Ридание

Шестнайсет

Сънувах един от онези сънища. Когато не съм сигурна дали спя, или съм будна. Чувствах се така, сякаш съм будна и просто си лежа в леглото. Но в главата ми всичко беше мътно, като че ли спях, и гласът, който ми пееше, беше неясен и призрачен.

Гласът се покачваше и снижаваше по приятен начин, пееше в не съвсем точен ритъм и ми нашепваше, че името Диърдри означава „тъга“. По мъглявия, типичен за сънищата начин разбрах, че това е историята на една друга Диърдри. Тази трета Диърдри била сгодена за краля на Ълстър, макар да била влюбена в друг. Тя избягала със страстния млад Наоис, истинската й любов, което страшно вбесило краля. Той я последвал, убил Наоис и братята му и отвлякъл отново Диърдри, която трябвало да му стане жена, независимо от всичко. Отчаяна от мъка, Диърдри скочила от каретата и се пребила в скалите. Приглушеният глас в съня ми пееше, че всички момичета с това име свършват зле. Такава им е съдбата.

Поне тази Диърдри е била достатъчно умна да се самоубие, преди да стане още по-зле. Всички тези стари ирландски легенди свършваха трагично. Какво можех да очаквам сега, когато бях част от една оживяла легенда? Ела, човешко дете, шепнеше гласът задъхано, откъсни се от болката на твоя свят.

Беше като свръхестествена версия на онези касети за контролиране на съзнанието — „Спри да пушиш“ — които хората слушат, докато спят.

Отворих очи. Чувствах се отвратително — цялото тяло ме болеше, все едно бях чукала камъни предишната нощ. Баба ми беше убита от феите, най-добрият ми приятел беше влюбен в мен, гаджето ми беше убиец без душа на служба при някаква шизофреничка от другия свят, а възглавницата ми беше мокра.

О. Защо възглавницата ми е мокра? Изправих се бързо и се огледах около себе си с отвращение. Да му се не види, мамка му, мамка му… Чаршафите ми също бяха мокри. Калъфката на възглавницата ми беше направо прогизнала. Нощната масичка бе покрита със съвършено кръгли капки вода. Накъдето и да се обърнех, виждах роса, която изпълваше всеки сантиметър пространство с ароматни изпарения. Погледнах към прозореца, който беше широко отворен, и повдигнах мокрите си пръсти към носа си. Ухаеха на мащерка.

Какво, по дяволите, ставаше тук? Сведох поглед към все още лежащия до леглото ми Ръж; утринната светлина се отразяваше красиво в капчиците роса по козината му.

— Ама и ти си едно проклето куче пазач, нали така? Е, на чия страна си — на Тяхна или на моя?

Отвън, много близо до къщата, чух смях, висок и чист, красив като песен. Скочих от леглото и се втурнах към прозореца с такава скорост, че направо си изкарах дъха, когато се ударих в перваза. Веднага присвих очи от силното утринно слънце, но ми се стори, че с ъгълчето на окото си успях да зърна движението на някакво тъмно, неясно петно под прозореца ми, което обаче изчезна толкова бързо, че не можех да кажа дали наистина беше там или не. Вдигнах ръцете си от перваза и ги погледнах; по дланите ми бяха полепнали цветчета. Най-вероятно, макове.

Тъпите, скапани феи. През целия ден щях да мириша на онези ароматни торбички със сушени цветчета и листенца, които висяха по стените на италианските ресторанти. Махнах листенцата и бутнах навън останалите цветчета от перваза, гледайки навъсено празния двор. Прибрах се обратно в стаята и взех телефона от нощната си масичка.

Джеймс все още не ми се беше обадил, а пощенската му кутия беше пълна догоре, затова звъннах на Люк. Телефонът звъня, звъня, докато накрая се чу някакъв странен звук и се изключи.

Гледах телефона в ръката си и разсеяно си мислех колко са бели кокалчетата на пръстите ми, когато ги стисках силно в юмрук. Можеше да има хиляда причини, поради които и двамата да не се обаждат, но около деветстотин от тях караха сърцето ми да спира от ужас.

Чувствах се напълно объркана, но все пак трябваше да видя има ли и друг живот в къщата, затова се обърнах и се запътих към стълбите, и в този момент погледнах право в чифт невероятно огромни зелени очи.

— Мамка му!

Мина цяла вечност, докато осъзная, че очите бяха на Дилия и ме се струваха огромни, защото бяха толкова близко до мен.

Не знаех, че сред талантите, които тя демонстрираше охотно, е и способността да се придвижва безшумно.

Дилия ми подаде домашния телефон.

— Търсят те.

Опитах се да не изглеждам изпълнена от надежда, докато го поемах от ръката й, но изненадващо за садистичната й натура тя не остана да се наслади на жалкото ми състояние, а се обърна и затвори вратата след себе си. Вдигнах слушалката до ухото си.

— Ало? — Не познах веднага гласа, но фактът, че не беше Люк, направо ме срина със земята. — Ало? Ди ли е?

След това гласът откри познати вълни в мозъка ми — не го бях чувала отдавна: Питър, братът на Джеймс.

— Питър? Да, аз съм. Не очаквах да звъннеш.

Последва кратка пауза.

— Не съм звънял. Леля ти ме потърси.

Намръщих се към затворената врата и се запитах дали ако я отворя рязко, ще намеря Дилия с допряно до ключалката ухо.

— Ами… Това е странно… Откъде знае номера ти?

— Не съм в Калифорния. При родителите си съм.

Имаше нещо в гласа му, което ме накара да осъзная, че до момента не бях обърнала внимание на тона му.

— Да не е станало нещо? Кога се прибра?

— Долетях от Калифорния тази нощ. Божичко, Ди, не си ли чула? Мама и татко не ти ли се обадиха?

Много често се случва да знам какво ще каже някой, преди въобще да си отвори устата. Това беше от тези случаи, затова приседнах на леглото, сграбчвайки завивката с ръка. Знаех, че е по-добре да съм седнала, за да чуя това, което се канеше да ми каже.

— Какво да чуя?

— Джеймс… — Питър звучеше все едно се давеше. Спря за миг, за да се стегне, и когато продължи, гласът му беше отново овладян. — Претърпял е инцидент с колата на връщане от свиренето вчера. Той… той се е блъснал в дърво.

Наведох главата си надолу, свободната ми ръка се беше свила в толкова стегнат юмрук, че ноктите се забиваха в дланта ми, а с другата притисках слушалката до ухото си. Не знам как успях да попитам:

— Как е той?

— Колата е напълно разбита, Ди. Лявата страна… просто я няма. Полицаите пуснаха кучета през нощта, все още търсят… Джеймс.

Знаех, че спря, за да не каже „тялото“. Значи, толкова зле. Прилоша ми при мисълта за колата на Джеймс, за живота му, разбит до неподозирана степен. Колко пъти бяхме паркирали тази стара кола в най-отдалечената част на паркинга, за да не би някой да закачи и одраска боята й? Всичко това ми звучеше толкова глупаво в момента…

Преглътнах тежко.

— Той не е ли бил в колата?

Питър мълча известно време, а после каза с прегракнал глас.

— Ди, те смятат, че е изпълзял навън. Изпълзял е навън и е умрял някъде в гората. Навсякъде има кръв… Видях я. Господи, Ди!

Ноктите ми продължаваха да се забиват в дланта ми. Исках да кажа нещо, за да го утеша, но ми се струваше, че ще бъде фалшиво, идвайки от човек, който сам се нуждае от утешение.

— Пит… не знам какво да кажа. — Чувствах се ужасно неадекватна. И двамата обичахме Джеймс, трябваше да ми хрумне нещо по-смислено.

После се сетих какво исках да го попитам.

— Ще ми помогнеш ли да го потърсим?

Питър се поколеба.

— Ди… не си видяла колко много кръв има. Аз… божичко…

— Ако е жив, не мога просто да стоя тук и да чакам.

— Ди… — гласът на Питър потрепери, но после той отново дойде на себе си. Говореше с прости, кратки изречения, сякаш бях малко дете, на което трябваше да се обясни нещо много важно. — Той е мъртъв. Имаше прекалено много кръв. Сега търсят в реката. Дори не ни казаха да се надяваме. Той е мъртъв. Така ни казаха.

Не. Не, не е мъртъв. Просто не е. Нямаше да го повярвам, докато не видя тялото му.

— Кажи ми тогава къде е колата. Искам да отида.

— Ди, не го прави. Иска ми се и аз да не бях отивал. Не мога да си избия картината от главата си.

— Кажи ми къде е.

Не вярвах, че ще го направи, но той ми каза. Записах мястото на гърба на плика от академията „Торнкинг-Аш“ и затворих. Сега трябваше да намеря начин да стигна дотам.

Обадих се на Люк и оставих телефона да звънне двайсет пъти, преди да се откажа. На гърлото ми беше заседнала голяма лепкава бучка, която се опитвах да преглътна; тя не изчезна и даже май стана по-голяма, когато Люк не вдигна. Отказах се от опитите да се отърва от нея и се намъкнах в едни стари дънки и овехтелите си „Док Мартинс“. Трябваше да се подготвя за търсенето, очакваше ме доста работа. Докато се обличах, се почувствах изненадана от това, което ставаше вътре в мен, от това колко рационална бях. Гледах цялата скапана сцена от сериала за живота на Ди на телевизора от милион километри.

Слязох по стълбите. Долу се спрях за малко при звука на високите гласове, носещи се от дневната.

— Тери, не бива да се занимаваш с организирането на бдението за собствената ти майка. Нека Ерика или Джулия се погрижат. — Гласът на Дилия беше снизходителен и рязък, както обикновено; пиеше кафето си черно с допълнителна лъжица надменност.

— Как ли пък не! — Мама почти изпищя. — Няма да позволя семейството ми да обикаля край ковчега на майка ми, ядейки изсъхнали сандвичи.

— Нашата майка.

Мама се изсмя, силно и истерично.

— Ти си направо изумителна!

Не исках точно в момента да ставам част от това. Може би просто трябваше да открадна колата, докато се караха. Може би татко щеше да ме закара. Промъкнах се в кухнята и заварих баща си, който тъкмо отпиваше последната си глътка кафе и пъхаше портфейла в задния джоб на панталона си. Приличаше на животно в разгара на ловния сезон.

— Ди, добре ли си?

Тъпата бучка беше още там. Проговорих въпреки нея:

— Джеймс…

— Дилия ни каза.

Разбира се, че ще го направи. Вероятно с усмивка на лице. Чудех се дали тази жена въобще има душа.

— Искам да отида да го потърся.

Татко остави чашата си и ме погледна. Знаех, че сигурно приличам на луда, стоях там с обезумелите си очи и стисках здраво измачкания плик от „Торнкинг-Аш“ в ръка. Гласът на баща ми прозвуча нежно и успокояващо, докато прибираше телефона си от масата:

— Говорих с родителите му, докато ти беше горе. Казаха, че е мъртъв.

— Не са намерили тялото му. — Приличах на инатящо се дете, но не можех да се овладея. — Искам да го потърся.

— Ди.

— Моля те, закарай ме там. Нека поне да видя колата.

Очите на татко бяха изпълнени с жал.

— Ди, не искаш да я видиш, повярвай ми. Нека полицията си свърши работата.

— Питър ми каза, че са започнали да проверяват в реката! Не го търсят вече! Той е най-добрият ми приятел, татко! Не е необходимо да ме пазиш от гледката на разбитата му кола!

Той само ме погледна и поклати глава.

Не знаех какво да правя. Никога досега не ми бяха отказвали нищо — защото никога досега не бях молила за нищо. Ако имах собствена кола, ако имах шофьорска книжка, можех вече да съм тръгнала.

— Мразя, когато се отнасяте с мен като с дете! Мразя го!

Мразех, че съм толкова безпомощна. Знаех, че крещенето няма да ми помогне да се почувствам по-добре, но само това можех да направя в момента. Изхвърчах навън и седнах на горното стъпало на стълбището, махайки някакъв досаден конец от дънките си. Струваше ми се, че небето няма право да бъде толкова синьо, нито лятното слънце да гали така приятно кожата ми, сякаш можеха да ме подмамят да помисля, че този ден ще бъде като всички останали летни дни. Не беше. Дните никога вече нямаше да бъдат същите.

Не можех просто да си седя така.

Извадих телефона си и минах по всички входящи обаждания, които бях получавала, докато стигнах до номера на Сара. Поколебах се само за секунда, преди да позвъня.

— Да? — Тази едничка дума, произнесена с обичайния за Сара глас, ме върна отново на земята.

— Обажда се Ди.

— О, божичко, Ди! Чух за това. Джеймс Морган имам предвид. Даваха го по новините! Толкова съжалявам.

Странно, но съчувствието й ме докара по-близо до сълзите, отколкото всичко друго, което бях чула днес. Не им позволих обаче да потекат.

— Не мисля, че е било инцидент.

— О… така ли? Какво? Мислиш, че е бил пиян?

— Не. Мисля, че феите са виновни.

Последва мълчание и вече се бях притеснила да не е решила, че Луничавия перко е просто някакъв смахнат досадник, а аз съм си направила шега с нея, когато тя каза:

— Мамка му. Стига бе, сериозно ли говориш?

Почувствах се облекчена.

— Сериозно. Полицията все още не е намерила тялото, така че той може да е жив. Искам да го потърся, но родителите ми направо…

— … са изперкали. Да, знам. Родителите са кофти.

Събрах кураж.

— Чудех се дали… след като имаш книжка, би могла…

Сара ме изненада и не ме остави да довърша изречението си.

— Дай ми само две секунди. Къде живееш? Аха… Така или иначе щях да излизам, че тук ще полудея. Две секунди, обещавам.

Двете секунди се оказаха всъщност двайсет минути, но Сара все пак дойде. Спря в края на алеята, както й бях казала, а аз изтичах към стария й форд „Таурус“, преди родителите ми да разберат, че е там. Спряхме на няколко километра от вкъщи, за да се ориентирам на спокойствие в старата изцапана карта — исках да проуча лъкатушещите черни пътища, по които се налагаше да минем, за да стигнем до мястото на инцидента.

— Това е в средата на супернищото. Защо, по дяволите, трябва да ходим там? — попита Сара, но в момента нямах отговор за нея. В неловко мълчание излязохме извън града и подкарахме по безкрайните абсолютно безлични и еднакви черни пътища на Вирджиния: тесни, извити пътеки, изпъстрени със сенките на дърветата. Погледнах бегло към небето, което продължаваше да бъде все така яркосиньо, само на места съвършено бели облаци нарушаваха идилията му. Не можех да повярвам, че нещо лошо може да се случи в толкова прекрасен ден.

Свих се на седалката и се зарових в телефона си. Получени обаждания, пропуснати обаждания… Гласова поща, есемеси. Буквите минаваха пред очите ми, безсмислена поредица от думи за моето разбито сърце. После пръстите ми спряха и аз се втренчих с празен поглед в съобщението, което всъщност подсъзнателно търсех.

ди, обичам те

Затворих очи и си поех дълбоко дъх. Не биваше да плача. Не биваше да губя контрол.

— Благодаря ти, че дойде — казах най-накрая, нарушавайки мълчанието.

Сара изглеждаше облекчена, че проговорих.

— Разбира се, няма проблем. А какво става с родителите ти, какво беше това криене?

Свих рамене.

— Не знам. Всъщност… баба почина тази нощ в болницата.

— Леле. Ужасно съвпадение, а? — Сара спря на знак „стоп“ и наведе глава, за да погледне и в двете посоки.

Преглътнах тежко, лепкавата буца още стоеше заседнала на гърлото ми. Не знаех какво да кажа.

— Мисля, че е мило, че ти е тъжно за нея — обади се Сара.

Погледнах я изненадано. Не че се бях обидила, но това, което беше казала, звучеше доста тъпо.

— Баба ми — тази, която е жива все още — тя е невидима. — Сара сви рамене. — Все едно е от друга планета. Не гледа филми, не знае нищо за музиката, която слушам. Говорим си за времето и за подобни простотии, защото тя не забелязва нищо друго. Онзи ден се замислих за нея и не можах да се сетя за абсолютно нито една дреха, която е носила. Ужасно е, нали? Чувствам се зле, че не изпитвам нищо към нея, като че ли за мен тя вече си е мъртва. Светът се е променил и отдавна я е оставил зад гърба си.

Това бяха най-личните неща, които някога си бяхме споделяли, и беше странно. Струваше ми се, че трябва да кажа нещо, за да затвърдя този момент, за да ни обвърже завинаги с връзките на приятелството. Но не можех да измисля нищо. Беше прекалено късно, когато казах:

— Кара те да се страхуваш да остарееш…

— И да погрознееш. Да знаеш, когато стана прекалено стара да нося къса пола, моля те, застреляй ме.

Почти се засмях. Тя също.

После видях табела пред нас и й казах:

— Мисля, че е тук.

Сара подмина знака и трябваше да направи обратен завой, за да влезе в тесния тъмен път с много подходящо име — на табелата пишеше „Сумрачната улица“.

Напуснахме пътя с шарената сянка и се озовахме в пълен мрак — гъстите клони на дърветата от двете страни на улицата бяха сплетени в плътен покрив над главите ни като в гигантски зелен храм. Не знаех къде е било последното свирене на Джеймс и групата му, но не се сещах за някаква разумна причина да се забива в този изоставен път.

— Предполагам, че вече са откарали колата му. Трябва да потърсим мястото по следите от сблъсъка и ако случайно са останали някакви части.

Това беше най-дългата минута в живота ми — докато оглеждах зелено-кафявия мрак за белези от гибел и търсех какъвто и да е знак, че всичко, което познавах, си е отишло завинаги. И когато Сара спря до едно от дърветата, което изглеждаше като всички останали масивни дъбове край пътя, в началото не видях какво я беше накарало да избере точно това място.

Тя изключи двигателя.

— Имаш ли нещо против да остана в колата? Не мога да гледам кръв.

Кимнах.

— Няма проблем.

Излязох от колата. Спрях за миг на ронещия се път, миризмата на мокри листа и гора се пропиваше отвсякъде, почти потръпнах от студа в постоянната сянка на дърветата и тогава видях защо беше спряла: от едната страна на най-близкия дъб имаше обелена кора, а на тревата до него лежеше странично огледало, което хората от товарната платформа очевидно бяха пропуснали, когато са откарвали колата на Джеймс. А после видях и тъмната ивица по пътя — като онези следи, които остават, когато някой прегази елен и екипите от пътна помощ после дойдат да извлекат окървавеното тяло. Само че тази следа не беше от елен.

И имаше ужасяваща форма; зацапаните очертания на разплискана при борба кръв.

Затворих очи и се опитах да забравя за кръвта. Нямаше да мисля за Джеймс. Просто щях да си свърша работата.

Отидох до дървото. Мислех да взема огледалото със себе си, но се спрях точно преди да го вдигна от земята. То не беше важно. Джеймс беше важен. Продължих напред сред папратите и листата. Всичко изглеждаше безформено в този застинал, вечен полумрак. Беше тихо, чуваха се само приглушените гласове на скритите в короните на дърветата птици. Напредвах болезнено бавно — не исках да пропусна някоя следа сред мъхнатите папрати.

На около петдесет крачки от мястото на катастрофата обувките ми се натъкнаха на нещо твърдо в меката земя. Коленичих, присвих очи и видях бял предмет, блестящ сред тъмнината.

Внимателно го вдигнах и стомахът ми се сви. Малко шишенце с капки за очи, без етикет. Когато го отворих, от него се разнесе сладникавата миризма на детелини. Хиляди нови спомени, всичко мина едновременно през главата ми, образи, следващи един подир друг като на киноекран — Люк си слага капки в очите, Люк старателно приготвя самите капки, Люк прибира шишенцето в джоба си…

Прехапах устни и извадих телефона си, поколебах се за секунда, а после набрах номера му.

И тогава чух звън на няколко крачки от мен — странен модерен звук сред този почти древен покой.

Искаше ми се да затворя телефона и да се престоря, че не съм чула другото звънене, но беше прекалено късно. Последвах звука и открих мръсния телефон на Люк, наполовина заровен в земята, сред изпотъпканите храсти. Наведох се да го взема и видях червените капки по листата около него.

Дъхът ми някак застина в дробовете ми, а краката отказаха да ме носят повече. Притиснах ръка до устата си и задържах сълзите си. Исках да съм по-силна, исках да не си правя прибързани заключения, но сълзите все пак потекоха. Първо две малки капки едновременно се спуснаха бавно по бузите ми, после три и четири, и пет, докато накрая направо се изля порой, който за малко да ме удави. Свих се на кълбо в папратите, храстите и бодлите се забиваха в краката ми, но виждах само капката кръв по телефона и плачех за баба, за Джеймс, за Люк.

Когато сълзите ми затихнаха, бавно започнах да осъзнавам, че цялото ми тяло трепери, както ставаше с ръцете ми, когато се опитвах да преместя нещо със силата на мисълта си посред бял ден. Тялото ми беше като проводник на енергия, която се стичаше в момента през мен. Спомнях си усещането отпреди — и се огледах бързо, готвейки се за среща е Елинор или с някой още по-опасен от нея.

Видях обаче Уна, присвита върху един дънер на няколко крачки от мен, заела почти невъзможна форма — като котка, смучеща лапичките си, след като току-що е приключила с вечерята си. На фона на зелената светлина на гората бледата й кожа изглеждаше по-малко зелена от преди, въпреки че и така едва ли някой би я взел за човек. Странното й облекло веднага привлече вниманието ми: някакво палто, което приличаше на военна униформа от деветнайсети век с повече от дузина копчета и висока яка, а под него дълга бяла пола с волани. Необичайната комбинация създаваше впечатление за ултрашикозен вкус, умело подбрал дрехи от евтин вехтошарски магазин — едновременно мъжествен и женствен.

Тя сбърчи нос, когато забеляза сълзите ми.

— Правиш това отново?

Избърсах с длан лицето си и като си спомних какво ми беше казал Люк, застинах неподвижно, преди да отговоря:

— Тъкмо приключих.

Уна ми се усмихна лъчезарно.

— Виж какво мога аз, човешко момиче. — Фините й черти се изкривиха, веждите й се събраха, изразявайки тъга, устните й се нацупиха и една сълза — моята сълза — се спусна по мраморнобялото й лице. Капката проблесна в извивката на брадичката й и после, тъкмо когато се откъсна от лицето й, Уна протегна ръка и я хвана, прибирайки си я за после. Усмивката й се завърна така светкавично, както беше изчезнала секунди преди това, и тя се засмя високо и диво. — Не е ли идеално?

Аз подсмръкнах, носът ми се беше запушил от плача.

— Справяш се дори по-добре от човек.

Уна се надигна притеснително внезапно, закръжи около мен като птица — толкова близо, че усетих полъх от аромата й: нещо мускусно и едновременно сладко, диво и свободно. Прошепна в ухото ми:

— Знам какво търсиш.

Опитах се да не поглеждам към изпръскания с кръв телефон на земята и преглътнах тежко.

— А знаеш ли къде е?

Тя се изсмя и скочи отново на падналия дънер, изтанцува няколко стъпки върху него, а после с леки подскоци започна да се отдалечава от мен.

— Толкова е поетично. Нямам търпение да го изпея. Трябва да е в минорна тоналност, разбира се.

Искаше ми се да я удуша; не можеше ли просто да спре да се върти и да ми каже? С огромно усилие на волята успях да прикрия нетърпението си и да прозвуча мило:

— Би ли я изпяла за мен сега?

Уна се усмихна леко със свенливо сведен към земята поглед.

— Би ли дошла да живееш при мен завинаги?

Беше прекалено лесно да забравиш, че тя е също толкова опасна, колкото и Луничавия перко. Отклоних вежливо предложението й:

— Звучи чудесно, но не мисля, че мога да го направя. Това ли е единственият начин да ми го изпееш?

Уна ме погледна и каза с нежен, галещ слуха глас:

— Не, глупаво човешко момиче. Ще ти я дам като подарък, без да искам нещо в замяна, защото това ще вбеси Брендън, когато разбере. — Прекоси разстоянието между нас с два дълги подскока във въздуха, озова се отново до мен и полуизпя, полупрошепна в ухото ми:

Мелодията и гласът й сякаш спряха времето, а аз застинах на място, унесена от вълните на музиката. Имах чувството, че някаква невидима ръка ме люлее в невидима люлка. Не можех дори да си помисля да проговоря.

Уна зацъка неодобрително и щракна с пръсти пред лицето ми.

— И най-леката песен те омагьосва, скъпа. Как очакваш да откриеш любовниците си, ако не можеш да опазиш себе си? Предполагам, че ще се окажеш голямо разочарование. Така ли е?

Мигнах, все още леко неадекватна от магията на гласа й.

— Те не са ми любовници и двамата. Искам да кажа, никой от тях не ми е любовник. Имам предвид… — Песента постепенно загуби очарованието си и думите й най-накрая добиха смисъл в главата ми. — Твърдиш, че не са мъртви?!

Уна сви рамене и се отдалечи от мен, прелитайки в елегантен полушпагат над орловата папрат, а после се обърна назад и се поклони, сякаш беше направила нещо много впечатляващо.

— Все още не!

Отново можех да дишам. Чувствах се така, сякаш не бях вкарвала въздух в дробовете си, откакто видях телефона на Люк и капките кръв. Сега, за пръв път от доста време насам, си поех дълбоко дъх и после издишах свободно. Вътре в мен едно тихо гласче пееше те са живи, те са живи.

— Значи са при Нея. При Кралицата, имам предвид.

Уна затанцува бавно и с мънички подскоци и спря на около сантиметър от мен. Пръстите й се протегнаха към железния ми ключ, по-близо и по-близо; раздвижи ги леко, сякаш се изкушаваше дали да не ги допре до него. Наведе се към мен — лицето й докосна косата ми — и прошепна в ухото ми с глас, лъкатушещ между радостта и сериозността:

— Слънцестоенето наближава. Виждаш ли колко силни сме станали? Скоро Ловецът ще може сам да те докосне; скоро Одан, шутът на глупците, ще може да те оскверни, както пръстите му оскверняват всичко, до което се допрат. Те ще вземат песните ти, ще ги скрият дълбоко в себе си и дори няма да разбереш, че си загубила нещо. Те ще си играят с теб, докато настъпи моментът, в който с усмивка ще пожелаеш смъртта да влезе в теб.

Замръзнах, може би за пръв път напълно осъзнавайки колко опасно е това диво създание до мен и колко различно е от хората; създанието, което беше достатъчно близо, за да види изсъхналите сълзи по бузите ми.

С ъгълчето на окото си забелязах как устните й се разтягат в усмивка. Прошепна ми отново:

— Мисля, че сега е прекрасен момент да помолиш за онази услуга, която ти обещах. В замяна на сълзата ти.

Отстъпи назад и ме погледна преценяващо — сигурно представлявах жалка картинка, както си стоях там, трепереща от думите й, но с повдигната в някакъв последен опит за смелост брадичка.

Вгледах се в тези бездънни зелени очи и се опитах да открия някаква следа от емоция в тях, някакъв намек какъв трябва да е правилният отговор, но не видях нищо, освен дълбочина. Така че кимнах и казах, сякаш е било моя идея:

— Да, искам си онази услуга, ако обичаш.

— Мислех — Уна начерта пред себе си кръг с пръст, — че никога няма да го кажеш.

Прикани ме с ръка и аз се приближих предпазливо към нея.

— Вие, хората, харесвате хора, нали?

Не бях сигурна как точно да отговоря на това, но все пак кимнах с глава.

Тя начерта още веднъж кръга във въздуха и сега той като че ли остана там, след като сведе пръста си.

— Виждаш ли го? — Погледнах към блещукащите очертания на кръга, но виждах само кривия дъб от другата страна. — Не? — Уна изсумтя недоволно. — Опитай се да използваш очите си.

Очерта кръга отново и този път сиянието на линиите му ме заслепи и примигнах от болка; беше като да се взираш в слънцето, но освен това кръгът блестеше по някак погрешен начин, сякаш в очертанията му се побираха краищата на самата гора, но нямаше гора.

И сега го видях. Мъж на около трийсет-четирийсет години, с дълги разпуснати кафяви къдрици, четеше книга в средата на полето.

— Кой е този?

— Томас Стихоплетеца. Един от Нейните. Човек. Мъж. По-конкретна ли да бъда?

— Мисля, че тази информация ми е достатъчна — отвърнах иронично аз, макар да ми се искаше да ми обясни появата на дългокосия, защото нямах идея как образът на странен мъж, четящ книга в полето, може да се сметне за услуга.

— Виж колко човешки изглежда — каза замислено Уна, докато мъжът обръщаше страница от книгата. Не бях сигурна дали коментарът й се отнасяше за външния му вид или за способността му да обръща страници. — Мисля, че трябва да си поговориш с него.

— Къде е той?

— Там.

Още веднъж се преборих с изкушението да фрасна фея по лицето и перифразирах въпроса си.

— Как да отида там? — Надявах се искрено да не отвърне „пеша“, защото не бях сигурна, че щях да удържа юмрука си, ако го беше казала.

— Постоянно забравям колко сте глупави — усмихна се все така лъчезарно Уна. Разтегна още повече очертанията на кръга и видях, че мъжът седеше в средата на пасището близо до нашата къща, същото, в което бях срещнала за пръв път белия заек. След това тя бързо пъхна пръста в устата си, сякаш блясъкът от кръга я беше изгорил. — Да си призная, великодушието ми изненадва дори мен самата. Не можеш да си представиш колко голяма е услугата, която ти направих.

Ъъъ…

— Ами благодаря ти.

Уна се изплю в кръга и той изчезна като дим.

— Ще ти предложа още нещо, без да искам нищо в замяна. Безплатно. Удави хрътката на Ловеца, която пазиш. Ще трябва да я натиснеш под водата няколко минути. — Направи движение, все едно държеше една от ръцете си под вода. — Докато мехурчетата изчезнат.

Зяпнах изумено срещу нея.

Тя като че ли не забеляза ужаса ми и вместо това каза любезно, с очевидно усилие:

— Искаш ли си сълзата обратно? Ще имаш нужда от нея.

— Не, благодаря. Мисля, че на теб ти стои по-добре.

Уна ми се ухили в отговор.

Сара нямаше никаква представа как да се върнем вкъщи, затова отби и ме остави аз да карам. Въпреки че рядко бях шофирала, се ориентирах много по-добре сред черните пътища и скоро намерих главния път, по който можехме да се приберем. Все още бях замаяна. Да бъдеш отвлечен от феи и измъчван е доста лошо, но е много по-добър вариант от това да си мъртъв. Смъртта е необратима. Внезапно почнах да забелязвам подробности, които досега бях пропускала: колко прекрасен беше всъщност този ден, колко шумно пееха цикадите, как се въртяха листата на дърветата, за да разкрият бледата си страна, и как вятърът предвещаваше буря, независимо от искрящо чистото небе в момента. Може би заради промяната в настроението ми успях да забележа и нещо, което беше убягнало от вниманието ми на идване: колата на Люк.

Набих рязко спирачки. Сара изпищя.

— По дяволите! Какво правиш?

Подкарах колата на заден ход, за да се върна до малката отбивка, в която зърнах „Буцефал“.

— Извинявай. Видях нещо и трябва да го проверя — само две секунди.

Тя присви очи към прозореца, после се пресегна към задната седалка и си взе списание. Явно смяташе, че моите две секунди са същите като нейните. Оставих я да си чете и се запътих към мястото, където беше колата на Люк — зарязана в края на малък черен път, който преди е служел за достъп към царевичното поле зад него. Начинът, по който беше паркирана, намекваше за известна припряност и си представих как Люк се е притекъл на помощ на Джеймс — видял е, че се е блъснал, спрял е бързо и се е затичал да го извади от разбитата кола. Тази картина ми се струваше много по-приемлива от образа на окървавения Джеймс, изпълзяващ сам от понтиака и влачещ се по асфалта.

Аудито не беше заключено и макар да се чувствах малко глупаво, все пак се метнах на шофьорското място и затворих вратата. Отпуснах се назад на седалката, затворих очи и се оставих уханието на Люк, което все още изпълваше колата, да се пропие в мислите ми. Представих си, че той е тук с мен. Въпреки че не го бях виждала само един ден, вече ми липсваше непоносимо; онази част от мен, която беше в него, се чувстваше така, сякаш бе на милиони километри разстояние, на толкова далечно място, че не беше възможно да се стигне дотам. Когато бях с него, усещах, че съм обичана, желана, закриляна; сега бях като малка лодка, носеща се без посока в странно и бурно море.

Отворих очи и наоколо беше тъмно. Нощта обграждаше колата като плътно черно одеяло. Беше ми нужна около минута, за да осъзная, че се намирам в спомен. Бях Люк, шофирах и сърцето ми биеше лудо от адреналина. Бързах колкото можех — трябваше да стигна на мястото на катастрофата преди Тях. Погледнах към поставения на съседната седалка буркан, пълен с жълто-зелена смес, и си помислих, че може би трябва да намажа с нея подметките на обувките си за защита. Не, не, трябва да има достатъчно за Ди и родителите й, не можех да рискувам да я изхабя напразно. А и Те не искаха мен. По дяволите! Оставих буркана на пода и изскочих от колата, надявайки се, че хлапето още е живо.

Споменът свърши със звука от отварянето на колата. В истинския живот, моя живот, вратата още беше затворена и аз седях на шофьорското място. Погледнах към пода пред седалката до мен и ето го — полегнал на една страна под дълбоката сянка, хвърляна от следобедното слънце, което влизаше през предното стъкло — буркана, пълен с приготвената от баба смес. Приличаше на котешко повръщано.

Значи, той го беше намерил. Въздъхнах, вдигнах буркана — о, отврат, беше леко топъл, като нещо живо — и излязох от колата. Зачудих се какво да кажа на Сара, за да си намеря извинение и да закарам „Буцефал“ у дома. Знам, че беше егоистично да я оставя да се прибере сама, но исках да имам близо до себе си нещо, което да ми напомня за Люк.

Някакво движение привлече вниманието ми — нещо препречи за миг светлината, преминаваща през редките дървета, ограждащи царевичното поле. Пред мен, на три-четири метра от колата, вървеше висок мъж — кожата му беше кафеникава, с цвета на прашния път. Заради височината си му се налагаше да се придвижва бавно между клоните на дърветата. Беше чисто гол, мускулест и жилав като елен или състезателен кон, и макар че вниманието ми би трябвало да е привлечено към някои негови по-интимни части, просто не можех да откъсна очи от опашката му. Дълга и извита като камшик, завършваща накрая със снопче косми както при козите. Феята, защото това беше фея, макар и мъж, и то с такъв вид — трябваше да свикна най-накрая — спря и обърна бавно главата си, за да ме погледне. Очите му бяха прекалено събрани едно до друго, а носът прекалено дълъг и тънък над голямата му уста, за да го сбъркам някой с човек. Беше поглед на диво нещо, на създание, което знаеше какво представлявах аз, и това нито го притесняваше, нито го интересуваше. Изчаках известно време, след като то се скри в гората, изстрелях се светкавично към колата на Сара и се метнах вътре, носейки внимателно в ръце буркана.

— Какво е това? — Сара остави списанието и ме погледна.

— Нещо като противоотрова срещу феи, която баба ми направи.

— Леле! Откъде я взе?

Посочих с ръка към пътя.

— От колата на Люк.

— Люк е онзи готиният сладур, нали? Къде е той?

— Не знам.

Сара се намуси.

— Ди, мисля, че е време да изчезваме. Това абсолютно започва да прилича на филм на ужасите, а всички знаят, че в тях готините секси мацки умират първи. Хайде, да се махаме.

Направихме го, оставяйки единственото доказателство за съществуването на Люк на прашния път зад нас.

Седемнайсет

— Защо се интересуваш от слънцестоенето?

Бях се настанила пред компютъра на баща ми и настървено проверявах думи като „слънцестоене“, „наемник на феи“, „Томас Стихоплетеца“, така че изобщо не усетих кога Дилия се е появила зад гърба ми.

— По дяволите! — Преглътнах и се опитах да успокоя учестеното си дишане. Това нейно безшумно промъкване започваше да става наистина досадно. Обърнах се и я видях точно до рамото ми, с обичайната чаша кафе в ръка, вперила в мен зелените си очи. Божичко, тя изглеждаше… жива. Сякаш през целия ми живот досега е била черно-бяла снимка и изведнъж в нея се бяха появили цветове. Тази мисъл направо ми изкара акъла. Внезапно спрях да се чувствам гузна, че бях намазала със сместа на баба обувките на родителите си, а нея оставих незащитена.

Дилия се наведе над рамото ми и се зачете в екрана. Бях намерила някакъв сайт с много картинки, наречен „Градината на феите“, пълен със списъци на растения, които можеха да привлекат феите в градината. Четях частта, в която се обясняваше как лятното слънцестоене повдига воала между света на хората и света на феите. Сайтът препоръчваше да се поставят навън чинийки с мляко и да се гори мащерка, за да се създаде максимално благоприятна среда за появата на феи. Опитах се да си представя феята-козел — или още по-добре, Одан — ближеща мляко от чинийка като малко котенце. Не ми се получи. Откъде им бяха хрумнали тези простотии?

Дилия се засмя.

— Какво друго си намерила?

Искаше ми се да вдигна лаптопа и да й го размажа в главата, но вместо това се отдръпнах назад и я оставих да се пресегне към мишката и да отвори и другите сайтове, които бях открила. Очите й пробягаха по баладата за Томас Стихоплетеца — отвлечен от кралицата на феите и получил в дар език, който не може да каже лъжа — и после се спряха на сайта с име gallowglass: името на наемните войници в древната ирландска история18.

Екранът се отразяваше в очите й, докато четеше страниците. Когато свърши, отстъпи назад.

— Предполагам, ще ми кажеш, че е за някакъв училищен проект.

Не знам защо това ме уплаши толкова много. Тонът й някак премина границата на обичайното й отношение ти си малко странна и стигна до явно желая ти злото. Внимателно обмислих думите си.

— Мисля, че това би било все едно ти да ми кажеш, че за пръв път си видяла Люк на конкурса.

Сега Дилия направи пауза; беше неин ред в словесния ни двубой.

— Може би имам с какво да помогна за училищния ти проект. — Наведе се отново през мен, премести курсора в „търсене“ и написа „освобождаване на заложници“. После натисна enter с перфектно оформения си маникюр.

Загледах се в заглавията на статиите и постингите, които излязоха, и си спомних как Дилия ми беше подала телефона по-рано днес. Тя знаеше какво беше станало с Джеймс, нали? И после се беше обадила у тях, за да бъде сигурна, че и аз щях да науча.

— Сигурно е пострадал много тежко — каза Дилия високо, по-скоро на стаята, отколкото на мен. — Чух, че имало ужасно много кръв. Ако все още е жив, едва ли му остава много време.

Исках да затворя очи, да запуша ушите си или пък устата й и да се престоря, че в безумно променилия се мой свят поне досадната ми леля, примадоната, си е останала същата.

— Какво искаш да кажеш?

Дилия протегна ръка.

— Защо не ми дадеш пръстена на баба си?

Примигнах, без да мога да скрия смущението си от молбата й.

— Не, не мисля. Баба настояваше да го нося.

— Той й принадлежи, време е да й го върнеш.

— Казах „не“.

Ръката на Дилия се стрелна внезапно и ме сграбчи за китката с изненадваща сила. Извиках от болка, когато тя изтръгна пръстена с другата си ръка заедно с парче кожа от пръста ми. После ме блъсна и прибра пръстена в джоба си. Гледах я невярващо, ключът на Люк изгаряше кожата ми, скрит от яката на суичъра ми. Страхувах се, че по някакъв свръхестествен начин тя ще се досети за съществуването му и ще откъсне и него от шията ми.

— Сега ще отидеш на малка разходка — каза Дилия и посочи към външната врата.

— Да не си полудяла? — Скочих от стола и изтичах в дневната. Защо, по дяволите, бях избрала кабинета на баща си за тъпите си проучвания? Може би трябваше да тичам по-бързо, но все още не можех да повярвам, че си имам работа с нещо различно, а не просто с моята неприятна леля. — Мамо!

Дилия ме сграбчи отново за ръката, пръстите й ме стискаха като железни клещи.

— Тя не може да те чуе.

Извивах се и се гърчех, кожата ми гореше под невероятно силната й хватка.

— Какво общо имаш с това?

— О, не ми казвай, че си толкова глупава. — Дилия ме повлече безцеремонно към вратата. Мислех си, че ще мога да се отскубна от нея, но тялото й беше стегнато и непоклатимо под копринената й розова ризница — пардон — костюм. Сцената ми напомняше на някой от безкрайните епизоди на „Ченгета“, които гледах у баба и в които се обясняваше, че надрусаните хора добиват свръхчовешка сила. — Вече си сглобила пъзела, нали?

И изведнъж, просто ей така, всичко си дойде на мястото. Стаята в къщата на баба, където Дилия за малко не беше умряла. Мокрите стъпки по чаршафите на мама. Ръж, хрътката на феите, който беше в семейството ни още преди да се родя. Всичко беше започнало много, много отдавна.

— Твоят живот. Те са спасили живота ти.

— Не забравяй най-хубавата част — каза Дилия и запя със съвършения си чист глас, който й беше осигурил толкова договори със звукозаписните компании. — Да не мислиш, че този глас е мой?

— Това е гласът на мама, нали? — прошепнах аз.

Тя ме бутна грубо и аз направих крачка напред, за да се облегна на стъклената врата. Много късно обаче видях, че тя вече беше отворена и всъщност Дилия се протягаше към дръжката на външната врата с мрежата. Блъсна ме толкова силно, че усетих как мрежата поддава и се разкъсва под тежестта ми. Строполих се на покритата с тухли площадка и главата ми се удари в земята. Очите ми се замъглиха и изстенах от болка.

— Какво искаш от мен?

Дилия ме погледна отвисоко, изражението на лицето й беше каменно, а очите й искряха.

— Искам просто да те няма.

Затръшна стъклената врата. Чух как ключалката се завъртя, когато я заключи. Изпъшках и бавно приседнах, придърпвайки босите си крака към тялото си. Докато го правех, видях малка метална чинийка, поставена до вратата. Някакви черни пръчици лежаха върху нея и все още димяха. Мащерка! Беше запалила мащерка и после ме беше изхвърлила навън.

Едва успях да помисля: „Шибаната ми леля ме предаде!“, и видях фея с коса в златно и кафяво да крачи с големи стъпки през задния двор. Сигурно поне сто кучета като Ръж се мотаеха в краката й — някои жилести като състезателни хрътки, други огромни като мастифи, но всички с окраска като цвета на козината на Ръж.

Феята не хвърляше сянка, независимо от яркото следобедно слънце и беше трудно да се разгледа добре как изглежда заради високите дървета зад гърба й, с които почти се сливаше. Приближи още малко. Беше мъж. Носеше странни тесни, прилепнали по тялото си дрехи в различни нюанси на зелено и кафяво. Елекът и гамашите му бяха кожени, а ръкавите бяха направени от нещо като велур или мъх. Сухи плитки от трева бяха завързани отстрани на краката му и висяха на хлабави връзки от маншетите на ръкавите му — като украшенията на натруфените костюми от викторианската епоха или като боклуците, накачени по бостанските плашила. Изглеждаше така, сякаш беше направен от самата земя и всеки момент можеше да се върне в нея, но чертите на лицето му бяха също толкова съвършено симетрични като на Луничавия перко и на Елинор и му придаваха неземна красота.

Въртеше глава в различни посоки — все още не ме беше забелязал. Можех да опитам да вляза от предната страна на къщата, но видях, че Дилия беше застанала там — зловещо, мрачно присъствие. Поколебах се за миг, а после се надигнах и се затичах. Докато бягах през двора с изнемощелите си крака, си спомних нещо, което баба ми беше казала: „Кучетата преследват само бягащите котки“. Но вече беше късно да променя решението си.

Пресякох двора ни, стигнах до двора на съседите и тъкмо залъкатуших между теракотените делви, разпръснати из него, когато чух висок протяжен вой. Звукът щеше да бъде ужасяващ дори ако не знаех какво означава — началото на лова. Миг по-късно белите тела се впуснаха в бяг и чух как делвите се пръсват една по една. Вече бях стигнала до ливадата зад къщата на съседите, острите треви се забиваха в голите ми стъпала, а гледката на пътя зад ливадата с точещите се от двете му страни дървета ми вдъхна неподозирани сили.

Слънцето ме изгаряше, докато си проправях път през високата до кръста трева за фураж. Усещах как поне сто кучета следват сянката ми, която се виждаше отдалече, и щяха да ме настигнат всеки момент. Онзи силен вой се разнесе отново, продължителен и висок, приличащ по-скоро на птича песен, отколкото на кучешки гласове, а отдолу се чу мощният и мелодичен лай на глутницата мастифи. Съблякох суичъра си в движение и го хвърлих зад себе си — веднага ми се стори, че затичах по-бързо.

Но хрътките ме настигаха. Нямаше начин да успея да стигна до пътя, да не говорим до пасището. Чувах как множеството бързи лапи събаряха и мачкаха тревата, почти зад гърба ми.

Аз съм по-бърза, помислих си яростно_. Хрътките са бързи, но аз съм по-бърза_.

И наистина бях. Прескочих гъстите храсти в канавката в края на полето и се затичах към пътя от другата страна. Хрътките бяха още зад мен, не върху мен. Не можех да дишам, сърцето ми щеше да изскочи, а коленете ми да се пречупят всеки момент. Стъпалата ми се набиваха силно в асфалта. Хвърлих поглед към пасището отдясно, опитвайки се да открия нещо, което да съвпадне с блестящото видение на Уна за Томас Стихоплетеца. Пред мен беше мястото, където бях намерила Люк в колата му в онзи ден — тук някъде трябваше да бъде.

Погледнах зад гърба си и ми се прииска да не го бях правила — стена от бели кучета изпълваше целия път като надвисваща вълна, а зад тях спокойно вървеше зеленият Ловец с двуцветната коса.

Моля те, бъди тук. Томас Стихоплетецо, бъди тук.

Никой не ми беше обещавал, че нещата щяха да се оправят, ако го откриех в пасището, но трябваше да стане така. Просто трябваше. Защото бях видяла колко близо бе дошла Уна до ключа и не ми се искаше да си представям какво можеха да направят сто кучета с новопридобитата си от слънцестоенето сила.

Задъхвайки се, стигнах до края на пасището. Надявах се, ако не на среща с отвлечен от кралицата на феите безсмъртен бард, поне да намеря някакви парчета бодлива тел, с които да забавя глутницата, но там имаше само обикновена дървена ограда. По дяволите тъпите закони на окръга ни, които забраняваха всякакви телени заграждения — грозни били! Покатерих се по дървените колове — по-бавно, отколкото ми се искаше — и внезапно пред мен се появи лекият наклон на кравешкото пасище, върхът на хълма, който ми беше показала Уна в магическия кръг.

Зад мен хрътките стигнаха оградата и някои от по-леките я преодоляха с един скок. Повторих си мислено отново: Аз съм по-бърза. Ще намеря Томас. Тогава ще съм в безопасност.

Затичах се към хълма, напрягайки до последно мускулите си, а хрътките се впуснаха след мен. Успях само за миг да забележа, че на върха растяха много гъби, струпани в кръг, и в този момент усетих как първите лапи одраскаха крака ми. Това е.

Скочих в средата на кръга от гъби и настана тишина.

Не, не пълна тишина. Сякаш си бях запушила ушите с тапи. Вбесяващият вой на хрътките не беше изчезнал напълно, а просто беше станал по-приглушен и далечен. Погледнах зад себе си, отвъд гъбения кръг, и не видях нищо, освен пустото широко поле, леко наклонено към пътя. Примижах към мястото, където знаех, че трябва да са кучетата, и ми се стори, че забелязах някакви смътни отсенки от светлина и мрак, сякаш зрението ми беше замъглено.

— Леле. Определено знаеш как да направиш впечатление. Тя също има забележителна свита, макар и доста по-непривлекателна в сравнение с теб.

Знаех кого ще видя, преди да се обърна. Също като във видението на Уна Томас Стихоплетеца имаше дълга, свободно пусната къдрава коса и очи, покрити с бръчици от смях. Беше висок и слаб и носеше туника в различни цветове, с копчета от горе до долу, под която се подаваха чифт тесни кожени гамаши. Седеше с кръстосани крака и ме гледаше някак отвисоко. Дългата му следобедна сянка падаше извън кръга от гъби.

Въздъхнах облекчено.

— Ти си тук.

Той ми се усмихна изненадано.

— Разбира се. И ти също си тук.

— Знаеш ли коя съм?

— Диърдри Монахан. Вече всички знаем името ти. — Беше ми трудно да си представя, че този човек може да ми причини нещо лошо. Изговаряше гласните по-отворено, някак по шотландски. — Дори да не познавах лицето ти, способността ти да правиш това… — посочи към почти невидимите хрътки, кръжащи нервно около гъбения кръг — щеше да ми покаже ясно коя си.

Не исках да изглеждам тъпа, като го помоля да ми обясни какво има предвид. Май говореше за това, че кучетата не можеха да преминат кръга. Или пък за самия факт, че бях преследвана от сто свръхестествени твари от техния вид. Май по-вероятно беше второто.

— Вярно ли е, че не можеш да лъжеш?

— Да. Но нали знаеш, че бих казал същото и ако можех да лъжа. — Сви рамене, а аз се загледах в дългата си сянка; краищата й потрепваха, когато невидимите тела преминаваха през нея отвъд кръга. — Разбира се, мога просто да те оставя да надникнеш в мислите ми, ако искаш.

Изкуших се за кратко от идеята, но после реших, че добавянето на спомените на дългокосия пророк с шотландски диалект към всички онези, които вече се блъскаха из главата ми, едва ли щеше да ми хареса.

— Ще разчитам на думата ти. Уна — една от народа на дийна шии — ми каза, че мога да говоря с теб, и ми показа това място.

— Дийна шии по принцип не са приятелски настроени към хората. — Томас направи жест към гъбения кръг. Потръпнах от усилието да задържа хрътките отвън и си спомних притока на сила, чувството за непобедимост, което изпитах, когато запалих двигателя на „Буцефал“ — мрачната сила, която ме обгърна. Само ако хрътките бяха решили да ме подгонят нощем… — Но това наистина е подходящо място, на което бих могъл да се появя — каза Томас, привличайки отново вниманието ми. — А и вече всички знаят, че с Кралицата не сме в добри отношения. Защо смяташ, че тази фея е искала да разговаряш с мен?

Обхвана ме лека тревога.

— Надявах се, че е очевидно.

Томас ме погледна, пръстите му разсеяно скубеха тревата покрай краката му.

— Е… какво искаш да знаеш?

Имаше хиляда възможни отговора на този въпрос, но изстрелях този, който ме притесняваше най-много:

— Искам да знам защо Тя иска да умра. Ако не беше започнала да ме тормози, никога нямаше да разбера какви умения имам.

Томас се сепна.

— Мислиш, че те иска мъртва, защото можеш да правиш това? — Посочи към полуневидимите лапи, опитващи се да преминат края на кръга. Контролът ми върху него започваше да отслабва. — Дете, телекинезата ти е само симптом на това, заради което Тя иска да умреш. В твоя свят има множество хора, които могат да местят предмети със силата на мисълта си или пък да предизвикват пожари без кибрит.

Не ми хареса думата симптом. Болестите имат симптоми.

— Симптом на какво?

— Никога ли не си се замисляла за съвпадението, че ти и Кралицата на феите се озовахте в такава близост? Че цял куп феи в един момент започнаха да се навъртат край къщата ти?

Почувствах се тъпо.

— Ами… предполагах… мислех си, че в този район просто си има много феи.

— Те са тук заради теб. Феите не са като хората. Техният свят и Техните тела нямат точно фиксирано местоположение.

Видях шанс да покажа, че и аз знам нещо.

— Имаш предвид как някои от Тях използват енергията на бурята или на някой човек, за да се появят в този свят?

Томас кимна в знак на съгласие и къдриците му се разлюляха. Преборих се с изкушението да протегна пръст и да дръпна една от тях.

— Точно така. Феите са привличани от различни видове енергия и се движат като сателити около тях. Светът на феите се съсредоточава около дадена личност, Техния владетел, крал или кралица — обикновено човек — който излъчва тази енергия.

Историята започна да добива някакъв смисъл, така че можех и сама да завърша изречението му.

— Затова Тя убива всеки, който може да Ги привлече към себе си по същия начин като Нея.

Той пак кимна.

— И твоята телекинеза е просто страничен белег на тази енергия.

— Е… Тя тук ли е? Искам да кажа, някъде наблизо? Или си е у дома, в Ирландия? Нали е човек? Значи Тя не би трябвало да е привлечена от моята — как я нарече — моята енергия?

— Наричат хората като теб „господари на детелините“. Знаеш, че и детелините привличат феите, нали? — Томас поклати глава. — И не, Тя се привлича от твоята енергия също както и аз — колкото повече време прекарваш с феите, толкова повече ставаш като Тях, а това означава, че и ние започваме да се влияем от „господарите на детелините“. И да, наблизо е и приближава все повече към теб — колкото по-силна ставаш и колкото повече наближава времето на слънцестоенето. Скоро няма да може да скрие присъствието си и когато воалът между световете изтънее, Тя ще се разкрие пред теб.

Мисълта беше ужасяваща, преместих я в най-скритите части на съзнанието си — щях да се занимавам с нея по-късно.

— Това означава ли, че и Люк Дилън е бил привлечен от мен по същата причина? Знаеш кой е той, нали?

Очите на Томас гледаха сурово, абсолютно несъвместими с бръчиците от смях покрай тях.

— Наемникът на кралицата? Всички знаят кой е той. И не, той не живее в света на феите, така че не е развален като останалите хора, които обитават Тяхното пространство. Ние живеем сред феите, за да останем безсмъртни, но това си има цена — вземаме и Техните слабости. Люк Дилън не трябва да живее сред Тях, за да остане млад, както правя аз — той не може да остарее. — Лицето му помръкна. — Носят се слухове, че е влюбен в теб.

Преглътнах.

— И че ти също го обичаш. Това е опасна и глупава игра, дете.

— Не съм избирала да става така. — Гласът ми, без да искам прозвуча ледено. — Нито съм избирала да бъда такава — „господарка на детелините“. Това е абсолютно нечестно, ако ме питаш. Не ми е съвсем приятно и че Тя иска да умра и че отвлече най-добрия ми приятел и Люк. И това не е много честно, нали?

Томас полегна на тревата и впери очи в муцуната на едно от кучетата, което се взираше в кръга. Вече се виждаха много по-ясно, отколкото по-рано.

— Не обвинявай мен. Аз съм просто един учен. Вече бях наказан, защото изразих несъгласие с Нея относно някои въпроси, свързани с живота и смъртта. Има причина да седя сред кръг гъби и да си говоря с най-скорошния й неприятел, вместо да я лаская на ушенце.

Обзе ме пълно отчаяние.

— А най-добрият ми приятел? Ще го пусне ли, ако аз умра?

Томас потропа с пръсти по празния въздух над гъбения кръг; чу се звук, сякаш удряше по стъкло. От другата страна хрътките нададоха вой и се изправиха на крака.

— Гайдарят? Той е прекалено добър за този свят, знаеш го, нали? Толкова добър музикант може да привлече нежелано внимание. По-лошо дори от вниманието от страна на феите. Но съм чувал и доста от Тях да споменават, че ще бъде по-добре, ако той е мъртъв.

— Няма да е по-добре, ако е мъртъв — казах рязко аз. Пръстите ми започнаха да треперят. Подсъзнателното усилие да държа кръга затворен за хрътките изцеждаше прекалено бързо силите ми. Не бях сигурна колко дълго още можех да ги спирам.

Лицето на Томас изразяваше искрено съчувствие.

— Съжалявам, дете, но докато има власт, Тя никога няма да позволи да останеш жива. Ти си предизвикателство за самото Й съществуване, а и човешката ти същност ти дава голямо предимство. Една от вас трябва да умре, за да се сложи край.

Гледах го и се опитвах да възприема какво ми казва, обвих коленете си с треперещи ръце, полагайки последно усилие да задържа кръга. Звучеше ми толкова долнопробно — като в стар уестърн: Един от вас трябва да умре. Този град е прекалено малък за двама ви.

Не можех повече да задържам хрътките. Просто не бях достатъчно силна без луната над мен.

— И тъй като си говорим истината — добави искрено Томас, — аз лично предпочитам това да е Тя.

Имах само секунда да осъзная какво ми казва той, преди невидимата стена на кръга да се срути и вълна от хрътки да се изсипе върху нас. Кучетата покриха като с одеяло цялото тяло на Томас и стигнаха до мен.

Ароматът на мащерка направо ме задуши.

Осемнайсет

Не просто самият натиск на хрътките беше кошмарен. Не можех да понасям студената им козина, допираща се до кожата ми, задушаващата миризма на различни треви и детелини, и най-вече — лая на мастифите и крясъците на по-малките скокливи хрътки, които сякаш триумфално се надвикваха: „Нашата плячка, нашата жертва, уловихме те и сега ще те убием!“.

Ловеца се появи сред тях, телата им му правеха път, разделяйки се встрани като вода. Крачеше бавно към мен и възцаряваше тишина сред гигантската какофония. Едвам го чувах как им казва: „Тихо“.

Хрътките млъкнаха веднага. На хълма стана толкова тихо, че чувах свистенето на колите по пътя долу. Можех да извикам за помощ, но какъв смисъл имаше? Дори да погледнеха насам, шофьорите щяха да видят само моята фигура на хълма.

Ловеца спря на крачка от мен. От толкова близо необичайният му вид направо ми взе дъха. Вдлъбнатите му очи бяха бездънни като на ястреб и едва сега забелязах, че златните кичури в косата му бяха наистина златни — всеки кичур беше здраво вплетен сред нормалната му кестенява коса и искреше ярко на слънцето. По врата му имаше странни кафяви белези — като татуировки, само че изглеждаха естествени, като по рождение.

— Диърдри Монахан.

Звукът на гласа му моментално ме запрати сред бездна от спомени: Люк гледа телата на своите братя в рова, а Ловеца го подканва да тръгват. Ловеца притиска Люк към земята с безизразно лице, докато една фея, пееща чудно красива песен, поставя насила гривната окова на рамото му. Люк, издърпан от кладенец от Ловеца, който го поглежда безстрастно и без злоба: „Време е за работа“. Люк свири на флейта, докато Ловеца слуша с наведена глава и затворени очи. Ловеца влачи окървавеното тяло на Люк в една просторна стая, а червената диря, оставаща след тях, води извън вратата.

Томас прошепна в ухото ми:

— С това желязо, което носиш по себе си, само Люк може да те убие. Бъди смела, дете.

Ловецът втренчи поглед в него.

— Томас Стихоплетецо, не говори, ако можеш.

От него се излъчваше време. Беше стар. Когато погледнах към лицето му, изпитах усещането, че се взирам в хиляди години, изминали в преследване. Бях по-уплашена от неговата странност, отколкото от покварената красота на Елинор. Страхувах се да проговоря — сигурно имаше някакъв протокол, който трябваше да спазвам, за да не го обидя.

— Какво искаш от мен, Ловецо? Не съм ли прекалено лесна плячка за теб и за тази огромна глутница? Нима има някакво предизвикателство в този лов?

Странно изражение проблесна за миг в очите му.

— Именно. — Изучаваше ме през спуснатите си клепачи. — Този лов си е чисто прахосване на време.

— Не можеш да я убиеш — обади се Томас. — Защо въобще я преследваш?

— Наредих ти да замълчиш, Стихоплетецо. — Обърна се отново към мен и мълчанието, което се възцари, продължи векове. Най-накрая се протегна към бедрото си и извади дълъг, направен от кост кинжал; дръжката му беше цялата гравирана с животински глави. — Диърдри Монахан, ти можеш да заповядваш на детелините и затова трябва да умреш.

Да. Страшничко, но не чак толкова, че да се просна назад по гръб и да го оставя да забие кинжала си в гърлото ми. Отстъпих крачка назад, спъвайки се в една от хрътките.

— Знам, че не смяташ да ме промушиш с това нещо.

Томас трепна зад гърба ми, без съмнение, представяйки си колко болезнено би било кинжалът да проникне в тялото ми, дори и да не успее да ме убие.

— Махни желязото, което носиш — каза Ловеца. — Надушвам го по теб.

— Като че ли ще го направя — отвърнах аз. — Разкарай се.

Лицето на Ловеца не трепна; аз бях малък заек, опитващ се да избяга от ножа му, и това си беше в реда на нещата. Той пристъпи напред, вдигна бавно кинжала и каза отново:

— Махни желязото.

Хвърлих поглед към края на полето. Следобедът преминаваше във вечер и вече усещах задаващия се мрак над хоризонта, макар още да не можех да го видя. Не беше съвсем близо, но и това ми стигаше. Нещо вътре в мен улови мрака и го остави да попие и да се надигне в цялото ми същество.

Вдигнах ръка и съвсем лесно, сякаш опъвах жица, костеният кинжал полетя във въздуха и падна в дланта ми. Дръжката се удари силно в ръката ми, както и част от острието — то разсече кожата ми като масло и аз трепнах от уплаха; за малко щях да изпусна ножа. Но не можех да си позволя да го изпусна, затова не го направих. Стиснах го здраво и една тънка кървава следа се стече по изящната му повърхност от слонова кост; вдигнах го към Ловеца. Гласът ми трепереше.

— Върни се при Нея и й кажи, че си искам приятеля обратно. И Люк.

Очите на Ловеца бяха вперени право в мен, сякаш можеха да издърпат ножа обратно.

— Няма да оставя плячката си.

— Ще я оставиш — казах аз, държейки ножа уверено с нов пристъп на сила. — Върви при Нея и й предай това, което ти казах. — Протегнах другата си ръка с обърната към него длан и си представих, че е станала гигантска, че притиска гърдите му и го хваща за странните дрехи. Бутнах го назад с тази ръка и с цялата сила, която успях да намеря в този мрак, който още не беше напълно мрак.

Ловеца се запрепъва назад по хълма. Тласнах още малко.

— Върви или ще те смачкам — излъгах аз. Едвам успявах да държа кинжала, а какво оставаше за нещо повече. Използвах цялата сила, която имах, за да притисна гигантската ръка още веднъж към гърдите му с надеждата това да го убеди, че разполагам със силата да изпълня заплахата си.

Той ме изгледа продължително и после вдигна ръка.

— Хрътки, след мен.

Те се впуснаха към него, козината им блестеше на бледата вечерна светлина. Чаках с протегната напред и трепереща ръка най-дългите две минути от живота си, докато глутницата изчезна.

— Отидоха ли се? — прошепнах най-накрая.

Томас кимна невярващо.

— Да.

— Добре — казах аз и припаднах.

В съня си лежах на хълм, заобиколена от гъби, които блещукаха смътно бели на светлината на милионите звезди. Нямаше място на света, което да е по-близо до нощното небе от този хълм, мракът ме обгръщаше отвсякъде и ме поглъщаше в себе си. С всеки дъх, който поемах, нощта ме изпълваше.

В този сън лежах по гръб, вперила поглед в звездите над мен и в тебеширенобялата луна. Знаех, че сънувам, защото докато гледах в луната, можех да видя по повърхността й тръпнещите тела на множество птици, извиващи крила една над друга в странен, неразгадаем пъзел. Имаше нещо толкова красиво и необятно в присъствието им, че ми се искаше да заплача. Дали винаги са извивали така тела на лунната светлина и просто аз ги виждах едва сега?

Мина доста време, преди да осъзная, че не съм сама. Едва когато го чух да въздъхва. Извих глава, за да го погледна.

— Мислех, че си мъртъв.

Люк изглеждаше уморен, по лицето му имаше засъхнала кръв, а в гласа му се чу странен копнеж.

— Страхувам се, че не съм.

Погълнах сълзите си, те спряха на гърлото ми като каменна буца.

— Иска ми се наистина да си тук.

Той приседна до мен и обхвана с топлите си ръце измръзналите ми боси стъпала. Краката ми бяха покрити с кал и напълно изтощени от бягството от хрътките.

— И на мен, любима. Но съм доволен и на съня — много умно от твоя страна да се сетиш за това.

Не си спомнях да съм го направила съзнателно. Просто припаднах в тревата и си пожелах мракът да дойде по-скоро.

Надигнах се с усилие и седнах по-близо до него, търсейки утеха в спомена за начина, по който миришеше. Той ме прегърна и прошепна в ухото ми:

— Не Им позволявай да ти отнемат „тайната“ ми. Тя е всичко, което мога да ти дам.

Звучеше тъжно, главата му беше отпусната на рамото ми в пълно отчаяние, затова му отвърнах съвсем искрено:

— Всичко, което искам от теб, си ти.

Люк въздъхна толкова тежко, та се уплаших, че няма да му остане дъх.

— О, Ди, никога не съм искал толкова силно да бъда свободен, колкото в този момент. Не мислех, че ще боли така.

— Ще дойда да те спася — казах аз.

Той се отдръпна назад, хвана ме за раменете и ме погледна в очите.

— Независимо какво ще кажа по-късно, не забравяй, че никога няма да те нараня. Никога няма да те нараня. — Не знаех дали ми го обещава, или се опитва да убеди себе си.

— Кажи ми какво да направя — помолих го аз.

Люк се намръщи и помислих, че ще ми каже, че не знае. Но той хвана брадичката ми с ръка и я повдигна.

— Имай вяра в себе си.

Не това исках да чуя. Не можех да си вярвам. Всеки път, когато го направех, разменях спомените си с някого, шофирах лудо с кола или губех съзнание и изпадах в безсмислено бленуване. Не знаех какво правя. Бях като малко дете, размахващо пистолет. Струваше ми се, че си играя с невероятно мощно и опасно оръжие. Загледах се зад гърба му в кръжащите на повърхността на луната бели птици и се замислих, че те са символ на това колко много не знам и не разбирам все още.

— Спри — каза той. — Знам какво правиш. Ти си умно момиче, Ди. Най-умното, което съм срещал някога.

— Умът няма нищо общо с това — отвърнах рязко и отдръпнах брадичката си. — Мога да се науча на много неща от книгите или като гледам как някой друг ги прави. Как се предполага да науча каквото и да било за това? Няма книги, в които да прочета как да бъда откачен изрод, опитващ се да оцелее в света на феите, доколкото знам.

— Винаги те ядосвам. — Люк поклати глава — Дори в сънищата ти някак си успявам да го направя.

Погледнах отново към умореното му бледо лице, към светлите му очи, отразяващи светлината на луната, които се взираха в мен. Изглеждаше толкова раним и толкова човешки в този мрак. Потръпнах цялата.

— Страхувам се, че ще се проваля и ще загубя и двама ви.

— Трябва да си вярваш повече. Няма нужда някой друг да ти казва какво да правиш.

А може би имаше нужда. Може би не бях готова за независимостта, която толкова отчаяно исках. Зарових лице в ръцете си, скривайки се от светлината.

Той хвана китката ми и заговори с мекия си глас:

— Можеш да направиш всичко, което искаш, помниш ли? Сега ела тук и се сбогувай с мен, защото не знам дали ще те видя някога отново.

Повдигнах рязко глава при думите му и видях как, преди да допре грапавите си устни до моите, по лицето му се стече сълза. Обвих ръце около врата му и се притиснах в него, докато той ме целуваше отново и отново, а друга проблясваща капка се присъедини към първата по бузата му, разтече се като малко ручейче и се смеси с моите сълзи.

Помислих, че сънят ще свърши тук, но той не свърши, докато Люк не ме свали долу на тревата до себе си, обви тялото си около моето и ми прошепна:

— Сбогом, красавице.

Над главите ни птиците на луната започнаха да ридаят, песента им беше мрачна и самотна, множество гласове се извиваха нагоре в странна, оплакваща нас и любовта ни мелодия… И в този момент се събудих.

Деветнайсет

— Събуди се, момиче. Слънцестоенето наближава.

Отворих очи и погледнах към надвисналото над мен небе — луната бе променила мястото си, но иначе небето беше същото като в съня ми. Кожата ми беше студена и лепкава, а стомахът ми направо ръмжеше и макар наоколо да нямаше и следа от Томас, не бях сама.

Три феи на ръст като малки деца седяха до краката ми и ме наблюдаваха. Бяха чисто голи, с изключение на венците от цветя, които висяха на раменете им като ножници без мечове. Бяха оскубали тревата около мен и я бяха разпръснали по краката ми, а когато се надигнах и я изтръсках от дънките си, избухнаха в силен смях. Малките им лица бяха толкова сладки, докато се кикотеха, че и аз се засмях.

— Много смешно — казах.

Те извикаха от удоволствие и подскочиха, дърпайки ме за ръце.

— Ставай, ставай и танцувай с нас.

Не бях сигурна кой е любезният начин да им откажа, но определено бях чувала, че когато хората танцуват с феи, загубват душата и разума си. Опитах се да прикрия недоверието си и казах:

— Вие танцувайте, аз ще гледам.

— Ти си толкова нежна и красива — каза една от феите, като ме докосна с възхищение по косата. — Искаме да танцуваш с нас. Искаме да видим твоя танц.

Наистина ми приличаха на деца — малки, аморални деца. Спрях ги с ръка.

— Трябват ми малко цветя.

Те изпищяха отново радостно и увесиха на шията ми венец от цветя, а после заподскачаха нетърпеливо около мен.

— Сега ще танцуваме ли?

Поклатих глава.

— Сега аз ще танцувам, а вие ще ме гледате. Когато свърша, аз ще погледам вашия танц. Така честно ли е?

Феите се разсмяха като хлапета на детска площадка, усмихнатите им лица бяха огрени от звездите над нас и от смътно блещукащите гъби, погребани сред тревата в краката ни.

— Много умно момиче! Което си е право, право си е!

Последната фраза ми напомни за Люк и се запитах дали е възприел този странен начин на изразяване от феите. Пренебрегнах силната болка, която ме прониза при мисълта за него, станах на крака и оправих наниза с цветя около шията си. Погледнах надолу към трите малки феи, които стояха една до друга, прегърнали се през вратовете с една ръка, а с другата — хванали се за кръста, и зяпаха нагоре към мен.

— Е, ще получа ли някаква музика?

— Музика! Да! Тя иска музика!

Една от феите започна да пляска с ръце и да тропа с крак силно и ритмично, а другата започна да издава нисък мелодичен звук, нещо средно между мрънкане и неразбираемо детско бърборене. Третата запя с дързък и предизвикателен глас на език, който не разбирах. Но познавах „езика“ на музиката им: това беше двойна жига19.

Започнах да танцувам в средата на кръга, който феите бяха направили, като внимавах да не смачкам техните гъби с мръсните си боси крака. Искаше ми се да мисля, че им направих добро представление — плясках с ръце, извивах се и подскачах с танцова стъпка така, както бях видяла да прави Уна. Когато спрях, бях останала без дъх.

— Ти заслепи луната — каза едната от тях. — Ще дойдеш ли да живееш с нас?

Поклатих глава.

— Не. Но ще ви изпея една песен. Кратичка. Искате ли?

— Да! Да! Тя ще пее за нас! — Те отново запляскаха с ръце и заеха местата си до мене в кръга. Не знаех такива груби песни като техните, но им изпях „Маршът на Брайън Бору“, която беше бърза, енергична и леко тъжна. Те извикаха от радост, когато разпознаха песента, а после станаха и затанцуваха заедно. Стъпките им бяха хармонични и тренирани, движеха се като едно цяло, въртяха се една около друга и в края на всяко завъртане си пляскаха ръцете. Не мисля, че някога съм виждала някой да е толкова щастлив от един обикновен танц. Когато спрях, феите започнаха да ръкопляскат и да се прегръщат, искрящи от радост.

Движенията им все още приличаха на танц, въпреки че вече нямаше музика.

— Искам да ти дам нещо — каза едната.

— Дали е нещо, което бих искала да имам? — попитах подозрително. И трите се разсмяха и аз също се засмях — мисля, че ме харесваха.

— Ще ти го прошепна в ухото.

Намръщих се, защото все още не бях сигурна, че мога да им се доверя. Най-накрая обаче се наведох и дадох знак на феята да се приближи до ухото ми. Усетих сладникавия цветен аромат, красив като летен ден, който се излъчваше от нея, и тогава тя ми прошепна:

— О’Брайън.

Другите феи изпискаха и прикриха устите си с ръце, сякаш ми беше казала нещо наистина скандално.

— О, не, не! Ще изгориш заради това!

Феята, която ми го беше прошепнала, ме погледна със странно изражение на лицето.

— Тя не знае какво е това.

Повдигнах въпросително вежди.

— Това е име.

Те изпищяха отново и плеснаха ръцете си, завъртайки се в кръг. Първата фея ме гледаше, хапейки устни. Очите й блестяха едновременно със злонамерено и заядливо изражение.

— Няма да го забравиш, нали, момиче?

— Не повече, отколкото ти, малко дяволче — отвърнах й аз.

И трите паднаха на земята, кикотейки се толкова силно по средата на гъбения кръг, че направо останаха без дъх. Напомниха ми на групичката гимназисти, които заварих веднъж да пушат трева зад гимнастическия салон. Усмихнах им се с разбиране.

— Сега е време да си вървя. Трябва да спася приятеля си. — Те все още се кикотеха, но въпреки това реших да ги попитам. — Знаете ли къде е той?

— Окървавеният? — попита една от феите. — Или възлюбеният ти? — Тя посочи безсрамно към долната част на тялото си, а аз изсумтях и извърнах поглед встрани. Определено харесвах повече напушените гимназисти.

— И двамата.

— В началото — каза онази, която ми беше прошепнала името О’Брайън. — Ще свърши там, където започна.

— Много тайнствено. Благодаря.

Те просто се изсмяха пак.

— Ще потанцуваш ли с нас отново, момиче?

— Ако оживея, някой ден със сигурност — обещах им аз.

Лятната нощ бе оживяла и отвсякъде се носеше музика. Чувах звуците на стотици различни мелодии от всички посоки, докато бързах към нашата къща. Навсякъде около мен в мрака виждах блещукащи лъчи светлина, феите осветяваха нощта по загадъчни начини. Макар да бях сигурна, че ме наблюдаваха, нито една не ме приближи, преди да стигна до алеята пред двора ни.

О, мамка му! Босите ми крака направо ме убиваха. Докато бягах от хрътките, ми се бяха появили множество рани, а сегашната „разходка“ не помагаше особено за състоянието им. И тогава застинах на място в сенките. Колата на Дилия все още беше паркирана на пътя пред къщата, а в спалнята на родителите ми светеше. Зачудих се какви ли гнусотии им беше наговорила за моето отсъствие.

За момент се поколебах между желанието да си взема кецовете от вкъщи и страха от срещата с Дилия. Замислих се отново за това, което ми бяха казали малките феи — че всичко ще свърши там, където е започнало. Имаше безброй начини, по които можех да разтълкувам посланието им, но знаех какво смятах аз за начало. Гимназията, там, където срещнах Люк. И ако трябваше да ходя още някъде тази нощ, определено имах нужда от обувки. Край на колебанията.

Промъкнах се до кухненската врата и пробвах дръжката — беше отключено. Изпитах чувство на вина. Мама вероятно я беше оставила отворена, в случай че се прибера без ключ. Нямаше начин обаче да се срещна с родителите си, да им кажа, че всичко е наред, и после да изляза отново да търся Люк и Джеймс.

Влязох в тъмната кухня и останах известно време до вратата, докато очите ми свикнат със смътната зеленикава светлина, идваща от светещите цифри на часовника на микровълновата печка. Кецовете ми бяха все така разхвърляни, както ги бях оставила, след като се върнах от търсенето със Сара. Обух ги направо върху босите си крака, като междувременно оглеждах внимателно стаята. Сетих се, че Дилия може да седи на някой от кухненските столове, готова да ми се нахвърли. Примижах към масата, за да се уверя, че там няма никой.

Дилия не беше там, но чантата й беше. Хрумна ми гадна идея. За секунди прерових чантата и извадих ключовете от колата й. Стиснах ги, за да не дрънчат, грабнах няколко от малките ябълкови кифлички на мама и изтичах отново навън в нощта. Сърцето ми направо щеше да изскочи от гърдите, не можех да повярвам какво бях направила.

Погледнах назад към къщата, за да съм сигурна, че никой не ме наблюдава, и после влязох в колата на Дилия. Вътре беше пропито с миризмата на парфюма й, който ми беше също толкова неприятен, колкото самата нея. И тогава видях почти празния буркан със сместа на баба, поставен на предната седалка до шофьора.

Кучка. Когато приключа с това, ще разбия колата й.

Пъхнах ключа, за да запаля, и си представих, че едно дебело одеяло покрива плътно колата и я скрива от външния свят.

— Давай, но тихо — прошепнах аз и завъртях ключа. Тихо като шепот двигателят се включи. Хвърлих още един поглед към къщата, за да се убедя, че не са чули нищо, и потеглих.

Нарушавам поне десет различни закона.

Пъхнах една кифличка в устата си, за да си дам малко смелост.

След като се отдалечих достатъчно от вкъщи, запалих фаровете и подкарах колата към училището. Дилия беше оставила един от своите албуми в сидиплейъра, затова пуснах радиото и въртях, докато попаднах на някаква рок станция. Имах нужда от тежки баси и режещи китари, имах нужда от енергия и кураж. Захапах още една кифличка и се почувствах по-добре — не бях осъзнала колко гладна съм била. Сега трябваше да подредя приоритетите си. Ако махнех риска от опитите за убийство от страна на свръхестествените същества, това си беше проблем като всеки друг, с който се бях сблъсквала: суперсложен училищен проект, мелодия, която не успявах да науча, музикална техника, която се опъваше на пръстите ми. Винаги бях решавала тези проблеми, като ги разделях на малки парченца и се справях с всяко едно поотделно.

Добре. Значи ясно е, че ще трябва да се изправя срещу Кралицата. Какво знаех за нея? Нищо, освен че едновременно прилича на мен и на феите, защото е живяла много дълго време сред тях. Което означаваше, че всякаква надежда да разчитам на емоциите й е излишна. Може би имаше шанс да се обърна към човешката й природа, ако такава въобще й е останала. Сякаш знаех как да го направя. Натъпках друга кифличка в устата си.

Докато отбивах в пряката, която водеше към празния училищен паркинг, изведнъж видях огън, който се издигаше нависоко и свободно под една от уличните лампи. Под трептящата оранжева светлина огромно черно животно виеше и се въртеше бясно, а високи мъже с рога и извити като камшици тела го измъчваха, като хващаха с голи ръце искрящи живи въглени и ги хвърляха към муцуната му от всички страни. Почти можех да усетя колко тънък е в този момент воалът между моя свят и света на феите — мислено си представях как се разкъсва, крехък и тънък като най-фината хартия.

Намалих. Цялото глупаво нещо ставаше пред очите ми. Трябваше някак да мина оттам и да успея да стигна до училището. Отправих мълчалива молба към небесата: Аз съм идиот. Моля ви, не ме оставяйте да умра заради това кравеподобно черно нещо.

Подскочих. Искрящ въглен се разби в предното стъкло на колата, прогаряйки черно петно на капака, преди да изгасне. Тъкмо щях да изругая, когато се сетих, че това е колата на Дилия. Мъжете-камшици се изсмяха, преди да се върнат към заниманието си; сигурно си мислеха, че са си направили шега с някой обикновен смъртен, който не може да ги види.

Грабнах буркана от предната седалка, отворих вратата и излязох насреща им. Аз съм смела. Спомних си една случка от времето, когато бях на тринайсет години или някъде там — едно от съседските момчета беше намерило ранена птичка, посипваше я с пръст и я гледаше как се мъчи. Спрях само за миг, докато се опитвах да се сетя какво да му кажа, за да престане, смутена от страха си и от неговата жестокост. Тогава Джеймс застана до мен и каза на момчето: „Смяташ ли, че това е най-добрият начин да прекараш безспорно жалкия си живот?“.

Споменът като че ли ми вдъхна сила и заех моята типична поза на Ледена кралица. Гласът ми излъчваше презрение.

— Добре ли си прекарвате слънцестоенето?

Главите на мъжете-камшици се обърнаха към мен. Извитите им тела бяха черни като катран и като че ли поглъщаха светлината на огъня, вместо да я отразяват. Гигантският бик, от друга страна, беше бледокафеникав под пепелта, която покриваше тялото му, а във влажните му очи видях ужас и бяс.

— Господарката на детелините — изсъска единият от тях. Гласът беше същият, който бях чувала да говори на Люк — много гласове, смесени в един. — Това е Господарката на детелините.

— Да, аз съм — съгласих се, като все още стоях до колата. Бях изплашена до смърт, но запазвах съвършено спокоен вид. — Мисля, че има по-приятни неща, с които бихте могли да си поиграете в тази толкова специална нощ.

Един от мъжете се обърна към мен, устата му се изви в нещо като усмивка. С погнуса забелязах, че няма очи под веждите си — само празни цепнатини с гладка кожа сред сенките. Другите изглеждаха също като него, без очи.

— Казваш истината, Господарке на детелините. Мога да кажа, че нещо е истина, когато го чуя. Можем ли да си поиграем с теб в тази нощ на нощите?

— Вървете по дяволите.

В мига, в който го казах, си помислих, че е малко излишно, защото те вече изглеждаха като дяволи и сигурно идваха оттам. Но мъжът отвърна с грапав глас, в който се чуваше шепот, наслоен от хиляди години:

— Адът е за тези, които имат души.

Друг от мъжете, също толкова висок и с прекалено много шипове по гръбнака, се обади:

— Ела при нашия огън и ни кажи какво искаш от нас. Да направим сделка: тялото на tarbh uisge20 — посочи с ръка към масивния кафеникав бик — за твоето?

Отворих капака на буркана.

— Имам по-добра идея. Какво ще кажете да пуснете бика да си върви и да спрете със забавленията за тази нощ?

Мъжът, който предложи да си „поиграят“ с мен, се приближи; походката му беше някак сбъркана и ме накара да потръпна от отвращение.

— Това не ми звучи като истина, Господарке на детелините.

Загребах пълна шепа със зелената каша от буркана, като се опитвах да не мисля колко гадна е на допир (все едно си пъхаш ръката в прясно кучешко изпражнение), и я метнах в лицето на феята.

В първите няколко секунди не стана нищо и аз си помислих: „Бабо, ти ме предаде!“. Но след това той започна да се задъхва. Дишаше и издишаше тежко, докато накрая просто падна на земята и спря да диша въобще.

Мислех, че ще се почувствам зле, но изпитах само облекчение.

Вдигнах буркана към другите.

— Не е останало много, но ще има достатъчно за всекиго от вас. Пуснете го.

Единият от тях изсъска:

— Не мисля, че искаш да видиш tarbh uisge свободен. Ще те завлече към водата и твоят мехлем няма да ти помогне там.

Погледнах към широко отворените очи на бика, докато масивното му тяло продължаваше да трепери, осветено и от кладата, и от зелено-сивата светлина на уличната лампа над него. Той не принадлежеше на този свят — беше останка от друго време и друго място и виждах как страхът от настоящето прозира от всяка негова пора.

— Не ме е страх от него. — Пристъпих напред, насилвайки се да прекрача тялото на онзи, когото убих, макар че част от мен си представяше как той се надига и ме сграбчва за краката. — Махайте се оттук.

С гневно жужене, като вбесени пчели, мъжете камшици започнаха да отстъпват назад към огъня, позата им издаваше страхопочитание. Те влязоха право в огъня и телата им пламнаха веднага; можех да реша, че са умрели, ако не виждах очертанията на безоките им лица във въглените и в дърветата на кладата.

Бикът сведе глава и тупна с копито по земята, очите му бяха огромни и ме гледаха напълно разумно. Нещо в него беше толкова древно и чисто, че закопнях по това недостижимо минало, което никога нямаше да позная.

Поклоних му се леко.

— Добре дошъл.

Той разду червените си ноздри към мен и изчезна в нощта. Побиха ме тръпки. Усещах как феите кръжаха около мен. Трябваше да се върна в началото, преди да е станало прекалено късно.