Разгромът

Четирийсет и осма глава

В Хофу приливът в началото на петия месец, който предхождаше лятото, настъпи след пладне, в часа на коня19. Пристанището се намираше в най-оживения си период — кораби заминаваха и пристигаха в неспирен поток, възползвайки се от лекия западен вятър, който ги откарваше до Акаши натоварени с продукция от Трите провинции. Гостилници и странноприемници бяха претъпкани с новопристигналите, които пиеха, обменяха вести и истории за пътешествия, изразяваха своя потрес и съжаление за смъртта на Муто Таку, дивяха се на чудото, което се случваше с майка му, хранена от птици в Дайфукуджи, и изказваха възмущението си от Араи Зенко, проявил такава липса на синовен дълг и такова презрение към боговете, за което без съмнение щеше да бъде наказан. Робството под управлението на Тохан и Ногучи и до днес ги изпълваше с ненавист и те нямаха никакво желание да се върнат към онези дни под властта на Араи. Заминаването на Зенко от града бе съпроводено с подигравателни възгласи и други проявления на недоброжелателност — стражите му в края на дългата колона дори бяха замеряни с боклуци, а в някои случаи и с камъни.

Мики и Мая не видяха почти нищо от това отношение; те тичаха невидими, без посока през тесните улички с една-единствена цел — да се озоват колкото се може по-далеч от Хисао и Акио. Дори и на малко разстояние от морето жегата ставаше непоносима; градът бе пропит с миризма на риба и гнили водорасли, а заради тъмните сенки, които се редуваха с ярко слънце, губеха ориентация. Мая вече бе изтощена след безсънната нощ, след срещата с Хисао и разговора с жената призрак. Докато тичаха, тя напрегнато поглеждаше назад, убедена, че Хисао щеше да я преследва; никога нямаше да я остави да си иде. А и Акио сигурно вече бе научил за котето. „Хисао ще бъде наказан“, помисли си, но не беше наясно дали идеята й харесваше, или й причиняваше болка.

Тя усети, че изтощението й пречи да задържи състоянието на невидимост; забави ход да си поеме дъх и видя как Мики също се появява до нея. Уличката на това място беше тиха; повечето хора си бяха по къщите и обядваха. Точно до тях на земята пред малък дюкян бе клекнал някакъв мъж и остреше ножове с точиларски камък, използвайки вода от малкия канал, който минаваше покрай всяка къща. Той скочи изненадан от внезапната им поява и изпусна ножа, който държеше. Мая се почувства отчаяна и безпомощна. Почти без да мисли, грабна ножа и го заби в ръката на мъжа.

— Какво правиш? — викна Мики.

— Трябват ни оръжия, храна и пари — отвърна Мая. — Той ще ни ги даде.

Мъжът се взираше изумен в собствената си кръв. Мая раздвои образа си, мина зад него и го поряза отново, този път по врата.

— Донеси ни храна и пари или ще умреш — нареди му тя. — Сестро, вземи си и ти нож.

Мики вдигна един малък нож, който лежеше върху парче плат, постлано на земята. Сграбчи здравата ръка на мъжа и го въведе в дюкяна. Опулен от ужас, той им показа къде бе прибрал няколко монети, и тикна оризовите кюфтета, приготвени от жена му, в ръката на Мая.

— Не ме убивайте! — възкликна умолително той. — Мразя злостта на владетеля Араи. Знам, че е настроил боговете срещу себе си, но аз нямам пръст в това. Аз съм само един беден занаятчия.

— Боговете наказват обикновените хора заради злонамереността на техния владетел — заяви Мая с престорена заплаха в гласа.

— Защо постъпи така? — попита Мики, след като напуснаха дюкяна, вече въоръжени с ножове, които бяха скрили в диплите на робите си.

— Ще ти кажа по-късно. Сега да намерим къде да се скрием за малко на някое място, където има вода.

Двете поеха покрай канала, докато на пътя, който водеше извън града в северна посока, се натъкнаха на крайпътно светилище и малка горичка около захранван от извор водоем.

Утолиха жаждата си и откриха едно уединено място зад храстите, където седнаха и си поделиха оризовите кюфтета. Високо в короните на кедрите грачеха гарвани, а цикадите цвърчаха монотонно. По лицата на момичетата се стичаха струйки пот, а телата им на границата между детството и женствеността бяха влажни и ги сърбяха.

Мая каза:

— Чичо ни подготвя армия срещу татко. Трябва да отидем в Хаги и да предупредим мама. Леля Хана вече пътува натам. Мама не бива да й се доверява.

— Но, Мая, ти използва уменията на Племето срещу невинен човек. Татко ни е забранил да правим това.

— Чуй, Мики, ти дори не знаеш какво съм изтърпяла. Таку и Сада бяха убити пред очите ми. Бях пленница на Кикута Акио — за момент си помисли, че ще се разплаче, но после чувството премина. — А онова момче, което ме викаше, е Кикута Хисао; той е внук на Кенджи. Сигурно си чула за него в Кагемура. Майка му е Юки, която е била омъжена за Акио, но след като момчето се родило, Кикута я принудили да се самоубие. Това е причината Кенджи да се съюзи с татко заедно със своите хора от Племето.

Мики кимна. Бе чувала тези истории на Племето още като дете.

— Както и да е, в края на краищата никой не е невинен — заяви Мая. — Това, че онзи човек се е намирал там, където го заварихме, е било част от съдбата му — тя се взираше мрачно във водоема. Клоните на кедрите и облаците зад тях се отразяваха върху неподвижната му повърхност. — Хисао ни е брат — добави тя рязко. — Всички смятат, че е син на Акио, но това не е вярно.

— Не е истина! — възрази глухо Мики.

— Напротив. Освен това имало някакво пророчество, според което баща ни можел да бъде убит единствено от ръката на собствения му син. Тъй че, ако не му попречим, Хисао ще убие татко.

— Ами малкото ни братче? — прошепна Мики.

Мая се втренчи в нея. Почти бе забравила за съществуването на новото дете, сякаш, като не признаваше раждането му, можеше да отрече реалността му. Никога не го бе виждала, не бе мислила за него. На ръката й кацна един комар и тя го плесна.

Мики каза:

— Татко сигурно знае всичко това.

— И като го знае, защо не е сторил нищо? — възкликна Мая, като се питаше защо тази история толкова я ядосваше.

— Ако е решил да не прави нищо, трябва и ние да постъпим така. А и бездруго какво би могъл да стори?

— Трябва да нареди Хисао да бъде убит. И бездруго Хисао го заслужава. Той е зъл, най-злият човек, когото познавам, по-лош е дори от Акио.

— Ами малкото ни братче? — попита отново Мики.

— Престани да усложняваш нещата, Мики! — Мая стана и изтупа праха от дрехите си. — Трябва да се изпикая — рече тя, използвайки езика на мъжете, и отиде по-навътре в горичката.

Там имаше надгробни камъни, занемарени и покрити с мъх. Мая си помисли, че не бива да ги осквернява, затова се изкатери по страничния зид и се облекчи в заслона му. Докато се прехвърляше обратно през зида, земята се разтресе и тя усети как камъните под ръцете й се плъзгат встрани. Почти се строполи на земята замаяна. Върховете на кедрите все още трепереха. В този миг бе обзета от непреодолимо желание да се превъплъти в котето и изпита някакво непознато чувство, което я разстрои и изпълни с раздразнение.

Щом видя Мики, която продължаваше да стои до водоема, бе поразена колко бе отслабнала сестра й. Това също я подразни. Не желаеше да се притеснява за Мики — искаше нещата да си бъдат както преди, когато близначките сякаш деляха едни и същи мисли. Не искаше Мики да й противоречи.

— Хайде — рече тя. — Трябва да тръгваме.

— Какъв ни е планът? — попита Мики, докато ставаше.

— Да се приберем у дома, разбира се.

— И ще изминем целия път пеша?

— Имаш ли по-добра идея?

— Можем да получим помощ от някого. Докато бях с Шизука, ни съпровождаше един мъж — Бунта. Той би могъл да ни помогне.

— Муто ли е?

— Имаи.

— Никой от тях вече не заслужава доверие — отсече презрително Мая. — Трябва да се справим сами.

— Пътят е дълъг — възрази Мики. — Отне ни седмица да пристигнем от Ямагата, а яздехме открито, с двама мъже, които ни помагаха. От Ямагата до Хаги са десет дни, и то по пътя. Ако тръгнем пеша и се крием, ще ни трябва три пъти повече време. И как ще си намираме храна?

— Както досега — отвърна Мая, докосвайки скрития нож. — Ще я крадем.

— Добре — примири се Мики, макар и неохотно. — По междуградския път ли ще вървим? — тя махна към прашния път, който криволичеше през оризищата, все още яркозелени, и водеше към гористите хълмове на планината.

Мая хвърли поглед към обичайните пътуващи, които се движеха в двете посоки — воини на коне, жени с грамадни шапки и воали, които ги предпазваха от слънцето, свещеници с тояги и купички за подаяния, търговци на едро и дребно, поклонници. Всеки от тях можеше да се опита да ги задържи или в най-добрия случай — да им зададе неудобни въпроси. Или пък можеше да се окажат членове на Племето, вече предупредени да внимават за тях. Погледна назад към града, без да може да се отърси от усещането, че Хисао и Акио са по петите им. Сърцето й трепна и тя осъзна, че Хисао й липсва, че копнее да го срещне отново. „Но аз го мразя? Как е възможно да искам да го видя пак?“ Опитвайки се да скрие чувствата си от Мики, попита:

— Макар че съм в момчешки дрехи, за всеки е ясно, че сме близначки. Нали не искаме хората да ни зяпат и да ни одумват. Ще минем през планината.

— Ще умрем от глад — възрази Мики — или ще се изгубим. Хайде да се върнем в града. Да отидем и да намерим Шизука.

— Тя е в Дайфукуджи — рече Мая, спомняйки си думите на младата прислужничка. — На пост и молитва. Не можем да се върнем. Акио сигурно е там и ни чака — до момента напрежението вътре в нея бе нараснало до такава степен, че тя вече чувстваше как той я призовава, как я търси. Долови гласа му и скочи стъписана. Ела при мен! Думите прозвучаха като шепот, долетял нейде от потъналата в сенки гора. — Чу ли? — попита тя и сграбчи Мики за ръката.

— Какво?

— Гласът. Това е той.

Мики стана и се заслуша.

— Нищо не чувам.

— Да тръгваме — подкани я Мая и вдигна поглед към небето. Слънцето вече бе преминало най-високата си точка и клонеше на запад. Междуградският път вървеше почти право на север, през някои от най-плодородните земи на Трите провинции, следвайки коритото на реката чак до Цувано. От двете страни на долината се простираха оризища, в които тук-там се забелязваха ферми или колиби. Пътят минаваше по западната страна до моста при Киби. Имаше и един нов мост, точно преди сливането с река Ямагата. Реката често прииждаше и заливаше равнината, но след ден път в северна посока от Хофу ставаше плитка, с пенести бързеи, които се носеха по каменисто корито.

И двете момичета бяха пътували по този път; Мики бе минала по него съвсем скоро, само преди няколко дни, а Мая — предишната есен с Таку и Сада.

— Питам се къде ли са кобилите — рече тя на Мики, когато напуснаха укритието на дърветата и излязоха на следобедната жега. — Аз ги загубих.

— Какви кобили?

— Онези, които Шигеко ни даде да яздим от Маруяма.

Щом започнаха да се катерят нагоре по склона в бамбуковите горички, без да се впуска в подробности, Мая разказа на сестра си за нападението и за смъртта на Таку и Сада. Когато свърши, Мики плачеше беззвучно, но очите на Мая бяха сухи.

— Аз те сънувах — каза й Мики, бършейки сълзите си с ръка. — Сънувах, че си котето, а аз — неговата сянка. Знаех, че ти се е случило нещо ужасно — помълча известно време и после попита: — Акио нарани ли те?

— Замалко не ме удуши, за да ме накара да млъкна, а после ме удари няколко пъти, нищо повече.

— А Хисао?

Мая започна да крачи все по-бързо, докато накрая вече почти тичаше между сребристозеленикавите стволове. Една усойница изпълзя на пътеката пред тях и се шмугна в гъстия храсталак, а някъде отляво чуруликаше малка птичка. Безжалостното бръмчене на цикадите сякаш се усили. Мики също тичаше. Промъкваха се без усилие между бамбуковите дървета, с уверената стъпка на кошути, но още по-тихо.

— Хисао е повелителят на призраците — рече Мая, когато накрая стръмният склон я принуди да забави крачка.

— От Племето?

— Да. Може да бъде ужасно силен, само че не знае как да управлява това свое умение. Никой не го е учил на друго освен на жестокост. Освен това знае как се правят пушки. Сигурно някой му е показал.

Слънцето се бе спуснало зад високите планински върхове от лявата им страна. От юг по небето вече пълзяха ниски облаци; нямаше да има нито луна, нито звезди. Беше минало много време, откакто бяха изяли оризовите кюфтета при светилището. Както вървяха, момичетата почнаха инстинктивно да се оглеждат за храна — ранни гъби под боровете, крехки бамбукови филизи, папрат, макар че не се намираха лесно. От най-ранно детство в Племето ги обучаваха да живеят от земята, да събират нейните листа, корени и плодове както за храна, така и за отрова. Проследиха звука от бълбукаща вода и откриха планинско поточе, където утолиха жаждата си и намериха малки рачета. Изядоха ги сурови и живи, като изсмукаха покритото с тиня месо от крехките им черупки. Продължиха да вървят в сгъстяващия се здрач, докато стана твърде тъмно, за да виждат пътя. Вече се намираха навътре в гората, където имаше множество оголени скали и паднали дървета, които можеха да им послужат за убежище.

Натъкнаха се на огромен бук, наполовина изкоренен от земен трус или от силна буря. Листата му бяха окапвали години наред и земята наоколо бе застлана с шума като меко легло, а масивният му ствол и корени образуваха нещо като пещера. Между листата дори се намериха жълъди, които все още ставаха за ядене. Момичетата легнаха и се сгушиха едно в друго като животни. В прегръдката на сестра си Мая най-накрая усети как тялото й започва да се отпуска, все едно възвръщаше собствената си цялост.

Не беше сигурна дали изрече думите, или те се оформиха единствено в мисълта й. Хисао обича котето и е негов господар. До нея Мики се размърда леко и рече:

— Мисля, че го знам. Почувствах го край онази къща в Хофу и прекъснах връзката между момчето, което те зовеше, и котето. Едва тогава ти отново стана себе си.

— Освен това майка му винаги е с него. Когато Хисао е с котето, може да разговаря с нейния дух.

Крехкото телце на Мики потръпна.

— Ти видя ли я?

— Да.

От клоните над главите им се обади бухал, който ги стресна така, че и двете подскочиха, а в далечината изпищя лисица.

— Беше ли те страх? — попита шепнешком Мики.

— Не — отвърна Мая и се замисли. — Не — повтори тя, — дори ми стана жал за нея. Принудили са я да се прости с живота си, а после да наблюдава как превръщат сина й в злодей.

— Толкова е лесно да се отдадеш на злото — прошепна Мики.

Във въздуха се усети лека хладина; разнесе се и тихо почукване по листата.

— Заваля — рече Мая.

Още с първите капки дъжд от земята лъхна на влага, която изпълни ноздрите й с мирис на живот, но и на смърт.

— Бягаш ли от него? Освен че си отиваш вкъщи, искам да кажа.

— Той ме търси, зове ме.

— Преследва ли ни?

Мая не отговори направо. Краката и ръцете й потръпваха неспокойно.

— Знам, че татко и Шигеко няма да са се върнали, но мама ще ни закриля, нали? Само да се приберем в Хаги — и ще се почувствам защитена от него.

Но още докато изричаше тези думи, вече се съмняваше в истинността им. Част от съществото й се ужасяваше от Хисао и искаше да избяга, но друга се чувстваше привлечена обратно, копнееше да бъде с него и да броди заедно с него между световете.

„И аз ли започвам да служа на злото? Мая си спомни точиларя, когото бе ранила и ограбила, без дори да се замисли. Татко ще ми се ядоса, помисли си; изпита чувство за вина, което не й хареса, затова го заля със собствения си гняв, за да го потуши. Татко ме е създал; негова е вината, че съм такава. Не трябваше да ме изпраща далеч от дома. Не трябваше да се дели от мен толкова често, докато бях малка. И беше длъжен да ми каже, че има син. Не е трябвало да има син!“

Изглежда, Мики бе заспала. Дишането й бе дълбоко и равно. Бе забила лакът в Мая и тя се размърда леко. Бухалът се обади отново. Комарите бяха доловили мириса на потта им и вече бръмчаха в ухото на Мая. От дъжда й стана студено. Почти без да мисли, позволи на котето да се появи с гъстата си топла козина. И тутакси чу гласа му.

„Ела при мен.“

Почувства как погледът му се насочва към нея, все едно можеше да вижда през гористи местности и в мрака, как се впива право в златистите очи на котето, което обърна глава в неговата посока, протегна се, сви уши и измърка.

Мая се помъчи да възвърне собствената си форма и отвори уста в опит да извика Мики. Мики се сепна и седна:

— Какво става?

Мая отново усети подобната на меч сила, излъчвана от духа на Мики, която разсече връзката между котето и неговия господар.

— Ти стенеше! — рече Мики.

— Без да искам, се превърнах в котето и Хисао ме видя.

— Наблизо ли е?

— Нямам представа, само че той вече знае къде сме. Трябва да тръгнем незабавно.

Мики коленичи при отвора на убежището им в дървото и се взря в нощта.

— Нищо не виждам. Навън е пълен мрак. И вали. Не можем да тръгнем сега.

— Ще останеш ли будна? — попита Мая, треперейки от студ и вълнение. — Ти умееш да правиш нещо, което застава между него и мен и той вече не може да ми влияе.

— Не знам какво е — отвърна Мики. Гласът й глъхнеше от изтощение. — Нито как го правя. Котето ми отнема страшно много, а онова, което остава, е остро и твърдо.

Чисто, бе думата, която изникна в съзнанието на Мая, като чистотата на стоманата, след като е била нагрявана, огъвана и кована толкова пъти. Тя прегърна Мики и я притегли към себе си. Сгушени една в друга, двете зачакаха зората, която бавно пълзеше към тях.

Дъждът спря на разсъмване; скоро след това слънцето изгря и щом лъчите му докоснаха земята, от нея взе да се издига пара, а клоните и листата, от които се стичаха капки, се превърнаха във филигран от злато и късчета цветна дъга. Паяжини, бамбукова трева, папрат — всичко блещукаше и сияеше. Като внимаваха слънцето да остава от дясната им страна, момичетата продължиха на север по източния скат на планината; катереха се с усилие и се спускаха в дълбоки клисури, като често им се налагаше да се връщат; от време на време под себе си зърваха междуградския път и реката отвъд. По него винаги имаше хора и макар че много им се искаше да повървят известно време по равната му повърхност, не смееха.

Около пладне и двете спряха едновременно, но безмълвно на малка полянка. Пред тях се виждаше неравна пътека, която обещаваше следващата част от прехода им за деня да е по-лека. Не бяха яли цяла сутрин и сега започнаха да ровят в тревата, без да си кажат нито дума. Намериха малко букови жълъди, мъх, вече покълнали сладки кестени от миналата есен, няколко все още неузрели дребни плодчета.

— Нека си починем малко — рече Мики, свали сандалите си и отърка стъпала във влажната трева. Нозете й бяха издрани и кървяха, кожата й бе добила цвят на тъмна мед.

Мая вече лежеше по гръб и се взираше в зелените златисти шарки на поклащащите се листа с изпъстрено от обли сенки лице.

— Гладна съм — рече. — Трябва да си намерим истинска храна. Чудя се дали тази пътека води до някакво село.

Двете се унесоха в дрямка, но скоро гладът ги събуди. И отново, без да имат нужда да си кажат каквото и да било, си сложиха сандалите и поеха по пътеката, която се виеше по страничния скат на планината. От време на време далеч под себе си зърваха покрива на някой хамбар и си мислеха, че пътеката ще ги отведе дотам, но така и не попаднаха на къща или село, нито дори на отдалечена колиба или светилище, а обработените оризища оставаха все така недостижими в ниското. Двете вървяха мълчаливо и спираха само колкото да грабнат оскъдните плодове, които им предлагаше планината, а стомасите им стенеха и виеха от глад. Слънцето се скри зад хребета, а на юг отново се скупчиха облаци. Никоя не желаеше да прекара втора нощ сред пущинака, а и останалите нощи, които им предстояха на път, ги плашеха, но те не знаеха какво друго да правят, освен да продължават да вървят.

Гората и планината бяха обгърнати от полумрак; птиците допяваха последните песни на здрача. Мая, която вървеше първа по тясната пътека, внезапно спря.

— Дим — прошепна Мики.

Мая кимна и двете продължиха напред по-предпазливо. Мирисът се усили, вече болезнено примесен с аромата на печено месо — фазан или заек, предположи Мая, тъй като бе опитвала и двете в планините около Кагемура.

Устата й се изпълни със слюнка. През дърветата различи очертанията на малка хижа. Огънят бе запален отпред, а край него бе коленичила неясна фигура и наглеждаше месото.

По очертанията и движенията Мая прецени, че е жена, а нещо в нея й се стори познато. Мики прошепна в ухото й:

— Прилича на Шизука.

Мая стисна ръката на сестра си, която вече се канеше да се втурне напред.

— Не може да е тя. Как би могла да стигне дотук? Ще отида да видя.

Тя стана невидима, промъкна се между дърветата и от там — зад хижата. Миризмата на храна бе тъй силна, че не й позволяваше да се съсредоточи. Попипа ножа си. Наоколо не се виждаше никой, единствено онази жена с глава, скрита в качулка, която тя придържаше далеч от лицето си с едната си ръка, а с другата обръщаше месото, набучено на пригодения за целта шиш.

Над полянката премина лек ветрец и завихри разпилените наоколо кафяви и зелени пера. Без да обръща глава, жената каза:

— Не е нужно да използваш ножа. Ще нахраня и теб, и сестра ти.

Гласът наподобяваше гласа на Шизука и все пак беше различен. Мая си каза: „Щом може да ме види, значи е от Племето.“

— Ти Муто ли си? — попита тя и възвърна очертанията си.

— Да — отвърна жената. — Може да ме наричаш Юсецу.

Бе име, което Мая никога не бе чувала; стори й се студено и тайнствено, също като последните следи от сняг по северния скат на планината напролет.

— Какво правиш тук? Татко ли те прати?

— Баща ти? Такео? — тя изрече името му с такъв копнеж и съжаление, благо и в същото време с горчивина, че по гърба на Мая плъзнаха тръпки. Жената я погледна, но качулката закриваше лицето й и дори на светлината на огъня момичето не можа да различи чертите й. — Почти е готово — рече Юсецу. — Извикай сестра си и вървете да се измиете.

Върху стъпалото на хижата бе оставена кана с вода. Момичетата си поляха подред, за да умият ръцете и нозете си. Юсецу сложи опечения фазан на покрита с листа дървесна кора, остави я на стъпалото и след като коленичи до тях, го наряза на парчета с малък нож. Момичетата почнаха да се хранят безмълвно, гълтайки месото като животни, без да го дъвчат, макар че то пареше устните и езика им. Юсецу не ядеше, а наблюдаваше всяка тяхна хапка, без да откъсва поглед от лицата и ръцете им. След като изсмукаха и последната костица, тя навлажни една кърпа и избърса ръцете им, като ги държеше вдигнати и следваше с пръсти линията на Кикута, изписана върху дланите им.

После им показа къде да се облекчат, и им даде мъх, с който да се избършат; поведението й към тях бе грижовно и делово, все едно им беше майка. Отведе ги в хижата, където запали една лампа от борина, която бе взела от гаснещия огън, и момичетата легнаха на пода, а тя продължи да ги съзерцава с копнеж.

— Значи вие сте дъщери на Такео — рече тя тихо. — Приличате на него. Трябваше да сте мои — двете момичета, сгрети и сити, почувстваха, че щеше да е много по-добре наистина да беше така, макар и все още да не знаеха коя е тази жена. Тя угаси лампата и ги зави с наметалото си. — Заспивайте. Нищо няма да ви заплашва, докато съм при вас.

Те спаха, без да сънуват, и се събудиха на разсъмване. Дъждът валеше върху лицата им, а земята под тях беше подгизнала. Нямаше и следа нито от хижата, нито от непознатата. Само птичите пера в калта и студените въглени от огъня представляваха някакво доказателство, че е била при тях.

— Сигурно е призрак — прошепна Мики.

— Ъ-хм — отвърна Мая утвърдително.

— Майката на Хисао? Юки?

— Че кой друг би могъл да бъде?

Мая пое на север. Повече не заговориха за жената призрак, но вкусът на фазана бе останал върху езика и в гърлото им.

— Виж, има някаква пътека — рече Мики, след като я догони. — Също като вчера.

През гъсталака се виеше неравна диря, все едно оставена от лисица. Те я следваха цял ден, като отдъхнаха единствено по пладне, намирайки убежище от жегата в един лещак, след което отново поеха напред, без да спират, докато не падна нощта, когато се появи новата луна — тънък сърп на източния небосклон.

Внезапно доловиха същия мирис на дим и аромата на печено месо, от който устата им се изпълни със слюнка, и зърнаха жената, която поддържаше огъня със скрито от качулката лице. Зад нея бе колибата, а на стъпалото — каната с вода.

— Дойдохме си — рече Мая, все едно наистина се бяха прибрали вкъщи.

— Добре дошли у дома — отвърна тя. — Измийте си ръцете; храната е готова.

— Това призрачна храна ли е? — попита Мики, когато жената им донесе месото — този път заек — и им го разряза.

Юсецу, чието име в света на хората бе Юки, се засмя.

— Всяка храна е призрачна. Когато посягате към нея, тя вече е умряла и ви отдава своя дух, за да продължите да живеете. Не се страхувайте — добави, когато Мики се поколеба; Мая вече тъпчеше месото в устата си. — Тук съм, за да ви помогна.

— Но какво искаш в замяна? — попита Мики, все още без да е посегнала към месото.

— Отплащам се за услуга. Аз съм ви длъжница. Ти прекъсна връзката, която ме свързваше с детето ми.

— Аз ли?

— Ти освободи котето, а с него и мен.

— Щом вече си свободна, трябва да продължиш напред — рече Мики със спокоен и строг тон, който Мая никога не бе чувала от сестра си. — Времето ти в този свят е приключило. Трябва да освободиш душата си и да я оставиш да продължи напред към следващото си прераждане.

— Ти си мъдра — рече Юки. — По-мъдра от всякога и по-силна, отколкото ще бъдеш, когато станеш жена. След месец-два със сестра ти ще прокървите. Женствеността ограбва силата ви, влюбването ви унищожава, а раждането на дете опира нож в гърлото ви. Никога не си лягайте с мъж; ако не го сторите, няма да ви липсва. Аз обичах самото правене на любов; когато започнах да се любя с баща ви, имах чувството, че се пренасям в божествените селения. Позволих му да ме обсеби изцяло. Копнеех за него ден и нощ. И правех онова, което ми нареждаха… вие сте деца на Племето и трябва да познавате покорството.

Момичетата кимнаха, но не казаха нищо.

— Подчиних се на господаря Кикута и на Акио, за когото трябваше да се омъжа един ден. Но смятах, че моят съпруг ще е Такео и че ще родя неговите деца. Подхождахме си съвършено в уменията, които бяхме наследили от Племето, и аз си мислех, че се е влюбил в мен. Струваше ми се тъй обсебен от мен, както аз от него. После разбрах, че обича Ширакава Каеде — глупаво увлечение, което го накара да напусне Племето и подписа смъртната ми присъда — Юки замълча.

Момичетата също останаха безмълвни. Никога не бяха чували тази версия на историята на своите родители, разказана от жената, която бе изстрадала толкова много заради любовта си към техния баща.

Накрая Мая каза:

— Хисао се противи и не иска да те изслуша.

Мики се наведе, взе си парче месо и го задъвка внимателно, усещайки вкуса на мазнината и кръвта.

— Той не иска да знае кой е — отвърна Юки. — Откъснат е от собствената си природа и затова изпитва ужасна болка.

— Хисао не може да бъде спасен — отсече Мая с възобновен гняв. — Вече е пропит от зло.

Нощта се бе спуснала; луната бе преминала зад планината. Огънят пукаше тихо.

— Вие сте му сестри — рече Юки. — Едната от вас се превръща в котето, което той обича; другата притежава някаква духовна мощ, която се противопоставя на неговата. Ако някога той осъзнае тази своя сила, наистина ще се превърне във въплъщение на злото. Но дотогава може да бъде спасен — тя се приведе напред, при което остави качулката да се смъкне и да открие лицето й. — Щом бъде спасен, аз ще продължа нататък. Не мога да оставя детето ми да убие истинския си баща. Но другият… набеденият, трябва да си плати за бруталното ми убийство.

„Тя е красива, помисли си Мая. Не е като мама, но на мен ми се иска да стана като нея, силна и жизнена. Ще ми се да беше моя майка. Жалко, че е умряла.“

— Сега трябва да спите. Продължавайте да вървите на север. Аз ще ви храня и ще ви упътвам, докато стигнете до Хаги. Ще намерим баща ви и ще го предупредим, докато сме свободни, а после ще спасим Хисао.

Юки уми ръцете им, както бе сторила предишната нощ, но този път ги дари с ласки като истинска майка; докосването й бе осезаемо и реално, не като на дух, но на сутринта момичетата се събудиха сами в пустата гора. Жената призрак отново бе изчезнала.

Мики бе още по-мълчалива от предния ден. Настроението на Мая постоянно се менеше — тя ту се вълнуваше от предстоящата поредна среща с Юки по здрач, ту се поддаваше на страха, че Акио и Хисао са по петите им, или на някакво по-дълбоко безпокойство. Опита се да поприказва с Мики, но отговорите на сестра й бяха лаконични и неудовлетворителни.

— Смяташ ли, че не постъпихме правилно? — попита Мая.

— Вече е твърде късно — отвърна рязко Мики, но после малко поомекна. — Ядохме от нейната храна и приехме помощта й. Нищо не можем да направим; трябва просто да се доберем до дома и да се надяваме, че татко ще се върне скоро.

— Откъде пък си толкова уверена? — попита Мая, раздразнена от сприхавостта на Мики. — Да не би и ти да си повелителка на призраците?

— Не, разбира се! — викна Мики. — Дори не знам какво е това. Не бях чувала за подобно нещо, преди да ми кажеш, че Хисао бил такъв.

Двете се спускаха по стръмен склон. Пътеката криволичеше между големи валчести камъни; изглежда, това бе любимо място на змиите, които явно се събираха тук да се припичат на слънце, и щом гъвкавите им тела се шмугнаха под камъните, Мая не се сдържа и потръпна. Взе да си припомня какви ли не истории, които бе чувала за призраци, сети се и за духа на Акане и как бе дразнила Сунаоми, разправяйки му за мъртвата наложница, без изобщо да вярва на собствените си думи.

— Какво според теб иска Юки? — попита тя.

— Всички духове дирят отмъщение — отвърна Мики. — Тя иска същото.

— Да отмъсти на Акио?

— На всички, които са й причинили болка.

— Виждаш ли, че наистина ти е ясно — рече Мая.

— Защо ни помага да стигнем до Хаги? — попита Мики.

— За да намерим татко, нали така каза.

— Само че той няма да се върне цяло лято — добави Мики, сякаш продължаваше някакъв спор със самата себе си.

Луната се изпълни и после намаля отново, а те продължаваха да вървят. Настъпи шестият месец; наближи лятното слънцестоене. Юки ги посрещаше всяка вечер; момичетата първо свикнаха с нея, а после някак неусетно я заобичаха така, сякаш бе истинската им майка. Оставаше с тях само от залез до изгрев, но всеки ден от пътуването им изглеждаше по-лек, след като знаеха, че тя ще ги чака по здрач. Нейните желания станаха и техни. Всяка нощ им разказваше истории от своето минало — за детството си в Племето, в много отношения подобно на тяхното; за първата голяма скръб в живота си, когато приятелката й от Ямагата изгоряла с цялото си семейство същата нощ, в която Отори Такеши бил убит от войниците на Тохан; за това, как бе донесла Джато — меча на владетеля Шигеру — и го бе връчила на Такео, преди да спасят заедно Шигеру от крепостта Инуяма, и как бе отнесла главата на владетеля в Тераяма съвсем сама, заобиколена от всеобща враждебност. Те се възхитиха от нейната смелост и преданост, бяха потресени и възмутени от жестоката й смърт и трогнати от съдбата на сина й, която ги изпълни с жалост и печал.