Рецепта за успех

Първа главаЛудетините

Иска ми се, иска ми се да можех да отида — казах си, когато класната ни, госпожица Крейтън, направи съобщението.

— От следващата седмица започвам да събирам имената на всички желаещи осмокласнички — продължи тя. — Тези от вас, които решат да ходят, трябва да се запишат преди края на май, което означава, че имате само две седмици.

Училищна екскурзия до Венеция. Четири дни в слънчева Италия. Исках да отида повече от всичко на света.

— Ще се запишеш ли, Тори? — попита Джорджи, когато звънецът удари и излязохме от класната стая за голямото междучасие.

Вдигнах рамене, сякаш ми беше безразлично.

— Може би — отвърнах.

— Аз определено съм там — намеси се Меган, като ни настигна и ни хвана под ръка. — Мама каза, че мога да отида на следващата екскурзия, независимо докъде ще е тя.

— Аз също — каза Хана и се хвана за Меган.

— И аз — добави Джорджи, — което означава, че е задължително да дойдеш, Тори. Няма да е същото без теб. Лудетините се отправят към Европа.

Хана, Меган, Джорджи и аз наричахме себе си Лудетините. Като бях малка, мама се обръщаше към мен така, когато правех бели. А аз и приятелките ми сме си доста щури и името ни пасваше напълно.

— Във Венеция не е чак толкова готино — рекох. — Фрашкано е с туристи. Флоренция е къде-къде по-интересна. — Хм. Не че бях стъпвала в някой от двата града, но бях чувала леля Фийби, която доста обикаляше, да казва, че в последно време Венеция гъмжи от толкова туристи, че хората едва се разминават.

— Трябва да дойдеш — настоя Хана. — Какво като има тълпи от хора? Ние ще сме едни от тях.

— Дааа! — възкликна Джорджи. — Идваме, Италия!

Стомахът ми се сви на топка. Щях да изпусна страшно много. Но нямаше как да им кажа истинската причина, поради която не можех да отида.

— Си, синьора, паста1, капучино, тирамису — изредих, опитвайки се да си припомня всички италиански думи, които бях чувала, та да отклоня опитите им да ме убедят да замина. Трябваше да измисля някакво хубаво извинение, на което да се хванат.

— Лингуини2, Ботичели, спагети — включи се и Меган.

— Да Винчи, Мадона, пицария, Рим — допълни Хана.

След това подхванаха песен, която бяхме учили в часа по музика миналия срок. Тогава заместващият учител ни караше да пеем песни от целия свят. „Опитвам се да разширя кръгозора ви“ — обясняваше ни той, докато ни преподаваше фолклорни песни от различни страни, като се започне от Италия и се стигне до Айдахо. В края на срока обаче мисля, че бе доволен да разшири своя собствен кръгозор, премествайки се в друго училище, където възпитаниците не бяха музикални инвалиди.

— Когато на небето изгрее кръглият като огромна пица лик на луната, любовта… — пееха приятелките ми дружно и фалшиво, при това с ужасен акцент.

Няколко момичета от девети клас минаха тичешком край нас и ни изгледаха, сякаш не бяхме с всичкия си. Престорих се, че не съм с групата, но Джорджи ме дръпна обратно, а Хана и Меган паднаха на колене, сложиха ръка на сърцето си и продължиха да крещят с пълно гърло.

Съвсем бяха изперкали. До една. Със сигурност щяха да си изкарат страхотно във Венеция. Така, както беше сигурно, че аз при всички положения нямаше да отида с тях. Нямаше и капка надежда.

В междучасието излязохме на двора, седнахме на една огряна от слънцето пейка и започнахме да си правим прически. Когато се запознахме, единствено Джорджи имаше дълга коса, но след като се сприятелихме, решихме всички да си пуснем косите, така че да можем да си играем на фризьорки. А дългата коса е най-подходяща за целта. Джорджи и Мег са руси, обаче косата на Мег е по-тъмна и гъста, а на Джорджи — много светла и рядка. Двете с Хана сме кестеняви, само дето Хана наскоро си направи светли кичури. Изглеждат супер яко. И на мен ми се иска да имам кичури, но това е едно от нещата, които трябва да добавя в списъка „няма да стане, освен ако мама не спечели от лотарията“.

Според мен Джорджи е най-хубава от нас четирите, макар че Меган и Хана също са красиви посвоему. Хана би могла да мине за испанка. Тя е мургава и има невероятни тъмнокафяви очи, които изглеждат огромни, когато им сложи грим. Меган има симпатично лице, теменуженосини очи и мъничко като на кукла носле. Но от всички нас, момчетата обръщат най-много внимание на Джорджи и мен. Хана и Меган твърдят, че е, защото и аз съм готина, но понякога се чудя дали момчетата не говорят с мен единствено за да се доберат до Джорджи.

Нямам кой знае какво самочувствие. Някои дни определено изглеждам добре, но ще изглеждам къде-къде по-добре, ако косата ми е с подходяща прическа и си купя грим и някоя и друга нова дрешка. Обаче се съмнявам, че това ще се случи скоро, защото семейството ми едва свързва двата края, така че е трудно да поддържам имидж. Повечето от дрехите ми са от магазини за втора употреба и се опасявам приятелките ми да не разберат. В училище момичетата, които не са облечени по последна дума на модата, ги наричат „кръпки“, защото дрехите им не са от известни марки. Меган, Джорджи и Хана си нямат и идея, че съм най-голямата „кръпка“.

— Според мен във Венеция трябва да изглеждаме направо умопомрачително — каза Меган, като среса назад косата на Джорджи и започна да я сплита.

— Напротив. Мисля, че трябва да сме облечени спортно — намеси се Хана.

— Да — съгласи се Джорджи, — спортно-елегантно. Там може да попаднем на готини италиански момчета, с които да пофлиртуваме.

„О, не! Момчета! Италианци“. Не се бях сетила за това. Ако някоя от приятелките ми си хванеше гадже италианец, нямаше да съм там и щях да изпусна всичко. Ами ако и трите си хванеха гаджета и се целуваха за първи път?! Напълно възможно беше. Чувала съм, че Италия е страшно романтична страна. Ромео и Жулиета са оттам и са били влюбени до уши. Освен това съм чувала, че италианските момчета са с гореща кръв. Не че съм много сигурна какво точно означава това и дали кръвта им наистина е по-гореща от нашата, задето живеят при по-топъл климат. Както и да е. Очевидно са по-отворени от английските момчета, голяма част от които изглеждат по-увлечени по компютрите, отколкото по момичетата. При всички положения щях да изостана светлинни години в изкуството на любовта. Щях да бъда като Пепеляшка, зарязана сама вкъщи, докато всички останали са отишли на бала. Пфу! Ще е супер гадно. Лудетините правим всичко ново заедно, така че да можем да го обсъждаме дружно и да коментираме как се чувстваме.

— Ау! — изписка Хана и подскочи, докато сресвах косата й на конска опашка. — Боли!

— Извинявай — отвърнах и продължих да реша по-внимателно. Не исках да си го изкарвам на нея, но всички разговори през следващите няколко седмици щяха да се въртят около пътуването. След това щяха да заминат, а аз да остана сам-самичка. И като се върнеха, разговорите отново щяха да са за пътуването. А аз нямаше да имам какво да кажа, защото не съм била там. Щях да остана изолирана. Щеше да бъде ужасно.

За щастие Меган смени темата и започна да прави планове за уикенда. В близкото кино даваха нова комедия. Естествено всички си умираха да я гледат.

— Супер — каза Джорджи. — А после може да хапнем по нещо.

Меган и Хана кимнаха ентусиазирано.

— По няколко от онези мексикански люти такос3 със сирене. Обожавам ги.

— Аз ще си взема сладолед — заяви Джорджи, — фъстъчен с… ягоди.

— На мен любимият ми е лешниковият — включих се и аз.

— Ще трябва да отидем на някоя ранна прожекция, например към шест вечерта, иначе мама няма да може да ме вземе — рече Хана.

Докато другите обсъждаха как ще стигнат дотам и после обратно до вкъщи и какво ще ядат, запресмятах наум. Трябваха ми пари за билет, за автобус, за хапване и кока-кола. Не. Нямаше начин джобните да ми стигнат. Получавах четири пъти по-малко от приятелките си. А някои седмици, когато положението бе наистина затегнато, мама и толкова не можеше да ни даде. Бяхме четирима — аз, по-голямата ми сестра Андреа и двамата ми братя — Уилям и Даниел. Поех дълбоко дъх и се приготвих да приложа обичайната си философия: когато стане напечено, импровизирай.

— Няма да мога да дойда тази вечер. Мама е купила билети на мен, Дан и Уил за концерта на „Сайбър Куинс“.

— „Сайбър Куинс“? Леле, каква късметлийка си! — възкликна Джорджи.

— И си мълчиш цяла седмица — каза укоризнено Меган. — Това са най-търсените билети в града.

Хана ме сръга закачливо.

— Ами да, защо не ни каза?

— Мама ни съобщи едва снощи. Изненада ни, като се прибрахме у дома.

— Изненада! Жестоко! — извика Джорджи. — Майка ти е върхът. Щеше ми се и моята да правеше подобни неща. Бас ловя, че дори не е и чувала за „Сайбър Куинс“. Майка ти ще може ли да намери билети и за нас?

— Съмнявам се — отговорих, — мисля, че е купила последните.

— Вземи цифровия си фотоапарат — предложи Хана. — Направи много снимки, за да ни ги покажеш.

— Разбира се — отвърнах.

Почувствах се виновна, когато звънецът удари за час. Не само че нямах билети за „Сайбър Куинс“, ами и не притежавах цифров апарат, макар да бях казала на всички, че баба и дядо са ми подарили такъв за наближаващия ми рожден ден. Излъгах. Не ми харесва да го правя, но понякога просто е необходимо. Налага се да си измислям някои неща, за да не ме помислят за абсолютна загубенячка. Приятелките ми имат заможни родители, които им купуват последните модели айпод, мобилни телефони с камери, компютърни игри и модерни дрехи. До една имат телевизор и компютър в стаите си. А аз си нямам дори собствена стая. Даже може да се каже, че нямам и свое легло. Деля една стая със сестра си Андреа, с която спим на двуетажно легло. Понякога спя на дивана на първия етаж, защото има повече място, макар че него пък се налага да го деля с котките ни Мармит и Мийтлоуф. (Брат ми Уил ги кръсти така. Мармит е черна, а Мийтлоуф е сива на тъмни райета.)

Във всеки случай приятелките ми определено щяха да ме зарежат, ако бяха наясно с положението ми и колко по-бедни сме в сравнение с тях. Когато започнахме да се движим заедно в началото на годината, за да не идват у дома, им казах, че правим основен ремонт на къщата: кухня, баня, всичко. Продължавам да им разправям за главоболията ни около майсторите, които все „се издънват“ с нещо. Това бе израз, който многократно бях чувала родителите им да употребяват.

Засега не са идвали много у нас, но когато се случи да наминат, извиненията ми звучат правдоподобно, защото къщата ни изглежда така, сякаш наистина е в ремонт. Стените са като на кръпки — осеяни с петна от бои тук и там, където сме опитвали различни цветове, без обаче да можем да си позволим да ги пребоядисаме. Няма пътеки по стълбите, а килимите в стаите са протрити. На места по пода има надигнати дъски. Цялата къща изглежда така, сякаш има нужда да се срине до основи и да се построи наново, така че историята ми никога не бе поставена под съмнение.

Понякога си мисля, че Джорджи може да се е досетила, но така и не е дошла да ми каже нещо. Поне засега. Ала макар момичетата да се отбиват рядко, ми е напрегнато, защото се опасявам, че Андреа, Уил или Дан неволно могат да разкрият лъжата ми. Така че гледам да се събираме у Меган, Хана или Джорджи. Казвам им, че вкъщи пак цари пълен хаос или че скелето не е стабилно, или пък че е спряла водата и други такива. Те се отнасят с такова разбиране, че чак ми е неудобно. Още повече че на Джорджи явно й харесва да идва у нас и все носи по нещо — я някой невероятен сладкиш, я скъпи шоколадови бисквити или пък любимия ми сок от бъз.

Всичките ми приятелки са супер мили. Канят ме на гости с преспиване у тях, когато се поувлека с историята за главоболията около майсторите. Като миналата седмица например — казах, че водопроводчикът е спукал тръба и че навсякъде е наводнено. Най-много обичам да ходя у Джорджи. Там е страхотно. Имат пет спални. А в къщата живеят само тя и майка й. И понеже Джорджи е единствено дете, на практика имат три свободни спални. Цели три. Иска ми се да можех да поживея у тях известно време, макар че дълбоко в себе си знам, че ще ми е мъчно за семейството ми и особено за котките. В сравнение с нашата, къщата й прилича на дворец. Когато съм там, се чувствам като принцеса. А и родителите й никога не й се месят. Не е като у дома, където не можеш да се усамотиш дори и в банята, тъй като все някой ще ти почука на вратата и ще ти каже да побързаш.

Някои дни, като днешния, е супер кофти да си беден. Петък е, дванайсети май. Вечерта всичко живо ще излезе и ще се кефи на топлото време. Със сигурност поне половината ми съученици ще бъдат навън. Ще отидат на кино, а после ще се мотаят насам-натам. Някои от по-големите момичета от нашето училище също ще бъдат там, перчейки се с новите си главозамайващи тоалети, които са си купили. Вероятно там ще има и момчета от гимназията „Марбъро“, която е по-надолу на същата улица. А аз трябва да пропусна купона, защото нямам достатъчно пари да отида.

Като станахме да се връщаме обратно в училище, неочаквано духна силен вятър, вдигайки прах и боклуци от двора.

— Олеле! — възкликна Джорджи, когато полата й се заметна от порива на вятъра. — Това пък откъде се появи?

— И идея си нямам — отвърна Мег, — но предлагам да бягаме.

Изведнъж още хартийки и опаковки се завихриха в миниторнадо из двора, докато учениците се прибираха в сградата. Листче хартия полетя към мен и се лепна на ръката ми. Тръснах го, но то се върна обратно. Всички се разсмяхме, понеже, когато го отмахнах за втори път, то сякаш продължи да ме следва, докато вървяхме към входната врата на училището. Танцуваше във въздуха зад мен и точно преди да стигна вратата, полетя право нагоре и покри лицето ми, така че нищо не можех да видя.

— Пфу — измърморих погнусено и го дръпнах от очите си.

— Може би е предназначено за теб — каза Меган, вземайки листчето. — Я да видим какво е!

— Да бе — отвърнах, — сигурно е съобщение от някоя фея.

Дразнех я, защото миналата година се бе увлякла по феи и ангели и цялата й стая беше покрита с такива плакати.

— Какво пише? — полюбопитства Хана.

Меган огледа листчето.

— „Скъпа Тори, този петък в полунощ ти предстои да посетиш зюмбюлената долина…“ Сръгах я закачливо. Знаех, че си измисля.

— Какво пише наистина?

— Прилича на рекламна листовка — отвърна тя.

— Ъъъ… нещо като реклама на местни фирми: някакъв салон за красота в Осбъри, деликатесен ресторант, астрологически сайт. Такива ми ти работи.

— Ще го изхвърля — казах и го взех, за да го метна в контейнера за боклук в ъгъла на двора. В момента, в който го хвърлих, проблесна светкавица и изтрещя гръм. Погледнах нагоре. Небето беше притъмняло, заплашвайки с пороен дъжд, така че се втурнах обратно към приятелките си, застанали пред вратата.

— Феите са ядосани, че изхвърли бизнес офертата им — пошегува се Джорджи.

— Да бе, феите и елфите действително съществуват и са поели управлението на Осбъри — отвърнах през смях.

Само след миг небето се продъни и се изсипа проливен дъжд, така че се шмугнахме бързо вътре.

— Ох — въздъхнах, докато тичахме по коридора. — Измъкнахме се на косъм!

Като влязохме в класната стая, учителката ни, госпожица Уилкинс, тъкмо затваряше отворените сутринта прозорци. Дъждът продължи да се лее, а вятърът все така завихряше отпадъците отвън. Когато госпожицата стигна до последния прозорец в дъното на стаята, който беше близо до чина ми, през него влетя лист хартия. Понесе се из класната стая и се приземи точно пред мен.

Мег, Хана и Джорджи се обърнаха. Аз погледнах надолу. Беше същият лист, който ме следваше на двора. Салон за разкрасяване, деликатесен ресторант, астрологически уебсайт…

Може би Меган бе права и феите и ангелите пазители действително съществуваха. Може би това беше кодирано послание от някого от тях или нещо подобно. „Да бе, а пък аз съм най-богатото момиче на света“ — помислих си. Както и да е, но листчето, което кацна пред мен, ме накара да се зачудя. Не вярвах в царството на феите като Мег, но бях убедена, че някои неща са предопределени, че съществува съдба или орис. А това беше странно съвпадение. Нямаше как да го отрека. Навярно бе предназначено за мен. Тъкмо се канех да прибера листчето в раницата си, за да го прегледам внимателно по-късно, когато госпожица Уилкинс затвори последния прозорец и се обърна към класа. Тогава забеляза листчето, което бе долетяло до чина ми.

— Тези боклуци се носят навсякъде — каза тя, като го вдигна, скъса го на малки парченца, върна се до дъската и ги пусна в коша. — Каква досада!

О, не! — помислих си, като я видях да го изхвърля. — Посланието ми от съдбата отлетя директно в коша.