Разгромът

Двайсет и осма глава

Кумамото, градът крепост на клана Араи, бе разположен в югозападния край на Трите провинции и заобиколен с планини, богати на желязна руда и въглища. Заради полезните изкопаеми тук процъфтяваха занаятите, свързани с добиване и обработване на желязо. Майсторите правеха тенджери и чайници, но най-вече мечове, а напоследък и пушки.

— Поне — измърмори недоволно възрастният човек на име Коджи — ще бъде доходно, ако Отори ни позволят продукция, която да отговаря на търсенето. Разпали пещта, момко!

Хисао задърпа дръжката на огромното духало и пещта се разгоря още по-буйно. Жегата облъхна лицето и ръцете му. Той нямаше нищо против, тъй като зимата бе настъпила, откакто бяха пристигнали в Кумамото преди две седмици; откъм стоманеносивото море духаше пронизващ вятър, а нощите бяха станали мразовити.

— Какво право имат те да нареждат на Араи какво можем и какво не можем да произвеждаме, какво ни е позволено да продаваме и какво не! — продължи ядосано Коджи.

Навсякъде Хисао чуваше едно и също недоволство. Баща му го бе уведомил не без злорадство, че васалите на Араи постоянно разпространяват слухове и подклаждат стари недоволства срещу Отори, задавайки въпроса, защо сега Кумамото се подчинява на Хаги, когато Араи Дайичи навремето бе завладял с битки Трите провинции за разлика от Отори Такео, комуто просто бе провървяло и който се бе възползвал от едно обикновено земетресение и позорно бе причинил смъртта на владетеля Араи със същата пушка, която сега отказваше на клана.

При пристигането си в Кумамото Акио и Хисао научиха, че Зенко не е там… както разбраха впоследствие, владетелят Отори го бил повикал в Маруяма.

— Държи се с него като със слуга — каза им ханджията още първата вечер, докато се хранеха. — Очаква господарят Араи да зареже всичко и да дотърчи. Не е ли достатъчно, че държи синовете му като заложници?

— Той обича да унижава както съюзниците си, така и враговете си — заяви Акио. — Това ласкае суетата му. Но не притежава действителна сила. Ще се провали, а с него и целият клан Отори.

— И тогава в Кумамото ще настанат всеобщи празненства — отвърна ханджията, събра съдовете и се отправи към кухнята.

— Ще изчакаме Араи Зенко да се върне — заяви Акио на Казуо.

— В такъв случай ще ни трябват средства — рече Казуо. — Особено при настъпилата зима. Парите на Джизаемон почти свършиха.

Хисао вече знаеше, че тук, в далечния Запад, има оскъден брой семейства Кикута, а и тези, които бяха оцелели, бяха загубили значителна част от властта и влиянието си. При все това след няколко дни една вечер при Акио пристигна непознат младеж с остри черти. Поздрави го с уважение и в същото време с радост, обръщаше се към него с „учителю“ и използваше тайния език и знаците на фамилията Курода. Казваше се Ясу, беше от Хофу и беше избягал в Кумамото след някакви неприятности, сред които и контрабанда на пушки.

— Бях си направо покойник! — пошегува се той. — Господарят Араи трябваше да нареди екзекуцията ми по заповед на Отори, но за щастие той ме цени твърде много и направи размяна.

— Има ли още такива като теб, които служат на Араи?

— Да, мнозина. Както знаете, Курода винаги са били с Муто, но имаме и куп връзки с Кикута. Вижте само великия Шинтаро! Наполовина Курода, наполовина Кикута.

— Убит от Отори, също като Котаро — отбеляза тихо Акио.

— Смъртта на мнозина все още чака отмъщение — съгласи се Ясу. — Докато Кенджи беше жив, нещата стояха другояче, но откакто се спомина и Шизука стана глава на фамилията… всичко се промени. Никой вече не е доволен. Най-напред, защото не е право да бъдем командвани от фуста и, второ, защото бе уредено от Отори. Фамилията трябваше да се оглави от Зенко, той е най-възрастният наследник, а ако не го желае, тъй като е велик владетел, трябваше да е Таку.

— Таку е твърде близък с Отори и беше замесен в смъртта на Котаро — възрази Казуо.

— Тогава беше още дете и може да му се прости… но не е редно фамилиите Муто и Кикута да са тъй разделени. И за това е виновен Отори.

— Сега сме тук, за да възстановим мостовете и да излекуваме раните — заяви Акио.

— Точно на това се надявах. Владетелят Зенко ще е доволен, уверявам ви.

Ясу плати на ханджията и ги отведе в собствения си дом, в дъното на дюкяна, в който продаваше ножове и други кухненски прибори, съдини за готвене, чайници, куки и вериги за огнища. Ножовете бяха голямата му страст — от грамадни сатъри за касапски дела до фини остриета за изкормване на риба. Когато разбра за интереса на Хисао към всякакви сечива, той го отведе в ковачниците, от които ги бе купил. Единият от майсторите там — старецът Коджи, се нуждаеше от чирак и Хисао му бе поверен, за да се учи на занаят. На момчето работата му харесваше не само защото бе интересна, но и защото така разполагаше с повече свобода и се откъсваше от угнетяващата компания на Акио. Откакто бе напуснал дома си, виждаше баща си с други очи. Растеше и вече не беше детето, което можеше да бъде наставлявано и назидавано. През следващата година щеше да стане на седемнайсет.

Според някаква сложна схема от дългове и вересии работата му за Коджи заплащаше храната и квартирата им, макар че Ясу често заявяваше как никога не би взел нищо от един учител Кикута и как му стигала честта да бъде от помощ. При все това Хисао го смяташе за пресметлив човек, който никога не даваше нищо даром — помагаше им сега, защото съзираше някаква изгода за в бъдеще. Освен това Хисао виждаше колко остарял бе Акио и колко старомодно бе мисленето му заради годините на изолация в Катимура.

Даваше си сметка, че вниманието на Ясу го ласкае, че баща му копнее за уважение и признание по начин, който изглеждаше почти отживелица в оживения модерен град, процъфтял в дългите години на мир. Членовете на клана Араи бяха преизпълнени със самоувереност и гордост. Земите им сега се простираха из цялата Западна провинция и стигаха чак до крайбрежието и плавателните пътища. Кумамото гъмжеше от търговци… имаше дори и неколцина чуждоземци не само от Шин и Сила, а и както разправяха, от островите на Запад — варварите с техните жълъдови очи и гъсти бради и най-вече с тъй желаните отвъдморски стоки.

Присъствието им в Кумамото бе обект на намеци и клюки, тъй като целият град знаеше за неразумната забрана, наложена от Отори върху всякаква пряка търговия с чуждоземците — всичко, което се купуваше и продаваше, трябваше да минава през централното управление на клана, осъществявано от Хофу — единственото пристанище, в което чуждоземците имаха официално разрешение да хвърлят котва. Разпространеното мнение бе, че това е заради Средната провинция, която искала да запази за себе си както печалбата от отвъдморските чудновати приспособления и изобретения, така и властта на смъртоносните оръжия. Тази несправедливост все повече разпалваше гнева на Араи.

Хисао никога не бе виждал варварин, макар че нещата, които му бе показал Джизаемон, бяха запалили интереса му към тях. В края на деня Ясу често минаваше покрай ковачницата, за да даде нови нареждания, да вземе следващ запас ножове и да остави дърва за пещите. Веднъж пристигна в компанията на висок мъж в дълго наметало и дълбока качулка, която скриваше лицето му. Появиха се в края на деня, когато вече се здрачаваше, а оловното небе вещаеше сняг. Беше някъде по средата на единайсетия месец. Пламтящият огън бе единственият цвят в света, който зимата бе потопила в сиво и черно. След като влезе в ковачницата, непознатият свали качулката си и Хисао с изненада и любопитство осъзна, че човекът пред него е варварин.

Той почти не можеше да разговаря с тях, тъй като знаеше само няколко думи, но и двамата с Коджи умееха да разговарят с ръце, а и разбираха от машини повече, отколкото от езици, и докато ги следваше из ковачницата, Хисао успяваше да схване онова, което варваринът казваше, не по-зле от Коджи. Непознатият бе погълнат от тукашните пещи и леярни, оглеждаше всичко с живите си светли очи и нахвърляше скици на духалата, казаните, калъпите и тръбите. По-късно, докато пиеха греяно вино, извади една книга, сгъната по странен начин, печатана, а не писана на ръка, и им показа картини, които явно се отнасяха за ковачество. Коджи се втренчи в тях, сбърчвайки чело, като се почесваше зад ушите. Коленичил отстрани, Хисао се взираше на оскъдната светлина, чувствайки собственото си вълнение, което нарастваше с всяка отгърната страница. Главата му се замая от всички възможности, които се разкриваха пред очите му. Подробностите около ковашките техники отстъпиха място на грижливи илюстрации на изделията. На последните страници имаше изобразени няколко пушки, повечето от тях дълги и неудобни мускети, които той вече познаваше, но една, разположена в долния край на страницата, промъкнала се между тях като жребче между краката на майка си, беше малка — едва четвърт от дължината им. Младежът не се сдържа и показалецът му тутакси се устреми към картината. Варваринът се засмя.

— Пистола! — изобрази как я скрива в дрехите си, после я измъква и я насочва към Хисао. — Па! Па! — засмя се той. — Муерто! — и изобрази безжизнен труп.

Хисао не бе виждал толкова красива вещ и на мига я пожела. Мъжът потърка пръсти един в друг и останалите го разбраха. Такива оръжия бяха скъпи, ала можеше да се направят, помисли си Хисао, и твърдо реши да се научи как.

Щом стигнаха до паричните въпроси, Ясу отпрати Хисао. Момъкът разтреби ковачницата, угаси с вода огъня и приготви всички нужни материали за следния ден. После запари чай за мъжете, напълни чашите им за вино и си тръгна. Съзнанието му бе пълно с идеи, но дали от тях, или от виното, към което не беше привикнал, или може би от режещия вятър след горещината в ковачницата, го заболя глава и докато се добра до къщата на Ясу, вече виждаше само половината постройка, половината от изложените на витрината ножове и брадви.

Препъна се в стъпалото и когато възстанови равновесието си, видя жената — майка си — в мъглявата пустота, където трябваше да се намира другата половина от света. Лицето й бе умоляващо, изпълнено с нежност и ужас. Силата на призива й го заля и той усети, че му призлява. Болката стана непоносима. Не можа да се въздържи и изстена, а после осъзна, че ще повърне, свлече се на четири крака, допълзя до прага и блъвна във водосточния улей.

Усети възкиселия вкус на вино в устата си; очите му се насълзиха от болка, а навяващият суграшица вятър вледени сълзите, които се стичаха по страните му. Жената го бе последвала навън и сега висеше във въздуха над земята с размазани от мъглата и суграшицата очертания.

Баща му Акио викна от вътре:

— Кой е там? Хисао? Затвори вратата, че е много студено.

Майка му заговори, а гласът й прозвуча в мислите му пронизващ като лед:

— Не бива да посягаш на живота на собствения си баща!

Той знаеше, че тя е наясно с всичките му мисли, че познава омразата, която изпитваше, както и любовта, и това го ужаси. Жената продължи:

— Няма да ти позволя!

Гласът й бе непоносим, зазвуча по всички нерви в тялото му и ги подпали. Той се опита да й изкрещи: „Махни се! Остави ме на мира!“

През собствените си стенания долови нечии приближаващи стъпки и чу гласа на Ясу:

— Ама какво, за Бога! — възкликна той и после викна към Акио: — Учителю! Елате бързо! Синът ви…

Внесоха го вътре и умиха повръщаното от лицето и косите му.

— Глупакът е пил твърде много вино — рече Акио. — Не бива да пие. Не може да носи. Като се наспи, ще му мине.

— Та той почти не е пил — възрази Ясу. — Не може да е пиян. Да не е болен?

— От време на време има пристъпи на главоболие. Получава ги от дете. Нищо сериозно. Минават за ден-два.

— Горкото момче, да расте така без майка! — измърмори Ясу по-скоро на себе си, докато помагаше на Хисао да легне и го завиваше. — Целият трепери, студено му е. Ще му сваря нещо, та да заспи.

Хисао изпи чая и почувства как постепенно тялото му се сгрява; треперенето стихна, но не и болката, нито гласът на жената. Сега тя витаеше из тъмната стая; не му трябваше светлина, за да я вижда. Осъзна смътно, че ако се заслуша в думите й, болката ще намалее, но не искаше да чуе онова, което имаше да му каже. Остави болката да го обгърне, за да се защити от нежеланото присъствие, и се отдаде на мисълта за прекрасното малко оръжие и на копнежа да го измайстори със собствените си ръце. Скоро от мигрената освирепя като изтерзано животно. Прииска му се да стовари върху някой друг непоносимите мъки.

Чаят постепенно притъпи сетивата му и вероятно за кратко бе задрямал. Когато се събуди, чу Акио и Ясу да разговарят, долови дрънченето на винени чаши и тихия звук от гърлата им, докато преглъщаха.

— Зенко се е върнал — казваше Ясу. — Все ми се струва, че една среща между двама ви ще е от полза за всички.

— Това е главната причина да дойдем тук — отвърна Акио. — Можеш ли да я уредиш?

— Разбира се. Сигурно и самият Зенко копнее да поправи разкола между Муто и Кикута. А и в края на краищата вие сте рода по брачна линия, нали така. Синът ви и Зенко трябва да са братовчеди.

— Зенко притежава ли някакви умения на Племето?

— Не, доколкото е известно. Той прилича на баща си, воин е. За разлика от брат си.

— И моят син не притежава кой знае какви умения — призна Акио. — Овладял е някои неща, но няма вродени дарби, което се оказа голямо разочарование за Кикута. Майка му бе много талантлива, но не е предала нищо на сина си.

— Много го бива в ръцете. Коджи говори с уважение за него… а Коджи не хвали никого.

— Което обаче няма да го направи достоен съперник на Отори.

— На това ли се надявате? Един ден Хисао да стане убиецът, който най-накрая ще види сметката на Такео?

— Няма да намеря покой, докато Отори не умре.

— Разбирам чувствата ви, но Такео хем е вещ, хем има голям късмет. Ето затова трябва да говорите със Зенко. Една армия от воини може да успее там, където убийците на Племето се провалиха — Ясу отпи отново и се засмя тихо: — От друга страна, Хисао харесва оръжия. А една пушка е далеч по-силна от която и да било магия на Племето. Казвам ви, не се знае. Може някой ден да ви изненада!