Рецепта за успех

Втора главаФилмов маратон

— Аз ще седна там, защото аз донесох дивидитата — каза Уил, като избута Дан от най-удобния стол във всекидневната ни — супер мек фотьойл с дамаска от червено кадифе. Добре де, облегалките му за ръце са малко протрити, пък и част от пълнежа се подава на места от задната облегалка, но като се отпуснеш на него, направо се разплуваш от кеф. Миналата година Уил го намери изхвърлен на улицата и го домъкна у дома с помощта на няколко свои приятели.

— Не, аз ще съм там — настоя Дан. — Мой ред е. Ти седя на него снощи.

След известно бутане и блъскане, те се озоваха на пода, като се боричкаха и скубеха един друг.

— Добре дошли в царството ми — обявих аз. Прекрачих ги, държейки купата с пуканки, които току-що бях направила, и се настаних в оспорвания фотьойл. — Време е за филма — добавих и включих телевизора.

И двамата се изправиха и ме зяпнаха изумени, като видяха, че съм се разположила в почетното кресло. Спогледахме се за миг и избухнахме в смях. Приличахме на смахнати. Аз носех черен костюм и висока заострена шапка като злата вещица, а Дан и Уил бяха маскирани като дяволи, с рога и вампирски зъби. У нас, откакто се помнехме, имаше традиция да се обличаме подобаващо за петъчния филмов маратон. Така ставаше къде-къде по-забавно. Идеята беше на мама. Имаме цял сандък с какви ли не костюми. Някои мама бе правила, други бе събирала от разни разпродажби през годините. В сандъка могат да се открият облекла на вещици, магьосници, клоуни, горили, гигантски зеленчуци и каквото още се сетите. Леля Фийби, вуйчо Кев, леля Пат и вуйчо Ърни също имат принос за неговото съдържание — при всяко свое завръщане от почивка в чужбина носят по нещо. Те също обичат да се преобличат в костюми, ако се отбият да гледат филм у нас.

Дан тъкмо се канеше да скочи върху мен, но аз му се усмихнах и извадих вълшебната си пръчица.

— Говори с нея, защото аз не те чувам.

— Но сега беше мой ред — повтори той.

Замалко да му отстъпя мястото, защото изглеждаше така съкрушен, но не го направих.

— Животът е труден, малчо — казах (Дан мразеше да го наричат така, понеже беше доста дребен за възрастта си). — Ако не ме оставиш на фотьойла, ще кажа на мама, че офейка от физическото миналата събота, така че сядай на дивана, млъквай и да започваме да гледаме филма.

— Няма да посмееш.

— Само опитай.

— Този стол си е мой. Аз го донесох тук, така че само аз би трябвало да седя на него — намеси се Уил, който сякаш също се канеше да ми връхлети. Използвах тайния си коз срещу него.

— О, нима? Ако не ме оставиш на фотьойла, ще кажа на приятелката си Джорджи, че си падаш по нея.

(Това, което Уил не знаеше, бе, че имах тайното подозрение, че и Джорджи също го харесваше, но щях да си запазя тази информация за някоя друга вечер, когато би ми била от полза.)

Уил хваща око. Много момичета от нашето училище въздишат по него. Много е сладък. Строен, с красиво лице и правилни черти. И няма акне (голям плюс). Макар да ми е брат, няма как да не отчета, че е очарователен. Дан също не му отстъпва с плътните си устни и зелените си очи, които всички сме наследили от мама. Като порасне, мадамите ще му се лепят като мухи на мед. Но за момента хич не се интересува от момичета. Само ги блъска, дразни ги и им дърпа косите. И мрази любовните сцени по филмите. Казва, че му се повдига от гледането на хора, които се целуват.

Дан сви рамене, стана и се пльосна на дивана, а миг по-късно Уил го последва наред с Мийтлоуф и Мърмит, които се настаниха на коленете на момчетата. Котките също обичат хубави филми.

— Умно решение — казах аз с широка усмивка.

Уил ми се изплези. Страшно обичам братята си. Сборичкванията им рядко са нещо сериозно. Момчешки истории.

Преди се чудех как ли татко би се справил с безкрайните им дрязги и закачки, но напоследък се сещам все по-рядко за него. Не си заслужава. Ясно е, че няма да се върне. Напусна ни, когато бях на десет. Върна се в Австралия, оставяйки мама сама с нас четиримата. Тогава тя ни събра и ни каза, че това отдавна се е очаквало да се случи (сякаш не знаехме). Никой не бил виновен, просто те въобще не трябвало да се женят, понеже били страшно различни по характер. (Така си беше — чувахме безкрайните им караници от стаите си. Нямаха еднакво мнение за нищо.) Приех, че не си подхождат. Гледала съм сапунки по телевизията и зная как стават тези неща. Но честно казано, не проумявам защо му трябваше да забягва толкова далече, особено като имаше четири деца. Ако някога му попаднеше тест „Да зарежеш децата си“, щеше да получи отлични резултати. Добре, не се разбираше с мама. Ами ние — Андреа, Дан, Уил и аз? С нас се разбираше. Е, не че ми харесваше, когато не беше на кеф и се държеше непредсказуемо. А и се дразнех, като се караха с мама. Но той беше мой баща. А човек си има само един баща. Липсваше ми и в началото, когато ни напусна, го приех много тежко. Почувствах се отхвърлена. Сякаш никой друг не би ме приел, щом собственият ми баща не ме искаше.

Но вече не си позволявам да мисля подобни неща. Твърде болезнено е. Запратих тези мисли в едно кътче на съзнанието си и ги заключих там. Мама е невероятна. Страшно много се старае, но въпреки позитивното й мислене, не й е лесно сама. Парите все не стигат. Сестрите й Фийби и Пат и съпрузите им са прекрасни. Повечето дни наминават, за да помогнат с каквото могат. Много ги обичам и зная, че и те ме обичат. И понеже си нямат собствени деца, направо са ни приели като свои. Когато сме заедно, не се чувствам отхвърлена. Карат ме да се чувствам потребна. Татко изпраща от време на време някакви пари, но не често, защото, както изглежда от писмата му, явно все още не си е намерил работа. Това беше една от основните причини за свадите им. Мама се скъсваше от работа. Докато татко все говореше за работа, но винаги намираше извинение защо още не е започнал такава.

— Подай ми дистанционното — казах, забелязвайки го на масата.

— Ти си го вземи — отвърна Дан. — Не съм ти роб.

— Да, ама си — добавих.

— О, боже! — възкликна Уил, грабна дистанционното и ми го подаде. — Ето, дръж. Понякога си толкова мързелива, Тори.

— Е, и? — рекох и си изхлузих обувките. — Лошо няма. Хайде да гледаме.

Насочих дистанционното и превключих на режим дивиди. Имахме пуканки и филми. А Леля Фийби и вуйчо Кев щяха да се появят по-късно с пица. Очертаваше се да си изкараме готина вечер, като изключим разочарованието ми от по-рано днес, че не мога да изляза с приятелките си.

На връщане от училище реших да не си развалям вечерта и настроението само защото нямах възможност да изляза. Рядко се отчайвам. Понякога само се натъжавам. Но смятам, че е безпредметно да се тормозиш за неща, които не можеш да промениш. Андреа я нямаше у дома. Беше на гости с преспиване, нещо, свързано с литературния клуб. Представяте ли си — преспиване, свързано с клуба й по литература! Тя е на седемнайсет. Петък вечер е. Но вместо да пробва нови гримове, да клюкарства, да обсъжда момчета или пък да гледа интересен филм, сестра ми се занимава с обсъждането на разни книги с приятелките си. Жалка история. Понякога си мисля, че няма нищо общо със семейството ни. Не изглежда като нас. Кожата й е бяла, косата й е руса с тънък косъм и има сини очи. Всички останали сме тъмни със зелени очи. Но както и да е. Вкъщи бяхме само аз и момчетата. И котките (които също са тъмни със зелени очи).

Дивидитата, които Уил донесе, бяха филми на ужасите (в тон с костюмите ни), така че с напредването на вечерта здравата се посмяхме, оглеждайки се един друг кой се е изплашил най-много. Както обикновено това беше Дан. Станал е такъв пъзльо, откакто някакъв старец във влака му разказал, че ирландските духове, наречени банши, надничали през прозорците на хората на смъртен одър и виели: „Денят е за живите, а нощта — за мъртвите“.

Когато отиде да ни направи горещ шоколад (той е нашият прислужник, понеже е най-малкият — на единайсет), Уил и аз се измъкнахме навън и нададохме вой пред прозореца на кухнята. Резултатът беше умопомрачителен. Дан стана бял като платно и едва не изпусна чашата, която държеше. Тогава Уил развали всичко с кикота си. Дан погледна през прозореца и ни видя да обикаляме, поклащайки се, около простора, изблещени като зомбита. Никак не му стана забавно.

Аз лично не вярвам в съществуването на призраци, банши или зомбита, но Дан вярва и ни беше истински ядосан. Нямаше нищо против да се маскира като вампир, но не му допадаше идеята, че може би има истински вампири зад живия плет в задния ни двор. Той се втурна нагоре по стълбите и не желаеше да излезе от стаята си, та накрая се наложи да му се молим. Трябваше да паднем на колене в коридора пред вратата на стаята, която делеше с Уил, и да го увещаваме. Понякога е доста опърничав и навъсен. Особено ако смята, че хората му се присмиват. Скоро след това леля Фийби и вуйчо Кев пристигнаха с храната и това го умилостиви. Нямаше как да устои на съблазнителната пица „Нептун“ с четири вида сирене. И не можа да не се усмихне, като видя колко идиотски изглеждаха и двамата с маските си на зли гоблини. Мама се върна в единайсет и половина, точно след като леля Фийби и вуйчо Кев си тръгнаха.

— Защо не сте си легнали още? — попита тя, когато ни видя всички, седнали около телевизора. — Вечерният ви час отдавна мина.

— Хайде, мамо, петък вечер е. Утре не сме на училище — обади се Уил.

— Аз пък чаках да се прибереш — рекох, станах от дивана и я прегърнах. — Нека да ти препека филийки с риба тон и да ти направя горещ шоколад.

— И на мен един — добави Дан.

— За мен също — включи се и Уил.

— Направете си сами — отвърнах, като се запътих към кухнята, където извадих чаши за всички ни. — Освен това току-що се натъпкахте с пица.

Обичам да се грижа за мама, като се върне вкъщи. Направо се скапва от работа. А тази вечер имаше страшно уморен вид. Напоследък често й се случваше, но в крайна сметка кой не би изглеждал така, ако работи на три места? Вече не й остава време да се грижи за външния си вид, така че само хваща косата си отзад на кок и облича стар анцуг. Спомням си, че преди години косата й беше добре подстригана, лъскава, дрехите й бяха хубави и носеше бижута. Тогава ходеше само на една работа, и то на непълен работен ден — библиотеката. А сега постоянно работи. От понеделник до петък през деня работи като секретарка на местния ветеринар. Повечето вечери ходи да чисти за една агенция, която я изпраща на места като стадиона, където беше тази вечер. Ако имаше голям мач, не се прибираше до един през нощта. Тази вечер обаче се бе състоял концертът на „Сайбър Куинс“ и сигурно ми носеше билети, защото знаеше, че колекционирам билети от рок концерти в лексикона си с корица в зелено и златисто. Така че не беше пълна лъжа това, че казах на Джорджи, че имам билети. Само дето ги получих едва след края на концерта.

Третата работа на мама е да прави торти за специални поводи. Невероятна майсторка е. Може да ти приготви каквото си поискаш. Ако например някой, който се занимава с компютри, поиска торта с формата на компютър, тя ще я направи. Или пък ако е фотограф, тя може да направи тортата му да прилича на фотоапарат. Приготвяла е торти за малки момченца с формата на Супермен, торти като розови сърца по случай Свети Валентин, като ракети за тенис за фенове на тениса. Каквото й поискат. За съжаление не й остава много време за тази работа, защото все я търсят от агенцията за почистване.

— Е, как беше денят ти? — попита мама, като взе писмата от масичката във фоайето и ме последва в кухнята.

— Добре — отвърнах. Спестих й, че ми се наложи да пропусна ходенето на кино с Лудетините. Не ми се искаше да се тормози и за такива неща, освен всичко останало. За миг, докато й препичах филийките, си помислих да я питам дали въобще има някакъв шанс да отида на екскурзията от училище за сметка на джобните ми през следващите петнайсет години. Изражението й при отваряне на едно от писмата ме възпря.

— Какво е това? — попитах.

Тя пое дълбоко дъх.

— О, нищо особено, поредната сметка.

— Можем ли да я платим?

Мама кимна утвърдително.

— Ще се оправим някак! Не се тревожи, Тори! И това ще мине! Ще оцелеем! Винаги успяваме.

Не можах да се въздържа и въздъхнах, като продължих да приготвям вечерята й. И това ще мине. Само дето не исках единствено да оцеляваме. Искаше ми се да имаме повече от достатъчното за оцеляване. Искаше ми се да забогатеем. Мама отново щеше да има хубави дрехи и нямаше да й се налага да работи толкова много. Меломанът Уил щеше да си вземе айпод, Дан — колелото, за което мечтаеше от сто години. А за себе си исках да имам неща като тези на Меган, Джорджи и Хана. И да излизам като другите момичета на моята възраст. „Всъщност не е така — осъзнах внезапно. — Нямам желание да съм като останалите момичета. Искам да съм ужасно, умопомрачаващо богата. Бих купила дори нови каишки за Мийтлоуф и Мармит. Украсени с диаманти“.

— Каква беше тази въздишка? — попита мама, на която както обикновено нищо не й убягваше. — Всичко наред ли е с Лудетините?

— О, да! — отвърнах, като побързах да извадя един поднос. Прогоних от ума си всички мисли за Италия и подредих красиво продуктите върху подноса. Това съм го научила от мама. Тя прави всичко възможно, за да придаде специален вид и на най-обикновените неща, макар и само със слагането на красиви салфетки или свежи цветя на масата в трапезарията.

— Между другото — обяви мама с усмивка, като оставих пред нея подноса със сгъната коледна салфетка (единствената, която успях да намеря), — имам нещо, което вероятно ще те заинтригува.

Зарови из чантата си, откъдето извади някакъв плик и ми го подаде.

— Заповядай. Утре вечер в хотел „Бриджуотър“, близо до Осбъри, ще се състои благотворително мероприятие. Имам билети, ако ти се ходи.

Опитах се да изглеждам въодушевена, но благотворително мероприятие? Голяма работа. Не, благодаря!

Мама прихна да се смее, като видя физиономията ми.

— Не става въпрос просто за каква да е благотворителна вечер — продължи тя, — а за благотворителен бал. Възможност да блеснеш. Знам колко ти харесва това. Ще е пълно с известни личности. Само погледни списъка с гостите.

Взех листа, който ми подаде, и му хвърлих един поглед. Боже мили! Върхът на сладоледа бяха „Дъст Бейбис“. Най-великата група на света. И, майчице мила, майчице мила, Алиша Бартли от любимата ми сапунена опера. И… не може да бъде… Йън Грегъри от Т4. Толкова е готин. Моят идеал. А списъкът не свършваше дотук.

— Това е страхотно — успях най-сетне да продумам. — И казваш, че мога да отида?

Мама се усмихна и кимна утвърдително.

— Организира го госпожа Джаксън. Винаги е толкова мила. Спомняш ли си я? Миналата година за рождения й ден й направих торта с формата на плувен басейн. Та тя ме помоли да приготвя някои от специалните си сладкиши по случай събитието и да й помогна малко по време на него. Попита ме дали бих искала два безплатни билета за някого.

— Мамо, това е страхотно! — възкликнах, като разгледах останалите имена от списъка със звездите.

— Зная, миличка — отвърна тя. — В последно време благотворителността става все по-популярна. Опитват се да привлекат големите имена. И по всичко личи, че ще е забавно.

— И на мен така ми изглежда.

— Значи искаш да отидеш?

— Ъъъ… сто процента.

Мама се усмихна доволно.

— Добре. Време беше да ти се случи нещо специално, което да очакваш с нетърпение, Тори.

Супер яко — помислих си. — Така, Пепеляшка няма да отиде в Италия. Нито на кино. Но ще отиде на бал. На най-великия благотворителен бал в историята.

Нямах търпение да кажа на Хана, Джорджи и Мег.