Разгромът

Петдесет и втора глава

— Позволете да придружа владетеля Отори — умоляваше го Минору, когато Такео се приготви да тръгне за Ямагата.

— Бих предпочел да останеш тук — отвърна Такео. — Трябва да бъдат уведомени семействата на загиналите и да се подготвят провизии за следващия дълъг поход. Кахей трябва да върне основната ни армия в Западната провинция. Освен това имам специална задача за теб — добави той, наясно с разочарованието на младия мъж.

— Разбира се, владетелю Отори — каза писарят, насилвайки се да се усмихне. — Само че имам една молба. Курода Джунпей очакваше с нетърпение завръщането ви. Ще му разрешите ли да ви придружи? Обещах да ви питам.

— Джун и Шин са още тук? — попита Такео изненадан. — Мислех, че са се върнали на Запад.

— Изглежда, членовете на Племето не са доволни от новото положение на Зенко — рече тихо Минору. — Подозирам, че мнозина все още са ви предани.

„Дали мога да си позволя да поема подобен риск?“, запита се Такео и осъзна, че отговорът не го вълнува. Чувстваше се почти вцепенен от мъка и изтощение, от тревога и болка. Неведнъж през дългите часове, откакто Ишида му бе съобщил ужасната вест, се бе улавял, че има халюцинации, а следващите думи на Минору засилиха чувството му за нереалност.

— Само Джун е тук, Шин е в Хофу.

— Двамата са се скарали? Не смятах, че е възможно.

— Не, решиха, че единият трябва да замине, а другият да остане. Теглиха жребий. Шин отиде в Хофу да закриля Муто Шизука; Джун остана тук да брани вас.

— Ясно.

Ишида бе уведомил накратко Такео относно състоянието на Шизука, как според слуховете тя обезумяла след смъртта на сина си и седяла в двора на храма Дайфукуджи, подкрепяна от Небето. Представи си как Шин, безстрастен и безмълвен, я наблюдава, и картината го развълнува.

— Тогава Джун може да тръгне с мен — рече той. — Виж, Минору… разчитам на теб да опишеш правдиво пътуването ни до Мияко, обещанията на владетеля Сага и провокацията, която доведе до битката и нашата победа. Дъщеря ми, владетелката Маруяма, скоро ще бъде тук. Искам от теб да й служиш така предано, както служеше на мен. Ще ти продиктувам завещанието си. Не знам какво ме очаква занапред, но съм длъжен да предвидя най-лошото — или смърт, или изгнание. Отстъпвам цялата власт и управлението на Трите провинции на дъщеря ми. Ще ти кажа за кого трябва да се омъжи и при какви условия.

Документът бе изготвен незабавно. Щом приключиха, Такео сложи печата си и каза:

— Трябва да го връчиш лично на владетелката Шигеко. Може да й кажеш, че съжалявам. Ще ми се обстоятелствата да се бяха стекли по различен начин, но при настоящото положение поверявам Трите провинции на нея.

През всичките години, през които бе служил на Такео, Минору рядко бе давал израз на собствените си емоции. Бе съзерцавал великолепието на императорския двор и жестокостта на битките с едно и също привидно безразличие. Сега лицето му се сгърчи от усилието да сдържи сълзите си.

— Кажи на владетеля Гемба, че съм готов за заминаване — рече Такео. — Сбогом.

Дъждовете закъсняха и не бяха проливни както обикновено; всеки следобед се разразяваше кратка буря и небето често бе затулено с облаци, но пътят не бе залят от порои и Такео бе доволен, че през годините Трите провинции бяха обезпечени с добре поддържана пътна мрежа, благодарение на която сега можеше да се придвижва бързо. Макар че, отбеляза мислено той, същите пътища бяха достъпни и за Зенко и неговата армия. Запита се докъде ли бяха стигнали, тръгвайки от югозапад.

В края на третия ден преминаха прохода при Кушимото и спряха за вечеря и кратък отдих в странноприемницата в началото на долината. До Ямагата оставаше по-малко от ден път. Странноприемницата бе пълна с приходящи; местният земевладелец научи за пристигането на Такео и дотича да го поздрави с „Добре дошъл“. После, докато Такео се хранеше, този човек, който се казваше Ямада, и ханджията му разказаха новините, които бяха научили.

Според получените сведения Зенко се намираше в Киби — на отсрещния бряг на реката.

— Разполага най-малко с десет хиляди души — съобщи мрачно Ямада. — Мнозина са въоръжени с пушки.

— Има ли някакви вести от Терада? — попита Такео, надявайки се, че корабите може да осъществят контраатака срещу Кумамото, крепостния град на Зенко, и да го принудят да се оттегли.

— Говори се, че Зенко е получил кораби от варварите — докладва ханджията — и с тях охраняват пристанището и крайбрежната ивица.

Такео си помисли за изтощената си армия, на която й предстояха още десет дни поход, за да пристигне в града.

— Владетелката Мийоши подготвя Ямагата за обсада — обяви Ямада. — Вече пратих там две хиляди души, но тук не остава почти никой; настъпва време за прибиране на реколтата, а повечето от воините на Ямагата са на Изток с владетеля Кахей. Градът ще бъде отбраняван от земеделци, жени и деца.

— Но сега владетелят Отори е тук — рече ханджията, опитвайки се да повдигне духа на всички. — Средната провинция е в безопасност, щом той е при нас!

Такео му благодари с усмивка, която прикриваше нарастващото му отчаяние. Беше толкова изтощен, че поспа няколко часа, след които в тревожно нетърпение зачака зората. Беше началото на месеца — твърде тъмно, за да се язди в безлунната нощ.

Едва-що се бяха озовали на пътя малко след разсъмване и се движеха в галоп, който бе най-лек за конете, когато в далечината прозвуча тропот на копита. Беше тиха дрезгавина; планинските склонове развяваха победно своите флагове от мъгла. Към тях откъм Ямагата препускаха двама конници. Такео разпозна в единия най-малкия син на Кахей — тринайсетгодишно момче, а другият бе дългогодишен васал в клана Мийоши.

— Кинтамо! Какви са новините?

— Владетелю Отори! — възкликна момчето, като едва си поемаше дъх. Лицето му бе пребледняло от потрес, а очите му гледаха с изумление иззад шлема. Бойните доспехи изглеждаха твърде големи за него, тъй като тялото му още не бе на възрастен. — Жена ви, владетелката Отори…

— Продължавай — нареди му Такео, когато момчето замълча.

— Пристигна в града преди два дни, иззе командването му и сега възнамерява да го предаде на Зенко. В момента той се придвижва с армията си от Киби — Кинтамо отмести поглед към Гемба и каза с облекчение: — Чичо е тук! — едва тогава от очите му рукнаха сълзи.

— А майка ти? — попита Гемба.

— Тя се опита да се противопостави с хората, с които разполагаме. Когато положението стана безнадеждно, ми каза да тръгна, докато все още мога, да кажа на татко и на братята ми. Сигурно ще убие сестрите ми и после ще сложи край на живота си.

Такео обърна леко коня си, неспособен да прикрие своето стъписване и недоумение. Съпругата на Кахей и дъщерите му ще умират, докато техният съпруг и баща се сражава, за да брани Трите провинции? Перлата на Трите провинции — Ямагата, ще бъде предадена в ръцете на Зенко от Каеде?

Гемба застана до него и го зачака безмълвно да каже нещо.

— Трябва да говоря със съпругата си — рече Такео. — Сигурно има някакво обяснение. Може би мъката, самотата са й отнели разсъдъка. Но когато отида при нея, тя ще се вразуми. Не е възможно да ми бъде отказан достъп до Ямагата. Ще отидем всички… навреме, за да спасим майка ти, надявам се — добави той, обръщайки се към Кинтамо.

По пътя се движеха тълпи от хора, напускащи града, за да избягат от битката, което забавяше придвижването им и усилваше гнева и отчаянието на Такео. Когато привечер пристигнаха в Ямагата, градът се оказа затворен за тях със здраво залостени порти. Първият пратеник не бе пуснат да влезе, а вторият бе пронизан веднага щом се озова в обсега на стрелците.

— Нищо не можем да направим сега — каза васалът на Мийоши, когато се оттеглиха в укритието на гората. — Нека отведа младия господар при баща му. Утре сутрин Зенко ще бъде тук. Владетелят Отори също трябва да се оттегли с нас. Не бива да рискува да бъде пленен.

— Вие може да тръгвате — отвърна Такео. — Аз ще остана още малко.

— Тогава оставам с теб — заяви Гемба и прегърна племенника си.

Такео извика Джун и му нареди да съпроводи Кинтамо и да го предаде невредим на Кахей.

— Нека остана с вас — рече неловко Джун. — Мога да проникна зад стените и да отнеса ваше съобщение на…

Такео го прекъсна:

— Благодаря ти, но това е съобщение, което само аз мога да отнеса. Сега ти заповядвам да тръгваш.

— Ще ви се подчиня, но когато изпълня поставената задача, отново ще се върна при вас… ако е възможно в живота, не в смъртта!

— Дотогава — отвърна Такео.

Похвали Кинтамо за смелостта и предаността и за момент проследи с поглед как момчето се сля с тълпите, бягащи на Изток. После насочи вниманието си обратно към града. Двамата с Гемба яздиха известно време покрай източната му страна, след което спряха в укритието на малка горичка. Такео слезе от Ашиге и подаде юздите на Гемба.

— Чакай ме тук. Ако не се върна по-късно тази нощ или призори през отворените порти, значи съм мъртъв. Ако е възможно, погреби ме в Тераяма, до Шигеру. И пази меча ми там за дъщеря ми! — преди да се обърне, добави: — И ако искаш, може да се помолиш за мен по онзи начин…

— Не съм спирал да го правя — отвърна Гемба.

Щом падна нощ, Такео приклекна зад дърветата и дълго време наблюдава зидовете, които опасваха града. Спомни си един следобед през пролетта, преди много години, когато Мацуда Шинген му бе поставил теоретична задача — как да превземе град Ямагата чрез обсада. Тогава бе решил, че най-добрият начин е да се промъкне в крепостта и да убие командирите. Вече бе прониквал в крепостта Ямагата, изкатервайки се по зидовете, като наемен убиец от Племето, за да види дали може да го извърши, да разбере дали може да убива. Бе отнел живота на един мъж… на няколко мъже… за първи път и все още си спомняше чувството за сила и вина, отговорността и угризенията. Подробните познания, които имаше за града и крепостта, щяха да му свършат добра работа… за последен път.

Зад себе си чуваше конете, които пасяха, късайки тревата със силните си зъби, и Гемба, който си мънкаше нещо по своя обичаен начин, ръмжейки като мечок. От дърветата се обади козодой. За кратко излезе вятър, който бързо утихна, и после настъпи пълен покой. Новата луна на осмия месец висеше над планината от дясната му страна. Той едва различаваше тъмните очертания на крепостта право на север. Над нея в кадифеното лятно небе вече се появяваха звездите на Мечката.

От зидовете, опасващи града, и откъм портите долавяше гласовете на стражите — воини на Ширакава и Араи, които говореха на характерното за Западната провинция наречие.

Под прикритието на мрака Такео подскочи, устремен към горния край на зида, подцени малко височината му, вкопчи се в керемидения покрив, забравил за момент все още незарасналата рана на дясното си рамо, и дъхът му секна от болка, когато тя отново се отвори. Вдигна повече шум, отколкото бе предполагал, затова се притисна до зида и стана невидим. Предполагаше, че стражите са нащрек, тъй като положението в града не беше овладяно и те бяха в постоянно очакване на контраатака. И наистина, под него тутакси изникнаха двама мъже със запалени факли. Отидоха до края на улицата и се върнаха обратно, а в това време той бе затаил дъх и се опитваше да преодолее болката. Сви лакът и го опря върху керемидения покрив, а с лявата ръка притисна дясното си рамо. Усети лепкава влажност под пръстите си, тъй като от раната бе потекла кръв, за щастие недостатъчно, за да покапе и да го издаде.

Стражите си отидоха; той скочи на земята, този път безшумно, и се запромъква през улиците към крепостта. Ставаше късно, но градът далеч не беше утихнал. Хората се суетяха тревожни, мнозина възнамеряваха да го напуснат веднага щом отвореха портите. Чу млади мъже и жени да заявяват, че ще се сражават срещу хората на Араи с голи ръце, че Отори никога повече няма да отстъпят Ямагата на врага; чу търговци да оплакват края на мира и благоденствието и жени да проклинат владетелката Отори, задето ги бе въвлякла във война. Сърцето му се сви от болка за Каеде, докато се опитваше да намери някакво обяснение, защо бе постъпила по този начин. А после чу някакви хора да шепнат:

— Тя носи смърт на всички, които я пожелават, сега ще причини смъртта на собствения си съпруг, както и на нашите синове и съпрузи.

„Не, прищя му се да извика, не и на мен. Тя не може да ми донесе смърт.“ Но се опасяваше, че вече го бе сторила.

Мина покрай тях все така невидим. При ръба на рова приклекна под няколко скупчени една до друга върби, каквито растяха и по целия бряг на реката. Не бяха сечени изобщо — повече от шестнайсет години Ямагата не бе заплашвана от вражеска атака и върбите бяха станали символ на мира и красотата на града. Остана там дълго, по почина на Племето, забавяйки дишането и пулса си. Луната се скри, градът утихна. Накрая си пое дълбоко въздух, гмурна се в реката, прикриван от клоните на върбите, и заплува под повърхността на водата.

Движеше се по същия път, който бе следвал преди близо половин живот, когато целта му бе да сложи край на страданията на изтезаваните Скрити. Бяха минали години, откакто затворници бяха увесвани от тази крепост в кошове; нима тези жестоки дни щяха да се завърнат? Но тогава бе млад, а и разполагаше с куки, които му бяха помогнали да изкатери зидовете. Сега бе ранен и изтощен и пълзеше непохватно по фасадата на крепостта.

Премина през портите на втория външен двор; стражите тук също бяха напрегнати и неспокойни, смутени и едновременно с това въодушевени от неочакваното завземане на крепостта. Чу ги да обсъждат кратката и кървава схватка, довела до победата; долови изненадата им, обагрена с възхищение към безпощадността на Каеде, удовлетворението им от издигането на Сейшуу за сметка на Отори. Тяхното непостоянство и ограниченост го вбесиха — докато се спусна в двора и претича през каменния пасаж в градината на резиденцията, вече бе обзет от ярост и отчаяние.

Още двама пазачи седяха край малък мангал в единия край на верандата, а от двете им страни горяха лампи. Той мина толкова близо до тях, че видя как пламъчетата затрепкаха, а струйките дим се завихриха. Стреснати, мъжете се взряха в мрака на градината. Покрай тях прелетя бухал на безшумни криле и двамата се засмяха на собствените си страхове.

— Нощ за призраци — рече единият подигравателно.

Всички врати бяха отворени и в ъглите на всяка стая светеха малки лампи. Той долови дишането на спящите. „Трябва да разпозная нейното. Толкова нощи е спала е до мен.“

Реши, че е успял да я открие в най-голямото помещение, но когато коленичи до спящата жена, осъзна, че е Хана. Беше изумен от омразата, която изпита към сестрата на Каеде, но я остави и продължи нататък.

Въздухът в къщата бе тежък и застоял, а той бе мокър от плуването в реката, но не усещаше студ. Надвеси се над още няколко спящи жени и се заслуша в дишането им. Нито една от тях не бе Каеде.

Лятото беше в разгара си, около месец и половина след слънцестоенето. Скоро щеше да се развидели. Нямаше да остане тук. Единствената му цел бе да я види, но след като не можа да я открие, вече не знаеше какво да прави. Върна се в градината; едва тогава зърна неясните очертания на малка постройка, която не бе забелязал по-рано. Промъкна се към нея, осъзнавайки, че представлява павилион, издигнат над звънък поток, и на фона на тихото бълбукане на водата разпозна дишането й.

Вътре също гореше лампа, но светлината й бе съвсем слаба, все едно бе изтръгната от последните догарящи капки масло. Каеде седеше, подвила крака под себе си, втренчена в мрака. Той не можа да различи чертите на лицето й.

Сърцето му заблъска по-силно, отколкото пред битка. Той възвърна очертанията си, пристъпи върху дървения под и прошепна:

— Каеде, аз съм, Такео — тя незабавно мушна ръка в дрехата си и извади малък кинжал. — Не съм дошъл да ти причиня зло. Как можа да си го помислиш?

— Не можеш да ми причиниш по-голямо зло, отколкото вече си ми сторил. Бих те убила, ако не вярвах, че само синът ти може да го направи!

Той замълча за момент, внезапно проумял случилото се.

— Кой ти го каза? — попита накрая.

— Какво значение има? Както се вижда, всички са знаели освен мен.

— Беше толкова отдавна. Смятах, че…

Тя не му позволи да продължи:

— Извършеното може да е било отдавна. Измамата е завинаги. Ти си ме лъгал през всичките години, в които сме били заедно. Ето какво никога няма да ти простя.

— Не съм искал да ти причиня болка.

— Как си могъл да ме гледаш да наедрявам с твоето дете в утробата си в непрестанен страх, че мога да родя сина, който ще порасне, за да се превърне в твоя убиец? Докато съм копняла да имам момчета, ти си се молил това да не се случи. Предпочел си да ме видиш прокълната с близначки, а когато се е родил синът ти, си се надявал да умре. Може би дори си подготвил смъртта му…

— Не! — възкликна той ядосан. — Никога не бих убил дете, още по-малко собственото си! — направи усилие да се овладее, да разговаря с нея разумно. — Смъртта му бе ужасна загуба… тя те е тласнала към всичко това.

— Отвори ми очите за това, какъв си в действителност! — Такео си даде сметка за цялата ярост и мъка, които я бяха обзели, и се почувства безпомощен пред тях. — Това е поредната измама в един живот, изпълнен с лъжи — продължи тя. — Не ти уби Ийда; не си отгледан и възпитан като воин; кръвта ти е замърсена. Посветих целия си живот на нещо, което, сега осъзнавам, е било заблуда.

— Никога не съм се правил пред теб на нещо, което не съм. Знам всичките си слабости, споделял съм ги с теб достатъчно често.

— Преструвал си се на честен и прям, а си криел много по-ужасни тайни. Какво още не знам? Колко други жени си имал в живота си? Колко синове?

— Няма други, кълна ти се… само Муто Юки, когато смятах, че двамата с теб сме разделени завинаги.

— Разделени? — повтори тя. — Никой не ни е разделял освен самия ти. Ти избра да си тръгнеш… да ме изоставиш, защото не искаше да умреш.

В думите й имаше истина, която го накара да изпита омерзение към самия себе си.

— Права си. Бях глупав и страхлив. Мога само да те помоля за прошка в името на цялата страна. Умолявам те, не унищожавай всичко, което сме изградили заедно… — искаше да й обясни как двамата бяха управлявали страната в хармония, как това равновесие не бива да бъде унищожено, но нямаше слова, които можеха да поправят стореното зло.

— Ти сам унищожи всичко — отвърна тя. — Никога няма да ти простя. Единственото, което може да уталожи болката ми, е да те видя мъртъв — после добави горчиво: — Честта изисква да сложиш край на живота си, но ти не си воин и никога не би го сторил, нали?

— Обещах ти да не го правя — отвърна той едва чуто.

— Освобождавам те от тази твоя клетва. Ето, вземи кинжала! Разпори си корема и тогава ще ти простя!

Тя му подаде ножа, като го гледаше право в очите. Той не искаше да отвърне на погледа й, за да не я покоси със съня на Кикута. Втренчи се в кинжала, изкушен да го грабне и да го забие в собствената си плът. Нямаше физическа болка, която можеше да се сравни с агонията в душата му. Заговори, полагайки неимоверни усилия да се владее, но думите му прозвучаха така официално в собствените му уши, все едно бяха изречени от непознат.

— Първо има да се уредят някои формалности. Бъдещето на Шигеко трябва да се обезпечи. Тя получи признанието на самия император. Има толкова неща, които исках да ти кажа, но вероятно никога няма да имам тази възможност. Готов съм да се откажа от властта в полза на дъщеря ни; доверявам се на теб да постигнеш някакво разумно споразумение със Зенко…

— Не се биеш като воин, няма и да умреш като воин. Само да знаеш как те презирам! Предполагам, че и сега ще се измъкнеш тайно, с твоите магьоснически номера! — тя скочи на крака и закрещя: — Стражи! Помощ! В градината има чужд човек!

От рязкото й движение лампата угасна. Беседката потъна в мрак. Факлите на пазачите просветваха между дърветата. Такео чу в далечината да пропяват първи петли. Думите на Каеде го пронизаха като намазаното с отрова острие на Котаро. Не искаше да го открият тук като някой крадец или беглец. Не можеше да понесе повече унижения.

Никога не бе изпитвал такова затруднение да стане невидим. Не беше в състояние да постигне нужното съсредоточаване; чувстваше се така, все едно бе разкъсан на парчета. Изтича към градинския зид и го прехвърли, прекоси двора към външната стена и с мъка запълзя по нея. Успя да я изкатери и отправи поглед надолу, където в ниското проблясваше мастиленочерната повърхност на рова. На изток небето просветляваше.

Зад гърба си чуваше тропот на нозе. Възвърна очертанията си, долови звука от изопването на тетива, после във въздуха избръмча стрела и той наполовина се хвърли, наполовина падна във водата; от удара въздухът му секна, ушите му забучаха. Изплува на повърхността, пое си въздух, видя стрелата до себе си, чу как други цопват около него, гмурна се отново и доплува до брега, където се измъкна от водата в укритието на върбите.

Няколко пъти пое дълбоко въздух, изтръска се от водата като куче, отново стана невидим и хукна през улиците към градските порти. Те вече бяха отворени и хората, които бяха чакали цяла нощ, за да напуснат града, сега се стичаха навън. Носеха скромните си вещи във вързопи, окачени на метнати на рамо тояги, или върху малки ръчни колички. До тях децата им крачеха със сериозни лица, объркани и уплашени.

Такео изпита жалост към тях, тъй като за пореден път всички тези люде щяха да зависят от милостта на военачалниците. Въпреки собствената си мъка се опита да потърси някакъв начин да им помогне. Само че в него не бе останало нищо. Единственото, което звучеше в мислите му, бе: „Край, свърши!“

Представи си градините на Тераяма и невероятните картини, чу словата на Мацуда да отекват през годините. „Върни се при нас, когато всичко това свърши.“

„А ще свърши ли някога?“, бе попитал той.

„Всичко, което си има начало, си има и край“, бе отвърнал Мацуда.

Сега този завършек бе настъпил внезапно, но безвъзвратно; фината мрежа на Небесата се бе сключила около него, както накрая впримчва в нишките си всички живи същества. Това бе краят. Той щеше да се завърне в Тераяма.

Намери Гемба в края на гората потънал в медитация. До него конете пасяха невъзмутимо, а гривите им бяха обсипани с блестящи капчици роса. Щом го видяха да се приближава, те вдигнаха глави и изцвилиха тихо.

Гемба не каза нищо, само впери поглед в Такео с проницателните си, изпълнени със състрадание очи, след което се изправи и оседла конете, като през цялото време си припяваше нещо под нос. Такео чувстваше остра болка в ръката и рамото. Почваше да го втриса. За момент изпита признателност, че язди кроткия Ашиге, и си помисли за Тенба, там далеч, в Инуяма, заедно с Шигеко.

Когато поеха по тясната пътека нагоре към храма, разположен високо в планината, слънцето вече изгряваше, разпръсвайки мъглата. Обзе го някаква лекота. Всичко заглъхна под ритъма на конските копита и се стопи под палещите слънчеви лъчи. Мъка, угризения и срам се размиха. Той си припомни подобното на сън състояние, което го бе обзело в Мино, когато за пръв път се бе сблъскал с кървавата жестокост на воините. Сега му се стори, че наистина бе умрял в онзи ден и че животът му оттам насетне бе нереален като мъглата, като изпълнен със страст и копнеж сън, който се стапяше в чистата ослепителна светлина.