Роботите на зората

80.

Застанал на известно разстояние, Бейли гледаше как те си тръгват. Макар че Амадиро и Председателят бяха дошли заедно, сега те си тръгнаха поотделно.

Фастълф се върна, след като ги изпрати, без да се опитва да скрие своето огромно облекчение.

— Елате, мистър Бейли — каза той, — ще обядвате с мен и после възможно най-бързо ще си тръгнете за Земята.

Персоналът му от роботи очевидно работеше трескаво върху задачата.

Бейли кимна.

— Председателят се насили да ми благодари — сардонично отбеляза той, — но благодарностите май му заседнаха в гърлото.

— Нямате представа каква чест е това за вас — отвърна Фастълф. — Председателят рядко благодари на когото и да било. От друга страна, никой никога не благодари на него. Разчита се историята сама да възвеличае Председателите, а този е в длъжност от вече над четиредесет години. Станал е капризен и раздразнителен, както често става с Председателите през последните им десетилетия.

— Както и да е, мистър Бейли, аз ви благодаря още веднъж, а посредством мен ще ви се отблагодари и Аврора. Ще доживеете да видите как земляните се отправят в Космоса, макар че вашият живот е кратък. А ние ще ви помогнем с нашата технология. Как успяхте да разплетете това кълбо, мистър Бейли, за два дена и половина — по-малко, — не мога да си представя. Вие сте истинско чудо. Но елате, сигурно ще искате да се изкъпете и освежите. Поне аз бих искал.

За първи път откакто беше пристигнал Председателят, Бейли имаше време да мисли за нещо повече от следващото си изречение.

Той все още не знаеше какво беше онова, което три пъти досега го беше спохождало — първо на границата на съня, после на границата на безсъзнанието и накрая в момент на следсъвокупително отпускане.

„Той е бил пръв!“

Фразата продължаваше да не му говори нищо. Но така или иначе, той беше успял да се наложи над Председателя. Тогава възможно ли беше тя да няма изобщо никакво значение, да е била само част от някакъв механизъм, който не пасваше и изглежда не беше необходим? Глупост ли е било това?

То се спотаи в едно ъгълче на съзнанието му и Бейли се появи за обяд като победител, но без истинското усещане за победа. Чувстваше се така, сякаш нещо му беше убегнало.

Преди всичко, щеше ли Председателят да удържи на думата си? Амадиро изгуби сражението, но той нямаше вид на човек, който би се предал изцяло при каквито и да било условия. Дори да му се гласува доверие и да се допусне, че беше казал истината, че не е бил ръководен от празната амбиция за лична слава, а от възгледите си за аврориански патриотизъм, това пак би означавало, че той не би могъл да се предаде.

Бейли сметна за необходимо да предупреди Фастълф.

— Д-р Фастълф — започна той, — не мисля, че всичко е свършило. Д-р Амадиро ще продължи битката си за изключване на Земята.

Фастълф кимна, докато в това време сервираха яденето.

— Знам. Очаквам да го направи. Но не се боя, след като въпросът с обездвижването на Джендър е вече решен. Като оставим това настрана, смятам, че ще мога винаги да го надиграя в Парламента. Не се безпокойте, мистър Бейли, Земята няма да изостане. Нито пък трябва да се боите в професионален план от отмъщението на Амадиро. Ще напуснете нашата планета и ще бъдете на път за Земята още преди залез слънце. Данил ще ви придружи, разбира се. Нещо повече, докладът, който ще пратим по вас, ще ви гарантира още едно солидно повишение.

— С нетърпение чакам да си отида — каза Бейли, — но се надявам, че ще имам време да си взема довиждане. Бих искал да… да се видя още веднъж с Гладиа и бих искал да се сбогувам с Жискар, който навярно ми спаси живота снощи.

— Разбира се, мистър Бейли. Но моля ви, защо не ядете?

Бейли механично се зае с храната, но тя не му доставяше удоволствие. Подобно на сблъсъка с Председателя и последвалата победа, храната му се струваше странно безвкусна.

Как беше спечелил? Защо Председателят не го беше отрязал? Защо Амадиро не направи поне формално опровержение? То щеше да бъде прието пряко думата — или аргументите — на един землянин.

Но Фастълф ликуваше.

— Опасявах се от най-лошото, мистър Бейли — каза той. — Опасявах се, че срещата с Председателя е предварително обречена и че нищо, което вие бихте казали, не би подобрило нещата. Но вие се справихте толкова добре. Аз бях застинал във възхищение докато ви слушах. И всеки момент очаквах Амадиро да настои за тежестта на своята дума пред тази на един землянин, който в края на краищата се е намирал непрекъснато на границата между лудостта и разсъдъка, след като се е озовал на чужда планета под открито небе…

— Моите уважения, д-р Фастълф — грубо го прекъсна Бейли, — но аз не съм бил непрекъснато на границата между лудостта и разсъдъка. Последната вечер прави изключение, но това е единственият път, когато изгубих контрол над себе си. През останалото време от моето пребиваване на Аврора, може понякога да съм се чувствал притеснен, но винаги съм бил в пълно съзнание. — Част от яда, конто Бейли беше подтискал по време на срещата с Председателя с цената на значителни усилия, сега безпрепятствено се изливаше. — Само по време на бурята, сър… освен, разбира се — припомни си той — за миг или два, когато бях на борда на кораба…

Той нямаше представа какъв беше механизмът, по който мислите му — спомените, интерпретацията — го споходиха, нито пък с каква скорост. В един момент те не съществуваха, а в следващия бяха разцъфнали в съзнанието му, като че ли винаги са били там, но е трябвало да се пукне сапунената преграда, която ги е скривала.

— Йосафате! — промълви Бейли със страхопочитание в гласа си. После стовари юмруци върху масата, което раздрънча всички съдове на нея, и извика — Йосафате!

— Какво има мистър Бейли? — стреснато попита Фастълф.

Бейли беше втренчил поглед в него, но чу въпроса едва след известно време.

— Нищо, д-р Фастълф. Просто си мислих колко е нагло от страна на д-р Амадиро първо да повреди Джендър, а после да се погрижи вината да бъде стоварена върху вас; да направи така, че почти да откача снощи в бурята, а после да използва това за да хвърли съмнение върху моите твърдения. Просто се вбесих — за момент.

— Ами, няма нужда, мистър Бейли. Всъщност абсолютно невъзможно е Амадиро да е обездвижил Джендър. Това си остава въпрос на чиста случайност. Във всеки случай, възможно е намесата на Амадиро да е увеличила шансовете за настъпване на подобно случайно събитие, но не бих спорил по въпроса.

Бейли го слушаше с половин ухо. Онова, което беше казал преди малко, бяха чисти измислици. Той изобщо не се интересуваше какво говори Фастълф. То нямаше (както би казал Председателят) никакво отношение към въпроса. Всъщност всичко, което се беше случило — всичко, което Бейли беше обяснил — нямаше никакво отношение. Но и нищо не биваше да се променя заради това. Освен едно нещо — след известно време.

Йосафате! шепнеше Бейли в ума си и изведнъж с удоволствие и наслада се залови с обяда.

81.

За пореден път Бейли прекосяваше ливадата между именията на Фастълф и Гладиа. Щеше да се види с Гладиа за четвърти път през последните три дена, но (сърцето му сякаш се сви на топка в гърдите) сега щеше вече да е за последно.

Жискар го следваше отдалече, съсредоточен върху околността повече от всякога. Вероятно след като Председателят разполагаше вече с всички факти, грижите за безопасността на Бейли щяха да намалеят — ако изобщо беше съществувала някаква опасност при положение, че всъщност Данил е бил застрашеният. Може би Жискар още не беше инструктиран в тази връзка.

Той приближи Бейли само веднъж и това беше, когато Бейли извика:

— Жискар, къде е Данил?

Жискар бързо стопи разстоянието между тях, сякаш не му се искаше да повишава глас.

— Данил е на път за космодрума, сър, придружен от още няколко робота, за да се погрижат за вашето пътуване до Земята. Той ще ви посрещне, когато ви отведат там, и ще остане на кораба с вас, за да ви изпрати до Земята.

— Добри новини. Ценя всеки ден в компанията на Данил. А ти, Жискар? Ще дойдеш ли с нас?

— Не, сър. Наредиха ми да остана на Аврора. Но Данил ще се грижи добре за вас, дори и в моето отсъствие.

— Сигурен съм. Жискар, но ти ще ми липсваш.

— Благодаря ви, сър — каза Жискар и се оттегли толкова бързо, колкото беше се приближил. Минута-две Бейли замислено гледа след него. Не, всичко по ред на номерата. Първо трябваше да се види с Гладиа.

82.

Тя се приближи да го поздрави. За два дена нея в нея беше настъпила промяна колкото от небето до земята. Не беше радостна, не танцуваше от щастие и не го обсипа с приказки. Тя все още имаше мрачното изражение на човек, който е претърпял шок и загуба — но тревогата, която излъчваше преди това, вече я нямаше. Придобила беше някакво сериозност, сякаш беше осъзнала факта, че животът продължава въпреки всичко и дори в някои случаи би могъл да е сладък.

Приближавайки, тя намери сили да се усмихне и протегна ръка.

— О, вземи я, вземи я, Илайджа — подкани го тя, като видя, че той се колебае. — След снощната вечер е абсурдно е да се дърпаш и да се преструваш, че не искаш да ме докоснеш. Виждаш ли, аз все още си я спомням и не съжалявам, че стана така. Напротив.

В отговор Бейли изпълни необичайното (за него) действие, което представляваше усмивката.

— Аз също си спомням, Гладиа, и също не съжалявам. Дори бих искал да го направим отново, но съм дошъл да си вземем сбогом.

Сянка премина върху лицето на Гладиа.

— Значи се връщаш на Земята. Но според информацията, която получих по робомрежата, поддържана винаги между имението на Фастълф и моето, всичко е минало добре. Не може да си се провалил.

— Не съм се провалил. Всъщност, д-р Фастълф спечели напълно. Не вярвам да се появи и най-малкият намек, че той е бил свързан по някакъв начин със смъртта на Джендър.

— Заради онова, което си имал да кажеш ли, Илайджа?

— Надявам се.

— Знаех си. — В думите й се долови самодоволна нотка. — Знаех си, че ще успееш, когато им казах да те извикат. Но тогава защо те карат да си вървиш?

— Именно защото случаят е приключен. Ако остана тук по-дълго, очевидно ще се превърна в чужд дразнител за политическото им тяло.

Тя го изгледа недоумяващо.

— Не съм сигурна какво искаш да кажеш — каза накрая тя. — Прилича ми на земен израз. Но няма значение. Успя ли да откриеш кой е убил Джендър? Това е най-важното.

Бейли се огледа. Жискар стоеше в една от нишите. Друга една беше заета от робот на Гладиа.

Гладиа изтълкува погледа му без да се затрудни.

— Хайде, Илайджа — каза тя, — трябва да престанеш да се притесняваш от роботите. Не се притесняваш от стола, нали, или от тези завеси?

Бейли кимна.

— Добре тогава, Гладиа, съжалявам — ужасно съжалявам, — но трябваше да им кажа, че Джендър е бил твой съпруг.

Очите й се отвориха широко и той побърза да продължи.

— Трябваше. Беше от голямо значение за случая, но ти обещавам, че това няма да се отрази на твоето положение на Аврора. — Той резюмира срещата толкова накратко, колкото успя, и заключи: — И така, виждаш, че никой не е убил Джендър. Обездвижването е било резултат от случайно настъпило изменние в позитронните му връзки, макар че вероятността за това може да е нараснала след всичко онова, което е ставало тук.

— А аз да не разбера — простена тя. — Изобщо не съм разбрала. Затворила съм си очите пред този гнусен план на Амадиро. Но той е също толкова отговорен, колкото щеше да бъде, ако умишлено беше размазал Джендър с ковашки чук.

— Гладиа — сериозно подхвана Бейли, — това е жестоко. Той не е искал да причинява вреда на Джендър, а е постъпвал така, както според него е трябвало в името на доброто на Аврора. Но той си получи заслуженото. Разгромен е, плановете му са провалени, а Институтът по роботика ще премине под доминацията на д-р Фастълф. Ти самата не би могла да постигнеш по-справедливо наказание, колкото и да се беше старала.

— Ще си помисля — отвърна Гладиа. — Но какво да правя със Сантирикс Гремионис, този млад подлизурко с приятна външност, чиято работа е била да ми отвлече вниманието? Нишо чудно, че се правеше, че не губи надежда, въпреки моя неизменн отказ. О, той ще дойде пак и тогава ще имам удоволствието да…

Бейли отчаяно заклати глава.

— Гладиа, не. Аз се срещнах с него и те уверявам, че той не е имал представа какво става. И той е бил измамен също като теб. Всъщност положението е тъкмо обратното. Той не е упорствал толкова много, защото така е трябвало да отклони твоето внимание. Амадиро се е възползвал от него именно защото е упорствал толкова много — а упорството му не е означавало нищо за теб. Не и любов, ако на Аврора тази дума означава същото, каквото и на Земята.

— На Аврора това е хореография. Джендър беше робот, а ти си землянин. С аврорианците е различно.

— Вече ми обясни. Но, Гладиа, ти си се научила от Джендър да взимаш; научи се от мен — не че съм имал такова намерение — да даваш. След като си спечелила от наученото, не е ли редно и честно да научиш и другите на свой ред? Гремионис те харесва достатъчно, за да е склонен да се научи. Той вече се е опълчил срещу аврорианския обичай, като упорства въпреки твоите откази. Ще отиде и по-далече. Можеш да го научиш да дава и да взима и ти самата ще се научиш да правиш и двете — последователно или едновременно, — заедно с него.

Гладиа се вгледа изпитателно в очите му.

— Илайджа, да не би да се опитваш да се отървеш от мен?

Бейли бавно кимна.

— Да, Гладиа. В този момент искам ти да си щастлива, искам го по-силно, отколкото всичко, което някога съм искал за себе си или за Земята. Не мога да ти дам щастие, но ако Гремионис може да ти го даде, ще бъда също толкова доволен — почти толкова, колкото ако аз ти правех този подарък. Гладиа, може да се учудиш колко лесно би се отказал той от хореографията, когато ти му покажеш как да го прави. Полека-лека това ще се разчуе и ще дойдат и други да припадат в краката ти — а Гремионис може би ще успее да научи и други жени. Гладиа, може да извършиш революция в секса на Аврора, още преди да си отидеш. Имаш три века на разположение, за да го направиш.

Гладиа беше втренчила поглед в него, после избухна в смях.

— Ставаш досаден. Нарочно се правиш на глупак. Никога не бих си помислила, че си способен на подобно нещо, Илайджа. Винаги изглеждаш толкова напрегнат и сериозен. Йосафате! (При последната дума тя се опита да наподоби мрачния му баритон.)

— Може би да съм малко досаден — отвърна Бейли, — но наистина смятам така. Обещай ми. че ще дадеш на Гремионис възможност.

Тя се приближи до него и Бейли без колебание я прегърна. Гладиа сложи пръст на устните му и той леко го целуна.

— Не предпочиташ ли да ме запазиш за себе си, Илайджа? — нежно попита тя.

Бейли отвърна също така нежно (но без да може да пренебрегне присъствието на роботите в стаята):

— Да, предпочитам, Гладиа. Срамувам се да призная, че в този момент бих оставил Земята да се разпадне, ако можех да имам теб — но не мога. След няколко часа ще напусна Аврора, а по никакъв начин не биха ти позволил да дойдеш с мен. Нито пък мисля, че биха ми разрешили да се върна отново на Аврора, нито пък е възможно ти да посетиш някога Земята. Няма да те видя никога повече, Гладиа, но и никога няма да те забравя. След няколко десетилетия аз ще умра, а ти ще бъдеш също толкова млада, колкото си сега, така че, каквото и да си представяме, че би могло да се случи, скоро би ни се наложило да се сбогуваме.

Гладиа опря глава на гърдите му.

— О, Илайджа, ти се появи два пъти в моя живот — и двата пъти само за няколко часа. Два пъти направи толкова много за мен, а после си тръгна. Първият път можах единствено да докосна лицето ти, но това се оказа толкова важно. Вторият път направих много повече — и отново това се оказа много важно. Никога няма да те забравя, Илайджа, дори и да живея повече векове, отколкото мога да преброя.

— Тогава нека това не се превърне в един от онези спомени, които пречат на твоето щастие — отвърна Бейли. — Приеми Гремионис и накарай него да се почувства щастлив — и остави той да направи теб щастлива. И не забравяй, нищо не пречи да ми изпращаш писма. Между Аврора и Земята има хиперпоща.

— Няма да забравя, Илайджа. И ти ще ми пишеш, нали?

— Ще ти пиша, Гладиа.

Последва мълчание, след което те неохотно се разделиха. Гладиа остана да стои в средата на стаята. Когато той спря на вратата и се обърна, тя все още стоеше там и леко се усмихваше. Устните му изписаха във въздуха: Сбогом. И понеже мърдаха беззвучно — иначе никога не би могъл да го изрече, — Бейли добави моя любов.

Нейните устни също се раздвижиха: Сбогом, моя най-скъпа любов.

Той се обърна и излезе. Знаеше, че никога повече нямаше да я види в осезаем вид, никога повече нямаше да я докосне.

83.

Мина известно време, преди Илайджа да се насили да мисли върху проблема, който все още стоеше пред него. Беше извървял мълчаливо може би около половината път между имението на Фастълф, когато спря и вдигна ръката си.

Наблюдателният Жискар се приближи моментално до него.

— Колко време имам преди да тръгна за космодрума, Жискар? — попита Бейли.

— Три часа и десет минути, сър.

Бейли помисли малко.

— Бих искал да отида до онова дърво, да седна с гръб към него и да прекарам известно време сам. И с теб, разбира се, но далеч от други човешки същества.

— На открито, сър? — Гласът на робота не можеше да изрази учудване или шок, но Бейли имаше чувството, че ако Жискар беше човек, думите му биха изразили подобни чувства.

— Да — отвърна Бейли. — Трябва да си помисля, а след снощи спокоен ден като този — слънчев, безоблачен, мек — едва ли крие опасности. Ще се прибера, ако ме хване агорафобията. Е, ще дойдеш ли с мен?

— Да, сър.

— Добре. — Бейли тръгна. Стигнаха до дървото и той предпазливо докосна дънера му, после загледа пръста си, който изобщо не се беше изцапал. След като се увери, че няма да се измърси ако се облегне, Бейли огледа земята, после внимателно седна и облегна гръб на дървото. Не беше удобно като облегалка на стол, но пък имаше миротворно (странно, все пак) въздействие, каквото Бейли едва ли би изпитал затворен в някоя стая.

Жискар остана прав.

— Няма ли и ти да седнеш? — попита Бейли.

— Чувствам се прекрасно и прав, сър.

— Знам, Жискар, но ще мога да мисля по-добре, ако не се налага да гледам нагоре към теб.

— Ако седна, не бих могъл да ви охранявам толкова ефективно от евентуално нараняване, сър.

— И това знам, Жискар, но за момента не виждам реална опасност. Мисията ми приключи, проблемът е разрешен, положението на д-р Фастълф е гарантирано. Можеш да рискуваш да седнеш и аз ти заповядвам да го направиш.

Жискар седна веднага, с лице към Бейли, но погледът му продължи да се стрелка насам-натам и той остана нащрек.

Бейли погледна небето през листата на дървото, заслуша се в прошумоляването на насекомите и в ненадейното обаждане на някаква птичка, забеляза неравномерност наблизо в тревата, което можеше да означава, че оттам е минала животинка, и отново си помисли, колко странно спокойно беше всичко наоколо и колко различно беше това спокойствие от Градския шум. Това беше тихо спокойствие, без припряност — едно отдалечено спокойствие.

За първи път Бейли смътно усети, какво би накарало човек да предпочете откритото пространство пред Града. С изненада установи, че е благодарен за преживяното на Аврора и за бурята преди всичко, защото сега знаеше, че ще е в състояние да напусне Земята и да посрещне условията на която и да била чужда планета, където биха се заселили той и Бен — а може би и Джеси.

— Снощи, в мрака на бурята — каза той, — се чудех дали бих могъл да видя спътника на Аврора, ако не бяха облаците. Нали има спътник, ако паметта не ме лъже?

— Всъщност те са два, сър. По-големият е Титонус, но всъщност той е толкова малък, че се вижда само като една умерено ярка звезда. По-малкият въобще не се вижда с невъоръжено око и се нарича просто Титонус II, ако изобщо стане дума за него.

— Благодаря. И ти благодаря също, Жискар, че ме спаси снощи. — Бейли погледна робота. — Не знам как точно да ти се отблагодаря.

— Въобще няма нужда да ми благодарите. Просто следвах предписанията на Първия закон. Нямах избор.

— И все пак, навярно ти дължа живота си. Важно е да знаеш, че си давам сметка за това. А сега, Жискар, какво трябва да направя?

— По отношение на какво, сър?

— Мисията ми приключи. Възгледите на д-р Фастълф са закрепени. Бъдещето на Земята е осигурено. Сякаш не ми остава да правя нищо друго и все пак, въпросът с Джендър остава.

— Не разбирам, сър.

— Ами изглежда се прие, че той е умрял от случайно отместване в позитронния потенциал на мозъка, но Фастълф признава, че вероятността за това е безкрайно малка. Дори и с намесата на Амадиро, вероятността, макар и евентуално увеличена, си остава все така безкрайно малка. Поне така мисли Фастълф. Ето защо на мен продължава да ми се струва, че смъртта на Джендър е настъпила вследствие на умишлено роботоубийство. Но въпреки това не смея да повдигам повече въпроса. Не искам да разваля нещата, които бяха доведени до толкова задоволителен край. Не искам Фастълф отново да бъде обвинен. Не искам да правя Гладиа нещастна. Не знам какво да правя. Не мога да говоря за това с никое човешко същество, затова говоря с теб, Жискар.

— Да, сър.

— Винаги мога да ти заповядам да изтриеш всичко, което кажа, и повече да не си спомняш за него.

— Да, сър.

— Според теб, какво трябва да направя?

— Щом има роботоубийство, сър — отвърна Жискар, — значи трябва да има и някой, който да е способен да го извърши. Само д-р Фастълф е способен да го извърши, а той казва, че не го е направил.

— Да, започнахме от това положение. Вярвам на д-р Фастълф и съм абсолютно сигурен, че той не го е извършил.

— Тогава как може да е имало роботоубийство, сър?

— Да предположим, че някой друг е знаел също толкова много за роботите, колкото и д-р Фастълф, Жискар.

Бейли придърпа колене към себе си и ги обхвана с ръце. Той не гледаше към Жискар и изглеждаше обсебен от мислите си.

— Кой може да е бил това, сър? — попита Жискар.

Най-сетне Бейли беше стигнал до решителния момент.

— Ти, Жискар — каза той.

84.

Ако Жискар беше човек, навярно щеше просто да опули очи, мълчалив и смразен; или може би щеше да избухне вбесено; или да се свие от ужас; или да реагира по десетки други начини. Но понеже беше робот, той не даде никакъв признак на каквато и да било емоция и просто запита:

— Кое ви кара да смятате така, сър?

— Абсолютно сигурен съм, Жискар — каза Бейли, — че ти знаеш много добре как точно съм стигнал до това заключение, но ще ми направиш услуга, ако ми позволиш на това тихо място и за това кратко време, което ми остава преди да отпътувам, да изясня нещата заради самия себе си. Бих искал да изложа мислите си на глас. И бих искал да ме поправяш, ако греша.

— При всички случаи, сър.

— Предполагам, че първоначалната ми грешка е била да приема, че ти си по-несъвършен и по-примитивен робот от Данил, само защото изглеждаш по-малко човекоподобен. Едно човешко същество винаги би сметнало, че колкото по-човекоподобен е един робот, толкова по-усъвършенстван, усложнен и интелигентен би трябвало да бъде. Във всеки случай, робот като теб се проектира лесно, а такъв като Данил представлява голям проблем за хора като Амадиро и с него може да се справи само един гений в областта на роботиката, какъвто е Фастълф. И все пак, предполагам, че трудността в проектирането на Данил се крие във възпроизвеждането на всички човешки аспекти, като например израза на лицето, интонацията на гласа, жестовете и движенията, които са от изключителна сложност, но на практика нямат нищо общо с капацитета на мозъка. Прав ли съм?

— Напълно, сър.

— И така, аз автоматично те подцених — както и всички останали. Но ти се издаде още преди да бяхме кацнали на Аврора. Сигурно си спомняш, че по време на кацането ме беше обзел пристъп на агорафобия и за момент бях дори още по-безпомощен, отколкото снощи в бурята.

— Да, сър.

— В онзи момент Данил беше в каютата с мен, докато ти се намираше отвън пред вратата. Аз изпаднах в нещо подобно на кататонично състояние, а той вероятно не е гледал към мен и затова не е разбрал. Ти беше отвън и въпреки това, именно ти се втурна вътре и изключи устройството, което държах в ръце. Ти беше пръв преди Данил, макар че неговите рефлекси са също толкова бързи, колкото са и твоите, сигурен съм — както стана ясно, когато попречи на д-р Фастълф да ме удари.

— Д-р Фастълф не може да е искал да ви е удари.

— Не е. Той просто демонстрираше рефлексите на Данил. И все пак, както вече казах, тогава в каютата ти беше пръв. Аз едва ли съм бил в състояние да забележа този факт, но съм обучен да забелязвам всичко и не излизам напълно от строя, дори когато съм обхванат от агорафобичен ужас — както стана ясно и снощи. Забелязах, че ти беше пръв, макар че почти забравих за този факт. Съществува, разбира се, само едно единствено логично обяснение.

Бейли замълча в очакване Жискар да се съгласи, но роботът не каза нищо.

(Години по-късно, това беше първото нещо, което изникваше пред Бейли при спомена за пребиваването му на Аврора. Не бурята. Дори не и Гладиа. А тихото и спокойно време, прекарано под дървото, със зелените листа на фона на синьото небе, лекия ветрец, едва доловимия шум от животните и Жискар, изправен срещу него със слаб блясък в очите.)

— Изглежда, че по някакъв начин ти си отгатнал състоянието на мозъка ми — продължи Бейли, — и дори през затворената врата си разбрал, че съм изпаднал в някакъв пристъп. Или накратко казано — и може би упростенчески, — ти можеш да четеш умовете.

— Да, сър — тихо каза Жискар.

— А също така, можеш по някакъв начин да влияеш на умовете. Вярвам, че си забелязал как съм открил това, и си направил така, че да я забравя, а ако случайно съм си я припомнял да не й отдавам значение. Но не си се постарал твърде успешно, може би защото имаш ограничени възможности…

— Сър, Първият закон има приоритет — прекъсна го Жискар. — Трябваше да ви се притека на помощ, макар ясно да осъзнавах, че така ще се издам. А трябваше да попреча на вашето съзнание в минимална степен, за да не се стигне и до най-малкото увреждане.

Бейли кимна.

— Виждам, че си имаш своите проблеми. Аз бях възпрепятстван в минимална степен — и успях да си спомня всичко, когато съзнанието ми се беше отпуснало достатъчно и можех да мисля с освободени асоциации. Точно преди да изгубя съзнание в бурята разбрах, че ти ще ме намериш пръв, както тогава на кораба. Може да си ме намерил по моето инфрачервено излъчване, но всеки бозайник или птичка също излъчват, а това сигурно обърква нещата. Но освен това, ти си могъл да откриеш и разумна активност, макар че съм бил в безсъзнание. И така си ме намерил.

— Определено това ми помогна — съгласи се Жискар.

— И така, аз си спомнях — на границата със съня или безсъзнанието. Но щом съзнанието ми се връщаше напълно, аз отново забравях. Снощи обаче, се сетих за трети път, но не бях сам. С мен беше Гладиа. Тя ми повтори какво съм казал: „Той беше пръв“. Но дори и тогава не можах да разгадая смисъла, докато една случайна забележка на д-р Фастълф не ме отведе към мисълта, която премина през всички препятствия. И след като веднъж ми светна, аз си спомних и други неща. Например, когато се чудех дали кацаме на Аврора, ти ме увери, че крайната ни цел е Аврора още преди да бях задал въпроса. Предполагам, че не позволяваш на никой да разбере за твоята способност да четеш умовете.

— Така е, сър.

— А защо?

— Тази способност ми дава уникална възможност да се подчинявам на Първия закон, сър, и затова аз много я ценя. Мога далеч по-ефективно да предотвратявам опасностите за човешките същества. И все пак ми се струва, че нито д-р Фастълф — нито което и да било друго човешко същество — не биха търпели дълго време един робот, който чете умовете, затова пазя своите способности в тайна. Д-р Фастълф обожава да разказва историята за телепатичния робот, унищожен от Сюзън Келвин, а аз не бих искал той да повтори нейния подвиг.

— Да, той ми разказа легендата. Подозирам, че подсъзнателно той се досеща, че ти можеш да четеш умовете, иначе не би се пристрастил така към нея. А бих казал, че това е опасно за теб. На мен то определено ми помогна да се досетя.

— Правя каквото мога, за да неутрализирам опасността, без да се намесвам неоправдано в съзнанието на д-р Фастълф. Д-р Фастълф неизменно подчертава легендарния и невъзможен характер на историята всеки път, когато я разказва.

— Да, и това си спомням. Но ако Фастълф не знае, че ти можеш да четеш в умовете, значи първоначално не си бил проектиран с подобни способности. Тогава откъде ги имаш? Не, не ми казвай, Жискар. Нека направя едно предположение. Мис Василия е била изключително очарована от теб по времето, когато е била една млада жена, правеща първи стъпки в роботиката. Тя ми каза, че е експериментирала, като те е програмирала под непрякото наблюдение от страна на Фастълф. Възможно ли е в определен момент тя да е направила съвсем случайно нещо, което да те е надарило с тази способност? Прав ли съм?

— Прав сте, сър.

— А ти знаеш ли какво е било това нещо?

— Да, сър.

— Ти единственият телепатичен робот ли си?

— За сега — да, сър. Ще има и други.

— Ако те попитам какво е направила д-р Василия — или ако д-р Фастълф те попита, — ти би ли ни казал по силата на Втория закон?

— Не, сър, защото според мен за вас би било вредно, ако разберете, а следователно отказът ми ще е пряко следствие от Първия закон и ще има предимство. Но проблемът не би възникнал, защото аз бих разбрал, че някой се готви да ме попита и да ми заповяда, и бих премахнал в съзнанието му желанието да го стори, преди да се е случило каквото и да било.

— Да — съгласи се Бейли. — Вечерта преди снощната, докато вървяхме от имението на Гладиа към имението на Фастълф. попитах Данил дали е имал контакти с Джендър по време на неговото пребиваване у Гладиа. Той ми отвърна съвсем просто, че не е. После се обърнах към теб с намерението да ти задам същия въпрос, но не знам защо така и не те попитах. Предполагам, че си подтиснал намерението ми да го направя.

— Да, сър.

— Защото ако те бях попитал, щеше да бъдеш принуден да кажеш, че си го познавал добре през този период, а ти не си бил готов да ми го съобщиш.

— Не бях, сър.

— Но през този период на връзка с Джендър ти си знаел, че Амадиро е експериментирал с него, защото предполагам, че си можел да четеш и в ума на Джендър или да разкриваш позитронните му потенциали…

— Да, сър, дешифрирането на човешка мозъчна активност, както и на мозъчната активност при роботите, се обхваща от една и съща способност. Роботите са много по-лесни за разбиране.

— Ти не си одобрявал занятията на Амадиро, защото си съгласен с Фастълф по въпроса за завладяването на Галактиката, нали?

— Да, сър.

— Защо не спря Амадиро? Защо не заличи от съзнанието му желанието да експериментира с Джендър?

— Сър — отвърна Жискар, — аз не мога да се бъркам така лесно в съзнанието на хората. Решението на Амадиро беше толкова дълбоко и сложно вкоренено в него, че би се наложило да извърша много неща, за да го залича от ума му — а той е много развит и важен ум, който не бих искал да увредя. Оставих нещата да продължат доста време, докато се чудех, кое действие би удовлетворило най-пълно изискванията на Първия закон. Накрая избрах нужния начин за оправяне на положението. Не беше лек избор.

— Решил си да обездвижиш Джендър преди Амадиро да е успял да открие метода за проектиране на един истински хуманоиден робот. Знаел си как да го направиш, тъй като за всичките изминали години си успял чудесно да разбереш теориите на Фастълф, като си ги прочел в ума му. Така ли е?

— Точно така, сър.

— Така че в крайна сметка Фастълф не е бил единственият, който е знаел достатъчно, за да обездвижи Джендър.

— В известен смисъл той е, сър. Моята собствена способност е просто отражение — или продължение — на неговата.

— Но тя стига. Не си ли даде сметка, че това обездвижване ще изложи Фастълф на огромна опасност? Че естествено подозренията ще паднат върху него? Имал ли си намерение да признаеш своята постъпка и да разкриеш способностите си, ако това е било необходимо, за да го спасиш?

— Наистина си давах сметка, че д-р Фастълф би изпаднал в болезнено положение — отвърна Жискар, — но нямах намерение да признавам вината си. Надявах се да се възползвам от положението, за да ви доведа на Аврора.

— Да ме доведеш мен тук? Твоя идея ли беше това? — Бейли се почувства доста глупаво.

— Да, сър. Ако ми разрешите, бих искал да обясня.

— Моля те, обясни ми — каза Бейли.

— Знаех за вас от Мис Гладиа и от д-р Фастълф — започна Жискар, — не само от онова, което те казваха, но и от това, което се криеше в главите им. Разбрах за положението на Земята. Ясно беше, че земляните живеят зад стени, от които им е трудно да избягат, но също така ясно ми беше, че и аврорианците живеят зад стени.

Аврорианците живеят зад стени, направени от роботи, които ги предпазват от всички превратности в живота. Според плановете на Амадиро, аврорианците трябваше да издигнат стена от предпазни общества на новите аврориански заселнически планети. Освен това, аврорианците живеят и зад стените, изградени от техния собствен продължителен живот, което ги принуждава да надценяват своята индивидуалност и им пречи да обединят научния си потенциал. Нито пък се въвличат в шумните дразги на противоречията. Посредством Председателя, те дават накъсо всяка несигурност и така стигат до споразумение за решението, още преди проблемът да е изпъкнал. Не си губят времето да се занимават с едно истинско и детайлно обсъждане на най-доброто решение. Те искат тихо решение.

Стените на земляните са груби и буквални, така че тяхното съществуване се натрапва и е очевидно — а винаги се намират такива, които копнеят да се измъкнат. Аврорианските стени са нематериални и дори не се усещат. На никой не му минава през ум мисълта за бягство. Затова ми се струва, че земляните, а не аврорианците — или другите космолити — трябва да заселят Галактиката и да основат онова, което един ден ще се превърне в Галактическа Империя.

Всичко казано дотук представляват аргументите на д-р Фастълф и аз съм съгласен с тях. Д-р Фастълф обаче, се задоволява само с аргументите, докато аз с моите способности, не можех да бъда доволен. Трябваше да изследвам пряко мозъка поне на един землянин, за да мога да бъда сигурен в изводите си, а вие бяхте землянинът, който реших, че бих могъл да доведа на Аврора. Обездвижването на Джендър послужи както за да спре Амадиро, така и за повод на вашето посещение. Оказах съвсем лек натиск върху Мис Гладиа, за да предложи тя на д-р Фастълф да ви извика тук; после и върху него, за да предложи това на Председателя; и върху Председателя, за да го накарам да се съгласи. След като вече пристигнахте, аз ви изследвах и останах много доволен от онова, което открих.

Жискар спря да говори и отново, типично по роботски замръзна безучастно.

Бейли направи гримаса.

— Започва да ми се струва, че нямам никаква заслуга за работата, която свърших тук. Ти сигурно си се погрижил да ме насочиш към истината.

— Не, сър. Напротив. Поставях пред вас бариери — разумни, разбира се. Не ви оставих да разкриете моите способности, макар че бях принуден да се издам. Постарах се да се чувствате подтиснат и отчаян в свободното си време. Насърчавах ви да излизате на открито, за да изследвам вашите реакции. И въпреки това вие успяхте да преодолеете всички препятствия и да се измъкнете, така че аз останах доволен. Открих, че копнеете за стените на вашите Градове, но разбрах, че искате да се научите да се справяте и без тях. Открих, че гледката на Аврора от Космоса ви кара да страдате, както и излагането ви на бурята, но нито едното, нито другото не ви попречи да мислите, нито ви отклони от вашата задача. Открих, че вие приемате своите недостатъци и краткия си живот — и че не бягате от противоречията.

— Откъде си сигурен, че представлявам земляните като цяло? — попита Бейли.

— Знам, че не е така. Но от вашия разум научих, че има някои хора като вас. Ние ще започнем изграждането с тях. Аз ще се погрижа за това — и сега, след като вече знам ясно пътя, който трябва да следваме, ще подготвя и други роботи като мен. Те също ше се погрижат за това.

— Искаш да кажеш, че на Земята ще дойдат телепатични роботи? — сепна се изведнъж Бейли.

— Не, не искам да кажа това. А вие с право се безпокоите. Прякото участие на роботи ще означава да се издигнат отново същите онези стени, които обричат Аврора и Външните светове на парализа. Земляните ще трябва да заселват Галактиката без никакви роботи. Това ще означава трудности, опасности и страдания, които няма да имат край — събития, които роботите биха могли да предотвратят, ако присъстваха, — но в крайна сметка, за човешките същества ще се окаже по-добре, че са постигнали всичко сами. А може би някой ден — някой ден в далечното бъдеше — роботите ще се появят пак. Кой може да знае?

— Можеш ли да предсказваш бъдещето? — не сдържа любопитството си Бейли.

— Не, сър, но тъй като изучавам умовете на хората, придобих смътната представа, че поведението на хората се подчинява на закони така, както поведението на роботите се подчинява на Трите закона на роботиката. В известен смисъл, по тези закони би могло да се определи бъдещето — някой ден. Човешките закони са далеч по-сложни от Законите на Роботиката и аз нямам представа как биха могли да бъдат изведени. Може би те са от статистическо естество, тоест проявяват се добре единствено когато се прилагат върху големи популации от хора. Тяхното действие може да не е задължително и да не се проявява реално освен в случаите, когато въпросните големи популации не съзнават действието на тези закони.

— Кажи ми, Жискар, това ли има предвид д-р Фастълф, когато говори за бъдещата наука „психоистория“?

— Да, сър. Аз му подсказах тази идея, за да може да се започне нейната разработка. В един момент ще се появи и необходимостта от нея — при положение, че съществуването на Външните светове като дългоживущи роботизирани общества наближава своя край и се задава нова експанзионистична вълна на краткоживущи човешки същества, която изключва роботите.

— А сега — Жискар се изправи на крака — мисля, сър, че е време да тръгнем към имението на д-р Фастълф и да подготвим вашето заминаване. Разбира се, това, което говорихме тук, няма да бъде повторено.

— То е строго поверително, уверявам те — каза Бейли.

— Наистина — спокойно продължи Жискар. — Но няма защо да се притеснявате от отговорността да не проговорите. Ще ви позволя да си спомняте за разговора, но никога няма да изпитате желание да го възпроизведете — ни най-малко.

Бейли повдигна вежди в знак на смирение.

— Още едно нещо, Жискар — каза той, — преди да си ме стегнал. Ще се погрижиш ли да не притесняват Гладиа на тази планета, да не се отнасят зле с нея заради това, че е соларианка и че е приела един робот за съпруг, и… и тя да приеме предложенията на Гремионис?

— Чух последния ви разговор с Мис Гладиа, сър, и разбирам. Ще се погрижа за това. А сега, сър, мога ли да се сбогувам с вас, докато няма никой край нас? — Жискар протегна ръка по най-човешкия начин, по който Бейли го беше виждал да се държи.

Бейли пое ръката. Пръстите й бяха твърди и студени.

— Сбогом… приятелю Жискар.

— Сбогом, приятелю Илайджа — отвърна Жискар, — и запомнете, че макар изразът да се отнася за Аврора, от този момент нататък, Земята ще представлява истинската Планета на Зората.