Ридание

Шест

Следващият ден беше ясен и изненадващо приятен, бурята от предишната нощ бе отнесла със себе си влажността и изпиващата жега. Докато седях в старото ауди до Люк, все още не можех да повярвам, че снощната буря беше толкова страшна. Или че онзи „невидим“ разговор ми се стори толкова зловещ. Или че луничавият действително е бил в задния ни двор. Истинска лудост, но щом бях в компанията на Люк, нищо от това, което ме притесняваше, когато бях сама, вече нямаше значение. Дали беше от любов?

Не, обади се гласът на разума в главата ми. От глупост е. И не се чувствай зле, предава се по наследство.

Около час говорехме само за дреболии, които забравях на секундата. Като защо Бил се използва за галено име на Уилям и защо бебетата кучета не се раждат от самото начало с шарки. Всеки път, когато си мислех, че ще стигнем до по-важна тема, някой от нас подхващаше нова глупост.

— Буцефал — каза рязко Люк и потупа волана на колата.

Отначало не чух добре и ми се стори, че е опитал да замаскира кихането си, затова му казах „Наздраве!“.

— Не — засмя се той. — Това е името на колата ми.

— Кръстил си колата си?

Той отново се усмихна палаво като малко момченце.

Загледах се в краката си, там, където двуцветната подложка на колата се беше извила нагоре покрай вратата.

— Като коня на Александър Македонски, нали? Доста самоуверено, не мислиш ли? Щом аудито е Буцефал, ти кой трябва да си?

— Значи знаеш историята. — Зъбите на Люк блеснаха ослепително на ярката слънчева светлина, докато гордо посочи таблото пред себе си. — Това е и нашата история.

— Твоята и на колата.

— Да.

Повдигнах иронично вежди.

— Значи в общи линии ми казваш следното. Никой друг в света, освен теб не може да кара тази кола. Преди много години други хора опитали да я укротят. Когато някой се опитвал да влезе вътре против волята й, тя го изхвърляла навън и му оставяла трайни белези по лицето. Но един ден, още когато си бил малко момче, ти си дошъл, метнал си се вътре и си я подчинил на волята си.

Усмивката на Люк грееше в очите му, но иначе лицето му не се промени и остана сериозно.

— Точно така. И оттогава сме неразделни.

Помислих малко върху думите му и после погледнах към очуканото и олющено табло.

— Не знам… Струва ми се, че бих предпочела да обяздя мазерати, а не ауди.

Сега вече не издържа и се засмя.

— Какво да кажа, съдбата избра нея за мен. — Посочи напред. — Виж.

Най-накрая бяхме стигнали до Ричмънд. Подминахме предградията и вече бяхме заобиколени от бизнес сгради и магазини. Ричмънд беше сияен град. Слънцето се отразяваше в белите тротоари, в сградите с огледални прозорци и в паркираните коли. Имаше и дървета, но те бяха по-скоро като някакви дребни допълнения, почти незабележими сред всички изградени от човека съоръжения. При кратките ми посещения в Ричмънд никога не си бях падала чак толкова по него, но сега усещах, че Люк се отпуска, докато влизахме все по-навътре в центъра.

— Градът ти харесва. — Не беше въпрос, въпреки че бях изненадана да открия такива чувства в него.

Очите му се спираха на всяка светеща повърхност.

— Не. Харесвам това, което прави градът. Всички тези… неща. Тук не може да живее никой друг, освен самите хора. — Посочи към кулата на една църква, извисяваща се над покривите и дърветата. — И кръстовете. Тук всички се кръстят. Те не могат да понасят това.

— Те? — Изтръпнах от начина, по който произнесе хора. Сякаш Те не влизаха в това число.

Люк ме погледна, лицето му беше странно осветено — някакво сияние извираше от него.

— Шшш, красавице. Нека се позабавляваме малко, преди да започнеш отново със сложния си анализ.

Подкара колата по „Керитаун“, една безкрайна улица с оцветени във всеки цвят на дъгата магазини и магазинчета, предлагащи всякакви странни неща и джунджурии, които не можеха да се намерят никъде другаде. След като измина няколко пресечки, намери място за паркиране на сянка.

— Знам къде можем да хапнем превъзходни френски пасти, ако си гладна.

— Звучи добре. — Бях прегладняла. От вълнение, че ще се срещна с Люк, не бях обядвала. Защото си тъпа, обади се отново гласът в главата ми.

Взехме си пасти от една малка сладкарница и излязохме да ги ядем навън, на масите от ковано желязо, които гледаха към улицата. Люк наблюдаваше развеселено как разделям пастата си на отделни пластове.

— Какво правиш?

— Проверявам съставките й. — Взех с вилицата си парче пандишпан и внимателно опитах крема, с който беше покрит. — За да се опитам да го направя после сама вкъщи. — Мама ме беше научила на това. Тя прави дисекция на всичко, чете менютата като романи и после създава своя собствена магия в кухнята.

Люк поклати глава.

— Откачено ли ти се струва?

— Щях да кажа: „което си е странно, си е странно“.

Исках да го питам за много неща, но пастата беше толкова добра (кремът беше лешников), че реших първо да свърша с нея, преди да минем към разговора.

— Е, сега говори.

Люк стана и ме поправи.

— Не, сега ще се поразходим. Не мисля, че тук има някой, но се чувствам по-спокойно, когато вървя.

Изправих се, а той ме хвана за ръка съвсем непринудено и естествено. Зачудих се дали моето докосване го кара да изтръпва по същия начин, както неговото караше мен — имах чувството, че по тялото ми протича лек ток. Тръгнахме по прекалено светлия паваж, колите профучаваха покрай нас, от един от магазините за дрехи звучеше оглушителна музика.

— Кажи ми, ако искаш да отидем някъде по-специално — каза Люк. Сякаш в момента бих поискала да ходя в тъпите магазини.

— Просто говори. Кажи ми какво става.

Той се загледа във велосипедиста, каращ бавно по противоположната страна на улицата.

— Ето я моята тайна… — Наведе се към мен и прошепна много тихо: — Не мога да ти кажа тайните си.

Няколко секунди не осъзнавах какво ми беше казал. Когато схванах, издърпах ръката си от неговата и се заковах на място.

— Доведе ме чак тук, за да ми кажеш това? — Една двойка пред нас спря и се загледа в нашата посока. Снижих гласа си. — Очаквах нещо по-добро. Поне да се постараеш да ме излъжеш. Нещо по-интересно.

Люк протегна ръката си, за да ме хване отново, но аз демонстративно скръстих ръце на гърдите си. Той въздъхна.

— Вярно е, че не мога да ти кажа тайните си. Но не знам какво точно не мога да ти кажа. Можеш да ми задаваш въпроси и ще видим докъде ще стигнем.

Погледнах го намръщено. Стояхме по средата на тротоара, така че една пънкарка и нейното безполово пънк приятелче се опитаха да минат покрай мен и леко се сблъскахме. Пропуснах покрай ушите си злобните им коментари.

— Какво имаш предвид под „не мога да ти кажа“? И как така не знаеш какво не можеш да ми кажеш?

Изражението на лицето му беше на човек, молещ за разбиране; сви безпомощно рамене.

Дълбоко в себе си, в сърцето си, знаех за какво намеква, но въпреки че можех да карам детелините да се местят и лампата да се включва сама, все още не го приемах с разума си. Странно, защото от толкова отдавна копнеех светът да бъде необикновено място. И сега той беше такова, а аз май не можех да повярвам в него.

Проговорих тихо.

— Нима ме молиш да… повярвам в магии?

Люк не отговори. Просто ме гледаше с невероятно светлите си очи и с тъжна усмивка на лице.

— Уф, добре, хвани ме за ръка — измърморих накрая. — Да се поразходим.

Той веднага стисна силно ръката ми и тръгнахме отново покрай магазина за стари плочи и антиквариата с изложена отпред метална броня, която хвърляше дълга сянка върху тротоара.

— Можеш ли да ми кажеш защо тези четирилистни детелини продължават да се появяват постоянно край мен?

Люк неволно стисна още по-силно ръката ми, причинявайки ми болка, и се огледа наоколо, преди да ми отговори.

— Те искат да са сигурни, че ще можеш да Ги виждаш.

— Кои са Те?

Той не отговори.

— Феите?

Устните му се извиха в някакво подобие на крива усмивка.

Просто го гледах и търсех по лицето му някаква следа от неискреност, но виждах само намръщеното му изражение, което беше отражение на моето собствено. В ума ми се появиха няколко въпроса, но така и не извървяха пътя си до устата ми. Това, което най-накрая казах, беше най-тъпото нещо, което можех да измисля.

— Мислех, че феите имат крила.

— Някои имат.

— Мислех, че са малки, добри създания, които обичат цветята.

— Те обичат цветята. Харесват всички красиви неща. — Очите на Люк се спряха на лицето ми, безмълвно поставяйки ме в тази категория.

Толкова силно исках да му повярвам, че направо ме болеше.

— Защо искат да ги виждам?

Гласът на Люк вече не беше безизразен, както обикновено; сега по-скоро приличаше на ръмжене.

— По същата причина, поради която искат да Ги виждат и другите. За да те измъчват. За да си играят с теб. За да те объркат. И унищожат.

Представих си съвсем ясно образа на смахнатия луничав тип. Наистина приличаше на перко. Ей, това ми хареса. Отсега нататък ще го наричам Луничавия перко. Бързо премислих останалите факти, които знаех.

— И желязото ги държи надалече. Както и кръстовете. Затова баба ми даде пръстена. А ти ми даде ключа си. А кучетата?

— Това са Техните кучета.

— Моето куче?

Люк ме погледна.

Затворих очи за миг, за да помисля. Какво ми казваше? Че съм била наблюдавана още от бебе? Че преследващият по цял ден катерици Ръж е хрътка на феите?

— Но аз ги видях — заекнах аз. — Хрътките имам предвид. А тогава нямах у себе си детелина.

Гласът на Люк отново беше станал спокоен и не издаваше никакви чувства.

— Ти се учиш. Някои хора имат нужда от детелината за съвсем кратко време, докато тя ги научи как да виждат. Предполагам, че си една от тях.

Значи щеше да става по-лошо? Сянката в ъгъла на стаята ми? Луничавия перко? Нищо чудно, че Люк постоянно се опитваше да ме накара да се отърва от детелините. Спомних си и нещо друго.

— А защо баба ми се държа толкова странно с теб?

Той стисна устни. Въпреки че го гледах право в очите, не отвърна на погледа ми. Най-накрая каза:

— Мисля, че ме е взела за някой друг.

Не бях доволна от отговора, макар да не разбирах съвсем ясно защо. Продължихме да вървим мълчаливо няколко минути, докато асфалтът не се смени с паваж. Пътят се стесняваше. Над главите ни гъстите клони на дърветата сплитаха зелен покров и скриваха все още яркото следобедно слънце. Всяка стъпка, която правехме, всяка дума, която казвахме, ни отвеждаше в един странен и загадъчен свят.

— Защо Те ме искат? — проговорих аз най-накрая и някак несъзнателно вложих същото чувство за нещо по-голямо и по-специално, когато споменах за Тях, както правеше той.

Люк спря изненадващо рязко и ме притегли в малка ниша, издълбана сред тухлите — толкова бързо, че изпитах възбудата от внезапната прегръдка секунди след като вече ме прегръщаше.

Той прошепна почти недоловимо в ухото ми:

— Кой не би искал?

Устните му се плъзнаха болезнено бавно по шията ми, стигнаха до рамото ми и му подариха целувка. Въпреки че бяха горещи като лятното слънце, потръпнах от студ и притворих очи. Ръцете ми бяха притиснати между нас — и по-добре, защото нямаше да знам какво да правя с тях. Люк ме целуна отново, малко по-нагоре по шията и аз го отблъснах назад към стената.

Умът ми препускаше бързо, исках да намеря някаква логична мисъл, за да се заловя за нея и да не се предам на желанието си да го целуна. Успях да измисля най-баналното:

— Срещнахме се само преди няколко дни. Изобщо не се познаваме.

Люк ме освободи от прегръдката си.

— Колко време е нужно, за да опознаеш някого?

Не знам.

— Месец? Няколко месеца? — Звучеше глупаво да се дава срок на подобно нещо, особено когато самата аз нямах желание за това. Но не можех просто така да целуна някого. Не знаех нищо за него, това беше в противоречие с всичко, което ме бяха учили. Защо тогава ми беше толкова трудно да кажа „не“?

Той хвана пръстите ми и започна да си играе нежно с тях.

— Добре, ще изчакам. — Изглеждаше направо съвършен на смесената, прозираща през листата на дърветата светлина; светлите му, почти безцветни очи блестяха на фона на скритото му в сенките лице. Нямах шанс.

— Не искам да го правиш — прошепнах думите и още преди да ги довърша, устните му се долепиха до моите и аз се разтопих в тях. Ръцете ми — не знам как се бях притеснявала за тях! — сграбчиха тениската му, пръстите ми се притискаха в слабото му тяло; неговите обхващаха здраво гърба и врата ми, сякаш се страхуваше, че може да припадна.

След известно време Люк отстъпи назад, но не ме пусна — прокара бавно ръцете си по моите, от раменете чак до дланите, докато накрая пръстите ни се преплетоха.

— Не мисля, че някой може да ухае така хубаво като теб. Те няма да те имат. Искам те за себе си.

Прехапах устни.

— Мисля, че е по-добре да ти покажа нещо. Но преди това ме заведи в някоя църква за по-сигурно.

Църквата беше празна и мрачна, изпълнена с аромата на тамян и загадъчност. Потопих пръстите си в купела със светена вода и се прекръстих по навик, после поведох Люк навътре между редиците с пейки.

— Какво искаше да ми покажеш? — Сред просторните стени на църквата гласът му звучеше приглушено и леко сърдито, притъпяван допълнително от дебелия мек килим под краката ни.

Не знаех как да му го демонстрирам, но трябваше да разбере, че владея телекинеза. Може би именно затова феите ме искаха. Не чувах стъпките си, но продължих да вървя към предната част на църквата. И тогава ми хрумна идея — приближих се до олтара и извадих една все още неразцъфнала жълта роза от вазите, поставени за украса на стъпалата пред него.

Обърнах се към Люк. Той се взираше във висящото над олтара разпятие с тъжни очи. Погледна отново към мен и после към розата в ръката ми. Стояхме един срещу друг като в самотна брачна церемония.

— Спомняш ли си какво ми каза на конкурса? — попитах го аз.

Очите му потъмняха, а гласът му прозвуча прегракнало:

— Не.

Не се отказах.

— За това как има хора, които могат да се справят с всичко?

Той се обърна встрани.

— Просто те разсейвах, не исках да повърнеш. Получи се, нали?

— Не ме лъжи — упорствах аз. — Знаеш за какво говоря. Не съм сигурна как точно, но ти знаеше, нали? Че съм от онези хора.

Все още с гръб към мен. Люк сведе глава и притисна юмрук до челото си.

— Не. Не си. Кажи ми, че не си.

Светлината от свещите, поставени край стъпалата на Дева Мария, осветяваше половината от лицето му, а другата беше в сянка.

— Не мога да го кажа! Защото съм. Виж. — Протегнах цветето към него, като го държах захлупено в ръцете си. Люк се обърна към мен с мрачно лице. Само след миг листенцата на розовата пъпка започнаха да се разтварят едно по едно, докато цветето разцъфна в цялата си прелест, изпълвайки шепите ми докрай. Погледнах към кадифените жълти листенца и после отново към Люк.

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Впечатляващо — каза тихо.

Не разбирах реакцията му.

— Но ти знаеше, че мога да правя такива неща, нали? Защо иначе би го казал?

Люк ми обърна гръб отново, с приведени рамене.

— Ще ми дадеш ли една минутка, моля те?

Бях объркала нещо. Може би не трябваше да му го показвам. Но той трябваше да е наясно, нали? Какво направих? Запътих се бързо по пътеката, бутнах двойната врата и се озовах в преддверието. Изтрих с ръка сълзите, които напираха да потекат от очите ми. Стоях известно време така в сумрачната стая и се взирах невиждащо в залепените на таблото обяви за разпродажба на домашно приготвени сладки и курсове за изучаване на Библията.

След това го чух да крещи.

— Проклет да си! Защо?

Надзърнах през чистото стъкло на вратата на преддверието, за да видя дали не говори на някоя фея. Но доколкото виждах, там нямаше никого другиго, освен Люк и разпнатия Бог.

На път за вкъщи не говорихме повече за розата. Дълго време просто гледах през прозореца навън към увисналата над черните силуети на дърветата луна и към бялата накъсана линия по пътя. Нещо в начина, по който изглеждаше луната, загадъчна и вечна, ми напомни за начина, по който се почувствах, когато накарах розовата пъпка да разцъфне.

Внезапно Люк намали и спря колата встрани край шосето, на почти незабележимо място за отбивка. Удари спирачки и впери поглед в блещукащия часовник на таблото, сякаш търсеше нещо там. Не поглеждаше към мен.

— Сърдиш ли ми се? — попита той.

Изненадах се от въпроса. Лицето му беше позеленяло, някак по-изострено, осветено от светлините на таблото, изражението му — загрижено.

— Защо да ти се сърдя?

— Не говориш, тиха си. Предишния път, когато се държа така, ми беше бясна, затова предположих, че и сега е също. Направил съм нещо, което те е ядосало.

— Ти си този, който не говори. Помислих, че ми се сърдиш заради… — спрях се по средата на изречението. Не бях сигурна дали трябва да спомена църквата или не.

Люк въздъхна и махна с ръка.

— Просто това е непозната територия за мен.

— Кое?

— Ти. — Размърда се неловко. — Не знам какво да правя.

— С кое?

— С теб.

— За това, което стана в църкв…

Той ме прекъсна рязко:

— Само заради теб. Теб самата. Все чакам да ми кажеш да се разкарам, да те оставя на мира. Защото съм прекалено зловещ.

— Именно затова не ти го казвам.

— Защо?

— Защото постоянно твърдиш колко си странен и зловещ. Истинските злодеи никога не обясняват колко са опасни и зли.

— Аз ти се нахвърлих там, в алеята. Това си е зловещо.

Значи тази била причината — целувката. Беше мило, че се притеснява за това. Засмях се.

— Не ми се нахвърли. А и дори не беше алея.

— Да, но не те попитах.

Не бях много наясно с правилата на срещите, но не мисля, че някой в днешно време пита момичето дали може да го целуне. Освен може би на кино.

— Аз също те целунах.

Той ми хвърли бърз поглед.

— Не искам да прекалявам, не искам да объркам нещата и да създавам проблеми.

По дяволите, това ми звучи познато.

— Люк, не съм ти сърдита. И… — Наложи ми се да извърна лице, когато казвах това, защото усетих, че се изчервявам. — Не създаваш никакви проблеми, повярвай ми. А може пък и да харесвам точно този вид проблеми. — Като се замисля, последното май не биваше да го казвам. Може да си помисли, че съм уличница. Може би щеше да прекали. А може и да не знаеше за какво говоря. Може би…

Той ми се усмихна някак половинчато, с ирония, и протегна ръка, за да ме погали по лицето. Исках да затворя очи и да се оставя на удоволствието от допира му, за да забравя всичко, което ме правеше Диърдри.

— Ти си истинско бебе. Изобщо нямаш представа какви проблеми вървят заедно с мен.

Настръхнах и се отдръпнах назад.

— Какво трябва да означава това?

— Не исках да прозвучи така… Ето, виждаш ли, пак ми се ядоса.

Гледах го с леден поглед.

— Нима? Нарече ме „бебе“.

Люк се облегна на седалката си, личеше, че е леко раздразнен.

— Всъщност това беше комплимент.

— И как трябва да разбирам този „комплимент“?

— Защото ме караш да забравям колко си млада — опита се да ми обясни, но избягваше погледа ми. — Ти си… ти си точно като мен. Знаеш и правиш всичко така, сякаш си го правила хиляди пъти преди. Начинът, по който гледат очите ти, когато свириш — просто забравям, че си само на шестнайсет години.

— Не се ли предполага да добавиш и „изключително красива“ и „поразяващо интелигентна“, щом ще се разливаш в безсмислени комплименти? — Би било прекрасно, ако можех да му повярвам, но разумът ми винаги ми създава проблем в подобни случаи и отказва да приеме нещо за истина, само защото го желая силно.

— Говоря сериозно. Но трябва да добавя, че наистина си невероятно красива. — Звучеше искрено.

Поклатих невярващо глава.

— Елинор е невероятно красива. Аз знам коя съм и каква съм, и със сигурност не съм красива. Но съм достатъчно приятна на външен вид, така че нямам проблем с това.

Лицето му се промени странно, когато споменах Елинор.

— Не, Елинор е нещо друго. Ти си красива. Особено когато ме зяпаш с онова снизходително изражение — Боже, тоя е такъв задник… Да. Красиво е.

Изучавах внимателно ръцете си; светлинките от радиото хвърляха странни отблясъци върху тях, сякаш светеха отвътре. Най-накрая проговорих, като се опитвах да звуча небрежно:

— Можеш да го кажеш още веднъж.

Но той не го повтори. Вместо това каза:

— Ти си различна.

Звучеше така, сякаш най-големият комплимент в света беше да наречеш някого „различен“ — различен като съвсем нов вид пеперуда, не като момиче, облечено с жилетка, сред морето от мацки с къси блузки, разкриващи пъповете им.

Усетих как Люк се намести на мястото си, за да погледне през предното стъкло навън, в мрака.

— Ти си като мен. Ние предпочитаме да наблюдаваме света, нали? Не сме играчи.

Но аз не бях наблюдател на този свят, малката планета в границите на тази кола. В този свят, изпълнен с летния аромат на Люк, бях незаменим участник. Не бях сигурна дали искам да се разплача, или да грейна с най-голямата усмивка на света.

— Ди — каза Люк внимателно. — Къде си?

Погледнах към него.

— Точно тук.

Той поклати глава.

Усмихнах се смутено.

— Представях си живота си, ако тази кола беше целият ни свят, цялата ни планета.

Люк прокара разсеяно пръст по волана, един кръг без край.

— Планета с много привлекателни извънземни. — Протегна се към мен и нежно очерта съшия кръг по горната част на дланта ми. Побиха ме тръпки. Мекият му, равен глас беше напълно лишен от емоции, когато попита: — Все още ли си ми ядосана?

Бях притворила очи, докато пръстът му се движеше нагоре към рамото ми — допирът му беше съвсем лек, като полъх. Гъделичкаше ме по начин, който ме караше да стискам зъби и да задържам дъха си. Люк се наклони към мен и целуна устните ми също толкова нежно. Затворих очи и го оставих да ме целува отново и отново; опираше се с една ръка на таблото, а другата беше поставил на шията ми. Фаровете на някаква минаваща покрай отбивката кола светнаха така силно, че лъчите преминаха дори през спуснатите ми клепачи.

— Искаш ли да спра? — прошепна Люк.

Разтърсих глава. Той ме целуна пак, захапвайки нежно долната ми устна. Това направо ме побърка. Изведнъж, напълно нелогично, в главата ми се появи една мисъл — „Значи така ставало“. Дори не бях сигурна дали го правя правилно. Да не би да се лигавех прекалено много? Харесва ли му? Какво, по дяволите, се предполага да правя с езика си?

Част от мен обаче беше имунизирана срещу съмненията и започнах да го докосвам така, както ме докосваше и той. Чувствах се много странно — все едно седях на задната седалка и наблюдавах как се целуваме с Люк. Виждах как мигащите светлинки от таблото осветяваха едната страна на лицето ми, докато повдигах брадичката си към устните му. Виждах как езикът му внимателно проследява моите устни по цялата им дължина. Както бях така, извън тялото си, наблюдавах как се отпускам на ръката му, докато той ме притиска на една страна, а пръстите му приглаждат гънките на тениската ми. Чувах как дишам все по-тежко, как очите му се притварят. Усещах пръстите му на бедрото си — питаха ме дали могат да продължат нататък, към места, които аз самата все още не познавах.

Застинах и Люк се отдръпна светкавично назад с виновно изражение, сякаш ръката му беше действала против волята му. Гласът му трепереше.

— Съжалявам.

Искаше ми се да кажа: „А аз не“, но не знаех дали наистина беше така. Не знаех какво искам. Прошепнах неуверено:

— Няма нищо. — Но и в това не бях сигурна.

— Извинявай — продължи той. — Нямах намерение да… — Затвори очи за миг и после ги отвори отново. Обърна се напред.

Почувствах как тялото ми пламва, когато ръката му леко докосна крака ми. Все още усещах желанието в допира му и не можах да се въздържа да не потръпна. Исках да ме целуне пак. Исках да започне да кара, за да не искам да ме целуне пак.

Люк излезе от отбивката; преглъщаше тежко, но не поглеждаше към мен. Изглеждаше като че ли е някъде много далече от тук, странно непознат сред мъждивото сияние в колата.

Протегнах се и докоснах ръката му. Без да каже нито дума, без да отклони поглед от пътя, той преплете пръсти с моите и силно ги стисна.

Седем

Тази нощ спах на дивана. Идеята да деля стаята с някакво безлично създание от света на феите не беше най-привлекателната в този момент и макар да осъзнавах, че то можеше да си бъде също толкова безлично и в дневната, все пак ми беше по-лесно да заспя на дивана.

Събудих се замаяна. Миналата нощ направо не бях на себе заради преживяването в църквата и мисълта за мотаещите се около мен феи, но тази сутрин, вече отпочинала, на бледата утринна светлина, прозираща през тънките бели завеси, се почувствах на седмото небе от радост. Всичко лошо ми се струваше незначително и в ума ми беше останал само споменът за целувките. Онези, повтарящите се отново и отново.

От стаята на родителите ми на горния етаж изведнъж се чу някакво движение и тропот. Мама се беше събудила. Спомних си изражението на лицето й вчера, когато Люк ме върна вкъщи в единайсет часа и се извини за закъснението ни. В момента не бях в настроение да разговарям с нея. Още повече на такава тема.

— Ръж? — прошепнах аз. Кучето надигна глава от поста си до дивана. — Разходка?

Той се изправи, махайки с опашка, и тръгна към кухнята. Последвах го, като се опитвах да прогоня съня от очите си. В движение вързах косата си на обичайната леко раздърпана конска опашка. Намъкнах чифт дънки от коша с изпраните дрехи, подгънах високо крачолите им, за да не се намокрят от росата в тревата, и излязох навън.

Божичко, слънцето днес беше прекрасно, светлината се процеждаше през ранната сутрешна мъгла. Все още беше студено — капчици роса висяха в мрежите на паяците, въздухът миришеше на прясно окосена трева. Всичко беше красиво.

Той ме целуна. Той ме целуна.

Ръж, неподозиращ за бушуващата вътре в мен буря, изтича напред с високо вдигната бяла опашка и заподскача сред все още мократа морава.

Не натам, магическо куче. Ще минем оттук. По пътя.

Той спря, наостряйки уши, сякаш бях произнесла думите на глас. След това се завъртя в кръг наоколо и затърча към пътя.

Малко по-нататък спря за миг и се обърна назад, докато ме изчакваше да го настигна.

Страхотно. Всичко беше направо страхотно. И доста побъркващо. Можех да се обръщам към кучето си наум и Люк ме целуна. Двамата с Ръж излязохме на шосето. Вървяхме от едната страна на пътя, макар че толкова рано сутрин едва ли щяхме да срещнем някакви коли.

Босите ми крака не вдигаха никакъв шум по асфалта. Поведох Ръж към по-спокойния черен път близо до вкъщи — тук можехме спокойно да се движим по средата, без да се притесняваме от нищо. Крачех бавно до него и наблюдавах как мъглата се движи и премества бавно над пасбището за крави вдясно. Забавих крачка, омагьосана от снежнобял заек, подаващ се от тревата. Напълно безцветните му очи бяха приковани право в мен, без да мигат. Освен заека бях напълно сама на пътя с Ръж и мислите си.

Значи така, Ръж беше куче от света на феите. И феите искаха да ме отведат нанякъде. В известна степен това беше доста ласкателно. Някак мило.

А къде беше мястото на Люк в тази история? Защо знаеше толкова много неща за феите? Дали и него са се опитали да отвлекат? И защо баба ми му говореше така? Замислих се, че не злонамереността в гласа й беше най-притесняваща, а фамилиарността. Също както стана на конкурса, когато мистър Хил, диригентът на оркестъра, говореше с него така, сякаш го познаваше. Старателно се опитвах да не задълбавам много в тази тема. За пореден път си дадох сметка колко малко знам за Люк и това определено помрачи сутрешната ми разходка. Знаех, че трябва да разбера кой е и какъв е, когато не е с мен, но май не исках. Исках нещата да са прости.

Дълбоко в себе си знаех, че не е гимназист. Но толкова лошо ли беше, че именно това харесвах най-много в него?

В един момент Ръж спря до мен, изръмжа и се сниши. Проследих погледа му. В далечината пред нас, паркирано в една прашна отбивка край пътя, видях познатото очукано ауди. Сърцето ми подскочи — Люк! — а секунда по-късно мозъкът ми започна да обработва информацията — какво прави тук?

Приближих, без да бързам, към колата и видях Люк на шофьорското място. Беше се изтегнал назад с кръстосани зад главата ръце и затворени очи. Сънят бе заличил всички тревоги от слабото му лице и го правеше да изглежда по-млад и по-невинен — почти приличаше на истински гимназист. Повдигнатата му дясна ръка разкриваше масивна широка гривна от ковано злато, която той носеше високо, около бицепса си, отчасти прикрита от ръкава на тениската му. Не знам как не я бях забелязала по-рано.

Вратите на колата не бяха заключени. Когато отворих тази откъм страната, където обикновено се возех. Люк направо подскочи на място, отвори очи, а ръката му се спусна към глезена.

— Не бива да оставяш вратите отворени — посъветвах го аз. — Никога не знаеш какви досадници ще се намъкнат в колата ти.

Той се взря в мен за един дълъг момент, преди да вдигне ръката си и да отпусне отново глава на седалката със затворени очи.

Тръшнах вратата зад себе си. Навън Ръж се взираше в Люк изпитателно, а после отстъпи встрани и се отпусна край пътя.

— И аз не спах в стаята си.

Люк не отвори очи.

— Трудно е да спиш, когато те наблюдават, нали?

Исках да го попитам защо Те го наблюдават, но се страхувах, че няма да ми отговори. Исках да го попитам защо е спал в колата си на метри от дома ми, но се страхувах, че този път ще ми отговори. Мислех си за това как ръката му се стрелна към глезена и се зачудих какво ли е скрито там може би нещо по-опасно от златната гривна, скрита от ръкава на тениската. Такива и подобни съмнения се въртяха в мислите ми сред притеснителното мълчание, царящо в колата, но тогава Люк отвори онези невероятни светлосини очи и ми се усмихна. И всички съмнения се изпариха за миг, сякаш бяха тънки паяжини, които той разкъса с един замах.

— Прекрасно е, че първото нещо, което виждам тази сутрин, е толкова красиво. И си ти.

Радостта от сутрешната ми разходка се върна отново, сякаш никога не беше изчезвала. Ухилих се.

— Знам. — Защо край него винаги се превръщах в такова странно, пърхащо от вълнение и щастие създание?

Люк се усмихна.

— Хайде, изпей ми нещо, красиво момиче.

Без никакво притеснение започнах да пея някаква измислена песничка за това колко е хубаво да се разхождаш бос и за чудати мъже, спящи в коли, с мелодията на „Красивият корабен прислужник“7.

Видях, че лицето му се разведрява, и смело добавих още един стих за опасностите на кравешките пасбища и мъжете, които преспиват близо до тях. Трудно ми беше обаче да римувам „съблазън“ с „тор“.

— Днес си в добро настроение. — Люк се изправи и прокара пръсти през косата си, докато се оглеждаше в огледалото за обратно виждане. — Чувствам се неудобно, още не съм си сложил грима.

Сега аз се засмях.

— Изглеждаш направо отвратително. Чудя се как се понасяш сутрин. — Внимателно повдигнах ръкава на тениската му и посочих масивната златна гривна, скрита под него. Беше изключително красива, изкована от множество различни фасети, и плътно прилепнала по ръката му, направо впита. — Не я бях видяла досега.

Той извърна поглед встрани, към прозореца, и каза със странно мъртвешки глас:

— Винаги си е била тук.

Докоснах я. Докато потърквах една от кованите фасети, забелязах, че кожата покрай ръба на гривната е доста загрубяла, а мускулът на рамото му е като оформен около самата нея — украшението явно стоеше там от много време. Загледах се в нея по-дълго, отколкото беше нужно, като си търсех извинение да прокарам пръсти по кожата му. Внезапно забелязах нещо друго: бледи, сияйни черти, спускащи се перпендикулярно на накита. Белези. Многобройни равномерни разрези като от стари рани тръгваха от горната част на рамото му и минаваха през целия бицепс. Изглеждаше, че само гривната задържа кожата му да не се разцепи съвсем.

Проследих с пръст един от белезите, който стигаше до лакътя му.

— Какво е това?

Люк ме погледна и отвърна с въпрос:

— Пазиш ли тайната ми?

За миг не разбрах какво ме пита, а после посочих към верижката на врата си и я повдигнах, за да му покажа закачения на нея ключ.

— Да. Ще ми подариш ли още някоя своя тайна?

Устните му се повдигнаха леко в усмивка.

— Разбира се. Ето ти една — все още съм очарован от теб.

— Това не е тайна.

— Може би не, но като се вземат предвид обстоятелствата, е направо изумително.

Нацупих се.

— Не мога да взема предвид обстоятелствата, защото въобще не ги познавам.

— Не се цупи. Изпей ми друга песен. Истинска. Нещо, което кара хората да плачат.

Запях „Fear a’Bhata“ — „Тъжният моряк“. Никога не бе звучала толкова тъжно и толкова красиво, защото този път я пеех специално за него. Досега не бях изпитвала желание да пея за някого — така ли се чувстваше леля Дилия, когато излизаше на сцена?

Той притвори очи.

— Влюбен съм в гласа ти. — Въздъхна. — Ти си като сирена, която ме повежда към опасни места. Не спирай. Изпей ми още нещо.

Исках да го заведа на опасни места, ако аз самата бях включена в бройката им, затова затворих очи и запях „Градините с върби“8.

Акустиката в колата не беше най-добрата, но толкова исках песента да звучи красиво, че се получи. Мисля, че никога не съм пяла тази песен по-добре.

Почувствах го близо до мен секунда преди да усетя дъха му на врата си. Изненадах се от емоцията, която ме прониза в мига, когато устните му се притиснаха до кожата ми. Страх — вярно, беше съвсем за кратко, но въпреки това не можех да го пренебрегна.

Явно съм се стегнала несъзнателно и това ме издаде, защото Люк се отдръпна рязко назад.

— Плаша ли те?

Странен начин да зададе въпроса. Не трябваше ли да бъде само „изплаших ли те“? Нима и друг път съм реагирала така? Дали имаше причина да се страхувам?

Присвих очи, като се опитвах да разгадая изражението на лицето му. Не успях. По-скоро ми се струваше, че мога да видя себе си отразена в неговите очи, че той ми показваше като в огледало собствения ми образ: нещо, свързано с начина, по който бях обсебена от музиката, и с борбата ми да поема контрола върху живота си. Не бях сигурна как и защо, но просто чувствах с цялото си тяло и с цялата си душа, че това, което ме правеше да съм такава, каквато съм — аз, беше в пълна хармония с това, което правеше Люк него.

Отвърнах с въпрос:

— А трябва ли?

Той се усмихна леко.

— Знаех си, че си умна. — После усмивката изчезна. Погледът му се измести някъде край рамото ми и аз се извърнах да видя какво гледа.

Навън, пред колата, с щръкнали нагоре уши, без да помръдва, стоеше чисто бял заек и се взираше в нас с черните си, немигащи очи.

Стомахът ми се преобърна.

Люк гледаше като вцепенен животното известно време, а когато проговори, гласът му беше напрегнат и тих.

— По-добре си тръгвай.

Да си тръгна?

— Ами този…

— Какво този? — попита той спокойно.

Погледнах отново към заека. Знаех, че няма да получа отговор.

— Нищо. Прав си, а и днес имам едно свирене. Майка ми ще ми пили много на главата, ако не се прибера скоро.

Поставих ръка на дръжката на вратата, готвейки се да изляза, но Люк бързо се присегна — под нивото на прозореца — и докосна нежно другата ми ръка, която все още беше опряна на седалката.

Разбрах. Не показвай чувства пред заека. Излязох от колата и тръшнах вратата. След като вече бях навън, заекът се обърна и с лениви подскоци се скри в храстите, сякаш искаше да ме убеди, че е един нормален, миличък и пухкав заек, а не някакво свръхестествено опасно създание от света на феите с воайорски наклонности. Да, ама номерът вече не минаваше.

Ръж притича от другата страна на колата при мен, без дори да погледне в посоката, в която изчезна заекът, и тръгна по пътя. Бяхме изминали около трийсетина метра, когато чух как вратата на колата се отваря и се тръшва отново. Хвърлих небрежно поглед назад, като се преструвах, че гоня някакви несъществуващи досадни комари. Колата беше празна.

Къде беше изчезнал Люк?

Концентрирай се. Все пак би трябвало да има някаква полза от тази тъпа телекинеза. Заслушах се. Нищо. Само повтарящото се цвърчене на чинките в дървесата над мен. Трудно ми беше да се съсредоточа върху нещо толкова абстрактно като звука; имах нужда от по-конкретен образ. Представих си Люк, който ми звъни по телефона и забравя да го затвори. Представих си как сухите съчки пукат под краката му, докато преследва заека в гората, как диша тежко и запъхтяно. Представих си гласа му, идващ отдалече, съвсем приглушено…

— Някога провалял ли съм се преди?

Друг глас, по-плътен, по-рязък. Пронизващ и вледеняващ, сякаш говореха много хора, а не един.

— Никога не ти е отнемало толкова много време.

— Имам си причини за това.

В странно множествения глас се усети нотка на презрение.

— Прекарай я и приключвай с тази работа.

Последва малко по-дълга пауза, а после Люк се засмя.

— Да. Така и ще направя.

Дрезгавият глас не се засмя в отговор.

— Просто я изчукай. Не е сложно, нали?

Този път нямаше забавяне.

— Аз самият нямам търпение.

Впуснах се да бягам, босите ми стъпала се набиваха в пътя. Не исках да чуя нищо повече. Въображаемият ми телефон запиука и прекъсна разговора. Той лъжеше. Той лъжеше дрезгавия глас. Лъжеше. Ако го кажех три пъти, щеше да бъде истина.

Осем

Мама ме докара до мястото, където беше днешният ми ангажимент. Тъй като се занимаваше с кетъринг, всички сватбени агенти и организатори на тържества в радиус от два часа път я познаваха и не беше нужно много време, за да открият, че дъщеря й е музикантка, която може да изпълнява и сватбена музика. Всъщност идеята хич не беше лоша. Обикновено се появявах на сцената трийсет минути по-рано, половин час подръпвах нежно струните, след това изсвирвах добре познатия сватбен марш и накрая получавах доста пари. Струваше си подръпването; двеста долара, които задоволяваха моя наркотичен глад за купуване на дискове за няколко месеца напред, до следващата сватба.

Но точно днес не ми се занимаваше с това и причината не беше в обичайната сценична треска и гаденето. Дори не мислех за предстоящото изпълнение. А само за смеха на Люк. Анализирах всеки нюанс от него, всяка интонация… преценявах дали не си бях въобразила, дали не преигравах… Най-накрая реших, че просто не бива да мисля толкова.

Мама мълча през целия път — вероятно предполагаше, че съм така притихнала, защото ми е прилошало. Но усещах, че и в нейната глава тече някаква сложна мисъл. И бях права. В един момент тя спря радиото.

— Вчера вечерта… — Ето, започна се. Раздразнението се надигна в мен и се пукна като червен гноен мехур.

— Не искам да говоря за Люк — казах рязко.

Все едно й ударих шамар. Тя дори постави ръка на устата си, сякаш наистина я бях зашлевила. Бях нарушила още едно правило, разбира се. Очакваше се да си седя, да изтърпя конското й и след това да кимна с глава и да направя това, което ми каже. Майната му!

Просто я изчукай. Нямам търпение. Приключвай с това. Нервно пригладих официалната синя рокля, подходяща за тържественото събитие, която мама ми беше купила. Мразех тази рокля. Изглеждах така, сякаш я бях изровила от гардероба на някоя стара дама. Трябваше ми само перлено колие и щях да приличам на председателка на някое женско благотворително дружество.

И сега какво? Люк беше другарче с един шибан заек? Защо тогава въобще ми каза за шибаните феи? За да спечели доверието ми да се вмъкне по-лесно под полата ми?

Мама спря колата и аз я погледнах с очакване за предстоящата битка. Но не, това не беше нейният начин. Вече бяхме пред църквата.

— Какво носиш на врата си? — Гласът й беше достатъчно студен, полярните мечки щяха да я приемат с радост сред редиците си.

Ръката ми хвръкна неволно към верижката, на която висеше ключът на Люк.

— Пълна отврат е, особено с тази рокля — каза мама. Леле. Не си поплюваше, явно я бях вбесила.

— Все тая. — Като че ли ме интересуваше с какво съм облечена в момента. Откопчах верижката, навих я и стиснах ключа в дланта си.

— Прибери я в калъфа на арфата, за да не я загубиш. — Мама натисна копчето, за да отвори багажника. — Вземи си телефона.

Взех го.

— Няма ли да останеш?

Гласът й се вледени с още няколко градуса.

— Баба ти ще те вземе. Аз се прибирам, имам работа. Обади се, когато приключиш.

— Добре. Става. Ще се видим вкъщи. — И аз можех да бъда ледена. Извадих арфата от багажника, пуснах „тайната на Люк“ във външния джоб на калъфа и се запътих към църквата. Докато стигна до масивната дъбова врата, мама вече беше напуснала паркинга.

Преддверието на църквата беше сумрачно и просторно, плътно покрито с червен килим. Беше пропито с типичната за старите църкви миризма — миризма на много хора и много свещи, наслоявала се с години. Вътре вече се бяха събрали доста гости. Всички обсъждаха цветята, времето и музиката и за секунда стомахът ми припомни как би трябвало да се чувствам в подобна ситуация.

— Ти трябва да си арфистката. — Жена с руса коса изникна внезапно до мен като онези клоуни, които изскачат от кутии. Успяваше едновременно да ми говори, без да откъсва поглед от събралото се множество и без да сваля усмивката от лицето си. — Аз съм Мариан, сватбеният агент.

Кимнах безмълвно. Ако отворех уста да кажа нещо, сигурно от нея щяха да излязат мълнии и да подпалят сложната й фризура.

— Майка ти ми обясни всичко за теб — процеди през зъби Мариан, все така усмихваща се на влизащите гости. — Тоалетната е право през тези врати.

Изпитах едновременно унижение и облекчение. Минах през вратите и намерих малката, направо древна тоалетна. Отместих встрани украсата от фалшиви цветя, която беше прекалено голяма за тясната стаичка, и повърнах, както си му беше редът. Веднага след това се почувствах по-добре; сега ме измъчваше едно-единствено нещо — онова чувство, което имах, откакто чух разговора между Люк и скапания заек.

Насапунисах ръцете си с натрапчиво миришещия на лавандула сапун и пуснах силна струя вода, за да ги измия. Нещо твърдо се претърколи между дланите ми и преди да осъзная какво става, видях как пръстенът на баба падна в мивката и изчезна в канала.

Изругах и пъхнах пръст вътре, но мивката беше стара, от онези със зейналите канали, които само чакат нечии лични вещи да паднат вътре, за да ги погълнат завинаги. Пръстенът ми беше загубен някъде в канализацията. Естествено, нали точно днес баба щеше да дойде да ме вземе! Направо щеше да побеснее.

Прецакана съм.

Върнах се в преддверието, намерих Мариан и обсъдихме какво и кога да свиря по време на церемонията. И разбира се, след като бях минала през тоалетната, оттук нататък нямах никакви проблеми, свирих чудесно и след половин час държах в ръката си чек за 175 долара.

Общуването и любезните разговори с хора, които не познавам и никога повече няма да срещна, не ми се удават много, така че избягах навън и се обадих на баба.

— Бабо? Мама каза, че ти ще ме прибереш.

— Свърши ли вече?

— Да.

— Ха, доста бързо. Дори посещението при лекаря вече е по-дълго, отколкото една сватбена церемония. — От другия край на телефона се чу някакво думкане.

— Предполагам, че е така. Какво правиш?

— Аз… — друго думкане — боядисвам част от мебел, която очевидно не желае да бъде боядисвана. Но това може да почака. Ще бъда при теб до половин час.

Погледнах към църквата. Тук на тротоара беше доста горещо, но сигурно под близките брези нямаше да бъде толкова зле. Разбира се, можех да изчакам и вътре в църквата имаше климатик — но тогава трябваше да се насилвам да говоря с хората. Казах на баба, че всичко е наред и я чакам, и се запътих към дърветата.

Понасяше се. Беше горещо, но сянката разхлаждаше достатъчно, макар и леко. Подпрях арфата си на една от брезите и реших да се разходя малко между дърветата. Бяха около петдесет, засадени в прави линии, всичките красиви и високи, с толкова гъсти корони от клони и листа, че не можех да кажа къде свършва едното дърво и започва другото. Тревата под тях беше толкова зелена и красива, че приличаше на нещо, което можеш да видиш насън, а не наяве.

Не можех да седна на земята, защото щях да изцапам „безценната“ старомодна рокля от мама. Затова застанах до една от брезите и се загледах в ствола й — кората се белеше на места и отдолу се виждаше голата кожа на дървото. Красиво, но миризливо.

Подуших въздуха. Каква беше тази миризма всъщност? Сладникава, леко плодова и леко гнила. Като окосени детелини, оставени да плесенясат. Определено не идваше от дърветата.

На около три метра от мен видях движение, нещо се мярна и изчезна за по-малко от секунда — като кадър от филм, който си пропуснал, но с част от съзнанието си знаеш, че го е имало. Миризмата на гнило изчезна и после отново се разнесе наоколо. После видях нещо черно. Голямо.

Отстъпих назад, дървото се озова между мен и това, каквото и да беше то. Не бях толкова тъпа, за да си мисля, че просто си въобразявам. Вече не. Нещо проблесна. Движението във въздуха се повтори. Този път беше едва на метър и половина от мен — ярко сияние и после мрак, сякаш бях погледнала право в слънцето, а после съм затворила очи. Образът, който видях в този кратък миг, беше на голямо, тъмно животно, на височина малко над кръста ми, с изпънат напред врат и дълго, дълго, приведено тяло. Готово за…

Атаката дойде иззад гърба ми — толкова внезапна и силна, че ми спря дъха. Паднах по гръб на земята, но не усетих болка. Мислех само за смазващата тежест върху мен и дали ще мога някога отново да дишам. И за ужасната смрад. Миризмата на гнило беше навсякъде, като че ли самата аз вече бях мъртва и се разлагах. Огромна котешка глава, прекалено дълга и тясна, за да бъде обикновена дива котка, се протягаше към врата ми.

Инстинктивно вдигнах ръка нагоре, за да се предпазя от зъбите, които се забиха в мен. Те потънаха в меката част на ръката ми над китката, без да срещнат никаква съпротива. Изпищях, но нямаше кой да ме чуе. Сякаш тази горичка беше на километри разстояние от църквата и сватбеното тържество.

Ръката ми гореше от захапката на котката. Забих пръстите на другата си ръка в очите й и тя ме пусна, ръмжейки. Проблясък. Светкавица. Беше зад мен, с лапи и нокти, забити в земята. Проблясък. Отстрани, дебнеше ме, като че ли бях мишка. Проблясък. Впи отново зъби в ръката ми.

Болката беше толкова силна, сякаш ме изгаряше истински огън. Вкопчих се, удрях, дращех котката, но нямах никакъв шанс срещу железните й мускули. Тя си играеше с мен и сигурно щеше да ме убие. Защото бях измила пръстена на баба в канала. Щях да умра, защото бях шибана идиотка.

Внезапно котката изсъска, завъртя се и ме повлече със себе си, защото все още зъбите й бяха впити в плътта ми. Като в полусън видях друг — човек… Той ме стисна за рамото, а с другата си ръка сграбчи главата на котката.

— Недей — прошепнах аз. — Не е обикновена котка… внимавай…

— Аз внимавам — сопна се Люк.

О, Господи! Какво правеше той тук?!

Котката дърпаше ръката ми на една страна, той — на друга, а аз вече губех съзнание и ми се струваше, че виждам звезди посред бял ден. С друго стържещо съскане котката ме пусна и скочи срещу Люк — изправена на задните си крака, изглеждаше два пъти по-голяма и по-висока от него. Щеше да стане нещо ужасно…

Но докато успея някак да стъпя на краката си, Люк беше сграбчил животното и го вдигна във въздуха. Котката протегна масивната си лапа към лицето му, но той извади отнякъде кинжал и го заби в долната част на челюстта й. Просто така.

Изражението му беше същото, както когато разговаряше с Елинор — спокойно, безизразно, а движенията му бяха абсолютно естествени, тренирани и ефикасни.

Котката падна на земята; мъртва изглеждаше дори още по-голяма. Взирах се в нея, в отпуснатата й шия, в кинжала, забит в челюстта й. Наблюдавах как Люк измъква ножа, избърсва го внимателно в тревата и го прибира под крачола на панталона си. Стоях вцепенена на едно място, не можех да залича от съзнанието си спомена за лицето му в мига, в който уби призрачния звяр.

Люк ме погледна въпросително. С такъв поглед човек гледа улично куче — протяга ръка в очакване дали ще му разреши да се приближи до него. Внезапно си спомних въпроса, който ми беше задал преди — „Плаша ли те?“.

Преглътнах тежко и с изненада открих, че гласът ми се е върнал.

— Изпуснах пръстена на баба в канала на мивката.

Това беше разрешението, от което Люк се нуждаеше. За секунда се озова до мен, хвана нежно треперещата ми наранена ръка и изтри кръвта с тениската си. Огледа внимателно четирите дупки, оставени от зъбите на котката. Пръстите му докоснаха леко синините, които се бяха появили по рамото ми, и белезите от нокти по врага ми, а после ме придърпа към себе си. Стисна ме толкова силно, че ме заболя. Усещах, че е развълнуван и диша учестено.

После ме пусна.

— Къде е ключът? Къде е пръстенът?

Бях останала без дъх, макар вероятно по съвсем неподходяща за момента причина.

— Казах ти. Без да искам, го изпуснах в канала.

— А ключът?

Сведох поглед.

— Мама ми каза да го сваля.

— Майка ти е идиотка! — Люк обикаляше нервно около мен, като ме проверяваше за още наранявания. Забелязах разрези от нокти по дънките му, а на едно място в долната част на крака му, по прасеца, избиваше червено петно.

— Кървиш.

Той спря пред мен.

— Ти също. Можеше да… можеше да бъде много по-зле.

Внезапно си спомних нещо и се сепнах.

— Баба ще дойде да ме вземе всеки момент. Какво ще й кажа?

— Истината.

Това почти ме разсмя.

— Никога няма да ми повярва. Тя е доста разбрана, но не знам как ще й обясня появата на призрачна дива котка, опитваща се да ме убие.

— Ще ти повярва. — Люк посочи към калъфа на арфата. — Ключът вътре ли е?

Кимнах с глава. Той отиде и го извади от външния джоб. Не помръдвах, докато ми закачаше верижката на врата. Ожулените места ме заболяха, когато ключът се допря до тях. Люк целуна кожата ми близо до мястото, където неговата „тайна“ се намести. От допира на устните му по цялото ми тяло премина тръпка. После той пак ме прегърна и прошепна в ухото ми, само на мен: „Моля те, бъди внимателна“.

Прозвуча така, сякаш се сбогуваше, но не ми се щеше да остана сама, докато дойде баба.

— Тръгваш ли си?

— Ще те наблюдавам. Но тя не би искала да ме види с теб.

Оставих го да се отдалечи на няколко крачки и тогава зададох напиращия отдавна в мен въпрос:

— Какво правеше тук?

Люк сви рамене.

— Ти поиска някой да те спаси. А каквото поискаш, то става…

Девет

Едно от най-положителните качества на баба е също така и едно от най-дразнещите: почти невъзможно е да я изкараш извън релси и да я уплашиш. И мама е такава — и двете притежават умението да „пакетират“ емоциите си и да ги вадят на показ само в много специални случаи. Очевидно да ме открие с наранявания и белези от битка със свръхестествено зло същество не влизаше в категорията на баба за „специални случаи“.

Тя просто ми помогна да прибера арфата в колата, взе покапана с боя кърпа от задната седалка и я постави на мястото до шофьора, за да не изцапам с кръв мъхнатите й сиви калъфки, които миришеха на портокал от препарата за чистене. Запали двигателя, без да каже и дума.

Посочих раните си; донякъде се гордеех с тях. Бяха възможно най-добрият вид рани — изглеждаха ужасно, но всъщност не боляха чак толкова много. Жалко, че гледката на съсирената кръв бе пропиляна пред очевидец като баба, чието състрадание беше прибрано в същата кутия, в която държеше и другите си емоции.

— Имаш ли кърпички или някакви салфетки?

Докато тя изкарваше колата от паркинга, аз дискретно погледнах в огледалото за обратно виждане с надеждата да открия някаква следа от Люк, но се виждаха само стъблата на брезите. Чудех се какво ли ще стане с тялото на гигантската котка.

— Мокри кърпички в жабката — каза баба. — Ще те почистим по-добре вкъщи.

— В твоята къща? — попитах за всеки случай, докато ровех из жабката.

Баба погледна към мен за първи път, откакто се качихме в колата, и аз примигнах притеснено, защото видях познатия поглед на мама — само бръчиците в ъгълчетата на очите бяха повече.

— Наистина ли искаш да обясняваш на майка си какво е станало с роклята ти? Все още пазя твои дрехи в гардероба си.

Значи Люк беше прав. Тя щеше да повярва, ако й разкажех истината.

— Какво беше? — Гласът й беше спокоен и безизразен, сякаш ме питаше „Как си?“ или „Добре ли мина денят ти?“.

Въздъхнах, изумена от това, което се готвех да й разкажа, и после описах цялото нападение — от загубата на пръстена до спасяването ми от Люк. Последната част ми достави голямо удоволствие, защото сякаш й натривах носа след начина, по който тя се държа с него на алеята пред вкъщи. Очаквах баба да ми изнесе една поучителна лекция, лишена от емоция и страст, но първоначално тя не каза нищо. В колата се възцари пълно мълчание, не се чуваше нищо, освен звука на гумите, фучащи по изпъстрения със сенките на надвисналите дървета път.

Най-накрая тя каза:

— Ще поговорим за това, след като те почистим.

Не бях сигурна, че разговорът ни ще бъде различен, ако съм облечена с други дрехи, но с баба беше също толкова опасно да се спори, колкото и с мама. Не си проговорихме повече, докато не стигнахме до старата й къща, построена във формата на буквата L, която си беше истинска селска ферма и се намираше в центъра на поле с царевица.

— Дрехите са горе, в стаята за гости. На рафта в гардероба. Ще ти направя чай. — Баба се запъти към кухнята, а аз към горния етаж.

В селската къща винаги ставаше течение, независимо колко горещо беше отвън, а в стаята за гости беше най-зле. Баба беше покрила скърцащия, нацепен дървен под с цветна плетена черга, а по снежнобелите стени висяха ярки абстрактни картини, но въпреки това там винаги ми беше ужасно студено. Студено като противна-ледена-тръпка-в-главата, а не като вземи-си-пуловера. Татко ми беше казал, че това е била стаята на леля Дилия и че като дете тя претърпяла някакъв инцидент и за малко не умряла там. Дори без частта с умирането фактът, че тази стая беше спомогнала за оформянето на очарователния характер на Дилия, беше достатъчен, за да я мразя.

Грабнах дрехите си от гардероба — ето къде били любимите ми стари дънки! — и се преоблякох в банята. Докато миех засъхналата кръв от кожата си, си спомних чувството, което изпитах, когато Люк ме дръпна и стисна силно в прегръдката си; спомних си аромата на тялото му. В стомаха ми се оформи топка… като от нерви, но този път усещането беше хубаво, някак гъделичкащо.

Къде си сега?

Слязох при баба в кухнята, като примигвах от силната слънчева светлина, влизаща през прозорците. Тя пъхна чаша студен чай в ръката ми и ми махна да седна на стола до кръглата маса.

Огледа внимателно ръката ми, за да види дали съм я почистила добре.

— Знаеш какво стана там, нали?

Почувствах се леко глупава.

— Феи?

Тя ме погледна гневно.

— Не произнасяй името Им. Ако кажеш думата, Те ще те чуят. Има причина, поради която старите хора Ги наричат „добрите съседи“ или „малкият народ“. Другата дума е по-скоро като обида. Груба е.

Отпих от чая. Баба никога не го подслажда достатъчно — рафинираната захар е вредна за теб, или нещо подобно.

— Щом си знаела за Тях, защо не каза? Защо остана само с това — „на ти този грозен пръстен“, без да ми обясниш нищо?

Баба стисна устни, но си личеше, че се опитва да не се засмее.

— Значи затова го изпусна случайно в канала?

— Наистина стана случайно!

— Хм… Те винаги са се притеснявали малко от жените в рода ни.

Притеснявали се малко. Току-що бях почти сдъвкана от котка, в сравнение с която акулата от „Челюсти“ приличаше на раздразнителна златна рибка. Ако това беше признак за леко притеснение, направо нямах търпение да видя останалото!

Баба барабанеше с пръсти по масата.

— Според Тях вече си на подходящата възраст да започнеш да Им създаваш проблеми. Повърхностни създания. Не мисля, че Им се занимава с нещо старо или грозно. Интересуват се само от чисто нови играчки. — Сви рамене, все едно говореше за проблем с мравки в кухнята или нещо подобно, напълно банално и ежедневно. — Затова ти дадох пръстена.

— Държиш се така, сякаш няма защо да се страхувам от Тях.

Тя отново повдигна небрежно рамене.

— Ако носиш желязо със себе си, Те наистина не могат да ти направят нищо. Защо според тебе в новините няма постоянно истории за подменени или отвлечени деца? Днес навсякъде около нас има желязо. Те тормозеха майка ти и Дилия, когато бяха малки, и после се отказаха.

Информацията ми дойде в повече. Моята праволинейна и методична майка да е имала вземане-даване с феи? А мисълта за Дилия и тези създания беше още по-абсурдна. Можех да си представя картинката. Феите: Ела при нас, момиче. Дилия: Защо? Феите: Ще изпиташ нечувани наслади и ще получиш вечна младост. Дилия: Ще изчакам по-добро предложение. Е, имате ли да добавите нещо?

— Защо не ми даде пръстена по-рано? При раждането ми например…

— Наистина мислех, че са се отказали от нас. Но после го видях и разбрах, че са се върнали.

Не беше нужно да питам за кого говори. Стомахът ми се преобърна отново, само че този път си беше от нерви, а не от трепетното чувство, което изпитвах при спомена за Люк. Не знаех какво да кажа. Всяка моя дума щеше да издаде нарастващото ми увлечение по него, а не мисля, че баба щеше да одобри това. А дори да успеех да задам въпроса с невинен глас, не исках да чуя отговора й.

Спомних си отново как той ме спаси и ме прегърна след смъртта на котката. Хванах се за този образ като моряк за мачта при задаваща се на хоризонта буря.

И бурята дойде.

— Той е един от Тях, Диърдри.

Разтърсих глава.

— Знам това. Видях го преди двайсет години и той изглеждаше по същия начин, както онзи ден.

Сигурно се беше припознала.

— Той дойде точно преди да се появят останалите от Тях. Беше тук за Дилия.

Успях да отроня няколко думи.

— Той ме спаси, бабо. Забрави ли това?

Тя сви пренебрежително рамене. Прииска ми се да я зашлевя заради лекотата, с която скачаше върху сърцето ми.

— Това е игра, Диърдри. Те обичат игричките. Жестоките спортове. Не си ли спомняш старите приказки, които ви разказвах за „лека нощ“? Гатанки, имена и подли номера. А и Те не те искат мъртва, мила. Те искат да те откраднат, да те вземат при себе си. — Баба погрешно разтълкува погледа ми и необичайно за нея в гласа й се прокрадна съчувствие. — О, не се страхувай! Ще ти намеря друго желязно бижу.

Извадих верижката изпод тениската си и тикнах ключа към лицето й.

— Той може да докосва желязо, бабо. Ти каза, че Те не могат да го правят. Е, той може. Нямаше проблем да докосне пръстена и ми даде и това. Предупреди ме за Тях. — Прибрах ядосано верижката на врата си. — Не мисля, че е от Тях.

Баба отвори кутията си с емоции толкова, колкото да пусне едно леко намръщване да излезе навън.

— Сигурна ли си, че може да докосва желязо?

В главата ми ръцете му докоснаха кожата ми близо до ключа и задържаха моите пръсти, макар да избягваха допира до пръстена.

— Сигурна съм.

Тя пусна още едно, този път доста по-сериозно намръщване от кутията.

— Трябва да е някакъв вид нечистокръвен, мелез… нещо като… Виждала ли си го да ползва капки за очи?

Сърцето ми започна да бие по-бързо при думата „нечистокръвен“, но спря, когато тя спомена капките. Не отговорих, но лицето ми й каза всичко, което искаше да знае.

— Използва ги, за да може да Ги вижда. — Изправи се и бутна стола си назад. — Трябва да потърся нещо, което да му подейства.

Не можах да се въздържа.

— Наистина ли трябва?

Баба ме погледна отново, погледът й беше суров.

— Диърдри, всичко, което ти е казал, е лъжа. Те нямат душа. Те нямат приятели и не знаят какво е любов. Те си играят. Като големи, жестоки деца, които постоянно искат нови, лъскави играчки. Ти си лъскава и нова. Той си играе с теб.

Уплаших се, че ще заплача, но очите ми дори не се бяха насълзили. Може би трябваше да съм гневна, да се ядосам, но не изпитвах нищо. Бях толкова пълна с това нищо, че празнотата в мен бе добила плътност и се беше превърнала в нещо.

— Върви да полегнеш на дивана, почини си. Ще бъда в ателието си. Когато свърша, ще те закарам у вас.

Не й отговорих, защото нищото няма глас. Направих каквото ми каза, отидох в дневната и легнах на дивана. В главата ми беше образът на Люк, който идва при мен, прегръща ме и намира в прегръдките си само едно нищо. Това, което беше останало от мен.

Гледах повторенията на „Ченгета“, докато сенките се издължиха и стигнаха чак до ръба на бялата плетена кушетка. Осемстотното ченге разбиваше осемстотния престъпник на покрива на колата му, когато телефонът ми звънна. Погледнах номера и вдигнах.

— Здрасти.

— Привет, Ди! — Гласът на Джеймс прозвуча въодушевено от другата страна.

Не можах да докарам същия ентусиазъм.

— Извинявай, че не ти звъннах днес. Аз съм…

— При баба си. Майка ти ми каза. Звучеше по-ядосано от раздразнен от туристи бизон. Да дойда ли да те взема и да излезем малко?

Обмислих бързо предложението. Не знаех какво точно искам, но да бъда сама в този момент не беше сред желанията ми.

— Страхотна идея.

— Надявах се, че ще го кажеш — отвърна Джеймс и в същия момент чух как отвън се затръшна врата на кола. — Защото вече съм тук и щеше да бъде тъпо да се прибирам до вкъщи сам.

Чух как се отвори и външната врата с мрежата против гадинки. Джеймс ме намери в дневната и аз се надигнах, за да отместя купчината с книги по холистична медицина от другия край на дивана и да му направя място.

Той постави голяма картонена кутия на масичката.

— Знам, че баба ти не си пада по тези неща, затова ти донесох истинска храна от „Лепкавото прасе“. — Забеляза ръката ми, която беше чиста, без кръв, но раните от зъбите на котката личаха ясно. — Добре ли си?

Изглеждаше толкова нормален и безопасен, седнал до мен със загорелите си от слънцето ръце и тениска с надпис „Сарказъм: още една услуга, която предлагам“. Изглеждаше така, както всяко лято, откакто се познавахме, и ми напомни за всичко, което май вече не можех да имам. Около половин секунда се борих смело с внезапния пристъп на емоции, а после избухнах в сълзи.

— Хей, хей! — Джеймс седна до мен на кушетката и ме гушна, за да поплача с лице забито в „саркастичната“ му тениска. Не ме попита нищо, нито ме накара да обяснявам какво е станало, защото той е такъв приятел, на границата на съвършенството. Като се замислих за това, се разплаках по-силно. А после си дадох сметка колко жалък е целият този рев, което ме разплака още повече.

Джеймс ме притисна по-близко до себе си и аз започнах да треперя. Ръцете му се обвиха около мен като жив пуловер. Зъбите ми тракаха. Най-накрая изстрелях:

— Мисля, че съм в шок.

Той изтри сълзите от бузите ми с изписаната си с мастило длан.

— Това има ли нещо общо с изпохапаната ти ръка? Защото ако тези белези са били тук и преди, не си ги спомням. А аз имам, как да кажа, набито око за детайлите.

Изхленчих жалостиво:

— Ако имах камера, когато ги получих, щях да забогатея. Беше гигантска котка, или поне нещо, което приличаше на котка… не знам… — Преглътнах нова серия от тъпите сълзи и неволно потреперих отново. — Кога ще спре това треперене?

— Когато се успокоиш. — Джеймс стана и ме хвана за здравата ръка. — Хайде, очевидно имаш нужда от една хубава пържола.

Оставих го да ме изправи, вече се чувствах по-добре.

— Имам нужда от зашеметяваща суперпушка за свръхестествени твари.

— Може би имат и от тях. Не разгледах менюто много подробно.

Хрумна ми, че пропускам нещо.

— Трябва да кажа на баба, че излизам. Тя прави някакви вуду магии в ателието си.

Излязохме навън и тръгнахме по каменната пътечка, която баба беше направила към ателието си. Различни билки и красиви високи цветя обрамчваха камъните отстрани, а над тях кръжаха всякакви буболечки, привлечени от аромата им. Засмях се, когато Джеймс размаха ожесточено ръце срещу една пчела, която се осмели да долети прекалено близо до него.

— Подскачаш като малко момиченце — отбелязах.

— О, кой го казва!

Гласът на баба се чу от отворената врата на ателието, което приличаше по-скоро на малка работилничка, пълна с всевъзможни неща:

— Ти ли си, Джеймс?

Джеймс ме последва в замъглената синева на помещението.

— Кой друг да е? — Въпреки че ателието бе осветено от три голи крушки и през отворената врата също влизаше светлина, вътре беше доста мрачно в сравнение с направо ослепяващото слънце отвън. Примигнах няколко пъти, за да свикнат очите ми с разликата.

— Какво те води насам? — Баба вдигна глава от главната си работна маса. Беше преместила встрани кутиите си с бои и с лакове и четките, за да освободи място за последния си проект — нещо, което предполагам, че трябваше да бъде свръхестествен унищожител на феи. Или газова бомба срещу гигантски твари. Или просто репелент срещу досадни насекоми. Каквото и да беше, вонеше ужасно, както когато напръскаш малка стая с прекалено много ароматизатор.

— Едно пиленце ми каза, че Ди е гладна. — Джеймс се промуши покрай малките работни масички и се загледа в дървените табла, изрисувани с преплетени фигури във всевъзможни цветове. — Пристигнах веднага, за да я спася. Знам къде мога да намеря любимите й напоени със сос вредни и мазни гадости.

Баба се засмя. Тя харесва Джеймс. Всъщност всички го харесват.

— Май в момента наистина се нуждае от това. Но е хубаво да има и някой край нея. — Спря за миг, предполагам, че искаше да разбере какво точно съм му разказала, преди да продължи.

Джеймс взе в ръка един камък с дупка в средата и погледна към баба през нея.

— Не искаме никакви свръхестествени твари да я отвлекат нанякъде, нали?

Доволна, баба се зае отново да мачка безмилостно някакво невинно растение в дървената купа пред нея.

— Не, не искаме. Имаш ли нещо желязно у себе си?

— Не.

Баба свали желязната гривна от ръката си и му я подаде. Беше масивна и изтъркана от много носене, със заоблени краища от двете страни, които почти се докосваха.

— Тази ми е последната. Вземи я.

— Мисля, че на теб ще ти е по-нужна.

Тя поклати глава и посочи към зелената пихтиеста смес в купата.

— Това ще върши много повече работа от желязото, когато стане готово. Ако ще се мотаеш покрай Диърдри, ще имаш нужда от гривната.

Джеймс я прие неохотно и разшири малко краищата й, за да му стане на китката.

— Благодаря.

Баба ми махна с омазаната си в зелено ръка.

— Внимавай! И помни какво ти казах. Ще се видим по-късно вечерта. Като приключа тук, ще ти донеса от тази смес. Не казвай на майка си, че ще идвам, защото ще се почувства задължена да направи торта с трюфели или да заколи някое прасе.

Засмях се. Вярно си беше.

— О! И още нещо. — Баба ме погледна право в очите, тонът й внезапно стана много сериозен. — Внимавай какво говориш пред Дилия.

Интересно.

Десет

В „Лепкавото прасе“, единственият истински ресторант в града ни, беше винаги шумно. Все още бе прекалено горещо, за да ядем навън, така че се присъединихме към опашката от гръмогласни и гладни хора, чакащи за маса вътре. Докато вдъхвах аромата на барбекю и висях зад табелата „Моля, изчакайте да бъдете настанени“ с нарисуваното усмихващо се прасе, изпитах усещане за deja vu, за изгубване във времето или нещо подобно. Нещо, свързано с многобройните пъти, които бях идвала на това място през всички тези години, което ме накара да забравя на колко години съм самата аз в момента и какво бях правила, преди да дойда тук. Джеймс ме хвана за лакътя и ме върна в действителността.

— Излез от тунела! — каза той с тих глас. — Диърдри, върни се в земята на живите, върни се при нас, още е рано да следваш светлината… А, приятели, ето я и нея!

Погледнах го смразяващо.

— Стига, просто се бях замислила.

— За други светове, предполагам, ако може да се съди по лицето ти. — Усмихна се чаровно на момичето, което настаняваше клиентите. — Deuce, моля. И без тая димяща гадост.

Момичето беше прекалено зашеметено, за да разбере, така че преведох:

— Две места за непушачи, ако обичате.

Девойката кимна безмълвно и ни поведе към масата. Седнахме един срещу друг. След като тя си тръгна, аз се приведох леко към Джеймс.

— Сладка е.

Той взе менюто (като че ли не го знаеше наизуст) и промърмори:

— Не проявявам интерес. — Гледаше гърба на менюто; прасето от предната му страна ми се усмихваше в карираната си престилка. — Това е щастливият ти ден. Оказва се, че тази вечер специалитетът на готвача е именно зашеметяваща суперпушка за магически създания.

Дръпнах менюто, с което се опитваше да прикрие лицето си, и му казах:

— Тя беше зашеметена.

Джеймс го вдигна отново и се зачете в списъка на ястията.

— Не проявявам интерес, казах.

— Защо не? — Знам, че го притисках прекалено, но изпитвах вина. Бях си паднала доста сериозно по Люк и можех поне да накарам Джеймс да пофлиртува с някого. Така нямаше да се чувствам толкова гузна, че съм предала най-добрия си приятел.

Той смъкна менюто и ме погледна с присвити очи.

— За твоя информация, интересувам се от друга. — Извърна поглед встрани. — Но няма да ти кажа коя е.

Заля ме вълна от облекчение. Благодаря ти, Господи! Дано да е много красива и много интересна, и напълно обикновено човешко същество.

— Знаеш, че можеш да говориш за такива неща с мен. — Добре де, вината пак се завърна, защото аз всъщност не му казвах моите такива неща. — Познавам ли я?

Джеймс сви рамене.

— Може би. — Настроението леко му се подобри. — Тази година е в групата ми по научните дисциплини. — На лицето му се появи нещо като усмивка, но очите му останаха сериозни. Погледнах го изпитателно и той явно изпита желание да потвърди историята си, защото добави: — Казва се Тара.

Странно, докато говореше и аз го гледах в очите, ми се стори, че видях нещо да потрепва около главата му, като капчица олио, плуваща по повърхността на водата. Мигнах.

— Има червена коса — продължи той. Потрепващото олио стана по-плътно и започна да добива форма; върху лицето на Джеймс се появи смътно различимо женско лице, с разпилени отстрани неравни кичури коса. — Къдрава. Зелени очи. — Две сиви очи ме погледнаха от движещото се колебливо очертание, мрачни и замислени. — Ще ми се смееш — добави той. — Тя е готик мацка. — Но момичето срещу мен, с тъмната коса, сивите очи и синята тениска с остро деколте, нямаше грим и определено не беше готик мацка. Момичето, което изплува от съзнанието на Джеймс, бях аз.

Отклоних очи от лицето му, забих поглед в пода и образът изчезна.

— Звучи интересно.

Добре… Може би халюцинирах. Може би просто си въобразявах, че лицето ми плува мистериозно във въздуха като на космически телевизионен екран. Но по-скоро не. Май бях разчела мислите му.

О, по дяволите!

Това беше около хиляда пъти по-трудно за приемане, отколкото ако бях открила, че мога да огъвам лъжици.

Колкото повече мислех, толкова повече се ужасявах. Ако бяха лъжици, щях да се справя. Но не можех до края на живота си да се опитвам да не гледам в очите на хората. Не исках тази сила.

— Диърдри! — Погледнах отново Джеймс. — Какво ще пиеш?

Пъпчивият сервитьор стоеше до масата ни и аз се опитах да обърна глава към него, без да го погледна в очите. Не ми се получи много добре.

— Съжалявам — намеси се Джеймс. — Приятелката ми беше нападната по-рано днес от нервната болонка на майка ми и още е в шок. Ще й донесете ли чаша студен чай с много захар? Метнете направо и една пържола в чинията.

Сервитьорът си тръгна. Аз зяпнах масата пред себе си.

— Какво ти става? Сякаш изобщо не си тук. — Джеймс се пресегна през масата и ме боцна леко с пръст по бузата. — Заради котката убиец или готик гаджето?

Въздъхнах тежко.

— Не знам, просто не искам да се преструвам, че всичко е нормално, когато не е такова.

Джеймс се усмихна.

— Ди, ти никога не си била нормална.

Отговорът му беше прекалено лесен, сякаш го четеше от някакви късметчета или слогани.

— Никога обаче не съм била ненормална по този начин. Сега съм абсолютно смахната откачалка, някакъв изрод, и привличам само други такива смахнати типове.

— Ди, фактът, че можеш да местиш детелини и че си преследвана от зли феи, не променя това коя си всъщност. То е като да се научиш да свириш на някакъв инструмент. Просто нещо, което правиш. А злите феи — те са като… някакъв вид смахнати, досадни фенове, бесни групита. Под повърхността ти си все още ти, независимо колко големи са лъжиците, които ще се научиш да огъваш, или колко ще крещят около колата ти групитата. Единственото нещо, което може да те промени, си ти самата.

Взрях се в него, като внимавах да не го гледам директно в очите.

— Кога стана толкова умен?

Той потупа челото си.

— Мозъчна трансплантация. Сложиха ми мозък на кит. Сега си вземам всички изпити със затворени очи, но имам друг проблем — не мога да преодолея желанието си да ям планктон. — Сви рамене. — И ми е жал за кита, който ми зае мозъка си. Вероятно се мотае около бреговете на Флорида, оглежда мацки по бански и се чуди откъде му е дошло.

Засмях се. Беше невъзможно да говориш за нещо сериозно с Джеймс, но човек не можеше и да остане тъжен и притеснен особено дълго в компанията му. Мисля, че го приемам за даденост. Че той винаги ще е до мен.

— Защо ми вярваш? Всичките тези истории с гигантски котки и феи…

— А защо да не ти вярвам?

— Защото е налудничаво.

Погледът му помръкна и за момент ми се стори, че в очите му видях нещо повече от добрия стар, сигурен Джеймс.

— А може би и аз съм малко луд…

Когато Джеймс ме докара вкъщи, вече се беше стъмнило. Баба още не беше дошла или ако бе идвала, мама не го спомена. Запитах се колко ли време й е нужно да приготви зелената пихтиеста гадост. И откъде ли се е научила.

Избегнах хватката на мама, преди тя да се приближи прекалено близо до мен, и изтичах в стаята си, за да си сложа блуза с дълги ръкави. Когато слязох отново в сумрачната кухня, тя седеше на един от високите столове до кухненския плот. Побутна към мен чаша с горещо какао. Бял флаг за примирие. Приех го без колебание. Първо, вече бях забравила как ме заряза пред църквата и второ, домашно приготвеното й какао заличава безотказно повечето й грехове.

Тя гледаше съсредоточено в пяната на своята чаша, докато аз се запътих обратно към стаята си. На бледата жълтеникава светлина в кухнята мама изгледаше много млада и красива. Както си я знаех, сигурно нарочно беше боядисала стените в този оттенък.

— Добре ли мина свиренето?

Значи започвахме отдалече с приятелските въпросчета.

— Много добре. После с баба си прекарахме хубаво. Тя… — Спрях навреме, защото се сетих, че баба ме помоли да не казвам, че ще идва. — Запазила ми е някои дрехи при себе си. Без да искам, разлях малко сода върху роклята и се преоблякох. Тя ще я почисти.

— И Джеймс дойде да те заведе на вечеря?

Отпих малка глътка от какаото. Черният шоколад се плъзна нежно по гърлото ми и за момент забравих какво ме беше попитала. Мама повтори въпроса си. Отпих още една глътка. Имаше и портокалова есенция.

— Аха. В „Лепкавото прасе“.

— Добре. Предпочитам да прекарваш времето си с Джеймс, а не с Люк.

Застинах, но не я погледнах. Много по-лесно е да спориш с мама, когато не я гледаш.

— Защо?

— Първо, познавам Джеймс. Познавам семейството му. Знам, че всичко ще е наред, когато си с него.

— Всичко е наред и когато съм с Люк. — Сетих се как замахва мълчаливо с кинжала си към челюстта на котката и забива острието му в мозъка й, без да се поколебае и за миг.

— Той е прекалено голям за теб. И не е от твоето училище. — Последното изречение беше малко колебливо. Гадаеше.

Вдигнах глава и я погледнах. Слабостта й пролича в тази секунда колебливост. Зачудих се колко ли пъти по време на споровете ни съм имала такава възможност и съм я пропускала от притеснение или нерешителност.

— Права си. Той е тук само за лятото и е по-голям. Знам това. Но нямам намерение да правя глупости. А той е джентълмен. Какво лошо има тогава да общувам с него?

Мама примигна нервно. Не мисля, че беше готова за това. Дали някога досега бях й се противопоставяла? С толкова добре подбрани аргументи? Отпи от какаото си, изглеждаше все така млада и красива, но в лъскавата й броня вече имаше пукнатина.

Можех да изчакам да каже нещо, но не исках. Трябваше да се възползвам докрай от малката си победа.

— А и телефонът ми постоянно е у мен, така че във всеки момент знаеш къде съм. Нали винаги ти вдигам? Ти си ме възпитала така — да знам кое е правилно и кое не. Сега трябва да ми се довериш.

О, по дяволите, това беше добро! Прикрих самодоволната си усмивка, докато отпивах глътка какао. Направо убиец.

Мама въздъхна.

— Предполагам, че си права. Но наистина искам да ме държиш в течение, когато излизаш с него. — Изправи се и се запъти към мивката, за да измие чашата си. Главата й беше очертана като в тъмен ореол от нощта, навлизаща през прозореца. — А какво мисли Джеймс за това?

— Ъъъ… какво искаш да кажеш?

Тя се обърна към мен, изражението на лицето й беше леко смразяващо.

— Нали си умна, помисли малко, Диърдри.

Единайсет

В съня ми Люк седеше в уморения си „Буцефал“ с кръстосани на волана ръце и отпусната върху тях глава. Едва видима в тръпнещия мрак на колата, златната гривна-окова на рамото му — неговата най-тъмна тайна — проблясваше леко.

Не бях в колата, но можех да видя долната част на лицето му, сякаш бях миниатюрен наблюдател, кацнал на скоростния лост. Устните му се движеха, гласът му се чуваше слабо.

— Аз съм Люк. — Паузата между тези и следващите думи се разтегли не в минути, а в часове, в един цял човешки живот. Мъглата се раздвижи зад прозорците на колата. Бледи влажни пръсти оставиха белези по стъклото. — Тук съм вече хиляда триста четирийсет и осем години, два месеца и една седмица. Моля те, не ме забравяй.

Мъглата продължи да се носи заедно с някаква бавна, опасна музика, съблазнителна като обещанието, което сънят дарява на умиращия. Люк протегна ръка и завъртя копчето на радиото.

От уредбата гръмна музика, която ме събуди. Известно време примигвах в тъмното, за да се ориентирам къде съм. Не знаех колко е часът, светлината в дневната беше странна. След това осъзнах, че причината е в мъглата, затиснала прозорците, и в луната, която проникваше през всяка пролука. Изстенах и се надигнах от дивана, като се опитах да разтегна схванатото си тяло. Ръж ме погледна от поста си на пода. Възмутеното му изражение намекваше, че и двамата щяхме да се чувстваме много по-добре, ако бяхме спали в леглото ми.

— Да, но там има от онези… маниаци — прошепнах му аз. Докато се протягах още няколко пъти, мярнах с поглед часовника на стената: два часът посред нощ. Нямаше големи шансове обаче да заспя отново.

Преди да имам време да се замисля какво ме беше разбудило, чух тъп удар по прозореца. Ръж се изправи на крака. Подскочих, по-скоро стресната от внезапното му движение, отколкото от шума отвън. Едно лице изплува от мъглата и се появи на прозореца, като остави отпечатък от притиснат до стъклото нос.

Макар че Ръж започна да ръмжи, аз си отдъхнах още преди да успея да се уплаша. Беше Люк. Той притисна отново носа си до стъклото и направи смешна гримаса. Вдигнах пръст, направих му знак — изчакай една секунда! — и хукнах към кухнята. Взех си едни дънки от пералното помещение и блузата с дълги ръкави, с която бях същата вечер. Чувствах се малко глупаво, че Люк ме беше видял в плътно прилепналото потниче, с което спях през лятото, и с разчорлена коса. Ръж ме последва до задната врата, като продължаваше да ръмжи недоволно през стиснати челюсти.

Тогава си спомних думите на баба. Тихият ми вътрешен глас, който винаги беше съгласен с нея и с майка ми, че дори и с Дилия, прошепна: Феи… Играят си с чувствата ти. Ще те отвлекат надалече. Плашат се от желязо. Стой настрана от тях…

Не знам защо подсъзнанието ми си правеше труда да ме тормози с такива неща. Щом видях Люк на прозореца, знаех, че нищо няма да ме спре да изляза, за да се видя с него. Трябваше. Сърцето ми вече биеше лудо от мисълта, че той е отвън и ме чака, макар да не бе казал и дума. Бях жалка и макар да осъзнавах чудесно този факт, това не ми помагаше по никакъв начин.

Отворих задната врата към странния сребрист чужд свят навън. Мъглата висеше във въздуха, а лунната светлина прозираше през нея, като придаваше поразителен ефект на обичайния пейзаж, който беше като окъпан в блещукащо синьо. Люк стоеше на задното стълбище, облечен в блуза с дълги черни ръкави, които скриваха гривната му, ръцете му бяха пъхнати в джобовете, всичко в него и около него беше синьо и сияещо. Гледката пред мен приличаше повече на съня, който току-що бях сънувала, отколкото на действителност.

— Извинявай, че те събудих. — Не звучеше много извинително.

Затворих леко вратата зад себе си и застанах на стълбите с ясното съзнание, че мама и Дилия спят вътре. Снижих гласа си.

— И без това не спях много добре.

— А аз не можах да заспя въобще. — Озърна се наоколо в мъглата и после отново погледна към мен; на лицето му блуждаеше смътна усмивка. — Сега като се замисля, ми се струва ужасно егоистично, че дойдох да те събудя, за да ме забавляваш в моето безсъние.

Скръстих ръце на гърдите си и повдигнах лице, за да усетя полъха на нежния нощен бриз. Ароматът на нощта беше прекрасен, усещах мириса на окосена трева и уханието на далечни цветя. Нощи като тази те карат да си мислиш, че слънцето е доста прехвалено.

— И как точно искаш да те забавлявам? Мога да танцувам прилично степ, но изглежда доста тъпо на бос крак.

Люк присви очи, сякаш си ме представяше като степ танцьорка.

— Не мисля, че бих искал да видя тази гледка. По-скоро… — Така, както извърташе поглед към блещукащата променяща се светлина, за пръв път изглеждаше несигурен. — Знам, каза, че не искаш да се „упражнявам“ с теб, но би могла да се поразходиш с мен, а аз ще се преструвам, че все още съм само очарован от теб и не изпитвам нищо повече.

Сърцето ми подскочи. Беше ми нужна повече сила, отколкото си представях, за да остана горе на стълбите.

— Дали подобна разходка е безопасна за скромната ми персона?

Не можах да разгадая изражението на лицето му, беше като маска за мен. Въздъхна.

— Вероятно не.

Въздъхнах и аз, а после слязох по стълбите при него и му подадох ръка. Люк погледна за миг протегнатите ми пръсти и после вдигна очи към лицето ми.

— Чу ме, когато казах „вероятно не“, нали?

Кимнах с глава.

— Не ме интересува. Ще дойда с теб. — Исках да спра тук, но думите сами излязоха от устата ми. — Нали това искаш? Да ме омаеш така, че да не знам къде отивам, и след това да ме отвлечеш надалече?

Той се взря в мен.

Мълчанието беше прекалено дълго и ме принуди да продължа.

— Баба ми каза какъв си.

Люк не откъсваше очи от мен, а когато проговори, думите излизаха от него сякаш против волята му.

— И… какъв… съм… аз?

Почти щях да кажа името, но се сетих навреме.

— Ти си един от Тях. Виждала те е и преди. Затова те мрази. Приготвя някаква отвара, за да те държи далече от мен. — Вече не говорех аз, сякаш някой вътре в главата ми водеше собствен живот, а аз не можех да го спра.

Тялото на Люк се вцепени напълно, а гласът му прозвуча напрегнато:

— Мислиш, че съм един от Тях?

— Не знам. И не ми пука. Това се опитвам да ти кажа. Не ме интересува какъв си. — Отстъпих назад, хапейки нервно устните си. Току-що бях пуснала навън всички емоции, които, като жена от рода Монахан, се предполагаше да държа затворени в личната си кутия с чувства и нерви.

Ръцете на Люк се свиха в юмруци.

— Не съм един от Тях.

— А какъв си тогава?

— Не мога да ти кажа. Не мога да кажа на никого. По-скоро бих си тръгнал веднага.

Внезапно се изпълних с надежда, сияйна и искряща.

— Можеш — казах аз.

Той разтърси глава.

— Не мога.

— Не е нужно да казваш нищо. Нека се опитам да прочета мислите ти. — Идеята ми се стори толкова проста и съвършена. Как не ми беше хрумнало преди? Спомних си как бях влязла в мислите на Джеймс. Щом можех да видя това, след като погледнах в очите му само за секунда, какво ли щеше да стане, ако го направех съзнателно и се постараех истински?

По лицето му се четеше колебание. Ако наистина беше такъв, какъвто твърдеше баба, никога нямаше да се съгласи. А може би не беше такъв, но имаше друга причина да ми откаже. Не бях сигурна дали самата аз бих искала някой да прочете мислите ми, макар да нямах какво толкова да крия.

Люк погледна отново към мъглата, а след това се приближи до мен и ме попита съвсем тихо:

— Можеш ли да го направиш?

— Така мисля. По-рано днес се получи.

Хапеше долната си устна. В този момент изглеждаше много сладък, като малко дете, опитващо се да вземе решение.

— Не знам. Толкова е…

— Лично?

— Аха… — Пое си дълбоко дъх. — Добре. Добре. Да го направим. Но не тук. Някъде на по-сигурно място.

Настроението помежду ни се промени, внезапно отново бяхме на една и съща страна. Погледнах към мъгливата синя светлина, покриваща всичко наоколо, и се запитах от кого или от какво трябваше да се пазим сега. И какво има предвид Люк под „по-сигурно място“. Едва ли смята да ходим до града отново. Може би църква? Най-близката беше на десет минути път с кола оттук.

— Наблизо има гробище, нали? — Гласът му прекъсна разсъжденията ми. — Мисля, че го видях.

Кимнах.

— Говориш за гробището зад къщата ни. Старото гробище с големия паметник?

— Около него има желязна ограда, нали?

Замръзнах на място.

— Да, но вратата е разбита.

— Няма значение. Те не могат да минават под железни сводове. А и си имам един от тези, нали? — Притисна юмрука си до челото си. — Божичко, не мога да повярвам, че правя подобно нещо. Нямаш представа колко глупаво ми се струва. — Свали юмрука си и ми подаде ръка. Поех я, а той ме стисна силно. — Най-глупавото нещо на света.

Прекосихме заедно задния двор на къщата, минахме под сребристите дървета и тръгнахме по старата, утъпкана от елени пътека, водеща към гробището. Въздухът около нас трептеше и блещукаше, променяше се, докосваше ни с невидимите си студени ръце, висеше от дърветата като плътна мъгла и искреше сред листата като малки скъпоценни камъни. В тази нощ нямаше нищо човешко, освен нас двамата с Люк, хванати здраво ръка за ръка, заобиколени отвсякъде от толкова плътна магия, че можеше направо да я докоснеш.

Чувствах, че ме наблюдават.

Люк не пусна ръката ми нито за миг, но личеше, че е нервен, и постоянно се взираше в мрака около нас. Всичко в стойката му разкриваше колко е напрегнат — беше стегнат и изпънат като струна, готов за скок, в случай че някой или нещо се появеше от гората. След като видях как се разправи с онази котка, ми беше трудно да си представя врага, които можеше да му се изпречи. Освен ако той самият не беше врагът.

Желязната арка на старото гробище се появи изненадващо сред тъмнозеленикавите дървета и Люк ме бутна бързо да мина под нея, а той самият направо скочи след мен, сякаш едвам избягва някакви невидими хищни челюсти. Погледнах назад и примигнах, защото с ъгълчето на окото си мярнах за частица от секундата сянка, която премина зад арката и изчезна в мъглата. Настръхнах цялата. Помислих дали да не попитам Люк каква беше тази сянка, но после реших, че май е по-добре да не знам. Винаги е по-лесно да си смел, когато си в неведение за истинската сила на противника си.

— Да вървим? — предложих тихичко аз. Люк проследи погледа ми до масивния паметник в центъра на гробището и кимна с глава. Избрахме си път между надгробните камъни и високите сиви кленове. Мъртвите се вслушваха в стъпките ни, когато минавахме над тях. Никога не бях предполагала, че ще се чувствам по-безопасно в гробище, отколкото извън него.

Паметникът се извиси пред нас, снежнобял сред мъглата. Приличаше на триъгълна гробница, по средата на която имаше статуя на мъж, държащ в ръцете си малко дете. Фигурите също бяха направени от снежнобял мрамор, по-дълговечен дори от самия живот, застинал солидно сред мрачната синева на гробището. Покатерих се върху паметника без колебание, защото се чувствах в безопасност в неговата сянка, а Люк ме следваше неотлъчно.

Седнах в по-отдалечения ъгъл, с гръб, облегнат на студената мраморна стена, и се загледах в Люк, който извади шепа гвоздеи от джоба си. Разположи ги внимателно в права линия по външната страна на паметника така, че всички да сочат в една и съща посока, и след това се отпусна в точно противоположния на моя ъгъл.

— Защо? — попитах аз.

— Сочат към вратата. Ще се преместят, ако някой се опита да премине насила през нея. Ако Те преминат през такава тясна дупка. Тяхната… същност ще се сблъска със следващото желязо, което се опита да препречи пътя им — гвоздеите.

Вгледах се в малките железни гвоздеи, без да помръдна.

— Но ти каза, че Те не могат да минат под арката.

Лицето на Люк беше много бледо.

— Повечето от Тях.

Не исках да мисля за това. Прошепнах:

— Все още ли искаш да го направим?

Той повдигна брадичката си дръзко и кимна.

— Какво трябва да направя?

Прехапах устни, внезапно бях започнала да се съмнявам в силите си. Ами ако бърках за случилото се в „Лепкавото прасе“? Може би изобщо не можех да чета мисли. Може би бях халюцинирала. Може би се бяхме впуснали в тази среднощна авантюра, преследвани от нещо, само за да си седим тук, на студения мрамор, и да се зяпаме един друг.

— Ди — каза Люк нежно. — Какво да направя?

Втренчих се в него — светлите му очи блестяха в студения мрак.

— Нека да погледна в очите ти.

Той въздъхна, сви колене към гърдите си и ги обви с ръце. Гласът му беше почти недоловим.

— Само не си мисли нищо лошо за мен, моля те.

След това повдигна глава. За момент не можех да мисля за нищо друго, освен колко хубаво беше да мога спокойно, без притеснение да се взирам в лицето му, да оглеждам правилната тясна линия на носа му, колебливите очертания на устните му и светлите вежди, свъсени над застиналите очи, в които сякаш плуваха ледени блокчета.

Искрящобяла птица размаха криле над главата му, вперила очи право в мен. Подскочих от изненада и в същия миг тя просто се разтвори във въздуха и изчезна.

Люк вече също беше скочил на крака.

— Какво?

Разтърсих глава.

— Извинявай. Видях птица. Изненадах се.

Той се ухили леко притеснено.

— Тъкмо си мислех за една птица.

Седнахме отново един срещу друг и започнах отначало.

— Опитай с нещо друго.

Макар вече да знаех, че трябва да съм готова за всякакви странности, все пак се стреснах, когато на мраморната плоча между нас падна детелина.

— Детелина? — попитах аз.

Люк кимна мълчаливо.

Исках повече. Не само отговори на подбрани двайсет въпроса например. Исках него, изцяло.

— Не мисли за нищо.

Той изглеждаше неспокоен.

— Знаеш, че природата не търпи вакуум, нали? — Но въпреки това кимна в знак, че е съгласен.

Този път започнах да чувствам самото усещане — какво е да виждам в ума му. Челото ми се затопли, щом опитах да се концентрирам, а когато между нас въздухът започна да трепти и да блещука все по-силно и по-силно, усетих и все по-нарастващо напрежение. Поколебах се. Люк ме допускаше в мислите си, но не напълно.

Изведнъж прозвуча тих задъхан тон, но този път не подскочих. Бях сигурна, че идва от трептящата светлина, която беше съзнанието на Люк. Флейтата продължи мелодията и понесе познатия марш около образа на широко зелено поле, обградено от камъни с човешки ръст. Образът се разпадна като пясък, разнесен в миг от бурния вятър, и на негово място се появи мрачен бар, претъпкан с блъскащи се музиканти. От всички страни бумтеше бясна музика, която следваше някакъв ритъм, подобен на вечния пулс на сърцето. Този образ изчезна по-бързо от предишния и бе заменен от друг — връзка с ключове за автомобили, дрънчащи на вратата на кола. И отново, със светкавична бързина се появи нова картина: аз, как отивам на училище за първия учебен ден в гимназията. И друг: млад мъж със златисти кичури в тъмната си коса потупва Люк по рамото.

Усетих, че Люк потрепери, докато се облягаше на мраморната стена на гробницата срещу мен. Пред очите ми със светкавична скорост се редуваха различни образи. Люк, свит почти на кълбо в някакво малко, тъмно пространство, зъзнещ от студ. Цигулар свири рил, а познатата флейта на Люк му приглася. Красива жена хваща Люк за врата, докато той коленичи пред нея. Бели линии, прелитащи между гумите на кола.

И още по-бързи кадри: острие се показва за частици от секундата. Страховито красив нож. Млад мъж пада по лице на мокра улица, ножът, захвърлен край него.

Друг мъж в странни дрехи стене и се строполява на земята, докато топлата му, пулсираща с живот шия е между ръцете на Люк. Изгаряща болка в гърдите на Люк.

Жена — пронизителният й писък секва, когато острието пронизва бялата й кожа. Ръцете й стискат силно три железни гвоздея, които постепенно стават кървавочервени в дланите й.

Друг млад мъж с шия, насечена на множество резки, като от ноктите на голяма котка. Момиче на моите години, от което животът си отива с всеки дъх, лежи сред пурпурна река от кръв.

Жесток нож нанася резка след резка по рамото на Люк, опитвайки се да разсече златната гривна. Люк лежи сред море от кръв и самоунищожение. Бяла птица пляска с напоени с кръв криле, опитва се да се надигне от кръвта и да полети. Друго тяло. И още едно. Ръце, окъпани в червено.

Пред очите си виждах само червено, само кръв. Зави ми се свят. Строполих се на студения мрамор почти без да дишам. Раните на ръката ми се отвориха наново.

— Достатъчно! — Гласът на Люк, едва доловим, достигна с мъка до съзнанието ми. Беше се свлякъл на пода до стената, по-блед от белия мрамор на който се облягаше. Животът като че ли се бе отдръпнал от лицето му, изглеждаше безкрайно тъжен. Беше извърнал глава настрани и видях как една самотна сълза се стича по бузата му, оставяйки червена диря след себе си.

Вече знаех, че не само бях разчела мислите му. Бях направила много повече.

Дванайсет

Лежах на мрамора цяла вечност. Надгробните плочи отстрани отбелязваха изминаващото време с помощта на лунната сянка, която се местеше около тях, осветявайки другата им страна — гравираната с християнски имена, потънали от десетилетия в забвение. Студът проникна в мен и постепенно премина от мрамора във вените им. Всяка секунда, в която лежах на ледения камък, изпълнена едновременно с надежда и страх, че Люк ще ме вдигне от земята, през главата ми минаваха ужасяващи образи, свързани със смърт. Не просто смърт. Убийства.

Не знаех какво да мисля и мозъкът ми разреши колебанията ми, като просто спря. И тогава успях да седна. Погледнах право пред мен, през обвитата в мрак гробница, към мястото, където върху мраморната стена се отразяваше бледата сянка на Люк — странен символ от азбука, която не познавах. Лицето му беше опряно на стената, взираше се в нощта с празни очи. По бузата му все още имаше засъхнала кървава диря, там, където се бе стекла онази странна самотна сълза — беше си проправила път чак до края на брадичката му. Проследих погледа му и се загледах в мъглата, която бе станала още по-плътна и пълзеше в основата на надгробните плочи.

Гробове. Колко подходящо.

Исках да го попитам дали е убил всички онези хора. И после си спомних неговия въпрос: „Плаша ли те?“.

Наистина ги е убил.

Значи не беше елф, пък било то и тъмен, или друго създание от света на феите. Беше убиец.

Погледнах го отново, свит на кълбо до стената, толкова тъжен и изпълнен със съжаление. В гърлото ми се надигна гняв, внезапен и огромен, невъзможен за преглъщане. Зачудих се по каква извратена логика сега изглеждаше толкова разкъсван от болка при спомена за смъртта, която беше причинил, и въпреки това продължаваше да го прави.

— Значи това е твоята тайна? — изстрелях въпроса си най-накрая. Люк не се обърна. — Не си елф, фея или дори джудже, а просто сериен убиец. — Знам, че трябваше да кажа „един от Тях“, а не да изброявам имената им, но в този момент не ми пукаше. Свръхестествените създания ми бяха последният проблем.

Люк изобщо не помръдна, сякаш беше просто още една мраморна статуя, издигната внезапно на паметника.

Незнайно защо мълчанието му ме вбеси още повече. Открих, че мога да се изправя на крака, и го направих. Втренчих се в него отвисоко през разстоянието помежду ни, което като че ли беше станало направо гигантско.

— Къде ще ме убиеш, избра ли вече място? Нали за това става дума? Да ме спасиш от Тях, за да можеш да ме накълцаш на парчета на спокойствие, без никой да те притеснява?

Той пак не помръдна. Но проговори, макар гласът му да звучеше по-скоро като на мъртвец, отколкото като на жив човек:

— Не те ли е страх?

— Не! Бясна съм.

Най-накрая ме погледна, очите му сякаш мълчаливо ме молеха за разбиране. Но как някой може да разбере такова нещо? Не ставаше дума за див секс, наркотици или за гигантска колекция от плакати на Бритни Спиърс. Бях открила в ума му мъртъвци. Труп до труп. Истински хора, чийто живот беше отнел така мигновено, както бе сторил с дивата котка. Това май беше единственото нещо в света, което не бих могла да простя. Бях свалила защитната си броня за него и му бях позволила да влезе вътре… и сега ме болеше ужасно.

— Значи всеки път, когато ме питаше дали си страшен и дали се притеснявам от теб, е било, защото си убиец? Сериен убиец?

Гласът му отново беше спокоен:

— Не е така, както изглежда.

Присвих се инстинктивно и обвих ръце около себе си.

— О, и как е тогава? Те просто случайно са се нанизали на ножа ти? Нека позная. Било е самозащита. Онова момиче, което видях, е щяло да ти срита задника.

Люк поклати глава.

Дори не го отрече.

— Колко? Колко души си убил? — Като че ли имаше значение. Все едно беше тест по математика и броят на верните отговори може да повлияе на оценката ти. Той беше убиец, без значение колко точно тела лежаха зад гърба му.

— Не ме карай да си припомням.

— Защо? Споменът те наранява? Не мислиш ли, че си наранил тях повече? — Личеше, че го заболя от думите ми, но той не заслужаваше милост. — Колко? — Въпросът ми изплющя като камшик.

— Не ме карай да си припомням.

Вече бях повече от бясна, не можех да контролирам гнева в гласа си.

— Ти си задник. Накара ме да повярвам, че си добър. Накара ме да ти се доверя!

— Съжалявам.

— „Съжалявам“ не променя нищо! Убивал си хора. Не на война. Обикновени хора. Видях ги. Не бяха заплаха за теб. Ти си… ти си чудовище! — Онези образи все още бяха пред очите ми, сцени от последните мигове на живота на десетки хора, мигове, изпълнени с насилие и болка. Мигове смърт. Исках да ги изхвърля от главата си, да премахна някак тази отрова, която ме изпълваше, но не можех. Той не просто ги беше убил — беше заровил и мен в спомените за своите мъртъвци. Сякаш аз го бях направила.

Избърсах потеклата сълза — истинска, не кървава — от лицето си и се отпуснах отново на мраморния под. Гневът ми изчезна така бързо, както дойде. Не исках да изпитвам повече такива чувства.

— Можеш ли да ми простиш? — прошепна Люк.

Избърсах още една сълза, преди да има шанса да потече от очите ми. Исках да го боли толкова силно, колкото ме болеше и мен. Погледнах го и разтърсих глава, чудейки се как е възможно изобщо да ме пита.

— Как бих могла? — Очите му не се откъсваха от мен, умоляваха ме да променя решението си, просеха пощада. Поклатих глава отново. — Не.

Последва дълго мълчание. Стори ми се, че минаха години, преди да проговори отново. Гласът му беше толкова тих, че в началото изобщо не го чух.

— Така си и мислех… — Бавно се изправи и ми протегна ръка. — Хайде. Ще те заведа у вас.

Погледнах ръката му. Нима наистина смяташе, че ще я приема? Тези пръсти, които бяха душили човек? Които бяха стискали ножа и бяха прерязали с него гърлото на невинно момиче? Люк явно разчете мислите по изражението на лицето ми и отдръпна ръката си. Устните му се извиха толкова тъжно надолу, че в друга ситуация биха разбили сърцето ми, но сега нямаше как да забравя кръвта, която беше пролял.

Изправих се сама и гордо повдигнах брадичка. Ако бях научила нещо от майка си, то беше как да си придаваш вид, че всичко е наред, когато не е така. Когато нищо няма да бъде наред никога вече. Внимателно прибрах всичките си чувства в онази кутия, която като че ли се предаваше по наследство на жените от нашия род, вдигнах глава към Люк и казах: „Да вървим“.

Би трябвало да се страхувам. Знаех от спомените му, че би могъл да ме убие, преди дори да си помисля да побягна. Знаех къде държи зловещия си кинжал, в ножница под дънките си, малко под коляното. Но страхът ми бе добре заключен вътре в мен заедно с всички останали емоции и не мислех, че скоро щях да успея да отключа кутията и да почувствам каквото и да било. Може би никога вече нямаше да мога.

Люк въздъхна и прибра в джоба си трите железни гвоздея от входа на паметника.

— За всеки случай искам да знаеш, че няма да те нараня. Не мога.

Пронизах го с леден поглед.

— По същата причина, поради която не можеш да ми кажеш нищо за себе си ли?

Той поклати глава, без да поглежда към мен. Очите му се взираха в гробището, макар през мъглата да не се виждаше почти нищо.

— Не, по съвсем друга причина. Хайде. Преди Те да излязат.

Въпреки че бях заключила всичките си емоции, лека тръпка успя да избяга и да премине през тялото ми. Точно когато Люк каза „Те…“, тръпката изчезна. Може би беше глупаво да се страхувам от Тях, а не от него, но бях убедена, че Те искат да ме наранят. А все още не можех да го повярвам за Люк. Тръгнах след него между гробовете. Движехме се безшумно като духове. Мъглата беше много плътна, но бях почти сигурна, че не вървяхме по пътя, по който бяхме дошли.

— Защо оттук? — прошепнах аз.

Погледът на Люк беше насочен някъде встрани от мен.

— Ще се покатерим през оградата. Те очакват да минем през вратата.

Погледна ме, очите му се спряха за миг на ключа, който все още носех на врата си, и продължиха напред. Мъглата се движеше и трептеше, скривайки дори високите дървета, под които се намирахме. Не видях желязната ограда, докато не стигнах толкова близо до нея, че вече можех да я докосна. Високите до кръста колове бяха солидни и черни по начин, който не можеше да се сбърка с нищо друго около нас.

Люк се хвана за оградата и я прескочи за частица от секундата. Протегна отново ръка, за да ми помогне.

Без да го докосвам, стъпих на долното перило и се прехвърлих от другата страна. Той отпусна ръка и тръгна напред. След секунди осъзнах къде се намираме — в края на пътя, където намерих колата му паркирана. Бяхме на няколко минути от вкъщи.

И тогава усетих миризмата. Познатата сладникава, остра миризма, смесена с уханието на окосена трева. И го чух: звук, подобен на музика, оформящ някаква мелодия в части на мозъка ми, които не мислех, че мога да използвам.

Усетих, че Люк се движи, миг преди въобще да помръдне, а после той ме сграбчи и ме повлече към пътя, стискайки здраво ръката ми. Сега ли беше моментът, в който трябваше да започна да се страхувам от него?

Не беше успял да ме дръпне на повече от няколко метра, когато чух приятен глас, носещ се като песен, да казва:

— А си мислех, че аз не мога да спя.

Отначало не разпознах гласа, но тогава Люк замръзна на място и после бавно се обърна назад. Видях висока снежнобяла фигура да излиза от мъглата и да пристъпва към нас. Ефектът от появата й беше още по-страховит, защото я познавах от много по-обикновена ситуация — и тя не би трябвало изобщо да е тук. Елинор вървеше по средата на пътя право към нас и с всяка стъпка потвърждаваше факта, че не е халюцинация. Не можех да кажа дали причината беше в мъглата, но останах с впечатлението, че тя се материализира на пътя от нищото. Просто ей така. Люк ме стисна още по-силно за ръката и ме придърпа грубо зад себе си, така че да застане между мен и Елинор.

Погледна към нея и попита с безразличен глас, сякаш не беше очевидно, че се опитва да ме прикрие:

— Какво искаш?

Тя се усмихна толкова красиво, че сърцето ме заболя.

— Не може ли срещата ми да е напълно случайна? — Пъхна ръка в гънките на изящната си бяла рокля и извади оттам дълго перлено острие с кръгла семпла дръжка без украса.

— Би могло — озъби се Люк. — Какво искаш, мамка му?

Думите прозвучаха неуместно от устата му, някак отчаяно.

Елинор се изсмя, деликатен звук, който накара дърветата от двете ни страни да потръпнат от възхита.

— Гневът не ти отива, скъпи. — Поднесе лъскавия гладък кинжал към него. — Донесох ти това, тъй като очевидно си загубил своя.

— Не съм го загубил.

Тя ни огледа. Люк ме стисна толкова силно, че ме заболя.

— Да — каза жената най-накрая. — Виждам. — Протегна ръката си напред така, сякаш се готвеше да докосне косата ми, фините й пръсти се насочиха към лицето ми и после рязко се дръпнаха назад. Елинор погледна към тях, изненадана от това, което бяха направили, и после отново вдигна очи към „тайната“ на Люк, висяща на врата ми.

Той отстъпи назад, дърпайки ме със себе си.

— Не я приближавай. Дръж гадните си мръсни ръце далеч от нея.

Елинор изучаваше внимателно ноктите си.

— Хъм… Не знам защо трябва да си толкова груб, съкровище. Бяхме толкова великодушни спрямо закъсненията в графика ти през последните дни. Всички бяха толкова мили с теб. Наистина очаквах да те заваря в добро настроение. Почивката ти беше доста дълга. — Отново протегна ножа към него. — А сега можеш да довършиш работата си и всички да се върнем към нормалния си живот. — Изсмя се и този път потръпнаха листата на дърветата не само около нас, но и надолу по пътя. — Е, повечето от нас.

Представих си как перленото острие минава по шията ми и оставя кървава диря след себе си. Беше убил толкова много хора; изобщо не познавах човека, който държеше ръката ми. Спомних си как заби кинжала си в челюстта на котката. И въпреки това не се страхувах, независимо какво казваха разумът ми и логиката. Не можех да мисля за Люк по друг начин, освен като за мой закрилник.

Без да каже и дума, той поклати упорито глава.

Елинор ни огледа отново, очите й се спряха този път повече върху мен, сякаш ме оценяваше.

— Ох, Люк… И двамата знаем, че през изминалите години си вземал някои погрешни решения, нали? Но мисля, че този е най-лошият избор, който си правил някога. — Думите се процеждаха от устните й, напоени с отрова. — Сигурен ли си, че не искаш да го направиш? Ще стане бързо, ще ги отнеме само миг. Бих го направила вместо теб… но нали знаеш…

— Не. — Гласът му беше твърд, но усетих, че ръката му потрепна.

Елинор се нацупи леко. Изглеждаше толкова красива, че ангелите можеха да се разплачат, а цветята да повехнат от срам.

— И какво да й кажа тогава?

— Кажи й… — Люк спря за секунда, а когато проговори отново, в гласа му имаше нотка на отчаяние. — Кажи й, че се оставям на милостта й. Кажи й, че не мога да го направя и моля за Нейната прошка.

Жената в бяло изглеждаше изумена.

— Не можеш да го направиш?! Да убиеш това момиче? Защо?

— Обичам я. — Гласът на Люк беше безизразен, сякаш казваше нещо напълно обикновено — като „небето е синьо“ например.

Коленете ми се разтрепериха; ако не ме държеше толкова здраво, сигурно щях да се строполя на земята.

Усмивката на Елинор беше толкова сияйна, че не можех да понеса да я гледам. Тя направо искреше с някаква страховита радост.

— О, непременно ще й кажа. Да й предам ли и последната част? — Събра ръце една в друга и прикри с пръсти устните си, като че ли щеше да избухне от невероятната тайна, която й беше поверил.

Люк се накани да каже нещо, но на пътя вече нямаше никого.

Мъглата се вдигаше бавно над асфалта. След една много дълга минута той пусна ръката ми и отстъпи крачка назад, очите му продължаваха да се взират в мястото, където беше стояла Елинор. Хвана се за главата и затвори очи.

— Господи, какво направих?

Добър въпрос. Нямах никаква идея какво беше станало току-що. Помнех само думите — „Обичам я“. Бяха заседнали в ума ми, стояха си там, редом до образите на убитите от Люк хора.

Съчетанието беше ужасяващо. Не можех да мисля за нищо друго, всичко различно просто се разтваряше във въздуха. Взирах се в лицето на Люк, пръстите му бяха заровени в косата, сякаш се опитваше да подреди мислите си. Нови образи запрепускаха в главата ми. Глупави образи — Люк като дете — държи се за ръката на възрастен. Косата му искри на фона на градския залез. Пръстите му удрят по клавиши.

Зави ми се свят. Погледнах встрани и се опитах да се съсредоточа върху своя живот и собствените си спомени, но спомените на Люк продължаваха да проблясват из съзнанието ми един след друг като светкавици. Клепачите ми почнаха да натежават, като че ли умората от безсънната нощ най-накрая си вземаше своето. Искаше ми се да легна на пътя и да заспя на място, но част от мен знаеше, че в изтощението ми има нещо неестествено.

— Какво ми има? — попитах с полузатворени клепачи.

Люк погледна към мен и въздъхна.

— Уморена ли си?

Кимнах леко.

Протегна ми ръка за трети път от гробището насам. Не трябваше да я приемам. Но този път се предадох. Бях прекалено уморена, за да продължавам със съмненията и все още проблясващите из главата ми спомени, а и толкова отчаяно исках да хвана ръката му, че вече не издържах. Подадох му моята, той я хвана здраво и ме поведе по пътя към вкъщи като малко дете.

— Чувала ли си някога за енергийни вампири? Хора, които крадат психическата енергия на другите, за да подсилват своята.

— Аха…

— Тези хора само могат да си мечтаят да бъдат като Елинор, когато пораснат. Трябва да е използвала доста енергия, за да направи онзи трик с изчезването на пътя. Чудя се откъде го е научила.

Препънах се и се изправих отново.

— Защо и с теб не става така? Защо само на мен ми е зле?

— Защото ти си лесна. Защото иска да те нарани.

Каза още нещо, но не му обърнах внимание. Заспивах права. Люк ме пусна и аз незабавно се строполих на земята, доволна, че мога да спра.

— Не, красавице, не заспивай. Хайде. — Наведе се и ме вдигна на ръце, сякаш бях лека като перце. Онази малка частица от мен, която още не беше заспала, ми прошепна: „Не му се доверявай. Кажи му да те свали долу“. Но вместо това зарових лице в меката му черна блуза, познатият мирис ме успокои и аз заспах с мисълта защо всичко в живота ми не е толкова просто.

Събудих се за малко от студения въздух на климатика, който хапеше кожата ми. Люк ме занесе право вкъщи, мина покрай скимтящия насън на кухненския под Ръж и нагоре по тесните стълби, като ме извъртя така, че да не се ударя в стените. Фактът, че дори мисълта за това как мама ще ни открие не успя да ме накара да се измъкна от ръцете му, беше доказателство до каква степен беше изцедила силите ми Елинор. Някак си не се изненадах, че Люк знаеше коя точно е моята стая; движеше се почти безшумно по пода, по-тих от падащ нощем сняг.

Внимателно ме положи на кревата и ме зави с одеялото. Леглото ми се стори прекрасно след две нощи на дивана — меко и удобно. Люк се отпусна на пода така, че очите му да са на едно ниво с моите. Погледнах го през все още полузатворените си клепачи; изглеждаше замислен, изтощен и изцеден… Червената изсъхнала линия от сълзата все още се виждаше на лицето му.

— Има ли някаква надежда за нас?

Примигнах бавно, в главата ми като на киноекран, пуснат от невидим прожектор, се появи нов образ — Люк, който се смее и играе с куче, което прилича на Ръж. Не бях сигурна дали отговорих на глас или само в мислите си:

— Не знам.

Не можех да измисля начин да отговоря на този въпрос, без да знам защо е убил всички онези хора. Проблясък. Образ на пръстите му, дращещи около гривната на ръката му, опитвайки се да я разкъсат. Нов проблясък. Люк от днешно време, пръстите му достатъчно близо, за да ме докоснат, но не успяват…

— Все още ли виждаш спомените ми?

Насилих се да отворя очи и кимнах.

Гласът му беше едва доловим шепот.

— И аз виждам твоите.

Измънках тихо:

— Този път наистина прецаках нещата, нали?

Люк докосна кървавата следа на бузата си — моята кръв — и отпусна чело на ръба на леглото.

— О, Ди. Какво ще правя?

Времето минаваше, но никой от нас не го забелязваше. Спях ли? Проблясък. Образ на Люк как ме целува нежно по бузата, а може би това се случваше наистина. И после дупката, която се отвори в мен, когато осъзнах, че си е отишъл.

А след това заспах.