Разгромът

Четиринайсета глава

Мийоши Кахей придружаваше Такео в пътуването му до Хаги заедно с най-големия си син — Кацунори. Беше родом от този град и се зарадва на възможността да навести роднините си. От своя страна Такео знаеше, че ще се нуждае от съветите на Кахей, как най-добре да противостои на нарастващата заплаха откъм столицата Мияко, откъм императора и неговия генерал, а също и как да организира своята подготовка през зимата.

Сега обаче бе почти невъзможно да се мисли за зимата; намираха се в края на дъждовния период и предстояха летните жеги. А и по-належащите грижи бяха прибирането на реколтата, опасностите от епидемии през горещините, осигуряването на водни запаси в случай на суша в края на лятото… И все пак всички тези проблеми можеше да почакат, защото Такео все пак си позволи да се отклони, за да види Каеде и дъщерите си.

Яздеха по каменния мост в края на един ден, в който слънце и дъжд се редуваха подобно на приказката за сватбата на мечката и лисугера. Такео усещаше как мокрите дрехи за пореден път са полепнали по тялото му; по време на това пътуване толкова често подгизваше от леещия се дъжд, че вече почти не си спомняше какво е да си сух. Дори местата, където отсядаха, бяха усойни, пропити с влага и с мирис на плесен.

Над морската шир небето бе ясна и прозрачна синева, на запад — обагрена в жълто от захождащото слънце. Зад тях планините бяха покрити с гъсти облаци; от време на време прозвучаваше тътен на гръмотевици, който подплашваше конете.

Такео си спомни за Шън — стария му кон, и се запита дали някога щеше да си намери друг като него. Щеше да разговаря с Мори Хироки, както и с Шигеко. Ако се наложеше да воюват, щяха да се нуждаят от още коне… но той не желаеше да прибягва до война.

Кахей и синът му го бяха изпроводили до портите. Щом се озова във външния двор, той слезе от коня, остави го на грижите на слугите и като взе със себе си само Сунаоми, пое през градините. Вестта за пристигането му вече бе стигнала до крепостта. Каеде го чакаше на дългата веранда, която опасваше резиденцията. Шумът на прибоя изпълваше въздуха, а от покривите се обаждаха гълъби. Лицето й сияеше от радост.

— Не съм и мечтала да се върнеш толкова скоро! Горкият, какво време за езда! Сигурно си изтощен. И мокър до кости.

Разнежи се от начина, по който тя така ласкаво го гълчеше. За момент му се прииска да я грабне в обятията си и да се загуби в нея. Ала първо трябваше да съобщи новините.

От вътрешността на къщата дотича Шигеко.

— Тате! — викна тя и коленичи, за да изуе сандалите му. После забеляза момчето, което свенливо стоеше зад гърба му. — Възможно ли е това да е нашият братовчед?

— Да, Сунаоми ще поживее с нас известно време.

— Сунаоми! — възкликна Каеде. — Но защо? Да не се е случило нещо с Хана?

Такео видя, че тя се притесни за сестра си, и се запита доколко можеше да сподели с нея подозренията си.

— Хана е добре — отвърна. — По-късно ще ти обясня причините за гостуването на Сунаоми.

— Разбира се. Хайде да влезем, трябва веднага да се изкъпеш и да се преоблечеш със сухи дрехи!

— Шизука тук ли е? — попита той, докато вървеше след Каеде по верандата към задната част на резиденцията, където около един горещ извор бе построен басейн.

— Да, какво се е случило? — Каеде го погледна в очите и нареди: — Шигеко, повикай Шизука и кажи на прислужниците да донесат чисти дрехи за баща ти.

Момичето се поклони със сериозно изражение и ги остави. Той долови леките й стъпки по дъските, а после я чу да казва на сестрите си:

— Да, татко си дойде, но още няма да ходите при него. Елате с мен. Трябва да намерим Шизука.

Бяха сами. Светлината се отцеждаше от цветята и храстите. Около декоративните езера и поточета проблясваха няколко късни перуники. Небе и море се сливаха в едно в мъглата на вечерта. Постепенно в мрака на залива взеха да просветват огньове и лампи. Без да каже и дума, Каеде му помогна да свали мокрите си дрехи.

— Кенджи е мъртъв — рече той глухо.

Тя загреба вода в едно бамбуково ведро и се захвана да го мие. Той видя как от очите й бликнаха сълзи и се затъркаляха по страните й. Докосването й бе успокоително и в същото време почти непоносимо. Имаше чувството, че цялото тяло го боли. Копнееше за обятията й, изгаряше от желание да потъне в тях, но първо трябваше да говори с Шизука. Каеде промълви:

— Как е станало? Болестта ли го е повалила?

Такео се чу да отговаря:

— По всяка вероятност. Беше поел на път отвъд границите. Няма ясни подробности. Таку дойде да ме уведоми в Хофу — не остана в горещата вода, колкото му се искаше, а излезе и се облече бързо. — Трябва да говоря с Шизука насаме.

— Нима имаш тайни от мен?

— Това са работи на Племето. Кенджи беше глава на фамилията Муто. Шизука ще трябва да избере неговия наследник. Въпросът не подлежи на обсъждане в присъствието на външни лица — Такео видя, че не й стана приятно, защото би желала да остане с него. — Има много други неща, за които трябва да разговаряме — каза, за да я успокои. — По-късно ще бъдем сами. Ще ти обясня за Сунаоми. Освен това ме посети синът на владетеля Фудживара…

Тя го погледна остро, но само промълви:

— Добре, господарю Такео. Ще поръчам да приготвят вечеря — и излезе.

Когато се върна в главното помещение на резиденцията, Шизука вече го чакаше. Той заговори направо, пренебрегвайки обичайните поздрави.

— Сигурно се досещаш защо съм тук. Пристигнах, за да ти съобщя вестта, че Кенджи е мъртъв. Таку дойде в Хофу да ме уведоми. Реших, че трябва да го узнаеш незабавно.

— Подобни вести никога не са добре дошли — отвърна Шизука официално, — но тази не е неочаквана. Благодаря ти, братовчеде, за загрижеността към мен и за почитта към Кенджи.

— Смятам, че знаеш какво беше той за мен. Нямаме мъртво тяло, но въпреки това ще го погребем, както подобава. Тук или в Ямагата, където решиш.

— Мислех, че е починал в Инуяма — изрече тя бавно. — Нали живееше там?

Никой не знаеше за последната мисия на Кенджи освен него и Таку. Сега изпита съжаление, че не бе казал на Шизука по-рано.

— Приближи се — рече той. — Трябва да ти кажа всичко, което знам, защото то засяга Племето.

Преди да успее да се придвижи, в помещението влезе една прислужница и донесе чай. Шизука му наля. Докато Такео пиеше, тя стана, огледа бързо стаята, отвори вратичките на вградените шкафове, след което излезе на верандата и надникна под нея. Върна се при Такео и седна пред него, почти опряла колене в неговите.

— Долавяш ли нечие дишане?

Той се заслуша.

— Не, струва ми се, че сме сами.

— Дъщерите ти са станали изкусни подслушвачки и могат да се крият в най-тесни места.

— Благодаря ти. Наистина не искам момичетата или съпругата ми да чуят какво си говорим. Казах на Каеде, че Кенджи е починал от слабост на белите дробове, че е заминал да дири лечение отвъд източните ни граници. А истината е, че отиде с мисия при Кикута, надяваше се да преговаря с тях. След случилото се в Инуяма решихме, че можем да използваме децата на Госабуро, за да упражним натиск върху тях за сключване на примирие — той въздъхна и продължи: — Кенджи искаше да види детето на Юки, своя внук. Таку знае само, че е умрял в селото на Кикута, където от няколко години се крият Акио и момчето…

— Такео, трябва да разкажеш всичко това на Каеде…

Той не й позволи да продължи.

— Казвам го на теб, защото засяга фамилията Муто, в която понастоящем ти си с най-висок ранг. Няма защо да го знае нито Каеде, нито който и да било извън Племето.

— По-добре е да го чуе от теб, отколкото от другиго — настоя Шизука.

— Твърде дълго съм го пазил в тайна, за да мога да й го кажа сега. Всичко това е минало — момчето е син на Акио; дъщеря ми е моя наследница. Междувременно стои въпросът за фамилията Муто и за Племето. Кенджи и Таку работеха в близко сътрудничество — знанията и уменията на Кенджи бяха ненадминати. Таку е много талантлив, но мисля, ще се съгласиш, че в него има някаква нестабилност. Питам се дали е достатъчно възрастен да оглави Племето. Зенко е твоят по-голям син и пряк наследник на Кенджи и не искам нито да го оскърбявам, нито да го дразня или да му предоставям повод за… — той млъкна.

— За какво? — подкани го да продължи Шизука.

— Виж, мисля, че и сама съзираш приликата между Зенко и баща му. Разтревожен съм от войнолюбивите му намерения. Затова съм уредил синовете му да прекарат известно време при нас. Смятах, че би се зарадвала да видиш внуците си?

— Вече видях Сунаоми — каза Шизука. — Наистина много се радвам. И Чикара ли ще дойде?

— Съпругът ти ще го доведе с кораб заедно с едно невероятно същество, за което говорят, че било кирин — рече Такео.

— Оо, значи Ишида се връща, толкова се радвам! Честно казано, Такео, вече съм на години и единствената ми радост е да съм край теб, Каеде и децата ви, а също и в постелята на моя скъп доктор… Но явно ти имаш други планове за ежедневието ми!

— Както винаги, си много проницателна. Искам да станеш глава на фамилията Муто. Таку ще работи с теб, както работеше с Кенджи, а Зенко, естествено, ще трябва да се съобрази с твоето положение…

— Главата на фамилията е известен като Господаря — припомни му Шизука. — Никога жена не е ставала „господар“. „Господарка“ има съвсем различен смисъл! — добави тя.

— Можеш да се назовеш просто „глава“ или каквото там ти харесва. Това ще постави едно отлично ново начало. Смятам да го въведа и в местните околии — ще започнем със Средната провинция и ще продължим нататък. Вече има много области, в които достойни и вещи жени заместват своите съпрузи. Те ще бъдат признати и ще получат същата власт както мъжете.

— Значи смяташ да заздравиш страната от корените на горе и тези жени да станат реална подкрепа на твоята дъщеря?

— Ако тя бъде единствената жена с власт да управлява, ще трябва да стане като мъж. А има ли и други жени на ръководни постове, може да станем свидетели на това, как промяната обхваща Трите провинции.

— Все същият мечтател! — усмихна се Шизука.

— Значи ще направиш каквото те моля?

— Да, отчасти защото преди време Кенджи ми намекна, че това е и неговото желание, поне докато Таку улегне и Зенко се вразуми. Смятам, че това ще стане, и съм ти признателна, че се отнасяш с такава загриженост към него. Но какъвто и да е резултатът, фамилията Муто ще остане лоялна към теб и семейството ти — тя стори дълбок поклон. — Заклевам се, че ще е така, владетелю Отори, и го заявявам като глава на рода ни.

— Знам какво си сторила за владетеля Шигеру и за клана Отори. Дългът ми към теб е огромен — заяви развълнувано Такео.

— Радвам се, че имаме възможност да говорим насаме — продължи тя, — тъй като трябва да обсъдим въпроса за близначките. Надявах се да попитам Кенджи за нещо, което се случи наскоро, но може би ти ще знаеш как да постъпим — тя му разказа за случая с приспаното навеки коте. — Подозирах, че Мая притежава това умение — рече Шизука, — тъй като още през пролетта беше проявила известни признаци. Един-два пъти дори аз усетих, че ми се замайва главата, когато ме поглеждаше в очите. Но никой от фамилията не знае много за съня на Кикута, макар че с него са свързани доста суеверия…

— Като силно лекарство е — отвърна Такео. — Малко количество е полезно, но в голяма доза може да се окаже смъртоносен. Хората му стават подвластни чрез собствената си слабост и липсата на самоусъвършенстване. Мен ме научиха как да го контролирам, в Мацуе… и там разбрах, че Кикута никога не гледат рожбите си право в очите, тъй като децата нямат защита срещу този поглед. Предполагам, че едно коте е не по-малко беззащитно. Никога не съм го пробвал върху котки, само върху кучета… при това върху пораснали.

— Никога ли не си чувал за преминаване на духа на умрелия в онзи, който го е приспал завинаги?

При този въпрос усети, че вратът му настръхна от безпокойство. Бе заваляло отново и трополенето върху покрива все повече се усилваше.

— Обикновено онова, което убива, не е сънят — поясни той предпазливо. — Той се използва само за обезсилване… смъртта винаги се причинява от нещо друго.

— На това ли те научиха?

— Защо ми задаваш този въпрос?

— Откровено казано, Мая ме тревожи. Тя проявява признаци на обсебеност. Случвало се е на някои членове от фамилията; на млади години са наричали самия Кенджи Лисицата; говорело се, че е обсебен от духа на лисугер… и дори че първата му жена е била лисица… но като се изключи Кенджи, не съм запозната с някакви случаи на скорошно превъплъщение. Сякаш Мая притегли духа на котето в себе си. Всички деца са като животни, но като растат, трябва да стават все по-човечни, а при Мая се случва обратното. Не мога да разговарям с Каеде за това. Шигеко започва да подозира, че нещо не е наред. Радвам се, че си вече тук.

Той кимна, дълбоко обезпокоен от чутото.

— Засега внуците ти не проявяват признаци, че притежават някакви умения на Племето — отбеляза той.

— Така е и това ме успокоява. По-добре да са синове на Зенко и да станат воини. Кенджи все твърдеше, че способностите ще изчезнат до две поколения. Може би в близначките виждаме последни проблясвания на пламъка, преди лампата да угасне.

„Тези последни пламъци могат да хвърлят чудати и нелепи сенки“, помисли си Такео.

Никой не ги обезпокои, докато водеха този разговор. През цялото време Такео полусъзнателно се ослушваше да долови нечий дъх, най-лекото движение или тихата стъпка, която би издала невидим подслушвач — било някоя от дъщерите му, или някой шпионин, но всичко, което чу, бяха падащият дъжд, далечният тътен на гръмотевици и отливът.

Когато свършиха обаче и той тръгна към стаята на Каеде по осветения коридор, внезапно долови пред себе си необичаен шум, наподобяващ ръмжене и зъбене, наполовина човешки и наполовина животински. После детски писък, изпълнен със страх, и топуркане на нозе. Зави зад ъгъла и в този момент в него се блъсна Сунаоми.

— Чичо, съжалявам! — момчето се кискаше от възбуда. — Тигърът ще ме застигне!

Такео видя първо сенките, които падаха върху хартиената преграда. За момент различи ясно една човешка фигура, а зад нея друга, с присвити уши, лапи с оголени нокти и биеща опашка. После тичешком иззад ъгъла изскочиха близначките, които си бяха просто две момичета, макар че се зъбеха и ръмжаха. Щом го видяха, замръзнаха намясто.

— Татко!

— Тя е тигърът! — изпищя Сунаоми.

Мики видя изражението на баща си, дръпна Мая за ръкава и рече:

— Само си играехме.

— Вече сте твърде големи за подобни игри — каза той, скривайки тревогата си. — И това не е начин да поздравите баща си. Очаквах да ви намеря вече пораснали, истински млади жени.

Както винаги, неодобрението му ги обезсърчи напълно.

— Съжаляваме — наведе очи Мики.

— Прости ни, татко! — рече умолително Мая, а в гласа й нямаше и следа от ръмжене на тигър.

— И аз бях виновен — добави Сунаоми. — Не биваше да се подлъгвам по тази игра.

— Виждам, че трябва да си поговоря сериозно с вас двете. Къде е майка ви?

— Чака те в стаята. Каза че може да вечеряме с теб — отвърна Мики хрисимо.

— Е, предполагам, че трябва да поздравим Сунаоми с добре дошъл в нашето семейство. Разбира се, че ще вечеряте заедно с нас. Но повече никакво превръщане в тигри!

Такео възнамеряваше да поговори с близначките още същата вечер, но когато приключиха с яденето, цялото тяло вече го болеше от умора, а и копнееше да остане насаме с Каеде. Докато се хранеха, момичетата се държаха безупречно, бяха мили с по-малкия си братовчед и изрядни в поведението си към родителите си и към по-голямата си сестра. Такео видя, че близначките притежаваха всичките му таланти за превъплъщение, и се запита дали това щеше да е достатъчно, за да им осигури успешен традиционен брак… пък било то и със Сунаоми например. Или нямаше да им е нужно да се омъжват, а да използват талантите си в общността на Племето, може би накрая дори да поемат властта от Шизука…? Без съмнение от всички жени, които познаваше, Шизука бе разполагала с най-голяма свобода да взема самостоятелни решения… и действията й бяха променили хода на историята в границите на Трите провинции. Освен това бе имала мъжете, които си бе избрала, беше се сдобила със синове… а сега като глава на Племето щеше да притежава повече власт от всяка друга жена, с изключение на Каеде.

Той вдигна поглед към съпругата си — на приглушената светлина на лампата едва различи познатата извивка на скулите й, очертанието на главата й. Беше се загърнала в нощната си роба и седеше с кръстосани крака на постелята, а слабите й нозе белееха призрачно на фона на копринените чаршафи. Той лежеше, положил глава в скута й, усещайки топлината на тялото й. Спомни си как бе лежал така като дете с майка си със същото чувство на любов и доверие. Тя галеше леко косите му, разтриваше врата му и разсейваше с пръсти онова, което бе останало от напрежението. Бяха се устремили един към друг веднага щом се озоваха сами, без да говорят, дирейки близостта и себеотдаването, винаги толкова познато, винаги тъй ново и тъй непонятно, което настъпваше редом с любовния акт. И двамата скърбяха за смъртта на Кенджи, но не говориха за това, нито за нейното чувство за изолираност от неговите дела, свързани с Племето, не споделиха и тревогата си за близначките — всички тези грижи сякаш разпалиха безмълвната наситеност на страстта им. И както всеки път, когато тя отмина, като по чудо настъпи някакво изцеление: нейната хладна резервираност се бе изпарила, а неговата тъга изглеждаше по-поносима; двамата можеха да разговарят непринудено, без всякакви пречки помежду си.

Имаше немалко за обсъждане и той започна с подозренията си по отношение на Зенко и с причините, които го бяха накарали да вземе синовете на Араи в семейството си.

— Смяташ ли да ги осиновиш официално?

— Как би се почувствала, ако го сторим?

— Аз вече чувствам Сунаоми като свое дете… но Шигеко си остава твоя наследница, нали?

— Съществуват редица възможности, в това число брак, когато момчето порасне достатъчно. Не искам да прибързвам. Но се опасявам, че в момента императорът и кликата му на Изток насърчават Зенко. За това трябва да благодарим на твоя похитител! — разказа й за срещата си с владетеля Коно.

— Твоята настоятелност за въвеждане на нова правна система вероятно ги ужасява — отбеляза Каеде. — Тъй като до този момент никой не е дръзвал да съди човек като Фудживара или да му търси сметка. Знаех, че може да заповяда да ме убият, обзет от внезапна прищявка. Сега в Трите провинции убийството на жена се разглежда толкова сериозно, колкото и убийството на мъж, и никой не може да избегне наложеното от нас правосъдие заради кръвно родство или ранг. Семействата на васалите ни са го приели, но отвъд границите ни както воините, така и благородниците биха го сметнали за оскърбление.

— Напомняш ми колко голям е залогът. При все това накрая вероятно ще се наложи да се сражаваме на Изток и колкото по-скоро, толкова по-добре — той й разказа за проблемите, свързани с пушките, и за мисията на Фумио. — Естествено, Кахей смята, че трябва незабавно да започнем подготовка за война. Но в Тераяма учителите ни посъветваха да не го правим. Според тях трябвало идната пролет да отида в столицата заедно с Шигеко и тогава всичко щяло да се разреши като с магия — той се бе навъсил. Тя разтри с пръсти челото му и изглади дълбоките бръчки. — Гемба си е подготвил нов номер, но ми се струва, че това няма да е достатъчно, за да омиротворим новия генерал на императора… Сага Хидеки, Ловеца на кучета.