Ридание

Двайсет и две

Цареше пълно мълчание, когато Елинор се запъти към нас през училищния паркинг. Над рамото й луната се придвижваше бавно по небето, а птиците все така потръпваха и пляскаха с крила по повърхността й. Сребърният отблясък, който хвърляха, се смесваше с грозната жълта светлина от уличните лампи.

— Чаках дълго време — каза тя най-накрая. Наведе се и вдигна клетката с гълъба с грациозно движение, което никой човек не би могъл да повтори. — Люк Дилън, ти служи на предишната кралица, не на тази. Вземи душата си обратно, скъпи.

— Благодаря ти — успях да пророня аз.

— Това не е подарък — каза Люк със спокоен глас.

Елинор се усмихна с красивата си и едновременно плашеща усмивка.

— Винаги си бил умен. Искаш ли я или не, скъпи? Работи много за нея.

Люк пусна ръката ми, за да вземе клетката. После застана отново до мен и я постави между нас, сякаш принадлежеше и на двамата.

— Какво ще стане с Диърдри?

Кралицата сви рамене.

— Вероятно ще има един безкрайно скучен живот. Грозни деца. Криза на средната възраст. Старческа деменция и напикаване. Смърт.

— Няма ли да я нараниш?

Елинор ми се усмихна, като че ли идеята й допадаше, но после поклати глава.

— Едва ли, скъпи. Имам да върша толкова други по-забавни неща. — Огледа се към стоящите наоколо феи и плесна с ръце. — Като стана дума, хубавци мои, къде изчезна музиката? Да не би да забравихте, че това е нощта на слънцестоенето?

При нейните думи Те се завъртяха в кръг около нас и паркингът отново се изпълни с музика. Новата Им кралица се усмихна благосклонно.

— Е, Диърдри, няма ли да върнеш на наемника душата му? Той не може да откъсне поглед от нея.

Вярно беше. Очите на Люк се връщаха постоянно към птицата, а част от мен също се стремеше към нея. В този момент я мразех. Мразех я, защото означаваше „сбогом“. Но най-вече мразех това, че не знаех какво ще стане с Люк, след като получи обратно душата си. Дали Елинор беше права? Дали той щеше да плати за греховете на предишната кралица?

— Героите винаги умират в края на ирландските песни, не си ли забелязала? — Гласът на Люк беше съвсем тих. Приклекна на земята, за да погледне отблизо в душата си, и видях как блестящата перушина на гълъба се отрази в зениците му.

— Почакай! — разнесе се гласът на Уна, която излезе танцуваща от залата. Зад нея Брендън носеше на ръце тялото на Джеймс толкова небрежно, сякаш то беше леко като перце. Приближи до мен максимално близо и пусна товара си на асфалта.

— Жив ли е? — попитах аз и се втурнах толкова бързо към тях, че без да искам, накарах Брендън да отскочи встрани заради желязото, което имах по себе си. Коленичих до Джеймс и видях как гърдите му се повдигат и спускат. Поставих дланта си на устните му и усетих топлия му дъх.

— Все още мисля, че идеята не е добра. — Брендън поклати глава. — Но поне засега гайдарят ще живее. — Кимна в посока на Люк. — А Люк Дилън?

Люк погледна към мен през милионите километри, които ни разделяха. Мисля, че беше уплашен.

— А аз, Ди?

Поех си дълбоко дъх. Каквото и да станеше, нямаше начин да победя напълно. Но може би не беше нужно и да загубя всичко. Погледнах към Брендън и Уна.

— Помниш ли какво ми каза онази вечер, когато се срещнахме за пръв път?

— Той помни всичко — прекъсна ме Уна. — Има направо слонска памет.

Брендън направи жест с ръка.

— Млъкни. — Обърна се към мен. — Какво ти казах?

Спрях за секунда, за да обмисля думите си — не бях сигурна как да изразя това, което исках толкова силно с цялото си същество.

— Ти каза, че Люк свири с вас… че е свирил с вас и преди. Каза, че той повече от всички други хора прилича на вас. А… — Очите ми намериха Томас Стихоплетеца, който гледаше отблизо. — А Томас каза, че хората, които живеят сред феите, не умират. Ако му върна душата обратно… мислиш ли, че може да му се даде шанс да докаже къде всъщност принадлежи тя…

Погледът на Люк се стрелна към мен, а после към Брендън. Дори не знаех дали той иска това, което се опитвах да измоля за него. Може би щеше да реши, че това е просто смяна на един затвор с друг. После Люк погледна Брендън и Уна.

— Искате ли ме?

Брендън се намръщи, преди да проговори. Когато най-накрая отвори уста, изглеждаше като че ли внимателно подбира думите си.

— Прекарал си прекалено много време сред желязо.

— Така си е — добави Уна. Люк застина до мен.

Брендън се намуси още повече. Постепенно по лицето му се появи израз на отвращение. Стомахът ми се преобърна, усещайки, че предстои нещо лошо.

— Направо вониш на желязо. На неговата мръсотия. Не мога да си представя, че ние…

Уна се изкикоти и той я изгледа гневно.

— Просто не мисля, че е възможно. Съжалявам.

Люк се опита да каже нещо, но тогава Уна започна да се смее — красив, по детски чист и глупав смях. Смя се толкова силно, че в един момент падна на колене и удари с ръка по земята. Най-накрая спря и си пое дъх.

— Брендън, любими. Люк Дилън ти повярва.

Люк сбърчи вежди и изгледа първо Уна, после Брендън.

— Шегувате ли се с мен?

Отвращението на лицето на Брендън се замени с искрена усмивка.

— Не е нужно да питаш към чий свят принадлежиш, Люк Дилън. За нас ще бъде чест да приемем теб и твоята флейта. Ти си много повече фея, отколкото човек.

Уна сбърчи нос.

— Но все още си лековерен като човек.

Люк въздъхна тихо — не знаех дали беше въздишка на тъга или на признателност за живота, който получи.

Не беше честно. След всичко, което преживяхме, след всичко, което се случи, трябваше да остана с него. Но нямаше никакъв начин нашата история да има друг, по-справедлив край.

— Направи го — каза Уна. — Престани да се цупиш. Цялото слънцестоене е пред вас. Можете да бъдете заедно до края на нощта. Ние, феите, сме тук, докато звучи музиката.

Оставих Джеймс и се върнах обратно при клетката. Люк ме целуна по бузите, по челото, по устните… После прошепна с парещия си дъх:

— Благодаря ти, че за теб любовта ни означаваше толкова много.

Елинор застана до нас, царствена с окървавената си диадема, и изтегли белия си костен кинжал от ножницата му.

— Признавам — прошепна тя с уважение, — това беше една чудесна игра. — Подаде ми кинжала. Бяха ми нужни няколко секунди, за да осъзная, че иска да отворя клетката с него.

Без да се замислям и миг повече, поех ножа и го забих в горната част на клетката. Решетките отскочиха встрани като опънати струни, а птицата запляска с криле по дъното; очите й бяха изпълнени с ужас. Виждах как сърцето й бие през крехката кожа на гърдите й.

— Шшш… — прошепнах й аз. Протегнах се и я хванах внимателно за крилата. Беше невъобразимо лека и имах чувството, че ще се разпадне в шепите ми, ако натиснех малко по-силно. Погледнах към Люк. Очите му бяха втренчени в мен и не помръдваха.

Душата в ръцете ми се устреми към гърдите му и аз я оставих да ме поведе натам. Представих си го пред мен, млад, жизнен и усмихнат; представих си всичко, което бихме могли да имаме. Исках да кажа нещо като „сбогом“, но всъщност имаше ли нещо, което да не си бяхме казали? И тогава пуснах душата му да влети обратно в него.

Люк простена — и когато примигна, беше жив. Беше толкова жив, очите му бяха толкова искрящи, а лицето му толкова сияйно, че осъзнах — не знам нищо за него. Усмихна ми се — това странно, младо, диво създание — и ме целуна страстно.

Уна дойде при нас и го дръпна за рамото.

— Вече си един от нас. Свързан си с музиката за вечността. Музиката те притежава. Музиката е твоят живот.

Люк погледна към мен.

— Докато има музика тази нощ, аз ще съм тук с теб, красавице. Вземи арфата си.