Роботите на зората

52.

Бейли се върна към своите служебни задължения и попита с малко по-плътен от обичайния си глас:

— Мистър Гремионис, преди малко споменахте името на шефа на Института по роботика. Бихте ли ми го казали пак?

— Келдън Амадиро.

— А има ли някакъв начин, по който да мога да се свържа с него от тук?

Гремионис отвърна:

— Ами, и да, и не. Може да се свържете с неговия секретар или асистент. Съмнявам се да успеете да се свържете с него самия. Казват, че е много надут. Не го познавам лично, разбира се. Виждал съм го веднъж-два пъти, но никога не сме разговаряли.

— Да разбирам ли в такъв случай, че той не ви използва като дизайнер на дрехи или като личен фризьор?

— Не знам изобщо да ползва нечии услуги, а от малкото пъти, когато съм го виждал, мога да кажа, че има точно такъв вид и бих предпочел да не повтаряте забележката си.

— Сигурен съм, че сте прав, но ще оправдая вашето доверие — сериозно отвърна Бейли. — Бих искал да се опитам да се свържа с него, колкото и да минава за недосегаем. Ако разполагате с тримерен предавател, ще имате ли нещо против да го използвам за тази цел?

— Брунджи може да се свърже вместо вас.

— Не, мисля че би трябвало да го направи Данил — ако нямате нищо против.

— Изобщо нямам нищо против — каза Гремионис. — Имам предавател тук, така че, Данил, последвай ме. Трябва ти код 75-30-нагоре-20.

Данил сведе глава.

— Благодаря ви, сър.

Стаята с тримерния предавател беше празна, с изключение на тънката колона в единия й край. Колоната свършваше на височината на кръста с плоска повърхност, върху която се намираше доста сложното табло за управление. Беше разположена в центъра на окръжност, която изпъкваше на фона на светло зеления под със своя неутрален сив цвят. Наблизо имаше още една подобна по цвят и размери окръжност, но там нямаше колона.

Данил пристъпи към колоната, при което окръжността под нея засия с бледа белезникава светлина. Ръката на робота се плъзна по таблото, а пръстите му се стрелкаха прекалено бързо по нея, за да може Бейли да различи какво точно правеха. Само след миг съседната окръжност засия по същия начин. Върху нея се появи един робот — тримерно изображение, което обаче проблясваше много слабо и с това издаваше своя холографски произход. До него се виждаше табло, подобно на онова, до което стоеше Данил. То проблясваше също и също представляваше само един образ.

— Аз съм Р. Данил Оливо — каза Данил и леко наблегна на „Р“-то, да не би роботът да го сбърка с човешко същество — и представлявам своя колега, Илайджа Бейли, детектив от Земята. Моят колега би искал да говори с Главния роботик Келдън Амадиро.

Роботът отвърна:

— Главният роботик Келдън Амадиро е на съвещание. Ще ви задоволи ли да говорите с Роботик Чичиз?

— Може би ще е по-добре първо да… — плавно започна Данил.

— Всичко е наред, Данил — провикна се Бейли. — Нямам нищо против да почакам.

— Колега Илайджа — възрази Данил, — като личен представител на Главния роботик Хан Фастълф, вие заемате неговото социално положение, поне временно. На вас не ви се полага да чакате за…

— Всичко е наред, Данил — прекъсна го Бейли достатъчно категорично, за да прекрати всякакви по-нататъшни диспути. — Не искам да се бавя със спорове относно етикета в обществото.

Данил отстъпи от окръжността и Бейли зае неговото досегашно място. Усети леко погъделичкване (вероятно напълно въображаемо), което бързо отмина.

Образът на робота, който стоеше в другата окръжност, избледня и изчезна. Бейли зачака търпеливо и най-накрая се появи мътното петно на друг образ, който постепенно се проясни в тримерен вид.

— Говорите с Роботик Малуун Чичиз — обяви фигурата с доста остър и ясен глас. Имаше ниско подстригана коса с бронзов оттенък, което само по себе си беше достатъчно да му придаде типичния, според Бейли, вид на космолит, макар че в извивката на носа му се долавяше известна некосмолитоподобна асиметрия.

— Аз съм детектив Илайджа Бейли от Земята — тихо изрече Бейли. — Бих искал да говоря с Главния роботик Келдън Амадиро.

— Имате ли уговорен час, детективе?

— Не, сър.

— Ще трябва да си запишете, ако искате да се срещнете с него. Нямаме свободни часове за тази седмица, както и за следващата.

— Аз съм детектив Илайджа Бейли от Земята…

— Както вече ми дадохте да разбера. Това не променя нещата.

— По молба на д-р Хан Фастълф и с разрешението на Парламента на Аврора — продължи Бейли, — аз водя разследване по убийството на Джендър Панел…

— Убийството на Робот Джендър Панел? — натърти Чичиз с толкова учтивост в гласа, колкото да изрази своето презрение.

— Роботоубийство, в такъв случай, ако предпочитате. На Земята, унищожението на един робот не би било от такова значение, но на Аврора, където роботите се третират малко или повече като човешки същества, изглежда че може да се употреби думата „убийство“.

— Както и да е — каза Чичиз, — убийство, или роботоубийство, или изобщо нищо, невъзможно е да се срещнете с Главния роботик Амадиро.

— Мога ли да оставя съобщение за него?

— Можете.

— Ще му бъде ли предадено веднага? Още сега?

— Ще се опитам, но очевидно не мога да ви гарантирам.

— Това е достатъчно. Ще наблегна на няколко неща, които ще номерирам. Може би ще решите да си водите бележки по тях.

Чичиз изкриви устни в бледа усмивка.

— Мисля, че ще успея да ги запомня.

— Първо, където има убийство, има и убиец, и аз бих искал да дам на д-р Амадиро възможност да каже нещо в своя защита…

— Какво! — извика Чичиз.

(А Гремионис, който гледаше от другия край на стаята, зяпна с отворена уста.)

Бейли се помъчи да наподоби бледата усмивка, която така внезапно изчезна от устните на другия.

— Прекалено бързо ли говоря, сър? Все пак, няма ли да решите да си водите бележки?

— Да не би да обвинявате Главния роботик, че има нещо общо с тази работа около Джендър Панел?

— Напротив, роботико. Трябва да се срещна с него именно защото не искам да го обвинявам в подобно нещо. Не бих искал да гадая какви са връзките между Главния роботик и повредения робот на базата на непълна информация, когато само една негова дума може да изясни нещата.

— Вие сте луд!

— Много добре. Тогава кажете на Главния роботик, че един луд иска да говори с него, за да не се наложи да го обвинява в убийство. Това е първа точка. Имам и втора. Бихте ли му казали, че същият този луд току-що е приключил с подробния разпит на Естет-оформителя Сантирикс Гремионис, от чието имение се обажда. И третата точка — много ли избързвам?

— Не! Свършвайте!

— Третата точка е следната. Може би Главният роботик, който сигурно има един куп неща на главата си, не си спомня кой е този Щатен художник Сантирикс Гремионис. В такъв случай, моля да го представите като някой, който живее на територията на Института и който през последната година е правил дълги разходки с Гладиа, една жена от Солария, която сега живее на Аврора.

— Не мога да предам толкова странно и обидно съобщение, землянино.

— В такъв случай, бихте ли му казали, че ще отида направо в Парламента и ще заявя, че не мога да продължа своето разследване, защото Малуун Чичиз си позволява да ме убеждава на своя глава, че Главния роботик Келдън Амадиро няма да ми съдейства в разследването на унищожението на Робот Джендър Панел и няма да предприеме нищо срещу моите обвинения, че има вина за това унищожение?

Чичиз почервеня.

— Не бихте посмели да кажете нещо подобно.

— Не бих ли? Какво ще загубя? От друга страна, как би прозвучало това пред обществеността? В края на краищата, аврорианците са съвсем наясно, че д-р Амадиро е вторият по величина експерт по роботика след д-р Фастълф и че ако самият д-р Фастълф не е виновен за роботоубийството… Необходимо ли е да продължавам?

— Ще ви стане ясно, землянино, че аврорианските закони за клевета са много строги.

— Несъмнено, но ако оклеветяването на д-р Амадиро е основателно, неговото наказание изглежда ще бъде по-голямо от моето. Защо просто не предадете съобщението ми още сега? Така, ако той обясни някои несъществени моменти, можем да избегнем всякакви въпроси, свързани с клевета, или обвинения, или каквото и да било от този род.

Чичиз хвърли един злобен поглед и отсече:

— Ще предам това на д-р Амадиро и ще му препоръчам горещо да ви откаже срещата. — Образът му изчезна.

Бейли отново търпеливо зачака, а в това време Гремионис ожесточено заръкомаха, докато занарежда шепнешком:

— Не можете да постъпвате така, Бейли. Не можете! — Бейли му махна с ръка да млъкне.

След около пет минути (на Бейли му се сториха далеч повече) Чичиз се появи пак с невероятно разгневен вид.

— Д-р Амадиро ще заеме мястото ми след няколко минути й ще говори с вас — каза той. — Изчакайте!

На което Бейли тутакси отвърна:

— Няма защо да чакам. Ще дойда направо в кабинета на д-р Амадиро и ще се видя с него там.

Той отстъпи от сивата окръжност и направи знак на Данил да прекрати връзката, което незабавно беше изпълнено. Гремионис заговори, давейки се задъхано:

— Не може да разговаряте по такъв начин с хората на д-р Амадиро, землянино!

— Току-що го направих — отбеляза Бейли.

— Той ще се погрижи да ви изгонят от планетата за по-малко от дванадесет часа.

— Ако не напредна в избистрянето на тази каша, така или иначе ще ме изгонят дотогава.

— Колега Илайджа — намеси се Данил, — мисля че мистър Гремионис с право е обезпокоен. Парламентът на Аврора не може да направи друго, освен да ви експулсира, тъй като не сте жител на планетата. Те могат обаче да настоят пред земните власти да бъдете жестоко наказан и Земята така и ще направи. Тя не може да устои на искането на Аврора в този конкретен случай. Не бих искал да ви накажат по такъв начин, колега Илайджа.

Бейли тежко въздъхна:

— Нито пък аз го желая, Данил, но трябва да се възползвам от своя шанс. Мистър Гремионис, съжалявам, че трябваше да им кажа, че се обаждам от вашето имение. Трябваше да предприема нещо, с което да го принудя да се срещне с мен, а сметнах, че той би отдал значение на този факт. В края на краищата, онова, което му казах, си е чиста истина.

Гремионис поклати глава.

— Ако знаех какво се каните да направите, мистър Бейли, нямаше да ви позволя да се обадите от моето имение. Чувствам със сигурност, че ще изгубя своето сегашно положение тук, а… — добави той с горчивина — …не знам какво бихте направили вие, за да компенсирате това?

— Ще направя всичко, което е по силите ми, мистър Гремионис, за да не изгубите своето сегашно положение. Убеден съм, че няма да имате проблеми. Ако обаче не успея, свободен сте да ме обявите за луд, който ви е отправил най-безумните обвинения и ви е заплашил, че ще ви злепостави, ако не му дадете да използва вашия предавател. Сигурен съм, че д-р Амадиро ще ви повярва. В края на краищата, нали вече сте подали до него оплакване, че ви оклеветявам?

Бейли вдигна ръка за сбогом.

— Довиждане, мистър Гремионис. Благодаря ви още веднъж. Не се безпокойте и… не забравяйте какво ви казах за Гладиа.

Притиснат от Данил и Жискар като в сандвич отпред и отзад, Бейли напусна имението на Гремионис, без въобще да се тревожи от факта, че излиза отново на открито.

53.

Нещата се промениха, след като вече се озова на открито. Бейли спря и погледна нагоре.

— Странно — отбеляза той. — Не мислех, че е минало чак толкова много време, дори като се има предвид, че аврорианският ден е малко по-кратък от стандартния.

— Какво има, колега Илайджа? — загрижено попита Данил.

— Слънцето е залязло. Не бих допуснал.

— Слънцето още не е залязло, сър — намеси се Жискар. — Има още около два часа преди залез.

— Задава се буря, колега Илайджа — поясни Данил. — Облаците притъмняват, но засега все още няма опасност от започването й.

Бейли потрепери. Тъмнината, сама по себе си, не го плашеше. Всъщност, когато се намираше на открито нощем, с илюзията за обграждащи го стени, Бейли се чувстваше далеч по-спокоен отколкото денем, когато хоризонтите се разширяваха и откритото пространство се ширеше във всички посоки.

Проблемът беше, че сега не беше нито ден, нито нощ.

Той се опита пак да си спомни какво беше изпитал, когато веднъж, докато се намираше на открито, беше завалял дъжд.

Изведнъж се сети, че никога не е бил навън когато вали сняг и че дори нямаше представа какво може да представлява валежът от кристализирала твърда вода. Описанията с думи определено не бяха достатъчни. По-младите излизаха понякога да се пързалят с кънки или с шейни — или просто така — и се връщаха с възторжени крясъци — но винаги доволни, че са се прибрали зад стените на Града. Бен се беше опитал веднъж да си направи чифт ски, според указанията в някаква древна книга, и беше пропаднал, погребан наполовина, в една преспа от бялото вещество. Но дори описанията на Бен, какво представлява то на външен вид и на пипане, бяха мъчително смътни и незадоволителни.

И после, никой не излизаше когато наистина валеше сняг, за разлика от случаите, когато веществото беше просто разпръснато по земята наоколо. На това място Бейли си помисли, че единственото нещо, за което нямаше две мнения, беше, че валеше само когато беше много студено. Сега не беше много студено; беше просто хладно. Онези облаци не вещаеха сняг. Чудно защо, той намери в това само минимална утеха.

Денят не приличаше на облачните дни, които Бейли беше преживял на Земята. На Земята облаците бяха по-леки; беше сигурен в това. Бяха сивкаво-бели, дори когато покриваха плътно небето. Тук светлината — доколкото я имаше — жълтееше доста, с призрачен жълто-сивкав оттенък.

Дали това не се дължеше на факта, че слънцето на Аврора беше по-оранжево от слънцето на Земята?

— Цветът на небето… необичаен ли е? — попита Бейли.

Данил погледна нагоре.

— Не, колега Илайджа. Ще има буря.

— Често ли имате такива бури?

— По това време на годината — да. Случва се да има гръмотевични бури. Не е изненадващо. Вчера и повторно тази сутрин предупредиха в прогнозата за времето. Ще свърши още преди разсъмване, така че земята ще може да се напои. Напоследък сме под нормата на валежите.

— И става толкова студено? Това също ли е нормално?

— О, да. Но нека да влезем в аеромобила, колега Илайджа. Той може да се отоплява.

Бейли кимна и тръгна към аеромобила, който си стоеше на тревната площ, където го бяха оставили преди обяда. После сепнато спря.

— Чакайте. Не попитах Гремионис как да стигнем до имението — или кабинета на Амадиро.

— Няма смисъл, колега Илайджа — бързо възрази Данил, промушил ръка под лакътя на Бейли, докато внимателно и неотклонно го побутваше към колата. — В паметта на приятеля ми Жискар се съхранява картата на Института и той ще ни отведе до Административния център. Много е вероятно кабинетът на Амадиро да се помещава там.

— В информацията ми е включено и това — каза Жискар, — че кабинетът на Амадиро е в Административния център. Ако по някакви причини той не се намира в кабинета си, а в своето имение, то също се намира наблизо.

Бейли отново се озова притиснат между двата робота на предната седалка. Най-вече Данил, с неговата човекоподобна топлина на тялото, му беше добре дошъл. Най-външният слой на Жискар приличаше на платнена обвивка, така че изолираше и роботът не беше толкова студен при допир, колкото голият метал. Но на зъзнещия Бейли той му се струваше по-непривлекателен.

Бейли се усети навреме, преди да беше обвил ръка около раменете на Данил с намерението да го придърпа още повече към себе си, за да се успокои напълно. Той смутено прибра ръка в скута си и измърмори:

— Не ми харесва как изглежда навън.

Може би в своето старание да отвлече вниманието на Бейли от гледката на външния свят, Данил попита:

— Колега Илайджа, откъде разбрахте, че д-р Василия е насърчавала мистър Гремионис да проявява интерес към мис Гладиа? Не знам да сте получавали доказателство в подкрепа на това.

— Не съм — отвърна му Бейли. — Бях толкова отчаян, че си играех на догадки — тоест, блъфирах с малко вероятни събития. Гладиа ми каза, че Гремионис е бил единственият човек, който е проявявал толкова голям интерес към нея, че се е предлагал многократно. Помислих си, че той може да е убил Джендър от ревност. Допусках, че може да е разбирал достатъчно от роботика, за да го направи, но тогава разбрах, че дъщерята на д-р Фастълф, Василия, е роботик и има физическа прилика с Гладиа. Чудех се, дали Гремионис, очарован от Гладиа, не е бил очарован по-рано и от Василия — и дали убийството не е било извършено в резултат на заговор между тях двамата. Именно със сляпо налучкване на съществуването на такъв заговор успях да убедя Василия да се срещне с мен.

— Но нали не е имало такъв заговор, колега Илайджа — възрази Данил, — поне доколкото става дума за унищожението на Джендър. Василия и Гремионис не са могли да подготвят това унищожение, дори и да са работили заедно.

— Определено — и все пак Василия се изнерви от предположението, че може да има връзка между нея и Гремионис. Защо? Когато Гремионис ни каза, че първоначално е бил привлечен от Василия, а чак после от Гладиа, аз се зачудих дали връзката между тях двамата не е индиректна. Дали по някаква причина, която е била по-отдалечено свързана — и все пак свързана — със смъртта на Джендър, Василия не е насърчавала преориентацията на Гремионис. В края на краищата, между тях трябва да има някаква връзка; начинът, по който Василия реагира на моето предположение в началото, го показа недвусмислено. Подозренията ми са били основателни. Василия е замислила скока на Гремионис от едната към другата жена. Гремионис се учуди, че аз знам, че е било така, и това също се оказа полезно, защото ако ставаше дума за нещо съвсем невинно, тогава нямаше защо да го превръщат в тайна — а очевидно то е било тайна. Спомнете си, че Василия не спомена да е насърчавала Гремионис да се обърне към Гладиа. Когато й казах, че Гремионис се е предлагал на Гладиа, тя реагира така, сякаш го чува за първи път.

— Но, колега Илайджа, какво значение има това?

— Може би ще открием. Струва ми се, че то не е било важно нито за Гремионис, нито за Василия. В такъв случай — ако въобще трябва да му се отдава някакво значение, — вероятно е замесен и трети човек. Ако има някаква връзка с Джендър, то този човек трябва да е роботик, който да е по-добър и от Василия — а това може да е само Амадиро. Затова му намекнах за съществуването на заговор, като изрично подчертах, че съм разпитвал Гремионис и че се обаждам от неговото имение — и това пак подейства.

— И все пак аз още не разбирам какво означава това, колега Илайджа.

— Нито пък аз — освен някои смътни догадки. Но може би ще разберем при Амадиро. Нашето положение е толкова лошо, нали разбираш, че с догадки и блъфиране няма какво повече да загубим.

Докато разговаряха, аеромобилът се беше повдигнал на въздушната си възглавница и се беше издигнал до една умерена височина. Той мина над ивица храсталаци и сега отново се носеше над затревени площи и посипани с чакъл пътища. Бейли забеляза, че там, където тревата беше по-висока, тя се огъваше на една страна от вятъра, като че ли над нея минаваше друг невидим — и много по-голям — аеромобил.

— Жискар — попита Бейли, — ти си записал разговорите, на които присъства, нали?

— Да, сър.

— И можеш да ги възпроизведеш?

— Да, сър.

— И можеш лесно да намериш — и възпроизведеш — нещо конкретно, казано от някой конкретен човек?

— Да, сър. Няма да се наложи да прослушвате целия запис.

— А при необходимост можеш ли да се явиш в качеството си на свидетел в съда?

— Аз ли, сър? Не, сър. — Погледът на Жискар беше прикован към пътя. — Тъй като при достатъчно умело нареждане, един робот може да бъде накаран да излъже, а никакви призиви или заплахи от страна на съдията не биха били от полза, законът мъдро предвижда роботът да няма право да дава свидетелски показания.

— Тогава каква полза има от твоите записи?

— Това, сър, е нещо друго. Веднъж направен, един запис не може да бъде променен с просто нареждане, макар че може да бъде изтрит. Следователно, такъв запис може да се приеме за веществено доказателство. Но в това отношение няма ясни прецеденти и дали записът ще бъде приет или не, зависи от конкретния случай и от конкретния съдия.

Бейли не можа да разбере, дали чутото беше само по себе си подтискащо, или неприятната лилавеникава светлина, в която се къпеше пейзажът наоколо, не му действаше по този начин.

— Добре ли виждаш, за да караш, Жискар? — попита той.

— Разбира се, сър, но това не е задължително. Аеропланът има компютъризиран радар, който му позволява да избягва препятствията, дори в случай че аз, по необясними причини, не успея да изпълня своите задължения. Радарът беше включен вчера сутринта, когато пътувахме спокойно, макар че прозорците бяха затъмнени.

— Колега Илайджа — намеси се Данил, като отново отклони разговора от притеснителната за Бейли тема за предстоящата буря, — вярвате ли, че д-р Амадиро наистина може да ни помогне?

Жискар спря колата върху една открита поляна пред широко, но не много високо здание със сложно гравирана фасада, която без съмнение беше нова и все пак успешно имитираше нещо доста старинно.

Бейли се досети, че това е Административният център.

— Не, Данил — отвърна той, — подозирам, че Амадиро е прекалено умен, за да изтърве и най-малкото нещо, за което бихме могли да се хванем.

— Ако това е така, тогава какво ще правим по-нататък?

— Не знам — отвърна Бейли с мрачното усещане за deja vu7, — но ще се опитам да измисля нещо.

54.

Когато Бейли влезе в Административния център, първото нещо, което изпита, беше облекчение, че се е отървал от неестественото осветление на външния свят. Следващото беше злорадо задоволство.

Тук, на Аврора, именията — частните места за обитаване — си бяха строго аврориански. Докато седеше в гостната на Гладиа, или закусваше в трапезарията на Фастълф, или говореше в кабинета на Василия, или използваше тримерния предавател на Гремионис, той нито за миг не можеше да си представи, че се намира на Земята. И четирите места се различаваха помежду си, но всички те спадаха към един и същи вид, който се различаваше твърде много от подземните апартаменти на Земята.

От Административният център, обаче, лъхаше на бюрократизъм, който очевидно надхвърляше обикновения човешки стремеж към разнообразие. Не можеше да се каже, че Центърът има по-голямо сродство с жилищните площи на Аврора, отколкото беше приликата на която и да е административна сграда в родните Градове на Бейли с който и да е апартамент от жилищните Сектори. Но двете административни сгради на двете коренно различни по природа планети имаха странна прилика помежду си.

Това беше първото място на Аврора, където за миг Бейли можеше да си представи, че се намира на Земята. Тук имаше същите дълги, студени и пусти коридори, същото най-малко общо кратно на дизайн и украса, при което всеки един светлинен източник беше проектиран така, че да дразни възможно най-малко хора, но и да се харесва от също толкова малък брой.

Имаше и някои щрихи, които биха липсвали на Земята — разпръснатите тук-там саксии с цветя, например, буйно разцъфнали на светлината и снабдени с разни приспособления за регулирано и автоматично напояване (както предположи Бейли). Този природен щрих липсваше на Земята и наличието му не го очарова. Дали саксиите понякога не падаха? Дали не привличаха насекоми? Дали водата от тях не капеше?

Но пък някои неща липсваха тук. На Земята, винаги когато човек се намираше в някой Град, неизменно присъстваше онзи всеобхватен, топъл шум на хора и машини — дори и в най-студените административни или чиновнически структури. „Трудовото Бръмчене на Братството“, както гласеше разпространеният израз сред политиците и журналистите на Земята.

Противно на това, тук беше тихо. Бейли не беше обърнал специално внимание на тишината в именията, които беше посетил през този и предния ден, защото всичко му се бе сторило толкова неестествено, че точно това му се беше изплъзнало. Всъщност, той беше обърнал повече внимание на прошумоляването на насекомите навън или на шепота на вятъра в растенията, отколкото на отсъствието на неизменното „Бучене на Човечеството“ (друг разпространен израз).

Тук обаче, където се долавяха толкова прилики със Земята, отсъствието на „Бученето“ беше също тъй разстройващо, колкото и видимият оранжев оттенък на изкуственото осветление — далеч по-забележим тук, на фона на празните белезникави стени, в сравнение с активната украса, характерна за аврорианските имения.

Размишленията на Бейли не продължиха дълго. Тримата се намираха от вътрешната страна на главния вход и Данил протегна ръка, за да спре другите двама. Изминаха около тридесет секунди преди Бейли, шепнейки рефлекторно заради тишината, която цареше навсякъде около тях, да попита:

— Защо не тръгваме?

— Защото не бива, колега Илайджа — отвърна Данил. — Отпред има ударно поле.

— Има какво?

— Ударно поле, колега Илайджа. Всъщност, наименованието е ефемизъм. Полето действа на нервните окончания и предизвиква доста остра болка. Роботите могат да минат през него, но човешките същества — не. Всеки пробив, разбира се, независимо дали е направен от робот или от човешко същество, задейства алармената сигнализация.

— Откъде знаеш, че там има ударно поле? — учуди се Бейли.

— Вижда се, колега Илайджа, ако знаеш къде да гледаш. Въздухът леко потрепва, а стената зад онзи участък има блед зеленикав оттенък в сравнение със стената пред него.

— Изобщо не съм сигурен, че го виждам — с негодувание рече Бейли. — Как биха ме предпазили — било мен или някой невинен страличен човек — да не пресека полето и да пострадам ненужно?

— Членовете на Института — отвърна Данил — носят неутрализиращи устройства; а външните хора почти винаги са придружавани от един или повече роботи, които при всички случаи биха открили ударното поле.

По коридора от другата страна на полето се приближаваше робот. (Блещукането на полето се забелязваше по-ясно на фона на гладката му метална повърхност.) Той не обърна никакво внимание на Жискар, но за миг се поколеба, докато погледът му скачаше от Бейли към Данил и обратно. После, взел решение, се обърна към Бейли. („Може би — помисли си Бейли, — Данил има прекалено човешки вид, за да е човек.“)

— Името ви, сър? — попита роботът.

— Аз съм детектив Илайджа Бейли от Земята — отвърна Бейли. — Придружават ме два робота от имението на д-р Хан Фастълф — Данил Оливо и Жискар Ревентлов.

— Удостоверението за самоличност, сър?

Серийният номер на Жискар просветна със слабо фосфоресциране върху лявата страна на гърдите му.

— Гарантирам за останалите двама, приятелю — каза той.

Роботът загледа известно време номера, като че ли го сравняваше с някой файл в паметта си. После кимна и каза:

— Серийният номер се приема. Можете да минете.

Данил и Жискар тръгнаха без колебание, а Бейли се запромъква предпазливо напред. Протегна ръка, сякаш пробваше дали няма да го заболи.

Данил се обърна:

— Полето е спряно, колега Илайджа. Ще го включат отново след като минем.

„По-добре човек да провери, отколкото после да съжалява“ — помисли си Бейли и продължи да напредва с провлечена стъпка, докато се озова на достатъчно голямо разстояние от мястото, докъдето смяташе, че може да стига бариерата на полето.

Без да показват признаци на нетърпение или осъждане, роботите изчакаха Бейли да изравни крачка с тях.

Те пристъпиха върху една спираловидна рампа, която беше широка колкото за двама души. Роботът вървеше пръв; Бейли и Данил застанаха един до друг зад него (ръката на Данил се беше отпуснала леко, но почти собственически върху лакътя на Бейли); Жискар остана най-отзад.

Бейли усети, че обувките му сочат нагоре по малко притеснителен начин и изпита смътното чувство, че изкачването по тази прекалено стръмна рампа ще бъде уморително и ще му се наложи да се наведе напред, за да избегне нелепото си подхлъзване. Или токовете на обувките му, или повърхността на рампата — или и двете — трябваше да са набраздени. В действителност, нито едно от двете не беше грапаво.

— Мистър Бейли — каза чуждият робот, сякаш го предупреждаваше за нещо. Ръката му видимо стисна парапета, за който се държеше.

В този момент, напряко по протежението на рампата се появиха нарези, които обособиха отделни парчета. Парчетата се плъзнаха две по две едно към друго и оформиха стъпала. Веднага след това цялата рампа започна да се придвижва нагоре. Тя направи пълен завой, като мина през тавана, където част от него се беше отворила. Когато рампата спря, те се озоваха (вероятно) на втория етаж. Стъпалата изчезнаха и четиримата слязоха от рампата.

Бейли погледна назад с любопитство.

— Предполагам, че това нещо обслужва и онези, които искат да слязат, но ако в даден момент се случи да има повече желаещи за качване, отколкото за слизане? Тогава рампата сигурно ще остане да стърчи на половин километър в небето — или в земята, в обратния случай.

— Това е спиралата за нагоре — тихо му обясни Данил. — Отделно има и за надолу.

— Но и тази трябва да стигне до долу, нали?

— В горния си край — или в долния — в зависимост за коя от двете става дума, колега Илайджа, спиралата се свива, и по времето, когато не я използват, се развива, така да се каже. Тази спирала в момента слиза.

Бейли погледна назад. Гладката повърхност може и да се плъзгаше надолу, но той не виждаше никакви признаци на движение по нея — нито някакви неравномерности, нито каквото и да било друго.

— Ами ако някой поиска да я използва в момента, когато тя се е издигнала до своята най-висока точка?

— Тогава ще се наложи да почака, докато спиралата се развие, което отнема по-малко от минута. Има и обикновено стълбище, колега Илайджа. Болшинството аврорианци не се колебаят да го използват. Роботите използват почти винаги спиралата. Тъй като вие сте външен посетител, на вас ви е оказана честта да използвате спиралата.

Те вървяха отново по някакъв коридор към една врата, обкичена с повече орнаменти от останалите.

— Значи ми оказват почести — мърмореше Бейли. — Това е обнадеждаващо.

Появата на един аврорианец на прага на вратата представляваше по всяка вероятност още един обнадеждаващ знак. Беше висок — поне осем сантиметра по-висок от Данил, който пък беше около пет сантиметра по-висок от Бейли. Мъжът на вратата беше освен това широкоплещест, с набито телосложение, кръгло лице, с нос като луковица, къдрава тъмна коса, мургав и с усмивка на лицето.

Беше от онези усмивки, които си личаха от далече. Широка и привидно естествена, тя откриваше издадени напред зъби, които бяха бели и правилно оформени.

— А, това е мистър Бейли — каза той, — прочутият следовател от Земята, който е дошъл на нашата малка планетаза да докаже, че аз съм един отвратителен негодник. Заповядайте, заповядайте. Добре сте дошъл. Съжалявам, ако моят кадърен секретар, роботик Малуун Чичиз, ви е оставил с впечатлението, че съм зает, но той е предпазливо момче и е далеч по-загрижен за моето свободно време, отколкото аз самият.

Той отстъпи на една страна, когато Бейли влезе и го потупа леко по рамото с ръка. Изглеждаше дружелюбен жест, с какъвто Бейли досега не се беше сблъсквал на Аврора.

Предпазливо (дали не си въобразяваше прекалено много?), той попита:

— Предполагам, че вие сте Главният роботик Келдън Амадиро?

— Точно така. Точно така. Човекът, който има намерение да унищожи д-р Хан Фастълф като политическа фигура на тази планета — но това, както се надявам да успея да ви убедя, не означава, че съм негодник. В края на краищата аз не се опитвам да докажа, че негодникът е Фастълф, дори само заради тъпашкия вандализъм, който е проявил спрямо плода на собственото си творение — бедния Джендър. Да приемем само, че ще покажа, че Фастълф… греши.

Амадиро направи бегло движение с ръка и роботът, който ги беше довел, пристъпи в една от нишите.

Когато вратата се затвори, Амадиро жизнерадостно покани с жест Бейли да седне в едно тапицирано кресло и със завидна пестеливост указа с другата си ръка нишите за Данил и Жискар.

Бейли забеляза, че за миг Амадиро впери жаден поглед в Данил и че в този миг неговата усмивка изчезна и лицето му придоби почти хищническо изражение. То бързо се стопи и усмивката зае отново своето място. Бейли остана да се чуди дали тази моментна промяна в Амадиро не беше просто игра на въображението.

— Тъй като изглежда малко гадното време няма да ни се размине — отбеляза Амадиро, — нека махнем безполезната дневна светлина, на която имаме съмнителното удоволствие да се наслаждаваме.

Неясно как (Бейли не успя да проследи какво точно направи Амадиро на командното табло на бюрото си) прозорците се затъмниха и стените засияха с мека дневна светлина.

Усмивката на Амадиро се разтегли още повече.

— Всъщност ние няма за какво толкова да говорим, вие и аз, мистър Бейли. Погрижих се да поприказвам с мистър Гремионис, докато идвахте насам. Онова, което той ми каза, ме накара да се обадя и на д-р Василия. Явно, мистър Бейли, вие сте ги обвинили малко или повече в съучастничество в унищожението на Джендър, а също сте обвинили и мен, ако разбирам правилно езика ви.

— Аз просто задавам въпроси, д-р Амадиро, както смятам да направя и сега.

— Без съмнение, но вие сте землянин, така че не си давате сметка колко чудовищни са вашите постъпки и аз наистина съжалявам, че въпреки това, вие ще трябва да си понесете последствията. Може би знаете, че Гремионис подаде жалба, в която твърди, че сте го оклеветили.

— Каза ми, че е подал, но той просто е изтълкувал грешно моята постъпка. Това не беше клевета.

Амадиро присви устни, сякаш обмисляше възражението на Бейли.

— Смея да твърдя, че сте прав от своя гледна точка, мистър Бейли, но вие не разбирате аврорианският смисъл на думата. Аз бях принуден да изпратя жалбата на Гремионис до Председателя и в резултат на това е много вероятно да ви наредят да напуснете планетата до утре сутринта. Съжалявам разбира се, но се боя, че вашето разследване наближава своя край.