Рецепта за успех

Тринадесета главаСам-сама

Стана пет часът. После шест. Седем. Аз стоях на автобусната спирка и имах чувството, че не мога да се помръдна. Бях като вцепенена. Вътрешно бях парализирана. Празна. Беше ми студено. И… бях гладна. Боже, колко гладна бях само!

Но нямаше да се прибера у дома. Никъде нямаше да отида. Щях да си остана тук, докато се покриех с мъх, кожата ми започнеше да се разлага, а костите ми се превърнеха в пясък. Пфу, колко гадно! — помислих си, когато отново избухнах в сълзи.

Разни хора минаваха покрай мен. Няколко от тях ме загледаха, но след това продължиха по пътя си. Небето притъмня и започна да ръми.

Погледнах към него. Започна да се смрачава. Дъждът спря, оставяйки след себе си ясна нощ. Звездите започнаха да блестят, а на хоризонта изгря сребристата светлина на полумесеца. „Чудя се какво всъщност има там? — помислих си. Почувствах се толкова дребна и незначителна, стоейки там. — Кой знае колко планети, галактики и звезди има! Кой знае колко хора като мен висят на пейката на някоя автобусна спирка, някъде в космоса, в някоя паралелна вселена? Тъжни и самотни като мен“.

Откъснах поглед от небето и забелязах една жена с дълга сребриста коса да се задава през моравата към мен. Беше облечена с дълга пола в морскозелено и светлосиня блуза. Веднага я разпознах. Селена Луна. Луната. О, неее — помислих си. — По-добре се разкарай, госпожо, до гуша ми дойде от всички вас. Не исках никой да ме вижда в състоянието, в което бях в момента. Знаех, че на нищо не приличам с подпухнал нос и зачервени очи. А и не желаех никой да ме съжалява.

Когато жената стигна до спирката, се канех да я отпратя, но тя не каза абсолютно нищо. Нито дума. Кимна едва забележимо и седна до мен. Въздъхна и тогава, за моя огромна изненада, започна да плаче. Неудържимо, като че ли се състезаваше за олимпийски медал по надплакване.

Огледах се наоколо за някого, който може да е бил с нея и евентуално да я е огорчил. Погледнах и към моравата. Но наблизо нямаше жива душа.

Е, поне спрях да плача. Невъзможно бе да се състезавам с нея. Тя ревеше така силно, че дори балонче от сополи излезе от носа й. Боже мили! — казах си аз. Бръкнах в джоба си, извадих кърпичка и й я подадох. Тя си издуха силно носа, въздъхна дълбоко и най-после се обърна и ме погледна. Но пак не каза нищо.

— Аз… аз… зная как се чувствате — рекох.

Това наново я разплака. Този път направи две балончета. По едно от всяка ноздра.

Никога досега не бях виждала възрастен със сополи. Само деца, така че гледката ме разсмя. Опитах се да се сдържа, но както обикновено, когато зная, че не е редно да се смея, ми стана още по-смешно. Прехапах устни, превих се надве и задишах дълбоко, но нищо не помогна да възпра кикота и избухнах в бурен смях.

Тя веднага се обърна към мен.

— Какво е толкова смешно?

— Нищо — отвърнах. — Нищо наистина. Съжалявам. Просто… днес денят беше ненормален… и ето ни тук, седим на автобусната спирка. Аз плача, вие плачете…

Посочих колебливо към носа й.

Тя последва сочещия ми пръст и събра очи, за да фокусира върха на носа си. От това ми стана дори по-смешно, но тъй като не бях сигурна как ще реагира, се опитах да се сдържа. Моля те, само не започвай пак да плачеш! — помислих си, тъй като лицето й сякаш пак помръкна. Но не заплака. А също започна да се смее. Тогава пак се разкикотих. Още по-здраво. Седяхме си там двете и се превивахме от смях. Беше страхотно. Когато се насмяхме и наплакахме, тя стана.

— Аз ще си ходя — каза.

— Ами добре — отвърнах.

И пак започнахме да се смеем. Скъсахме се от смях, като лудите.

Тогава жената се протегна, извади телефона ми от коша, подаде ми го и прошепна:

— Никога не се страхувай от чувствата си, Тори, зодия Телец, и никога не се притеснявай да ги излееш и споделиш. А сега се прибирай у дома. И бъди себе си. Кажи истината. Всичко ще си дойде на мястото.

Поклатих глава. Да бе, сякаш щях да приема съвета на една откачалка (каквато очевидно бе тя). Но сигурно щях да се прибера у дома и да си призная всичко. Нямах какво повече да губя.

След като тя си тръгна, извадих носна кърпичка и си изсекнах носа. Хвърлих един поглед на телефона, за да видя кой се бе опитвал да се свърже с мен по-рано. Пропуснато обаждане от доктор Кронос. Е, нищо не съм изгубила — помислих си. Станах и огледах редицата магазини на отсрещната страна. Все още не бях готова да се прибера у дома и да поема вината си. Виждах „Пентаграм“ — салона, който Неса държеше. Можех да отида и да проверя дали беше там. Но като стигнах пред салона и погледнах през витрината, видях, че осветлението е изгасено. В този момент до мен достигна ароматът на готвено. Лук. Чесън. Каквото и да беше, миришеше вкусно и ми напомни, че съм гладна. Ароматът идваше от ресторантчето за деликатеси, за което Неса ми бе споменала. Като се приближих, видях, че вътре имаше няколко клиенти, седнали на застлани с покривки в бяло и червено маси. Хората лакомо нагъваха от още димящите си блюда. Устата ми се напълни със слюнка само като ги гледах. В ресторантчето изглеждаше уютно и топло, но аз нямах никакви пари, за да вляза. Всичките ги бях проиграла.

Продължих нататък с къркорещ стомах. Следваше интернет клубът на Ури. Почувствах се страшно виновна, като минах край него. Как можах да изхарча парите за подаръка на Дан? Едва ли имаше нещо по-долно от това. Трябваше да намеря начин да му се реванширам. Например да му пиша домашните през следващите няколко години. Или пък да го оставя да се разполага с дистанционното завинаги. Или да седи в удобното червено кресло. Или пък всяка вечер да му правя сандвичи с риба тон и сирене. Ще му стана слуга. Готова съм на всичко — помислих си, — само да ми прости.

Клубът беше затворен, но на витрината бяха изложени два модерни телевизора, които привлякоха вниманието ми. И двата бяха включени. Предаваха нещо като лекция в някаква зала. Лекцията изнасяше възрастен мъж с брада. Та това беше онзи старец — доктор Кронос. Няма отърване от него — помислих си, като се заслушах в това, което говореше.

— И така, един от най-важните уроци в живота, които човек трябва да научи, е, че сам трябва да кове щастието си — каза доктор Кронос от телевизора.

— Хайде, пак започна — въздъхнах аз.

— На кого говориш, глупаче? — попита познат глас. Извърнах се и видях Уил и неговия висок като върлина приятел от училище, Стю.

— На мъжа от телевизора — отвърнах. — Казва, че човек сам трябва да кове щастието си. Само го чуйте какви ги плямпа. — До мен продължаваха да достигат думите на доктор Кронос. — „Стегни се и действай“.

Дрън-дрън, същите неща като тези, които Неса ми изпращаше преди разпродажбата на битака.

Уил и Стю ме гледаха така, сякаш се бях смахнала. Уил почука по витрината на клуба.

— Но тук има стъкло. При това май е двойно. Как можеш да чуеш какво говори? — попита той.

— Като слушам, идиот такъв. Защо? Ти не го ли чуваш?

Уил и Стю поклатиха отрицателно глави, а аз чувах доктор Кронос толкова ясно, сякаш стоеше точно до мен.

— Сигурно са ти запушени ушите — рекох.

Стю се напъна да чуе нещо, но поклати глава.

— Не, все така нищо не чувам. Ти да не би да можеш да четеш по устните му?

— Не — отвърнах. — Чувам какво казва. Вие наистина, ама наистина ли не го чувате?

Брат ми отново поклати отрицателно глава.

— Тя си прави гаргара с теб — каза Стю и се понесе надолу по тротоара.

— Не си правя гаргара — отвърнах.

Но и на Уил му омръзна и последва приятеля си.

„Може би те си правеха гаргара с мен — помислих си, след като се изгубиха зад ъгъла. — Двамата също го чуваха, но се опитваха да ме накарат да си помисля, че полудявам. Момчетата обичат да правят подобни неща за кеф“.

Имаше само един начин да разбера, реших аз, когато приближи една жена на средна възраст.

— Ъъъ… извинете, чувате ли какво казва онзи мъж от телевизора на витрината? — попитах и посочих екрана.

Тя погледна витрината, а после и мен, сякаш не бях с всичкия си.

— Не, не чувам — отвърна жената и забърза, като че искаше да се отдалечи от мен възможно най-бързо.

Тъкмо се канех да догоня момчетата, когато чух нещо откъм витрината. Обърнах се и видях доктор Кронос да чука по екрана на телевизора.

— Хей, ти, още не съм приключил с теб. На теб говоря, Виктория Тейлър.

— Вие… ме виждате? — възкликнах.

Миниатюрният доктор Кронос от телевизора кимна утвърдително.

— Да, виждам те. Опитах се да ти се обадя по-рано, но ти не вдигна. Така, а сега разбираш ли какво се опитвах да ти кажа?

— Да. Не. Какво? — попитах.

— Предизвикай събитията — отговори той. — Използвай дарбите си.

Вдигнах поглед към небето. Пак се беше заоблачило.

— Да, да, знам.

Доктор Кронос ме изгледа ядосано. Протегна ръка извън екрана и сам изключи телевизора. Докато картината се изгубваше, го чух да казва две думи:

— Мързел. Инат.

— Вие не разбирате — изкрещях към витрината на клуба, при което още един минувач ме помисли за мръднала.

Май ще е най-добре да си ходя у дома — реших и закрачих през моравата. Докато чаках на спирката за автобуса, се замислих. Нещата трябваше да се променят. Аз трябваше да се променя. Не можех да продължавам по този начин. До гуша ми бе дошло от лъжи. Искаше ми се приятелките ми да ме харесват такава, каквато бях. „Кръпка“ и Кралица на евтинията. Мен самата, а не тази, за която се представях.

Видях автобуса да се задава в далечината. Точно навреме — рекох си, когато светкавица проблесна и освети моравата, а после се разнесе грохотът на гръм.

Тъкмо се канех да махна на автобуса да спре, когато забелязах от лявата си страна някакъв набит мъж да тича към мен. Стигна ме точно преди автобусът да пристигне и пъхна в ръката ми две малки кесийки.

— Два подаръка, които ще ти помогнат по пътя ти — каза той с гръцки акцент. — Единият е за брат ти от Ури. А другият е от мен. Безплатно!

— За мен ли е? О, благодаря!

— За нищо. Ти взе някои смели решения.

— Но вие как…?

Мъжът потупа отстрани носа си, протегна ръка и махна на автобуса. Когато автобусът спря и вратите се отвориха, той ме побутна да се кача. Миг след това се изсипа проливен дъжд.

Едва когато седнах, осъзнах кой беше набитият мъж. Джо. Юпитер. Погледнах да видя какво имаше в кесийките. В едната беше компютърната игра за Дан, а в другата — най-вкусната ванилова паста, която бях опитвала през живота си. Неочакваният ми късмет се появи в крайна сметка.