частен предавателен канал, ако решите да й се обадите… — Фастълф погледна часовниковата лента на стената — …след половин час. Няма да се срещне лично с вас при никакви условия.

— Условията са недостатъчни, както и времето. Трябва да се срещна с нея лично за колкото време се наложи. Обяснихте ли й колко е важно това, д-р Фастълф?

— Опитах се. Не я интересува.

— Вие сте й баща. Сигурно…

— Тя е далеч по-склонна да промени своето решение заради един случайно избран непознат, отколкото заради мен. Ясно ми беше, така че използвах Жискар.

— Жискар?

— О, да. Жискар е неин голям любимец. Докато следваше роботика в университета, тя си позволи да коригира неговото програмно обезпечение в някои незначителни отношения. Нищо не сближава толкова много човека с един робот — освен, разбира се, методът на Гладиа. Жискар като че ли се беше превърнал в нейния Андрю Мартин…

— Кой е Андрю Мартин?

— Кой е бил, не кой е — поправи го Фастълф. — Никога ли не сте чували за него?

— Никога!

— Колко странно! Всички тези наши древни легенди са тръгнали от Земята, а на Земята те са непознати. Андрю Мартин е бил робот, който смятат, че постепенно, стъпка по стъпка, се е превърнал в хуманоид. Определено, преди Данил е имало и други хуманоидни роботи, но те всички са били прости играчки — малко над обикновените автомати. Независимо от това, за способностите на Андрю Мартин се носят главозамайващи предания — сигурен признак за легендарния произход на историята. Има и една жена, която присъства неизменно в легендите и обикновено се нарича Литъл Мис. Много е сложно да ви обяснявам сега цялата история, но предполагам, че на Аврора едва ли има някое малко момиченце, което да не си мечтае да бъде Литъл Мис и да си има робот като Андрю Мартин. С Василия беше така, а Жискар беше нейният Андрю Мартин.

— Е, и?

— Помолих роботът да й предаде, че Жискар ще ви придружи. Тя не го е виждала от години и сметнах, че така ще я подмамя да се срещне с вас.

— Но, предполагам, че не успяхте.

— Не успях.

— Тогава ще трябва да измислим нещо друго. Трябва да има начин да я накараме да се срещне с мен.

Фастълф каза:

— Може би ще ви хрумне нещо. След няколко минути ще я видите по триизмерния канал и ще разполагате с пет минути да я убедите, че трябва да ви види лично.

— Пет минути! Какво мога да направя за пет минути?

— Не знам. В края на краищата, по-добре това, отколкото нищо.

35.

Петнадесет минути по-късно, Бейли стоеше пред тримерния екран, готов да се срещне с Василия Фастълф.

Д-р Фастълф беше излезнал, след като каза със суха усмивка, че в негово присъствие дъщеря му сигурно щеше да е по-малко отстъпчива. Данил също го нямаше. Само Жискар беше останал да прави компания на Бейли.

— Тримерният канал на д-р Василия е настроен за приемане — каза Жискар. — Готов ли сте, сър?

— Толкова, колкото бих могъл да бъда — отвърна мрачно Бейли. Беше отказал да седне, като смяташе, че прав ще изглежда по-внушително. (Колко ли внушителен можеше да изглежда един землянин?)

Екранът се освети, докато останалата част от стаята притъмняваше, и на него се появи жена. Отначало не беше много но фокус. Тя стоеше с лице към него, а дясната й ръка се подпираше на лабораторна маса, отрупана с диаграми. (Без съмнение, тя също имаше намерение да изглежда внушително.)

С нагласянето на фокуса, краищата на екрана се размиха и образът на Василия (ако това беше тя) стана по-плътен и изглеждаше вече тримерен. Тя стоеше в стаята с илюзията за пълна реалност, като изключим това, че подредбата на помещението, в което се намираше тя, не пасваше на подредбата в стаята на Бейли. Преходът от едната към другата обстановка беше много рязък.

Василия носеше тъмно-кафява пола, която постепенно преминаваше в два широки полупрозрачни крачола, така че краката й, от средата на бедрата надолу, смътно се виждаха. Блузата беше плътно по нея и без ръкави. Ръцете й оставаха голи до раменте. Имаше голямо деколте, а светло русата й коса се спускаше на твърди къдрици.

Нямаше и следа от откритите черти на своя баща, нито от неговите огромни уши. Бейли можеше само да предполага, че майка й е била доста красива и че Василия е имала късмет при комбинирането на гените.

Тя беше ниска и Бейли забеляза нейната удивителна прилика в чертите на лицето с Гладиа, макар че изражението й беше много по-студено и белязано от силна индивидуалност.

— Вие ли сте землянинът, който е дошъл да реши проблема на моя баща? — запита остро Василия.

— Да, д-р Фастълф — отвърна Бейли също толкова лаконично.

— Можете да ме наричате д-р Василия. Не желая да ме бъркат с баща ми.

— Д-р Василия, трябва да разговарям с вас лице в лице за един разумно дълъг период от време.

— Без съмнение ви се иска. Разбира се, вие сте землянин и следователно сте сигурен източник на зараза.

— Подложиха ме на медицинска обработка и съм напълно безопасен. Вашият баща беше плътно с мен цял един ден.

— Баща ми се преструва на идеалист и от време на време се налага да върши глупости, за да поддържа тази представа. Няма да му подражавам.

— Мисля, че не му желаете злото. Ще му навредите, ако откажете да ме видите.

— Губите си времето. Няма да се срещна с вас, освен по този начин, а половината време, което ви бях определила, вече изтече. Ако желаете, може да спрем дотук, щом разговорът не ви задоволява.

— Жискар е тук, д-р Василия, и би искал настоятелно да ви помоли да ме приемете.

Жискар пристъпи към обсега на предаване.

— Добро утро, Литъл Мис — поздрави той с приглушен глас.

За момент Василия изглеждаше объркана, а когато заговори отново, гласът й звучеше малко по-меко.

— Радвам се да те видя, Жискар, и бих се срещнала с теб, когато пожелаеш, но не бих се срещнала с този землянин, дори и по твое настояване.

— В такъв случай — намеси се Бейли, като в отчаянието си прибягна до единственото нещо, с което разполагаше, — ще трябва да оглася случая със Сантирикс Гремионис, без да мога да го обсъдя с вас.

Очите на Василия се разшириха, а ръката й върху масата се повдигна и сви в юмрук.

— Какво имате предвид с този Гремионис?

— Само, че е един хубав млад мъж, който ви познава добре. Да продължавам ли своята работа нататък, без да чуя, какво имате да ми кажете вие?

— Още сега мога да ви кажа, че…

— Не — прекъсна я Бейли с повишен тон. — Няма да ми кажете нищо, докато не се срещна с вас лице в лице.

Устата й се изкриви.

— В такъв случай, ще се срещна с вас, но няма да остана във вашата компания нито миг повече, отколкото сметна за необходимо. Предупреждавам ви. И доведете Жискар.

Тримерната връзка се прекъсна с пращене и Бейли усети замайване от внезапната промяна в задния план, която последва. Отправи се към един стол и седна.

Ръката на Жискар го придържаше за лакътя, докато Бейли не се настани удобно в стола.

— Мога ли да ви помогна по някакъв начин, сър? — попита роботът.

— Добре съм — увери го Бейли. — Трябва само да си поема дъх.

Д-р Фастълф се изправи пред него.

— Приемете пак моите извинения, че не можах да изпълня своите задължения на домакин. Подслушвах от едно удължение, което е настроено да приема без да предава. Исках да видя дъщеря си, дори и без тя да знае.

— Разбирам ви — успокои го Бейли, леко задъхан. — Ако доброто възпитание изисква да се извините за своята постъпка, тогава аз ви прощавам.

— Но какво беше това със Сантирикс Гремионис? Името ми е непознато.

Бейли вдигна поглед към Фастълф и отвърна:

— Д-р Фастълф, чух името му от Гладиа тази сутрин. Не знам почти нищо за него, но така или иначе, реших да кажа това, което казах на вашата дъщеря. Вероятността за попадение беше нищожна, и въпреки това, резултатите се оказаха такива, каквито исках да бъдат. Както виждате, мога да правя полезни изводи, дори когато разполагам с много малко информация, така че по-добре ме оставате на спокойствие да продължа. Моля ви за в бъдеще изцяло да ми съдействате и не споменавайте повече психосондата.

Фастълф мълчеше и Бейли изпита мрачно задоволство от налагането на своята воля първо върху дъщерята, а после и върху бащата.

Но не знаеше, колко дълго можеше да продължава в този дух.