Рецепта за успех

Единадесета главаПриемане

Цялата сияех срещу завистливите лица пред мен.

— Страшно ви благодаря за тази прекрасна награда — казах аз и се усмихнах сдържано. — Уверявам ви, че ще дам всичко от себе си да си изкарам възможно най-добре.

А след това всички ще аплодират, докато слизам от сцената с билета си до Венеция в ръка. Така си го представях де. С надеждата, че скоро ще се сбъдне.

Точно както обеща, госпожица Крейтън задвижи идеята за лотарията и ми сподели, че се е приела много добре. В четвъртък каза, че в касата има достатъчно пари да се изпрати поне един възпитаник на екскурзията. Знаех си, че наградата ще е за мен не само защото беше идея на Неса, но и защото в понеделник вечер получих съобщение от стария Кронос: Научи се да приемаш.

Знаех точно какво имаше предвид, така че всяка вечер след училище заставах пред огледалото, поставено върху скрина в стаята ми, и упражнявах речта си при получаване на наградата. Пробвах какви ли не изражения за момента, в който госпожица Крейтън обявява, че печелившият билет е мой: изненада, достойнство, лека усмивка, сдържаност, благодарност.

— Какво правиш, за бога? — попита Уил в петък сутринта. Бях оставила вратата на стаята ми леко открехната и той ме изненада в крачка. Беше денят на тегленето на лотарията, а аз още не бях решила коя емоция да избера, когато обявяха, че съм победител и ме извикаха пред цялото училище.

— Ако някой спечели супер готина награда — казах аз, — как мислиш, че би трябвало да реагира?

— Някой? Кой е този някой?

— Аз, глупчо. Да речем, че аз съм този някой. Да речем, че спечеля нещо. Как би трябвало да изглеждам, когато го обявят.

Уил вдигна рамене.

— Откъде да знам. Не ме е грижа. Защо? Какво очакваш да спечелиш?

— Ваканция.

— Мога ли да дойда и аз?

— Не.

— А откъде знаеш, че ти или този някой ще спечели?

— Защото Юпитер е в благоприятна позиция в хороскопа ми.

— Пак ли тези глупости — с насмешка отвърна той. — Астрологията е фалшива работа, да знаеш. Плащат на някой тъп журналист да си измисля хороскопа за вестника, за да може будали като теб да го четат и да си мислят, че животът им ще стане по-добър.

— Не е вярно. Поне не изцяло. Това, което четеш във вестника, може и да е измислено, но ако имаш направен свой личен хороскоп, тогава вече говорим за наука.

— Да бе. И откъде знаеш?

Не знаех, но нямах намерение да му го призная.

— Зная, защото съм много по-напред от теб с материала, поради простата причина, че съм момиче. Хайде де, не може да нямаш мнение, нали? Ето, все едно ми казват, че съм спечелила наградата.

Набързо му изредих израженията, които бях упражнявала: изненада, радост, приемане с достойнство и от сорта. Той си умря от смях.

— Изглеждаш така, сякаш си хапнала нещо развалено и имаш неотложна нужда да отскочиш до тоалетната — рече брат ми.

Направих възмутена физиономия.

— Защо ли въобще си губя времето да те питам?

— Добре де, предполагам, че би трябвало да направиш като актьорите на оскарите. Само не започвай да се лигавиш и да благодариш на всичко живо — от родителите си до пощальона.

— Тори, би ли дошла за момент — повика ме мама от своята стая.

Грабнах раницата си и отидох да видя какво иска. Тя опря пръст на устните си, вкара ме в стаята си и затвори вратата.

— Какво толкова тайно има? — попитах.

— Дан — рече тя. — Запазила съм подарък за рождения му ден в интернет клуба в Осбъри. Нали се сещаш, онзи с компютрите в дъното и джунджуриите отпред. Една компютърна игра, която си е харесал от сума ти време. — Мама ми подаде банкнота от двадесет паунда. — Вчера се обадих и казах, че някой ще отиде да я вземе довечера. Може и да затворят магазина, докато свърша работа, така че би ли отскочила след училище?

Кимнах.

— Разбира се. Зная много добре къде е клубът.

— Прекрасно — рече мама. — А утре ще си изкараме страхотно! Нали покани Лудетините?

— Ъъъ… май че са заети — отвърнах, — но ще опитам още веднъж.

Не ги бях поканила, защото, както обикновено, не ми се искаше да рискувам някоя от тях да започне да задава твърде много въпроси за това кога ще е готов ремонтът на къщата, защото лъжата ми щеше да лъсне. Нямаше как да пропуснат нещо, за което не знаеха.

Взех парите от мама, погледнах се за последно в огледалото и тръгнах за училище. Нямах търпение. Само след час ходенето на екскурзия щеше да ми е в кърпа вързано. Вече бях приготвила дрехите, които щях да си взема. А през изминалата седмица с удоволствие се бях включила в училищните разговори за това къде щяхме да отидем, какво щяхме да видим и как да се обличаме. Аз щях да нося роклята си на Сузи Цанг. Щеше да е жестока с черни слънчеви очила. Щях да си купя и червено червило. Забелязах, че моделите по списанията тази година носеха страшно ярко червило. На мода бе виненочервеното.

Останалите от Лудетините и идея си нямаха, че лотарията беше единственият ми шанс да замина. Мислеха, че си бях променила решението след киното и че също като тях се бях се записала, платила и всичко бе вече уредено. Всичко щеше да си дойде на мястото, когато ме видеха да печеля наградата. Бях им споменала, че искам да участвам в лотарията.

Както обикновено, училищният сбор беше пълна скука — само съобщения и отчети. Когато най-после госпожица Крейтън взе микрофона, в залата настана гробна тишина. Тя държеше малка шапка, която остави на катедрата пред себе си.

Като се обърна към вперените в нея очаквателни погледи, аз поех дълбоко дъх и се опитах да успокоя нарастващото си вълнение.

— Зная, че много от вас очакваха тази сутрин с нетърпение, така че няма да ви държа дълго в напрежение. Само бих искала да благодаря на всички за това, че взехте активно участие. И така… името на спечелилия… — Тя пъхна ръката си в шапката и извади едно листче. — Името е…

Стори ми се, че паузата продължи цяла вечност.

Трябваше да се възпра да не тръгна към сцената.

— Джейн Брайтмън — изрече най-после госпожица Крейтън.

Замалко да падна, защото с единия крак вече бях тръгнала към подиума, докато останалата част от тялото ми замръзна намясто. Шумни възгласи избухнаха в другия край на залата и мярнах Джейн Брайтмън да се качва на сцената.

Бях стъписана и съм сигурна, че лицето ми изразяваше емоция, която не бях репетирала пред огледалото тази седмица. Ужас!

— Добре ли си? — попита Джорджи. — Изглеждаш така, като че ли всеки момент ще се строполиш.

Поклатих глава.

— Ъъъ… леко ми премаля… Не съм закусвала нищо…

Стомахът ме присви, а сърцето ми сякаш щеше да изскочи, докато мечтата ми се изпаряваше пред очите ми, превръщайки се в реалност за Джейн. Сега ми стана ясно какво в действителност означаваше съобщението на доктор Кронос. „Научи се да приемаш“. Да приема, че някой друг ще отнесе наградата ми. Съобщенията от доктор Кронос не носеха нищо добро.