Роботите на зората

6.

Бейли се намираше на космически кораб за трети път. Изминалите две години не бяха замъглили по никакъв начин спомена за първите два пъти. Знаеше много добре, какво щеше да се случи.

Щяха да го изолират. Никой нямаше да го вижда или да има вземане-даване с него, с изключение (може би) на някой робот. Щяха да го подложат на неизбежната медицинска обработка — дезинфекциране и стерилизиране. (Нямаше как иначе да го наречеш.) Щяха да се опитат да го докарат във вид, подобаващ за срещата с чувствителните на тема болести космолити, за които земляните представляваха ходещи развъдници на какви ли не зарази.

Но този път щеше да е по-различно. Процедурата нямаше да го уплаши чак толкова. Чувството за загуба от това, че се е измъкнал от утробата, нямаше да му бъде толкова противно.

Щеше да е подготвен за по-просторното обкръжение. Този път, смело си казваше той (но при все това усещаше стомаха си свит на малка топка), щеше дори да настои да му дадат да погледне Космоса.

Чудеше се, дали щеше да изглежда по-различно в сравнение със снимките на нощното небе, правени на открито.

Спомни си каква гледка представляваше куполът на планетариума (на безопасно място в рамките на Града, разбира се). Нямаше чувството, че е на открито, и изобщо не усети никакво безпокойство.

И после, два пъти — не, три пъти — Бейли беше излизал на открито през нощта и беше видял истинските звезди в истинския небесен купол. Беше далеч по-малко впечатляващо от купола на планетариума, но усещането на студения вятър и чувството за далечина придаваха на всичко по-страховит оттенък в сравнение с планетариума. Но не чак толкова, колкото през деня, защото тъмнината обграждаше Бейли като успокоителна стена.

Тогава, дали гледката на звездите от панорамния екран на кораба щеше да прилича повече на купола в планетариума, или на нощното небе на Земята? Или въобще щеше да е по-различна?

Бейли се съсредоточи върху това, сякаш за да засенчи мисълта, че напуска Джеси, Бен и Града.

С безразсъдна дързост, ни повече, ни по-малко, той отказа колата и настоя да извърви пеш краткото разстояние от портала до кораба в компанията на робота, който беше дошъл да го вземе. В края на краищата, беше само една покрита арка.

Коридорът правеше леки извивки и той се обърна, докато все още можеше да види Бен на другия край. Вдигна небрежно ръка, сякаш взимаше Експресната магистрала за Трентън, а Бен размаха дивашки двете си ръце, свил пръстите на всяка в древния символ на победата.

Победа? Безполезен жест, беше сигурен Бейли.

Той превключи на друга мисъл, с надеждата тя да го погълне и обсеби. Как ли щеше да изглежда всичко, ако качването на кораб ставаше през деня? Слънцето щеше да блести ярко върху металната му повърхност, а Бейли и всички останали щяха да бъдат напълно изложени на откритото пространство.

Как ли би се почувствал човек, когато придобие ясната представа, че корабът е всъщност само един малък цилиндричен свят, който щеше да се откъсне от безкрайно по-големия, към който временно е бил прикрепен, и който след това щеше да се изгуби в едно открито пространство, безкрайно по-голямо от откритото пространство на Земята, докато отвъд безкрайното протежение на Нищото щеше да намери друг един…

Бейли се стегна и закрачи твърдо, без да допусне изразът на лицето му да го издаде — или поне така си мислеше. Роботът до него, обаче, спря.

— Лошо ли ви е, сър? (Не „господарю“, просто „сър“. Беше аврориански робот.)

— Добре съм, момче — отвърна Бейли пресипнало. — Продължавай.

Той сведе очи към земята и не погледна нагоре, докато корабът не се извиси над него.

Аврориански кораб!

Беше сигурен в това. Открояваше се в меката светлина на прожекторите и се извисяваше по-нависоко, по-елегантно и още по-могъщо от соларианските кораби.

Бейли влезе вътре и сравнението си остана в полза на Аврора. Стаята му беше по-голяма от предишните, когато беше пътувал с корабите на Солария, по-луксозна и по-удобна.

Бейли знаеше много добре, какво щеше да последва и свали дрехите си без да се замисли. (Може би щяха да ги дезинтегрират с плазмена струя. Във всеки случай, нямаше да ги получи обратно при завръщането си на Земята — ако се върнеше. Поне първият път не му ги върнаха.)

Нямаше да получи и други дрехи, преди старателно да го измият, облъчат, натъпчат с лекарства и инжектират. Той почти приветстваше унизителните процедури, на които го подложиха. В края на краищата, те отвлякоха мислите му от онова, което го очакваше. Бейли едва усети първоначалното ускорение и едва имаше време да се замисли върху мига, в който напусна Земята и навлезе в Космоса.

Когато най-накрая го облякоха, той нещастно огледа резултата в огледалото. Материята, каквато и да беше тя, изглеждаше гладка и отразяваше, като изменяше цвета си при всяка промяна в ъгъла. Краищата на крачолите обвиваха глезените му и се скриваха, от своя страна, от горните краища на обувките, които прилягаха меко по стъпалата му. Ръкавите на блузата обхващаха китките, а дланите му бяха покрити с тънки, прозрачни ръкавици. Блузата покриваше врата му, а прикачената качулка можеше, при желание, да покрие и главата. Бейли знаеше, че беше опакован така не заради собственото си удобство, а за да се намали опасността, която той представляваше за космолитите.

Докато разглеждаше екипировката, си мислеше, че би трябвало да се чувства неприятно ограничен в движенията, неприятно горещо и неприятно запарен. Но не беше така. За свое огромно облекчение, той дори не се потеше.

Бейли стигна до логичното заключение. Той се обърна към робота, който го придружи до кораба и който все още беше с него:

— Момче, тези дрехи да не са с регулиране на температурата?

— Наистина е така, сър — отвърна роботът. — Това облекло е подходящо за всякакво време и е обект на голямо предпочитание. Освен това, то е и изключително скъпо. На Аврора малцина са в състояние да го носят.

— Така ли? Йосафате!

Бейли се загледа в робота. Изглеждаше доста примитивен модел и всъщност не се различаваше много от моделите на Земята. И все пак, в неговото изражение имаше някаква неуловимост, която липсваше при Земните модели. Например, този можеше да променя изражението си в определени граници. Беше се усмихнал съвсем леко, когато намекна, че Бейли е поне хуманоиден, изглеждаше така, сякаш носеше дрехи — освен ако човек не се вгледаше много внимателно.

— Как би трябвало да ти викам, момче? — попита Бейли.

— Аз съм Жискар, сър.

— Р. Жискар?

— Ако желаете, сър.

— Има ли библиотека на кораба?

— Да, сър.

— Можеш ли да ми донесеш филмокниги за Аврора?

— Какви, сър?

— История, политология, география — каквото и да е, което да ме запознае с планетата.

— Да, сър.

— И филмоскоп.

— Да, сър.

Роботът напусна през двойната врата и Бейли закима мрачно на себе си. По време на пътуването си до Солария не му беше хрумвало да оползотвори времето за прекосяване на Космоса в научаване на нещо полезно. Имаше напредък през последните две години.

Бейли пробва да отвори вратата, през която малко преди това беше минал роботът. Беше заключена и изобщо не поддаде. Щеше безкрайно да се учуди, ако не беше така.

Той огледа стаята. Имаше хипервълнов екран. Поигра си безцелно с копчетата и внезапно го удари взрив от музика. Накрая успя да намали звука и се заслуша с неодобрение. Дрънчене и дисонанс. Инструментите в оркестъра звучаха леко преиначено.

Натисна други копчета и най-сетне успя да смени образа. Беше хванал космически футбол, който очевидно се играеше при нулева гравитация. Топката летеше по права линия, а играчите (прекалено много от всеки отбор — с плавници на гърбовете, лактите и колената, предназначени за контролиране на движенията) се носеха с грациозен замах. Необичайните движения замаяха Бейли. Той се протегна напред и тъкмо когато намери и използва копчето за изключване, чу вратата зад себе си да се отваря.

Обърна се и тъй като очакваше без съмнение да види Р. Жискар, в началото успя само да разбере, че е някой, който не беше Р. Жискар. След още едно-две премигвания осъзна, че вижда абсолютно човешка фигура с широко лице и изпъкнали скули, с къса, златиста коса, пригладена назад. Фигурата беше облечена в дрехи с непретенциозна кройка и цветове.

— Йосафате! — извика Бейли почти задавено.

— Колега Илайджа — каза другият и пристъпи напред с малка, сериозна усмивка на лицето си.

— Данил! — изкрещя Бейли, хвърли се върху робота и силно го прегърна. — Данил!

7.

Бейли продължаваше да държи Данил, единственият неочаквано познат предмет на кораба, единствената силна връзка с миналото. Той се беше вкопчил в него в изблик на облекчение и привързаност.

После, малко по малко, дойде на себе си и осъзна, че прегръща не Данил, а Р. Данил — Робота Данил Оливо. Прегръщаше робот, а роботът го придържаше леко и се оставяше да бъде прегръщан, като преценяваше, че действието доставя удоволствие на едно човешко същество. Той търпеше това действие, защото позитронният потенциал на мозъка не му позволяваше да отблъсне прегръдката и по този начин да причини разочарование и притеснение на човешкото същество.

Непреодолимият Първи закон на Роботиката гласи: „Роботът не бива да наранява човешко същество…“, а да отблъснеш приятелски жест би означавало да нараниш.

Бавно, така че да не издаде ни най-малко собственото си огорчение, Бейли отпусна ръце. Дори стисна за последно ръцете на робота над лактите, така че да не изглежда, че го пуска засрамен.

— Не съм те виждал, Данил — подхвана Бейли, — откакто докара на Земята онзи кораб с двамата математици. Спомняш ли си?

— Определено, колега Илайджа. Удоволствие е да се видим пак.

— Чувстваш вълнение, нали? — необмислено попита Бейли.

— Не мога да кажа какво чувствам в човешкия смисъл, колега Илайджа. Мога да кажа, обаче, че видът ви сякаш кара мислите ми да текат по-гладко, и че гравитационният натиск върху моето тялото сякаш притиска усещанията ми с по-малка сила, и че има и други промени, които мога да определя. Предполагам, че това, което усещам, съответства грубо на онова, което вие усещате, когато казвате, че изпитвате удоволствие.

Бейли кимна.

— Каквото и да усещаш, когато ме виждаш, стари колега, то изглежда е за предпочитане пред състоянието, в което си, когато не ме виждаш. Това ми стига — ако разбираш какво искам да кажа. Но как така попадна тук?

— След като Жискар Ревентлов съобщи, че вие сте… — Р. Данил замлъкна.

— Пречистен? — попита Бейли сардонично.

— Дезинфекциран — продължи Р. Данил. — Реших, че вече мога да вляза.

— Надявам се, че в противен случай не би се страхувал от зараза?

— Съвсем не, колега Илайджа, но при това положение останалите на кораба не биха ме допуснали до себе си. Населението на Аврора е чувствително към опасността от зараза, понякога до степен, надхвърляща разумната оценка на вероятността.

— Разбирам, но аз не те питах как попадна тук точно в този момент. Имах предвид как попадна тук въобще?

— Д-р Фастълф, към чието обкръжение принадлежа, ми нареди да се кача на кораба, който изпратиха да ви вземе, по няколко причини. Той сметна, че е желателно да имате непосредствена позната опорна точка в онова, което той е убеден, ще представлява трудна мисия за вас.

— Много мила проява от негова страна. Благодаря му.

Р. Данил се поклони сериозно в знак, че е приел благодарностите.

— Д-р Фастълф сметна също така, че срещата ще ми достави… — роботът направи пауза — …съответните усещания.

— Удоволствие, имаш предвид, Данил.

— Тъй като ми се разрешава да употребя израза, да. И като трета причина — и най-важна…

В този момент вратата отново се отвори и влезе Р. Жискар.

Бейли обърна глава към него и почувства, че го обзема пристъп на раздразнение. Нямаше начин да се сбърка, че Р. Жискар не е робот. Присъствието му сякаш подчертаваше роботизма на Данил (Р. Данил, внезапно си припомни пак Бейли), макар че Данил далеч превъзхождаше другия. Бейли не искаше роботизмът на Данил да се подчертава. Не искаше той самият да бъде унижаван заради своята неспособност да се отнася към Данил другояче, освен като към човешко същество с донякъде натруфен начин на изразяване.

— Какво има, момче? — нетърпеливо попита той.

— Донесох филмокнигите, които пожелахте да видите, сър, и филмоскопа — отвърна Р. Жискар.

— Е добре, дай ги. Дай ги. И няма нужда да оставаш. Данил ще е тук с мен.

— Да, сър. — Погледът на робота — със слаб блясък, какъвто отсъстваше при Данил, забеляза Бейли — се премести за миг върху Р. Данил, като че ли в очакване на заповед от по-вишестоящия.

— Ще е достатъчно, приятелю Жискар — обърна към него Р. Данил с тих глас, — ако останеш отвън пред вратата.

— Ще остана, приятелю Данил — отвърна Р. Жискар.

Той излезе.

— Защо трябва да остава отвън пред вратата? Затворник ли съм? — попита Бейли с известно недоволство в гласа си.

— Съжалявам — отвърна Данил, — но съм принуден да кажа, че наистина сте затворник. В смисъл, че няма да ви бъде позволено да общувате с пътниците и екипажа на кораба по време пътуването. Но това не е причината за присъствието на Жискар. Тук би следвало да отбележа, че може би е за препоръчване, колега Илайджа, да не се обръщате към Жискар — или към който и да било друг робот — с „момче“.

Бейли се намръщи.

— Обижда ли го това обръщение?

— Жискар не се обижда от нищо, което вършат човешките същества. Просто „момче“ не е обичайният термин, с който се обръщат към роботите на Аврора. А не би било за препоръчване да се създават търкания с аврорианците, като несъзнателно подчертавате произхода си с изразни навици, които не са от съществено значение.

— Тогава как да се обръщам към тях?

— Както към мен, като използвате възприетото разпознавателно име. Това, в края на краищата, са само някакви звуци, указващи конкретната личност, към която се обръщате. Защо едни звуци да са предпочетени пред други? Касае се, чисто и просто, за въпрос от конвенционален характер. Освен това, на Аврора е обичайно да се обърнеш към даден робот с „той“ или „тя“. И после, на Аврора не е обичайно да се използва съкращението „Р.“, освен в официални случаи, когато следва да се употреби цялото име на робота. Но дори и при това положение, напоследък съкращението се изпуска.

— В такъв случай… Данил — (Бейли подтисна внезапно появилото се желание да каже „Р. Данил“), — как различавате роботите от човешките същества?

— Обикновено разликата се натрапва от само себе си, колега Илайджа. Едва ли има нужда да бъде задължително подчертавана. Поне такава е гледната точка на Аврора, а след като сте поискал от Жискар филми за Аврора, предполагам, че желаете да се запознаете с положението при нас с цел да облекчите задачата, с която сте се наел.

— Задачата, която ми натресоха — да. Ами ако разликата между робота и човешките същества не се натрапва от само себе си, Данил? Както в твоя случай?

— Тогава защо е необходима, освен ако ситуацията е такава, че изисква тя бъде направена?

Бейли дълбоко пое въздух. Щеше да му бъде трудно да се нагоди към тази аврорианска преструвка, че роботите не съществуват.

— Но тогава, щом Жискар не е тук, за да ме държи под стража, защо стои отвън?

— Това е съобразно инструкциите на Д-р Фастълф, колега Илайджа. Жискар трябва да ви охранява.

— Да ме охранява? От какво? Или от кого?

— Д-р Фастълф не се спря подробно на този въпрос, колега Илайджа. И все пак, тъй като човешките страсти се нажежават покрай случая с Джендър Пандел…

— Джендър Пандел?

— Роботът, който беше изведен от състояние на пригодност.

— С други думи, роботът, който беше убит?

— Убит, колега Илайджа, е израз, който обикновено се отнася за човешките същества.

— Но нали на Аврора разграничението на роботите от човешките същества се избягва?

— Наистина! Но доколкото ми е известно, въпросът с разграничаването, или липсата на разграничаване в конкретния случай на прекратяване на функционирането, никога не е бил повдиган. Не знам какви са правилата.

Бейли премисли нещата. Въпросът не беше съществен, а изцяло от областта на семантиката. И все пак, искаше му се да изпробва начина на мислене на аврорианците. Иначе нямаше да стигне доникъде.

— Човешко същество, което функционира, е живо — бавно започна той. — Ако този живот се прекрати насилствено с умишлено действие на друго човешко същество, това се нарича „убийство“ или „човекоубийство“. „Убийство“ е, някак си, по-силна дума. Ако човек ненадейно стане свидетел на насилственото прекратяване на живота на някое човешко същество, той би изкрещял „Убийство!“. Изобщо не би му хрумнало да изкрещи „Човекоубийство!“. Това е по-формалният израз, по-неемоционалният.

— Не разбирам разграничението, което правите, колега Илайджа — каза Р. Данил. — Тъй като и „убийство“, и „човекоубийство“ се употребяват за обозначаване на насилственото прекратяване на живота на човешките същества, двата израза трябва да са заменими. Тогава каква е разликата?

— Ако изкрещят в лицето на някой човек единия израз, кръвта му ще се смрази много по-ефективно, отколкото ако изкрещят другия, Данил.

— Защо е така?

— Дължи се на допълнителния оттенък и асоциациите; на скрития ефект, породен не от буквалното значение, а от дългогодишната употреба; на естеството на изреченията, и обстоятелствата, и събитията, в които човек е свикнал с употребата на единия израз, и съответно на другия.

— Не са програмирали нищо от изброеното в мен — отбеляза Данил със странна нотка на безпомощност, която се промъкна през очевидната липса на емоционалност, с която изрече думите (същата липса на емоционалност, с която изричаше и всичко останало).

— Ще приемеш ли моята дума, че това е така, Данил? — попита Бейли.

Бързо, сякаш току-що му бяха подали ключа към загадката, Данил отвърна:

— Без калка съмнение.

— Е, тогава можем да приемем, че робот, който функционира, е жив — продължи Бейли. — Мнозина биха отказали да разширят толкова много значението на думата, но ние сме свободни да приспособяваме дефиниции за нуждите си, ако това ще ни свърши работа. Лесно е един функциониращ робот да бъде третиран като жив и би било излишно сложно да се опитваме да измислим нова дума за това състояние или да избяг ваме употребата на вече познатата. Ти, например, си жив, Данил, нали?

— Аз функционирам! — бавно натърти Данил.

— Хайде де! Ако една катерица е жива, или буболечка, или дърво, или стръкче трева, тогава защо ти да не си? Не бих се сетил да кажа — нито дори да си помисля, — че аз съм жив, а пък ти само функционираш. Особено след като известно време ще живея на Аврора, където трябва да се опитам да не правя излишна разлика между роботите и себе си. Ето защо ти казвам, че ние двамата сме живи и те моля да ми повярваш.

— Така и ще направя, колега Илайджа.

— И все пак, можем ли да твърдим, че прекратяването на живота на робота с предумишлено насилствено действие от страна на дадено човешко същество е също така „убийство“? Има място за колебание. Ако престъплението е едно и също, тогава и наказанието трябва да е едно и също. Но дали не грешим? Ако наказанието за убийство на чорешко същество е смърт, дали в действителност биха екзекутирали човешко същество, сложило край на един робот?

— Наказанието за убийците е психосондиране, колега Илайджа, след което се конструира нова личност. Именно индивидуалната структура на разума извършва престъплението, а не живото тяло.

— А какво е наказанието на Аврора за насилствено прекратяване на функционирането на даден робот?

— Не знам, колега Илайджа. Доколкото ми е известно, подобно произшествие никога не се е случвало на Аврора.

— Предполагам, че наказанието не би било психосондиране — отбеляза Бейли. — Какво ще кажеш за роботоубийство?

— Роботоубийство?

— Като израз, който да означава убийство на робот.

— Но тогава какъв ще бъде глаголът, колега Илайджа? — възрази Данил. — След като никой не казва „човекоубивам“, не би било коректно да се каже и „роботоубивам“.

— Прав си. Тогава и в двата случая би трябвало да се каже убивам. Това е по-общият израз. Той се отнася както за случайно предизвиканата смърт, така и за умишленото убийство. Както за животните, така и за човешките същества. Дори едно дърво може да бъде убито от някоя болест. Тогава защо да не е възможно и един робот да бъде убит, а Данил?

— Човешките същества, както останалите животни и растенията, колега Илайджа, са живи — възпротиви се Данил.

— Роботът е човешки артефакт също толкова, колкото и този филмоскоп. Артефактът се „унищожава“, „поврежда“, „разглобява“ и така нататък. Никога не го „убиват“.

— И въпреки това, Данил, аз казвам „убиват“. Джендър Панел е бил убит.

— Защо различните думи да правят различно описваното нещо?

— Онова, което наричаме роза, ще мирише също толкова хубаво, дори ако го наречем другояче. Това ли имаш предвид, Данил?

Данил помълча, после каза:

— Не съм сигурен какво се има предвид под мирис на роза. Но ако розата на Земята е същото онова често срещано цвете, което и на Аврора се нарича роза, и ако с „мирис“ имате пред вид някакво свойство, което може да бъде открито, уловено и измерено от човешките същества, тогава определено наричането на розата с друга звукова комбинация — при равни други условия — не би се отразило върху мириса, нито върху което и да било друго нейно присъщо свойство.

— Така е. Но все пак промяната в името предизвиква промяна във възприятието, поне що се отнася до човешките същества.

— Не виждам защо, колега Илайджа.

— Защото човешките същества често са нелогични, Данил. Не е много възхитителна черта.

Бейли се отпусна в креслото и се зае с филмоскопа. Позволи си за няколко минути да потъне в своите собствени мисли. Сама по себе си, дискусията с Данил беше от полза, защото докато Бейли си играеше с проблема около думите, той успя да забрави, че е в Космоса. Да забрави, че се приближават към онази точка, отдалечена достатъчно от центъра на масите на Слънчевата система, от която корабът щеше да направи скока през хиперпространството. Да забрави, че скоро щеше да бъде на няколко милиона километра от Земята, а не след дълго и на няколко светлинни години.

Още повече, че можеха да се направят някои полезни заключения. Ясно беше, че приказките на Данил за това, че аврорианците не правели разлика между роботи и човешки същества, бяха подвеждащи. Аврорианците можеше ловко да са премахнали съкращението „Р.“, употребата на „момче“ като форма на обръщение, както и да са въвели някакво родово причисляване на роботите. Но съдейки по упорития отказ на Данил да използва една и съща дума за насилствената разправа с един робот и с едно човешко същество (отказ, който се дължеше на начина, по който той беше програмиран — който, от своя страна, представляваше естествено отражение на аврорианското схващане, как Данил би трябвало да се държи), можеше да се стигне до заключението, че всичко останало бяха чисто и просто повърхностни промени. Накратко, аврорианците бяха също толкова дълбоко убедени, че роботите са машини, стоящи безкрайно по-ниско от човешките същества, колкото и земляните.

Това означаваше, че трудната му задача да намери полезен изход от кризисното положение (ако това въобще беше възможно) нямаше да се усложнява поне по отношение на схващанията на аврорианците по този въпрос.

Бейли се зачуди дали да не разпита Жискар за евентуално потвърждение на изводите, до които беше стигнал от разговора си с Данил, но без много колебание се отказа. Жискар, с неговия просто устроен и несъвършен мозък, нямаше да му бъде от полза. Щеше да му повтаря „Да, сър“ и „Не, сър“ до припадък. Все едно да разпитваш запис.

Тогава, реши Бейли, той щеше да продължи с Данил, който поне беше в състояние да отговаря по начин, близък до нормалния.

Той се обърна към него:

— Данил, да разгледаме случая с Джендър Панел, който, приемам от казаното дотук, е първият случай на роботоубийство в историята на Аврора. Предполагам, че човешкото същество, отговорно за случая — убиецът, — е неизвестен.

— Ако приемем — отвърна Данил, — че извършителят е човешко същество, тогава неговата самоличност е неизвестна. Тук сте прав, колега Илайджа.

— Ами мотивът? Защо Джендър Панел е бил убит?

— Това също е неизвестно.

— Джендър Панел е бил хуманоиден робот, като теб, а не като, например, Р. Жис… искам да кажа Жискар.

— Така е. Джендър беше хуманоиден робот като мен.

— Тогава възможно ли е да не е било замислено роботоубийство?

— Не разбирам, колега Илайджа.

Бейли обясни с известна припряност:

— Не е ли възможно убиецът да е взел Джендър за човешко същество и да е замислил човекоубийство, а не роботоубийство?

Данил бавно поклати глава.

— Хуманоидните роботи приличат на външен вид досущ на човешките същества, колега Илайджа, до порите на кожата си. Гласовете ни са напълно естествени, можем да извършваме движенията при хранене и така нататък. Може би с времето и с напредъка в технологиите да се елиминират много от разликите, но засега те са доста. Вие — и останалите земляни, които не сте свикнали с хуманоидните роботи — може и да не забележите лесно тези разлики, но с аврорианците не е така. Нито един аврорианец не би сбъркал Джендър — или мен — с човешко същество, нито за миг.

— Не може ли някой друг космолит, не аврорианец, да сбърка?

Данил се поколеба.

— Не мисля. Не го казвам от личен опит или от пряко програмираните си знания, но в мен е заложено да знам, че всички Външни светове са също толкова изтънко запознати с роботите, колкото и аврорианците. Някои, като Солария, дори и повече. Оттук стигам до заключението, че нито един космолит не би сбъркал робота с човек.

— Има ли хуманоидни роботи на другите Външни светове?

— Не, колега Илайджа, засега те съществуват само на Аврора.

— Тогава другите космолити не може да са запознати изтънко с хуманоидните роботи и биха могли като нищо да изтърват разликите и да помислят роботите за човешки същества.

— Не мисля, че това е правдоподобно. В някои определени случаи дори и хуманоидните роботи се държат като роботи, което един космолит винаги би забелязал.

— И все пак, сигурно има космолити, които не са толкова интелигентни, колкото болшинството. Нито са с толкова опит, нито са толкова зрели. Децата, ако не друг, не биха забелязали разликите.

— Определено, колега Илайджа… роботоубийството не е било извършено от някой неинтелигентен, неопитен или млад човек. С абсолютна сигурност.

— Работим по метода на изключванията. Добре. Щом на никой космолит не биха убегнали разликите, тогава какво ще кажеш за земляните? Възможно е…

— Колега Илайджа, когато пристигнете на Аврора, ще бъдете първият землянин, стъпил върху планетата от времето на първоначалното заселване. Всички живи понастоящем аврорианци са родени на Аврора или — в относително малък брой случаи — на някои от другите Външни светове.

— Първият землянин — промърмори Бейли. — За мен е чест. Не е ли възможно един землянин да се намира на Аврора без знанието на аврорианците?

— Не! — отвърна Данил с проста убеденост.

— Твоето познание, Данил, може да не е абсолютно.

— Не! — дойде повторно отговорът със същия тон, както и първия път.

— Тогава стигаме до извода — продължи Бейли и сви рамене, — че роботоубийството е било замислено като роботоубийство и нищо друго.

— Това беше изводът още в самото начало.

— Аврорианците, стигнали до този извод още в самото начало, са имали необходимата информация, от която да тръгнат. Аз я получавам сега за първи път.

— Забележката ми, колега Илайджа, не беше отправена в пейоративен смисъл. Достатъчно добре ви познавам, за да подценявам вашите възможности.

— Благодаря ти, Данил. Знам, че нямаше умишлена насмешка в забележката ти. Преди малко каза, че роботоубийството не било извършено от неинтелигентен, неопитен или млад човек и че това е абсолютно сигурно. Да се спрем на твоята забележка…

Бейли знаеше, че тръгва отдалече. Нямаше как. Като се имаше предвид пълното му неразбиране на аврорианските обичаи и начин на мислене, той не можеше да си позволи да прави предположения и да прескача ходове. Ако пред себе си имаше интелигентен човек, той сигурно нямаше да изтърпи и щеше да се разприказва — и да сметне Бейли за идиот. Данил, обаче, като робот, щеше да следва Бейли през всички извивки на мисълта му с пълно търпение.

Подобно поведение издаваше, че Данил е робот, колкото и хуманоиден да беше иначе. За един аврорианец, само един единствен отговор на един единствен въпрос сигурно щеше да е достатъчен, за да разбере, че Данил е робот. Данил беше прав за неуловимите различия.

Бейли продължи:

— Децата, а също и повечето жени, както и много възрастни мъже, могат да бъдат елиминирани, ако се допусне, че начинът, по който е извършено роботоубийството, предполага значителна физическа сила. Ако, да речем, главата на Джендър е била размазана с много силен удар, или гръдният му кош е бил смачкан. Това, предполагам, не би било по силите на един дребен или сравнително слаб човек. — От онова, което Демачек беше казала на Земята, Бейли беше разбрал, че роботоубийството не е било извършено по този начин. Но откъде можеше да е сигурен, че Демачек не я бяха подвели?

— Не би било по силите на никое човешко същество — отвърна Да нил.

— Защо не?

— Сигурно, колега Илайджа, ви е ясно, че скелетът на роботите е метален и много по-здрав от човешките кости. Нашите движения са много по-силни, по-бързи и по-фино контролирани. Третият закон на роботиката гласи: „Роботът трябва да защитава собственото си съществувание.“ Една атака от страна на някое човешко същество може лесно да бъде отблъсната. И най-силното човешко същество би било отблъснато. Невероятно изглежда също, един робот да бъде изненадан. Ние винаги усещаме човешкото присъствие. Иначе не бихме могли да изпълним предназначението си.

— Добре де, Данил — продължи да упорства Бейли. — Третият закон гласи: „Роботът трябва да защитава собственото си съществувание, доколкото това не противоречи на Първия или Втория Закон.“ Вторият Закон гласи: „Роботът трябва да се подчинява на заповедите на човешките същества, освен ако тези заповеди не противоречат на Първия Закон.“ А Първият Закон гласи: „Роботът не бива да наранява човешко същество, или чрез бездействието си да допусне човешко същество да пострада.“ Човешко същество може да заповяда на даден робот да се саморазруши. Тогава роботът ще използва собствената си сила, за да размаже собствената си физиономия. А ако човешко същество нападне някой робот, роботът не би могъл да отблъсне нападението, без да нарани човешкото същество. А това би било в разрез с Първия Закон.

— Предполагам, че имате предвид роботите на Земята — каза Данил. — На Аврора — или на който и да било от Външните светове — роботите се зачитат повече. В общия случай, те са по-сложни, по-разностранни и по-ценни. На Външните светове, Третият Закон определено е много по-силен от Втория, отколкото на Земята. Една заповед за саморазрушение би била оспорена. За да бъде изпълнена, ще е необходимо наличието на действително законни основания — ясно определена и съществуваща опасност. А при отблъскване на нападение, не би се стигнало до нарушение на Първия Закон, тъй като аврорианските роботи са достатъчно ловки, за да обездвижат дадено човешко същество, без да го наранят.

— Да предположим, въпреки това, че дадено човешко същество твърди, че ако роботът не се саморазруши, тогава то — човешкото същество — ще бъде унищожено. В този случай роботът няма ли да се саморазруши?

— Един аврориански робот би оспорил със сигурност подобно голословно твърдение. Ще са необходими ясни доказателства за вероятността от унищожение на човешкото същество.

— Дали едно човешко същество не би могло да е достатъчно хитро, за да организира нещата така, че за робота това човешко същество наистина да изглежда в голяма опасност. Изобретателността, необходима в този случай — това ли те кара да елиминираш неинтелигентните, неопитните и младите?

— Не, колега Илайджа, това не е причината — отвърна Данил.

— Греша ли в обосновката си?

— Не.

— Тогава може би е грешно допускането ми, че роботът е бил физически повреден. В действителност той не е бил физически повреден. Така ли е?

— Да, колега Илайджа.

(Значи Демачек не е бъркала, помисли си Бейли.)

— В такъв случай, Данил, Джендър е бил умствено увреден. Роблок! Пълен и необратим!

— Роблок?

— За по-кратко от роботоблок — трайното нарушаване на функционирането на позитронните връзки.

— Не използваме думата „роблок“ на Аврора, колега Илайджа.

— А ках казвате?

— Казваме „мозъчно изключване“.

— Както и да е, става дума за едно и също явление.

— Би било разумно, колега Илайджа, да използвате нашия израз. В противен случай аврорианците, с които говорите, може да не ви разберат и това може да попречи на разговора. Преди малко казахте, че различните думи са от значение.

— Много добре. Ще казвам „изключване“. Може ли това да стане спонтанно?

— Да, но вероятността клони към безкрайност, казват роботиците. Като хуманоиден робот, мога да кажа, че лично аз не съм изпитвал никога въздействие, което дори само да ме доближи до състоянието на мозъчно изключване.

— Тогава би следвало да се предположи, че дадено човешко същество умишлено е предизвикало ситуация, в която би се стигнало до мозъчно изключване.

— Точно това твърдят противниците на д-р Фастълф, колега Илайджа.

— И тъй като това предполага знания, опит и умение, тогава неинтелигентните, неопитните и младите не могат да бъдат заподозрени.

— Това е логичната обосновка, колега Илайджа.

— Сигурно е възможно да се провери, колко на брой човешки същества на Аврора притежават необходимите умения. Може да се състави списък на заподозрените, който вероятно няма да се окаже много дълъг.

— Всъщност, колега Илайджа, това е направено.

— И колко дълъг е този списък?

— Най-дългият предполагаем списък съдържа само едно име.

Дойде ред на Бейли да помълчи. Веждите му се събраха, той направи сърдита гримаса и накрая не се стърпя:

— Само едно име?

— Само едно, колега Илайджа — тихо каза Данил. — Така прецени д-р Фастълф, който е най-големият специалист по теоретична роботика на Аврора.

— Тогава къде е загадката в цялата тая работа? Чие е това име?

— Ами, на д-р Хан Фастълф, разбира се — отвърна Данил. — Току-що казах, че той е най-големият специалист по теоретична роботика на Аврора. Според професионалното мнение на д-р Фастълф, единствено той би могъл да постигне пълно мозъчно изключване при Джендър, без да остави следа от процеса. В същото време, д-р Фастълф твърди, че той не го е извършил.

— Но и че никой друг не би могъл?

— Наистина, колега Илайджа. В това се състои загадката.

— Ами ако д-р Фастълф… — Бейли млъкна. Нямаше смисъл да пита Данил, дали д-р Фастълф не лъже, или по някакъв начин не се заблуждава — било в собствената си преценка, че никой друг освен него не би могъл да го направи, било като твърди, че той самият не го е направил. Данил беше програмиран от Фастълф и нямаше начин програмирането да включва способността за съмнение в програмиста.

Затова възможно най-меко Бейли отвърна:

— Ще си помисля, Данил, и после ще поговорим пак.

— Добре, колега Илайджа. Във всеки случай, време е за сън. Тъй като на Аврора е възможно, под натиска на събитията, да ви бъде натрапена тежка програма, би било разумно да използвате случая и сега да поспите. Ще ви покажа как да си оправите леглото и как да използвате спалното бельо.

— Благодаря ти, Данил — измърмори Бейли. Не си правеше илюзии, че ще заспи лесно. Изпращаха го на Аврора специално за да покаже, че Фастълф не е виновен за роботоубийството. От него се искаше да успее, заради бъдещата сигурност на Земята и (далеч по-маловажно, но също така скъпо за Бейли) заради бъдещото преуспяване на собствената му кариера. Но ето, че още преди да стигне Аврора, той беше открил, че, строго погледнато, Фастълф е направил признание.

8.

Бейли заспа — най-сетне, след като Данил му показа как да намали интензитета на полето, което изпълняваше ролята на псевдогравитация. Не беше истинска антигравитация и изразходваше толкова много енергия, че процесът можеше да се използва само ограничено време и при извънредни обстоятелства.

Данил не беше програмиран така, че да е в състояние да обясни начина, по който това ставаше. А дори и да можеше, Бейли беше сигурен, че нямаше да разбере нищо. За щастие, управлението се извършваше и без много познания за научната обосновка.

— Интензитетът на полето не може да се намали до нула — поне не и от тук — каза му Данил. — Спането при нулева гравитация определено не е най-удобното нещо — в никакъв случай не и за неопитните в космическите пътувания. Достатъчно е да се подбере толкова нисък интензитет, че човек да се чувства освободен от товара на собственото си тегло. Същевременно нивото трябва и да е достатъчно високо, за да не се губи ориентацията за долу и горе. То е строго индивидуално за всеки. Повечето хора се чувстват най-удобно при минималния интензитет, който може да се достигне с управлението. Но може да се окаже, че като за първи път ще предпочете по-висок интензитет, при който да не изгубите напълно познатото си усещане за собствено тегло. Просто опитайте различните нива и намерете онова, което ви устройва.

Отдаден на това съвсем ново усещане, Бейли почувства как мислите му се изплъзват от проблема за признание-отричането на Фастълф, докато тялото му се изплъзваше от бодърстващото си състояние.

Той сънува, че е на Земята (разбира се). Движеше се по Експресната магистрала, но не беше седнал. По-скоро се носеше успоредно на най-скоростната лента, точно над главите на движещите се хора, и бавно ги изпреварваше. Никой от хората на земята не изглеждаше изненадан. Никой не поглеждаше нагоре към него. Усещането беше доста приятно и му липсваше, когато се събуди.

След закуска на следващата сутрин…

Всъщност сутрин ли беше? Можеше ли да се говори за сутрин — или за каквото и да било време от деня, — когато човек е в Космоса?

Очевидно, не. Бейли помисли малко и реши, че ще нарича сутрин времето след събуждане, като се откаже от специфичния смисъл на думата предвид обективната му несъстоятелност. Поне за него, ако не и за целия кораб. След закуска, в такъв случай, на следващата сутрин, той прегледа бюлетините с новините, които му бяха оставили, колкото да се увери, че в тях не се казваше нищо за роботоубийството на Аврора. После се върна към филмокнигите, които Жискар му беше донесъл предния ден (през „периодът на бодърстване“?).

Избра онези, чиито заглавия звучаха исторически. След като набързо прегледа няколко, реши, че Жискар му беше донесъл юношеска литература. Бяха богато илюстрирани и простичко написани. Зачуди се дали това не изразяваше оценката на Жискар за неговата интелигентност — или, може би, неговите нужди. След известно време размисъл, Бейли реши, че, с невинността си на робот, Жискар е направил добър избор и че няма смисъл да търси зад постъпката скрита обида.

Бейли се приготви да гледа по-концентрирано и забеляза, че Данил гледа филмокнигата с него. Истински интерес? Или просто да се намира на работа?

Данил нито веднъж не поиска да прегледа повторно някоя страница. Нито зададе въпрос. По всяка вероятност, той приемаше всичко с доверчивостта на робот и не си позволяваше лукса да се усъмни или полюбопитства.

Бейли не обсъди с Данил нищо във връзка с онова, което четеше. Попита го само, как работи печатащото устройство на аврорианския филмоскоп, който не познаваше.

На няколко пъти Бейли спря, за да използва малката стая, съседна на неговата. Тя беше предназначена за разнообразните неприкосновени физиологични нужди. Толкова неприкосновени, че въпросната стая се наричаше „Личната“ с главна буква, която се подразбираше, както на Земята, така и — Бейли разбра това, когато Данил я спомена — на Аврора. Беше голяма, колкото за един човек — необичайно за един обитател на Градовете, свикнат с дългите редици от писоари, тоалетни чинии, мивки и душове.

Докато гледаше филмокнигите, Бейли не се стараеше да запомни всички детайли. Нямаше намерение да става експерт по аврорианското общество, нито пък да се явява на изпит по въпроса. По-скоро искаше да усети нещата.

Забеляза, например, дори зад ореола на героите, създаден от историците за пред младите читатели, че аврорианските пионери — основоположниците, земляните, дошли първи на Аврора, за да я заселят в зората на междузвездните полети — са били обикновени земляни. Тяхната политика, караници, поведението им във всяко едно отношение си беше чисто Земно. Онова, което беше ставало на Аврора, приличаше в много отношения на събитията, разиграли се, когато относително празни сектори от Земята били заселени преди няколко хиляди години.

Разбира се, аврорианците не се бяха сблъсквали с друга разумна форма на живот. Не е имало мислещи организми, били те кръвожадни или не, които да се изпречат пред завоевателите от Земята. Всъщност, не е имало почти никаква ценна форма на живот. И така, планетата бързо била заселена от човешките същества, с техните домашни животни и културни растения, а също и с неизбежно съпровождащите ги паразити и други микроорганизми. Заселниците, разбира се, донесли със себе си и роботи.

Първите аврорианци приели бързо планетата за своя лична собственост, тъй като тя им паднала в обятията без никаква съпротива. Като за начало я нарекли Нова Земя. Било съвсем естествено, понеже тя представлявала първата планета извън Слънчевата система — първият от Външните светове, — който бил заселен. Първият плод на междузвездните пътешествия, първата зора на една изключителна нова епоха. Те, обаче, бързо скъсали пъпната връв със Земята и преименували планетата Аврора, на римската богиня на зората.

Това била планетата на Зората. И така, от самото начало, заселниците се обявили за прародители на нов вид. Цялата предишна история на човечеството била тъмна нощ и само за аврорианците, в този нов свят, денят най-сетне настъпвал.

Именно това велико събитие, това велико само-величаене се натрапваше над всички останали подробности — имената, датите, победителите и победените. Това беше същественото.

Други светове били завладени, някои от Земята, някои от Аврора. Но Бейли не обръщаше внимание на това или на която и да било друга подробност. Той следеше главното и забеляза двете големи промени, в резултат на които аврорианците се отдалечаваха все повече от Земния си произход. Това бяха първо, засилващата се интеграция на роботите във всеки аспект от живота на Аврора, и второ, удължаването на човешкия живот.

Колкото роботите ставали все по-съвършени и по-разностранни, толкова аврорианците ставали по-зависими от тях. Но не и безпомощни. Не както на Солария, спомни си Бейли, където една шепа човешки същества се намираха в колективната утроба на голям брой роботи. На Аврора не беше така. И все пак, аврорианците ставали все по-зависими. Докато гледаше, за да получи интуитивното усещане за нещата — за насоките и положението като цяло, — Бейли разбра, че всяка стъпка в хода на взаимодействието човек/робот ставаше зависима от зависимостта. Дори начинът, по който беше постигнато единодушие по отношение правата на роботите — постепенното изглаждане на онова, което Данил би нарекъл „ненужни разлики“ — беше белег на зависимостта. На Бейли не му се струваше, че аврорианците стават по-човечни, като отдават предпочитание на човешкото. По-скоро те се стремяха да прикрият механистичната природа на роботите, за да си спестят неудобството от признаването на факта, че човешките същества са станали зависими от предмети с изкуствен интелект.

Колкото до удължения човешки живот, това се съпровождаше от забавяне в хода на историята. Върховете и спадовете се размиваха. Вместо това се провлачваха неразделността и разбирателството.

Нямаше място за съмнение, че историята, която той гледаше, ставаше все по-безинтересна. Скоро тя стана приспивна. За онези, които я изживяваха, това сигурно беше добре. Историята е интересна, доколкото описва катастрофални събития. И ако те правеха гледането вълнуващо, то изживяването им определено би било ужасяващо. Несъмнено, животът на отделните хора продължаваше да бъде интересен за болшинството аврорианци. И ако колективното взаимодействие на човешките животи затихваше, кой можеше да има нещо против това?

Ако планетата на Зората прекарваше един тих слънчев ден, то на кого в този свят би му се приискала буря?

Докато гледаше, Бейли усети нещо неописуемо. Но ако все пак беше принуден да го опише, сигурно би казал, че е изпитал вътрешна инверсия. Като че ли го бяха обърнали с вътрешността навън — и после обратно, както си е бил — в течение на една малка част от секундата.

Беше толкова моментно усещане, че то почти му се изплъзна — незабелязано, сякаш беше малко хлъцване вътре в самия него.

Може би минута по-късно, когато изведнъж си го припомни, той се сети, че вече е изпитвал това чувство два пъти — веднъж, когато пътуваше към Солария, и веднъж, когато се върна от тази планета на Земята.

Беше „Скокът“ — преходът през хиперпространството, който за един безвременен и безпространствен промеждутък запрати кораба на парсеци разстояние от предишното му положение и пречупи ограничението от скоростта на светлината във Вселената. (Няма загадка в думите, тъй като корабът буквално напусна Вселената и прекоси нещо, в което нямаше ограничение на скоростта. Но беше пълна загадка по отношение на концепцията, понеже нямаше думи, с които да се опише какво представлява хиперпространството. Освен ако не се използваха математически символи, което в никакъв случай не би могло да бъде преведено на разбираем език.)

Ахо се приемеше фактът, че човешките същества се бяха научили да работят с хиперпространството, без да разбират с какво точно си имат работа, всичко ставаше просто и ясно. В един момент, корабът се намираше на микропарсеци разстояние от Земята, а в следващия — на микропарсеци от Аврора.

В идеалния случай, скокът се извършваше за нулево време — буквално нулево — и ако се преминеше съвършено гладко, нямаше и не би могло да има как да се усети биологически. Според физиците, обаче, това изискваше безкрайно много енергия, така че скокът винаги отнемаше едно „ефективно време“. То съвсем не беше нула, макар че можеше да бъде скъсено произволно много. Именно на него се дължеше странното, но съвсем безвредно усещане за инверсия.

Изведнъж съзнанието, че се намира много, много далече от Земята и много, много близо до Аврора, изпълни Бейли с желание да види Външния свят.

Отчасти това беше желанието да види, че някъде живеят хора. Отчасти — природното любопитство да види онова, което завладя мислите му в резултат на изгледаните филмокниги.

Точно в този момент влезе Жискар с междинното ядене между събуждането и заспиването (да го наречем „обяд“)

— Наближаваме Аврора, сър — каза той, — но няма да може да я наблюдавате от мостика. Във всеки случай, няма да има нищо за гледане. Аврорианското слънце е просто една ярка звезда, а чак след няколко дена ще сме достатъчно близо до самата Аврора, за да се видят някакви подробности. — После, като че ли след кратък размисъл, добави — Но и тогава, пак няма да може да наблюдавате от мостика.

Бейли почувства нелепо смущение. Очевидно се предполагаше, че той би изявил желание да погледа от мостика. И в момента, просто пресичаха всякакъв опит да го изкаже гласно. Присъствието му като наблюдател не беше желателно.

— Много добре, Жискар — каза той и роботът напусна.

Бейли го изпрати с унил поглед. Колко ли още ограничения щяха да му поставят? И без друго, успешното изпълнение на задачата му изглеждаше малко вероятно. Бейли се зачуди какво ли още щяха да измислят аврорианците, за да го направят невъзможно.