Ридание

Едно

— Ще се почувстваш по-добре, след като повърнеш — обърна се към мен мама от предната седалка. — Винаги става така.

Както си седях отзад в прашното семейно комби, въздъхнах тихо и придърпах към себе си калъфа на арфата. Започваше да ми се гади. Хрумна ми, че твърдението на мама е единствената причина, поради която май щях да се откажа от кариерата на концертираща музикантка.

— Продължавай с вдъхновяващата си реч, мамо.

— Не бъди иронична. — Подхвърли ми сако, което си отиваше по цвят с панталоните ми. — Вземи това. Ще изглеждаш по-професионално.

Можех да кажа „не“, но беше по-лесно да го взема. Както майка ми каза, колкото по-скоро влезех в залата и приключех с изпълнението си — естествено, преди това трябваше да мина през тоалетните и да повърна — толкова по-скоро щях да се почувствам добре. След като всичко свърши, ще се завърна към обикновения си живот до следващия път, когато тя реши да ме изведе от клетката ми. Отказах й да ми помогне с носенето на арфата2, макар че много от другите участници се запътваха навътре, придружени от родителите си. Струваше ми се, че е по-лесно да си невидим, ако знаеш, че край теб няма някой, който непрекъснато те наблюдава с критичен поглед.

— Добре, ще паркирам колата тогава. И ще си потърсим места. Обади се, ако имаш нужда от нас. — Мама потупа гълъбовосинята си чанта, която пасваше идеално на гълъбовосинята й блуза с изрязано деколте. — Дилия също скоро ще дойде.

Мисълта за моята леля примадона засили желанието ми да повърна. „О, Диърдри, ще каже тя високо, искаш ли да ти помогна с този пасаж? Малко си недодялана в горния регистър“.

И тогава ще повърна върху нея. Ей, може би това не е чак толкова лош план. Макар че като познавам Дилия, тя ще има какво да добави и в този случай. „Диърдри, скъпа, наистина трябва да поработиш малко върху струята, ако искаш да повръщаш професионално някои ден“.

— Страхотно — промърморих аз. Родителите ми помахаха с ръка и ме оставиха сама да намеря откъде влизаха участниците в конкурса. Заслоних очи и погледнах към сградата на училището. Яркото следобедно слънце ме заслепяваше, но нямаше как да пропусна големия надпис Вход за участници. Бях се надявала да не ми се налага да се връщам в гимназията преди началото на следващата учебна година. Да… Дотук с мечтите.

Уф, наистина беше горещо. Погледнах нагоре с присвити очи; погледът ми се спря на бледата луна, все още увиснала на небето точно до слънцето. По някаква причина призрачният й вид накара стомаха ми да се присвие. По принцип съм си доста нервна, но това беше различна нервност. Имаше нещо магическо в тази луна, заради което ми се искаше да стоя там и да се взирам в нея, докато си спомня защо ме очарова така. Стоенето отвън в жегата обаче не беше от полза за нервния ми стомах, затова обърнах гръб на бледия диск и помъкнах арфата си към входа за участниците.

След като преминах през тежките врати, изведнъж ми хрумна, че преди майка ми да го беше споменала, не ми се повръщаше. Дори не мислех за състезанието. Вярно е, че докато пътувахме, изглеждах леко отнесена, с поглед от типа не-ме-разсейвай-мисля-си-за-нещо, който като че ли се предава по наследство в семейството ни, но причината не бе каквато майка ми предполагаше. Все още бях потънала в снощния си сън. След като тя ми наби идеята в главата обаче, а и конкурсът щеше да започне съвсем скоро, нещата поеха по обичайния си път и в стомаха ми настана истинско бедствие.

Жена с две брадички и папка със списъци в ръка ме попита за името.

— Диърдри Монахан.

Тя ме погледна сърдито — а може би това си беше нормалното й изражение.

— Някой те търси по-рано.

Надявах се, че говори за Джеймс, моя най-добър (единствен) приятел. Ако е бил друг, ми беше все едно дали ще ме намери. Исках да я попитам как е изглеждал човекът, който ме е търсил, но се страхувах, че ако говоря прекалено много, ще изгубя и без това слабия си контрол върху стомашните си рефлекси. Близостта с мястото на състезанието определено не ми се отразяваше добре.

— Висока, светлокоса жена.

Очевидно не беше Джеймс. Но не беше и леля Дилия. Странно, но в момента не можех да мисля за това. Човек трябва да си има приоритети.

Жената записа нещо срещу името ми.

— Трябва да си вземеш документите за конкурса в края на коридора.

Поставих ръка на устата си и попитах внимателно:

— Къде мога да репетирам?

— След като си вземеш документите, продължи по коридора и в дъното ще видиш двойната врата на…

Не можех да чакам повече.

— Ясно. В класните стаи долу.

Жената разтресе брадичките си. Приех го като „да“ и продължих нататък. Беше ми нужна около минута, за да привикнат очите ми към светлината, но носът ми ме ориентира безпогрешно. Познатата миризма на „любимата“ ми гимназия дори и без присъствието на ученици ми действаше на нервите. Да, май наистина съм пълна откачалка.

От калъфа на арфата ми се чу звън. Телефонът ми. Извадих го и видях, че на гърба му беше залепнала четирилистна детелина, съвсем свежа, дори все още влажна. Не от онези, дето са всъщност трилистни, а четвъртото листо е просто леко мутирало разклонение на третото — всяко от четирите листа беше съвършено оформено и отделно.

После си спомних, че телефонът ми звъни. Погледнах номера с надежда, че не е майка ми. Не беше.

— Здрасти — казах, докато внимателно отлепях детелината и я прибирах в джоба си. Нямаше да навреди.

— О — отвърна Джеймс със съчувствие, настройвайки се веднага към тона ми. Макар телефонът да пращеше и гласът му да звучеше по-високо и грапаво, все пак оказа обичайния си успокояващ ефект върху мен. Топката в гърлото ми моментално изчезна. — Трябваше да ти се обадя по-рано, нали? Вече си готова за частта с драйфането, а?

— Аха. — Облегнах се на двойната врата в края на коридора. — Разсей ме, моля те.

— Ами аз закъснявам. — Звучеше весело, сякаш не му пукаше въобще. — Така че май ще ми се наложи да настроя гайдата си в колата и след това да се втурна на сцената по гащи и без риза. Допреди малко тренирах и вдигах тежести. Може би ще ми дадат точки за добре оформените ми коремни плочки, ако не оценят по достойнство музикалния ми гений.

— Ако успееш поне да си нахлузиш полата, съдиите може да ти дадат точки за двойник на Мел Гибсън в „Смело сърце“.

— Не се подигравай с килта ми, жено. Е, сънува ли нещо забавно тази нощ?

— Ами… — Въпреки че с Джеймс бяхме просто приятели, се поколебах дали да му кажа. Изпълнените ми с невероятни подробности сънища обикновено бяха източник на голямо забавление за нас — преди две нощи сънувах, че съм на интервю за „Харвард“, а човекът, с когото говорех, беше потънал до шия в сирене (май беше „Гауда“). Сънят ми от тази нощ обаче не беше толкова весел, даже напротив. — Не спах достатъчно добре, за да сънувам — казах най-накрая.

О, луната! Изведнъж се сетих, че именно в съня си бях видяла тази картина — луната на дневното небе. Затова като че ли имах deja vu преди малко. Разочаровах се, че обяснението беше толкова тривиално.

— Е, това е напълно нормално — каза Джеймс.

— Дилия ще дойде на концерта — оплаках му се аз.

— Ясно, значи тази вечер предстои поредният сестрински бой.

— Не, по-скоро ще бъде серията „Моето дете е по-талантливо, отколкото си мислиш“.

— Може пък да не бъде нито едното, нито другото. Току-виж решили да ти спестят сцените поне веднъж — добави Джеймс успокояващо. — О, по дяволите! Наистина закъснявам. Трябва да замъкна гайдата до колата, но ще се видим след малко. Опитай се все пак да не си изповръщаш червата, става ли?

— Да, благодаря — казах аз. Затворих телефона и го прибрах отново в калъфа. Пристъпих към вратата на залата, зад която се чуваше някаква какофония. Изчаках на опашката за документите, като влачех арфата зад себе си. Най-накрая получих кафявия плик и се обърнах, за да си тръгна. Толкова исках да се махна оттук, че пристъпих много рязко и арфата се наклони. Следващото, което видях, беше как тежкият калъф се стоварва върху участника зад мен.

— О, майчице!

Момчето внимателно изправи арфата обратно и осъзнах, че го познавам: Андрю от духовата секция на училищния оркестър. Май свиреше на тромпет. Нещо шумно, със сигурност. Ухили ми се широко — най-напред на гърдите ми, чак после вдигна очи към лицето ми.

— Внимавай повече. Явно големите предмети имат склонност да вървят пред теб самата.

— Да… — Добре, схванах намека. Ако беше още малко по-забавен, щях да повърна отгоре му. Дръпнах арфата си встрани от него. — Извинявай.

— Ей, споко, можеш да изпускаш арфата си върху мен, когато си поискаш.

Не знаех как да реагирам на това, затова просто измънках едно „Аха“. Не ми беше нужно голямо усилие, за да стана отново невидима и Андрю скоро ми обърна гръб. Странно как дори на толкова важен конкурс, където по принцип съм в стихията си, се чувствах точно както в обикновен ден на училище.

Само дето не беше такъв. Докато стоях облегната до вратата на залата за репетиции и слушах идващия отвътре нестроен шум от гласове и инструменти, нямаше начин да забравя защо всички ние бяхме тук. Стотици ученици чакаха да дойде техният ред да излязат на сцената. Да се опитат да спечелят награда на 26-тия ежегоден фестивал на изкуствата на Източна Вирджиния. Да получат шанса си да впечатлят представителите на най-престижните колежи и консерватории, които присъстват сред публиката.

Стомахът ми се преобърна отново и този път знаех, че няма да ми се размине. Затичах се към момичешката тоалетна, която се намираше в приземието под физкултурния салон — там имаше шанс да бъда сама. Подпрях арфата до мивката и едвам успях да се наведа над старата сиво-жълта тоалетна чиния, която вонеше на прекалено много апарат за чистене и прекалено много ученици.

Мразя това. Стомахът ми изкъркори още веднъж. Всеки път, когато свиря пред публика, става така. Знам, че е глупаво да се страхувам от тълпите, знам, че сама съм си виновна за повръщането и нервните кризи, но не можех да ги спра. Джеймс провери в интернет как се нарича страхът от това да станеш за смях пред други хора (катагелофобия) и дори един следобед пробвахме хипноза, съчетана с нежна музика и мотивационни стихчета, за да се преборя със страховете си. Единственият ефект беше, че за известно време и двамата станахме свръхентусиазирани фенове на ню ейдж музиката. После ни мина.

Все още не бях свършила. Тъпата ми коса падаше върху лицето, а отпред беше прекалено къса и неравномерна, за да я прибера отново в опашката. Представих си как излизам на сцената с мръсотии по бретона си. Плача само когато съм напълно изнервена и отчаяна, а в момента бях опасно близо до това състояние.

И тогава усетих как една студена ръка нежно отмята косата от лицето ми и я издърпва назад. Дори не бях чула, че някой е влязъл в тоалетната. Не че това ме изненада — да бъда спипана на място в такова унизително положение си е просто част от моята карма. А по-лошото е, че знаех дори без да погледна, че ръката е момчешка. И определено не беше ръката на Джеймс.

Напълно засрамена, се опитах да повдигна глава, но притежателят на ръката ме задържа и каза спокойно: „Не се притеснявай. Почти свърши“.

И наистина беше така. Най-накрая нямаше какво повече да изхвърлям, цялата треперех и се чувствах напълно празна. Въпреки че не можех да мисля за нищо в този момент, нямаше как да забравя за момчето, което стоеше зад мен. Обърнах се, за да видя кой бе станал свидетел на най-противното и антисекси нещо, което едно момиче може да направи. Ако беше Андрю, щях да го фрасна в лицето, защото се е осмелил да ме докосне.

Но не беше Андрю, а Дилън.

Дилън.

Момчето от съня ми. Ето го, дошъл да ме спаси от публичното унижение и да ме поведе победоносно към заслужените овации на тълпата.

Той ми подаде шепа салфетки и се усмихна обезоръжаващо.

— Здрасти. Аз съм Люк Дилън.

Имаше един от онези меки гласове, които издават абсолютен самоконтрол, глас, който не можеш да си представиш да крещи. Дори сред тази миризлива тоалетна звучеше невероятно секси.

— Люк Дилън — повторих, като се опитвах да не го зяпам. Поех салфетките с все още трепереща ръка и се почистих. Вече познавах това лице. В съня ми образът му беше неясен, замъглен като на всички хора, които човек сънува, но със сигурност беше той. Жилест като вълк, със светлоруса коса и дори още по-светли сини очи. И секси. Това го нямаше в съня ми. — Ти си в момичешката тоалетна.

— Чух те отвън.

— Може ли да изляза? Препречил си ми пътя. — Гласът ми трепереше повече, отколкото ми се искаше.

Люк се отдръпна встрани, за да изляза от кабината, и пусна крана на чешмата, за да си измия лицето.

— Искаш ли да поседнеш?

— Не… да, може би.

Издърпа един сгъваем стол, който беше подпрян на стената, и го постави до мен.

— Бяла си като брашно. Сигурна ли си, че си добре?

Стоварих се върху стола.

— Понякога, след като свърша… с това, припадам. — Опитах да се усмихна, но ушите ми започнаха да бучат. — Един от многобройните ми… ъъъ… чарове.

— Сложи главата си между коленете. — Люк коленичи до стола и ме погледна в лицето. — Знаеш ли, имаш много хубави очи.

Не му отговорих. Бях на път да припадна на пода на училищната тоалетна пред един абсолютно непознат, който ръсеше баналности. Той се протегна, ръката му мина между отпуснатите ми ръце и между краката ми и притисна мокра салфетка към челото ми. Сърцето ми заби силно.

— Благодаря — измърморих, преди да започна бавно да се изправям.

Люк се наведе към мен.

— Да не си болна? — Не изглеждаше притеснен, че може да съм заразна, но въпреки това побързах да поклатя енергично глава.

— Не, просто нерви. Винаги повръщам преди концерт. Знам много добре, че е глупаво, но нищо не мога да направя. Поне сега няма да повърна на сцената. Макар че все още има риск да се строполя там.

— Много викторианско3 — отбеляза той. — Приключи ли засега с припадъците? Имам предвид, искаш ли да поостанем още малко в тоалетната, или все пак можем да излезем оттук?

Изправих се. Успях да се задържа на крака, значи всичко беше наред.

— Не, по-добре съм. Наистина трябва да отида да репетирам. Мисля, че имам само около четирийсет и пет минути преди изпълнението си. Не знам точно колко време изгубих тук… — посочих към кабината на тоалетната.

— Ами хайде да вървим тогава да репетираме. Ще ти кажат, когато дойде твоят ред.

Ако беше което и да е друго момче от училище, просто щях да го разкарам. Мисля, че това всъщност беше най-продължителният разговор, който бях водила с някого, освен с Джеймс или с член на семейството ми през последните две години. Като дори не броя първата част от срещата ни — онази в плътна близост до тоалетната чиния.

Люк нарами калъфа с арфата ми.

— Ще я нося вместо теб, тъй като ти си типична викторианка, и то от най-хилавите. Ще вземеш ли това вместо мен? — Подаде ми изящно гравирана малка дървена кутия, прекалено тежка за размера си. Хареса ми — изглеждаше така, сякаш крие много тайни в себе си.

— Какво има вътре? — Веднага след като зададох въпроса, осъзнах, че за първи път го питам нещо, откакто той докосна косата ми. Дори не ми беше хрумвало да го направя преди — сякаш всичко, свързано с него, беше безспорно и напълно естествено, част от неписан сценарий, който и двамата следвахме.

— Флейта. — Люк отвори вратата на тоалетната и се запъти към един от изходите на сградата.

— Какво ще свириш?

— О, аз не съм дошъл да се състезавам.

— Тогава защо си тук?

Той погледна през рамо и ме заслепи с победоносна усмивка, която остави в мен усещането, че не се усмихва често по този начин.

— Дойдох да гледам как свириш ти.

Не беше истина, но въпреки това отговорът ми хареса. Люк ме изведе навън, зад училището, и се отправи към една от скамейките за пикник близо до футболното игрище. От разположения до задната врата високоговорител някой обявяваше имената на участниците в конкурса.

— Виждаш ли? Ще разбереш кога е твоят ред.

Настанихме се там, той на масата за пикник, а аз на пейката до арфата си. На светлината на яркото слънце очите му изглеждаха прозрачни като стъкло.

— Какво ще ми изсвириш?

Стомахът ми се сви. Щеше да си помисли, че съм абсолютно жалка, прекалено нервна да свиря дори и само пред него.

— Ами…

Люк отклони поглед от мен, отвори кутията на флейтата си и внимателно я извади отвътре.

— Или ще ми кажеш, че си прекалено велика музикантка и не си струва да споделяш дарбата си с никого?

— Като го казваш така, звучи ужасно егоистично!

Той изви устни на една страна, докато наместваше флейтата си. Духна няколко пъти в нея и започна да я настройва.

— Е, аз държах косата ти в доста неудобна ситуация. Не заслужавам ли поне една песен? Съсредоточи се върху музиката. Престори се, че не съм тук.

— Но ти си.

— Представи си, че съм маса за пикник.

Погледнах към мускулестите ръце, очертаващи се под ръкавите на тениската му.

— Определено не си маса за пикник. — Човече, наистина не беше…

Люк ми хвърли бърз поглед.

— Свири. — Гласът му беше твърд и аз извърнах очи. Не защото му се разсърдих, а защото знаех, че е прав.

Заех се с арфата си — здравей, стара приятелко! — и я опрях назад на петнайсетсантиметровите й крачета, за да я наместя в извивката на рамото си. Прегледах я за секунда само за да се убедя, че все още е настроена, и засвирих. Струните отвръщаха с любов и нежност на допира на пръстите — арфата обича това топло и влажно време.

Запях. Започнах плахо, но после гласът ми укрепна. Внезапно осъзнах, че ужасно много искам да впечатля Люк.

Спрях да пея, защото чух, че флейтата му се присъедини към песента.

— Знаеш ли я?

— Всъщност, да. Пееш ли стиха, в който се разбира, че е бил убит?

Замръзнах.

— Знам само тази част, която изпях. Не знаех, че умира.

— Бедният момък, разбира се, че умира. Това е ирландска песен, нали така? В ирландските песни влюбените винаги умират. Ще ти я изпея. Ти само свири, за да не загубя ритъма.

Засвирих, чудейки се как ли звучи гласът му, когато пее.

Люк вдигна лице към слънцето и запя.

— Виждаш ли, той е бил убит…

— Тъжно — прекъснах го аз.

— … и това е много стара песен — продължи Люк. — Куплетът, който пееш — … да съм до теб още веднъж — трябва да е бил добавен по-късно. Досега не го бях чувал. Но това, което пея аз, винаги е било част от оригиналната песен. Не знаеше ли?

— Не, не знаех — казах и добавих съвсем искрено: — Имаш чудесен глас. От теб звучи като нещо, което си чул записано на диск, съвсем обработено и професионално.

— Ти също — отвърна Люк. — Имаш ангелски глас. По-хубав, отколкото предполагах. А това е момичешка песен. Стиховете са на момиче, знаеш, нали?

Усетих, че се изчервявам. Глупаво е, разбира се, защото през целия ми живот са ми казвали — и то висококвалифицирани професионалисти и хора, които са част от този „бизнес“ — че съм добра. Чувала съм го толкова пъти, че вече не означава почти нищо за мен. Но от неговите думи сърцето ми подскочи.

— Момичешка… — успях само да повторя леко иронично.

Люк кимна.

— Но ти се справяш повече от чудесно. Изобщо не се напрягаш. Звучиш толкова сигурно, толкова овладяно.

Настроението ми моментално се промени от удоволствие в раздразнение. Репетирах „Риданието на влюбената фея“ от месеци, бях украсила мелодията с няколко направо невъзможни извивки и акорди, от които и най-критичните арфисти щяха да бъдат впечатлени. Не мисля, че бих могла да понеса определението „сигурно и овладяно“ дори от загадъчния Люк Дилън.

— Не съм сигурна, че е комплимент, но щом казваш… — успях да процедя през зъби със спокоен тон. Наследила съм темперамента от майка си, но също като нея никога не показвам кога съм ядосана. Просто ставам все по-студена и по-студена, докато човекът срещу мен не се вледени. Мисля, че коментарът на Люк смъкна температурата в отношенията ни някъде между „доста студено“ и „предупреждение за измръзване“.

Той ми се усмихна загадъчно в отговор.

— Не се цупи, красавице. Исках само да кажа, че би могла да напишеш една много хубава интерлюдия — лично твоя — към песента. Да импровизираш малко, да бъдеш по-спонтанна. Нещо да се случи в тази мелодия. Имаш талант за това, просто не си опитала.

Отне ми секунда да пропусна лекия му флирт покрай ушите си, докато осъзная какво ми казва всъщност.

— Добавила съм някои акорди — отвърнах аз. — Но ми отне доста време. Седмици. Дни наред. Предполагам, че бих могла да добавя още нещо на други места.

Той се приплъзна по-близо до масата и вдигна флейтата си.

— Нямах това предвид. Напиши нещо ново.

— Не мога. Ще разваля песента.

Люк отвърна поглед.

— Всички така казват.

Имах странното чувство, че този момент е особено важен, макар да не разбирах с какво; че нещо в живота ми щеше да се промени завинаги — независимо дали щях да се откажа, или да опитам. Не бях сигурна. Просто знаех, че не искам да го разочаровам.

— Тогава посвири с мен. Помогни ми да измисля нещо. Ще пробвам.

Той дори не ме погледна, но повдигна флейтата към устните си и засвири началните тонове на старата песен. Присъединих се, но с един тон по-ниско. Пръстите ми автоматично намираха нотите така, както ги бях репетирала месеци наред. Също както автоматично следвах Люк и всичките му странни действия през изминалия половин час като по сценарий, написан специално за мен.

На втория такт обаче пръстите ми засвириха нещо различно. Не просто няколко ноти. Беше нещо повече — като че ли на своя глава бяха решили да създадат собствен ритъм. За пръв път поемах такава отговорност и чувството беше страхотно. Не изпитвах никакво съжаление. Никакво колебание.

На третия такт Люк спря след първия куплет и аз продължих сама цели осем такта. От арфата ми се понесе съвсем нова мелодия.

Люк се усмихна.

— Не е хубаво да злорадстваш — казах му аз.

— Права си — съгласи се той.

Прехапах устни и се замислих. Бях в чужда територия и не знаех какви са правилата.

— Ами ако… ако свириш с мен този следобед? Ако променя заявката си за участие от соло на дует?

— Става.

— Отивам да го направя — надигнах се от пейката, но Люк се пресегна и ме хвана за ръката.

— Вече знаят — каза меко той. — Искаш ли да се поупражняваме още малко?

Очевидно не аз определях правилата в тази игра. Седнах отново на пейката и го погледнах с недоумение, опитвах се да осъзная какво ми казва. Настръхнах цялата, нещо вътре в мен ме прободе — не знаех дали като обещание или като предупреждение. Имах избор сама да реша кое от двете е. В сигурния и установен свят, в който живеех, щеше да бъде предупреждение.

Кимнах с глава.

— Добре, да порепетираме.

— Ди, ето къде си била.

Обърнах се — Джеймс стоеше зад мен. За секунда се замислих кога бях говорила за последно с него и за какво. О, да…

— Повърнах.

Люк се обади:

— Хубав килт.

Джеймс го погледна с ледено изражение.

— Не съм ли те виждал някъде преди?

— На паркинга — отвърна Люк меко. — Пред музикалния магазин.

Беше ми доста трудно да си го представя някъде другаде, на толкова обикновено място, но Джеймс май му повярва.

— О, да. Какво стана с онзи цигулар, с когото свиреше?

— Трябваше да се прибере вкъщи.

Имах странното чувство, че между двамата остава нещо недоизказано. Реших да попитам по-късно Джеймс за това, сега имаше по-важни неща.

— Скоро ли ще свириш?

— Тъкмо приключиха изпълненията на хоровите капели и започнаха дуетите. С Джейсън Билър — помниш го — решихме да излезем заедно: аз с гайдата, той с електронната си китара, за да видим можем ли да накараме костюмарите да се надигнат от столовете си. Така че, да, скоро ще излизаме. Ще отида да го намеря. Ще се ослушвам и за твоето име. — Джеймс все още се взираше право в Люк, сякаш беше някакъв рядък растителен вид.

— Късмет — каза Люк.

— Да, благодаря. — Бойният ми другар удари лекичко с юмрук вдигнатата ми длан, нашият обичаен поздрав, и ни обърна гръб. — Доскоро, Ди.

След като си тръгна, Люк каза:

— Харесва му да бъде различен.

Кимнах.

— За разлика от теб — продължи той.

О, заболя ме!

— Не е вярно. Обичам да съм различна. Но някак си всичко, което кара хората извън училище да ме забелязват, вътре в самото училище ме прави абсолютно невидима. — Свих рамене. — Джеймс е единственият ми приятел. — В същия момент си помислих, че бях казала прекалено много. Че ще стана невидима и за Люк.

Но той разсеяно погали флейтата си, преди да вдигне поглед към мен.

— Те губят.

— Диърдри Монахан. Люк Делонг.

Потръпнах, щом чух името си по високоговорителя.

— Спокойно — каза Люк. — Няма да припаднеш, нали? Чакат ни. — Стана и нарами арфата ми, като ми подаде отново кутията с флейтата. Когато стигнахме до вратата, я отвори широко пред мен. — След вас, кралице моя. — Затворих очи за миг, докато вратата се затръшваше зад гърбовете ни, в очакване нервите ми пак да се обадят.

— Нали знаеш как някои хора успяват да се справят с всичко?

Отворих очи. Осъзнах, че ме чака, затова се забързах нагоре по стълбите.

— Какво имаш предвид?

С наближаването до залата по коридора срещахме все повече участници, чакащи реда си, които разговаряха шумно помежду си, но чувах гласа на Люк зад себе си без никакво усилие.

— Казваш на такива хора да напишат песен, а те създават симфония. Казваш им да напишат разказ, а те ти дават по един роман на ден. Казваш им да преместят лъжица, без да я докоснат, правят го на мига. Ако искат нещо, то става. Чудеса.

— Ами всъщност не, не знам — отвърнах аз. — А и не съм виждала такива неща, освен в научнофантастичните филми. Ти познаваш ли някого, който може да прави нещо подобно?

Люк снижи гласа си.

— Щях да го помоля да направи няколко чудеса за мен, ако познавах.

Проправихме си път до кулисите. Предишният дует — два тромпета — беше отвратително добър.

Люк продължи:

— Помисли си само — би могла да минеш покрай такъв човек на улицата. А може и ти самата да имаш такива способности, но никога няма да го разбереш, ако не опиташ.

— Говориш за импровизацията, нали? — Потърсих с поглед някого от организаторите. Бях започнала да изпитвам лекота, едно прекалено топло чувство обхващаше цялото ми тяло, което означаваше, че или ще завладея сцената с гръм и трясък, или ще се проваля по същия начин. — Схванах. Нямаше да знам, че мога да импровизирам така, ако ти не ме беше накарал да опитам.

— Диърдри Монахан и Люк Дилом? — Поредната дама с папка в ръце, която произнесе по ужасяващ начин фамилията на Люк. — Добре. Вие сте следващите. Изчакайте, докато тези момчета слязат от сцената. После аз ще ви представя. Може да кажете нещо кратко за мелодията, която ще изпълнявате. Кратко. — С измъчено изражение на лицето се обърна към музикантите зад нас и започна да повтаря речта си.

— Просто мисля, че не си даваш много зор — продължи Люк оттам, откъдето ни бяха прекъснали. — Доволна си от добрите резултати и толкова. Но това са най-обикновени добри резултати, нищо повече.

Сякаш нещо ме прободе. Обърнах се към него. Ще променя правилата на тази игра.

— Не искам обикновени неща.

Той ми се усмихна, или пък се усмихваше на нещо зад мен — не можах да разгадая изражението му. После извади малко шишенце като онези, в които има капки за очи, но без никакъв етикет.

— Очите ли те болят?

— Не, просто са… особени. Искам тази вечер да виждам всичко. — Примигна, очите му засияха от капките и се просълзиха.

Едно движение на ръката му и сълзите изчезнаха, а очите му останаха напълно сухи, но не по-малко сияйни. Нещо в тях ме накара да поискам да видя това всичко, което той щеше да види тази вечер.

— Диърдри? Реших, че си ти. — Мистър Хил, учителят ни по музика и диригент на хора, ме докосна по лакътя. Държеше се като мой музикален наставник, откакто минах в гимназията. Знаех, че според него ми предстои велика музикална кариера. — Как си?

Не отговорих на въпроса му машинално, както обикновено, а се замислих за миг.

— Всъщност не толкова зле, колкото очаквах.

Мистър Хил се усмихна зад телените рамки на очилата си.

— Страхотно. Исках само да ти пожелая късмет. Не че се нуждаеш от него, разбира се. Само помни — избягвай високите тонове на струните, когато пееш.

Усмихнах му се.

— Благодаря. Всъщност днес ще свиря в дует.

Мистър Хил погледна Люк и усмивката му изчезна. Попита го с неодобрение:

— Познавам ли те?

— Никой не ме познава — отвърна Люк.

Хвърлих му бърз поглед. Аз ще те опозная.

— Диърдри? Лукас? Ваш ред е. — Жената с папката ме хвана здраво за лакътя и ме насочи към сцената. — Успех!

Двамата излязохме заедно на прекалено осветената сцена. Косата на Люк изглеждаше направо бяла на ярката светлина. Погледнах към залата и се опитах да открия къде е седнало семейството ми, но публиката беше потънала в сянка. Така беше по-добре, не ми се щеше да виждам самодоволното изражение на леля Дилия. Настаних се на сгъваемия стол в средата на подиума — беше неприятно затоплен от прекалено нервния предишен участник.

Люк постави арфата до мен, пристъпи зад гърба ми и ми прошепна:

— Не бъди обикновена.

Потръпнах и придърпах арфата към себе си. Нещо ми подсказваше, че „обикновеното“ не е вариант, щом и Люк е намесен, и тази мисъл беше по-вълнуваща и плашеща от всеки конкурс, на който се бях явявала някога.

— Диърдри Монахан и Люк Делонг — изпълнение на келтска арфа и дървена флейта.

Наклоних се към Люк и му прошепнах:

— Постоянно бъркат името ти.

Той се усмихна лекичко.

— Всички го правят.

— Но аз не го бъркам, нали?

Светлините от прожекторите се отразяваха в очите му като в бистро езеро; усетих, че не мога да спра да се взирам в тях.

— Не, не го бъркаш.

Люк нагласи микрофоните ни и се обърна към публиката. Погледът му пробяга по лицата на хората в залата, като че ли търсеше някой познат.

— Какъв вълнуващ ден, нали?

От залата се чуха слаби ръкопляскания и подвиквания от някои по-шумни бащи.

— Не ми прозвуча много въодушевено. Това е най-големият музикален конкурс за ученици в радиус от хиляда километра. Състезаваме се за големи награди. Това са вашите деца, техните приятели и връстници и те свирят от цялото си сърце и душа! Сега вълнувате ли се или не?

Този път ръкоплясканията бяха много повече и по-силни. Люк се усмихна широко.

— Така е по-добре. С Диърдри ще ви изсвирим стара ирландска песен — „Риданието на влюбената фея“. Надявам се, че ще ви хареса.

Това беше моментът, в който обикновено или повръщах, или припадах, но сега ми се струваше, че няма да направя нито едното, нито другото. Усещах, че се усмихвам широко като Люк. Усещах, че ще сритам няколко музикални академични задника. Беше най-прекрасното чувство, което някога бях изпитвала. Къде изчезна истинската Диърдри? Не че ме интересуваше особено, май не исках тя да се връща.

— Готова ли си, Ди? — попита ме Люк нежно.

Усмивката му беше заразителна и за първи път в живота си почувствах, че ми е писано да бъда на сцената, че тя е правилното място за мен. Усмихнах му се широко вместо отговор и засвирих. Струните още бяха меки и приятни на допир от жегата отвън, а акустиката в залата караше звука от малката ми арфа да звучи така, все едно излизаше от класическа, висока метър и половина арфа. Люк се включи с флейтата си. Звукът й беше нисък и задъхан като гласа му, когато пееше навън — силно изразителен, приличаше на човек, който едва сдържа емоциите си. Заедно звучахме като оркестър, едновременно старинен и някак извън времето, а когато започнах да пея, публиката в залата замръзна, сякаш вледенена от студа в зимна нощ.

Чий беше този ангелски глас? Гласът, който изпълни залата, изобщо не звучеше като моя — беше много по-зрял, по-оформен и предаваше напълно агонията на влюбената фея от песента.

Първият стих свърши и усетих как за частица от секундата флейтата се поколебава и спира в очакване. Започнах да свиря мелодия, която не беше чувана досега. Само че аз я бях свирила и преди и знаех, че мога да се заиграя с нея, без да се загубя. Този път я атакувах нежно, но силно. Катерех се по гамата с болка и любов едновременно, а флейтата на Люк ме следваше в по-долните тонове, почти непоносимо близко.

После започнах да пея последния стих, онзи, който току-що бях научила от Люк. Във всеки друг ден вече щях да съм забравила текста, но не и днес — гласът му не спираше да звучи в главата ми. Думите като че ли придобиваха нов смисъл, когато ги пеех аз; бяха истински.

Защото аз бях влюбената фея.

Когато стигнахме до последния рефрен, Люк вече се усмихваше толкова широко, че почти не можеше да свири. Оставих гласа си да заглъхне постепенно, да отмре с последната изсвирена от флейтата нота и да се завърне там, откъдето беше дошла изумителната непозната мелодия.

Залата остана абсолютно тиха.

На лицето на Люк се появи лека, почти неуловима усмивка и тогава публиката скочи на крака, всички викаха и ръкопляскаха. Дори съдиите на предния ред се изправиха. Прехапах устни и усетих как цялата се изчервявам, докато с Люк се споглеждахме тържествуващо.

Напуснахме сцената, на която трябваше да излязат новите изпълнители. Люк стисна силно ръката ми, лицето му грееше.

— Добро момиче! — Пусна ме бързо. — Добро момиче! Трябва да тръгвам, за да… но ще се върна за приема довечера.

— Трябва да направиш какво…? — повторих аз, но той вече беше изчезнал в претъпканото с хора пространство зад кулисите. Почувствах се странно изгубена.

Две

— Не обличай нищо размъкнато! — каза майка ми, докато затръшваше вратата на стаята ми зад гърба си.

Благодаря за страхотния съвет, мамо, помислих си, докато се взирах в разпръснатите по леглото ми дрехи. Не знаех какво щях да облека за официалния прием за участниците тази вечер, но със сигурност нямаше да бъде нищо от глупостите, които тя избра от гардероба ми.

Все още държах в ръка последното й предложение — рокля, с която приличах на избягала от старчески дом. Метнах я върху останалите прекалено официални рокли и костюми с панталони и погледнах навън през прозореца. Разпокъсани бели облаци се носеха леко по небето, отнасяйки със себе си остатъците от следобедната жега, и постепенно закриваха бледите очертания на сребристата „дневна“ луна, която все още се виждаше.

Вместо да започна да се обличам, пъхнах един диск в плейъра си, бутнах планината от дрехи в другата страна на леглото и се проснах върху завивките. Бързите ритми на рила4 се понесоха из съзнанието ми и съживиха спомена за случилото се днес на сцената.

По дяволите! Люк Дилън е истински. Още не можех да дойда на себе си, да не се бях надрусала с нещо? Хората не излизат ей така от сънищата ти.

Позволих си лукса няколко минути просто да си лежа и да си мисля за него. Спомнях си как внимателно говореше, произнасяйки всяка дума, сякаш е много специална. Задъханият звук на флейтата му, нашепващ древни тайни и копнежи. Светлите му, прозрачни като стъкло очи. Можех да си представя как ме държи за ръката и ме превръща в една от своите тайни. После се почувствах гузна, че лежа и се размотавам, потънала в глупави момичешки фантазии за него, вместо да се приготвям за партито, но досега не си бях падала така по никое момче.

Ъъъ, май излъгах. В седми клас учех заедно с Роб Мартин, слаб, тъмнокос тип с лице на замислен мрачен ангел. Или поне такъв беше в моите представи. Благодарение на своята суперсила да оставам невидима за всички други в училище, го наблюдавах всеки ден, без да се осмеля да го заговоря. За мен той беше нещо като светец, защото се изказваше против жестокото отношение към животните и срещу месото, което ни предлагаха в менюто в училищния стол. Веднъж порица един от учителите ни пред целия клас, защото носеше кожено яке. Използваше думи като „анатема“ и „погром“.

Той беше моят герой.

После, няколко дни преди лятната ваканция, когато последвах Роб като сянка в междучасието — както обикновено, невидима за него — го видях как отваря кутията си за обяд и вади оттам сандвич с шунка. И го изяжда.

Оттогава не съм си падала по никое момче.

Рилът свърши и започна следващото парче — нежна и тъжна балада, една от любимите ми: „Ако бях птица“. Докато си я тананиках, внезапно разпознах една музикална фраза, която накара стомаха ми да се свие. О. Дотук бяхме с магическата импровизация. Мелодията, която изсвирих на конкурса, не беше съвсем същата като тази, която звучеше, но беше достатъчно близка. Заслушах се още по-внимателно, докато групата повтаряше стиха. Добре, не е тази част. Но ето — момент, тези ноти тук? И може би тези? О, да. Вече беше болезнено ясно откъде е дошло вдъхновението ми.

Въздъхнах тежко, но трябва да призная, че част от мен се почувства облекчена. Щом имаше напълно логично обяснение за внезапната ми способност да импровизирам, може би имаше такова и за появата на самия Люк. Защото хората наистина не могат просто да се материализират от сънищата. Сигурно го познавах отнякъде… А и начинът, по който свиреше на флейта — може би имаше и група, която съм слушала преди. Не знаех нищо за него, освен че е готин, занимава се с музика и се интересува от мен.

Имаше ли значение нещо друго?

Ами, все пак той се появи изневиделица в онази тоалетна…

— Диърдри! — извика майка ми от долния етаж. — Избра ли си нещо?

Станах и се загледах за момент в плейъра си, преди да го изключа.

— Да! — отвърнах аз. — Вече реших какво да облека.

Щом стигнахме до приема, останах много доволна, че не се поддадох на натиска на майка си и не облякох нищо от нейните тъпи предложения. Никой не носеше дънки, но и никое момиче не беше облечено в „малка черна рокля“ от типа, който тя беше струпала на леглото ми. Светлосинята ми лека лятна рокля и белите сандали, които бях обула, пасваха чудесно на стила, който всички като че ли негласно бяха избрали. Деколтето на роклята беше остро и изрязано и разкриваше красиво врата и раменете ми. В случай че Люк наистина дойде на партито…

— Мразя, когато организират приемите навън — заяви шумно Дилия, докато пристъпваше внимателно по пътеката и високите й токчета потъваха в тревата. — Слава Богу, че поне оркестърът свири камерна музика! Опасявах се, че пак ще има нещо ужасно като онези гайди от конкурса.

Както винаги, бях на напълно противоположното мнение. Няма нищо по-неприятно от това да си затворен със сто непознати в миришещо на препарати за чистене помещение. Вместо това сега учениците, родителите, учителите и съдиите се разхождаха весело и спокойно между опънатите големи бели шатри и носеха в ръце чинии с храна на фона на нежната музика на оркестъра. Храната миришеше чудесно и ми напомни за съботните нощи у дома. Горещият летен въздух вече отстъпваше на хладния бриз, а слънцето се скриваше плавно зад дърветата.

— За бога, каква е тази миризма? — попита с възмутен тон Дилия. Заяждаше се, разбира се. Много добре знаеше, че кетъринг компанията на мама осигурява храната за приема. Татко винаги нарича Дилия „моята най-малко любима балдъза“. Шегичка, тъй като Дилия е единствената сестра на мама. Но нямаше как да не се съглася с коментара му — Дилия е като супермазна торта, покрита изобилно със захарна глазура, а аз предпочитам да съм на диета в нейно присъствие.

— Ди, ти оцеля! — Джеймс се запъти към мен, но спря на известно разстояние, когато видя Дилия. — О, не видях, че си заета.

Дилия оглеждаше критично килта му, рошавата му коса и дланите му, изписани с химикалка — Джеймс е много разсеян и постоянно записва някакви неща по ръцете си, за да не ги забрави.

— Ти си гайдарят, нали? — попита тя рязко.

Джеймс се усмихна гордо. Вече беше разпознал, че тя е от типа „мразещи гайди“.

— Да, но го правя против волята си. Извънземните обаче не ми дават да спра.

Усмивката на леля ми беше ледена и чудесно показваше, че не й е забавно.

— Това е Джеймс, Дилия — казах аз. — Той е вторият най-добър гайдар в щата Вирджиния тази година.

— Скоро ще бъда номер едно — намеси се Джеймс с обезоръжаващо искрена усмивка. — Свързах се с един наемен убиец.

Дилия запази леденото си изражение. Не беше лесно някой да я обезоръжи, дори и веселяк като Джеймс. Спогледахме се с него, нямахме нужда от думи — и двамата си мислехме едно и също в момента.

— Е, беше ми приятно да се запознаем. Тръгвам, че май храната се чувства самотна.

Помахах му леко, докато се отдалечаваше, оформяйки едно „до след малко“ с устни, а Дилия потръпна демонстративно.

— Какви странни хора идват на тези събирания. По-добре да намерим родителите ти.

— Ще те настигна — отвърнах, като небрежно изостанах от нея. — Мисля, че видях някои от приятелите си.

Не бях добър лъжец, но Дилия не беше добър слушател, така че се разделихме любезно. Тя се запъти към шатрите, а аз колкото можеше по-далече от тях. Огледах струпаната около масите с храна тълпа, но не видях Люк, затова тръгнах към шатрата, под която свиреше оркестърът.

На това място слънцето минаваше косо между дърветата над пътеката и хвърляше дълги златни ивици светлина върху тревата. Поех по една от тези златисти пътечки, като наблюдавах невероятно високата си сянка, която вървеше пред мен. Не след дълго усетих аромата.

Беше толкова силен и странен — като от някакви непознати билки — и се появи така внезапно, че проверих земята под сандалите си, да не би да съм настъпила нещо. Под краката ми обаче нямаше нищо, освен детелини. Листата им привлякоха вниманието ми и се наведох, за да ги разгледам по-внимателно. Сред многобройните трилистни детелини имаше и доста четирилистни. Откъснах една и се изправих. Щях да си я прибера. За късмет.

— Чух те как свириш.

Примигнах бързо от изненада и вдигнах поглед. Без да забележа, до мен се бе приближил млад мъж с рижава коса. Лицето му бе покрито с лунички, но въпреки това той беше изключително хубав — като от реклама в списание. Имаше красивия вид на добре поддържаните хлапетии с големи попечителски фондове.

Не бях сигурна какво се очаква да отговоря на това, затова просто казах:

— Така ли?

Той закръжи около мен, като ме изучаваше от горе до долу.

— Да. — Направи още един пълен кръг, трябваше да извъртя очи, за да не го изпусна от поглед. — Доста впечатляващо. Много по-добре, отколкото очаквах.

По-добре в сравнение с какво? Като за момиче? Като за ученик? Като за арфистка? Или като за мен?

— Благодаря — отвърнах резервирано. Той ме обиколи пак, с усмивка на лице. Усетих още един силен полъх на онзи аромат и ми хрумна, че сигурно идва от него. Може би нещо, с което се беше пръснал или носеше в себе си.

— Доста впечатляващо като цяло.

Реших да бъда любезна.

— Ти свириш ли?

Той се ухили.

— Спирал ли съм някога?

Продължаваше да обикаля около мен, без да спира дори за миг, а после изведнъж изражението на лицето му се промени по начин, от който сърцето ми направо щеше да изскочи.

— Миришеш хубаво.

Познат глас ме накара да се извърна в другата посока.

— Диърдри.

Люк сграбчи рязко ръката ми. Движението му беше толкова внезапно, че изпуснах четирилистната детелина на земята. Почувствах се облекчена, сякаш бях спасена от някаква опасност.

— Ох, радвам се, че си тук. Този тип… — обърнах се към особняка, но не видях никого. Останало беше само наситеното ухание на розмарин или мащерка. Имаше поне дузина места, където можеше да се скрие, след като се бях извърнала към Люк. Това означаваше само едно — че нещо не беше наред. Защо иначе щеше да избяга? — Преди малко имаше едно момче…

Люк погледна зад мен.

— Тук няма никой. — Присви очи. — Никой.

Побиха ме тръпки. Щеше да ми е по-лесно да му повярвам, но нямаше как да забравя луничавия тип.

— Но имаше — упорствах аз. — Някакъв особняк.

— Не се съмнявам — каза високо Люк. — Хайде. Да се връщаме в цивилизацията. Какво изобщо правеше на това забутано място?

Огледах се наоколо. Златистата пътека от светлина ме беше отвела странно далече от шатрите. Оттук музиката на оркестъра идваше като че ли от стара музикална кутия.

— Просто исках да се махна колкото се може по-далече от досадната ми леля.

— Нека да отидем колкото се може по-близо до нея и по-далече от странните типове — предложи Люк. Докосна ме леко по голото рамо, побутна ме нежно и двамата се запътихме по посока на глъчката. — Харесва ми роклята ти впрочем. Отива ти.

Вътрешно изпитах гордост, а после с изненада се чух как казвам:

— Знам.

— Не е хубаво да се надуваш — отвърна Люк, но се засмя. — Хайде, разкажи ми за досадната си леля.

Въздъхнах, докато приближавахме шатрата с храната.

— Ето, това е тя. Тормози майка ми.

Люк застана до мен и спокойно огледа и двете. Това негово качество започваше да ми харесва. Той слушаше. Наблюдаваше.

— Ужасна е, така ли?

— Нямаш и най-малка идея — отвърнах аз. — Ако има страшна приказка с ужасни лели, тя ще е главната героиня. С мама никога не са се разбирали.

Дори оттук чувах как леля Дилия високо обяснява на някого, че като малка майка ми имала талант, но не направила нищо с него.

Кучка.

— Току-що си помислих нещо не много приятно за член на семейството ми — признах на Люк.

Той се наведе към мен, толкова близо, че усетих лекия мускусен аромат, който се носеше от него — не приличаше на ухание от някаква билка, нито беше типичната миризма на гимназист — и ми прошепна:

— С „к“ ли започва? И аз си помислих същото.

Засмях се високо и Дилия ме чу. Погледна към мен и ми помаха с ръка да отида при тях, но аз се престорих, че не съм я видяла, и зареях поглед към масите с храна.

— Бързо! Направи се, че ми показваш нещо, за да изглежда, че не съм я видяла.

Люк постави ръка на рамото ми, а с другата посочи вечерното небе.

— Виж луната.

— Това ли можа да измислиш? — попитах аз, но въпреки това погледнах към нея — бледа, загадъчна, висяща там горе сред все още синьото, а не черно небе. И отново почувствах, че бих могла да я гледам вечно или поне докато си спомня защо ми се иска постоянно да се взирам в нея. — Красива е, нали?

Не мисля, че той все още гледаше към луната, но отговори:

— Да, много.

— Знам, че звучи глупаво, но тя ме кара да се чувствам странно. — Така, както Люк ме караше да се чувствам.

— Защото е дете на нощта. Нощта крие тайни.

И той криеше тайни, нали така? Тайни, които и двамата се преструвахме, че няма.

— Много поетично.

— Мога да бъда и поет, когато искам. Сложна личност съм. И аз като теб имам дълбока душевност.

Сведох престорено смутено поглед.

— Ооо, смяташ, че имам дълбока душевност? Това е ужасно мило.

Вдигнах очи, за да видя реакцията му, но той гледаше някъде зад гърба ми. Обърнах се, за да проследя погледа му.

С походка на модел към нас се приближаваше много висока и много руса жена. Беше красива като лилия, с невероятни сини очи и съвършена снежнобяла шия. Внезапно моята рокля ми се стори дрипава.

— Елинор — каза Люк с безизразно лице.

— Люк. Чудесно е, че се срещаме отново. — Постави ръце на раменете му и го целуна по бузата, като прокара пръст надолу по брадичката му. Извърнах поглед. — Сякаш мина цяла вечност.

— Да.

— О, май не сме в много добро настроение тази вечер! — възкликна красавицата. — Мислех, че си направо в рая сред тази прекрасна музика.

Люк не отговори.

— Като казах „прекрасна музика“… ти свири великолепно, Диърдри. Всички ние бяхме изумени от изпълнението ти.

Погледнах към нея, щом чух името си, и бях заслепена от сияйната й усмивка.

— Благодаря. Люк много ми помогна.

Елинор насочи усмивката си съм Люк, който все още стоеше със същото странно безизразно лице.

— О, да, наистина помогна доста. — Усмихна му се още по-лъчезарно. — Люк, скъпи, няма ли да си поговорим малко?

— Как върви работата? — попита той глухо.

Русата жена се изсмя. Дори смехът й беше красив и направо досадно съвършен.

— Много добре.

Люк повдигна въпросително вежди.

— Как е шефката?

Елинор изучаваше небрежно фино оформените си нокти.

— О, напоследък сме по-скоро като колежки.

— Сигурно е вълнуващо.

— Масите оценяват по-високо някого като тях. — Направи жест към себе си. — Някой като мен.

— Какъв късмет и за двете ви — каза Люк.

— И аз така мисля, пиленце. — Тя се обърна към мен. — А ти определено си изгряваща звезда. Ще следя развитието ти.

Усетих как зад гърба ми Люк настръхна.

— Беше ми много приятно да се запознаем, Диърдри. Пожелавам ти приятна вечер. — Докосна отново Люк по лицето. — Ще се видим скоро.

След като си тръгна, погледнах Люк и хапейки устни, го попитах:

— Бивша приятелка?

Той ококори очи и се разсмя.

— Това би било най-ужасното нещо, което може да се случи на някой мъж. Не. Помниш ли страшната приказка с ужасната си леля? Елинор ще бъде чудесно попълнение в нея. Мисли за нея като за зла кръстница.

Въздъхнах облекчено. Всъщност не биваше да мисля за Люк по този начин, като се имаше предвид от колко време го познавам. Но все пак идеята, че бих могла да имам Елинор за конкурентка, направо ме вцепени.

— Зла кръстница е много по-добре от бивша приятелка.

Какво те прави толкова различен, Люк, че изобщо ми пука дали си имал гадже или не?

Погледът му се плъзна покрай мен.

— Така е, нали?

Извърнах очи и аз, самоувереността ми изчезна вдън земя и само кимнах.

— Аха.

Внезапно осъзнах, че от колоните в шатрата, където се провеждаше церемонията по награждаването, от известно време се носеха гласове.

— Второ място при соло изпълнителите за Кармен Мейси. — Зад гърбовете ни се разнесоха любезни ръкопляскания.

Запътихме се мълчаливо към мама, но спряхме, когато видяхме, че тя говори с някого. Дилия изненадващо за нея мълчеше.

— … Чух я как свири днес и просто исках да ви кажа, че съм изключително впечатлен от таланта й. Ние търсим точно такива хора — като нея и приятеля й. Моля ви, моля ви, вземете визитката ми и се обадете.

Погледнах човека, който говореше. Приятният му глас не отговаряше на външността му — ако не знаех, че е свързан по някакъв начин с музиката, бих казала по-скоро, че е кечист или боксьор. Макар да носеше закопчана догоре риза, ръкавите не можеха да скрият огромните бицепси и мускулестите му гърди. Не отговаряше съвсем на представата ми за „ловците на глави“, които търсеха студенти за университетите.

— Първа награда при ансамблите отива при Андрю Манкс, Тина Чин… — уредбата гърмеше, но гласът на мама ми се струваше по-силен.

— Благодаря, определено ще обсъдим предложението ви.

Мистър Гигантски мускули ми кимна леко, преди да погледне отново към нея и Дилия.

— Е, знам, че денят е бил тежък за вас, затова ще ви оставя да си почивате. Скоро би трябвало да обявят голямата награда, нали? Насладете се на приема.

Спогледахме се с майка ми, а след като мъжът си тръгна, тя се обърна към Дилия.

Зад нас се чуваха още и още ръкопляскания, докато продължаваха да обявяват наградите в различните групи. Конкурсът ми се струваше толкова незначителен, толкова обикновен в сравнение с тук и сега, когато стоях до Люк и се взирах във визитката, която представителят на консерваторията беше оставил.

— „Торнкинг-Аш“ — прочете Дилия името на картичката. Изсумтя. — Звучи като име на погребална агенция.

Аз също изсумтях, но само защото отново усетих същото ухание на билки отпреди малко. Да не би луничавият да беше още тук?

Люк се наведе към мен.

— Мисля, че ще трябва да си тръгна по-рано. Даже може би трябва да си тръгна сега.

Готвех се да изпротестирам или да го помоля безсрамно за телефона му, когато забелязах, че ръкоплясканията са затихнали. Гласът от колоните се чуваше ясно:

— Дами и господа, вече е шест часът и както обещахме, дойде ред да обявим голямата награда. Благодарим на всички, че участвахте в този конкурс и споделихте таланта си с нас. Съдиите искат да поздравят носителите на голямата награда на тазгодишния фестивал на изкуствата — Диърдри Монахан и Люк Дилинг.

Люк прошепна в ухото ми, толкова близко, че устните му докоснаха косата ми:

— Кажи ми, че искаш да ме видиш отново.

Усмихнах се.

Три

— Хей, психарче, к’во става?

Превъртях се в леглото, след което се добрах до телефона си и успях да го вдигна.

— Нищо особено. — Зърнах с периферното си зрение часовника на нощното шкафче и ахнах. — Джеймс, не е десет часът, нали? — Той не ми отговори. Нямаше и нужда — от яркото слънце, проникващо през белите завеси, беше ясно, че наистина е късно.

— Чувал съм, че интровертите трябва да спят много, след като са имали стресиращи срещи с други хора — каза Джеймс.

Изправих се до седнало положение.

— Вярно е. — Също така беше вярно, че миналата нощ не можах да спя добре. Мислех как спечелих голямата награда на конкурса. Мислех за Люк. За „Торнкинг-Аш“. Най-вече за Люк. Макар че тази част нямаше да я споделя с Джеймс.

— Е, днес е голям ден. Рожден ден! — Той издаде звук, сякаш дъвче нещо. — Извинявай, имах гадна кожичка на нокътя. Както и да е… Голямо празнуване ще падне, а?

— Вчера беше рожденият ми ден — поправих го аз, докато най-накрая се заизмъквах от леглото. Извадих тениска от чекмеджето и намерих някакви дънки, докато държах телефона опрян на рамото си. — Вече остарях. — Изтръсках панталоните си от предишния ден за някакви пари, но вместо монети от тях изпадна четирилистната детелина, която бях намерила залепнала за телефона. За късмет.

— Вчера беше заета. Определям днес за твой рожден ден. Не можеш да ми попречиш.

— Добре, така да бъде. Днес е рожденият ми ден. Какво ще правим?

— Всъщност майка ти вече има план. Доста старомоден, но е факт — покани мен и родителите ми на вечеря и торта у вас. Обикновено това е моментът, в който аз се оплаквам, че майка ти урежда живота ти вместо теб, но тъй като наистина харесвам храната й, няма да кажа нищо.

Направих гримаса. Винаги можеш да разчиташ на майка ми да ти организира бебешки купон. Очевидно беше пропуснала бележката, в която официално й съобщавах, че съм пораснала, или пък другата — за това, че не бива да прави тийнейджърски купон, все едно е официална вечеря с кетъринг. Като се замисля, май е пропуснала всички подобни бележки.

— Леле, супер! Страшно ти благодаря, мамо — измърморих саркастично аз.

— Обясни й, че просто искаш да се помотаем двамата заедно — предложи Джеймс. Ти си рожденичката. Тропни с юмрук. Можеш да го направиш.

Ха. „Можеш да го направиш“. Това ми напомни нещо, което Люк ми каза вчера. „Нали знаеш как някои хора успяват да се справят с всичко? Ако искат нещо, то става“.

— Последната идея ми харесва повече — казах разсеяно. Оставих детелината на нощното шкафче, без да свалям поглед от нея; изучавах как слънцето хвърля съвършено оформена четирилистна сянка зад нея. — Но ти наистина обичаш храната й. — Сложих ръката си под ръба на шкафчето, на няколко сантиметра от детелината.

Джеймс проплака от другата страна на телефона.

— О, не ме предизвиквай!

Някои хора могат да направят всичко, което поискат. Ела тук, детелинке.

Детелината потрепна — сякаш беше подухнал вятър. После листата й се надигнаха като платна на миниатюрен кораб и тя се прекатури през ръба в отворената ми длан.

О, мамка му!

— Какво? Не чувам смях. Леле, май не бива да те оставят да спиш до късно. По-раздразнителна си от дебелак, качен на високи токчета.

Гласът на Джеймс ме върна в реалността. Дадох си сметка, че климатикът в стаята работи: тъкмо се беше включил. Очевидно въздушната струя беше издухала детелината в ръката ми. Нищо повече.

Странно, но се почувствах добре от тази мисъл.

— Ди?

— Какво? О, да, извинявай. — Някакво движение отвън привлече погледа ми към прозореца. Точно в този момент една непозната кола паркираше на алеята пред входа на къщата ни. — Наистина съжалявам, Джеймс, но все още не съм на себе си от вчера. Мисля, че имам нужда от закуска или от кофеин, или от нещо друго. Ще ти се обадя по-късно.

— Да, разбира се. Днес ще репетирам, но следобеда съм си го запазил за теб. — Звучеше малко притеснено. — Всичко наред ли е?

Прехапах устни. Никога досега не бях крила нещо от него. Чакай, и сега не криеш нищо от него. Няма какво толкова да криеш.

— Добре съм. Но както ти сам каза, като истински интроверт, все още съм направо изцедена.

Гласът му стана по-топъл.

— Бедната Ди. Отивай да се зареждаш с гориво. Ще бъда на линия, когато решиш да звъннеш.

Затворих телефона, приближих се до прозореца и отметнах завесата от едната страна, за да видя кой идва. Подскочих леко назад, когато осъзнах, че шофьорът в колата беше подал главата си през страничния прозорец и гледаше към мен. Люк. Откъде, по дяволите, е разбрал къде живея?

Дръпнах се бързо назад и побързах да съблека старата си тениска. След светкавично претърсване на гардероба открих по-подходяща блуза; останах с дънките. В тях дупето ми изглеждаше страхотно. Пъхнах детелинката обратно в джоба си и се затичах надолу по стълбите, където се сблъсках с първата защитна линия — Дилия.

— Момчето с флейтата е тук. Кой е той всъщност?

Добър въпрос.

— Люк Дилън — казах аз. Шмугнах се покрай нея, за да вляза в кухнята, но тя ме последва с чаша кафе в ръка. Кофеинът е нейната тайна слабост. За да победиш Дилия, трябва да я разделиш от кафето й. Тази сутрин бях пропуснала момента.

— От твоето училище ли е?

Лъжата нямаше да убеди майка ми, но щеше да свърши работа при Дилия.

— Има приятели там.

— Доста добре изглежда.

Странно, един път да си права.

Гласът на мама се чу от кухнята — още отбранителни линии, лош знак — и Дилия ме побутна натам, за да ме довършат двете заедно. „Кой изглежда добре?“ Мама държеше каната за кафе в ръка; напълни отново чашата на Дилия, без да осъзнава, че така подхранва с гориво нейните демонски сили. Опитах се да надзърна през завесите с жълти шарки над мивката.

— Флейтистът от вчера, който току-що паркира на алеята — отвърна Дилия.

Мама се обърна към прозореца.

— Не съм видяла някой да идва! Още не е позвънил, нали?

— Излизам навън — казах решително.

Мама посочи към кухненския плот.

— Ще я запазиш ли? Баща ти я намери в калъфа на арфата ти вчера, когато я донесе от колата.

Говореше за четирилистната детелина, поставена върху плота, до тостера. Също като другите две, които намерих, беше съвършена — листата й бяха абсолютно симетрични — и напълно свежа, въпреки че бе стояла цяла нощ в колата.

— Въпросът е съвсем прост, Диърдри. — Мама извади миксера от шкафа и го постави на масата. Очевидно приготовленията за тортата за рождения ми ден започваха. — Можеш да я сложиш между страниците на някоя книга, ако искаш да се съхрани хубаво.

Не бях сигурна дали искам да я съхраня хубаво, но все пак я взех и я завъртях между пръстите си. Изпитах странно пробождане в стомаха, но не знаех от какво точно е. От вълнение? От страх? От глад?

— Да, може би… — измрънках в отговор и излязох навън да посрещна Люк.

Той стоеше облегнат на вратата на колата си, с присвити от силното слънце очи, и се взираше в кучето ми Ръж5.

Въпреки необичайната си окраска — има мръснобяла козина и тъмночервени очи. Ръж е типична ловджийска хрътка: верен, любящ и приятелски настроен към всички.

Именно затова настръхналите косми по гърба му ме накараха да спра на място. Лежеше в предния двор, главата му беше сведена толкова ниско, че едва се подаваше от тревата, и се взираше в Люк, ръмжейки с оголени зъби. Люк му говореше с мек глас, в който имаше успокояващи и почти хипнотични нотки. Думите, които използваше, май бяха поне на няколко езика, но английският не беше сред тях.

Той видя, че се приближавам, и се изправи. Беше облечен във вчерашните си дънки, но тениската му бе по-тъмна и с остро деколте; цветът й подчертаваше бледостта на косата и на очите му.

— Здрасти, красавице. Прекрасна си като този прекрасен ден.

Усетих, че се изчервявам.

— Както правиш тук?

Люк повдигна рамене и се усмихна.

— Задоволявам любопитството си. — Светлите му сини очи се спряха на детелината, която още държах в ръка, и като че ли усмивката му изчезна. — Къде я намери?

— Майка ми я намери. Не ти ли харесва? Нали се предполага, че носят късмет.

— И други неща. — Посочи Ръж. — Този звяр твой ли е?

Гласът му беше нежен, макар че Ръж не му беше дал причина за това — все още стоеше свит в тревата с настръхнала на гърба козина.

— Да. Ръж. Стар е като света. С нас е, откакто се помня, но не мисля, че някога съм го виждала такъв.

— Изглежда добро куче. — Люк извърна лице към мен, докато говореше, но гласът му звучеше замислено. — Умно куче.

— Такова е.

Чухме как вратата на кухнята се отвори и двамата погледнахме едновременно натам. Дилия се провикна:

— Защо не влезете вътре? Навън е горещо! — Очевидно ни предстоеше кръстосан разпит.

Преди да кажа каквото и да било, Люк се обади:

— Ще се върнем след час! Отиваме за сладолед!

Погледнах го въпросително.

— Искаш да бъдеш спасена, нали?

Не знаех как да реагирам. Не бях имала някакви по-сериозни връзки с момчета в гимназията, но сега чувствах, че дори и да не беше така, нищо от наученото не би могло да ми помогне по отношение на Люк Дилън.

Той извади ключовете си — не беше обикновен ключодържател, а връзка с множество ключове. Поне петнайсет или двайсет. Аз имах само два, закачени на висулка във формата на риба. Замислих се дали ключодържателят разкрива нещо за характера на собственика си.

— Ще се кача само да си взема парите — казах най-накрая.

Люк отвори тържествено пред мен вратата на колата.

— Аз черпя. Извинете ме за вида на „каретата“ ви, кралице. Изглежда зле, но пушекът все пак остава отвън.

Поколебах се за секунда, преди да вляза в старото ауди. Вътре беше горещо и задушно, въпреки че Люк току-що беше излязъл от него. Калъфите на седалките бяха меки, сиви и леко мъхнати и много приличаха на тези от всички стари коли на баба ми. Вътре миришеше като самия Люк — същият аромат, който помнех от вчера, когато се наведе към мен. От спомена стомахът ми пак се преобърна.

Той се качи в колата от другата страна и започна да настройва климатика и да натиска разни копчета по същия спокоен и същевременно леко небрежен начин, по който свиреше на флейта. Студен вятър задуха от процепите и ми напомни как четирилистната детелина беше кацнала на ръката ми по-рано тази сутрин. Инстинктивно потръпнах.

— Студено ли ти е? — Люк погледна към мен, а после сякаш разчете мислите ми и сведе очи към детелината, която още държах в ръка. — Нямаш нужда от нея.

Докато потегляхме, поставих детелината пред въздушната струя, идваща от климатика, и се загледах в разлюляваните от въздуха листенца.

— Всеки има нужда от късмет.

— Не и ти, Ди. Справяш се и сама. И то доста впечатляващо. — Спря колата за секунда в края на алеята, свали прозореца, взе детелината от ръката ми и я пусна на пътя. — Къде е най-хубавият сладолед в този град?

— Изхвърли късмета ми! — възмутих се аз. — И всъщност аз работя в сладоледена къща.

— Страхотно! — възкликна той, но после млъкна внезапно. — Май прекалих с ентусиазма, а?

Засмях се с малко закъснение.

— Не разбрах, че се опитваш да бъдеш забавен.

Люк изпъшка, докато излизаше на главния път.

— Нарани чувствата ми с това „опитваш се“.

Ухилих му се в отговор.

— Просто трябва да се стараеш повече.

— Взех си бележка. А как да стигнем до това място?

— Вече си поел в правилната посока. На около километър и половина оттук е, вляво. „Ледът на Дейв“. — Но ти го знаеш, нали? Погледнах изпитателно към него, а той ми отвърна със същия изпитателен поглед, преди да извърне очи към пътя.

— Мисля, че го видях, като идвах насам — каза Люк. — Спомням си, че си помислих: „Днес е чудесен ден за сладолед“.

Разбира се, че беше чудесен ден за сладолед. Защо да не е? Изведнъж си дадох сметка, че двамата бяхме стигнали до негласно споразумение. Той се преструваше, че е нормален, а аз се преструвах, че му вярвам. Исках да му вярвам. Но не можех. В какво отношение не беше нормален, още не бях сигурна. Само се надявах, че няма нищо общо с брадви, маски и багажници на коли.

Въздухът отвън изглеждаше мръсен, може би защото беше толкова горещо, че асфалтът сякаш се изпаряваше от шосето. Жегата бе затиснала върховете на дърветата, листата им бяха приведени и не помръдваха; единственото движение беше това на колите, които бавно минаваха покрай тях по двулентовия път. Беше ден за мързелуване, съвършеният зноен летен ден.

— Тук — казах, без да е необходимо, и Люк зави към паркинга на „Ледът на Дейв“. Струваше ми се, че съм вземала този завой милиони пъти. В много отношения тук бях научила повече, отколкото в училище.

Люк спря колата на едно от сенчестите места в задната част на паркинга и погледна към квадратната бетонна постройка.

— Защо се нарича „Ледът на Дейв“?

— Ами по-рано, много, много отдавна, още преди да е имало хладилници, предполагам, продавали само лед на хората. Тогава лед, сега сладолед — „сладък лед“. Има логика, нали?

— Харесва ли ти да работиш тук?

Въпросът му ме накара да се замисля. Не помнех някой някога да ме е питал за това.

— Да. Знам, че звучи тъпо, но обичам да правя съвършени топки сладолед. Нали знаеш, да загребеш точното количество, да загладиш с въртеливи движения топката, да поставиш следващата на правилното място, за да прилепне идеално… — Спрях, защото той се засмя. — Какво?

— Значи казваш, че си перфекционист от доста време, а?

— О, я млъквай — сопнах му се сърдито. — Ще си вземем ли сладолед или не?

Люк изключи двигателя, без въобще да се впечатли от тона ми.

— Не съм виждал човек, който толкова бързо да се ядосва. Хайде, да вървим, моя ледена кралице.

— Не съм ледена — възмутих се аз, но излязох и го последвах на паркинга. Жегата извираше от асфалтовата настилка и прогаряше стъпалата през подметките на обувките. — Но съм любопитна.

Лицето му беше напълно неразгадаемо. Стъпи върху една от нарисуваните на паркинга линии и внимателно започна да се придвижва по нея. Аз тръгнах след него, пристъпвайки като гимнастичка по линията, сякаш беше греда и можех да падна и да се пребия.

— Любопитна съм за четирилистните детелини — повторих аз. — За това, че носят късмет. И други неща, каза ти. Какви други неща? За какво могат да бъдат полезни?

— За храна на конете?

Кретен. Не можеше да намеква така за нещо и после да се прави на разсеян. Не беше честно.

— Друго? — настоях упорито.

Гласът му беше напълно спокоен.

— Плашат змиите.

— Още?

— Лекуват ухапване от скорпион.

— Още?

— С тях можеш да виждаш феите — каза Люк. Отскочи от рисуваната линия обратно на алеята. — Пфу. Успях. — Хвана ръката ми и ме повлече след себе си. — Сега спри да се правиш на умна и да си вземем малко сладолед.

Нямаше да го оставя да се отърве толкова лесно. Спрях пред вратата.

— Колко умна?

Той размаха пръст към мен.

— Ето това харесвам в теб. Ти слушаш. Наблюдаваш. Така си се научила да правиш всичко толкова добре, докато всички останали само се надвикват. Хайде, моля те, стига си ме анализирала, наистина ми се яде сладолед.

Отстъпих, макар сърцето ми направо да бумтеше, докато той ме водеше към заведението. Нищо в този момент в нашите отношения не беше нормално. Нищо не беше обикновено. Знаех, че трябва да се обърна и да се затичам на мига към къщи, но бях вцепенена, въпреки че продължавах да вървя.

Докато той гледаше към менюто на стената, аз казах:

— Никога не съм си представяла, че съм от типа момичета, които си падат по лоши момчета.

Люк не погледна към мен, но се усмихна — с най-широката усмивка, която си беше позволявал цял ден.

— Без повече анализи, нали помниш? Какво ще ми препоръчаш?

Бях изяла достатъчно сладолед на това място, така че отговорих незабавно:

— „Шоколадова мечта“.

На смяна беше червенокосата Сара Мадисън, момичето с тяло във форма на бутилка вино, което понякога работеше с мен. Тя гледаше Люк с очевиден интерес.

— Мога ли да ви помогна?

Той любезно помоли за две фунийки „Шоколадова мечта“ и Сара започна да ги приготвя, без да показва, че е забелязала присъствието ми. За сметка на това се усмихваше постоянно на Люк. Облегнах се на плота и се престорих, че ситуацията не ми е неприятна. Тя винаги флиртува с всеки що-годе привлекателен мъж, който влезе в заведението, а Люк е много повече от това. Не беше лично. А ако той беше свестен, нямаше да се възползва от авансите й. Все пак не можах да се въздържа и погледнах какъв ефект има върху него гигантското внимание, с което го заливаше Сара. Когато плащаше сметката, лицето му имаше обичайното за него спокойно изражение, но забелязах леката игрива усмивка, която се появи в ъгълчето на устните му, щом се извърна към мен.

— Имаш нещо на рамото си. — Докато Сара ни наблюдаваше, той бавно прокара пръст по голото ми рамо чак до ухото ми. Сърцето ми щеше да изскочи с такава скорост навън, че сякаш нямаше да мога да си го върна обратно. — Мисля, че го махнах — каза с мекия си глас. — После се обърна към Сара и пое фунийките сладолед. — Задръжте рестото. Хайде да хапнем отвън, Ди.

Усмивката на Сара изчезна на мига, тя се обърна рязко и започна да чисти припряно машината за млечните шейкове. Зачудих се дали по-късно щеше да ме попита нещо за Люк. Но всъщност повече се чудех дали той щеше да ме докосне отново.

Люк посочи с брадичка към вратата и ме поведе навън, под непоносимото слънце. Мястото встрани от колата му на паркинга беше празно. Седнахме на една траверса, захвърлена в тревата. Под прохладната шарена сянка, със студените фунийки сладолед в ръка, беше почти приятно.

— Нещо на рамото ми, а? — казах аз.

Люк се усмихна и близна сладоледа си.

— Но ти хареса, нали?

— Не можеш да правиш такива неща с едно момиче, без да го предупредиш. Не е честно. Можех да припадна от изненада или нещо такова…

— Но ти хареса? — настоя той.

Знаех, че пак съм се изчервила. Съсредоточено изучавах капките сладолед, който се бяха оформили на ръба на фунийката ми.

— Ама че глупав въпрос.

— Това е ново за мен. Никога не съм упражнявал точно тези си умения. Страхотно е, че научих нещо само като ви гледах как се заигравате двечките.

Толкова исках да му вярвам. И така не се получаваше.

— О, стига. Имал си гаджета и преди.

Той разтърси глава.

— Никой досега не ме е вдъхновявал да променя злата си природа. Мога ли да се поупражнявам с теб?

Беше жалко, но това „поупражнявам“ ме подразни незабавно. Не исках никой да се „упражнява“ с мен.

— Не, не може.

Люк въздъхна.

— Виждаш ли, умна си. Много добре. Имаш ли нещо против, ако се помотая известно време наоколо? Ти ме очароваш и искам да разбера защо.

— „Очаровам“ е много силна дума — казах аз. — Растенията очароват градинарите. Звездите очароват астрономите. Буболечките очароват… буболечкарите. Не знам дали искам да бъда изучавана. Не знам дали си струва да бъда изучавана.

Той се замисли.

— Разбира се, че си струва да бъдеш изучавана. Ти си изключителна във всичко, което правиш. Без каквото и да било външно влияние. Ти си изключителна във всичко, което правиш, само защото се опитваш да бъдеш такава. Без някакви свръхестествени сили. Просто упорита работа. Изумително е. О, пак го направих, нали? Отново те ядосах.

Опитах се да запазя леденото изражение на лицето си, но не можах. Той обаче грешеше — не му бях сърдита, бях разочарована. Веднъж поне не исках някой да погледне това, което правех, и да изпадне в благоговение. Исках просто някой да ме види, да види това, което ме правеше мен самата, и да бъде очарован от него. Беше ми писнало да чувам колко съм велика и изумителна от хора, които не знаеха нищо за мен. Бях се заблудила — през цялото време си мислех, че Люк флиртува с истинското ми аз, не с онова, предназначено някой ден да се появи на обложките на дисковете и на стената със студентите с изключителни постижения.

— Божичко, толкова си бясна, че дори не ми говориш! — Люк се премести по-близо до мен, за да ме погледне в лицето. — Наистина те засегнах, нали? Дори не знам какво да кажа.

Гласът ми едва се чуваше, а мразех, когато ставаше така. Как, по дяволите, бе успял да ме докара до сълзи?

— Аз… аз просто се уморих от хора, които ми казват колко съм талантлива. Искам да бъда изумителна за някого дори ако съм най-бездарният човек на света. Когато ме погледнат, всички виждат само тъпата арфа. Никога не виждат коя всъщност съм аз.

Люк протегна ръка и нежно попи с палец единствената сълза, която беше успяла да избяга.

— Не плачи, красавице. Ти си такава, каквато си, именно защото си толкова добра във всичко. Не би искала да бъдеш друга. И точно това ме очарова в теб.

Част от мен искаше ръката му да продължи да гали лицето ми, но гордостта и притеснението ме накараха да го отблъсна. Безпомощна, ранима… Нямах желание да изглеждам така в ничии очи.

— Обикновено не плача. Освен ако не съм напълно отчаяна, разбира се… — опитвах се да намеря правилните думи. И достойнството си.

Той каза внимателно:

— Сладоледът ти се топи.

Бях му благодарна, че не заговори за сълзите ми. Двамата стояхме мълчаливо известно време и довършвахме сладоледите си. После казах, без да го поглеждам:

— Ако все още те очаровам, можеш да ме изучаваш за малко. Но не и да се „поупражняваш“ с мен.

— Благодаря ти. — Докато поглъщаше последния сладолед от фунийката си. Люк извади връзката с ключовете от задния си джоб и я постави в краката си.

Изстрелях въпроса си, без дори да се замислям:

— Дали имаш ключ, с който можеш да разгадаеш всяка тайна? — В същия миг се уплаших, че съм нарушила негласното ни споразумение и че той ще се разтвори в кълбо дим например и ще изчезне завинаги.

Но Люк не изглеждаше притеснен от въпроса ми. Вместо това се усмихна двусмислено.

— Възможно е. Колко ключа имаш?

— Два.

— Толкова ли са тайните ти?

Замислих се. Една за детелината от нощното ми шкафче. И една за начина, по който се чувствах спрямо Люк.

— Да.

Той си играеше с ключовете си.

— Искаш ли още една?

Не отговорих, но го наблюдавах как измъква един ключ от връзката си. Беше малък, тежък, истински старомоден ключ с малко ръжда от едната страна. Огледа се наоколо, сякаш някой ни следи какво правим, и после пъхна железния ключ в ръката ми. Приближи се към мен, устните му бяха съвсем близо до ухото ми, а дъхът му беше по-горещ от летния ден… Прошепна ми:

— Ето ти още една тайна: изобщо не би трябвало да бъда очарован от теб.

Той… почти ме целуна. После се отдръпна бързо и се изправи. Бях замаяна и трябваше да затворя очи за малко, за да дойда на себе си. Пъхнах ключа в джоба си.

Люк ми подаде ръка и ме вдигна на крака, поведе ме към колата; очите му гледаха отчуждено, а лицето му беше загрижено.

Преди да затвори вратата след мен, за секунда усетих аромата на билки във въздуха, доста различен от неговото ухание или от обикновения мирис на топящ се асфалт от паркинга на Дейв. И после осъзнах, че вече си имам още една лично моя тайна за третия ключ: напоследък над мен надвисваше някаква опасност. Но не се страхувах.

— О, баба е тук! — Взрях се над таблото на колата, докато Люк влизаше в алеята пред къщата ни. Белият й форд блестеше толкова ярко на фона на следобедното слънце, че почти не можех да гледам директно към него. — Мама сигурно я е поканила за рождения ми ден.

— Рожден ден? — Люк изключи двигателя. — Днес?!

— Всъщност вчера, но тържеството с тортата ще е днес. — Опитах се да звуча небрежно, но надеждата се прокрадна леко в гласа ми. — Ще останеш ли да я опиташ?

— Хъм… — Той излезе от колата и дойде от моята страна, за да ми отвори вратата. — Не би трябвало. Но звучи доста изкушаващо. Ужасната ти леля ще бъде ли тук?

Намръщих се.

— Вече е. Няма да си тръгне чак до следващата седмица, когато започва концертното й турне.

— Голяма работа е, а?

Изсумтях в знак на съгласие и после се обърнах, защото мярнах движение с ъгълчето на окото си: баба излизаше от колата си. Тя веднага ме забеляза и ми се усмихна. След това се пъхна обратно във форда.

Люк ме погледна озадачено.

— Да не си е забравила чантата?

— Баба не носи чанти. Не е от този тип баби — по-скоро са подаръците.

Сякаш за да оправдае думите ми, тя се подаде веднага от колата, като държеше в една ръка невъзможно малък пакет и още един, направо гигантски, в другата.

— Ще ги подържиш ли за малко, Диърдри?

Побързах да взема огромния пакет. Люк застана бавно до мен, безмълвно и безшумно, както се движеха дивите животни.

— Това е Люк, бабо — представих го аз. — Свири с мен на конкурса вчера.

Той протегна официално ръката си за поздрав.

— Здравейте, как сте?

Баба му подаде своята ръка, Люк я пое и я целуна — доста старомоден жест, който някак странно обаче изглеждаше напълно естествен и за двамата.

— Виждаш ли това, млади човече? — Тя изпъна напред лявата си ръка, където на безименния си пръст заедно със златната сватбена халка носеше и един стар матовосребрист пръстен.

Люк се усмихна тъжно.

— Да, госпожо.

Намръщих се. Баба вдигна високо малкия пакет и направо го натика пред лицето на Люк, снижи глас и му заговори така, сякаш аз не стоях точно до него.

— Какво мислиш, че ще получи тя от мен като подарък за рождения си ден, а? И какво правиш тук отново?

Погледнах към него с надеждата, че от отговора му ще разбера за какво, по дяволите, говори тя, но той не каза нищо и продължаваше да стои все така спокойно.

— Дори не си го помисляй. — Баба се приближи още повече към него. Приличаше на малко кученце, което лае по заспал огромен лъв.

— Ей… — започнах колебливо аз, без да знам как щях да продължа, за да разведря създалата се неудобна ситуация.

Люк се обади, сякаш не ме беше чул; гласът му звучеше почтително:

— Тук съм съвсем за малко, госпожо.

Баба отговори остро:

— Добре. Значи е време да се върнеш там, откъдето си дошъл.

— Аз не съм от Тях — каза той жално.

— Надушвам Ги по теб. Направо вониш на Тях.

Люк се обърна към мен, лицето му беше спокойно.

— Не мисля, че ще остана за тортата.

Бях бясна! Извърнах се с гръб към баба и скръстих ръце на гърдите си.

— Не е нужно да си тръгваш! — Само защото баба ми си пъха носа навсякъде. И разваля всичко. Бях й толкова сърдита, че се страхувах да не кажа нещо, за което после ще съжалявам. Усещах как очите й направо пробождаха гърба ми.

Люк се взираше в баба.

— Мисля, че така е по-добре. Благодаря за компанията и за сладоледа.

— Люк. — Не знаех какво да кажа. В главата ми имаше само една мисъл — По дяволите, защо всички искат да контролират живота ми? — Не си тръгвай.

Той ме погледна със странно изражение, което не можех да разгадая, после отстъпи към колата си. В един миг всички доказателства, че беше съществувал, изчезнаха, а дори нямах телефонния му номер. Освен това изобщо не проумявах какво беше станало и защо се наложи да си тръгне.

Е, имах някаква представа. Обърнах се към баба, разкъсвана между гнева и отчаянието.

— Бабо… Защо?

Тя се взираше в пътя, сякаш все още усещаше присъствието на Люк, а после ми подаде малкия пакет.

— Отвори го.

— Точно в този момент не искам да отварям никакви подаръци.

Баба се усмихна — решителна усмивка, в която нямаше никакво веселие — и ме побутна с пакета.

— Отвори го, моля те.

Изпуфтях тежко, оставих големия пакет на земята и взех малкия от ръката й. Разкъсах синята опаковъчна хартия и под нея се показа кутийка за бижута. Отворих я, но бялата сатенена облицовка отвътре беше празна. Погледнах изненадано към баба.

Тя свали от пръста си тежкия метален пръстен, който беше показала на Люк, и го постави в кутийката.

— Беше на майка ми, а преди това е бил на нейната баба. Сега е твой. Подозирах, че си достатъчно голяма, за да имаш нужда от него, а сега вече съм сигурна.

Не, имах нужда Люк да се появи отново на алеята, а баба да се държи нормално поне веднъж. Разгледах пръстена. Не обичам да нося бижута, а дори и да носех, този пръстен беше доста грозничък.

Казах с леден глас:

— Да… благодаря.

— Сложи си го — настоя баба. — Ще ми благодариш по-късно.

Сложих го на безименния пръст на дясната ръка и усмивката на баба стана вече искрена.

— Благодаря ти. Сега ще се скрия от жегата и ще видя как са двете ми любими и прекрасни посвоему дъщери, маниачката и звездата. — Вдигна големия пакет и се запъти към вратата на къщата.

Останах навън, вперила поглед в пръстена на ръката си.

Бях на път да се разплача, когато след около пет минути Джеймс паркира колата си в алеята. Там, където допреди малко беше колата на Люк.

Той се приближи към мен и ме хвана за раменете.

— Какво правиш тук?

— Нищо, просто си вися…

— Хайде да влезем вътре и да поговорим за това.

При Дилия, мама и баба?

— По-добре не.

Сякаш за да подкрепи правотата ми, пронизителният глас на Дилия се чу през прозореца на кухнята. Джеймс хвърли поглед натам, после обратно към мен.

— Добре. Тогава поне да отидем на сянка, а?

Кимнах и се запътихме към задния двор. Отпуснах се на колене, облегнах се на един от големите дъбове и протегнах краката си напред; широкият дънер на дървото ме скриваше, така че никой от къщата не можеше да ме види тук. Джеймс седна срещу мен, коленете му леко докосваха моите. Известно време просто ме гледаше със сериозно изражение на лицето. Толкова бях поразена от тази му страна, която рядко показваше, че за малко да му разкажа всичко, което беше станало току-що.

Но той проговори пръв.

— Трябва да ти призная нещо.

Сърцето ми спря за миг. Имах ужасното предчувствие, че знам какво ще ми каже, и исках да си запуша ушите. Недей, Джеймс. Ти си най-добрият ми приятел.

Не го каза. От устата му излезе нещо съвсем различно.

— Аз съм донякъде… екстрасенс. — Направи пауза. — Можеш вече да се смееш. Но само за малко. Петнайсет секунди е подходящо време, няма да го сметна за грубо.

Не се засмях.

— Вярвам ти.

— О… Добре, това прави нещата много по-лесни, нали? — Джеймс погледна неловко към къщата и прокара пръсти през кестенявата си коса. — Само да знаеш, че не съм много добър. Но имам някои проблясъци, наречи го „силна интуиция“, и обикновено се оказват верни. Когато денят ще бъде шантав, винаги имам странно усещане още от сутринта. Не че става много често. Питър ми е казвал, че и на него му се е случвало. — Питър е по-големият му брат, който замина за Калифорния със своята рок банда, за да търси слава и пари. Джеймс го е издигнал в култ, а аз също мисля, че е готин, и освен това е може би единственият друг човек, освен Джеймс извън семейството ми, с когото мога да говоря.

Той продължаваше да седи със замислен вид срещу мен и хапеше нервно устни.

— Вчера беше такъв странен, шантав ден. Днес също. Имах предчувствие, че ти предстоят неприятности, и затова си тръгнах по-рано от репетицията. Какво става?

Внезапно ми се стори глупаво, че не съм му разказала всичко от самото начало. Затова го направих. Пропуснах някои подробности — като момента, в който Люк ме докосна, или усещането, което изпитах, когато доближи устни до ухото ми — но останалото не спестих, поне дотолкова, доколкото си спомнях.

Джеймс взе ключа, който Люк ми беше дал, после и пръстена от баба ми, и започна да ги изучава съсредоточено.

— И двата са железни. Странно, нали?

— Странно „ха-ха“ или „плашещо странно“?

Подаде ми ги отново.

— Странно тайнствено.

— Аха. Значи плашещо странно.

Той ме погледна непреклонно.

— Не започвай. Аз съм шегаджията в нашата връзка. — Наблюдаваше ме как прибирам ключа в джоба си и си слагам пръстена. — Смята се, че желязото пази от зли свръхестествени създания. Ако си падаш по тези магически друидски глупости де.

Не можах да се въздържа да не го подразня.

— Ако са магически друидски глупости, защо знаеш толкова много за тях?

— Мъжът в днешно време трябва да е добре образован.

— Е, баба си пада по тези неща. Тя е наясно с всички холистични-природни-духовни истории, които някой някога е измислил. Космическите потайности. Веднъж дори ми каза какъв е цветът на аурата ми.

— Моят е като шотландско каре — вметна Джеймс. Хвана дланта ми с изписаните си с мастило ръце и разсеяно започна да върти железния пръстен. Напомни ми за ръката на Люк, която ме докосваше по-рано днес. Как може две ръце да са толкова различни? — А детелината? Онази, която си преместила със силата на мисълта си сутринта? У теб ли е все още?

— Стори ми се, че я преместих — поправих го аз, като поклатих глава. — Ето я. — Надигнах се малко, за да я извадя от джоба си.

— Премести я пак.

Повдигнах вежди въпросително.

— Ако не можеш да я местиш, както казваш ти, тя няма да помръдне и вече няма защо да се тормозиш с това, нали така? А ако успееш, е… тогава значи си откачалка. — Джеймс се ухили. Взе намачканата детелина от пръста ми и я постави на едно по-голо място в тревата под дървото. — Хайде, тръгвай на път, магическа детелинке.

— Чувствам се глупаво. — Наистина. Бяхме като две деца, допрели глави над дъската за викане на духове. Една част от нас се надяваше да се случи нещо странно, което да ни докаже, че светът е пълен със загадки и магии, докато друга отчаяно се надяваше нищо да не стане — това щеше да означава, че в света около нас няма чудовища и той е едно сигурно, безопасно място. Допрях ръката си до земята и я присвих в шепа, както сутринта — сякаш беше врата на игрище, в която детелината трябваше да влезе като футболна топка. — Хайде, детелинке.

Лек бриз погали челото ми. Детелината се прекатури в дланта ми.

Джеймс затвори очи.

— Е, сега вече ме плашиш.

— Моля те, беше от вятъра. — Беше просто вятър.

Той разтърси глава и отвори очите си.

— Винаги усещам хлад, когато получавам онези странни предчувствия, а това беше леденостудено — направо удари десетката по скалата на странността. Направи го пак. Ще видиш. Ето тук, по-близо до краката ми, където е завет и няма да духа вятър.

Вдигнах спорната детелина и я поставих до крака му. Свих отново дланта си до нея и прошепнах тихичко: „Ела при мен, детелинке“. Детелината и няколко други треви и листа наоколо изшумолиха, след това подскочиха по земята и дойдоха в шепата ми. Цяла купчина сухи листа с цвета на жаркото лято се залепиха по пръстите ми.

— Телекинеза. — Гласът на Джеймс беше тих като шумоленето на листата, а когато го погледнах, видях, че кожата по голите му, почернели от слънцето крака, беше настръхнала. — Изведнъж светът стана много по-интересен.

Със сигурност вече не беше толкова обикновен, колкото смятах съвсем доскоро.

Четири

Вторник. Сряда. Два дена се изтърколиха, без да ги усетя. Джеймс се отбиваше, но не него исках да видя. Може и да бях способна да местя лъжици, без да ги докосвам, и да карам детелините да се местят по нощното ми шкафче като лодка в открито море, но не можех да върна това — по-скоро, този — което/когото баба беше прогонила. Нито можех да се отърся от гласчето в главата ми, което ми казваше, че всъщност това беше станало прекалено лесно.

— Диърдри, не си се упражнявала от дни. — Мама бутна вратата на стаята ми и застина на прага. Лежах по гръб в леглото си, изучавах тавана, а дискът с техното, което Джеймс ми беше подарил за рождения ми ден, разтърсваше всяка равна повърхност в ритъма на басите. Мама изключи уредбата. — Не знаех, че харесваш такава музика.

— И аз, но вече я харесвам. — Звучеше все едно говоря напук, но беше истина. Никога преди не бях слушала техно, но в момента бях като наркоман и имах нужда от хубава музика, независимо каква. А монотонното думкане на парчетата чудесно пасваше на състоянието ми. Каквото и да ставаше обаче, времето си течеше. Най-вече за другите.

Мама отвори вратата широко.

— Не се инати. Върви да репетираш. Излез от тази стая. Изнервяш ме, когато не правиш нищо.

— Добре, както и да е. Ще се упражнявам. Ще изляза обаче навън.

— Скоро ще мръкне, имай го предвид.

Измъкнах се от леглото. Не исках да седя вътре за поредната обикновена вечерна репетиция.

Майка ми ме последва надолу по стълбите, гледаше ме как вземам арфата и след това ме съпроводи до задния вход на къщата. Внезапно се наведе и вдигна нещо от пода на кухнята.

— Диърдри, казах ти да ги поставиш между страниците на някоя книга, ако искаш да ги запазиш. Омръзна ми да ги намирам разпръснати навсякъде. — Обърна се и пъхна една четирилистна детелина в ръката ми.

Отблъскват змиите настрани. Лекуват ухапано от скорпион. Помагат да видиш феите.

Обхвана ме моментен пристъп на съпротива, свалих железния пръстен на баба от пръста си и го оставих на кухненския плот, преди да изляза навън. Може би точно тази вечер не исках да отблъсна злите свръхестествени същества. Може би този, когото исках да видя, беше един от тях.

Навън се здрачаваше, небето бе оцветено в златни, но приглушени тонове, дълги сенки във формата на призрачни дървета пресичаха целия двор. Светулките просветваха във високата трева, а в далечината се чуваше слабото гукане на гълъб, едновременно красиво и тъжно. Седнах в извивката на едно дърво и опрях арфата на рамото си. Не знаех какво да свиря, затова просто започнах да подръпвам леко струните в някаква унила мелодия. Май свирех песента „Аз съм кръгъл идиот“.

Загадъчно. Необикновено. Това исках. Започнах да свиря един по-бавен рил, „Девойките от Мичълтаун“, мелодия, която обещаваше загадъчност. Вятърът разклати листата на дърветата; из въздуха се носеше ухание на окосена трева, цветя и мащерка.

Пръстите ми спряха като от само себе си и аз повдигнах глава, за да уловя отново повея на прохладния бриз. Зачудих се дали не съм си въобразила миризмата. Не, ароматът на мащерка не можеше да се сбърка. И не само че със сигурност витаеше наоколо, но ставаше все по-силен. Присвих очи към сенките наоколо, като се опитвах да открия посоката, от която идваше, но беше невъзможно.

Някаква сянка трепна върху една от ярките ивици, които вечерното слънце все още хвърляше, и аз се протегнах, за да видя по-добре. Там нямаше нищо. После между два дъба в края на градината видях фигура на човек. Той ме погледна и ми се усмихна — червенокос, луничав, ухаещ на мащерка.

Момчето от приема. Примигнах и той вече се намираше до едно буково дърво, на три метра по-близо. Побиха ме тръпки.

— Прекрасна нощ.

Гласът се чу точно встрани от мен.

За секунда адреналинът ми се качи и без дори да се замислям, се извърнах и замахнах с юмрук; кокалчетата ми усетиха допира до нечия чужда кожа.

— Божичко! — възкликна Люк. — Напомни ми повече никога да не се промъквам зад теб.

Не можех да дишам, сякаш нещо беше заседнало в гърлото ми. Предполагам, че трябваше да се притесня, но все още бях прекалено зашеметена от факта, че това беше Люк. Изсмях се изненадано.

— Взех те за оня смахнат тип от приема.

Той излезе на светло — потъркваше челюстта си.

— Не, не съм. Всъщност… като се замислиш, аз съм онзи от приема. — Светлата му коса привличаше последните вечерни златисти лъчи и оформяше сияен ореол около главата му. Погледна към четирилистната детелина, която бях пуснала до крака си, и направи гримаса. — Защо около теб винаги се намира по някоя от тези?

— Защо това те притеснява? — В мига, в който го казах, съжалих, че въпросът се изплъзна от устата ми. Последното нещо, което исках, беше да го прогоня отново, нарушавайки някое от неписаните правила помежду ни. — Мислех, че няма да се върнеш скоро.

Люк коленичи до мен. Погледна към буковото дърво, където преди малко ми се стори, че видях рижавия; очите му бяха напрегнати. После се съсредоточи върху лицето ми.

— Звучеше толкова тъжно, красавице.

Извърнах очи встрани. Опитвах се да прикрия чувствата, които изпитвах през последните два дни.

— Защото бях тъжна.

— И аз си мислех, че няма да се върна скоро. — Отпусна се на земята с кръстосани крака и постави флейтата си в скута си. — За нещастие все още съм очарован от твоята личност. Може ли да посвиря малко с теб?

— Въпреки че те ударих?

— Въпреки това. И макар че не каза дори едно „извинявай“.

— Отчасти си го заслужаваше, защото си тръгна, без да ме предупредиш. — Ухилих се и поставих ръце на струните.

Люк вдигна флейтата си.

— След теб.

Започнах отново с „Девойките от Мичълтаун“; Люк влезе веднага в ритъм, като разпозна безпогрешно звуците на арфата. Странно, колко различно звучеше песента, свирена от двама. Когато го изпълнявахме заедно, рилът звучеше толкова красиво, че можех да се загубя в трелите на мелодията, която бяхме изтъкали.

Докато свирехме, очите на Люк бяха вперени към бука в края на двора, макар там да нямаше нищо. Разсеяно се сетих за луничавия — присъствието на Люк някак си ме накара да забравя всичко друго, освен него самия. Не исках да мисля какво би могло да стане, ако Люк не се беше появил.

Песента свърши. Сякаш усетил мислите, които ме терзаеха, Люк свали флейтата си и каза:

— Нека да изсвирим нещо по-весело, а? Нещо, което ще те накара да се усмихнеш.

Ти ме караш да се усмихвам, помислих си аз, но не казах нищо. Вместо това му хвърлих една крива усмивка и започнах да свиря „Мерил целуна жената на квакера“. Той ме последва с флейтата си и обърна решително гръб на буковото дърво.

Пет

Четвъртък. На работа съм в „Ледът на Дейв“ и нося обичайната бяла тениска с образа на пингвина Дейв. Колежката ми на смяна беше Сара. Сутринта беше много оживена и си разменяхме само реплики, свързани с работата, но с напредването на деня времето започна да се разваля, струпалите се облаци обещаваха дъжд и клиентите намаляха. Опитах се да отложа разговора с нея, като извадих документите за музикалната академия „Торнкинг-Аш“ от раницата си. Облегнах се на студения щанд с гръб към Сара и започнах да пиша името си в горната част на листа, много бавно, с надеждата тя да схване намека.

Не се получи.

— Е, голям улов си направила. — Гласът на Сара се разнесе застрашително близо. Не знаех как да реагирам. Може би за пръв път някой проявяваше интерес към личния ми живот и не бях сигурна дали трябва да отговоря, или да си го запиша в дневника.

— За този университет ли?

Тя изсумтя.

— Да бе! Не. За секси парчето, което доведе онзи ден. Гаджета ли сте?

— Да — излъгах аз, без да се поколебая. Не исках Сара да мисли, че Люк е свободен и може да се пробва с него. Мразех се за това, но си представих как я фрасвам — така, както миналата вечер бях ударила Люк. За малко да се разсмея на тази картинка наум, но се въздържах и продължих да пиша адреса си на документите за кандидатстването.

— Леле! Не се обиждай, но никога не съм мислила, че си момиче, което ще излиза с такива момчета… въобще с момчета…

Обърнах се към нея. В думите й — и най-вече в тона й — май имаше повече снизходителност, отколкото можех да понеса. Погледнах я въпросително. Да видим дали ще посмее да продължи.

Тя побърза да каже:

— Не че си грозна или нещо такова. Просто си толкова… обикновена.

Не бях обикновена. Бях очароваща.

— Предполагам, че той не мисли така — отвърнах аз.

Сара потропваше с боядисаните си в розово нокти по щанда и ги изучаваше съсредоточено.

— Просто малко се изненадах да те видя тук с този младеж, който е направо уау!

Извърнах се отново, за да скрия усмивката, която се появи на лицето ми.

— Доста добре изглежда, нали?

— Майтапиш ли се? — възкликна тя. — Той не е реален, направо не е от този свят! И е невъзможно секси!

Този път не успях да се въздържа.

— Така е, нали? — Запитах се всъщност от кой свят е Люк?

Камбанката на вратата звънна и в заведението влязоха двама мъже. Дадоха поръчките си на Сара, която им се усмихна окуражаващо. Поклатих глава и й казах, че ще поема единия.

Използвах възможността, за да се преместя на другия край на щанда и да се заема с мелбата. Когато казах на Люк, че обичам да работя тук, не го излъгах. Оформянето на идеалния сладолед с идеалните по форма и размер топки за мен поне носи истинско удовлетворение. Всеки вид сладолед има различен цвят и чувството да създадеш една съвършена конструкция от сладоледени топки, пасващи си по цвят и аромат, е толкова изкушаващо, колкото и самото ядене на сладоледа. Преди се бях опитала да го обясня на Сара, но изобщо не схвана за какво й говоря. Тя просто загребва сладолед и го пльосва във фунийките и купичките. Аз създавам сладоледени шедьоври.

— Леле, това изглежда страхотно! — каза клиент номер 1, докато наблюдаваше как клиент номер 2 поема от ръцете ми мелбата си. Разбира се, че е страхотно, помислих си аз. Всяка топка е съвършено кръгла, сиропът и битата сметана са в идеално съотношение. Шоколадовите бисквитки са съвсем леко покрити със сладолед. Ядките са разпръснати така, че да изглежда случайно, но всъщност са идеално премерени, за да не се натрупват на едно място, а другаде да няма. Тази мелба трябва да бъде на корицата на списание „Сладоледът днес“. Най-великолепната мелба, правена някога. Създадена специално за вас.

Клиент номер 1 трябваше да се задоволи с мелбата на Сара, която не отговаряше и на най-елементарните стандарти и имаше доста отчайващ вид. Нито една топка не приличаше на другата. Тази мелба никога не би намерила място на корицата на някое списание. Сара беше успяла дори да размаже малко шоколадов сладолед от първата топка върху втората, която беше ванилова. Доста неприятна гледка.

Клиент номер 2 ми се усмихна приятелски и сложи голям бакшиш в буркана с моето име. Хвърли ми още една усмивка и направо усетих как следващата стъпка е да ме покани на среща. Тия флиртове ми бяха до болка познати. Наистина, ако съблазниш стомаха на мъжа, нататък е лесно.

— По-добре побързайте — казах аз. — Бисквитките ще разтопят сладоледа.

— Твоите бисквитки са затоплени?! — попита невярващо клиент номер 1. Двамата излязоха, като се чуваше как клиент номер 2 надълго и нашироко възхвалява достойнствата на своята мелба. Заех се отново с документите си, но Сара също се върна при мен.

— Е, къде се запознахте?

Не й отговорих, защото изведнъж нещо в буркана с бакшишите ми привлече погледа ми. Сред множеството монети и банкноти, които бях натрупала през целия ден, се подаваше едно зелено листенце, чието място определено не беше там. Изсипах рязко целия буркан на щанда.

Сара затисна с ръка няколко монети, които се търкулнаха към нея.

— Какво правиш? Да не откачи?

Между намачканите банкноти, прегъната наполовина, се мъдреше тя. Поредната четирилистна детелина. Взех я и я вдигнах пред лицето си. Сара също се загледа в нея.

— Четирилистните не са ли изключително редки?

Намръщих се.

— И аз така си мислех.

Камбанката звънна отново и двете погледнахме към вратата. Сара въздъхна леко и аз се усмихнах, защото беше Люк.

Той отвърна на усмивката ми.

— Привет, любима. — Лицето му помръкна за секунда, когато видя какво държа в ръката си. — Още една?

Моето изражение беше отражение на неговото.

— Беше при бакшишите ми.

Люк хвърли поглед към купчината монети на щанда и поклати глава.

— Не мисля, че имаш нужда от такъв късмет.

— Всяко момиче се нуждае от късмет — намеси се Сара. — Ще взема твоя, ако ти не го искаш. — Погледнах към Люк. Той сви рамене, така че й подадох детелината.

Докато прибирах парите отново в буркана, Люк каза:

— Носят се слухове, че скоро ще си тръгваш. Да те закарам ли до вас?

— Смяната ми свършва след петнайсет минути. Ще ме изчакаш ли?

Сара въздъхна.

— Никой няма да дойде повече, Диърдри. Скоро ще завали. Тръгвай си, аз ще затворя в пет и половина.

Изненадващата й жертвоготовност направо ме зашемети.

— Ами… благодаря. Сигурна ли си?

Сара ми се усмихна, после се усмихна широко и на Люк.

— Да. Хайде, потегляй. И си вземи бакшишите.

— Половината са твои.

Тя погледна към своя буркан — беше пълен само с дребни центове.

— Добре.

Прибрах банкнотите в джоба си, оставих монетите — клиентите винаги дават по-големи бакшиши, ако видят, че в буркана вече има пари — и тръгнах след Люк. Следобедният въздух беше тежък, смазващ. От гъстите облаци над нас беше очевидно, че дъждът наближава, но докато се излееше, щеше да стане още по-задушно. Бях доволна, че Люк ще ме закара до вкъщи; когато излизах тази сутрин, денят се очертаваше ясен и спокоен.

Спряхме за миг и се взряхме в небето, което приличаше на бурно море, и тогава носът ми долови вече познатото ухание на билки. Люк явно също го усети, защото застина до мен и се загледа към края на паркинга.

— Хайде, да вървим. — Дръпна ме за ръката и ме повлече към колата. Щом влязохме вътре, пусна климатика, но миризмата на мащерка се промъкна през процепите — много по-силна, отколкото би трябвало да бъде, ако беше просто странният парфюм на един странен тип. Не разбирах какво става, но ароматът ми напомни момента, когато луничавият обикаляше около мен. И тогава, и сега усещах наближаваща опасност.

— Да тръгваме — казах нетърпеливо.

Люк не се нуждаеше от допълнително напомняне. Зави толкова рязко, че гумите изсвистяха по асфалта и оставиха следи, когато спря и после превключи на първа скорост. Излязохме от паркинга и поехме по пътя към вкъщи с много над позволената скорост. След около два километра уханието на мащерка започна да отслабва. След пет — на половината път до нас — беше почти изчезнало. Десет километра след „Ледът на Дейв“ в колата не се усещаше нищо друго, освен миризмата на свежест и чистота, която идваше от самия Люк.

Исках да кажа нещо за случилото се току-що, но това щеше да означава, че вече дори не се преструвам, че го приемам за обикновено момче. Както и да е, едно нещо знаех със сигурност — не само той имаше тайни. Задаваше се истински ураган, точно като пурпурната буря над главите ни. Този ураган бе надвиснал над мен и се готвеше да изригне всеки момент, а Люк беше само един от неговите елементи. Луничавият също беше част от играта, а може би и Елинор от приема. И всички четирилистни детелини.

— По дяволите! — изкрещя внезапно Люк и удари рязко спирачките. Бяла хрътка изскочи изненадващо по средата на пътя и аз възкликнах: „Ръж?!“. Но след това още едно куче, абсолютно същото, се появи от храсталаците покрай шосето, и после още едно, и още едно — изскачаха и изчезваха в шубраците на срещуположната страна. Сигурно бяха около двайсет, всичките — копия на Ръж, ръмжащи и лаещи.

— Всичките приличат на Ръж — казах бавно. По някаква причина това беше най-странното и свръхестествено нещо, което бях видяла през цялата седмица, а всъщност беше само глутница хрътки. Глутница хрътки със същия цвят на козината като Ръж. Можеха да бъдат от едно котило. Чудовищно голямо котило. Бях живяла седемнайсет години на този свят, без да видя куче, подобно на Ръж, а сега се сблъсквам с двайсет като него?

Изведнъж си дадох сметка, че Люк се взира в мен изпитателно.

— Видя ли ги?

— Бяха поне двайсет. Естествено, че ще ги видя.

Той измърмори нещо под носа си и направи завой, за да продължим към вкъщи. Пръстите му стискаха силно волана. Не разбирах какво не беше наред, но не ми харесваше да го виждам разстроен. Познавах го само от няколко дни и вече бях свикнала да разчитам на него — да бъде уравновесен и спокоен; тази трудно прикрита тревога ме притесняваше повече, отколкото би трябвало.

Опитах се да се успокоя и протегнах ръка към него. Той ми позволи да го докосна; ръцете ни останаха една в друга, отпуснати на таблото. Пътувахме така през останалите няколко минути до вкъщи. Сърцето ми биеше лудо. Той отместваше ръката си само за да сменя скоростите, а после отново преплиташе пръсти в моите.

Съвсем скоро стигнахме до алеята пред къщата ни. Люк паркира на улицата и се загледа замислено към силуета, който се движеше зад кухненския прозорец. Който и да беше, не ни забеляза, очевидно унесен в приготовленията за вечерята.

— Майка ти може да се справи с почти всичко, с което се захване, нали?

Въпросът беше странен. Дори не би ми хрумнало, че може да ме пита подобно нещо.

— Предполагам. Тя никога не вярва и не смята, че е добра в това, което върши, но е така.

— Може би за това става дума. Генетично е. Ти просто си от семейство с ненормално талантливи хора.

Отдръпнах ръката си от неговата.

— Знаеш ли, доста е обидно да говориш така.

Очите му не се откъсваха от кухненския прозорец.

— Не, обещаващо е.

Майната му на негласното ни споразумение!

— Ще ми обясниш ли какво става? Ще говориш ли с мен за това?

Погледът му се стрелна покрай мен към прозорците на колата и после към огледалото за обратно виждане. Протегна се и докосна брадичката ми; нежността на движението му можеше да ме накара да забравя напълно гнева си.

— Шшш, красавице… — Затворих очи и го оставих да прокара пръста си по шията ми.

Мама. Мисълта, че може да погледне навън всеки момент, ме накара веднага да отворя очи.

— Не си мисли, че можеш да ме съблазниш. И то в старата си кола.

— По дяволите — каза Люк. — Сигурна ли си? А какво ще кажеш за малко пазаруване? Ще дойдеш ли утре с мен в града?

— Не си падам много по пазаруването. Може би все пак трябва да пробваш със съблазняването.

Светлите му очи се взряха отново през прозорците навън, а после той се наклони много близо до мен и прошепна в ухото ми:

— В града е по-спокойно. Там има по-подходящи места за разговор. — Отдръпна се назад и каза с по-висок глас: — Знаеш, за да се опознаем по-добре.

Така… сега вече не можеше да ме спре, дори да поиска.

— Добре, става. Кога?

— Да те взема в четири?

Кимнах с глава. Люк хвърли още веднъж поглед навън, този път към небето.

— По-добре се прибирай, да не те хване дъждът.

С нежелание се измъкнах от колата, а той ме последва. Стояхме в края на алеята. Една студена капка дъжд се пръсна на ръката ми, цялата ми кожа около нея настръхна. Някъде в далечината над дърветата се чу гръмотевица.

— Голяма буря ще бъде. — Люк хвърли бърз поглед към облаците.

Гледах като на забавен кадър как друга капка пада върху листенце сред тревата и веднага попива в земята. Изведнъж ми се стори, че в моравата пред вкъщи тази вечер има нещо необичайно. Може би беше свързано със слабата светлина, идваща от облаците, но просто изглеждаше по-мрачна, по-жива, по-зелена, отколкото си я спомнях от сутринта. После осъзнах откъде идваше разликата.

— Люк — казах с безизразен глас и посочих напред.

Той застана до мен и погледна към плътния зелен килим от детелини, покрили моравата — доколкото можех да видя, всички бяха четирилистни. Известно време просто стояхме там в мълчание. От време на време усещах как някоя от редките капки дъжд пада върху косата ми или се плъзва по врата ми.

После Люк каза високо, без да се обръща към никого конкретно:

— Губите си времето, тя вече няма нужда от тях. — Хвана ме за ръката и ме поведе към вкъщи. — Моля те, бъди по-внимателна от обикновено до утре. Наближава буря.

Обърна се и се запъти към края на алеята. Щом стигна до колата си, спря отвън. Качих се на задната веранда, престорих се, че се каня да вляза в къщи, а после се дръпнах назад и се прикрих зад един азалиев храст.

Гласът на Люк беше много тих, но го чувах. Тембърът му обаче беше странен и не можех да разгадая по него настроението, с което говореше.

— Тя видя глутницата. Учи се бързо — скоро ще може да вижда и вас. Няма нужда да си хабите времето с тези глупави номерца. Не са й необходими.

Спря, сякаш изчакваше, докато някой друг говори, въпреки че не чувах нищо, освен шума от падащите капки дъжд и далечния тътен на гръмотевиците. После Люк отново се обади:

— Не ми е нужна помощ. Не смятате ли, че съм го правил и преди?

Прехапах устни.

— Просто не мисля, че тя представлява интерес за вас. — Нова пауза. — По дяволите, ще се справя! Оставете ме на мира, чувате ли? Просто ме оставете на мира. — Вратата на колата се затръшна и чух как двигателят се включи.

Прибрах се вкъщи. Внезапно ми беше станало много студено.

Сънувах. Фонът беше тъмносиньото на нощта, виждах как Люк се отдалечава бавно от мен. Бяхме в двора на гимназията, той гледаше към пейката, на която бяхме репетирали. Запъти се към футболното игрище и изведнъж осъзнах, че вали: студени, болезнени капки по кожата в горещата лятна нощ.

Люк съблече тениската си — истинска лудост в това време — и разпери ръце встрани, като че ли беше разпънат на кръст. Опитваше се с пръсти да улови дъжда, взираше се в небето, капките се забиваха в кожата му със студена ярост, устните му се движеха, докато се обръщаше бавно. Не можех да чуя какво казва заради силния дъжд и внезапните гръмотевици, които се стоварваха върху земята. Приличаше на таен, невиждан досега ритуал: загадъчно заклинание или напяване, или пък ужасяваща магия.

Когато Люк се отпусна на колене върху острия чакъл, отново се чу тътен; ръцете му бяха все така разперени, а главата му се отметна назад.

Този път бях достатъчно близо, за да чуя думите: „Хиляда триста четирийсет и осем години, два месеца и една…“.

Нов гръм и едно дърво се стовари върху земята. Отворих очи.

Дъждът барабанеше върху покрива и почукваше по прозореца, а отвън се чу как удари гръм. Бях будна, но не и напълно разсънена, така че не разбирах кое е истинско и кое сънувах. Дъждът истински ли беше? Дали все още спях?

Светлина. Докато си мислех за това, лампата светна и жълтото сияние отчасти освети стената откъм страната на леглото ми. Във все още тъмната част на стаята, в ъгъла, забелязах черна и неясна фигура. Мигнах. Просто сянка. Въпреки че стаята беше празна, сърцето ми все още биеше лудо. Протегнах ръка към верижката на шията си, на която вече бях закачила подарения ми от Люк ключ на тайните. Лежащият до леглото ми Ръж надигна глава, тъй като явно беше усетил безпокойството ми.

— Стори ми се, че има някого — казах му аз.

Ръж погледна към ъгъла на стаята. Нов тътен отвън. Осмелих се все пак да хвърля и аз един поглед към ъгъла. О. Божичко. Там имаше някаква фигура и едно неразличимо лице се взираше в мен. Затворих очи от страх. Отворих ги пак. Фигурата все още беше там, много приличаше на обикновена сянка. Очите на Ръж също бяха вперени в нея, но после той излая леко и отпусна глава на пода, сякаш това не го засягаше.

Защото може би е била тук открай време.

Грабнах телефона от нощното си шкафче и набрах номера на Джеймс. Видях, че е почти два часът, но си помислих — надявах се — че Джеймс няма да има нищо против.

Телефонът звъня и звъня, докато продължавах да гледам неподвижната фигура. Тъкмо реших, че ще се включи гласовата поща, когато чух замаяния глас на Джеймс: „Ди?“.

След като го бях събудила и вече беше на телефона, изведнъж се почувствах ужасно глупаво.

— Аха…

— Нещо лошо ли е станало?

— Ами… не, може би… Уф, това е тъпо, Джеймс. Съжалявам, че те събудих.

— Ди. Два часът през нощта е. Ясно е, че нещо те тормози. Давай накратко.

Разказах му за разговора, който Люк беше провел с въздуха.

— А сега ми се струва, че има нещо в стаята ми. Мисля, че винаги е било тук, но едва сега го виждам. Прилича на сянка. Или на човешка фигура. На човек.

Джеймс не отговори. Погледнах право към сянката. Дали и тя гледаше към мен?

Мигнах отново.

Ъгълът беше празен: никакви сенки, никакви фигури.

— Ъъъ… Джеймс… тя просто изчезна. — Вече бях напълно изперкала. Вмъкнах се под завивките си, както правят децата. Сякаш това щеше да помогне срещу истински таласъм например. Обикновените сенки не изчезват просто ей така, тъй че явно това беше нещо повече. И по-лошо, сега не знаех къде е. Огледах се из стаята, но не видях нищо по-особено.

— Обикновените сенки не изчезват. — Гласът на Джеймс звучеше спокойно. — Искаш ли да дойда?

Разбира се, че исках.

— Родителите ми ще полудеят, ако разберат.

— Както казах, искаш ли да дойда?

Ръж погледна към мен и после отново отпусна глава върху лапите си. Въздъхна тежко и затвори очи. Каквото и да имаше в стаята, той не се притесняваше. Двоумях се между това, което исках, и това, от което се нуждаех, и най-накрая избрах по-малко егоистичния вариант. Както и този с по-малкото евентуални последици.

— Ще се оправя. Ръж се готви отново да заспи. Мисля, че ще ме предупреди, ако има някаква опасност.

Джеймс въздъхна, но не толкова доволно, колкото кучето ми.

— Не бива да ми се обаждаш, да казваш, че си притеснена, и след това да махаш с ръка, все едно нищо не е станало.

— Съжалявам. Може ли да мина да те видя на сутринта?

— Знаеш, че винаги можеш.

След като затворих, изчаках няколко минути, за да видя дали фигурата ще се появи отново. Най-накрая заспах от изтощение.