Роботите на зората

18.

Фастълф беше действал бързо, но Данил реагира още по-бързо.

Бейли, който съвсем беше забравил за съществуването на робота, долови само неясна схватка и объркани звуци. После видя, че Данил стои от едната страна на Фастълф и държи солницата.

— Надявам се, д-р Фастълф, че не съм ви наранил ни най-малко — каза Данил.

Бейли забеляза, че в суматохата Жискар се беше приближил до Фастълф от другата му страна, а четирите робота от отсрещната стена бяха стигнали почти да масата.

Леко задъхан и с разрошена коса, Фастълф отвърна:

— Не, Данил. Справи се много добре — той повиши глас. — Всички се справихте добре, но помнете, че не бива да позволявате на нищо да ви спре — дори моята лична намеса.

Той се засмя, оправи косата си с ръка и седна.

— Съжалявам — каза той, — че ви стреснах, мистър Бейли, но сметнах, че демонстрацията би била по-убедителна, отколкото каквито и да било приказки.

Бейли, който се беше свил съвсем рефлекторно, разхлаби яка и рече пресипнало:

— Боя се, че очаквах приказките, но съм съгласен, че демонстрацията беше убедителна. Радвам се, че Данил се оказа достатъчно наблизо, за да ви обезоръжи.

— Всички роботи бяха достатъчно близко, но Данил — най-вече. Той стигна пръв до мен, при това достатъчно бързо, за да прояви повече внимание. Ако беше малко по-надалече, можеше да се наложи да ми извие китката или дори да ме удари.

— Щеше ли да стигне чак дотам?

— Мистър Бейли — поде Фастълф. — Дал съм инструкции за вашата охрана, а аз знам как да инструктирам. Те не биха се поколебали да ви спасят, дори ако в замяна трябваше да наранят мен. Щяха да се погрижат естествено, това да бъде във възможно най-малка степен, както направи Данил. Нарани ми само достойнството и прическата. И пръстите ми са леко изтръпнали — Фастълф жално ги сгъна.

Бейли пое дълбоко въздух, като опита да се съвземе от епизодичното си объркване. Той попита:

— Данил нямаше ли да ме защити и без вашите специални инструкции?

— Несъмнено. Щеше да е принуден. Не мислете обаче, че реакцията на робота е просто да или не, нагоре или надолу, навътре или навън. Неспециалистите често допускат тази грешка. Тук става дума за скоростта на реакцията. Инструкциите ми във връзка с вас бяха така формулирани, че да изградят толкова ненормално висок вътрешен потенциал у роботите, включително и у Данил, колкото би било допустимо. Ето защо реакцията им на една ясно определена, съществуваща опасност е изключително бърза. Знаех, че това е така. Ето защо си позволих да замахна срещу вас с максимална бързина. По този начин ви демонстрирах най-убедително, че не мога да ви направя нищо.

— Да, за което не мога да кажа, че съм ви горещо благодарен.

— О, имам пълно доверие в роботите си, особено в Данил. Чак по-късно се сетих, че ако не бях пуснал веднага солницата, той можеше, пряко волята си — или своя еквивалент на воля — да ми счупи китката.

— Струва ми се — отбеляза Бейли, — че е било глупаво да рискувате подобно нещо.

— И на мен — след като всичко отмина. Ако вие се канехте да хвърлите солницата по мен, Данил щеше моментално да осуети намеренията ви. Но не чак толкова бързо, защото не е получил специални инструкции за моята безопасност. Мога само да се надявам, че би бил достатъчно бърз, за да ме опази. Но не съм сигурен — и не бих искал да пробвам — Фастълф се усмихна добродушно.

— Ами ако бомбардират къщата? — попита Бейли. — Или ако от някой съседен хълм насочат към нас сноп от гама лъчи?

— Моите роботи имат ограничени способности да ви защитят. Но ми се струва във висша степен невъзможно, че подобен краен тероризъм би могъл да бъде проявен тук, на Аврора. По-добре да не си губим времето с това.

— Иска ми се да е така. Наистина, не смятах сериозно, че представлявате опасност за мен, д-р Фастълф. Все пак, трябваше да изключа и тази възможност, ако искам да напредна. Нека да продължим.

— Да, вече можем — каза Фастълф. — Въпреки това допълнително и твърде драматично отклонение, ние все още сме изправени пред проблема, как да докажем, че мозъчното изключване на Джендър е настъпило спонтанно.

Сега, когато вече беше осъзнал присъствието на Данил, Бейли се обърна към него и го попита с известно неудобство:

— Данил, измъчва ли те фактът, че обсъждаме този въпрос?

Данил, който междувременно беше преместил солницата на една от по-отдалечените празни маси, отвърна:

— Колега Илайджа, бих предпочел бившият ми приятел Джендър да е все още в изправност. Но тъй като той не е, и тъй като нормалното му функциониране не може да бъде възстановено, най-доброто, което ми остава, е да взема мерки за предотвратяване на подобни инциденти за в бъдеще. Тъй като в крайна сметка, обсъждането има за цел именно това, то по-скоро ме радва, отколкото измъчва.

— Добре, само да уточним още едно нещо, Данил. Вярваш ли, че д-р Фастълф е отговорен за края на твоя другар-робот Джендър? Ще ме извините, д-р Фастълф, че поставям такъв въпрос.

Фастълф махна с ръка в знак на съгласие и Данил отвърна:

— Д-р Фастълф заяви, че не е виновен, така че, разбира се, той не е.

— Не се ли съмняваш, Данил?

— Не, колега Илайджа.

Фастълф изглежда се забавляваше.

— Вие май подлагате на кръстосан разпит един робот, мистър Бейли.

— Знам, но все не мога да си представя Данил напълно като робот и затова го попитах.

— Отговорите му не биха имали никаква тежест пред следствието. Той е обречен да ми вярва вследствие на позитронните си потенциали.

— Аз не съм следствието, д-р Фастълф, и искам да си изясня нещата. Да се върнем там, докъдето бяхме стигнали. Или вие сте дали на късо мозъка на Джендър, или това е станало съвсем случайно. Уверявате ме, че не мога да докажа последното, така че ми остава единствено да оборя всякакво ваше участие в случая. С други думи, ако успея да покажа, че е невъзможно вие да сте убили Джендър, случайността ни остава като единствената алтернатива.

— А как ще го направите?

— Въпрос на средства, възможности и мотив. Вие разполагате със средствата за убийството на Джендър. Това са теоретичните ви познания, как да го обработите така, че той да стигне до мозъчно изключване. Но имал ли сте възможността да го направите? Бил е ваш робот в смисъл, че сте проектирали мозъчните му връзки и сте ръководили неговото конструиране. Но при вас ли се е намирал той по време на произшествието?

— Всъщност, не. Намираше се на друго място.

— Откога?

— От около осем месеца — или малко повече от половин ваша година.

— Аха. Ето нещо интересно. Бил ли сте с него — или близо до него — в момента на унищожението? Можехте ли да стигнете до него? Накратко, можем ли да покажем, че в момента, когато се предполага, че е било извършено престъплението, вие сте били далече — или лишен от достъп до робота? Така няма да има основания да ви смятат за извършител на престъплението.

— Боя се — отвърна Фастълф, — че е невъзможно да се покаже подобно нещо. Периодът от време, през който това е могло да бъде извършено, е доста голям. След унищожението, в робота не настъпват промени, съответстващи на трупните промени или разложението на човешките същества. Можем само да кажем, че в един определен момент се е знаело, че Джендър е в изправност, а в друг — че не е. Двата момента са разделени от около осем часа. За този период от време аз нямам алиби.

— Никакво? През това време, д-р Фастълф, какво правехте?

— Бях в имението си.

— Вашите роботи сигурно са знаели, че сте били тук, и биха могли да свидетелстват.

— Разбира се, че знаеха, но не могат да свидетелстват пред съда, а в онзи ден Фаня беше излязла по нейна работа.

— Между другото, Фаня споделя ли вашия интерес към роботиката?

Фастълф си позволи суха усмивка.

— Знае по-малко и от вас. Освен това, тези неща нямат значение.

— Защо да нямат?

Търпението на Фастълф видимо се изчерпваше.

— Скъпи мистър Бейли, не става дума за нападение от близко, както преди малко си позволих на шега. Това, което се е случило с Джендър, не предполага физическо присъствие на всяка цена. Както се случи, макар и да не беше в имението ми, географски Джендър не беше и толкова далече. Но не би имало никакво значение, дори той да се намираше от другата страна на Аврора. Винаги бих могъл да влезна в електронна връзка с него. Със заповедите, които бих му отправил, и реакциите, които съответно бих предизвикал, бих могъл да го накарам да стигне до мозъчно изключване. Решителната стъпка дори не би ми отнела прекалено много време…

— Значи — прекъсна го Бейли, — става дума за кратък процес, който някой друг би могъл да предизвика случайно, даже и да е имал съвсем други намерения, така ли?

— Не! — отсече Фастълф. — В името на Аврора, землянино, оставете ме да довърша! Вече ви казах, че не е така. Предизвикването на мозъчно изключване у Джендър би било дълъг, сложен и мъчителен процес, който изисква най-дълбоко разбиране и голяма досетливост. Никой не може да го направи случайно, без наличието на невъзможни и дълготрайни съвпадения. Вероятността за случайно налучкване на този изключително сложен път е много по-малка от вероятността за спонтанно мозъчно изключване. При положение, че се приеме математическата ми аргументация.

— И все пак, ако аз искам да предизвикам мозъчно изключване, бих могъл внимателно да предизвикам съответните промени и реакции. Малко по малко, в течение на седмици, месеци, дори години — докато доведа Джендър до прага на унищожението. И нито за миг в рамките на този процес, той с нищо не би показал, че е на ръба на катастрофата. Както и вие бихте могли да се приближавате в тъмното все по-близо до пропастта, но въпреки това да не усещате нищо нередно в терена под краката си — дори на самия ръб. След като веднъж е докаран до самия край — края на пропастта, — една единствена забележка от моя страна би го хвърлила надолу. Именно тази решаваща стъпка не би ми отнела повече от един миг. Разбирате ли?

Бейли сви устни. Нямаше смисъл да скрива разочарованието си.

— Значи накратко, вие сте имал възможността.

— Всеки човек би могъл да има такава възможност. Всеки човек на Аврора, но при условие, че той или тя притежават необходимите способности.

— Които притежавате само вие.

— Боя се, че е така.

— С което стигаме да мотива, д-р Фастълф.

— О-о.

— И тук вероятно бихме могли да спечелим. Тези хуманоидни роботи са ваши. Изградени са с помощта на вашата теория. Вие сте участвал в проектирането им на всеки един стадий, макар че д-р Сартън е ръководил тяхното конструиране. Те съществуват благодарение и само благодарение на вас. Говорихте за Данил като за „първороден“. Те са ваши създания, ваши деца, вашият подарък на човечеството, вашата власт над безсмъртието — Бейли усети, че изпада във високопарно красноречие и си представи за момент, че пледира в съда. — Защо, в името на Земята — или по-скоро Аврора, — защо, в името на Аврора, бихте извършили това престъпление? Защо да унищожавате един живот, който сте изградил с чудесата от умствения си труд?

Фастълф изглеждаше слабо развеселен.

— Че зашо, мистър Бейли, вие нищо не знаете. Как може да сте сигурен, че моята теория е резултат от чудесата на моя умствен труд? Може да е била плод на най-банално разширение на някое уравнение. И сигурно всеки би могъл да го постигне, само че не си е направил труда да го извърши преди мен.

— Не мисля — отвърна Бейли и се насили да намали патоса. — Никой друг, освен вас, не познава хуманоидния мозък толкова добре, че да може да го разруши. В такъв случай смятам, че и никой друг, освен вас, не го познава достатъчно добре, за да го създаде. Или може би отричате това?

Фастълф поклати глава.

— Не, няма да го отричам. И все пак, мистър Бейли — лицето му придоби толкова мрачен вид, колкото не беше откакто се бяха срещнали, — вашият внимателен анализ успя единствено да покаже, че нещата стоят още по-зле за нас. Видяхме вече, че само аз съм имал средствата и възможността да извърша престъплението. Както се оказва, аз имам и мотив — най-добрият мотив на света — и враговете ми го знаят. Тогава как, в името на Земята — позволете да ви цитирам, — или в името на Аврора, или в името на каквото и да било друго, ще докажем, че не съм бил аз?

19.

Лицето на Бейли се изкриви в яростна гримаса. Той закрачи нервно към ъгъла на стаята, като че ли търсеше закрилата на стените. После се обърна рязко и каза:

— Д-р Фастълф, имам чувството, че ви доставя удоволствие да проваляте моите идеи.

Фастълф сви рамене.

— Никакво удоволствие. Просто ви запознавам с проблема такъв, какъвто е. Бедният Джендър загина от смъртта на роботите, която се дължи на чистата неопределеност на позитронното отместване. Тъй като знам, че нямам нищо общо с това, знам и че другояче не би могло да бъде. Обаче никой друг не може да е сигурен, че съм невинен, и всички косвени улики сочат към мен. Това трябва да ни е ясно, при положение, че искаме да стигнем до някакво решение — ако въобще има такова.

— Добре тогава — въздъхна Бейли, — нека разгледаме вашия мотив. Нещо, което на вас може да ви се струва като неоспорим мотив, погледнато отстрани може да не е.

— Съмнявам се. Не съм глупак, мистър Бейли.

— Но, също така, вероятно не можете да съдите себе си и своите мотиви. Хората не винаги успяват да го направят. Може по някакви причини да драматизирате нещата.

— Не мисля така.

— Тогава кажете какъв е мотивът ви. Какъв е той? Кажете ми!

— Не бързайте толкова, мистър Бейли. Не е лесно да ви го обясня. Бихте ли дошли с мен навън?

Бейли погледна моментално към прозореца. Навън?

Слънцето беше слязло по-ниско в небето и стаята беше станала още по-светла. Той се поколеба, после каза, макар и малко по-високо, отколкото беше необходимо:

— Да, ще дойда!

— Прекрасно — отвърна Фастълф. След което добави с доброжелателна нотка в гласа си — Но вероятно бихте предпочели първо да посетите Личната стая?

Бейли помисли малко. Не изпитваше непосредствена необходимост, но пък и не знаеше какво може да го очаква навън, колко дълго щеше да стои и какви удобства щеше или нямаше да има. Преди всичко, не знаеше аврорианските обичаи в това отношение. А от филмокнигите, които беше гледал на кораба, не можеше да си спомни нищо по този въпрос. Може би щеше да е по-благоразумно да се възползва от предложението на домакина.

— Благодаря — каза Бейли на глас, — не би било зле.

Фастълф кимна.

— Данил — обърна се той към робота, — покажи на мистър Бейли Личната за гости.

— Колега Илайджа, бихте ли ме последвали? — каза Данил.

Когато минаха в съседната стая, Бейли заговори:

— Съжалявам, Данил, че не участва в разговора между мен и д-р Фастълф.

— Не би било редно, колега Илайджа. Когато ме питахте нещо, аз отговарях, но не бях поканен да взема пълно участие.

— Бих могъл да го издействам, Данил, ако не се чувствах ограничен от положението си на гост. Мисля, че би било грешно да поемам инициативата в това отношение.

— Разбирам. Това е Личната за гости, колега Илайджа. Вратата се отваря при докосване с ръка, ако помещението не е заето.

Бейли стоеше. Той се замисли, после попита:

— Ако беше поканен да говориш, Данил, има ли нещо, което би казал? Нещо, което би изкоментирал? Бих оценил мнението ти, приятелю.

— Единствената забележка, която бих си позволил — отвърна Данил с обичайната си сериозност, — е че не очаквах от д-р Фастълф да каже, че разполага с прекрасен мотив за изкарването на Джендър от строя. Не знам какъв може да е този мотив. Каквото и да твърди той обаче, човек би се запитал, защо да няма същия мотив да накара и мен да стигна до мозъчно изключване. Ако са склонни да смятат, че е имал мотив за случая с Джендър, тогава защо да не го приложи и в моя случай? Би ми било любопитно да разбера.

Бейли го погледна изпитателно, като по навик търсеше да отгатне какво се крие зад израза на едно лице, което не беше лишено от контрол.

— Чувстваш ли несигурност, Данил? — попита той. — Смяташ ли, че Фастълф е опасен за теб?

— Според Третия закон, съм задължен да защитавам собственото си съществувание — отвърна Данил, — но не бих се съпротивлявал на д-р Фастълф, или на което и да било друго човешко същество, ако те намират за необходимо да сложат край на съществуванието ми. Така е според Втория закон. Известна ми е, обаче, ценността, която представлявам като вложени материали, труд и време, както и от гледна точка на научния интерес. Ето защо, би се наложило да ми разяснят внимателно причините за подобно действие. Д-р Фастълф никога — никога, колега Илайджа — не е споменавал нещо, което да ми подскаже, че има такива намерения. Не вярвам да му е хрумвала дори и най-отдалечената идея за прекратяване на моето съществувание, или пък че някога му е хрумвала идеята да прекрати съществуванието на Джендър. Случайното позитронно отместване трябва да е причината за края на Джендър — а някой ден вероятно и за моя. Във Вселената винаги има елемент на случайност.

— Ти казваш така — въздъхна Бейли, — Фастълф казва така, и аз вярвам, че е така, но проблемът е да убедим хората да приемат тази гледна точка. — Той се обърна мрачно към вратата на Личната и попита: — Идваш ли с мен, Данил?

Изражението на Данил успешно наподоби задоволство.

— Поласкан съм, колега Илайджа, че ме смятате за толкова равен на себе си. Не ми се налага, разбира се.

— Разбира се. Но можеш да влезнеш, така или иначе.

— Не би било редно да влизам. Роботите не се допускат в Личната. Тези стаи са обзаведени изцяло съобразно чисто човешките нужди. Пък и това е едноместна Лична.

— Едноместна! — За момент Бейли остана шокиран. После се овладя. Други светове, други нрави! И този въпрос не си спомняше да беше споменат някъде във филмокнигите. — Значи това си имал предвид, като каза, че вратата ще се отвори само ако не е заето. Ами ако е заето, както ще бъде след малко?

— Тогава, разбира се, при докосване отвън тя няма да се отвори и никой няма да ви безпокои. Естествено при допир отвътре вратата ще се отвори.

— Ами ако някой посетител припадне, получи удар или сърдечен пристъп, докато е вътре, и не може да си отвори? Означава ли това, че никой няма да може да влезне, за да му помогне?

— Има начин да се влезне при спешни случаи, колега Илайджа, ако това изглежда наложително. — После очевидно обезпокоен, добави: — Да не би да смятате, че нещо подобно може да ви се случи?

— Не, разбира се че не. Просто съм любопитен.

— Ще бъда непосредствено отвън — каза Данил с притеснен вид. — Ако чуя да викате, колега Илайджа, ще взема мерки.

— Съмнявам се, че ще ти се наложи.

Бейли докосна вратата, небрежно и съвсем леко с опакото на ръката си, и тя тутакси се отвори. Той изчака една-две секунди да види дали няма да се затвори. Стоеше си отворена. Прекрачи прага и тогава тя бързо се затвори.

Докато вратата зееше отворена, Бейли успя да види, че отвътре Личната изглеждаше съответно на предназначението си. Мивка, писоар (вероятно снабден с отмиващо устройство), вана, тоалетна чиния зад полупрозрачна преграда. Имаше някои устройства, които не му бяха съвсем познати. Предположи, че са предназначени за лични нужди от един или друг вид.

Нямаше кой знае каква възможност да ги разучи, защото те изчезнаха в миг. Бейли остана да се чуди, дали в действителност са били там, или така му се беше сторило, защото е очаквал да ги види.

Докато вратата се затваряше, стаята притъмня, защото нямаше прозорец. Щом вратата се затвори плътно, стаята отново се освети, но нищо от онова, което Бейли беше мернал в началото, не се върна на мястото си. Беше ден и той се намираше на открито — или поне така изглеждаше.

Над него имаше небе, из което сновяха облаци, но прекалено подредено, за да бъдат истински. Отвсякъде го заобикаляше зеленина, която беше също толкова строго подредена.

Бейли почувства познатото свиване в стомаха, което се случваше винаги, щом излезеше на открито — но той не беше на открито. Беше влезнал в стая без прозорци. Сигурно беше някакъв номер от осветлението.

Той погледна право пред себе си и бавно плъзна крака напред. Протегна ръце. Бавно. Взираше се усилено. Ръцете му докоснаха гладка стена. Той я проследи в двете посоки. Докосна онова, което беше видял, че е мивка, и като следваше с поглед ръцете си, успя най-накрая да я види слабо, слабо зад непреодолимо натрапващата се светлина.

Намери чучура, но от него не потече вода. Проследи извивката му назад, но не намери нищо, което би могло да бъде еквивалент на познатите кранове, които да регулират водата. Напипа продълговата плочка, чиято грапавост я открояваше от стената. Пръстите му се плъзнаха върху нея и той пробва леко да я натисне. Изведнъж зеленината, простираща се отвъд плоскостта, върху която Бейли напипваше стената, се раздели от ручей. Той шумно се спускаше от една височинка към краката му.

Бейли отскочи назад с панически рефлекс, но водата спря, преди да стигне краката му. Не спря да тече, но не стигна до пода. Той протегна ръка. Не беше вода, а светлинна илюзия на вода. Не си измокри ръката и не почувства нищо. Но очите му упорито отхвърляха доказателството. Те виждаха вода.

Бейли проследи ручея нагоре и най-накрая стигна до нещо, което беше вода — една по-малка струя, която излизаше от чучура. Беше студена.

Пръстите му напипаха отново плочката и той опита да я натисне на различни места. Температурата бързо започна да се повишава. В крайна сметка, Бейли успя да налучка мястото, откъдето се задаваше подходяща температура.

Не намери сапун. Започна неохотно да търка ръце под струята, която приличаше на планински извор и заплашваше да го измокри от главата до петите. В действителност това не се случваше. Механизмът като че ли отгатна мислите му, или по-скоро се управляваше от потриването на ръцете, защото водата започна да става сапунена. В изворът, който Бейли виждаше/не виждаше, се появиха мехурчета и пяна.

Все така неохотно, Бейли се наведе над мивката и затърка лице със сапунената вода. Брадата му беше набола, но без предварителни инструкции, той едва ли щеше да се оправи с бръснача.

Накрая свърши миенето и ръцете му увиснаха безпомощно под водата. Как да спре сапуна? Не се наложи да се чуди дълго. Ръцете му, които вече не се търкаха една в друга, нито потриваха лицето, сами контролираха това. Водата се избистри и сапунът се отми от ръцете му. Бейли наплиска лицето си, без да го търка, и изплакна и него. Без визуална подкрепа и с несръчността на непривикнал човек, беше успял добре да накисне ризата си.

Кърпа? Салфетки?

Бейли отстъпи със затворени очи, като държеше главата си протегната напред, за да избегне капането върху без друго мокрите си дрехи. Отстъпването назад беше очевидно ключовото действие и той усети топлия полъх на въздушна струя. Подложи лицето си, после и ръцете.

Отвори очи и видя, че изворът вече го нямаше. Не можа да напипа с ръце и истинската вода.

Топката в стомаха му отдавна се беше превърнала в раздразнение. Даваше си напълно сметка, че на всяка планета това помещение изглежда по различен начин, но в случая абсурдната симулация на открито пространство му се виждаше прекалена.

На Земята, Личната представляваше огромно обществено помещение, само за единия или другия пол, с отделни кабинки за лично ползване. Всеки човек разполагаше с ключ за една от тях. На Солария, към Личната водеше тесен коридор, който се намираше в единия край на къщата, като че ли соларианците държаха по този начин помещението да не се взима за част от техния дом. И на двете планети, обаче, макар и толкова различни във всяко едно отношение, Личните си бяха строго определени и предназначението на всичко в тях не можеше да се сбърка. Тогава за какво им беше притрябвало тук, на Аврора, тази ужасно несвързана и недодялана преструвка, която маскираше всичко в помещението?

За какво?

Във всеки случай, раздразнението не му остави почти никакво емоционално пространство, в което да се почувства притеснен от лъжливата представа за открито пространство. Бейли се запъти към мястото, където си спомни, че беше видял полупрозрачната преграда.

Не беше на прав път. Успя да намери преградата едва след като бавно проследи извивките на стените и фрасна разни места от тялото си в някакви изпъкналости.

Накрая откри, че уринира върху илюзията за малко езерце, върху което струята не изглеждаше да пада съвсем правилно. С колената си чувстваше, че се цели добре между двете страни на онова, което беше взел за писоар. После си каза, че ако е сгрешил в избора на канализацията или в прицелването, вината не беше негова.

След като свърши се зачуди, дали да не потърси пак мивката, но после се отказа. Направо нямаше да понесе още веднъж цялото търсене и гледката на оня изкуствен водопад.

Вместо това, затърси опипом вратата, но по нищо не беше сигурен, че я е намерил, докато тя не се отвори при неговия допир. Светлината моментално изчезна и Бейли потъна в сиянието на нормалния и неилюзорен ден. Данил го чакаше отвън, заедно с Фастълф и Жискар.

— Забавихте се почти двадесет минути — каза Фастълф. — Вече започнахме да се безпокоим за вас.

Бейли почувства, че му става горещо от яд.

— Имах проблеми с вашите тъпи илюзии — отвърна той, като едвам се сдържаше да не избухне.

Фастълф стисна устни и веждите му се повдигнаха в мълчаливо „О, о!“

— Има ключ от вътрешната страна на вратата, който регулира илюзиите — поясни той. — Може да се намалят, така че да виждате през тях действителните предмети. Ако желаете, може дори да ги махнете изобщо.

— Не ме бяхте предупредили. Всички Лични ли са такива?

— Не — отвърна Фастълф. — Обикновено Личните на Аврора имат илюзорни системи, но изборът на самите илюзии е строго индивидуален. На мен ми допада тази за природна зеленина. От време на време сменям детайлите. Нали знаете, на човек бързо му писва от еднообразието. Някои си слагат еротични илюзии, но това не е в моя стил. Разбира се, ако човек познава Личните, илюзиите не представляват проблем. Стаите са съвсем стандартни и се знае кое къде е. Не е нищо повече от това, да се движиш из някое познато място на тъмно. Но кажете, мистър Бейли, защо не излязохте да попитате как да се оправите?

— Защото не исках — отвърна Бейли. — Признавам, че илюзиите страшно ме вбесиха, но ги приех. В края на краищата, Данил ме отведе в Личната и не ми каза нищо — нито ме посъветва, нито ме предупреди. Ако зависеше само от него, сигурно щеше да го направи, понеже със сигурност би предвидил неприятностите, които имах. И така предположих, че вие изрично сте го предупредили да не ми казва нищо. Но тъй като изобщо не подозирах, че ще ми изиграете такъв поучителен номер, реших, че сте имали сериозни основания за това.

— Нима?

— В края на краищата, вие ме поканихте да дойда навън, а след като се съгласих, веднага ме поканихте да посетя Личната. Реших, че причината да ме изпратите в една илюзия на външния свят, е да видите дали ще мога да издържа — или ще се втурна обратно в паника. Ако издържа, това би означавало, че можете спокойно да ме вземете навън. Е добре, аз издържах. Малко се понамокрих, благодаря, но бързо ще изсъхна.

— Вие сте трезвомислещ човек, мистър Бейли — каза Фастълф. — Извинете ме за естеството на теста и за неудобството, което ви причиних. Наистина само се опитвах да предотвратя още по-големи неудобства. Все още ли искате да дойдете с мен?

— Не само че искам, д-р Фастълф, аз настоявам.

20.

Двамата минаха по един коридор. Данил и Жискар ги следваха отблизо.

Фастълф се беше настроил приказливо.

— Надявам се, че няма да имате нищо против, ако роботите ни придружат. Аврорианците не отиват никъде, без да са следвани поне от един робот. А специално във вашия случай, настоявам Данил и Жискар да са е вас през цялото време.

Той отвори някаква врата и Бейли с мъка устоя прав под удара на слънчевата светлина и вятъра, да не говорим за странния и нежен чужд мирис на аврорианската земя.

Фастълф мина встрани и Жискар излезе пръв. Роботът хвърли остър поглед наоколо. Човек оставаше с впечатлението, че всичките му сетива са опънати до краен предел. Жискар се обърна. Данил го последва и също се заоглежда.

— Да ги оставим за малко, мистър Бейли — продължи Фастълф, — те ще ни кажат, когато се убедят, че е безопасно да излезем и ние. Нека се възползвам от възможността да се извиня още веднъж за гадния номер, който ви изиграх с Личната. Уверявам ви, че щяхме да разберем, ако ви се беше случило нещо лошо — вашите жизнени показатели се следяха през цялото време. Много се радвам, макар и да не съм съвсем изненадан, че можахте да проникнете в моя замисъл — той се усмихна и с почти незабележимо колебание сложи ръка върху лявото рамо на Бейли, като го стисна приятелски.

Бейли не отстъпваше.

— Изглежда сте забравили другия си гаден номер — престореното си нападение със солницата. Ако ме уверите, че вече ще се отнасяме един спрямо друг честно и открито, ще приема, че и в двата случая вашите подбуди са били основателни.

— Дадено!

— Можем ли вече да тръгваме? — Бейли погледна към Жискар и Данил, които междувременно се бяха разделили и отдалечили — единият вдясно, другият вляво. Те все още се оглеждаха.

— Не съвсем. Те ще обиколят имението. Данил ми каза, че сте го поканили в Личната. Сериозно ли сте го казали?

— Да. Знам, че за него няма такава необходимост, но си помислих, че би било неучтиво да го пренебрегна. Не бях сигурен, какво е прието у вас в това отношение, макар че прочетох доста неща за аврорианските обичаи.

— Предполагам, че това не е нещо, което аврорианците биха споменали на всяка цена. Пък и човек не може да очаква, че книгите са съставени с цел да подготвят в това отношение посетители от Земята…

— Защото посетителите от Земята са толкова малко, така ли?

— Именно. Работата е там, разбира се, че роботите никога не посещават Личните. Това е мястото, където човешките същества могат да си починат от тях. Смятам, че понякога и в някои моменти, на човек му се иска да може да си почине от тях.

— Добре, но когато Данил беше на Земята във връзка със смъртта на д-р Сартън преди три години — възрази Бейли, — аз се опитах да го спра да не влиза в обществената Лична. Изтъкнах му, че той няма никаква необходимост да го прави. Въпреки това, той настоя да влезе.

— И много правилно. Тогава той беше изрично предупреден да не издава с нищо, че не е човек. Причините са ви добре известни. Тук, на Аврора, обаче… А, ето че са приключили.

Роботите се връщаха и Данил им махна да излизат. Фастълф вдигна ръка и препречи пътя на Бейли.

— Ако не възразявате, мистър Бейли, аз ще излезна пръв. Пребройте до сто без да бързате и елате при нас.

21.

На стотното отброяване, Бейли прекрачи твърдо и се запъти към Фастълф. Може би лицето му беше прекалено вдървено, челюстите прекалено силно стиснати, а гърбът прекалено изправен.

Той се огледа. Пейзажът не се различаваше много от пейзажа в Личната. Вероятно Фастълф беше използвал за прототип собствените си владения. Навсякъде беше зелено, а по един хълм се спускаше малък поток. Вероятно изкуствен, но не и илюзия. Водата беше истинска. Бейли усети пръските й, когато мина покрай потока.

Всичко имаше някак си опитомен вид. Външният свят на Земята беше по-девствен и по величествено красив, поне в малката си част, която Бейли беше видял.

Фастълф докосна леко рамото на Бейли и махна с ръка:

— Елате насам. Погледнете!

Между две дървета се виждаха ширналите се ливади.

За първи път Бейли получи усещането за дълбочина на пространството. На хоризонта се виждаше постройка — широка, с плосък покрив и толкова зелена на цвят, че почти се сливаше с пейзажа.

— Това е обитаемо място — каза Фастълф. — Може би не ви прилича на такова, тъй като вие сте свикнали с огромните земни кошери. Но ние се намираме в аврорианския град Еос, който на практика представлява административният център на планетата. Тук живеят двадесет хиляди човешки същества и това го прави най-големия град не само на Аврора, но и на всички Външни светове. Жителите на Еос са колкото цялото население на Солария — заяви гордо Фастълф.

— А колко са роботите, д-р Фастълф?

— В този район? Може би стотици хиляди. Средно за цялата планета на всеки човек се падат по петдесет робота. Не десет хиляди, както на Солария. Повечето от нашите роботи са във фабриките, фермите, мините, и в Космоса. Ако изобщо се чувства недостиг, това е най-вече в домакинството. Повечето аврорианци минават с два или три такива робота, а някои дори и с един. И въпреки това, ние не искаме да следваме пътя на Солария.

— Колко домакинства не разполагат въобще с роботи?

— Нито едно. Не би било в интерес на обществото. Ако дадено човешко същество не може да си позволи робот — по каквито и да било причини, — на него или на нея им се отпуска един. Дори ако се наложи неговата поддръжка да бъде за сметка на обществени разходи.

— А какво ще правите, когато населението се увеличи? Ще добавите ли и още роботи?

Фастълф поклати глава.

— Населението не се увеличава. Населението на Аврора се е задържало на двеста милиона от три века насам. Това е желаният брой. Сигурно сте го прочели в книгите, които сте гледали.

— Да — призна Бейли, — но не ми се вярваше.

— Уверявам ви, че това е самата истина. Така за всеки един от нас има достатъчно земя, достатъчно място, достатъчно спокойствие и достатъчен дял от ресурсите на планетата. Нито има толкова много хора, колкото на Земята, нито толкова малко, колкото на Солария — той протегна ръка да подкани Бейли да продължат разходката.

— Това, което виждате — продължи той, — е един опитомен свят. Накарах ви да излезете, за да ви го покажа, мистър Бейли.

— Тук няма ли опасност от нищо?

— Винаги има някаква опасност. Имаме бури, свличания, земетресения, урагани, лавини, един или два вулкана. Смъртта от нещастни случаи никога не може да бъде напълно избегната. Налице са и развихрените страсти на сърдитите и завистливите, безразсъдството на незрелите и лудостта на късогледите. Всички те обаче, представляват твърде дребни дразнители, които не помрачават ни най-малко цивилизованото спокойствие, което цари над нашата планета.

Известно време Фастълф като че ли размишляваше върху казаното, после въздъхна и добави:

— Едва ли бих искал да бъде другояче, но определено имам някои интелектуални резерви. Донесли сме тук, на Аврора, само онези растения и животни, които сме сметнали за полезни, декоративни, или и за двете заедно. Направили сме всичко възможно да се отървем от бурените, паразитите, хищниците или дори просто от нещата, които не са общоприети. Подбрали сме силни, здрави и привлекателни човешки същества — разбира се, според нашето собствено виждане. Опитали сме се… Но вие се смеете, мистър Бейли?

Бейли не се смееше. Само устните му бяха потрепнали.

— Не, не — възрази той. — Няма на какво да се смея.

— Има, защото знам също толкова добре, колкото и вие, че аз самият не съм от най-привлекателните по аврорианските стандарти. Бедата е, че общо взето, ние не можем да контролираме комбинирането на гените и вътрематочните влияния. Разбира се в днешно време, когато ектогенезата е все по-често срещана — макар че се надявам никога да не се стигне до положението на Солария, — мен биха ме елиминирали в късния ембрионален стадий.

— И в такъв случай, д-р Фастълф, светът би се лишил от един велик теоретик в роботиката.

— Напълно вярно — съгласи се Фастълф, без видимо смущение, — но светът никога нямаше да го разбере, нали? Както и да е, помъчили сме се да изградим един много прост, но напълно действен екологичен баланс. Мек климат, плодородна почва и възможно най-равномерно разпределение на природните блага Резултатът представлява една планета, която произвежда всичко, от което се нуждае, и която, ако мога така да се изразя, се грижи за нашите потребности. Да ви кажа ли какъв е идеалът, към който се стремим?

— Моля ви — отвърна Бейли.

— Помъчили сме се да произведем планета, която като цяло да се подчинява на Третия закон на роботиката. Тя не прави нищо, което да нарани човешките същества — с или без своето участие. Прави онова, което й кажем да прави, доколкото не я караме да вреди на човешките същества. И се самозащитава. Освен там и тогава, когато трябва да ни служи или да ни спасява — дори с цената на собственото си нараняване. Никъде другаде — нито на Земята, нито на останалите Външни светове — това не съответства на истината до такава степен, както тук, на Аврора.

— Земляните са копнеели за същото — отбеляза Бейли, — но оттогава населението ни се е увеличило толкова много. Пък и докато сме тънели в невежество, сме съсипали планетата си до такава степен, че сега не сме в състояние да направим нищо кои знае какво. Ами местните форми на живот на Аврора? Нали не сте заварили мъртва планета?

— Щом сте гледали исторически книги — отвърна Фастълф, — значи знаете, че не. Аврора е имала растителност и животински свят, когато сме пристигнали тук — и азот-кислородна атмосфера. Така е било и на всички останали Външни светове. Странно, но навсякъде формите на живот са били оскъдни и не твърде разнообразни. Нито пък са оказали особена съпротива при овладяването на собствената им планета. Превзели сме ги, така да се каже, без бой. Това, което е останало от местните форми на живот, се намира в нашите аквариуми, зоопаркове и в няколко грижливо поддържани девствени райони. Ние наистина не знаем, защо обитаваните планети, които човешките същества са завзели, са били толкова слабо обитавани. Защо единствено самата Земя е била препълнена с бясно съпротивляващи се видове, изпълващи всяка екологична ниша. Защо само на Земята се е развила някаква разумна форма на живот.

— Може би е съвпадение — вметна Бейли, — случайност, която се дължи на нашите непълни изследвания. За сега сме опознали толкова малко планети.

— Съгласен съм — продължи Фастълф, — че това е най-вероятното обяснение. Може би някъде съществува също толкова сложен екологичен баланс, колкото и на Земята. Може би някъде има разумен живот и техническа цивилизация. Но земният живот и разум са се разпрострели на парсеци във всяка посока. Ако някъде другаде имаше живот и разум, защо тогава те не са се разпрострели като нас — и защо не сме се сблъсквали досега?

— Откъде да знаем, че това няма да стане утре?

— Може би. Но ако тази среща е неизбежна, това е само още една причина да не стоим пасивно и да чакаме. Защото ние ставаме пасивни, мистър Бейли. За два века и половина не е заселен нито един нов Външен свят. Нашите светове са толкова опитомени, толкова прелестни, че ние не искаме да ги напуснем. Тази планета, както ви е известно, първоначално е била заселена, защото на Земята положението станало толкова непоносимо, че рисковете и опасностите, които се криели на новите и пусти планети, изглеждали далеч по за предпочитане. След като нашите петдесет Външни свята били развити — Солария последна, — вече не е имало стимул, не е било необходимо да се отива никъде другаде. А пък Земята се оттегли в подземните си стоманени пещери. Край. Finis.

— Не говорите сериозно.

— Все така ли да продължаваме? Така ли да си останем безметежни, уютно устроени и закотвени? Да, сериозно говоря. Човечеството трябва по някакъв начин да разшири границите си ако иска да продължи да процъфтява. Единственият начин да се разшири е като пътува в Космоса и непрестанно открива нови светове. Ако не успеем да го направим, някоя друга цивилизация, която претърпява подобно развитие, ще ни застигне. И тогава няма да бъдем в състояние да устоим на динамиката й.

— Значи очаквате междузвездна война — като в хипервълновите пукотевици.

— Не, съмнявам се, че ще се стигне дотам. Една цивилизация, която се разширява в Космоса, едва ли ще има нужда от нашите няколко планети. А и вероятно ще е достатъчно напреднала в интелектуално отношение, за да изпитва необходимост от налагането на своето господство тук. Ако, обаче, бъдем заобиколени от една по-жизнена и по-действена цивилизация, ние ще западнем просто защото сравнението няма да е в наша полза. Осъзнаването в какво сме се превърнали и какви шансове сме пропилели, ще ни довърши. Вместо в Космоса, разбира се, бихме могли да се разширим в областта на научното познание или културата, например. Боя се обаче, че едното не може да върви без другото. Изоставането в едната област води до пълно изоставане. Определено ние изоставаме. Живеем прекалено дълго. Чувстваме се прекалено удобно.

— На Земята се смята, че космолитите са най-силни — каза Бейли, — че те са абсолютно самоуверени. Не мога да повярвам, че чувам тези думи от един космолит.

— Няма да ги чуете от никой друг. Моите схващания не са на мода. Останалите биха ги сметнали за недопустими и аз не споделям често подобни мисли с аврорианците. Вместо това, говоря просто за нова заселническа кампания, без да давам израз на страховете си от катастрофата, до която бихме стигнали, ако се откажем от колонизацията. В това поне, успявам. На Аврора се заговори сериозно — дори ентусиазирано — за новата ера в космическите изследвания и заселничество.

— Казвате това — отбеляза Бейли, — без видим ентусиазъм. Къде е проблемът?

— Ето че се доближаваме до моя мотив за унищожението на Джендър Панел.

Фастълф замълча, поклати глава и продължи:

— Бих искал, мистър Бейли, да познавам човешките същества по-добре. Прекарал съм шест десетилетия в изследване на загадките на позитрониия мозък и очаквам това да продължи още сто и петдесет-двеста години. До момента обаче, аз едва съм се докоснал до проблема за човешкия мозък, който е далеч по-сложно устроен. Съществуват ли Закони на хуманиката, така както съществуват Законите на роботиката? Колко закони на хуманиката може да има и как те биха могли да бъдат изразени математически? Не знам.

Може би ще дойде денят, когато някой ще открие Законите на хуманиката и тогава по-общите бъдещи тенденции ще могат да бъдат предсказвани. Ще се знае какво предстои на човечеството, а няма просто да се гадае, както правя аз. Ще се знае какво трябва да се направи, за да се подобри положението, а няма просто да се спекулира. Понякога си мечтая да положа основите на една нова математическа наука, която мислено наричам „психоистория“. Но знам, че не мога, и се опасявам, че никой няма да може.

Фастълф спря.

Бейли почака и накрая меко попита:

— А вашият мотив за унищожението на Джендър Панел, д-р Фастълф?

Фастълф изглежда не чу въпроса. Във всеки случай, не отговори. Вместо това каза:

— Данил и Жискар сигнализират отново, че всичко е наред. Кажете, мистър Бейли, бихте ли дошли с мен още по-нататък в полето?

— Докъде? — предпазливо попита Бейли.

— До съседното имение. В онази посока, през ливадата. Ще ви безпокои ли, че ще бъдем съвсем на открито?

Бейли стисна устни и погледна нататък, сякаш се мъчеше да прецени ефекта.

— Мисля, че мога да издържа. Не долавям никакво безпокойство.

Жискар, който беше достатъчно наблизо, за да чуе, се приближи още повече. Очите му не блестяха на слънчева светлина. И въпреки че в гласа му нямаше човешка изразителност, думите му прозвучаха загрижено.

— Сър, позволете да ви напомня, че по време на пътуването докато кацахме на планетата, вие преживяхте сериозно вълнение.

Бейли се обърна към него. Каквито и добри чувства да изпитваше към Данил, колкото и топлината на минала близост да смекчаваше неговото отношение към роботите, в момента от това нямаше и следа. Примитивността на Жискар определено го отблъскваше. Бейли се помъчи да подтисне надигащото се раздразнение и каза:

— На кораба изпаднах в безсъзнание, момче, от прекалено любопитство. Сблъсках се с нещо, което никога преди това не бях изживявал, и нямах време да се адаптирам. Сега е различно.

— Сър, сега чувствате ли се притеснен? Позволете ми да се уверя в това.

— Няма значение — натърти Бейли (като си повтаряше, че Първият закон притиска неумолимо робота и като се опитваше да бъде учтив с една купчина метал, която, в края на краищата, се интересуваше единствено от собственото му благосъстояние) — как се чувствам. Аз трябва да изпълня дълга си. Но това не може да стане, като се крия на закрито.

— Дълга си? — Жискар явно не беше програмиран да разбира тази дума.

Бейли хвърли бърз поглед към Фастълф, който кротко наблюдаваше и не направи опит да се намеси. Той проявяваше някакъв абстрактен интерес, като че ли преценяваше реакциите на даден вид робот в една нова ситуация, и ги превръщаше във връзки, променливи, константи и диференциални уравнения, които единствено той разбираше.

Или поне така си помисли Бейли. Подразни се, че е участник в подобно разглеждане и попита (както си даде сметка, прекалено остро):

— Знаеш ли какво означава „дълг“?

— Дълг е онова, което трябва да се извърши, сър — отвърна Жискар.

— Твоят дълг е да се подчиняваш на Законите на роботиката. А човешките същества също си имат закони — както господарят ти, д-р Фастълф, тъкмо поясняваше, — които трябва да се спазват. Аз трябва да извърша онова, което ми е поръчано да направя. Много е важно.

— Но да излизате на открито, когато вие не…

— Въпреки това, трябва да го напразя. Някой ден моят син може да отлети на друга планета, където ще срещне далеч по-големи неудобства, отколкото аз срещам на тази. Ще трябва да се излага на откритото пространство до края на живота си. И ако можех, бих тръгнал с него.

— Но защо ще го правите?

— Казах ти. Смятам го за мой дълг.

— Сър, аз не мога да не се подчинявам на Законите. Вие можете ли да не се подчините на вашите? Защото аз трябва да настоя…

— Мога да реша да не изпълня своя дълг, но не го правя. А това понякога е по-силно от евентуалните неудобства, Жискар.

За известно време се възцари тишина, после Жискар каза:

— Ще ви навреди ли, ако успея да ви накарам да не вървите на открито?

— Да, доколкото ще знам, че не съм успял да изпълня своя дълг.

— Повече ли ще ви навреди, отколкото всичките притеснения, които бихте изпитали на открито?

— Много повече.

— Благодаря, че ми обяснихте, сър — каза Жискар и на Бейли му се стори, че видя изписано задоволство върху иначе безизразното лице на робота. (Човешкият стремеж към олицетворяване беше непреодолим.)

Жискар се отдалечи.

— Това беше много интересно, мистър Бейли — отбеляза Фастълф. — Жискар се нуждаеше от указания, преди да разбере как да подреди позитронните си потенциали в съответствие с трите закона. Или по-точно, как тези потенциали да се подредят в светлината на новата ситуация. Сега вече знае, как трябва да се държи.

— Забелязах, че Данил не задава въпроси — каза Бейли.

— Данил ви познава — отвърна Фастълф. — Бил е с вас на Земята и на Солария. Но хайде, ще тръгваме ли? Няма да бързаме. Оглеждайте се внимателно и щом ви се прииска да си починем, да спрем, или дори да се върнем, ще разчитам на вас да ми кажете.

— Разбира се, но каква е целта на тази разходка? След като допускате, че може да е притеснително за мен, едва ли ми предлагате просто така.

— Не — призна Фастълф. — Мисля, че бихте искали да видите тялото на Джендър.

— Формално да, но не мисля, че ще има голяма полза.

— Сигурен съм, но така ще имате възможността да разпитате и човека, който беше наполовина собственик на Джендър по времето, когато стана трагедията. Сигурно бихте желали да обсъдите нещата и с някой друг, освен с мен.

22.

Фастълф вървеше бавно напред. Откъсна един лист от храста, покрай който мина, прегъна го на две и го задъвка.

Бейли го погледна с любопитство и се зачуди, как ли космолитите можеха да пъхат в устата си нещо необработено, неизварено и дори неизмито, когато се страхуваха толкова много от заразите. После си спомни, че на Аврора няма (съвсем ли нямаше?) патогенни микроорганизми. Така или иначе, гледката му се стори отблъскваща. Не бяха необходими рационални доводи, за да почувства човек отвращение, мислено се оправдаваше Бейли — и изведнъж осъзна, че е на път да извини космолитите за тяхното отношение спрямо земляните.

Ето че отстъпи! Но имаше разлика! Тук ставаше дума за човешки същества!

Жискар вървеше начело, отпред и леко вляво, а Данил — отзад и леко вдясно. Аврорианското оранжево слънце (Бейли вече почти не забелязваше оранжевия оттенък) приятно загряваше гърба му. Нямаше го палещия зной на земното слънце през лятото (но, всъщност, какъв ли беше климатът и сезонът в тази част на Аврора?).

Тревата, или каквото и да беше това (изглеждаше като трева), беше малко по-жилава и по-еластична, отколкото в спомените на Бейли от Земята. Самата земя беше по-твърда, като че ли отдавна не беше валяло.

Бяха се запътили към къщата в далечината, която вероятно принадлежеше на половин-собственика на Джендър.

Бейли долови прошумоляването на някакво животно в тревата отдясно, внезапното изчуруликване на птичка в дървото зад себе си и лекото, почти неразличимо жужене на насекомите наоколо. Всички те, помисли си той, бяха животни, чиито предшественици са обитавали някога Земята. Нямаше как да разберат, че това парче земя, на което живееха, не е било единствената им родина — далеч, далеч назад във времето. Самите дървета и тревата са произлезли от други дървета и трева, които са расли някога на Земята.

Само човешките същества можеха да живеят в този свят и същевременно да разбират, че не са автохтонни5, а са произлезли от земляните. Но дали космолитите наистина си даваха сметка за това, или просто бяха изхвърлили тази мисъл от главите си? Дали щеше да дойде и времето, когато те нямаше изобщо да знаят за своето минало? Когато нямаше да си спомнят от коя планета са дошли, или дали въобще е имало планета, откъдето да произхождат?

— Д-р Фастълф — обади се внезапно Бейли, за да прекъсне своята нишка на разсъждения, които започваха да стават все по-тягостни, — вие така и не ми казахте какъв е вашият мотив за унищожението на Джендър.

— Настина! Не съм! Кажете, сега, мистър Бейли, защо, според вас, съм се мъчил да положа теоретичната основа на позитронния мозък на хуманоидните роботи?

— Не мога да кажа.

— Ами, помислете. Задачата се състои в проектирането на изкуствен мозък, който да се доближава възможно най-много до човешкия. Би могло да се каже, че тя изисква определено докосване до поезията… — Той замълча и беглата му усмивка се разгърна в тридесет и два карата. — Знаете ли, някои мои колеги недоумяват винаги, когато им кажа, че ако даден извод не е поетично балансиран, той не може да бъде и научно обоснован. Те ми отговарят, че не разбират какво значи това.

— Боя се, че и аз не разбирам — заяви Бейли.

— Но аз знам какво искам да кажа. Не мога да го обясня, но чувствам обяснението, без да мога да го изразя с думи. Може би в това се крие причината да постигам резултати, които колегите ми не могат. Както и да е, изпадам в грандомания, което е добър знак, че трябва да се върна към прозаичното. Имитирането на човешкия мозък, при положение, че не се знае почти нищо за начина, по който той е устроен, изисква интуитивен подход — нещо, което ми се струва като поезията. А същият интуитивен подход, който би довел до хуманоидния позитронен мозък, би трябвало да ми даде и нов метод за познание на самия човешки мозък. Това е моето убеждение — че посредством хуманоидността бих могъл да се доближа поне малко до психоисторията, за която ви споменах.

— Разбирам.

— И ако аз успея да разработя теоретична структура, която да съответства на хуманоидния позитронен мозък, ще ми е необходимо и хуманоидно тяло, в което да я вложа. Мозъкът не съществува сам за себе си, нали разбирате. Той взаимодейства с тялото, така че хуманоиден мозък, поставен в едно нехуманоидно тяло, донякъде би се превърнал също в нещо нехуманоидно.

— Сигурен ли сте?

— Напълно. Сравнете само Данил и Жискар.

— Значи Данил е бил построен като експериментално средство за по-нататъшното разбиране на човешкия мозък?

— Познахте. Работих две десетилетия върху проблема, заедно със Сартън. Имахме многобройни провали, от които трябваше да се откажем. Данил беше първото ни успешно постижение и разбира се, аз го задържах за по-нататъшните си изследвания и вън от… — той се ухили накриво, като че ли при мисълта за нещо глупаво, — …областта на всякакви чувства. В края на краищата, Данил може да схване смисъла на човешкия дълг, докато Жискар, при всичките свои положителни качества, се затруднява. Вие се убедихте сам.

— А идването на Данил на Земята преди три години — първата му възложена задача ли беше?

— Да, първата, която имаше някакво значение. Когато убиха Сартън, на нас ни трябваше някой, който хем да е като робот и да устои на инфекциозните заболявания на Земята, хем да изглежда съвсем като човек и да заобиколи предразсъдъците на населението на Земята по отношение на роботите.

— Удивително съвпадение, че Данил ви е бил под ръка тъкмо в този момент.

— Нима? Вярвате ли в съвпаденията? Аз имам чувството, че винаги, когато на бял свят се появи някое толкова революционно постижение, колкото е хуманоидният робот, моментално възниква и някоя задача, чието решение да е свързано с него. Подобни задачи вероятно редовно са възниквали и през всичките ония години, в които Данил не е съществувал. Но именно защото той не е съществувал, са се намирали други начини за тяхното решение.

— И успешни ли са били вашите усилия, д-р Фастълф. Сега разбирате ли по-добре човешкия мозък?

Фастълф постепенно беше забавял крачка, а Бейли го беше следвал. Сега те стояха на място, на около половината път между имението на Фастълф и отсрещното. За Бейли това беше най-мъчителният момент, тъй като той се намираше еднакво отдалечен от прикритие и в двете посоки. Успя да се пребори със своето нарастващо безпокойство, решен да не провокира наново Жискар. Не искаше с някое движение или възглас — или дори само изражение — да предизвика неудобство от желанието на Жискар да го спасява. Не искаше да го вдигат и да го пренасят на закрито.

Фастълф не показа да е доловил затруднението на Бейли.

— Няма съмнение — продължи той, — че е осъществен напредък в областта на науката за мозъка. Наистина има огромни проблеми и сигурно винаги ще ги има, но прогресът е налице. И все пак…

— Все пак?

— Все пак, Аврора не е удовлетворена от едно чисто теоретично изследване на човешкия мозък. Намерени са приложения на хуманоидните роботи, които аз не одобрявам.

— Както приложението им на Земята.

— Не, това беше кратък експеримент, който по-скоро одобрявах и който дори ме забавляваше. Щеше ли да успее Данил да заблуди земляните? Оказа се, че успя, въпреки че земляните, разбира се, нямат набито око за роботите. Данил не би могъл да заблуди аврорианците, макар да смея да твърдя, че бъдещите хуманоидни роботи биха могли да са усъвършенствани до такава степен, че да успеят да го направят. Предлагат се обаче, други приложения.

— Като например?

Фастълф замислено се вгледа в далечината.

— Обясних ви, че този свят е опитомен. Когато дадох тласък на движението за насърчаване на един обновен изследователски и заселнически период, аз не съм имал предвид, че аврорианците — или космолитите въобще — ще застанат начело. По-скоро мислех, че би трябвало да подтикнем земляните към това. С тяхната ужасна планета — извинете ме — и кратка продължителност на живот, те няма какво да загубят. Мислех, че сигурно ще приветстват подобен шанс. Особено ако ние им окажем техническа помощ. Споменах ви за това, когато ви видях на Земята преди три години. Спомняте ли си? — той хвърли кос поглед към Бейли.

— Спомням си много добре — отвърна Бейли без да бърза. — Всъщност, вие тласнахте мислите ми в определена посока, което доведе до зараждането на едно малко движение на Земята.

— Наистина? Няма да ви е лесно, предполагам. С тази ваша клаустрофилия и нежеланието ви да напуснете своите стени.

— Ние се борим, д-р Фастълф. Организацията ни планира да излезем в Космоса. Синът ми е водач на това движение и се надявам, че ще дойде денят, когато той ще напусне пределите на Земята начело на заселническа експедиция към нови светове. Ако наистина получим техническата помощ, за която споменахте… — Бейли остави фразата да увисне.

— Искате да кажете, ако ви осигурим корабите?

— И останалото оборудване. Да, д-р Фастълф.

— Има трудности. Много аврорианци не желаят земляните да излезнат от своята черупка и да заселват нови светове. Те се боят от разпространението на земната култура — с нейните Градове-кошери, с нейната хаотичност.

Той се размърда неловко и добави:

— Чудя се, защо стоим тук? Да тръгваме.

Фастълф закрачи бавно напред.

— Казвал съм — продължи той, — че това няма да стане така. Изтъквал съм, че заселниците от Земята няма да са земляни в класическия смисъл на думата. Те няма да се затворят в Градове. Стигнали до нови светове, те ще приличат по-скоро на аврорианските прадеди, дошли тук. Ще разработят един управляем екологичен баланс и по своето поведение ще се доближават повече до аврорианците, отколкото до земляните.

— В такъв случай няма ли да стигнат до същите слабости, които вие откривате в културата на космолитите, д-р Фастълф?

— Може би не. Те биха се поучили от нашите грешки. Но въпросът е чисто теоретичен, защото се появи нещо, което направи положението твърде спорно.

— И какво е то?

— Ама, хуманоидните роботи. Виждате ли, има и такива хора, които виждат в хуманоидните роботи идеалните заселници. Единствено те можели да построят новите светове.

— Но вие винаги сте имали роботи — учуди се Бейли. — Искате да кажете, че досега тази идея никога не е била обсъждана?

— О, напротив, но винаги е било ясно, че от нея нищо няма да излезе. Обикновените нехуманоидни роботи, без непосредствения човешки надзор, биха построили един свят, който да отговаря на техните собствени нехуманоидни изисквания. От тях не може да се очаква, че ще опитомят и построят свят, който да е адекватен на по-деликатните и по-гъвкави умове и тела на човешките същества.

— Но сигурно светът, който те биха построили, би могъл да послужи като едно разумно първо приближение.

— Сигурно, мистър Бейли. Характерен белег на аврорианския упадък обаче, е преобладаващото мнение сред нашия народ, че едно разумно първо приближение е неразумно недостатъчно. Група хуманоидни роботи, от друга страна, които се доближават възможно най-много до човешките същества по разум и по тяло, би успяла да изгради свят, който да задоволява самите тях, но същевременно неизбежно да задоволява и аврорианците. Разбирате ли за какво говоря?

— Напълно.

— Те биха построили един свят толкова добре, че когато свършат и аврорианците най-накрая се решат да напуснат своята планета, нашите човешки същества ще стъпят от една Аврора на друга. Те никога няма да напуснат дома си. Просто ще се преместят в един по-нов дом — съвсем същият, както и старият, — в който ще продължат своя упадък. Разбирате ли все още за какво говоря?

— Виждам накъде биете, но предполагам, че аврорианците не.

— Може би не. Мисля, че мога да спечеля спора, ако моите противници не ме унищожат политически, като се възползват от случая с унищожението на Джендър. Разбирате ли какъв мотив ми приписват? Предполага се, че съм започнал да изпълнявам програма по унищожението на хуманоидните роботи, за да не допусна те да бъдат използвани с цел заселването на други планети. Така твърдят моите врагове.

Този път спря Бейли. Той погледна замислено Фастълф и каза:

— Разбирате, д-р Фастълф, че в интерес на Земята е вашата гледна точка да спечели безапелационно.

— И във ваш собствен интерес, мистър Бейли.

— И в мой. Но дори за момент да забравим за мен, остава жизнено важно моят народ да не бъде спиран, да бъде подпомогнат и окуражен да изследва Галактиката. Да запазим собствените си разбирания за нещата такива, каквито сме свикнали да са те. Да не бъдем осъждани на заточение на Земята за вечни времена, тъй като там ние сме обречени на бавна смърт.

— Някои от вас, струва ми се, ще настоят да си останат заточени — отбеляза Фастълф.

— Разбира се. Може би почти всички. И все пак, поне някои от нас — възможно най-големият брой — ще избягат, ако това им бъде позволено. Затова мой дълг — не само като блюстител на закона пред една голяма част от човечеството, но и като землянин — е чисто и просто да ви помогна да запазите своето име неопетнено, независимо дали сте виновен или не. Но бих могъл да се отдам с цяло сърце на изпълнението на тази задача само ако знам, че действително обвиненията срещу вас са неоснователни.

— Естествено! Разбирам.

— Тогава в светлината на онова, което ми казахте за приписвания ви мотив, уверете ме за сетен път, че вие не сте извършили това нещо.

— Мистър Бейли — отвърна Фастълф, — разбирам напълно, че в този случай вие нямате избор. Съвсем ясно ми е, че мога безнаказано да ви призная, че съм виновен. Въпреки това, от естеството на своите нужди — както и тези на вашата планета — вие ще бъдете принуден да работите с мен, за да прикрием факта. Наистина, ако действително бях виновен, щях да съм принуден да ви го кажа, за да можете да се съобразите с това. Така, след като знаете истината, ще можете по-успешно да ме спасите — а също и себе си. Но не мога да го направя, защото истината е, че съм невинен. Колкото и всичко да е срещу мен, не съм унищожил Джендър. Такова нещо никога не ми е минавало през ума.

— Никога?

Фастълф тъжно се усмихна:

— О, веднъж или два пъти съм си мислил, че за Аврора би било далеч по-добре, ако никога не бях стигнал до оригиналните решения, които доведоха до развитието на хуманоидния позитронен мозък. Или пък че щеше да е за добро, ако тези мозъци се бяха оказали нестабилни и лесно податливи на мозъчно изключване. Но това бяха по-скоро мимолетни мисли. Дори за части от секундата не съм допускал, че бих могъл да унищожа Джендър с подобна цел.

— Тогава трябва да унищожим този мотив, който те ви приписват.

— Добре. Но как?

— Можем да покажем, че той не води до никъде. За какво ви е да унищожавате Джендър? Могат да се направят други хуманоидни роботи. Хиляди. Милиони.

— Боя се, че не е така, мистър Бейли. Не може да бъде направен нито един. Единствено аз знам как да ги проектирам, а докато колонизирането с роботи е вероятната ни участ, отказвам да правя други. Джендър си отиде, остана само Данил!

— Тайната ви сигурно ще бъде открита от ваши колеги.

Фастълф вирна брадичка.

— Бих искал да видя, че роботиците са способни на това. Моите врагове основаха цял Институт по роботика не за друго, а именно за да открият методите за конструиране на хуманоидни роботи. Но те няма да успеят. Досега със сигурност не са успели, а аз знам, че никога няма да могат.

Бейли се намръщи.

— Щом вие сте единственият човек, който знае тайната на хуманоидните роботи, и щом вашите врагове отчаяно искат да се доберат до нея, няма ли да пробват да ви я отнемат пряко волята?

— Разбира се. Като заплашат моето политическо съществуване, като вероятно се постараят да ми наложат някакво наказание, което да попречи и на моята професионална изява. Надяват се по този начин да ме накарат да споделя своята тайна с тях. Дори биха могли да склонят Парламента да ме накара да го направя, като ме осъди на конфискация на имуществото и на затвор — кой знае? Както и да е, решил съм по-скоро да се подложа на всичко — всичко, — отколкото да им се дам. Но не бих искал да се стига до там, нали разбирате.

— Те знаят ли, че сте решен да им се съпротивявате?

— Надявам се. Казах им го достатъчно ясно. Предполагам, че си мислят, че блъфирам и не говоря сериозно. Но това не е така.

— Но ако ви повярват, те могат да предприемат и по-сериозни мерки.

— Какво искате да кажете?

— Да ви откраднат трудовете. Да ви отвлекат. Да ви измъчват.

Фастълф избухна в смях и Бейли се изчерви. Той прибави:

— Никак не ми се ще да прозвучи като в хипервълнова драматизация, но помислихте ли и за това?

— Мистър Бейли… — започна той. — Първо, моите роботи ме охраняват. Ще е необходима пълномащабна война, за да ме пленят — мен или моите трудове. Второ, дори някакси да успеят, нито един от роботиците, които са срещу мен, не би понесъл позора от разкритието, че единственият начин да се сдобие с тайната на хуманоидния позитронен мозък, е бил като я открадне насила от мен. Неговата или нейната професионална репутация би била безвъзвратно изгубена. Трето, такива неща са нечувани на Аврора. И най-тънкият намек за непрофесионално отношение спрямо мен би обърнало Парламента — и общественото мнение — моментално на моя страна.

— Така ли? — промърмори Бейли и тихо прокле, че си имаше работа с култура, чиито особености просто не разбираше.

— Да. Повярвайте ми. Бих искал да опитат да направят нещо мелодраматично от този сорт. Бих искал да са дотолкова невероятно тъпи, че да го направят. Всъщност, мистър Бейли, бих искал да мога да ви накарам да отидете при тях, да спечелите тяхното доверие и да ги подкукуросате да нападнат моето имение, или да ми нлправят засада в някое пусто местенце — или нещо подобно, което предполагам, е обичайно за Земята.

— Не мисля, че това е в стила ми — сухо отбеляза Бейли.

— Аз също, така че не възнамерявам да ви натрапвам своите желания. И повярвайте ми, така е още по-лошо. Защото ако не можем да ги накараме да поемат този самоубийствен път на силата, те ще продължат да хвърлят своите усилия в нещо далеч по-добро от тяхна гледна точка. Ще ме унищожат със своите лъжи.

— Какви лъжи?

— Те не ми приписват единствено унищожението на робота, което прави положението сериозно и би било достатъчно само по себе си. Те разпространяват и слуха — все още е само слух, — че смъртта на Джендър е била само един мой експеримент, при това твърде опасен и успешен. Аз съм работел върху система за бързо и ефикасно унищожение на хуманоидни мозъци. И когато моите врагове създадат свои собствени хуманоидни роботи, аз съвместно с членовете на моето обкръжение, ще съм в състояние да ги разруша всичките до един. По този начин съм щял да попреча на Аврора да заселва нови светове и да оставя Галактиката на моите съюзници — земляните.

— Определено в това не може да има и капка истина.

— Разбира се, че няма. Казах ви, че това са лъжи. И то твърде абсурдни. Подобен метод на унищожение не е възможен дори теоретично. А хората от Института по роботика не са стигнали дотам, че да могат да създадат свои собствени хуманоидни роботи. Дори и да исках, не мога да се впусна в оргията на масово унищожение. Не мога.

— Тогава не отпада ли всичко от само себе си?

— За нещастие, не ми изглежда да стане така в близкото бъдеще. Всичко това може да са отявлени глупости, но те вероятно ще издържат достатъчно дълго време, за да настроят общественото мнение срещу мен. При това до такава степен, че ще се съберат достатъчно гласове против мен и в Парламента. Накрая ще стане ясно, че са били глупости, но тогава ще бъде твърде късно. И моля забележете, че те намесват Земята като изкупителна жертва в случая. Обвинението, че работя в интерес на Земята, е силно и мнозина ще предпочетат да повярват на цялата тази нелепост — противно на собствения си здрав разум, — защото не обичат Земята и земляните.

— Искате да кажете, че срещу Земята се надига вълна на активна омраза? — попита Бейли.

— Точно така, мистър Бейли — отвърна Фастълф. — С всеки изминал ден моето положение — и това на Земята — става все по-лошо и нямаме никакво време.

— Но не съществува ли някакъв лесен начин нещата да се обърнат? — (В отчаянието си Бейли реши да се върне към въпроса с Данил.) — Ако действително изгаряхте от желание да изпробвате някакъв метод за унищожение на хуманоидни роботи, защо да прибягвате до робота в другото имение, с който едва ли би било удобно да се експериментира? Вие сте имали Данил в собственото си имение. Бил ви е под ръка и е било съвсем удобно да прибегнете до него. Нямаше ли да проведете експеримента с Данил, ако в слуховете имаше някаква истина?

— Не, не — възрази Фастълф. — Не бих могъл да накарам никого да повярва в това. Данил беше моят първи успех, моят триумф. Не бих го унищожил при никакви обстоятелства. Естествено, бих се обърнал към Джендър. Всеки би го разбрал и трябва да съм глупак, за да се опитвам да ги убедя, че за мен би имало повече смисъл да жертвам Данил.

Те вървяха отново и почти бяха стигнали своята крайна цел. Бейли изпадна в дълбоко мълчание със здраво стиснати устни.

— Как се чувствате, мистър Бейли? — попита Фастълф.

— Ако имате предвид как ми понася откритото пространство — приглушено рече Бейли, — дори не го забелязвам. А ако имате предвид дилемата, пред която сме изправени, мисля, че съм толкова близо до това да се откажа, колкото би могло да бъде, без за целта да е необходимо да си пъхам главата в ултразвукова камера за разрушаване на мозъка.

После се обърна разпалено:

— Защо изпратихте да ме викнат, д-р Фастълф? Защо ми възлагате тази работа? Какво съм ви направил, че да се отнасяте така с мен?

— Всъщност — отвърна Фастълф, — идеята не беше моя. И после, мога да се позова единствено на своето отчаяние.

— Добре, чия идея беше тогава?

— Първоначално я предложи собственикът на имението, до което вече стигнахме. Аз самият нямах по-добра идея.

— Собственикът на имението? Защо пък той…

— Тя.

— Добре тогава, защо пък тя да предлага подобно нещо?

— О! Не ви ли обясних, че тя ви познава, мистър Бейли? Ето я там, вече ни чака.

Бейли вдигна смаяно поглед.

— Йосафате — прошепна той.