Ридание

Тринайсет

Събудих се от бипкането на телефона си и приглушените гласове, идващи от стълбите. Мама и Дилия. Всичко беше постарому. За тях споровете бяха като въздуха за другите хора; правеха го инстинктивно и нямаше начин да го избегнат. Зарових отново лице във възглавницата, за да се скрия от прекалено яркото слънце. Явно доста си бях поспала.

Претърколих се по корем и извадих телефона от задния си джоб (добре, че спасих тези дънки от пералното, защото иначе телефонът ми щеше да бъде изпран заедно с тях). Изправих се и се опитах да се разсъня. Струваше ми се, че през последните няколко часа съм била мъртва. Сънят ми е бил толкова дълбок, че изобщо не бях чула многобройните позвънявания.

Люк.

Събудих се на мига, а събитията от мрачната мелодрама, в която се беше превърнал животът ми, изплуваха в съзнанието ми. Погледнах телефона: четиринайсет пропуснати съобщения, три нови есемеса. Всичките обаждания бяха от Джеймс. Започваха от шест сутринта, а последното беше отпреди няколко минути. Проверих и есемесите.

Първото: събуди се, сънливке.

Второто: трябва да говоря с теб.

Третото: обади се на баба си.

Естествено, бях забравила да й се обадя. Набрах Джеймс. Той вдигна, преди да беше прозвучал докрай първият сигнал.

— Какво става?

— Обади ли се на баба си?

Измъкнах се от леглото. Чувствах се като вцепенена от спането с дрехите.

— Не, обаждам се на теб. Звънял си ми четиринайсет пъти, та си помислих, че е нещо важно!

— Важно е. Мисля, че нещо се е случило на баба ти.

— Какво?!

— Наречи го „шесто чувство“. Донесе ли ти онази пихтия, дето я приготвяше?

Дадох си сметка, че баба така и не беше дошла. Почувствах се гузна, че бях забравила за нея.

— Не. Нито се обади. За онова твое чувство от кристалното кълбо ли говорим, или е просто обикновено притеснение?

— От кристалната топка. Моля те, обади й се и виж дали съм прав. Надявам се, че не съм, но от рано сутринта имам ужасно предчувствие. Не можах да спя, дори направих едно малко „Диърдри“…

— Повърнал си?

— Аха. Моля те, обади й се.

— Добре, добре. После ще ти звънна.

Затворих, но преди да успея да набера номера на баба, мама се провикна от долния етаж. В гласа й се усещаше леко неконтролируема нотка, която беше признак, че скоро някой или нещо щеше да изригне.

О. Ами ако беше разбрала някак за изминалата нощ? Щеше да ме изтезава, да ме убие и след това да извърши черен сатанински ритуал, за да ме възкреси и да ме убие отново, ако научеше за това. Мама никога не си беше правила труда да говори за секс с мен — това би я принудило да разбере нещо за моите чувства, — но многократно беше показвала съвсем ясно какво мисли за момичетата, които правят нещо повече с гаджетата си, освен да се държат за ръце. Все още си спомням времето, когато започнах работа в „Ледът на Дейв“ и тя първоначално ме караше до там. Един път видяхме как Сара се целува с приятеля си на паркинга. Тъкмо се чудех защо бих искала някой да си пъха езика в ухото ми, когато мама каза: „Момичета като нея нямат никакво самоуважение. Защо ще си купуваш крава, когато можеш да получаваш мляко безплатно?“.

Запитах се как ли бих се чувствала, ако езикът на Люк беше в ухото ми…

— Диърдри! — извика мама отново. Забавих се още малко, за да се поизтупам и да не личи, че съм се мотала навън цяла нощ с тези дрехи. — Не ме карай да се качвам!

Пооправих се колкото можах и слязох в кухнята. Мама, Дилия и татко бяха седнали в различни точки на стаята, с чаши в ръце. Всички изглеждаха много уморени и притеснени на фона на силната слънчева светлина, нахлуваща през прозорците. Значи щяхме да играем така — трима на един. Не беше много честно.

— Добро утро — казах аз. Ще отричам до последно, такъв беше планът ми.

Мама почти не ме погледна. Отпи глътка кафе, преди да проговори:

— Този следобед си на работа, нали?

Въпросът беше толкова различен от този, който очаквах, че не успях да скрия изненадата в гласа си.

— Да… От един часа.

— Баща ти ще те закара, но Джеймс ще трябва да те върне обратно. А ако той няма да може, се обади и се опитай да се смениш. — Изпи докрай кафето си и остави чашата в мивката. Татко гледаше виновно и предположих, че преди да сляза, е имало спор.

Мама продължи.

— С Дилия трябва да отидем до болницата.

Повторих след нея, вече изплашена до смърт:

— До болницата?

Леля ми извади огромна връзка с ключове от чантата си и стисна здраво ръката на мама.

— Баба ти е паднала, или нещо такова. От болницата не бяха сигурни. Вероятно не е сериозно.

— Паднала е? — повторих аз. Бабите на другите хора падат. Моята не беше от крехкия, падащ вид баби. Тя беше от мъкнещия-влачещия-и-боядисващия-мебели вид. От онези, които стриват разни треви на пихтиести каши, за да прогонват тъмните феи. Не знам защо, но изведнъж се сетих за страховитата усмивка на Елинор малко преди да си тръгне.

— Или нещо такова — повтори Дилия високо, всъщност с доста по-висок глас, отколкото говореше обикновено. — Просто ще проверим дали е добре. Сигурна съм, че скоро ще я пуснат да си ходи. Просто са предпазливи, все пак е на възраст.

Мама я погледна странно, а аз се запитах за какво ли бяха спорили по-рано.

Без да обръща никакво внимание на многозначителните погледи и намеци на майка ми, леля ми насочи царствения си поглед към мен.

— Ти беше вчера при нея, Диърдри. Забеляза ли нещо необичайно?

Хм, не можех да им кажа, че бях прекалено заета със собствените си проблеми, за да забележа каквото и да било. Единственото необичайно нещо вчера май бях самата аз. А, да. И една бясна гигантска котка. Поклатих глава.

— Стори ми се добре.

Мама стрелна Дилия с тържествуващ поглед.

— Хайде, да тръгваме.

Двете се запътиха към вратата и ме оставиха сама с татко. Както обикновено, той беше спокоен; всичко, което би могъл да каже, беше казано от Дилия и мама. Повъртя се наоколо, потърка брадичката си и накрая се обърна към мен:

— Значи се виждаш с онзи флейтист от конкурса, а?

Да говориш с мама беше трудно: трябваше да следваш правилата и да играеш игричките й. С татко беше лесно. Кимнах.

— Харесваш ли го?

Не се притеснявах, но усетих, че се изчервих цялата, когато признах истината:

— Много.

— А той харесва ли те?

— Много.

Татко също кимна и взе ключовете за колата от куката до вратата.

— Радвам се. Отивам да пусна климатика в колата. Ела, когато си готова да тръгваме, става ли?

Излезе през задната врата толкова спокойно, колкото мама и Дилия бяха шумни, а аз се затичах по стълбите към стаята си, за да се преоблека в нещо, което не мирише толкова силно на мокра трева и на стоене навън цяла нощ.

Тъкмо когато се намъквах в новите дънки, телефонът ми звънна. Погледнах номера, но беше непознат.

— Ало?

— Здрасти.

Веднага познах гласа на Люк и въпреки всичко потръпнах. По един хубав начин.

— Ти имаш телефон?

— Вече имам. Никога досега не съм познавал човек, с когото да искам да си говоря по телефона. — Направи пауза. — Ти искаш ли да си говорим?

— Не трябва да го правя. — Сетих се, че татко ме чака в колата и започнах да ровя из чекмеджето за чифт чисти чорапи. — Но искам. Само се надявам да чуя някакво обяснение за това, което видях в главата ти миналата нощ.

От другата страна имаше само мълчание.

— Това телефонната версия на тъжното изражение — Не мога да ти кажа — ли е?

— Предполагам. Сигурно съм се надявал, че ще видиш и нещо, което ще оправдае всички тези… тези неща… или поне ще ги обясни по някакъв начин, когато разчетеш мислите ми.

— Има ли нещо, което може да ги оправдае или обясни?!

Люк въздъхна.

— По-добре си представи, че това е друг телефонен вариант на тъжното ми изражение.

Исках да го попитам за много по-сериозни неща, но любопитството ме тласна в друга посока.

— Какво става, когато не можеш да ми кажеш нещо? Езикът ти замръзва или…?

Нова пауза.

— Болезнено е. Но никога не знам какво точно ще бъде, затова се опитам да го избягвам.

— Ами ако го напишеш?

— Също ще боли. И то много.

— Значи… да ми кажеш кой или какво ти пречи да ми кажеш ще ти причини сериозни проблеми.

— Само при мисълта, че бих могъл да ти кажа, гърлото ми се вледенява — обясни Люк, но усетих усмивката в гласа му. — Ще се видим ли днес?

Замислих се, че това би била доста глупава постъпка от моя страна. И после си спомних.

— Люк, баба е в болница. Мама тъкмо тръгна натам заедно с Дилия. Казаха, че била паднала или нещо подобно. Но…

— Баба ти не е падала — довърши изречението ми той.

Поколебах се.

— Мислиш ли, че може да е…

— Може би. Искаш ли да я посетя? Ще разбера какво е станало.

— Тя те мрази.

— И не е единствената. Ами ние? Може ли да те видя отново? Можеш да кажеш „не“. Е, ще разбиеш всичките ми мечти и надежди, но това си е твое решение.

Нахлузих обувките си, докато продължавах да разсъждавам. Сигурно хормоните ми бяха виновни за всичко. За пълната ми липса на задръжки, морал и разум. Смразяваща купчина тела на мъртъвци, а аз потръпвах от възбуда само при мисълта, че можех да го видя отново. О, божичко, а ако ме целунеше, сигурно щях да експлодирам. Земята вика Диърдри! Осъзнай се. Говорим за убиец, помниш ли? Но може би имаше обяснение за тези тела. Или може би бях жалка с тези глупави надежди. Докато се оплитах в мислите си, на глас казах:

— Значи все пак може и да има нещо, което би могло да оправдае и обясни това, което видях в главата ти.

— Мисля, че ми е позволено да кажа едно положително „може би“.

— И няма да ме убиеш.

По гласа му личеше, че вече не се усмихва.

— Това ти го гарантирам. Ако не друго, това поне мога да обещая. Никога няма да те нараня.

Запитах се какво ли е да имаш нормални отношения, при които не ти се налага да задаваш такива въпроси на приятеля си. Щях ли да изпитвам същото към него, ако беше обикновено момче с обикновен живот и обикновено минало? Взех решението си.

— Тогава ще се видим по-късно днес.

— Това е чудесно, красавице! Отивам да видя баба ти. Носи „тайната“ ми със себе си. — Телефонът в ръката ми замлъкна.

„Ледът на Дейв“ официално беше мъртъв. Задушната жега беше отишла да тормози хората някъде другаде, мъгливото синьо-сиво небе бе атакувано заплашително от буреносни облаци и никой нямаше желание да похапва сладолед. Облегнах се на щанда и се зазяпах през прозорците към струпващите се облаци, пръстите ми разсеяно си играеха с железния ключ, висящ на верижката на врата ми. Сещах се за поне хиляда места, на които в момента предпочитах да бъда.

Не ми се гледаше към часовника, защото той само щеше да ми напомни още колко много време трябваше да вися тук. Не исках да чета и старите есемеси от Джеймс, защото така само се подсещах, че все още никой не ми се беше обадил да каже какво става с баба.

— Той ти го е дал, нали? — Сара прекъсна скучаенето ми. Беше се навела от другата страна на щанда и разкриваше много по-голяма част от бюста си, отколкото някога ми се е искало да видя. Въпреки че носеше същата проста фирмена престилка с образа на пингвина Дейв, беше успяла да намери тениска, с която изглеждаше, сякаш наистина е облечена само с тази престилка.

Погледнах я бегло.

— Да…

— Видях ви онзи ден, когато седяхте навън до колата му. Наистина е сладък.

— Да…

Сара се приведе към мен заговорнически.

— И по-голям. В горните класове е, нали?

— Да…

Почеса се с пръст по ухото си и надзърна през прозореца, като че ли искаше да види какво гледам аз.

— Знам, че го казах и преди, но наистина не разбирам как някоя като теб си намира гадже като него. Не се обиждай. Сериозно, не се сърди.

По-рано в сериала „Животът на Диърдри“: в последния епизод Сара се подигра с чувствата на Диърдри и тъй като социалният живот на главната ни героиня доскоро беше напълно парализиран, тя не се защити.

Тази седмица в „Животът на Диърдри“: Диърдри отвръща на удара.

Погледнах я с невинно изражение.

— Струва ми се, че по-големите момчета си падат по по-загадъчното излъчване. Не мислиш ли?

Сара проследи погледа ми, който беше забит в гигантската цепка между гърдите й.

— Ами… не съм забелязала. Настина ли?

— Да — казах твърдо аз и продължих да кова желязото, докато беше горещо. — Нали знаеш, по-малките се хващат за всичко, което им се предложи. Не подбират много. По-големите търсят повече дълбочина, искат предизвикателства. — Усмихнах се леко и нанесох последния удар. — Ето защо не излизам с никое от момчетата в училище. — Не можех да повярвам, че водя такъв разговор с нея — все едно сме приятелки. Чудех се дали така правят другите момичета, онези, които киснат пред шкафчетата си в коридора и клюкарстват за гаджетата си и за музиката, която харесват. Може би всички само се преструват, че са големи дружки, а всъщност не знаят нищо една за друга.

Сара беше опулила очи.

— Затова ли не излизаш с момчета? А аз си мислех, че си някаква откачалка.

По скалата от едно до десет за липса на какъвто и да било такт, Сара удари единайсет. Направо се чудех как съм могла да се притеснявам и страхувам от нея преди. Свих рамене.

— Затова и мнозина казват, че не ме познават. Проблемът си е техен, те губят.

Бих платила милион долара за изумения поглед, който ми хвърли Сара. Чувството на задоволство, което се разля по вените ми и изпълни цялото ми тяло, струваше още милион отгоре.

А след това Луничавия перко влезе в заведението и двата ми милиона долара потънаха в тоалетната. Отново изглеждаше съвършено — яката на спортната му риза беше разкопчана, палците на ръцете му бяха пъхнати небрежно в гайките на идеално скроените му шорти в цвят каки, а на едната му китка се виждаха поне дузина кожени гривни.

В сравнение с първия път, в който го видях обаче, сега имаше една голяма разлика — вече можех да кажа със сигурност, че не е създание от нашия свят. Не заради острия аромат на билки, който изпълни заведението, когато влезе, а заради същото завладяващо съвършенство, което излъчваше и Елинор — започвах да мисля, че това е една от основните отличителни черти на феите. Не защото беше красив — а повярвайте ми, наистина беше! По-скоро беше свързано с начина, по който красотата му причиняваше болка, когато човек погледнеше към него. Освен това грееше отвътре, силно и топло, за разлика от мен и Сара. Ние изглеждахме като измити, напълно безцветни на фона на флуоресцентната светлина в заведението и на буреносните светкавици, проблясващи отвън. Как бях могла изобщо да го помисля за човек?

Когато се подпря с ръце на щанда и ни се усмихна, видях как под ръкава на лявото му рамо леко проблясва познатата ми златна масивна гривна. Сара дискретно придърпа малко нагоре престилката си и се облегна игриво на плота срещу него.

— Мога ли да ти предложа нещо?

Луничавия перко премести погледа си от Сара към мен и обратно.

— Не знам. Всичко изглежда толкова… привлекателно. — Сара нацупи леко устни, а аз стоях на мястото си, без да помръдна; по кожата ми пропълзяха тръпки. Някъде дълбоко, под повърхността на собственото ми съзнание, усещах как спомените на Люк за Луничавия се надигаха, готвейки се да изригнат.

— Е, помисли си — каза Сара и посочи към празните маси в заведението. — Не бързай.

Луничавия се приближи до витрината със сладоледите и започна бавно да прокарва пръстите си по горния край на стъклото, като си даваше вид, че разглежда съсредоточено изложените вкуснотии. В главата ми спомените на Люк изплуваха един по един от мъглата на миналото: Перкото, подкарва стадо от млади бичета в реката и се смее при вида на обезумелите от страх животни, които потъват в дълбоката река; Перкото, кръжи около Люк, който държи в свития си юмрук три железни гвоздея; Перкото, гали с ръка окървавената кожа на ужасено момиче, възлите на кожените му гривни оставят бели следи в кръвта. Стиснах зъби, исках да забравя всичко, което бях видяла.

— Толкова е трудно да се избере — каза той, усмихвайки се нежно на Сара. — Мога ли да получа повече, ако не успея да се спра на един вид?

Сара погледна към мен и се разсмя.

— Все още ли говорим за сладолед?

— Кога въобще е ставало дума за сладолед? — Луничавия перко се наклони към Сара, езикът му се подаде леко между съвършените устни.

Аз носех гердана с ключа, но тя нямаше нищо, което да я защити от него. Не можех да повярвам, че ми се налага да предпазвам малката уличница, но се налагаше. Пристъпих напред, отместих с ръка Сара и казах твърдо:

— Мисля, че трябва да си избереш един аромат, иначе няма да усетиш добре вкуса на сладоледа.

За моя изненада Сара не се възпротиви, а се дръпна назад, за да се отдалечи от него. Може би дори и тя имаше граници. Може би дори най-заблудената овца може да надуши вълка, ако той се приближи достатъчно.

Изведнъж Луничавия перко скочи невероятно високо и с изненадваща лекота се метна на щанда, а зад гърба си чух как Сара ахна. Той прехвърли краката си откъм нашата страна на барплота и започна да ги люлее небрежно. Отстъпих назад, за да бъда извън обсега на краката му, а той зацъка с уста.

— О, не се дръж така! Просто си помислих, че Люк няма да има нищо против да сподели новата си играчка. — Ухили ми се — имаше някак гладно изражение — и посочи към ключа на шията ми. — Вероятно мога да ти помогна да се отървеш от това по-късно. — Погледна през рамо към пламтящото на небето слънце. — Много скоро, както ми се струва.

— Изрод! — извика Сара. — Разкарай се веднага или ще повикам ченгетата.

Той въобще не изглеждаше впечатлен от заплахата й. От на пръв поглед празната си шепа пусна на плота в редичка няколко детелини. Те развяха листенцата си като крилца на пеперуда, докато политаха към пода — тъжни, повехнали. От усмивката му отново ме побиха тръпки.

— Мога да ти покажа някои неща, които Люк не може, скъпа моя — промърмори Луничавия.

— И аз мога да ти покажа неща, които той не може. — Джеймс остави вратата да се затръшне зад гърба му. — Скъпи… — Видът му беше доста необичаен — беше облечен с тениска с надпис „Разкарай се от планетата ми!“, а на рамото си бе преметнал като пушка стар железен ръжен. Съчетанието беше невероятно подходящо, особено в този момент.

Луничавия перко се усмихна, показвайки всичките си зъби с леко издаден език, и се плъзна надолу от плота.

— Може би искаш да си поиграя и с теб? — Наведе се отново към мен и ме подуши. — Но тя все пак мирише по-добре. Направо цялата да я изядеш.

Джеймс свали ръжена от рамото си и се приближи небрежно към Перкото.

— Махай се. Веднага.

Луничавия мина на безопасно разстояние покрай него, стигна до вратата, а след това се обърна към мен и ми показа среден пръст.

Джеймс изръмжа ядосано и замахна с ръжена към главата му. Така и не успя да го улучи — Луничавия отскочи рязко от желязото и се заби с глава в стъклената врата достатъчно силно, за да счупи стъклото. После се строполи на пода.

Джеймс се изплю върху него. Създанието от магическия свят отвори очи, когато плюнката се приземи върху бузата му, и се усмихна.

— Значи така ще играем, а?

В съзнанието ми внезапно се появи нов образ: Люк притиска Луничавия към една стена, опрял кинжала си в гърлото му, а той се хили срещу него и казва: „Интересна игра ще бъде“.

После погледнах отново към вратата — там стоеше само Джеймс, а подът беше празен. Бял заек подскачаше отвън по асфалта.

Двамата с Джеймс се бяхме втренчили в заека, докато той се скриваше в гъстите храсталаци зад паркинга, и след това се спогледахме.

— Проблеми с гризачи? — попита Джеймс.

— Струва ми се, че беше по-скоро невестулка, отколкото заек… — отвърнах аз, издишайки дълбоко. Дори не бях осъзнала, че през последните секунди съм сдържала дъха си. — Защо си тук?

Той нарами отново ръжена, погледна през прозореца, където тъкмо просветна светкавица, но преди да каже нещо, Сара се обади от мястото си, скрита до машината за млечни шейкове:

— Какво, по дяволите, беше това?!

Не бях сигурна как да й обясня случилото се, Джеймс сви рамене:

— Тъмни феи убийци.

Сара се взираше през прозореца към паркинга, където беше изчезнал заекът. Момичето, което никога не млъкваше дори когато нямаше нищо, за което да се говори, не знаеше какво да каже единствения път, когато наистина имаше.

Погледнах часовника.

— Ще заключа задната врата. Мисля, че е време да се махаме оттук. — Сара все още не помръдваше. Хапеше устните си, зареяна нанякъде; за първи път виждах лицето й такова — изглеждаше напълно различно, когато мисли. Явно досега не й се беше налагало да го прави.

Добра идея — каза Джеймс. — Ще те закарам да видиш баба си, като приключиш тук. И ще изпратя Сара до колата й.

Заех се с обичайните ритуали по затварянето на заведението: заключих задната врата и затворих контейнерите със сладките топинги и с шоколадовите бисквитки. Сара се зае със своите задачи и машинално избърса машината за шейкове и барплота. Мълчанието й ме караше да се чувствам неудобно, сякаш бях длъжна да кажа нещо само за да я накарам да проговори. Зачудих се дали това не е причината тя да бърбори през цялото време — може би се опитваше да ме извади от обичайното ми замислено мълчание.

Ситуацията беше неловка, но не продължи дълго, защото тъкмо приключихме със задълженията си и се чудехме накъде да погледнем, когато Джеймс подреди и последния стол до масите. Метна ръжена отново на рамото си.

— По-добре да тръгваме, преди да е завалял дъждът.

Телефонът в джоба ми звънна и го извадих, за да видя кой е. Този път разпознах номера и вдигнах още по средата на звъненето.

— Люк?

Говореше толкова тихо, че едва го чух да казва:

— Видях баба ти. Били са Те.

Четиринайсет

От надвисналите гръмотевични облаци, които бяха превзели и последната частица от чистото синьо небе, проблесна светкавица. Миг по-късно тътенът на гръмотевицата отекна толкова силно, че разтресе прозорците на стария понтиак на Джеймс. Сгуших се в колата и отпуснах глава на познатите жълтеникавокафяви кожени седалки. Сигурна съм, че до края на живота си ще свързвам миризмата на тази кола — на стара кожа и килим — с Джеймс. В известна степен тази кола беше Джеймс. Той беше прекарал толкова много часове в работа по нея, изграждайки я от едно почти голо шаси, че тя бе станала част от него.

Джеймс спря албума на „Аудиослейв“10, който слушахме, и явно се канеше да каже нещо, но после внезапно размисли. В колата се възцари мълчание, което беше доста странно в сравнение с обичайното ни бърборене. Известно време наистина не се сещах какво да кажа. После се хванах за нещо.

— Как разбра, че баба е в беда? Какво почувства?

Джеймс потропваше с пръсти по волана, като се правеше, че е много зает да следи пътя напред.

— Тя ми каза. Баба ти. Изведнъж започна да ми се гади и по някаква причина се сетих за нея. Затова ти се обадих и някъде между всичките пъти, които ти звънях, тя ми каза. — Издиша тежко. — Човече, Ди… Аз съм почти същата откачалка като теб. Скоро ще ме гледаш по телевизията с кристалната ми топка и с номер на телефон за зрителски обаждания.

Направих гримаса към него в същия миг, в който светкавица освети бледото му лице от едната страна.

— Ще трябва да си смениш името, за да звучи по-чуждестранно. Никой не вярва на родни психари. Но ако имаш акцент…

— Есмералда е хубаво име — започна да разсъждава на глас Джеймс.

Проехтя поредната гръмотевица, толкова силно, че ушите ми кънтяха дълго след това. Смених темата на разговора.

— Просто не мога да повярвам, че Те са й причинили нещо. Така ми каза Люк.

— Знам. — Джеймс ми хвърли бърз поглед. — Тя ми каза същото. Нарече го „елфски изстрел“.

Звучеше съвсем невинно, дори романтично. Елф да стреля ми се струваше като… като да ти прималее от любов. Чудех се какво ще заваря, когато стигна до болницата. Прилоша ми дори от самата мисъл и се размърдах неловко на седалката.

— Все още ми е трудно да го повярвам. Всичко е така объркано, не знам какво да правя. Все едно компютърът в мен е забил и имам нужда от рестартиране.

— Има и още — „успокои“ ме Джеймс. — Направих някои проучвания за академията „Торнкинг-Аш“, помниш я, нали?

— А-ха… Продължават да се обаждат и настояват да им изпратя документите си за кандидатстване.

— И аз получих писмо от тях. — Джеймс намали при знака за болницата и зави по отбивката, водеща натам. Дори през плътната зелена завеса от гъстите корони на дърветата пурпурночерните облаци още се виждаха над главите ни. Колите на паркинга пред болницата проблясваха през редиците дървета; стомахът ми се сви при мисълта за баба вътре. — Очевидно са училище за всякакви уроди, пардон, откачалки.

— Мислех, че са консерватория, някое от онези, по-автономните училища, спонсорирани от обществени фондове…

— Да, и аз така си мислех. Но се разтърсих за хора, завършили тази консерватория, и всички ми се сториха малко особени. После звъннах на някои от тях и те наистина се оказаха доста странни. Очевидно музикалният талант като този, който притежаваме с теб, се свързва много тясно с това да си смахнат. Каквито всъщност сме и ние.

— Дали?

Джеймс успя да намери свободно място сред морето от паркирани коли; всички изглеждаха сребристи, защото отразяваха искрящото пурпурночерно небе над нас.

— Най-накрая попаднах и на онзи, който те уговаряше да кандидатстваш при тях, Грегъри Норманди — той е главният там, знаеше ли? Както и да е. Притиснах го в ъгъла. Той ми каза, че парапсихичните ми способности са свързани с музикалните ми умения и че добрите музиканти често имат т.нар. „дарби“. Това, което с теб наричаме „психарщина“. Твърдеше, че е способен да разбере дали някой музикант е откачалка — т.е. притежава някаква такава „дарба“ — само като го чуе как свири.

— Стига бе!

— О, да. Знаеше, че съм медиум. Люк бил нещо друго — не си спомням как точно го нарече. Нещо свързано с астрални работи. А за теб каза, че направо оглавяваш класацията.

Почувствах се странно поласкана.

— Мисля, че именно затова Те са те погнали, Ди. Не те, хората от консерваторията. Те — онези с главното „Т“. Няма начин да е просто невинно съвпадение, че ти се оказа най-голямата откачалка с някакви суперсили в района и че именно в този момент Те започнаха да те преследват. — Червеникавокафявите му вежди се повдигнаха многозначително. — Може би Те също могат да чуват „дарбата“ ти, когато свириш. Не започна ли всичко това от конкурса?

Започна с Люк.

Поставих ръка на дръжката на вратата.

— А защо те искат хора като нас в училището си? Те — с малкото „т“.

Джеймс отвори вратата. Вълна свеж въздух, миришещ на дъжд, нахлу в колата.

— Очевидно на мнозина от хората с „дарби“ им се случват прекалено лоши неща в живота, направо се провалят с гръм и трясък, че и по-лошо… Синът на Норманди бил концертиращ цигулар, изключително талантлив. Самоубил се на петнайсет години. Имало много други такива случаи. Създали това училище, за да помагат на деца като нас да се справят с подобни проблеми.

Поклатих глава. Много абсурдни истории чух тази седмица, но това беше прекалено странно, голямо и далечно от мен, за да го проумея. Училище за откачалки с музикален талант.

— Не мога да мисля за това в момента. Да вървим, преди да се намокрим.

Затичахме се през осветения в сребристо паркинг към грозната, безлична болница. Приличаше на гигантска бяла кутия, която някой бе смачкал в центъра на също толкова грозния бетонен паркинг. Някоя изтерзана артистична душа беше боядисала рамките на вратите и прозорците в яркосиньо-зелено, но това не беше направило болницата по-малко грозна или по-малко безлична.

Вътре миришеше на антисептици и старци. Ниските тавани и миризмата на химикали като че ли убиха способността ми за мислене и ме накараха да обръщам внимание само на най-незначителните и нелепи детайли около мен. Лекото поскърцване от обувките ми по плочките. Бръмченето на факса. Свистящият въздух от климатика над главата ми. Стържещият смях на актьора от телевизора в чакалнята.

— Мога ли да ви помогна? — Рецепционистката ни се усмихна лъчезарно зад гишето. Загледах се в яркия десен на униформата й — беше като онези картини със скрити образи, в които ако се взираш достатъчно дълго, можеш да видиш сфинкс или селска ферма.

Джеймс ме ритна леко.

— Как е цялото име на баба ти?

— Ъъъ… Искаме да видим Джейн Райли.

Рецепционистката затрака скоростно по клавиатурата и започна да движи устните си, сякаш четеше информацията на монитор.

— Могат да я посещават само роднини.

— Аз съм й внучка.

Жената погледна въпросително към Джеймс.

— А аз съм момчето, което чисти басейна й — каза той. Кръстоса пръстите на ръката си и ги вдигна високо. — Ей така сме двамата. Много сме близки. Като семейство сме си.

Рецепционистката се засмя и ни каза номера на стаята й. Тръгнахме по коридора, кецовете ни продължаваха да проскърцват, климатикът още свистеше, а ние се оглеждахме за стая номер 313. Вратите се редяха една след друга по накичените с мотивационни плакати и фотографии стени и тогава съскащият глас на мама ни показа коя е стаята на баба. Застинах на място в коридора, а Джеймс също спря колебливо зад мен.

— Това не е нормално. — Трябваше да се напрегна, за да чуя какво казва, но с гласа на Дилия нямах проблеми.

— Паднала е. Кое не му е нормалното?

— Не. Всичко е сбъркано. Това е като… като…

Гласът на Дилия беше подигравателен.

— Като какво, Тери? Като сънищата, които сънуваше някога? Тогава, когато подмокряше леглото?

— Не съм подмокряла леглото — изсъска мама бясно. — Там бяха стъпвали краката им. Те винаги бяха с мокри крака.

— Да бе. Нали бяха само сънища?

— Ти каза, че са само сънища. Мама каза, че са сънища. Аз никога не съм го казвала.

Дилия се изсмя. Не звучеше приятно.

— Не съм ти казвала такова нещо, Тери. Умирах по това време, не си ли спомняш?

Мама се поколеба.

— Помня. Проклета да си! Спри да се усмихваш! И ти си част от това, нали?

— Не ставай глупава. — Дилия млъкна, а след това каза по-високо. — Можеш да влезеш, Диърдри.

Спогледахме се с Джеймс и го последвах вътре. Мама и Дилия стояха една срещу друга от двете страни на леглото; на фона на болничната зелено-бяла светлина лицата им изглеждаха абсолютно бледи, напълно лишени от цвят.

Мама приличаше на подплашено животно. Стрелна ме с очи.

— Диърдри. Не знаех, че ще идваш.

— Джеймс ме докара — казах и посочих към него, напълно ненужно.

— Ще отида да взема нещо за ядене — обади се Дилия. Гласът й отново беше овладян и се лееше като мелодия. Обърна се към мама и я заслепи с усмивката си: — Освен ако нямаш нужда от мен за нещо.

Мама я погледна с изражение, което ясно казваше умри веднага на три различни езика, и Дилия изчезна. След като си тръгна, надникнах зад мама, за да видя баба, но на леглото и край него се виждаха само купчина тръби и всякакви апарати. Прозвучах по-обвинително, отколкото възнамерявах:

— Ти каза, че просто е паднала.

Баба лежеше напълно неподвижна, завита до горе, ръцете й бяха отпуснати от двете страни на тялото. Нямаше видими наранявания, нищо, което да ми подскаже какво й бяха причинили феите или какво е това „елфски изстрел“. Но не беше будна и не знам как, но си личеше, че е изпаднала в нещо повече от обикновен сън — от леглото не се усещаше присъствието на каквото и да било съзнание.

Обърнах се към мама. Зад гърба й Джеймс поклати глава — явно беше успял да анализира състоянието й по-бързо от мен.

— Какво й е?

Гласът на мама прозвуча напълно делово, без никакви излишни емоции. Дори и в такива моменти не им позволяваше да се проявяват.

— Баба ти е в кома. Никой не знае защо. Не е падала, не е болна. Просто е в кома и не се знае кога ще излезе от нея. Направиха й купища изследвания и засега всичко изглежда напълно нормално. Някои резултати обаче все още не са дошли. Лекарите казват, че може да се събуди от само себе си във всеки момент.

Или да си лежи така в следващите сто години. Погледнах отново към баба, лежаща спокойно пред мен като мъртвец. Не успявах да се разтревожа; сякаш гледах сериал по телевизията с участието на всички от семейството ми, а истинската аз бях някъде извън телевизора, на сигурно място. Хрумна ми, че може да стане както когато ме нападна котката: чувствата да ме залеят по-късно, след като драмата свърши и се отпусна, мислейки, че съм в безопасност.

В стаята стана тъмно, здрачаваше се. Бях навън и зяпах някаква кална, намачкана дреха, показваща се от яма. Не знам защо, но ми се гадеше от гледката на полупокритата от калта блуза, рокля или каквото беше там… Бяха ми нужни няколко секунди на фона на падащия сумрак да осъзная, че това всъщност е купчина от тела, крайници, преплетени в зловещ пъзел. Една силна бяла ръка ме сграбчи за рамото и ме стисна здраво, новата златна гривна проблясваше на нея. Собственикът й, висок млад мъж с кестенява коса, прошарена с кичури злато, каза: „Хайде, Люк. Ела. Те са мъртви“.

Просто стоях там и се взирах в телата, беше ми студено, чувствах абсолютна празнота. Донякъде изпитвах облекчение, че не плача за своите братя; заплачех ли, щях да ослепея. Щеше да ми се наложи да си капя от капките в очите с часове, за да мога да Ги виждам отново. Часове, в които да се чудя какво ли правят, докато не мога да следя действията Им.

— Люк. Нищо повече не можеш да направиш.

— Ако бях тук… — Тук, вместо да следвам Нейните заповеди…

— Тогава и ти щеше да си мъртъв. — Младежът с кестеняво-златистата коса ме дръпна по-силно за ръката. — Да вървим. Ще ти помогнем да забравиш.

— Никога няма да го забравя. — Люк затвори очите си, но образът на прекършените тела все още прогаряше болезнено клепачите му.

— Диърдри, говори Джеймс! Ехо!

Отне ми секунда, за да разделя реалността от спомените на Люк и да заменя миризмата на кал и смърт с болничния мирис на антисептици. Все още объркана и леко засрамена, примигнах няколко пъти и се обърнах към Джеймс, който стоеше до вратата.

— Какво?

— Казах: „Съжалявам, че не мога да остана“ — повтори Джеймс. — Тази вечер трябва да свиря на едно място с групата. Не мога да го пропусна.

Лицето на мама изведнъж помръкна.

— Диърдри. Тържеството на Уоршоу. Тази вечер е.

— Мислех, че е в неделя.

— Днес е неделя. Не мога да повярвам, че забравих за това. — Започна да крачи насам-натам и за първи път от доста време изглеждаше разстроена. Джеймс ме погледна объркано зад гърба й, но аз разбирах ужаса на мама. Тя винаги контролира всичко — дори живота на другите до най-малката подробност. Има подробен план за всяка ситуация и всяка среща е записана и категоризирана в главата й като в счетоводна книга. Да забрави уговорка означаваше, че наистина е разтърсена от случилото се с баба. Но тя никога не би си го признала. — Как ще стигнеш до там? Дилия отиде да… каквото там трябва да прави. Баща ти ще дойде да ме вземе от болницата след работа, а аз съм без кола.

— Аз ще я закарам — прекъсна я Джеймс.

— Не, и ти имаш ангажимент.

Поклатих глава, представяйки си как отивам на парти и свиря, докато баба лежи в безсъзнание в болницата.

— Мамо, това не е толкова важно. Ще се обадя и ще им кажа, че не мога да отида. Могат да си пуснат диск, ще измислят нещо. Просто някакъв тъп прием, а баба е в болницата.

Тя спря да крачи и ме погледна.

— Семейство Уоршоу планират това тържество от месеци. Не можеш да се откажеш. Състоянието на баба ти няма да се промени, защото стоиш тук или те няма. Само ако баща ти не трябваше да работи толкова до късно…

Раздразних се от това колко тъпо и инатливо се придържаше към скапания си график.

— Ако ми беше разрешила да изкарам книжка, щях сама да ходя на всички тези места. Колко недопустимо, нали? Шестнайсетгодишна с шофьорска книжка11?

Мама сви критично устни.

— Не ставай глупава, Ди. И двете знаем, че не си готова да караш сама.

Джеймс започна да отстъпва към края на стаята; и без да бъде медиум, беше ясно, че нещата отиваха на зле.

— Глупости! — ядосах се аз. — Мога да паркирам странично по-добре от теб! Просто искаш да контролираш живота ми до най-малката подробност. Разбира се, че не искаш да шофирам сама! Как тогава ще следиш всяко мое мижаво, шибано движение? — Бях ужасена, знаех, че съм прекалила, но просто не можех да се спра. Защо го правя точно сега? Млъкни, Диърдри, затвори си шибаната уста. Но вече не слушах и самата себе си. — Писна ми да правя всичко по твоя начин. Писна ми да планираш всяка секунда от живота ми.

Лицето на мама беше каменно.

— Не мога да повярвам, че си толкова неблагодарна. Не виждаш ли каква късметлийка си, че имаш родители, които са загрижени за бъдещето ти? Искам да съм сигурна, че ще постигнеш нещо в живота си.

— Защото ти не си успяла — прекъснах я рязко аз. — Защото Дилия има всичко, което ти си искала. — О, Господи! Не го казах на глас, нали? Казах ли го?

Изражението й остана абсолютно същото.

— Трябва ли да водим този разговор сега?

— Ние никога не говорим, мамо. Никога не ме питаш какво мисля или чувствам. Просто ме буташ и буташ напред през цялото време, а това е глупаво. Трябваше да проведем този разговор преди много време.

— И какво точно искаш да ти кажа? Че Дилия открадна живота ми? Че тя получи всичко? Че ти би могла да постигнеш всичко, което аз не успях, че те притискам прекалено много, че съм свръхконтролираща майка… Ето, доволна ли си? — Обърна ми гръб и започна да рови из чантата си. — Ще се обадя на Дилия. Може би ще се върне и ще успее да те закара.

Все още треперех от първото си изправяне срещу нея, бях шокирана от избухването си. Не знаех какво ми беше станало, та се разкрещях на майка си над тялото на изпадналата ми в кома баба. Пръстите й се поколебаха, преди да набере телефона на Дилия — предполагам, че и тя беше толкова „въодушевена“ от мисълта да звънне на сестра си, колкото аз от идеята, че ще трябва да се возя с нея.

— Недей, ще звънна на Люк. Може би той ще ме закара. — Извадих телефона си и набрах номера му. Надявах се да вдигне веднага, отчаяно имах нужда от него… Просто исках да се махна от тази стая и от цялото си семейство. Дори и от Джеймс, който в момента стоеше на прага и се правеше, че въобще не е забелязал спора ни. Исках да се махна далече от всичко, което беше животът ми в този миг.

— Ало?

Гласът на Люк се чуваше приглушено и неясно заради пращенето на телефона, но въпреки това ме накара да копнея да бъда близо до него.

— Люк?

Щом чу името на Люк, Джеймс извърна поглед. В момента обаче нищо друго не ме интересуваше, освен човека — да го наречем така — с когото говорех в момента.

— Мислех си за теб.

Сетих се за мъртвите тела в ямата.

— Аз също. — Не можех да кажа нищо повече в присъствието на недоброжелателната си публика. — Ами… аз съм в болницата. Може ли да те помоля за услуга?

Люк се съгласи незабавно и обеща да дойде скоро. Джеймс измърмори нещо за тръгване и избяга от стаята, преди да се сетя какво да му кажа. А мама просто стоеше там със скръстени на гърдите ръце и ме гледаше втренчено.

Ядосах се.

— Сега какво, мамо?

— Облечи си синия костюм.

Висях пред входа на болницата вече двайсет минути, когато видях „Буцефал“ да се задава през проливния дъжд — тъмна маса сред сивия, безформен свят. Потръпнах, отчасти от нерви, отчасти от напрежение, отчасти от истинско облекчение, докато гледах как старото ауди спира под бетонения навес, хвърляйки пръски вода по хлъзгавия тъмен асфалт.

В мига, в който се затичах към колата, светкавица освети небето, ярка и мощна, и секунда по-късно въздухът беше разтресен от силен гръм, който ме оглуши напълно. Скочих в колата и затръшнах вратата след себе си.

Потеглихме. Обзе ме странно чувство на избавление, сякаш се бях отървала от болка, която не знаех, че изпитвам. Не можах да се въздържа и издишах тежко.

— Извинявай, че се забавих толкова.

Щом чух гласа му там, до мен, спря да ме интересува, че този човек изобщо не е подходящ за мен. Толкова се радвах, че съм с него в колата, че ми беше трудно да си представя как нещо друго може да има значение. Знаех, че се държа като пълна егоистка, но не ми пукаше.

Обърнах се към него. Той също ме погледна, без да се усмихне. Под очите му имаше тъмни кръгове — бойните му белези от предишната нощ.

— Привет, красавице.

Казах му истината.

— Наистина се радвам да те видя.

— Нямаш представа колко много имах нужда да чуя това. — Въздъхна тежко, почти колкото мен преди малко. — Накъде сме?

— Към вкъщи, за да си взема арфата. И тъпия син костюм.

— Донесох ти подарък — каза Люк. Без да отклони поглед от пътя, се пресегна към джоба си и постави пръстена на баба в ръката ми.

— Извадил си го от канала?! — Сложих го отново на пръста си. След като вече знаех колко е полезен, не ми се струваше толкова грозен. Загледах се навън към леещия се дъжд, дори не се усещах, че продължавам да въртя пръстена с ръка. Вятърът блъскаше колата от всички страни. Нова светкавица проряза небето, кратка и ярка, и аз се свих на седалката миг преди да се чуе гръмотевичният тътен. — Страхотна вечер за купон.

Люк погледна в огледалото за обратно виждане, макар че зад нас нямаше нищо друго, освен сива дъждовна стена.

— Бурята ще спре за тържеството. Само дето всички тези светкавици… — Лицето му помръкна. — Прекалено много енергия в атмосферата.

Досетих се за какво намеква.

— Енергия като тази, която Елинор може да използва за някой друг свой магически трик с изчезване?

— Не се притеснявам за изчезването — отвърна той печално, — а за появяването.

Затова ли продължаваше да гледа в огледалото? Тази мисъл накара и мен да зяпам в страничното огледало по целия път към вкъщи, въпреки че наистина не се виждаше нищо друго, освен струята вода, хвърчаща от гумите.

Стигнахме до нас.

— Ще почакаш ли тук, докато си взема арфата и се преоблека?

Люк погледна през рамото ми към празната къща, чиито очертания се виждаха смътно през поройния дъжд.

— Не искам да оставаш сама. Ще дойда с теб.

Изскочихме от колата и се затичахме към задната врата. Дъждът се лееше върху нас, докато припряно се опитвах да намеря ключовете си и да ни вкарам колкото се може по-бързо вътре. Не се справих много добре. Най-накрая нахълтахме в кухнята и погледнах към Люк — и двамата дишахме запъхтяно.

Той сведе поглед към подгизналата си тениска и каза с мек глас:

— Е, бяха ти нужни около три години, за да отвориш вратата, така че какво друго да очакваме? Имате ли сушилня? Ще я метна вътре, докато се преоблечеш.

Само като си помислих как стои в кухнята ми без тениска, гол до кръста, си глътнах езика, затова безмълвно му посочих вратата на пералното помещение и се качих в стаята си. Изобщо не погледнах старомодния син костюм, който мама искаше да облека, и си избрах тясна бяла риза и пола в цвят каки. Искаше ми се да вярвам, че този ми външен вид казва професионално, но секси.

За разлика от избора на мама, който казваше по-скоро нещо като фригидна пуританка, чалната на тема музика.

Слязох отново долу, като се придвижвах внимателно сред дъждовносивия мрак, царящ в къщата. Беше ми странно да съм си у дома без никой друг от семейството ми. Без звука на телевизора или гръмкия глас на Дилия, или постоянното бръмчене от миксера на мама; единственият признак за наличието на живот беше бавното, ритмично въртене на сушилнята, идващо от кухнята. Представих си как Люк стои там долу и ме чака да сляза, и раменете ми се разтресоха от същата нервна тръпка, която изпитвах всеки път, преди да изляза да свиря пред публика.

Когато бях с него, си нямах доверие.

Влязох в слабо осветената кухня и се взрях в бледата фигура на Люк. Беше се облегнал на барплота и гледаше през прозореца навън. Без тениската можех да видя какво представлява тялото му — всеки сантиметър беше мускул, съвършено оформена смъртоносна машина. Тънки белези очертаваха загадъчна карта по раменете му. Погледът ми я проследи и се спря на тайнствената златна гривна, проблясваща около бицепса му. По лекото накланяне на главата му разбрах, че ме е чул да влизам, но той продължи да се взира в дъжда още няколко секунди преди да се обърне.

— Това беше бързо. — Когато се извърна напълно към мен, видях най-големия белег по тялото му — огромен, бял, безформен, близо до сърцето му. Не се опитах да прикрия любопитството си и скъсих разстоянието помежду ни. Присвих ужасено очи, когато видях колко голяма трябва да е била раната, от която беше останал белегът.

— Откъде ти е?

Люк не ми отговори, но в очите му видях същото мъртвешко изражение, което имаха, когато влязох в мислите му. Протегнах ръка и докоснах внимателно с пръсти грапавия криволичещ белег, почувствах топлината на лъщящата му кожа. Щом го направих, отново потънах в паметта му.

Беше спомен, който бях виждала и преди, там, в гробището. Но този път виждах по-ясно. Гърбът му бе опрян на стара дървена постройка, държеше зловещия си кинжал срещу рамото си и го прокарваше внимателно по линията на гривната, сякаш за да провери колко е здрава. Капки кръв започнаха да се стичат по ръката му, а аз потръпнах, когато видях изражението в очите му — бяха празни, като че ли зад тях, в съзнанието му, нямаше никой и нищо. Следващият удар беше по-силен, но все така решителен, разряза кожата му и се плъзна по гривната. А следващият — още по-непоколебим. Но това, естествено, беше глупаво. Ако искаше да се отърве от гривната, нямаше да стане, като се наранява; самата гривна изобщо не беше засегната от ножа. Тя си оставаше непоклатимо на ръката му, около бицепса, докато той продължаваше да насича безмилостно кожата си на парцали и кървавите слоеве се стичаха един върху друг, зацапвайки прокълнатото злато.

Най-накрая Люк свали ножа с трепереща ръка и аз въздъхнах с облекчение. Оказа се, че съм прибързала. С бързината на змийско ухапване той заби острието в гърдите си и го завъртя, за да влезе по-надълбоко. Ръцете му се отпуснаха, главата му се удари назад в стената на сградата, а тялото му се наклони и свлече на земята.

Ахнах от изненада и с усилие излязох от спомена му. Мигах невярващо, очите ми бяха пълни със сълзи.

— Опитал си да се самоубиеш. — Щом произнесох думите на глас, споменът стана реален. Погледнах го и повторих: — Опитал си да се самоубиеш…

Той преглътна тежко, без да помръдва — статуя, неподвижна под пръстите ми.

Исках да поставя това парче от пъзела „Люк“ на правилното място; прокарах пръсти по бледите линии, насичащи кожата на ръката му под и над гривната.

— Защо си искал да си причиниш такова нещо?

— Ти видя. — Погледна решително в очите ми. — Кой не би го направил?

Шестнайсетте години, изпълнени с поученията от неделните католически служби, ме бяха заредили с някои отговори, но в момента те ми звучаха напълно нелепо, като отживелица, затова си замълчах. Внезапно ми хрумна, че не трябва да отговарям на този въпрос, че изобщо не искам да говоря. Вместо това го прегърнах, ръцете ми обхванаха жилестото му тяло и притиснах лице към белега на рамото му там, където за първи път беше прокарал острието на ножа си.

Люк отпусна главата си върху моята, дъхът му отброяваше изминалото време, а сърцето ми започна да бие по-бавно, за да влезе в ритъм с неговото. След това почувствах устните му, парещия му дъх по студената ми кожа, плъзгащ се по врата ми, едновременно нежен и настоятелен. Част от мен искаше да го спре, докато все още можех да контролирам сетивата си, но другата, по-голямата част го желаеше отчаяно. Копнеех да усетя как покрива с целувки шията ми, как минава с език под ухото ми, по брадичката, докато устните му намерят моите и откраднат дъха ми. Не можех да мисля, докато мускусното ухание на кожата му беше толкова близо до мен. Пръстите му, които се заровиха в косата ми, не помагаха особено. Мозъкът ми викаше: „Отиваш прекалено далече!“, но тялото ми се движеше по собствен график и се притискаше по-плътно до него.

Внезапна пронизваща болка в сърцето ме накара да простена и усетих как Люк се вцепени. Той се отдръпна от мен, ръката му се вдигна към гърдите му, докосна кожата, а очите му помръкнаха. Болката ме проряза отново и Люк потръпна целият, затваряйки очи.

— Какво става? — прошепнах аз. Парещ пристъп премина през сърцето ми отново и този път тялото на Люк се сгърчи и той се блъсна в барплота, събаряйки капака на една тенджера на пода. Протегна трепереща ръка към плота, преди да се строполи на земята, свит на кълбо. Гривната пламтеше и излъчваше топлина на ръката му, светейки отвътре с плашеща магическа сила.

Чак тогава разбрах. Това не беше моята болка — беше неговата. Това, което усещах, беше само бледа сянка, нещо като съпричастна болка вследствие на странната магия, която бях направила на гробището. Свлякох се до него на пода, а той продължаваше да потръпва от време на време, когато горещите вълни преминаваха и през моите гърди.

— Люк… — Докоснах лицето му и той успя да спре погледа си върху мен, хапейки устните си. — Какво става с теб?

Беше по-лошо, отколкото бих могла да си представя — да чувствам треперещото му тяло под ръката си и да го гледам как се опитва да не се разплаче. Гласът му беше напрегнат.

— Наказват… ме…

Вдигнах рязко глава нагоре и погледнах към прозореца, за да видя кой би могъл да ни наблюдава тук.

Люк проследи с очи жеста ми и се обади с усилие:

— Заради това… което ти казах… Елинор… — простена и тялото му се сгърчи още повече, юмруците му бяха свити, вените му изпъкваха така, сякаш щяха да се пръснат.

Спомних си лицето на Елинор, изненадата в гласа й, когато го попита защо не може да ме убие — мен, обикновеното момиче. Не знаех, че и феите могат да бъдат кучки! Аз не съм обикновено момиче. Аз съм момиче със свръхсили, на върха на класацията! Измъкнах се от кълбото преплетени крайници, което бяхме образували, и притиснах ръка към гърдите на Люк. Усещах как сърцето му бие, бавно и измъчено, блъскаше се в ребрата му и с всеки удар отмаляваше все повече.

Затворих очи и се опитах да си припомня чувството, което бях изпитала, когато за първи път преместих детелината по нощната масичка. В главата си видях огъня в гърдите на Люк, горящ силно и ярко под крилата на обезумял гълъб. Пламъците в оранжево и бяло се отразяваха в черните очи на птицата, поглъщаха перата едно по едно, превръщайки ги в обгорели и безполезни жалки клечки.

— Спри… — прошепнах аз. Но огънят продължаваше да гори и гълъбът отвори човката си и се втренчи в небето с празните си и изпълнени с болка очи. Трябваше да измисля, да направя нещо… Това не можеше да продължава! Какво можеше да спре огъня? Липсата на кислород, нали така? Представих си как изсмуквам въздуха от пламъците, как отблъсквам жегата и не оставям за „храна“ на огъня нищо друго, освен празнота.

Пламъците примигнаха и отслабнаха под едното крило и сърцето ми трепна в отговор.

— Не — изстена Люк. Отворих очи и го видях как разтърсва глава. — Не, не го прави. Остави ме сам.

— Защо?

— Тя ще разбере. — Усетих как под дланта ми ритъмът на сърцето му се ускори рязко. — Ще разбере… какво можеш. Засега… само… предполага.

Болката му крещеше от всеки мускул на тялото му.

— Не мога просто да те оставя в това състояние!

— Аз… я излъгах. Казах й, че… не си заплаха. — Извърна главата си встрани, хапейки устни. — Моля те, Ди… Недей.

Не знаех какво да правя. Бях толкова уплашена, че може да умре точно там, на кухненския под. Ако беше способен да умре — след като видях как острието се забива в гърдите му, не бях убедена в това. Но знаех, че може да изпитва болка, и да го гледам как се гърчи на пода пред мен беше по-трудно, отколкото ако трябваше аз самата да понеса тази болка.

Легнах на студените плочки и се свих до него, зарових лице във врага му и обвих раменете му с ръце. Лежахме така, като лъжички — Люк постепенно се затопляше, а аз го притисках все по-силно, докато накрая той спря да трепери и се отпусна спокойно, дишайки тежко. И през цялото време знаех, че мога да спра това мъчение. Беше най-трудното решение, което съм вземала през живота си.

Люк отвори очи и ме докосна плахо по лицето, думите, които произнесе, бяха почти недоловими:

— Благодаря ти.

А може би дори не ги каза на глас.

Петнайсет

Не исках да ходя на тържеството. Изглеждаше безсмислено, когато бях в болницата при баба, а сега, след като бях видяла гърчещия се от болка Люк, ми се струваше направо идиотско. За първи път осъзнах, че времето наистина е безценно. Да забавлявам групичка богати адвокати в този момент — а и по принцип — си беше чисто пилеене на тази скъпоценност.

— Животът трябва да продължи — отвърна Люк, когато му казах, че ще зарежа тържеството. — Не можеш просто да спреш. Какво друго ще правиш?

Ще бъда с теб. Ще лежа на леглото до теб и ще запомням аромата ти и звука на гласа ти, за да не може никой никога да ми ги отнеме.

— Ди. — Пръстите му се плъзнаха по ръката ми, от рамото до китката, и накрая се преплетоха с моите. — Трябва да отидеш там и да се държиш, сякаш нищо не е станало. Ако не отидеш… Те ще дойдат и ще довършат работата, която аз не успях.

Затова натоварихме арфата в колата и потеглихме към Уоршоу. Както ми беше обещал Люк преди, небето вече беше ясно, а въздухът — свеж, всички остатъци от скорошната буря бяха изчезнали зад дърветата. Докато той шофираше, унесен в мислите си, аз се отпуснах на седалката до него и започнах да пиша гигантски есемес на Джеймс, в който му разказвах всичко случило се, както ни беше обичаят. Откакто бяхме станали приятели, винаги си пишехме (да, знам, че есемесът не е истинско писмо, но все пак се брои), защото някои мисли са прекалено притеснителни, за да бъдат изказани с думи в пряк разговор с човека отсреща. Веднъж получих дълъг есемес от Джеймс за някакви ангели пазители и дали всеки си има такъв, а друг път ме беше питал дали по мое мнение интровертите са психично болни хора. Аз пък му бях писала надълго и нашироко за това, че се страхувам как никога няма да си намеря приятели, а един ден му развих теория за това как музиката може да бъде използвана като уред за пътуване във времето — есемесът беше толкова дълъг, че го писах цял час! Този беше доста по-кратък:

Въздъхнах и изтрих съобщението, без да го изпратя. Затворих телефона и се обърнах към Люк:

— За какво мислиш?

— Как ще опишат историята ми някой ден, ако решат да направят филм за живота ми — като трагедия или като халюцинация на някой луд. — Откъсна се с мъка от мислите си, но изглеждаше, че е възвърнал обичайното си хладнокръвие.

Засмях се.

— А не се ли чудиш откъде ще намерят такъв сладур да изиграе ролята ти?

— Не, но се питах дали ще има целувка накрая или тъжна музика, или пък камерата ще покаже отвисоко полетата, в които някога се скитах свободно. — Хвърли ми бърз поглед и погали лекичко с пръсти отпуснатата на коляното ми ръка, преди да се съсредоточи отново в пътя. — Надявам се на целувка, но като си знам късмета, сигурно ще получа кадъра отвисоко с полетата.

Намръщих се.

— Можеш ли да ми кажеш кой ти причини онова там, в кухнята?

Люк помълча известно време, сякаш обмисляше варианта да ми каже.

— Някой… който е започнал като теб.

— О, това звучи много конкретно.

— Не мога да бъда по-конкретен.

Примижах към последните чезнещи отблясъци вечерна светлина и се опитах да се сетя каква точно съм аз.

— Бил е… срамежлив? Командван от деспотична майка? С музикален талант?

Люк цъкаше неодобрително при всяка моя догадка.

— Мисли в по-основни категории.

— Той е жена? Човек?

— Дзън-дзън! Дайте наградата на момичето! — Люк също присви очи и си сложи черни очила. Сега вече изглеждаше направо непоносимо готин. Не беше честно, че притежава толкова много оръжия от типа „Диърдри поразяващи“ в своя арсенал. — Значи, теоретично, ако тя е като теб, аз мога да говоря за теб и ти ще разбереш какво представлява, без да си навличам проблеми.

— Май се изгубих някъде по средата на мисълта ти, но все още те следвам.

Люк изглеждаше въодушевен от идеята.

— Добре. Да поговорим за твоята дарба. Тя не може да промени това, което си. То е като да… — запъна се, докато търсеше думите. — Като да се напиеш. Това, че си се напил някоя вечер, не променя същността ти, не те прави различен — просто премахва задръжките ти. Разкрива по-голяма част от теб. Ако си лош човек, ще имаш и лошо пиянство. Ако си добра личност, и пиянството ти ще бъде готино и забавно. Ти си удивително талантливо момиче с изумителна воля, твоята дарба просто изкарва това на бял свят и то експлодира с пълна сила.

— Вече ме спечели, не е нужно да ми правиш още комплименти.

Люк махна с ръка.

— Идва ми отвътре. Май не мога да се спра. Опашката ти е много сладка, все ми се иска да я докосна. Ето, виждаш ли, пак ми се изплъзна от устата.

— Ако ме накараш да се изчервя, ще те цапардосам. — Бях шашната от промяната в настроението му — това беше онзи Люк, който флиртуваше с мен на конкурса, не Люк, проливащ кървави сълзи сред гробището, или Люк, изгубен в спомените си в нашата кухня. Едва сега усетих колко ми е липсвал.

Той ме погледна и ме възнагради с бърза сияйна усмивка.

Прехапах устни и най-накрая все пак се изчервих.

— Стига. Нека да продължим с онова за дарбата. Предполагам, че тази загадъчна личност, която може да прилича на мен, не е мила и добра и след като е открила дарбата си, определено не се е превърнала в свръхмила и добра, нали така? — Ударението, което поставих на думата „дарба“, беше нарочно саркастично — невидимият съд нямаше как да прецени дали съм съгласна или не с терминологията на Люк.

— Не. Въпросната личност, която може би прилича донякъде на теб и вероятно има нещо общо със състоянието ми преди малко, беше злобно, страдащо от параноя момиче, което обичаше да казва на хората какво да правят. А когато откри дарбата си, се превърна в още по-злобно, страдащо от параноя момиче, което все така казваше на хората какво да правят, но му доставяше още по-голямо удоволствие да ги наранява, ако не изпълнеха заповедите му. Нарани много, много хора.

Замислих се над думите му.

— И къде се появяваш ти в историята?

— Точно в онази част с нараняването. Което ще сполети и мен, ако опитам да ти кажа. — Погледна толкова бързо и за кратко към гривната на рамото си, че не бях сигурна дали не ми се е сторило.

— А моето място къде е?

— В частта с параноята.

— Да не би да се страхува от арфистки?!

— Не, страхува се от ума ти, Ди. Затова го използвай. За какво говорехме?

Най-накрая ме осени.

— Телекинезата. Това имаше предвид, когато й каза, че не съм заплаха. — Замислих се малко, а после избухнах. — Но това е толкова тъпо! Ако не се бяхме срещнали на конкурса и ако някакви откачени перверзници не ми подхвърляха постоянно четирилистни детелини, нямаше въобще да знам, че феите съществуват наистина. Единствените хора, за които щях да представлявам някаква заплаха, щяха да са тези, които се окажат на пътя между мен и тоалетната, когато ми се прииска да си изповръщам червата от нерви.

Люк се ухили. Досега не го бях виждала толкова лъчезарен.

— Нали ти казах, тук е мястото на параноидната мания.

— Но едва ли аз съм единствената с такава дарба… О. — Изведнъж причината за купчината тела от спомените на Люк започна да ми се изяснява. — Значи Тя те кара да го правиш. Защо ти?

Той ми отговори с друг въпрос.

— Защо не Елинор ли?

Представих си Елинор, фините й пръсти, отдръпващи се от мен и от ключа около шията ми.

— Желязото… Тя не може да го докосва. Но нали Кралицата не може да го докосва, а Елинор е човек.

— Не напълно, вече не…

Тръснах глава.

— Но аз те видях… видях как се чувстваш заради всичко това. Как може да те накара да го правиш?

— Знаеш, че не мога да ти кажа.

Спомних си отново как Люк забива ножа в сърцето си, опитвайки се да сложи край на живота си. Как седи сред мрака на гробището и ме умолява да му простя. Каквото и да беше това, с което го принуждаваха да убива онези хора, сигурно беше нещо кошмарно. Хрумна ми ужасна мисъл.

— Да не би да изпадаш в транс? Може би ти прави някакви вуду магии и контролира съзнанието ти?

Люк поклати глава.

— Страхувам се, че съм в пълно съзнание, когато върша това. Но се появи ти и ме очарова, и това беше краят на всичко. — Изненадващо за мен се усмихна широко. — Направо съм зашеметен. Това ли е любовта? — Преди да отговоря, наби внезапно спирачки. — Тук ли сме?

Погледнах навън.

— Да.

Огромната тухлена къща на Уоршоу беше отдалечена от главния път, парадната фасада с колоните доминираше над просторната полегата морава пред входа. Люк подкара „Буцефал“ по стръмната алея, взирайки се в напълно празното пространство пред входа.

— Не виждам никакви коли. Сигурна ли си, че идваме навреме?

— Нали е седем и половина? — Погледнах часовника в колата за всеки случай. — Би трябвало да сме навреме. Мисис Уоршоу каза, че тържеството започва в осем часа, но аз трябва да дойда по-рано, да мина отзад и да се настаня в беседката. Идвала съм тук и преди — на тържество на дъщеря й; те са приятелки с мама.

— О, майка ти има приятелки?

— Не ставай груб!

Люк се ухили отново и паркира колата близо до къщата. Взе арфата ми, аз вдигнах раницата му, а после той се приближи и ме хвана за ръка. Заедно тръгнахме към задната част на голямата тухлена къща, минавайки през оформените като спирала храсти и покрай каменен фонтан със статуя на малко момченце, пикаещо в езерце. Надявах се, ако някой ден стана богата и известна, да не се побъркам дотолкова от купищата си пари, че да смятам малките пикаещи момченца за приемлива украса на моравата ми.

Просторният заден двор също беше празен въпреки сгъваемите маси, изправени до стената близо до задната врата, и сгъваемите столове, опрени в дълги редици на издадената дървена веранда. Поведох Люк към кръглата беседка, която се издигаше в средата на двора — кръгла тухлена постройка с високи колони, покрити с бял купол, открояващ се на фона на оранжево-зеленикавото сияние на спускащата се вечер.

— Мисля, че сме подранили — отбеляза Люк. Взе един сгъваем стол от редицата за мен, а той самият седна на ръба на беседката. След няколко минути тишина се обади отново: — Знам за брат ти.

Спрях да настройвам арфата и го погледнах изненадано.

— Брат ми?!

Той се протегна към протърканата си платнена раница и извади кутията на флейтата си.

— От спомените ти. На колко години си била, когато майка ти го загуби?

Можех да се направя, че не разбирам за какво говори, но истината беше, че помня месеца, деня и дори часа, в който мама загуби бебето там, навън, и какво ядох този ден на закуска. Запитах се какво ли още е изровил Люк от затънтените кътчета на съзнанието ми.

— На десет.

Сръчните му пръсти сглобиха частите на флейтата, докато очите му не се откъсваха от края на двора, винаги нащрек.

— Притесняваш ли се да говорим за това?

Спомних си как големият корем на мама изчезна внезапно и последния път, когато я видях да плаче. Но това не беше моя болка; бременността й винаги ми се е струвала някак си нереална.

— Не. Какво искаш да знаеш?

Люк се взираше в най-близките до беседката дървета: три ниски разлистени акации на няколко метра от нас.

— Преди да реша дали харесвам някого, винаги се опитвам да открия дали има причина, поради която той е това, което е.

— За мен ли говориш?

Погледна ме направо смразяващо.

— Не, за майка ти, глупаче.

Прехапах устни, чудейки се дали не трябва да заема отбранителна позиция, или пък да се почувствам облекчена, че в играта се намеси трета, неутрална страна, макар да беше „страна“, с която се живееше доста трудно.

— Тя си е добре.

Люк се навъси.

— Имах достатъчно време да ви наблюдавам и двете благодарение на спомените ти и въобще не мисля, че е добре. И не ме карай да се захващам с Дилия. — Поклати глава и след кратка пауза продължи: — Налага се да защитим семейството ти. Ако не те нараня, Те ще се опитат да се докопат до теб по всички възможни начини, за които се сетят.

Представих си как се опитвам да уговоря мама да носи украшения от желязо. Или как провеждам разумен разговор с татко за съществуването на феи. И Дилия — ами, всъщност тя ще се оправи и сама. Може да я използвам като примамка. Сигурна съм, че някакви феи убийци няма да й се опрат.

Люк се изсмя, когато видя лицето ми.

— Мисля, че трябва да разберем върху какво е работила баба ти, преди Те да я хванат.

За миг отново станах сериозна, като се сетих за баба си, която лежеше в кома в болницата, докато ние се смеехме тук.

— Дали лекарите ще успеят да й помогнат? Може би ти знаеш какво трябва да се направи?

Люк сви рамене и поклати глава.

— Страхувам се, че не знам нищо за това. Някои от Тях може и да знаят, но положението не е такова, че просто да Им се обадя и да Ги питам. Дори и да можех, не съм сигурен, че ми се иска да го направя. Дори и най-добрите от Тях не са напълно безопасни.

— Не са ли всички като Елинор и Луничавия перко?

— Луничавия перко?

— Онзи от приема след конкурса. Дойде после и в „Ледът на Дейв“.

Люк се намръщи при спомена.

— Одан12.

— Така се казва. — Очите му се присвиха още повече. — Бил е в „Дейв“?

— Джеймс му разказа играта с един железен ръжен. — Това ми подсети нещо, което исках да споделя с него. — Мисля, че Джеймс ревнува от теб.

Люк направо се ококори.

— Нима? Така ли мислиш? — Повдигна флейтата си, сякаш се готвеше да засвири, но после я отпусна на коленете си. — Той те познава от години, Ди. Имал е много шансове и ги е провалил.

Повдигнах въпросително вежди.

— Значи не се притесняваш за това?

Люк тръсна глава и изсвири едно „А“ за проверка, преди да допре устни до флейтата си.

— Не. Обичам те повече, отколкото той.

Ахнах. Исках да взема този миг, да го опаковам в хартия и да го подарявам сама на себе си всеки път, когато се почувствам зле.

Люк погледна към потъналата в мълчание къща.

— Определено сме подранили. Да посвирим малко за загрявка?

Исках да го чуя отново как казва, че ме обича, но да свирим заедно ми се стори добър вариант като заместител. Опрях арфата на рамото си, гладкото дърво пасваше идеално в извивката му; имах чувството, че не съм свирила от дълго време.

— С удоволствие.

Люк явно се чувстваше по същия начин, ако се съдеше по нетърпението, с което прокара пръсти по дупките на флейтата си.

— Мина известно време. Какво ти се свири?

Изредих няколко известни мелодии, които смятах, че може да знае, и той кимна утвърдително на всички, освен на една. Спрях се на един жизнерадостен рил и Люк ме последва. Струваше ми се, че сме като две парчета пъзел: високият задъхан звук на флейтата допълваше това, което липсваше на арфата, а ритмичните арпеджо акорди на по-ниско звучащата арфа пулсираха под мелодията на флейтата. Съчетанието на двата инструмента тласкаше рила напред със сила, която ме караше да забравя всичко друго, освен музиката.

Не ми се искаше да свършваме, но накрая притиснах струните с ръка и въздъхнах. Люк веднага насочи вниманието си към акациевите дървета.

Пернах го по ръката, за да го накарам да се обърне към мен.

— Добре. Стига вече. Какво толкова гледаш? Не виждам нищо. Има ли някого или нещо там?

Люк поклати глава.

— Напълно съм убеден, че можеш да видиш всички, ако се постараеш. Но там няма нищо. Все още.

— Все още? — Доста зловещ начин да кажеш „нищо“.

Той махна с ръка към далечния, издигнат край на двора.

— Този хълм, тези гъсти акации, бурята — не мога да си представя по-подходящо време и място за появата на дийна шии13.

Името ми звучеше някак познато.

— Какво е това?

— „Вечно младите“. Феи, които почитат Дану14. Те са… — запъна се, докато се опитваше да намери точните думи — обсебени от музиката. Музиката ги призовава, вдъхва им живот. Тя е животът им. — Вдигна рамене и се предаде. — И ако някоя музика може да ги призове, то това е твоята.

Пръстите ми политнаха към ключа на шията ми.

— Трябва ли да се притеснявам?

— Не мисля. Те отказват да й се подчинят и в отговор Тя прави всичко възможно, за да ги унищожи. Те са най-слаби в реалния, човешкия свят. Нуждаят се от буря като тази, дори само за да си помислят за поява тук преди слънцестоенето. — От постоянното му надзъртане към акациите знаех, че все още ги смята за възможна заплаха, погледнах го въпросително. Той добави: — Но вече ти казах, че няма такова нещо като безопасни феи, нали? Има шии, които ще те убият само за да вземат гласа ти като награда.

Вгледах се в дърветата с други очи — новата информация ми дойде малко в повече.

— Няма да позволя на никого да те нарани — каза Люк тихо.

Почти му повярвах, можех да бъда убедена в неговата сила и непоклатимост, ако не го бях видяла да се гърчи на кухненския ни под, повален от враг, който дори не беше в къщата. Вдигнах обаче решително брадичка и подпрях отново арфата на рамото си.

— Знам. Искаш ли да изсвирим нещо друго?

— Ти ме караш да искам да свиря, докато се уморя и заспя, а след като се събудя, да свиря още и още. Разбира се, че искам.

Наклоних арфата назад и засвирих мрачен и минорен рил, по-бавен и тежък. Люк разпозна мелодията веднага и допря флейтата до устните си.

Двамата заедно придадохме на рила нова сила — едновременно яростна и леко зловеща, вдъхновяваща и драматично спокойна. Мелодията се отронваше ниско от арфата ми, а флейтата на Люк я изстрелваше внезапно нагоре, извличайки един болезнен втори мотив, по-висок с цяла октава. Беше прекалено сурова, неоформена; двамата влагахме в нея всичко, което ни правеше това, което бяхме, и се разкривахме изцяло и откровено на чист музикален език за всеки, който можеше да го чуе.

В сянката на трите акации мракът се раздвижи.

Мелодията започна да пулсира, тласкана от някакъв полудял барабанен ритъм — като ударите на гигантско сърце — идващ от дъбравата. Можех да видя музиката, спускаща се наоколо като паяжина, простираща се в мрака — тя принуждаваше и примамваше сенките да оживеят. Всяка омайваща нота, всяка обнадеждаваща стъпка, всяка частица от заредените с емоция звуци прие форма и под прикритието на дърветата мелодията стана реалност, музиката доби плът.

Двете създания, които стояха под прихлупените клони на дърветата, бяха фини и източени, с бледи кожи, на места със зеленикав оттенък — може би беше игра на светлината или пък си бяха такива по рождение. Едното създание държеше фидел15 в дългите си зелени ръце; младежкото му лице беше обърнато към нас. Другото стискаше кожен барабан под кльощавото си рамо. За разлика от Елинор и Луничавия перко нямаше начин някой да ги обърка с хора — бяха колкото красиви, толкова и странни.

Бавно оставих рила да отшуми с надеждата, че те ще изчезнат заедно с края на мелодията. Но те останаха и се взираха в нас от скривалището си сред ниските храсталаци край дърветата.

Люк прошепна в ухото ми и аз трепнах — не го бях видяла да помръдва.

— Познавам ги. Наричам ги Брендън и Уна.

— Наричаш ги?

Гласът му още беше съвсем тих.

— Дийна шии не казват на никого истинските си имена, защото смятат, че в тях се крие голяма сила и така биха попаднали под влиянието на тези, които ги знаят. Изправи се, когато говориш с Тях — ще ги обидиш, ако не го направиш, грубо е.

Той самият веднага се изправи на крака и се обърна към феите:

— Брендън. Уна.

Брендън пристъпи по-близо, изражението на лицето му беше ако не приятелско, то най-малкото изпълнено с любопитство.

— Люк Дилън. Стори ми се, че разпознах характерните за твоята музика болка и страдание. — Почти излезе от сянката на дърветата, но се дръпна назад и вдигна ръка пред лицето си. — И както обикновено, все още си въоръжен до зъби.

Помислих, че говори за скрития кинжал на крака на Люк, но очите му бяха приковани в ключа на шията ми. Люк кимна с глава.

— Повече от обикновено.

Брендън повдигна фидела си, прекрасен инструмент, покрит с някаква рисунка или позлата от преплетени цветя и лози.

— Щях да те помоля да посвирим заедно, но знаеш, че не мога да понасям такива глупости. Можеш ли да го махнеш, за да се позабавляваме като в добрите стари времена?

Люк поклати глава и ме погледна. Изражението му беше толкова закрилническо и собственическо, че по тялото ми премина топла вълна.

— Страхувам се, че този път няма да стане. Съжалявам.

Уна — по-крехка от Брендън, със светла коса, разпиляна по раменете й на няколко дебели плитки — се обади от дърветата с подигравателен глас:

— Виж как сияе, когато гледа към нея.

Брендън я стрелна намръщено през рамо и се обърна отново към нас, като този път насочи вниманието си към мен и арфата ми.

— Значи ти си другият глас, който чух. Свириш толкова добре, че почти можеш да минеш за една от нас. — Люк ме погледна бързо и разбрах, че това беше невероятен комплимент.

Стоях там и се мъчех да си спомня какво се разказваше в старите приказки относно етикета при среща между хора и феи. В главата ми препускаха само отделни пасажи: че трябва да си вежлив, да не ядеш храната им и да изхвърляш излишните дрехи, за да се отървеш от малките досадни домашни духове, но не бях сигурна, че някоя от тези истории щеше да ми е полезна в този случай. Спрях се на любезността — винаги върши работа с клиентите на мама по нейните кетъринг партита.

— Не съм убедена, че това е възможно, но все пак съм ви изключително благодарна за думите.

Комплиментът ми предизвиква нещо като половин усмивка на устните на Брендън и вътрешно въздъхнах от облекчение, че съм отговорила правилно.

— Мисля, че ще изпиташ много по-силно удоволствие да свириш с нас, отколкото в своя свят — отвърна той. — Навярно знаеш, че Люк Дилън и музиката му не са съвсем типични за вашия вид.

Гласът на Уна се чу от притеснително близко разстояние:

— Учил се е от най-добрите.

Обърнах се и видях, че е на няколко стъпки от нас, но в същия момент усетих как Люк застава зад мен и ме прегръща закрилнически. Гласът му беше мил въпреки твърдата хватка, с която ме беше обгърнал:

— Не че не ти вярвам, Уна…

Тя се усмихна и се завъртя грациозно из тревата.

— О, Брендън, виж само как я държи.

Брендън ни изучаваше, без да се усмихва.

— Значи това е Диърдри? Чух слухове, носещи се из Тир на Ног16, за Люк Дилън и неговото неподчинение. Как мъж, който не е изпитвал любов към никого, сега е попаднал в нейния плен.

Гласът на Люк беше тъжен:

— Вярно е.

Лицето на Брендън беше отражение на лицето на Люк.

— Неподчинението е качество, което ние почитаме, но не мисля, че ще имаш полза от него. Кралицата е ревнив владетел. — Погледна към мен. — Знаеш ли каква съдба го очаква, задето е пощадил живота ти?

— Не ме е молила да го правя — намеси се Люк.

Уна пристъпи към нас по-близо, отколкото Брендън — явно желязото не й влияеше толкова много. Очите й се вгледаха в моите, почувствах се напълно замаяна и потънах в тяхната лишена от време зелена дълбочина. После тя се усмихна и в ъгълчетата на очите й се появиха малките весели бръчици на смеха.

— Обичаш ли го?

Люк застина напълно неподвижно зад гърба ми. Имаше милиони причини, поради които трябваше да кажа „не“, но верният отговор беше само един, макар да изглеждаше напълно нелогичен, дори и на самата мен.

Кимнах с глава.

Люк издиша дълбоко.

Сред акациевите дървета, на полуосветеното от замиращата слънчева светлина лице на Брендън се видя как веждите му се свиха сериозно.

— Интересно. Много е трудно да разбереш хората — дори и теб, Люк Дилън, а ти толкова приличаш на нас.

Уна се върна с танцова стъпка до Брендън и го докосна нежно с ръце по гърдите и гърба, докато кръжеше около него.

— Не чу ли музиката им, приятелю мой? Чувал ли си някога преди човешко същество да създава такава музика? Може би това е любовта.

Зад гърба ми гласът на Люк прозвуча спокойно, изпълнен със симпатия.

— Това е просто музика, нищо повече.

— Не, това е симптом — каза Брендън, сякаш любовта беше болест, която поразяваше само хората. Но в гласа му имаше нотка на нежност или дори уважение. — И двамата сте глупаци.

Измъкнах се от прегръдката на Люк.

— Кажи ми защо? Моля те, ще ми разкажеш ли за Люк, след като той не може? — Почувствах как три чифта изненадани очи се втренчиха в мен, но продължих. — Искам да знам кой го контролира и какво му пречи да прави това, което иска. Сигурна съм, че знаеш. — Спомних си, че феите обичат вежливостта, затова добавих: — Моля те.

Уна погледна към Брендън с вечно усмихнатото си лице.

— О, Брендън, направи го. — Произнесе „Брендън“ леко саркастично, подигравайки се с имената, които Люк им беше дал. — Може и да имат шанс, ако тя знае. А това би ме зарадвало.

Брендън се намръщи и отвърна троснато:

— Не знам нещо да е успяло да те зарадва от четиристотин години насам.

— Това ще успее. Виж как Люк Дилън е застанал зад нея въпреки волята на Кралицата…

— Затвори си устата! — каза рязко Брендън и репликата му прозвуча толкова съвременно и гаменско, че за малко да се разсмея. — Не й давай нищо просто така. — Погледна ме. — Какво ще ми дадеш в замяна, ако ти разкажа историята?

Уна се засмя и се отдалечи от Брендън с танцувална стъпка, въртеше се и се въртеше из тревата, за да се приближи до нас.

Бях объркана. Не знаех от какво биха могли да се интересуват феите, но бях сигурна, че едва ли е нещо, което ще ми се иска да им дам доброволно. Устните на Люк докоснаха ухото ми, докато ми прошепваше:

— Песен.

— Измамник — каза Уна, доближавайки се съвсем близо до мен.

— Млъкни! — Брендън се обърна към нея, а тя се усмихна лъчезарно на неговото раздразнение. — Никога ли не млъкваш?

— Ще ти дам песен — казах аз. — Не коя да е песен. Тази я написах сама.

Брендън се престори, че обмисля предложението ми, но въпреки неразгадаемата странност на лицето му можех да видя, че сделката е направена.

— Така е честно. Започвай.

Погледнах към Люк и той ми кимна. Настаних се зад арфата, пръстите ми трепереха от нерви, каквито обикновено не изпитвах, и започнах да свиря най-трудната мелодия, която някога бях писала — бърза, сложна и красива. Изпълних я прекрасно, защото така трябваше да бъде. Когато свърших, се изправих отново и погледнах към Брендън в очакване.

— Малко ти завиждам — каза той. Лицето му изглеждаше така, сякаш наистина го мисли, и си спомних как Люк ми каза, че някои от Тях са готови да убият, за да се сдобият с нечий глас. Вече му вярвах.

— Освен това си малко по-висок — засмя се Уна, завъртя се в кръг около беседката и отново застана до него. — Няма вероятност някой от нас да се промени.

Брендън не й обърна внимание и ми проговори, въпреки че гледаше към Люк:

— Цялата история ли да ти разкажа? — Продължи, без да изчаква отговора ми. — История за блестящ млад мъж, единствения син на крал, син, който отказал да убие враговете на баща си на бойното поле? Чиято душа се лутала в неземни пространства, докато той мечтаел и сънувал? Който свирел такава музика, че карал феите да завиждат? Който имал златна коса и лице, с което можел да изкуши дори кралицата на феите?

— Много поетично — изръмжа Люк зад гърба ми.

Брендън се усмихна за първи път.

— Много добре. Какво ще кажеш тогава за млад мъж на име Люк Дилън, който по време на слънцестоене отишъл на място, където не трябвало да бъде, и бил отвлечен от създание, което наричало себе си „кралицата на феите“. „Ела насам“, му казала тя…

— „И ме целуни!“ — изпищя Уна. — „Обичай ме! Загивам в затвора, който сама си издигнах!“

— Млъкни! — каза Брендън. — Тя поискала да я ухажва, но той й отказал — никой никога не го бил правил дотогава. — Уна повдигна малкия си кожен барабан от земята, удари го с дланта си и из поляната се разнесе зловещ тътен. И още веднъж, и още веднъж… Брендън се опита да надвика силното думкане. — И така, възползвайки се от терзанията на мечтателната му душа, тя я изтръгнала от него и я затворила в клетка, далече от тялото му.

В главата ми се появи картина на спомените на Люк: ръка, която сграбчва врата му отзад, той пада на колене, дъхът му излиза от устните под формата на гълъб…

— И тя превърнала мъжа, който не искал да убива, в свой убиец, защото й доставяло удоволствие да гледа как той страда. И той е обречен да убива, защото ако не се подчинява на заповедите й, тя предава пленената му душа на безграничните мъки на ада. И той убива. Всички феи познават тази легенда; как тя го използва, за да преодолеем непоносимостта си към желязото; как нейните врагове падат под острието на кинжала му.

Люк извърна встрани лице, цялото му изражение излъчваше болка.

Брендън продължи, очевидно му доставяше удоволствие да разказва историята:

— Той постоянно я умолява да го освободи, но нашата жестока кралица няма милост и не прощава никому. Споменът за отказа му е толкова жив в съзнанието й, сякаш е станало днес, а не преди векове, и затова винаги му отказва. И той продължава да убива за нея. Той е хрътката на Кралицата; ловува така, както никоя фея никога не го е правила — не умира, но и не е жив. И така ще бъде, докато убиването не го унищожи и той не открие себе си отново. Но дали Кралицата ще позволи играчката й да умре, особено по негова собствена воля и със смъртта, която сам си е избрал?

— Никога! — извика Уна. Люк затвори очи.

Брендън й хвърли сърдит поглед.

— Носи се мълва, че Кралицата е използвала единствената си дъщеря в зловещ ритуал, за да възкреси своя любим убиец. Каквото и да е направено, едно е ясно — той не е умрял. И убива отново и отново за нея, докато душата му вехне в далечната клетка. Докато срещнал момиче със същото име като кралицата — само че тази Диърдри спечелила любовта му. И Люк Дилън не я убил.

Брендън млъкна.

— Все още — добави Уна. Погледна към коляното на Люк, сякаш можеше да види скрития под панталона кинжал.

Не знаех какво да кажа. Исках да хвана ръката на Люк, но той стоеше на няколко крачки от мен, обвил ръце около себе си, с втренчен поглед към края на дърветата, където все още имаше ивица слънчева светлина.

— Поел си риска да попаднеш в ада заради мен?

— Не става въпрос за риск — отговори вместо него Брендън. — Кралицата не ще забрави това предателство.

Гласът на Люк беше спокоен.

— Не ме интересува.

Уна въздъхна.

— Толкова е благороден…

Брендън пристъпи към акациите, достатъчно надалече, за да се освети отново лицето му.

— Не те интересува само защото все още не познаваш ада. Ако…

Люк се обърна към него и му се озъби:

— Не се опитвай да ми обясняваш за ада! Живея в него през последните хиляда години. Прекарах хиляда години, като всеки ден си пожелавах да не се бях раждал. — Посочи ме е пръст. — Тя е единствената, която ми показа, че си струва да живея, и ако всичко, което ми остава, са няколко месеца или дори дни с нея, то това е повече, отколкото някога съм се надявал да имам. Наистина ли мислиш, че Бог ще ми прости за пролятата от ръцете ми кръв, дори ако душата ми някой ден бъде освободена? Ще отида в ада, независимо какво ще стане. Нека изживея жалката си безнадеждна любов, докато мога. И ще се опитам да се престоря, че всичко ще бъде наред…

Поставих ръка на очите си, за да прикрия сълзите си.

От другата страна на беседката Уна наблюдаваше с интерес стичащите се между пръстите ми сълзи.

— Може ли да получа една?

Прехапах устните си и я погледнах.

— Какво ще ми дадеш в замяна? — успях да се насиля да кажа.

— Услуга — отвърна тя незабавно. — А имаш нужда от колкото можеш повече от тях, повярвай ми.

Избърсах лицето си и протегнах ръката си извън беседката. Една сълза се откъсна от пръстите ми и стоящата на няколко сантиметра от мен Уна я хвана с изпъната длан. След това изтича към акациите, усмихната както винаги. Преместих погледа си от нея към Люк, който се взираше в мен. Не можех да разгадая изражението му.

— Целуни ме — казах аз. Когато той не се помръдна, настоях: — Моля те.

Люк се приближи до мен и ме стисна силно в прегръдките си, с лице заровено в шията ми. Прегърнах го и аз и двамата стояхме така безмълвно в продължение на най-дългата минута в света. После той повдигна глава и ме целуна нежно по устните. Усетих вкуса на кръв от устната му там, където я беше прехапал по-рано.

— Диърдри?

При звука на гласа се откъснахме един от друг и аз замижах към здрача, опитвайки се да различа кой идва към нас. Брендън и Уна бяха изчезнали. Новопоявилата се фигура беше два пъти по-едра от тях, взети заедно.

— Мисис Уоршоу?

— Да. Какво правиш тук? — Тя се взираше в нас, очевидно в недоумение.

Чувствах се странно неориентирана, върната така грубо отново в реалния свят, и посочих плахо с ръка към арфата.

— Дойдох за тържеството.

Мисис Уоршоу вдигна изненадано ръка към устата си.

— Да не би да си тук от седем и половина?! Божичко, Диърдри, тържеството е другата седмица!

О.

Опитах да се съсредоточа.

— Майка ми каза, че е тази вечер. А и масите…

— О, скъпа, не. Вчера имахме прием по случай сватбата. Тържеството е другата седмица. Божичко. И си чакала през цялото това време? Със…

— Люк — казах и веднага добавих: — Приятеля ми. — Моят свръхестествен, обречен, великолепен, убийствен приятел.

— Ами… влезте вътре и хапнете нещичко. Скъпа моя, не мога да повярвам, че сте стояли навън през цялото време. Тъкмо се върнахме от града и чухме гласове в двора.

— Много мило от ваша страна — казах аз, — но наистина трябва да тръгваме. Баба ми е в болница, може би затова мама е объркала датите…

И тогава мисис Уоршоу изригна във вулкан от съчувствие и ни изпрати да си ходим с торба с курабийки, приготвени от личния й готвач (имат си личен готвач!), и с молба майка ми да й се обади, щом има новини за състоянието на баба.

Качихме се в „Буцефал“ и около минута мълчахме в мрака на колата.

Люк въздъхна дълбоко.

— Ами… — погледнах към него — Уна ми хареса. Донякъде.

Той се усмихна насила.

— И тя те хареса.

Тръгнахме си от несъстоялия се купон. Зяпах през прозореца навън в мрака и си мислех как тази нощ изглежда като всяка друга лятна нощ от живота ми, а никой не знае колко различна е всъщност. Ореол от бяло-зелена светлина, изпълнен с жужащи насекоми, ограждаше уличните лампи по главната улица на града. Лампите осветяваха спокойните, празни тротоари. На това място животът спираше след залез-слънце. Имах чувството, че с Люк сме единствените будни в този град на спящи улици и хора.

Умирах от глад. Обикновено след късно свирене някъде с назначения ми „шофьор“ се отбивахме до „Лепкавото прасе“ и си вземахме по някоя пържола или сандвич с току-що спечелените ми пари. Този път обаче нямаше свирене, а и нямах никакви пари у себе си. Може би беше глупаво, като се имаше предвид какво бяхме преживели заедно, но не исках да моля Люк да ми купува вечеря. Не исках и да го моля да спре, за да извадя курабийките на личния готвач на Уоршоу от багажника, защото това щеше да бъде подмолен начин за измолване на вечеря.

Затова просто си седях в колата с агонизиращ от глад стомах и си мислех как мама беше объркала датите на тържеството. Колкото повече мислех за това, толкова по-притеснително ми се струваше — мама, човекът-компютър, се беше провалила на елементарна задача. Чуждите родители можеха и да объркват такива подробности като дати и дни. Мама живееше заради тях.

И двамата подскочихме от изненада, когато в колата се разнесе някаква мелодия. След секунда осъзнах, че е глупавият ми телефон. Номерът, който се изписваше, ми беше непознат. Името над него обаче знаех: Сара Мадисън.

Погледнах към Люк.

— Сара е. — Натиснах копчето внимателно и вдигнах телефона до ухото си. — Ало?

— Диърдри? Това е телефонът на Диърдри, нали?

Говореше много високо. Беше ми странно да чувам гласа й, без да я виждам срещу себе си — чувствах, че нещо липсва без гледката на бюста, изскачащ от униформата й, за да подчертае индивидуалността й. Отместих телефона малко по-далече от ухото си.

— Да, Ди е.

— Обажда се Сара. — Без да ме изчака да кажа нещо, продължи: — Виж, трябва да ми кажеш веднага. Нали вие двамата си правехте шега с мен там, в „Дейв“? Трябва да ми кажеш, защото не съм… не съм на себе си, откакто се прибрах у дома, и наистина трябва да знам.

Не исках да я лъжа. Не и когато Луничавия перко можеше да се опита да се добере до нея, ако не успее да стигне до мен.

— Не беше шега, Сара. Не бих ти причинила това. Знаеш, че не бих.

— Да, да, така е… Не се бях сетила за това. Уф, да… Просто ми е трудно да… сякаш са ме цапардосали по главата или съм се надрусала… Имам предвид… той изведнъж се превърна във… О, майчице! Никога няма да погледна заек по същия начин вече!

Люк не се усмихна, но ъгълчето на устните му се повдигна лекичко нагоре и аз не успях да се въздържа и се изсмях.

— Виж, Сара, трябва да бъдеш много внимателна. Не знам какво точно искат Те. Може би никога повече няма да видиш някого от Тях, а може и да видиш. Вземи нещо желязно у себе си — ще Ги държи далече от теб.

— Аха. Разбрах го след сцената с ръжена. Беше суперяко! А Те какви са? Всичките ли са готини момчета на външен вид?

Стомахът ми изкъркори и се закашлях, за да го прикрия.

— Ами… не всички. Някои от тях са направо смъртоносно красиви момичета.

— Ясно, като мен — каза Сара.

Мина доста време, докато осъзная, че се шегува. Засмях се, а Сара продължи:

— Добре, наистина се шегувах. Значи Те наистина съществуват. Няма нужда да ходя в лудница и да започна да вземам „Прозак“ и някакви други лайна, нали?

— Точно така — казах аз, недоволна от собственото си колебание. — Наистина съществуват… а другото си зависи само от теб.

Последва нова пауза и сега Сара се засмя. Дали това, че ни бяха нужни светлинни години, за да схванем шегите си, беше знак, че живеем на други планети?

— Добре, ясно. Благодаря ти, сега съм по-добре.

Погледнах към Люк.

— Ъъъ, обади ми се, ако видиш някой друг от Тях, става ли?

— Да, разбира се, абсолютно. — И двете затворихме и аз се втренчих в телефона в ръката си. Да не би светът да полудяваше? Сара Мадисън ми се обади и ме разпитва за феите, сякаш обсъждахме училищни клюки. Мисля, че самият факт, че Сара ме потърси, бе по-разтърсващ от частта с феите. Имах чувството, че с невидимостта ми в гимназията беше свършено тъкмо когато започнах да я намирам за много удобна.

Колата намали и зави към някакъв паркинг. Погледнах към табелата пред нас — светещо неоново прасе със светеща неонова усмивка. „Лепкавото прасе“.

— Нали винаги идвате тук?

Погледнах въпросително към Люк, който ми отвърна с невинно изражение.

— Да, така е.

Той направи гримаса.

— Добре де, видях го в спомените ти. Познах табелата. Гладна ли си?

Кимнах и направих признанието на годината.

— Може и да похапна малко.

Люк изглеждаше облекчен.

— Благодаря ти, Господи! Направо умирам от глад. Хайде, ще те черпя вечеря.

Обзе ме чувство на вина: аз ям навън, а мама ме чака вкъщи, сгрешила датите.

— Може би трябва да се обадя на мама.

Люк застина с ръка на дръжката.

— Защо? Тя мисли, че още си на тържеството, а ако й се обадиш, ще трябва да й кажеш, че не си. Искаш ли да водиш този разговор точно сега?

— Това — отвърнах аз, отваряйки вратата — е много добър аргумент.

Той заобиколи колата, дойде от моята страна и ми подаде ръка. Лицето му беше осветено в червено от табелата на усмихващото се прасе. Поех ръката му и се замислих дали някога ще ми омръзне това усещане, което изпитвах, когато пръстите му докосваха моите. Пресякохме празния паркинг и влязохме в прохладния ресторант. Дежурната сервитьорка (не онази, която беше очарована от Джеймс) ни поведе към свободна маса за двама.

Люк се настани на стола от едната страна, а аз се спрях за секунда пред масата, потропвах с пръсти по бедрата си и се разкъсвах между дръзката Диърдри и нормалната Диърдри.

Той повдигна въпросително вежди.

— Какво?

Взех решение и се настаних на мястото до него, притиснах се силно и толкова внезапно към тялото му, че направо му изкарах за секунда дъха.

— Аз съм парен валяк! — казах.

Люк се засмя и лекичко ме побутна назад.

— Ама и ти си странна птица!

— Кой го казва само!

Седяхме рамо до рамо и зяпахме мърлявото пластмасово меню като нормална двойка, а не като владееща телекинеза откачалка и убиец на служба на феите без душа. Позволих си малко свобода на въображението и си представих как излизаме на среща — Люк като обикновен тийнейджър и аз като обикновено момиче. Ще похапнем същите сандвичи с барбекю, които винаги си вземаме, след това ще станем от масата, той ще ме хване за ръка и ще отидем до колата му. Ще ми позволи да карам, защото знае, че това ми харесва, и ще правим всички други неща, които правят нормалните гаджета, когато са на среща. Ще отидем до Смитсоновия институт и ще се опитаме да разтълкуваме модерното изкуство. Или на кино, където ще гледаме някой тъп екшън и ще се смеем на мелодраматичните моменти. Ще се помотаем из градския парк и ще гледаме как лятото изчезва зад хоризонта; ще загубя девствеността си под прикритието на дърветата, щедро прострели над нас листата си. Когато зимата дойде, той ще държи измръзналите ми ръце и ще ми казва колко много ме обича и че никога няма да ме напусне.

Очите ми минаваха вече десет пъти по до болка познатото меню, но не виждах нито една дума.

— Така ли ще бъде? — попита ме нежно Люк и аз знаех, че си мисли същото като мен.

Кимнах с глава.

— Това ще бъде нашето място. — Погледнах го, все още не бях свикнала с близостта му, а мракът отвън ме караше да се чувствам още по-странно. Усещах как част от мен — тази част, която се беше пренесла в съзнанието на Люк по време на малкото ни упражнение по разчитане на мисли — цялата се наелектризира.

Той се намести на стола си, за да ме погледне по-отблизо.

— Дарбата ти… усилва ли се след настъпването на нощта?

Затова ли се чувствах толкова жива в момента?

— Не знам. Защо?

— Нейната е най-силна, когато слънцето залязва, затова си помислих, че и при теб е така. — Люк захлупи ръцете ми със своите и ме придърпа към себе си. — А и имам едно особено усещане за теб точно в момента. Като че ли някой те зарежда с чисто нови батерии.

Ето го пак, сравнението с тази далечна кралица, която го е поробила — не бях сигурна, че ми харесва. Гласът ми стана съвсем леко по-хладен:

— Имаш ли такова особено чувство и за Нея, когато силата й се зарежда?

— Не. Но не бих си губил времето да се занимавам сега с Нея. Само ти си в мислите ми. Не ми остава място за никой друг.

Погледнах го в очите, видях, че се усмихва, и най-накрая потвърдих.

— Наистина се чувствам странно. А и напоследък не спя добре нощем. Смяташ ли, че това има нещо общо?

Люк сви рамене.

— Звучи напълно вероятно, нали? То… — прекъсна се по средата на думата, защото сервитьорката дойде да вземе поръчката ни. Никой от нас така и не прочете менюто, затова поръчах обичайния сандвич със свинско и за двама ни и тя се запъти към кухнята, вероятно доволна да се отърве от последните си клиенти за вечерта.

Люк продължи:

— Искам да упражняваш повече дарбата си.

Задавих се с глътка чай.

— Мислех, че не искаш Тя да разбере какво умея.

Той проговори бавно, сякаш не беше напълно сигурен в това, което казва:

— Това беше тогава — заради нещата, които Тя ми причиняваше. Предполага се, че никой, освен Нея не би могъл да прекрати… мъченията. Тя щеше да разбере, че си била ти, ако огънят угаснеше. Ако тренираш телекинезата си дискретно, Тя няма да разбере, докато вече не е прекалено късно.

— Прекалено късно за какво?

— За Нея — за да разбере, че си се научила да се грижиш за себе си и че е по-добре просто да те остави на мира.

Някак си не бях убедена, че допълнителните упражнения по телекинеза ще ми осигурят безопасност в тази ситуация.

— Мислиш ли, че може наистина да стане?

Люк се наведе към мен и докосна леко с устни бузата ми, дъхът му прогори кожата ми — усещането беше опияняващо.

— Това искам да стане. — Затворих очи и сведох лицето си към неговото. Не можех да не забележа, че не спомена нищо за своята безопасност. С колко време разполагахме? Ако кралицата наистина изпрати душата му в ада, какво щеше да стане с онази част от мен, която беше свързана с него?

— Запали двигателя ми — прошепна Люк в ухото ми.

Отворих широко очи.

— Кажи ми, че не ми прошепна току-що: „Запали двигателя ми“.

Усмивката му беше игрива.

— Искаш да те излъжа?

— Предполагам, че няма да ми дадеш ключовете — изхленчих аз. — В случай, че говориш буквално, а не правиш някои мръсни намеци.

Той се ухили още повече и посочи към прозореца.

— Виж, лесно е. Колата е точно срещу нас, под табелата.

— Това брои ли се за дискретно? Какво ще бъде тогава недискретното? Да удуша Елинор?

Люк се престори, че обмисля идеята ми.

— Определено ще бъде недискретно. Изкушаващо, но недискретно.

Въздъхнах тежко и се почувствах глупаво, когато се приведох напред на масата, за да погледна по-добре колата. Свъсих вежди и се опитах да си припомня чувството на затопляне, което бях усетила между очите си, когато размених спомените ни на гробището.

Нощта се притискаше към прозореца, нахлуваше в очите ми и видях призрака на „Буцефал“ някъде вътре в главата си. Бях там, в колата. Но как се предполагаше да запаля проклетото нещо? Мислено очите ми пробягаха по скоростния лост и се насочиха към двигателя, забелязвайки странни детайли, които до този момент бях пропускала — като касетата на „Джетро Тъл“ в касетофона и тъмните изтъркани отпечатъци по калъфа на волана на местата, където Люк го държеше. Опитах се да си представя ключ, но образът се изплъзна неуловим от съзнанието ми.

Ако знаех как въобще функционират двигателите на колите, щях да измисля нещо по въпроса, но си спомнях само смътно за някакви вътрешни експлозии. Можех да си представя това и с моя късмет щях да взривя скапаната кола. А може би усложнявах прекалено много нещата. Запали се! — пожелах си настървено, Запали се!

Беше безсмислено. Нищо не ставаше. Образът на колата отплува надалече, заменен от червената пластмаса на столовете от другата страна на масата.

Люк прошепна в ухото ми:

— Назови го по име.

Буцефал, помислих си аз. Внезапно образът на колата се появи отново в главата ми, очертавайки ясни линии около мен, сякаш седях вътре в нея, около нея и над нея едновременно. Виждах буталата под капака, спирачките, педалите, двигателя, седалките, всичко, в един и същи миг. Буцефал, запали се!

Посред паркинга изведнъж светнаха фарове и ни заслепиха, но преди това успях да видя как колата направи рязко движение, след като двигателят в нея се събуди за живот.

Сервитьорката постави две чинии пред нас.

— Ето ни и сандвичите! — каза Люк, греейки по-ярко, отколкото светналите фарове на „Буцефал“.

След като момичето си отиде, погледна към мен, в ъгълчетата на устните му отново се беше появила онази крива усмивка.

— Така ли ще оставиш колата? Трябва да знаеш, че в онзи свят не ми плащат заплата, така че имам някои притеснения относно цената на бензина.

Опитах се да убедя двигателя да угасне, но гой продължи да ръмжи. Най-накрая се наложи Люк да стане от масата и да отиде да го изключи. Наблюдавах го през прозореца — дългунеста фигура тича към колата, влиза вътре и опипва няколко секунди около волана, след това отваря капака и бърника нещо под него. Затръшна капака, качи се отново вътре и след няколко секунди колата сведе „муцуната“ си напред и светлините угаснаха.

Той се върна в ресторанта и се настани отново до мен, леко задъхан.

— Ти си като малка атомна бомба, знаеш ли? Доста се измъчих, докато изключа двигателя.

Не можах да се удържа и се усмихнах. Вместо да се разтреперя от стрес, както правех, когато посред бял ден успеех да преместя нещо, сега се почувствах страхотно — сякаш черната нощ отвън пулсираше вътре в мен и през цялото ми тяло като някакви странни, тежки баси преминаваха огромни вълни от енергия. Чувствах се така, сякаш всеки момент щях да изкрещя от вълнение, но когато най-накрая успях да намеря думите си, от устата ми излезе обикновен въпрос:

— Откъде знаеше, че трябва да използвам името на колата?

— Те смятат, че имената са изключително важни, помниш ли? И наистина е така.

Намръщих се.

— Затова ли никой не може да си спомни твоето име?

Люк кимна и избоботи с пълна уста:

— Имената са начин да задържиш някого в съзнанието си. Повечето хора изобщо не помнят мен, не само името ми.

— Но аз те помня. Мога да кажа и името ти: Люк Дилън. И Те също могат. Поне Брендън го каза.

— Те виждат нещата по различен начин. Предполагам, че и при теб е така. Голяма изненада. — Докосна ме в ъгълчето на устните ми, където се предполагаше, че е усмивката ми. — Яж си сандвича.

Спомних си, че съм гладна, и двамата изядохме сандвичите си в мълчание. Когато приключихме, Люк прехвърли ръка през раменете ми и ме придърпа към себе си. Отпуснах глава на гърдите му и се заслушах в старите хитове, звучащи от уредбата; усещах студения допир на пластмасовия стол на гърба си, но не обръщах внимание. Помислих си отново, че макар „Лепкавото прасе“ да изглеждаше както обикновено, тази нощ не приличаше на никоя друга нощ от живота ми.

Люк се приведе към мен и прошепна в ухото ми:

— Иска ми се да мога да го споделя с теб. — Нещо в дъха му, докосващ кожата ми, в пръстите му, галещи шията ми, и непознатата вълнуваща нощ, напираща през прозорците отвън, накара стомаха ми да се преобърне. Станах, сграбчих ръката му и го дръпнах рязко от масата.

— Да излезем навън.

Изчаках, докато той оправи сметката и изчисли бакшиша, и след това го изкарах от ресторанта. Озовахме се пак в мъждивата червеникава светлина на паркинга. С всяка стъпка, която правех навътре в нощта под погледа на бледата луна, наблюдаваща ни отвисоко, имах чувството, че сменям кожата си; като че ли отлепвах тежките плочи плът и под тях се разкриваше чисто ново ярко, сияйно създание. Обграждаше ме стена, която бях издигала шестнайсет години, и с всеки удар на сърцето ми от нея се отчупваха късове. Бях напълно разтърсена и променена и когато стигнахме колата, още преди да успее да си намери ключовете, го целунах. Луда, неконтролируема целувка. Устните ми, притиснати в неговите, ръцете ми, обвити около врата му.

Явно Люк беше изненадан, защото минаха няколко секунди преди да ме прегърне и да ме целуне в отговор, пръстите му мачкаха тениската ми. Имаше нещо сурово и честно в целувките ни, полъх на страх, на предстояща загуба, която не можехме или не искахме да си признаем. Той ме стисна, отлепи ме от земята и ме постави на капака на колата, така че да не ми се налага да се повдигам на пръсти, за да го целуна, и аз усетих вкуса на кожата му, на врата му, на лицето му, на устните му, докато не ми остана дъх, а после обвих крака около него и го целунах още по-силно.

Телефонът ми вътре в колата звънна, съвсем тихо, но все пак се чуваше. Не исках да го вдигам. Не исках тази нощ да свършва, защото не знаех какъв щеше да бъде утрешният ден. Но Люк се освободи от прегръдката ни и зарови главата си в косата ми, останал без дъх.

— Трябва да се обадиш.

Исках да кажа „не“. Но докато се опитвах да измисля как да оправдая отказа си, той ме свали от капака на колата и извади ключовете си. Телефонът беше спрял да звъни, когато го взе от седалката и ми го подаде, но номерът на родителите ми все още беше изписан на дисплея под думите „пропуснато обаждане“.

Стоях отвън до колата и потръпвах без причина, докато набирах „обратно позвъняване“ и вдигах телефона до ухото си. Люк застана до мен, прегърна ме през гърдите и допря лицето си до моето.

— Диърдри? Къде си? — в гласа на мама долових непозната до момента нотка.

— В „Лепкавото прасе“. Ние…

— Трябва да си дойдеш вкъщи. Веднага.

Не очаквах такова нещо. Може би радарът й за непорочност се беше развалил.

— Тъкмо свършихме с вечерята си. Тържеството…

— Диърдри, ела си вкъщи. Важно е.

Мама затвори, а аз се взирах няколко секунди в телефона, преди да преразкажа думите й на Люк. Той схвана бързо ситуацията и ме бутна рязко в колата.

— Добре, влизай вътре.

Настаних се на мястото си, нещастна от развоя на събитията.

— Не искам да си тръгвам.

— Нито пък аз — каза Люк. — Но нещо се е случило. Трябва да отидем.

Изминахме краткото разстояние от ресторанта до нас за нула време. Всички светлини в къщата бяха запалени и през кухненския прозорец видях движещи се силуети. Люк ме хвана за ръката и двамата влязохме вътре. Мама беше в жълтата ни кухня, крачеше насам-натам като тигър в клетка, със странно изражение на лицето. През отворената кухненска врата виждах татко, който говореше по телефона. Мама застина на място, когато чу вратата да се отваря и закова очите си в мен.

— Диърдри. — Погледът й се плъзна по мен, надолу по ръката ми до вплетените ни с Люк пръсти, и тя сякаш цялата се вкамени. После направи две крачки към нас и отскубна ръката ми от ръката на Люк.

— Мамо! — извиках аз.

Но тя държеше ръката ми в желязна хватка и я повдигна, за да погледне пръстите ми.

— Носиш пръстена на баба си. Това е нейният пръстен.

Погледът й ме уплаши; издърпах със сила ръката си от нея.

— Даде ми го на рождения ми ден.

— Носиш нейния пръстен — повтори мама. — Носила си го през цялото време, още отпреди комата.

Отстъпих назад от това странно създание с обезумели очи, което беше влязло в тялото на майка ми. Люк ме подкрепяше с ръка, опряна на гърба ми.

— Тя ми го даде. На алеята пред вкъщи.

Мама посочи към него без думи, пръстите й трепереха, а после ги сви в юмрук. Най-накрая намери думите си и ги изстреля срещу мен:

— Тя е мъртва.

Странно, помислих си за емоцията, която би трябвало да изпитвам, но не я изпитвах, като безпристрастен изследовател от „Нешънъл Джиографик“, който внимателно наблюдава събитията и ги записва в бележника си. Диърдри открива, че е натъжена от новината за смъртта на баба си, и нещо повече, внезапно е обхваната от страх за живота на останалите си близки и приятели.

Но всъщност не чувствах тези неща. Знаех, че би трябвало, но не изпитвах абсолютно нищо, все едно току-що бях влязла в кухнята и мама ми се караше, че съм закъсняла.

— Чу ли ме? — Мама май не забелязваше, че и Люк е тук. — Тя е мъртва. Обадиха ни се от болницата. Баща ти в момента разговаря с лекарите.

— Как? — успях най-накрая да кажа.

Гласът на мама потрепери.

— Има ли значение?

— Тери? — Дълбокият и спокоен глас на татко се чу от другата стая. — Би ли дошла за малко?

Мама влезе в дневната, кухнята ми се стори празна и гола без нейното трескаво присъствие. Не исках да поглеждам към Люк. Не знам защо. Може би защото щеше да погледне лицето ми, да види, че по него няма сълзи, и да разбере, че съм ужасен човек. Телефонът в джоба ми изписука; получих есемес — явно машината не осъзнаваше, че това не е обикновена нощ и точно сега имах нужда от мълчание.

Люк се протегна, хвана ме за рамото и ме завъртя към себе си.

— Може да поплачеш по-късно, Ди. Сълзите ще дойдат. — Погледна ме с присвити очи. — Трябва да разбера какво е правила, преди да изпадне в кома. Работела е по нещо, което е трябвало да защити семейството ти. Трябва да го взема оттам.

Мъката не успя да се пробуди в мен, но страхът направо ме заля.

— Не отивай. Моля те, не отивай.

— Сега говориш така, но как ще се почувстваш, ако се обадят от болницата и ти кажат, че това се е случило и с баща ти? — Повдигна брадичката ми. — Така мисля аз. А ти?

Почувствах как сълзите ми бликат от очите, но не по правилната причина. Позволих му да целуне нежно устните ми и да ме прегърне, преди да излезе през кухненската врата.

В другата стая чувах как родителите ми спорят. Татко говореше с неговия тих глас, а мама му крещеше. Стоях сама в бледожълтата кухня, главата ми беше абсолютно празна. После се присетих и извадих телефона от джоба си. Едно непрочетено съобщение.

Беше от Джеймс и като половината от есемесите бе получено със закъснение — изпратено беше три часа по-рано. Отгоре бе написал обичайното име на съобщенията, което използвахме за всичките си безкрайни послания, за нещата, които бяха прекалено сериозни, за да си ги казваме лично — „дълбоки мисли“.

Отворих го.

Седнах на плочките и хванах главата си с ръце, слушайки как майка ми продължава да крещи на баща ми; питах се кога ли ще започне да ме боли.

Най-накрая събрах цялата си смелост и набрах номера на Джеймс, като наум се опитвах да измисля какво да му кажа, когато вдигне телефона. Той звънеше и звънеше, и звънеше, докато най-после чух гласа му: „Това е пощенската кутия на Джеймс. С набирането на този номер повишихте ранга си на готиност с цели десет точки. А ако оставите съобщение след бийпването, ще получите още десет. Чао.“

Затворих. Никога досега не бях попадала на пощенската му кутия — независимо кое време на денонощието беше или в какво състояние се намираше, Джеймс винаги ми отговаряше.

Почувствах се сама.