Разгромът

Единайсета глава

Вестта за смъртта на Муто Кенджи пристигна в Инуяма около месец и половина по-късно. Кикута се раздвояваха между желанието да я запазят в тайна колкото се може по-дълго, за да се опитат да спасят заложниците, и изкушението да се похвалят, за да покажат на Отори, че отвъд Трите провинции той е безсилен.

По време на управлението на Такео и Каеде пътищата из Трите провинции бяха оправени и съобщенията до главните селища се доставяха бързо. Но отвъд източната граница, където Хребетът на високия облак образуваше естествена преграда, се простираха стотици километри дива природа, стигаща почти до свободния град Акаши — пристанището порта към Мияко, столицата на императора. Слуховете за смъртта на Муто Кенджи плъзнаха из Акаши в началото на четвъртия месец и от там вестта достигна до Инуяма по един търговец, който често освен стоки доставяше на Муто Таку информация от Изтока.

Макар и не съвсем неочаквана, вестта за смъртта на Кенджи изпълни Таку с печал и в същото време с гняв. В себе си знаеше, че щеше да е по-редно, ако старецът си бе отишъл от този свят в мир, в собствения си дом; опасяваше се, че опитът за сключване на примирие щеше да се възприеме от Кикута като проява на слабост и само щеше да ги насърчи в по-нататъшните им действия, и се молеше смъртта на Кенджи да е била бърза и не лишена от смисъл.

Чувстваше, че той лично трябваше да съобщи вестта на Такео; Сонода и Аи се съгласиха Таку незабавно да тръгне за Хофу, където Такео бе заминал по управленски дела, докато Каеде и децата им се бяха върнали в Хаги за лятото.

Освен това Такео или Каеде трябваше да обявят официално решението относно съдбата на заложниците. Най-вероятно сега вече щяха да издадат заповед за екзекуцията им, както повеляваше законът. Таку уважаваше изискването на Такео за законност и справедливост в страната, но и стремежът към отмъщение не му бе чужд. Смъртта на Кенджи засегна и Племето, тъй като той го бе оглавявал повече от двайсет години — сега от фамилията Муто трябваше да бъде избран негов заместник. Зенко — по-големият брат на Таку — бе най-близкият по родство мъж, тъй като Кенджи нямаше други деца освен покойната си дъщеря Юки. Ала Зенко бе приел името на баща си, не притежаваше умения на Племето и сега бе воин от най-висок ранг, глава на клана Араи и владетел на Кумамото.

При това положение оставаше само Таку, в много отношения очевидният наследник, изключително талантлив в използването на невидимостта и на фалшивия образ, обучен лично от Кенджи и спечелил доверието на Такео. Това бе още една причина да се обиколят Трите провинции, да се организират срещи с фамилиите от Племето, да се получи потвърждение за тяхната вярност и подкрепа и да се обсъди кой да бъде новият господар.

Освен това вече не го свърташе — бе прекарал в Инуяма цялата зима. Жена му бе приятна и децата го забавляваха, но животът у дома го отегчаваше. Сбогува се със семейството си без всякакво съжаление и тръгна още на следващия ден с чувство на облекчение, примесено с очакване. Яздеше коня, който бе получил от Такео още като дете, сина на Раку, на който сега бяха посветени множество конски светилища — бледосив, с катраненочерна грива и опашка. Беше го нарекъл Рюме. Животното от своя страна също бе станало баща на много жребчета и вече бе на почтена възраст, но Таку държеше на него и продължаваше да го използва.

Времето не бе подходящо за пътуване — тъкмо бе започнал сезонът на пролетните дъждове, но съобщаването на вестта не търпеше отлагане, а и той единствен можеше да я отнесе. Яздеше бързо въпреки лошото време с надеждата да хване Такео, преди да напусне Хофу.

Пристигането на кирина и срещата със сестра му бяха попречили на Такео да тръгне за Хаги незабавно, каквото бе желанието му. Племенниците му Сунаоми и Чикара бяха готови за път, но силна буря забави тръгването им с още два дни. Така че той все още се намираше в Хофу, когато Муто Таку пристигна от Инуяма в къщата на своя по-голям брат и помоли незабавно да бъде приет от владетеля Отори. Беше очевидно, че Таку носи лоша вест. Бе дошъл сам, привечер, изтощен и мръсен от пътуването, но въпреки това не бе пожелал да се изкъпе или да вечеря, преди да разговаря с Такео.

Не се знаеха никакви подробности, само тъжният факт, че Муто Кенджи е мъртъв. Нямаше тяло, което да бъде оплакано, нито камък, който да бе сложен на гроба му, най-тежката смърт за опечалените — далечна и нереална. Скръбта на Такео бе дълбока, подсилена от обзелото го отчаяние. При все това той не бе способен да даде воля на мъката си в дома на Зенко, нито да се довери напълно на Таку, както би му се искало. Реши да тръгне за Хаги на следващия ден и да язди бързо. Най-много от всичко искаше да види Каеде, да бъде с нея, да намери утеха в обятията й. Но другите му грижи не можеха да бъдат пренебрегнати и да чакат, докато овладееше мъката си. Трябваше да задържи при себе си поне единия син на Зенко; възнамеряваше да вземе Сунаоми — момчето щеше да е принудено да язди с неговата бързина — и да изпрати по-малкия с Ишида и кирина с кораб веднага щом времето се оправеше. Таку щеше да се погрижи за това. А Коно? Вероятно щеше да е възможно Таку да остане на Запад и да го държи под око. Кога ли щеше да получи вести от Фумио? Дали приятелят му бе успял да пресече пътя на тайно превозваните пушки? А в случай на провал колко ли време щеше да е нужно на враговете му да се изравнят с него по въоръжение?

Връхлетяха го спомени за учителя и за миналото. Тъгуваше не само за смъртта на Кенджи, а и за всичко, което произтичаше от нея. Кенджи бе един от най-близките приятели на Шигеру… още една връзка бе прекъсната.

Предстоеше и уреждането на въпроса със заложниците в Инуяма. Сега вече трябваше да бъдат убити, но според закона на екзекуцията трябваше да присъства или самият той, или член на семейството му. Щеше да му се наложи да пише на Сонода — съпруга на Аи — и да му проводи заповедта, а Аи да замести Каеде, което плашливата Аи не би одобрила.

Прекара по-голямата част от нощта буден, в компанията на скръбта, а на разсъмване извика Минору и му продиктува писмото до Сонода и Аи, но преди да си сложи печата, отново разговаря с Таку:

— Никак не ми се ще да издам заповед за екзекуцията на тези младежи. Разполагаме ли с някаква друга възможност?

— Те бяха замесени в опит за покушение над собственото ви семейство — отвърна Таку. — Вие лично постановихте този закон и наказанията. Какво бихме могли да сторим с тях? Да ги помилваме и да ги пуснем на свобода, би изглеждало като слабост, а дългото затворничество е по-жестоко от бързата смърт.

— А нима смъртта им би предотвратила по-нататъшни нападения? Не! Може единствено да засили гнева на Кикута към мен и семейството ми…

— Вие сте смъртен враг на Акио. Докато сте жив, той няма да отстъпи — отвърна Таку и после добави: — Но тази екзекуция ще премахне още двама убийци и, рано или късно, Племето ще загуби своите предани и вещи членове. Трябва да преодолеете мекушавостта си, за да ги надживеете…

— Говориш като Кенджи — отбеляза Такео. — Практичен до циничност. Предполагам, че сега ти ще оглавиш фамилията?

— Ще го обсъдя с майка ми. И с брат ми, разбира се, заради формалната страна на въпроса. Зенко притежава твърде малко умения на Племето и носи името на баща ни, но все пак той е по-големият.

Такео леко повдигна вежди. Бе предпочел да остави разрешаването на отнасящите се до Племето въпроси на Кенджи и Таку, имайки пълно доверие на Кенджи. Сега бе обезпокоен от идеята Зенко да получи достъп до някои техни тайни.

— Брат ти се обърна към мен с предложението да осиновя едно от момчетата му — рече той, допускайки в тона му да прозвучи нотка на изненада, която със сигурност нямаше да убегне на Таку. — Сунаоми ще ме придружава до Хаги. Тръгвам след час. Но преди това имаме да обсъдим много неща. Нека се разходим в градината.

— Владетелю Отори — напомни му Минору, — няма ли първо да довършите писмото?

— Не, носи го със себе си. Преди да взема решение, ще обсъдя въпроса със съпругата си. Ще го изпратим от Хаги.

Ранната светлина сивееше, утрото бе влажно и вещаеше още дъжд. Пътуването щеше да бъде съпроводено с куп неудобства. Такео вече предчувстваше как болката от старите му рани ще се засили през дните, които му предстоеше да прекара върху седлото. Даваше си сметка, че Зенко сигурно го наблюдава и негодува вътрешно заради близостта му с Таку. Напомнянето, че и Зенко е Муто по рождение и също като Таку е свързан с Кикута, бе изострило бдителността му. Надяваше се да е истина, че уменията на Племето, които притежаваше Зенко, са твърде незначителни, и заговори тихо, разказвайки на Таку за посланието на владетеля Коно, както и за незаконно извозените оръжия.

Таку изслуша цялата информация в мълчание; единственият му коментар гласеше:

— Доколкото виждам, доверието ви в брат ми вече е накърнено.

— Той потвърди клетвата си за вярност към мен, но всички знаем, че дадената дума не означава нищо, когато властват амбицията и жаждата за власт. Брат ти винаги ме е обвинявал за смъртта на баща ви… а както изглежда, такова вече е и мнението на императора. Нямам доверие нито на брат ти, нито на съпругата му, но докато синовете им са под моя опека, смятам, че няма да смеят да дадат воля на скритите си амбиции. Дано не греша, защото другите възможности са отново да се озовем в гражданска война или да наредя на брат ти да сложи край на живота си. Ще го избягвам, докато е възможно. Но трябва да те помоля да бъдеш изключително сдържан и предпазлив и да не разкриваш пред него нищо, от което би могъл да се възползва.

Обикновено открито и ведро, сега лицето на Таку бе помръкнало.

— Бих го убил със собствените си ръце, ако реши да ви предаде — рече той.

— Не! — възкликна рязко Такео. — Немислимо е брат брата да убива. Времената на кървави вражди свършиха. Твоят брат, както всички останали… в това число ти самият, скъпи ми Таку, трябва да бъдете управлявани от закона — той млъкна за момент и после добави тихо: — Само че ми кажи… Кенджи някога споменавал ли ти е за пророчеството, изречено пред мен, според което не ме заплашва смърт освен от ръката на собствения ми син?

— Да, след един пореден опит за покушение срещу вас заяви, че накрая пророчеството можело и да се окаже истина… като цяло не вярваше особено на предсказания и знаци. Тогава ми разказа какво ви е било предречено. Направи го отчасти за да обясни неизменното ви безстрашие и причината, поради която заплахата от нападение не ви е сковала, нито е предизвиквала изблик на жестокост, както би станало с повечето хора.

— Аз също не съм лековерен — отвърна Такео с печална усмивка. — Понякога вярвам в истинността на думите, друг път — не. Беше ми изгодно да ги приема за истина, защото това ми даде време да постигна всичко, което съм искал, без да живея в страх. Само че момчето вече е шестнайсетгодишно и според законите на Племето — достатъчно голямо да отнема живот. Тъй че сега се чувствам като в капан — да престана ли да вярвам, когато положението вече не ме устройва?

— Не би било трудно да се отървете от момчето — отбеляза събеседникът му.

— Таку, въпреки всичките ми усилия не си научил нищо! Дните на тайни убийства са безвъзвратно отминали. Никога не бих могъл да дам заповед за смъртта на собствения ми син — замълча за момент и после продължи: — Кой друг знае за пророчеството?

— Когато Кенджи ми разказа за него, присъстваше и доктор Ишида. Той лекуваше раната ви и се опитваше да овладее треската. Кенджи заговори, за да успокои и него, че едва ли сте на прага на смъртта, тъй като Ишида вече бе загубил всякаква надежда.

— Значи Зенко не знае?

— Знае за съществуването на сина ви… той беше в селото на Муто, когато пристигна вестта за смъртта на Юки. Седмици наред хората почти не говореха за друго. Но не мисля, че Кенджи е споменавал за пророчеството освен в онзи момент, за който ви разказах.

— В такъв случай продължавай да го пазиш в тайна — рече Такео.

По-младият мъж кимна:

— Ще остана тук с тях, както предлагате.

— Наблюдавай внимателно, увери се, че Чикара заминава с Ишида, и се опитай да разбереш повече за действителните намерения на родителите му.

На раздяла Таку каза:

— Само още един въпрос. Ако осиновите Сунаоми и той стане ваш син…

— Ето в този случай определено предпочитам да не вярвам! — отвърна Такео с привидна лекота, която изобщо не изпитваше.