Ридание

Двайсет

Вратите на гимназията бяха заключени, но с луната зад гърба ми това не ме притесняваше. Отне ми само секунда, за да отключа мислено вратата и после да я заключа внимателно зад гърба си. Коридорите бяха осветени съвсем слабо в синьо-зелено от флуоресцентните лампи, а прозорците на класните стаи се очертаваха като черни квадрати на стените. Познатата миризма на стотици ученици и книги и на храна от стола накара стомаха ми да се свие от притеснение. Сякаш никога не бях напускала това място. Беше ми нужно малко време, за да се успокоя и да си припомня колко силна съм вече.

Все пак се поколебах за секунда в началото на главния коридор, защото не бях сигурна накъде да поема. В началото. Ще свърши там, където започна, каза танцуващата фея. Но къде е началото? В тоалетната, където Люк ме завари да повръщам? На пейката в задния двор, където репетирахме?

Не, разбира се, че не. Всичко започна, когато излязохме да свирим заедно на сцената и накарахме цялата пълна с хора зала да замълчи. Това беше началото: първият път, когато бях използвала силите си, макар още да не знаех за тях. Беше болезнено очевидно — това, което Джеймс наричаше „странен «ха-ха» момент“.

Кецовете ми скърцаха, докато вървях по коридора към залата. Предстоеше нещо лошо и бях наясно с това. Ослушвах се за чужди стъпки, макар изобщо да не бях сигурна, че ще успея да ги чуя от тъпите си скърцащи подметки. Взирах се във всеки тъмен прозорец, за да проверя дали някое странно създание от света на феите не ми устройва засада.

Гимназията обаче изглеждаше напълно пуста, странно празна. В главата си чух как гласът на Люк ми казва: Имай вяра в себе си.

Споменът за гласа му ми вдъхна смелост и инстинктивно изпънах рамене. Аз съм силна. Отворих вратите на залата с тласък.

Вътре беше тъмно. Знаех, че редици от невидими сгънати столове се простираха пред мен, без да ги виждам, но сцената беше леко осветена, сякаш в момента се играеше някакво представление. В ъглите й имаше части от декора на „Сън в лятна нощ“ — не знаех дали бяха изостанали, или тепърва ги подготвяха за нещо, което предстоеше. Сред царящия на сцената хаос имаше кръг празно, чисто пространство. В средата му забелязах малка тъмна купчина, към която беше насочен прожектор.

Можеше да бъде всякаква купчина, но в този момент знаех много добре какво беше. Исках да се затичам по пътеката и да скоча на подиума, но ми беше ясно, че това е капан. Защо иначе Те биха сложили Джеймс под прожектора, ако не за да ме подтикнат да се кача горе?

Затова започнах да пристъпвам бавно по тъмната пътека, оглеждах се предпазливо и се взирах във всяко кътче, като се ослушвах за какъвто и да било шум и душех за аромат на мащерка. Залата обаче изглеждаше напълно празна като останалата част от училището. Изминах целия път до стълбите пред подиума, изкачих се по тях и стъпих на гладкото бяло дърво на сцената, но продължавах да бъда сама.

Чувствах се напълно открита под ярката светлина на прожектора, но пристъпих към купчината и разпознах цвета на любимата тениска с „Аудиослейв“ на Джеймс, Не виждах все още лицето му, но след като бях видяла мястото на катастрофата, знаех, че гледката няма да ми хареса. Преглътнах, не бях готова за това. Моля те, бъди жив.

Коленичих и докоснах колебливо с ръка раменете му. Моля те, бъди жив.

Главата му се обърна към мен и Луничавия перко ми се ухили.

— Жив съм.

Отскочих назад, пързаляйки се по гладкия под, а Одан се изправи, облечен с окървавената тениска на Джеймс. Гривната блестеше под ръба на ръкава му, а той се усмихваше широко, доволен от ужаса, който беше предизвикал в мен. Ноздрите му се разширяваха, сякаш вдишваше миризмата, която излъчвах, а езикът му облизваше устните бавно от единия до другия край.

— Къде е той? — изръмжах аз, когато разстоянието помежду ни ми се стори малко по-безопасно. Представата, че може да ме докосне, предизвикваше в мен същото отвращение, както и самата мисъл, че носеше тениската на Джеймс. Беше я свалил от тялото му, докато е лежал окървавен на земята; просто не можех да спра да мисля за това. — Какво си му направил?

— Аз? Почти нищо. Колата беше свършила по-голямата част от работата.

Нямаше накъде повече да отстъпвам — следващата ми крачка щеше да ме отведе долу по стълбите, в мрака. Но не се и наложи — светкавично бързо Одан застана до мен, а уханието на билки, което се излъчваше от него, беше толкова силно, че главата ми се замая.

— Скоро — прошепна той почти в ухото ми, изпълвайки всяка частица от мен с мирис на мащерка — ще мога да те докосвам. — Протегна дланта си напред, с разперени пръсти, към ключицата ми. Поколеба се на милиметри от кожата ми, толкова близо, че можех да видя съвсем ясно всяка резка и всяко петънце по кожените гривни на китката му. И отново видях спомена на Люк за него — как измъчва момичето, видях покритата с кръв кожа на ръцете й.

Направи нещо. Направи нещо. Инстинктите ми се пробудиха. Повдигнах рязко коляно и макар да пропуснах „семейните му ценности“, все пак успях да го ритна силно в бедрото. Замахнах с юмрук към лицето му, мислейки си колко хубаво би било да разбия няколко от хилещите се бели зъби. Той отскочи крачка назад, избягвайки с лекота удара, и ми се усмихна с игриво наклонена глава. В този момент приличаше на изключително красив зъл модел, излязъл от страниците на луксозно модно списание.

Изпълзях встрани от него, обратно към центъра на сцената, мислейки си само, че ми трябва по-голямо пространство за маневриране. Одан наблюдаваше действията ми с лека, почти приятелска усмивка на луничавото си лице.

— След като Тя накаже Люк за неподчинението му, ще го попитам отново дали ще се съгласи да те сподели със стария си приятел. Сигурен съм, че този път ще каже „да“.

— Задник.

Одан започна да дъвче нокътя на палеца си, а после махна небрежно с ръка зад гърба ми.

— Внимавай къде стъпваш, съкровище.

Погледнах бързо зад себе си. О, мамка му, мамка му, мамка му.

Върху купчина изпочупени дъски със стърчащи гвоздеи и останки от декори, боядисани в грозно зелено, лежеше захвърлено полуголо тяло. Въпреки че не исках да виждам нищо повече, погледнах по-отблизо към тъмните изцапани дънки, към покритите с кървави петна гърди и израненото лице на Джеймс под разпилените кичури коса. Потиснах желанието си да повърна.

— Мисля, че горкото нещо си е пробило белия дроб — чу се звънлив, искрящ глас над мен. — Спря да диша веднага след като го донесох тук.

Погледнах към красивото лице на Елинор, която се взираше доброжелателно в мен. Елегантната й бяла рокля беше цялата изпръскана с кръв. Тя огледа за секунда изцапания си нокът, после го облиза внимателно, за да го изчисти. Светът ми се разлюля.

— О — каза Елинор с толкова красив глас, че ми се прииска да заплача, и погледна към купчината, която представляваше Джеймс. — Отново диша. Истински боец е, не си ли съгласен, Одан?

До мен Джеймс потръпна и си пое дъх, а след една прекалено дълга пауза, и още един.

— Кучка! — изкрещях аз. Искаше ми се да знам по-лоша дума.

Елинор се намръщи кокетно и размени поглед с Одан.

— Винаги забравям колко лесно се ядосват.

В гърдите ми се надигна ярост и се смеси с нощта, която вече беше завладяла сърцето ми. Имах чувството, че гневът вътре в мен ще избухне и цялото ми тяло ще се пръсне. Луничавия перко се протегна отново, за да ме докосне, и аз се втурнах напред и замахнах към него с ръка и с всичко, което се беше събрало вътре в мен. Той буквално полетя по сцената и се заби в местата на оркестъра; не го чух да мърда оттам, но бях сигурна, че не е мъртъв.

Елинор прикри превзето устата си с ръка.

— О. Ах, ах. Това не беше много мило. — Погледна ме и поклати глава. — О, скъпа, това въобще няма да й хареса. Тя ще прекрати цялото ни забавление по-рано, ако я предизвикваш така.

Забавление. Не можех да се сетя какво да кажа. Как може да говориш със същество, което намира това за забавно?

— Диърдри Монахан. — Елинор произнесе високо името ми — от устата й то звучеше безкрайно изтънчено. — Съжалявам, че играта ни явно не ти е приятна.

— Не съм тук, за да си играя — изсъсках аз.

— О, вярно — засмя се Елинор и усетих как косъмчетата по ръцете ми настръхват. — Ти си тук, за да спасиш приятеля си от нашите лапи. И за да освободиш Люк Дилън от Нейните лапи. — Усмивката й беше победоносна. — В мига, в който те видях, разбрах, че си много амбициозно момиче.

Пристъпи към мен и прокара пръст във въздуха край брадичката ми, толкова близо, че почти усетих допира й.

— Не съм убедена обаче, че си обмислила добре намеренията си. Би ли искала да ти помогна да решиш гатанката, която Тя ти постави?

— Благодаря, но не.

Елинор се засмя, сякаш казах нещо много смешно, а после застана под светлината на прожектора. С вдигнатите си встрани ръце изглеждаше като разпъната на кръст кралица на красотата, червените линии кръв по роклята й допринасяха за драматичния ефект. Проговори с тържествен глас:

— Целият свят е сцена. Би било жалко да не използваме тази, нали? Нека да разиграем нашето малко представление. Одан, надигни се, имаме нужда от теб.

Одан явно нямаше нужда от насърчение — вече беше станал и се качваше по стълбите към подиума. Моят яростен изблик очевидно не бе успял да размести дори един от модно подстриганите му кичури.

— Виж — каза Елинор, — дори си имаме и реквизит. Светлини, моля! — Плесна с ръце. Звукът отекна в залата и малки, блещукащи като светулки светлинки се появиха между дланите й. Тя дъхна срещу тях и те полетяха, виейки се, към задната част на сцената.

Арфата ми. Смаях се от появата й. Те са били в дома ми. Взели са арфата ми. Представих си как Дилия се усмихва и им отваря вратата.

— Никое представление не е завършено без добър реквизит. — Елинор ми направи жест да седна зад арфата. — Ще ни посвириш ли, Диърдри?

Отвърнах през стиснати зъби:

— Предпочитам да гледам.

— Много добре. Тогава аз ще играя Диърдри. — Постави длан на гърдите си и изведнъж усетих как някак успя да изтегли от мен огромна струя енергия. И след миг пред мен стоеше друга Диърдри, но говореща с гласа на Елинор. — Одан, би ли играл злощастния и обречен Люк Дилън?

— Прекалено съм хубав за тази роля. Но — тук той погледна многозначително към мен — да бъдеш Люк Дилън има и някои преимущества. — Този път бях подготвена и се противопоставих на опита да извлекат енергия от мен, но докато гледах как лицето на Одан приема чертите на Люк, видях как тялото на Джеймс се сгърчи върху купчината боклуци.

Елинор се намръщи, цупенето й беше болезнено красиво дори върху моето лице.

— О, това беше доста егоистично. Ти имаш повече сила за споделяне от него. — Очите й пробягаха по сцената. — И тъй като не искаш да ни посвириш, а всички останали са навън и се наслаждават на слънцестоенето, предполагам, че ще трябва да се задоволим с този труп, който да изиграе гайдаря. — Посочи небрежно към Джеймс. — Той се справя доста добре.

Плесна с ръце още веднъж.

— Музика, моля. — Арфата ми започна да свири сама акордите на моя аранжимент на „Риданието на влюбената фея“, а Елинор запя:

Направи пауза и вдигна драматично ръце с разперени пръсти към гърдите си.

— О, скъпи Люк, толкова много те обичам.

Одан се изсмя подигравателно. Смехът му изглеждаше толкова странно и зловещо на лицето на Люк, че извърнах поглед встрани.

— И аз те обичам, любима.

— Ще те освободя от оковите ти.

Одан се приближи до Елинор.

— А аз ще те освободя от дрехите ти.

Елинор се усмихна.

— Това е съдбата ни, нали? И ще избягаме заедно далече, далече.

— О, със сигурност ще направим нещо заедно. — Одан се протегна към Елинор, но тя го отблъсна и постави театрално ръка под брадичката си, преструвайки се на дълбоко замислена.

— А какво ще стане с отхвърления ми любим? Гайдарят лежи там и всеки момент ще умре. — Елинор направи крачка към тялото на Джеймс и погледна към него жално, а тъгата й беше почти убедителна. — О, знам. Ще го заведа на лекар, за да го поправят.

— Това, което Бог е направил, нека никоя фея не унищожи — отбеляза иронично Одан.

Елинор се протегна към Джеймс и повдигна едната му ръка. Ужасният стон, който нададе той, ме накара да прекося половината сцена до него, преди феята в моя образ да вдигне ръка, за да ме спре. Тя пусна ръката му обратно върху боклуците и се обърна натъжено към Одан:

— Няма смисъл, любов моя. Никой човек не може да помогне вече на гайдаря. Нека го зарежем и да избягаме.

Потърка ръцете си една в друга, сякаш втриваше крем в тях, а после бавно ги раздалечи. Между пръстите й се появи нещо като призрак на гълъб.

— Намерих душата ти. Сега ще те освободя.

Одан пристъпи към нея драматично и изпъчи гърди напред.

— Давай, готов съм!

Елинор притисна призрачния гълъб към гърдите му и започна да пее отново:

Одан се усмихна широко, докато пръстите й го докосваха, а после лицето му внезапно се превърна на пепел. Със силен трясък се строполи на пода и затвори очи. Елинор се престори, че изтрива сълза от очите си, и се обърна към невидимата си публика:

— Скъпи зрители, може да сметнете този развой на събитията за малко… шокиращ. Защо любовта на живота ми лежи мъртъв на земята, когато се предполагаше, че го освобождавам от оковите му? О, но вие забравяте колко древен е всъщност наемникът. А как е възможно едно хилядагодишно момче да оживее, след като тялото му отново е станало едно цяло с душата му?

Обърна се към мен и на лицето й отново се появиха нейните черти.

— Виждаш ли колко глупаво щеше да постъпиш? Той не може да бъде освободен, независимо от благородните ти намерения. Няма значение дали ще стане тази нощ или след хиляда нощи — неговата душа ще отиде в ада. От години наблюдавам живота му и повярвай ми, заслужил е съдбата си.

Гледах втренчено към тялото на приелия образа на Люк Одан на пода на сцената. Не можех да помръдна, докато Одан не се отърси от чертите на любимия ми и се изправи отново, наблюдавайки реакцията ми с очевидно удоволствие.

И в този миг, когато си мислех, че не може да стане по-лошо, усетих как всички звуци и цялата светлина бяха изсмукани от ушите и очите ми. Зад мен се спусна тежка завеса, стигаща до земята с кадифените си драперии. После звукът се върна обратно и едновременно с него дойде и светлината. Завесата цялата се разтресе, повдигайки се нагоре.

Кралицата се появи сред кадифето и блъсна драпериите зад себе си, пристъпяйки напред с гордо вирната брадичка. Нямаше никакво съмнение коя е тя — излъчваше власт и безвремие, макар лицето й да беше младо като моето. Нежната й руса коса се виеше на изящни къдрици, краищата й бяха леко извити навътре към бузите. На челото й беше закрепена диадема от ковано злато, която придържаше косата да не се разпилява и имаше зловеща прилика със златната гривна окова на Люк. Тя беше едно от онези красиви създания, заради които обикновените момичета мразеха да се гледат в огледалото, независимо какво самочувствие бяха имали, преди да я срещнат. После клепачите й се повдигнаха и две древни очи се взряха в мен. Изпитах погнуса — беше като да надзърнеш в бебешка количка и вместо невинно личице да откриеш змия.

Елинор и Одан коленичиха ниско, челата им допряха пода.

Очите на Кралицата пробягаха по сцената: арфата ми, Джеймс върху купчината дъски и аз, стояща на крачка от нея.

— Защо още не е мъртва? — За моя изненада гласът й звучеше отегчено и леко напомняше за интонацията на Люк — може би това ставаше с човешкото тяло след хиляда години в света на феите.

Одан ми се ухили.

— Ние просто малко се забавлявахме.

— Ще има повече забавления, когато тя умре. — Кралицата погледна към мен и попита с недоверие в гласа: — Ти ли си Диърдри? Мислех, че като те видя, ще разбера защо Люк Дилън отказва да се подчини на заповедите ми. Но ти… — сви рамене, очевидно изумена. — Ти си толкова обикновена.

Думите й бяха толкова човешки, че най-накрая се осмелих да проговоря.

— Ти също някога си била обикновена.

Кралицата ме погледна смаяно.

— Сравняваш своя живот с моя?! Ти си нищо. А аз съм всичко. Затова ли не искаш да умреш? Смяташ, че животът ти има някаква стойност? Твоята история е разказвана и писана хиляда пъти и във всяка версия ти и твоят възлюблен умирате.

Тя пристъпи към мен, силата се просмукваше от нея и аз се запрепъвах назад, задушавайки се от чистата енергия, която се изля към мен. Истина ли беше това, което казваше? Нима изживявах своя версия на „Риданието на влюбената фея“?

Внезапно усетих подръпване за глезена, кракът ми бе хванат в нещо и изтеглен нагоре; всичко стана толкова бързо, че дори не успях да си поема дъх. След секунда вече висях с главата надолу на един крак, а железният ключ се люлееше пред лицето ми. Повдигнах ръце да се хвана за въжето, но бях уловена в най-стария ловджийски капан и не успях да се изправя, а продължих да си вися безпомощно като диво животно.

Смехът на Одан се разнесе из сцената и той запляска с ръце, без да обръща внимание на мрачното изражение, появило се на лицето на Кралицата. Застана под мен, лицето му беше точно срещу моето, а ключът се полюшваше между нас.

— Вече бях решил, че никога няма да стъпиш в примката ми.

Протегна се към шията ми, пръстите му изгаряха кожата ми дори без да я докосват, и започна да развързва връвта, на която беше закачен ключът.

Не. По дяволите, не.

Призовах мрака отвън, погълнах го в себе си с надеждата да го запратя в лицето му. Каквото и да е, само да успея да го задържа далече от „тайната“ на Люк.

— Не, Диърдри Монахан — каза кралицата със спокоен глас. — Не мисля.

И просто така, в мига, в който произнесе името ми, се почувствах напълно празна отвътре, като внезапно изпуснат балон.

Ключът изтрополи на пода в краката на Одан. А аз веднага усетих с цялото си същество, че съм безкрайно слаба, изтощена и пленница във вечността. Значи затова феите пазят имената си в тайна.

— Сега може ли да си поиграя с нея? — Думите на Одан бяха насочени към Кралицата, но очите му не се откъсваха от лицето ми.

— Той доста се потруди за нея — подкрепи молбата му Елинор.

Кралицата направи небрежен жест — съвсем по тийнейджърски, в смисъл все тая — и в същия миг Одан се покатери в горната част на сцената, за да пререже примката. Умът ми препускаше бясно, опитвайки се да открие някакви варианти за бягство, но мислите ми се отдръпваха встрани като вода при отлив, изтласквани навън от силните удари на сърцето ми.

И тогава паднах. Едва имах време да изпъна ръцете си, когато изгаряща болка прониза тялото ми — първо тила, после лявата ръка. За миг изгубих съзнание, после въздъхнах, за да си поема дъх, и отворих очи. Лежах на купчината дъски до Джеймс. Не можех да помръдна. Не можех да дишам. А болката в лявата ръка направо ме убиваше.

О, Господи. Очите ми се спряха на ръката ми и стомахът ми се преобърна. В горната част на дланта ми беше забит дълъг гвоздей. Беше преминал през нея и няколко сантиметра от него се подаваха от другата страна, а около мястото, където беше проникнал, нямаше почти никаква кръв.

— Нарани ли се? — Одан се наведе над мен и притисна другата ми ръка към земята, без да обръща внимание на прикованата ми към счупената дъска длан. Хилеше ми се широко, а очите му искряха. Тялото му беше прекалено топло и ме изгаряше, а ухаещият му на мащерка дъх проникваше в мен, когато се опитвах да дишам. Би трябвало да се страхувам, но вместо това мислех само колко се радвам, че Люк не е тук да ме види, притисната под тялото на Луничавия перко. От тази мисъл в ъгълчетата на очите ми избиха сълзи от срам. — Мисля, че е време малко да се позабавляваме двамата.

При думите му Джеймс се размърда на купчината до мен. Зъбите му скърцаха, а гласът му едва се чуваше.

— Махай се от нея.

Одан се обърна към мен.

— Трябва да изчакаш малко, любима. — Протегна се към кръста си и извади ножа от ножницата му. — Първо ще се погрижа за приятелчето ти.

Добре. Достатъчно. Докато Одан вдигаше ножа, аз призовах отново всяка частичка сила, която ми беше останала, и замахнах с лявата си ръка — с гвоздея, дъската и всичко останало — към красивото лице на Луничавия перко. Той нямаше време да се отдръпне и гвоздеят се заби в бузата му.

Ръката му изпусна ножа.

Одан дръпна рязко бузата си от гвоздея и се изтърколи встрани. Вперил поглед в мен, докосна с пръсти раната на лицето си. Не беше по-голяма от раната на дланта ми и определено не достатъчно тежка, за да го убие, но очите му ми казваха друго.

И после дупката, която желязото беше направило, започна да се разраства на всички страни, превръщайки се в зелено фино листо. А след това се появи друго, и друго, и още едно… Зеленината превзе бузата му, превърна се в красиви бели цветя с жълти тичинки, в пурпурни маргаритки с черна сърцевина и в малки розови дамски сърца22, които разцъфнаха, докато той се препъваше и отстъпваше назад. За секунди от мръсната твар, която беше Одан, поникна съвършена красота и го погълна целия, създавайки нов живот и обещание за чиста радост. Той падна назад, но преди да се удари в пода, вече представляваше водопад от цветя, които се разпиляха по сцената с лек шепот.

Стиснах зъби, издърпах дланта си от гвоздея и сграбчих бързо ключа си. Ръката ми беше окървавена, но вече не ме болеше. Това лошо ли беше? Кралицата погледна към купчината цветя, която някога беше Луничавия перко, и извърна глава към Елинор.

— Времето за игрички свърши. Доведи ми Люк Дилън.

Спрях да дишам.

— С удоволствие — отвърна Елинор и профуча през цветчетата, сякаш те не означаваха нищо за нея. Наклоних се към Джеймс, опитах се да застана като щит между него и Кралицата, макар че едва ли можех да направя нещо, ако тя поискаше да го убие. Тя знаеше името ми. Имаше силата да контролира действията ми. Малка част от мен мечтаеше Люк да влети в залата и да ме спаси отново, но не вярвах наистина, че този път събитията щяха да се развият по този начин.

Кралицата погледна към мен, очите й пробягаха между окървавения ключ в ръката ми и Джеймс зад гърба ми.

— Не си достатъчно силна, знаеш го, нали? Нямаш силата да ме убиеш. Нито да властваш над Тях.

Стиснах юмрука в скута си, прегърбих инстинктивно рамене и отвърнах на погледа й.

— Нямам никакво желание да властвам над Тях.

Тя сви рамене.

— Тогава Те ще те убият. Не си ли чувала легендите? Не знаеш ли какво става с господарите на детелините, които не могат да контролират създанията от света на феите? Избождат очите им. Парализират ги. Убиват ги.

Знаех, че казва истината, защото думите й ми напомниха приказките от детството ми. Но мислите ми не искаха да се занимават с нея и се връщаха постоянно към паметта на Люк: как танцува бърз рил в кръг, очертан от феи, които размахват лъковете си и удрят барабани. Разпознах Брендън, видях усмивката на Уна, чух суровата красота на мелодията. Това беше един от най-прекрасните спомени, които бях получила от Люк, единственият, който ме накара да поискам да бъда част от него.

— Диърдри — каза рязко кралицата и привлече отново вниманието ми. — Вече си се предала. Остави ключа на земята и обещавам ти, ще приключа бързо с теб.

Намръщих се. Нещо в думите й ми напомни за приглушения глас, който ми пееше тази сутрин легендата за другата, третата Диърдри.

Но преди да помисля дори дали това е важно по някаква причина, Кралицата погледна към завърналата се на сцената Елинор. Господи. Къде беше Люк? Мъртъв ли беше?

Изражението на Елинор беше неразгадаемо.

— Дийна шии са навън, кралице моя. — Повдигна елегантно вежда и можех да се закълна, че на лицето й почти се появи усмивка. — Настояват да ги приемете.

Кралицата изглеждаше изненадана, но след това се усмихна с пренебрежение.

— Дийна шии са никои. Нямат правото да настояват за нищо.

— И аз им го казах, кралице моя. Но те казаха, че Господарката на детелините е спасила живота на един от тях, tarbh uisge, и законът ги задължава да й дадат подарък в замяна.

Очите ми се стрелнаха към Кралицата.

Лицето й беше мрачно, но тя не се съгласи с Елинор.

— Шии са прекалено слаби, за да идват тук, без да са призовани, дори и в такава нощ. Кой ги е призовал? Това е забранено. Кой ги е призовал?

— Аз.

По тялото ми премина тръпка — то ми каза кой е проговорил, преди да се обърна да го видя.

— Люк Дилън! — Ако преди лицето на Кралицата беше мрачно, сега направо стана ужасяващо.

Елинор отстъпи встрани, като остави Люк да се качи на сцената. Очите му ме потърсиха и видях огромна болка в тях. Не можех да спра да го гледам, застанал там с искряща от светлината на прожектора коса, с бледо лице… Раменете му бяха изпънати като за битка, но очите му се бяха предали.

— Люк Дилън — повтори кралицата. — Забранено е да се призовават дийна шии. Искаш ли да видиш как душата ти гори в ада?

— Всичко свърши — каза Люк и хвърли кинжала на подиума. Той се изтърколи по гладкия под с категоричен звук. — Вече няма да изпълнявам заповедите ти. Прави с мен каквото поискаш, но аз приключих с теб.

Кралицата направо излъчваше ярост; видях как слънцето залязва в очите й.

— Наемнико, имаш прекалено много за губене. Как можеш да ми отказваш?

Макар че думите на Люк бяха предназначени за нея, той гледаше към мен, когато каза:

— T mo chr i istigh inti.

— Как можеш да я обичаш? — изпищя кралицата. — Тя е едно нищо.

И тогава, докато светлите очи на Люк ме изпиваха цялата, казвайки: „Съжалявам, това е всичко, което мога да направя“, аз си спомних. Господи, каква идиотка съм!

— Не съм нищо — Изправих се на крака. — Не съм нищо, Диърдри О’Брайън.

Кралицата извърна съвършеното си лице към мен невярващо.

— Това е името ти, нали? — Пристъпих към нея. Не ми беше нужен отговорът й — знаех, че е истина. Усещах силата, която се съдържаше в него. Сила над нея. Властта над името й, съчетана с гръмотевичния мрак отвън, ме караше да се чувствам непобедима. Знаех, че съм по-силна от нея. Слънцето току-що беше залязло.

Погледнах към древните й змийски очи и в същия миг видях един от спомените на Люк зад собствените ми очи. Този Люк, стотици години по-млад, но със същото лице, стоеше пред Кралицата, облечен в странни дрехи. Тя изглеждаше съвсем като днес, със същите вече изпълнени с време очи.

— Никога не ще те обикна — каза Люк. — Няма да те лъжа. Никога не ще те обикна.

Кралицата не изглеждаше изненадана. Вместо това го заобиколи, дългата й пищна рокля се влачеше зад нея и закачи глезена му. Той стоеше мълчаливо и неподвижно в очакване на нейния гняв. Дори и да беше уплашен, не го виждах в паметта му. Кралицата прокара пръст по бицепса му, на мястото, където сега беше пристегната гривната му, изгледа го замислено, а после му се усмихна.

— Съвсем скоро ще пожелаеш да си го направил.

Гневът ме изтласка рязко от спомените в настоящето. Можех да я нараня. Можех да си спомня всяка жестокост и болка, която беше причинила на Люк, и да използвам мрака, за да я унищожа напълно.

Исках го. Исках да я смачкам и после да кажа нещо умно и язвително, докато се гърчеше и умираше като жалък паяк.

Сякаш беше разчела мислите ми — а може би наистина го беше направила — в този момент каза презрително:

— Все още не си достатъчно силна, за да контролираш феите. Ти си слаба, освен ако не цари пълен мрак. Не е нужно да се изправяме една срещу друга… Мога да те науча. Мога да те науча да откриваш тъмнината, която се скатава в ъглите на стаите. Да използваш нощта, която се крие под преплетените клони на дърветата. Да откриваш мрака в себе си, независимо кое време на денонощието е. Мога да те направя повече от това, което си.

Докато говореше, видях как вечерта изпълва очите й, а лятото кара цветята да се появяват и да разцъфват по кожата й, но без да я поглъщат като Одан. Косата й се спускаше по раменете в каскади от смеещи се летни водопади, които преливаха един в друг, но никога не стигаха до земята. Ръцете й се протегнаха към мен, през върховете на пръстите им излизаха виещи се лози и корени и се устремяваха към светлината на прожектора.

— Не. — Протегнах ръка към Люк, а той пристъпи към мен безмълвно, преплете пръстите си с моите и ги стисна силно. Господи, ръцете му бяха толкова студени! Сякаш вече беше мъртъв. — Не, не мисля. Искам да се срещна с дийна шии.

Величествената вечер завладя Кралицата внезапно. Яростта се надигаше в нея на гигантски вълни, но тя не можеше да откаже — бяхме две равни сили на шахматната дъска. Обърна се към Елинор:

— Вземи душата на Люк Дилън.

Двайсет и едно

Паркингът пред училището беше претъпкан с феи във всевъзможни размери и форми. Високо в нощното небе се извисяваха клади, от които към звездите хвърчаха искри и въглени. Видях феи-птици: острите им клюнове стърчаха цял метър пред телата им; имаше и изумително красиви феи, пред които и най-ослепителните супермодели изглеждаха като невзрачни гимназистки. Имаше мъже, които сякаш току-що бяха извадени от водата, и грациозни малки феи-деца, които като че ли бяха слезли от небето. От всеки ъгъл се носеше музика и всички танцуваха, въртяха се, пееха…

Ние стояхме точно пред изхода за сценичния състав и приличахме на едно обикновено съвременно семейство с малко по-необикновени проблеми. Люк се притискаше до ръката ми и както обхождаше с очи цялото пространство пред нас, приличаше на ястреб. Кралицата беше на няколко крачки зад нас, абсолютно не на място на прашния асфалт, което й придаваше още по-внушителен вид.

От тълпата излезе напред Томас Стихоплетеца — къдриците му се виеха повече от обикновено — и застана пред кралицата.

— Добро да е слънцестоенето, господарке моя. — Гласът му беше изпълнен с уважение и предпазливост, но не звучеше много искрено.

— Разкарай се, Стихоплетецо. Ти избра на чия страна да застанеш. — Кралицата вдигна небрежно ръка, без изобщо да откъсва поглед от тълпата, и Томас се прекатури близо до краката ми. — Ще се разправям с теб и с бъбривия ти език по-късно.

Люк му подаде ръка, Томас я прие и се изправи сам. Очите му срещнаха моите, но не каза нищо, докато заставаше бавно зад мен. По дяволите, май вече си имам свита.

— Не виждам дийна шии — обърна се към мен Кралицата. — Опасявам се, че са те забравили.

Може би беше вярно. Нямах никаква представа какво да правя сега.

— Не бързай толкова — прошепна глас, който звучеше едновременно като песен и заклинание. Очите на Елинор се разшириха, когато Уна се плъзна безшумно зад нея. — Не е необходимо да изглеждаш толкова изненадана — каза тя. — Само лекичко те щипнах.

— Не приближавай повече — предупреди я Кралицата и вдигна ръка. — Ще те разсека на две.

— Ела тук! — Гласът на Брендън излъчваше притеснението, което липсваше на лицето на Уна. Той изглеждаше почти толкова царствено колкото самата Кралица, пробивайки си път сред веселящите се феи, възседнал пъстър сив кон, украсен със звънчета. Камбанките по копитата му дрънчаха при всяка стъпка, а тези, които висяха от юздите му, запяха красиво, когато конят скочи като призрачно видение в средата на танцуващите в кръг феи. Зад него още шест коня си пробиваха път през тълпата, всичките пъстросиви, с тръпнещи тела, в които се отразяваха цветовете около тях. Многобройните камбанки би трябвало да създават огромна какофония, но вместо това се чуваха безкрайно звънливите акорди на една изумителна мелодия. Въпреки всичко случващо се и надвисналата опасност затаих дъх, смаяна от чудото.

Уна затанцува в кръг около мястото, където беше спрял Брендън, и подръпна поводите на юздите му, за да чуе отново звъна на камбанките.

— Не ти ли казах, че ще бъдат на тази врата? Не се ли чувстваш глупаво сега? — Тя размърда пръстите си в посока на Кралицата и Елинор, която стоеше зад господарката си с покрита клетка в ръка. — Виж как се е надула като паун!

Не бях сигурна дали Кралицата или Елинор беше паунът, но нито една от двете не изглеждаше доволна от сравнението.

— Кажете какво искате — озъби се Кралицата. — Щом така или иначе сте дошли дотук.

Люк се поклони леко към Брендън, колкото беше възможно, без да пуска ръката ми.

— Добро да е слънцестоенето, Брендън. Моля те, побързай. Нямаме много време.

Брендън му кимна в отговор и погледна към другите дийна шии. Те пришпориха конете си и накрая се подредиха в редица по седем, рамо до рамо, толкова близко, че босите стъпала на единия конник допираха пръстите на краката на другия до него.

— Диърдри — каза Брендън. — Тази нощ ти спаси tarb uisge и това ни свърза с теб. — Той запя:

Взирах се с недоумение в него. Той ме гледаше с очакване и бях сигурна, че в този момент се предполагаше да кажа нещо умно.

Томас се наведе към мен и докосна леко рамото ми.

— Живот за живот — прошепна той в ухото ми. — Това е песен за равновесието в природата. Ще ти дадат живот заради живота, който си спасила.

О.

О.

В главата ми се появи картина: Елинор притиска гълъба — душата на Люк — към гърдите на Одан и той се строполява на земята, мъртъв, носещ лицето на Люк. Но не беше нужно да свършва по този начин. Можех да измоля живота на Люк. Можех да спечеля душата му отново и да го спася. Това нямаше да бъде последният път, в който щях да държа ръката му. Моята история щеше да има щастлив край.

— Спаси неговия живот — прошепна ми Люк, допирайки устни до ухото ми. — Побързай. Не му остава много време.

Огромна вълна на вина ме заля и се изля като сълзи от очите ми. Как бях могла да забравя за Джеймс, захвърлен там, зад сцената, борещ се за живота си?! Що за човек бях? Разбира се, че трябваше да спася Джеймс. Какво си мислех? Извих леко глава към Люк, преглъщайки новия порой сълзи.

— Но тогава… кога… ако успея после да върна душата ти…

Люк ме целуна по ухото толкова бързо и леко, че целувката се сля с тихите думи, които устните му оформиха:

— Знам. Знам, красавице. Всичко знам.

Толкова силно го желаех, че ме болеше — тъпа болка някъде под ребрата ми. Исках да кажа: „Спаси Люк“. Щеше да бъде лесно.

И щеше да бъде грешка.

Забих поглед в земята, във всяка малка грапава пукнатина на асфалта. Ако човек се вгледа достатъчно дълго, може да види малките частици от различните лъскави скали, смесени в едно на повърхността му. Две блестящи капки се пръснаха на асфалта и аз погледнах към Брендън и изтрих бузата си с ръка.

— Благодаря ви за услугата. Наистина, много мило от ваша страна. Моля те, моля те, ще спасиш ли приятеля ми Джеймс? Ако можеш? — Почти щях да припадна при последните думи, но успях да довърша изречението си, преди на земята да се пръсне още една сълза.

— Добро момиче — каза нежно Люк.

— Къде е той? — попита Брендън.

Уна се завъртя край нас.

— Аз знам. Чувам го как умира вътре.

Брендън слезе от коня и я последва през вратата, държейки се на разстояние от мен и железния ми ключ, независимо че беше слънцестоене. Каза ми през рамо:

— Ще бъде направено.

И аз избухнах в сълзи. Не ме интересуваше кой гледа — Кралицата, Елинор, всички феи на света или каквито и други създания да се мотаеха наоколо в мрака. Не ми пукаше. Люк ме прегърна и ме остави да заровя лице в гърдите му. Усетих, че докато ме целуваше по косата, беше вперил очи в Кралицата.

— Остави я — гласът на другата Диърдри беше леден.

Ръцете на Люк се стегнаха по-здраво около мен, докато аз повдигах лице, за да я погледна. Червеното залязващо слънце отново пламтеше в очите й. Моля те, не ме оставяй. Той не го направи.

— Остави я.

Устните на Елинор се извиха в зловеща усмивка, щом долови гнева в гласа на кралицата си.

— Ще го направя, когато тя го поиска от мен — отвърна Люк. — Казах ти вече. Няма да се подчинявам на заповедите ти. Ако това означава да умра, така да е.

Ако се страхуваше, не го усещах. Кралицата се извърна бързо към клетката, поставена в краката на Елинор, и дръпна покривалото й. Под него, в клетка без врата, тънки като жици решетки обграждаха бял гълъб — толкова бял, че заслепи до болка очите ми. Той махаше ужасено с крила, блъскаше се в решетките на клетката и падаше на дъното й. Люк въздъхна, очите му не можеха да се откъснат от птицата, тялото му се притискаше силно до моето, но останалата част от него беше някъде другаде.

— Отвратително, нали? — попита Кралицата. — Изглежда единственият подходящ начин да се изрази същността на убиеца е във формата на мръсен, обикновен гълъб.

Думите изригнаха от устата ми.

— Да не се шегуваш? Това е най-красивото създание, което някога съм виждала. — Взирах се в съвършената птица в клетката. Чувствах, че тя е като обещание за тази чиста и величествена душа, която ние, хората, бихме могли да имаме, ако не се прецаквахме сами с такава лекота. Чувствах, че тя е началото на всичко.

Кралицата ме погледна изненадано.

— Последен шанс, Люк Дилън. Кажи ми, че ще ме обикнеш, и аз ще те пощадя.

Люк само поклати глава, леко движение, което усетих до бузата си. Отскубнах се от прегръдката му и пристъпих към Кралицата.

— Не можеш да накараш някого да те обича насила — не разбираш ли? Не можеш да принуждаваш другите да убиват заради теб. Не можеш да изискваш да ти бъдат поданици. Не можеш просто да заповядваш на някого да се влюби в теб!

Кралицата изпищя пронизително:

— Моите поданици ме обичат! Не ги принуждавам насила да ми се подчиняват!

Елинор повдигна многозначително вежди.

Реших да се възползвам от този малък жест и стрелях напосоки.

— Докажи го. Докажи го.

— Ти ще умреш, Господарке на детелините — изръмжа Кралицата. А после се провикна към поданиците си толкова силно, че гласът й се извиси над музиката и над смеха и веселбата. Те замръзнаха на място и просто усетих как в тази странна нощ магията надвисна във въздуха. — Виждате ли ме, мои прелестни поданици? Виждате ли красотата ми? Сега погледнете момичето, което твърди, че има власт над детелините — вижте колко е обикновена, колко е незначителна! Тя е никой, едно нищо, но твърди, че вие, моите поданици, не ме обичате!

Лека усмивка се появи по лицето на Елинор, която стоеше зад гърба на Кралицата. С всяка дума, която Кралицата произнасяше, усмивката ставаше все по-широка, докато накрая беше истинска агония да гледаш към тази изумителна красота.

Кралицата вдигна нагоре ръце и когато изпищя, гласът й беше пронизителен като лятна мълния.

— Изберете своята кралица!

Нощта мълчеше.

Беше толкова тихо, че чувах цикадите, жужащи в полето от другата страна на пътя, и жабите, квакащи в клисурата зад училището. Гумите на колите свистяха глухо на отдалечената магистрала, а над мен, в царящото наоколо абсолютно мълчание, чувах как електричеството пращи съвсем слабо в уличните лампи.

И тогава феите се втурнаха към Кралицата — полудяла маса от блестящи тела и крила, и човки, и нокти — и натискът на тълпата ме изтласка встрани от Люк. Шумът беше невъобразим: викове и смях, и ръмжене. Не знаех какво става, а и не можех да видя нито Люк, нито Кралицата, нито когото и да било от всички тези тела, които препускаха край мен.

Но един вик се чуваше над останалите — висок, писклив вопъл, който смрази кръвта ми със своята необузданост и луда ярост и постепенно заглъхна. И тогава видях висока фея, мъж с рунтава козина, растяща по раменете му, да крачи гордо към мен, държейки шепа руси кичури в огромния си юмрук. Дълга руса коса с малко червено в края. Все още не проумявах, докато не видях три грациозни феи, приличащи на върби, да танцуват в кръг и да си подхвърлят като топка една ръка. Видях как от нея капеше кръв. А после забелязах и две феи с цвета на небето да дърпат от двата края дълго парче плат от роклята на Кралицата.

— О, Господи! — Затиснах устата си с ръка. Застанала до мен, Елинор тихичко се разсмя, очевидно наслаждавайки се на гледката.

Едно създание, невероятно високо, с дълги като на кон уши, вдигна някакво окървавено парче над главата си и подивялата тълпа го приветства с тържествени викове, радваща се напълно искрено и първично на убийството, което беше извършила.

Те я бяха убили.

— Ди. — Люк блъсна встрани Елинор, сякаш изобщо не я забеляза, и ме сграбчи за рамото. — Добре ли си? Помислих… — спря, вперил поглед в една прилична на дракон фея, която се приплъзваше покрай нас с ръка, подаваща се от дългата й зъбата уста. Светлите му очи проследиха движението й, докато тя изчезваше в странната тълпа.

— Не мислех, че ще я убият.

— Реших, че си ти. — Внезапно осъзнах, че Люк за първи път изглеждаше уплашен. — Видях, че разнасят една ръка и…

— Замълчи. Добре съм. Всичко е наред. — Хареса ми, че поне веднъж аз бях тази, която го успокояваше, а не обратното, че аз се опитвах да му вдъхна сили. — Какво ще стане сега?

Висока фея, красив мъжки екземпляр, беше привлякъл вниманието на останалите и държеше високо в ръце окървавената диадема на кралицата. Гласът му прозвуча като хиляди гласове едновременно:

— Ние избрахме новата си кралица.

Тръгна през тълпата, феите му правеха път, докато той вървеше право към мен с кошмарната корона, все още покрита с кръвта на доскорошната им кралица. Дори не можех да си представя ужасната й тежест върху главата си. Потръпнах, ръката на Люк стисна по-силно рамото ми.

О, Господи! Не!

Феята приближаваше към мен през тълпата, не се отклоняваше от пътя си.

Не. Не аз. Не аз, пожелах си пламенно. Всеки друг, но не и аз.

Феята спря пред мен и видях как от диадемата потече кръв по ръката му.

Не и аз.

Той пристъпи напред и когато вече беше почти до мен, се извърна леко встрани и постави диадемата на главата на стоящата на една крачка разстояние Елинор.

— Да живее дълго новата ни кралица!

— О, обещавам. Така и ще бъде — каза тя.