Разгромът

Четирийсета глава

Както винаги, Минору пристигна на разсъмване, следван от прислужниците, които носеха чай.

— Денят обещава да е хубав — отбеляза той. — Записах всичко, което се случи през вчерашния ден, така ще сторя и днес.

Когато Такео пое свитъка, без да отвърне, писарят добави колебливо:

— Владетелят Отори не изглежда добре.

— Спах лошо, това е всичко. Трябва да съм добре, трябва да продължа да омайвам и да впечатлявам. Не може да е другояче.

Минору повдигна леко вежди, озадачен от горчивината в тона му:

— Но нали визитата ви преминава с огромен успех?

— Ще разберем до края на деня — после Такео взе внезапно решение и заяви: — Ще ти продиктувам нещо. Не казвай нищо и го запази в пълна тайна. Трябва да си предупреден за необходимостта да уредим завръщането ни у дома по-рано от очакваното.

Минору приготви мастилницата и хвана четката, без да каже нито дума. Такео безстрастно разказа всичко, което бе научил от Маи предишната нощ, и Минору го записа.

— Съжалявам — каза той, когато свърши. Такео го погледна укорително. — Извинявам се за неумелостта. Ръката ми трепереше и написаното е неугледно.

— Няма значение, стига да е четливо. Прибери го на сигурно място — ще те помоля да ми го прочетеш по-късно, може би довечера или утре.

Минору се поклони. Такео усети безмълвното състрадание на своя писар; фактът, че бе споделил вестта за смъртта на Таку с друго човешко същество, му донесе известно облекчение.

— Владетелят Сага ви е пратил писмо — съобщи Минору, поднасяйки свитъка. — Трябва да го е писал предишната нощ. Оказва ви голяма чест.

— Нека го видя — почеркът отразяваше характера на този човек — дързък и властен, прям и отривист, с плътни черни щрихи. — Поздравява ме с милостта, проявена към мен от страна на императора, както и с успеха на моя дар, и ми пожелава успех за днес.

— Разтревожен е от популярността ви и се опасява, че дори и да загубите състезанието, императорът пак ще бъде благосклонен към вас.

— Ще се придържам към споразумението ни и ще се надявам той да стори същото — отвърна Такео.

— Но той очаква от вас да намерите някакъв начин да се измъкнете от него и затова не вижда защо той трябва да го спазва.

— Минору, станал си твърде циничен! Владетелят Сага е велик военачалник от древен клан. Той сключи това споразумение публично. Не може да го наруши, без да се опозори, както и аз!

— Точно това е начинът, по който военачалниците постигат величие — измърмори Минору.

Улиците бяха още по-многолюдни от предния ден и хората вече танцуваха буйно. Атмосферата бе трескава, денят бе по-горещ, с влажност, която предвещаваше проливни дъждове. И четирите страни около арената пред главното светилище бяха претъпкани със зрители — жени в пъстри роби, мъже в ярки одежди, деца. Всички държаха слънчобрани и ветрила. Върху червения пясък на външните кръгове чакаха ездачите. Хората на Сага бяха с червени ремъци на седлата и на гърдите, а на Шигеко — с бели. Самите седла бяха инкрустирани със седеф, гривите на конете — сплетени на плитки; перчемите и опашките им се вееха лъскави и копринени като коси на принцеса. Дебело жълто въже от слама разделяше външния кръг от вътрешния, в който пясъкът беше бял.

Такео чуваше лая на възбудените кучета откъм източния край на арената, където петдесетина бели кучета бяха затворени в малко ограждение, окичено с бели пискюли. В дъното на терена бе издигната копринена шатра за императора, който, също както предния ден, бе скрит зад бамбукова щора.

Такео бе отведен до едно място леко вдясно от тази шатра и бе посрещнат от благородници, воини и съпругите им, някои от които бе видял по време на тържествата предния ден. Въздействието на кирина вече бе очевидно — един мъж му показа продълговато копче от слонова кост, изрязано в неговата форма, а няколко жени носеха качулки, украсени с образа му.

Атмосферата бе като на излет сред природата — оживена и жизнерадостна — и той се опита да се включи в нея от все сърце. Но от време на време сцената сякаш избледняваше, небето потъмняваше и очите и мислите му се изпълваха с образа на Таку, застрелян в гръб.

Отново насочи вниманието си към живите — Шигеко, Хироши и Гемба. Двата бледосиви коня с черни гриви и опашки се различаваха рязко от черния жребец на Гемба. Конете пристъпваха спокойно около ринга. Сага бе възседнал грамаден дорест кон, а двамата му поддръжници — Окуда и Коно, яздеха черно-бял и кафяв. Лъковете и на тримата бяха огромни в сравнение с лъка на Шигеко, а стрелите им бяха окичени с бели и сиви пера на чапла.

Такео никога не бе наблюдавал отстрелване на кучета и сподвижниците му сега му разясниха правилата.

— Играчът може да се цели само в определени части от тялото на кучето — в гърба, краката и врата. Няма право на попадения в главата, меката част на корема или слабините и губи точки, ако по козината избие кръв или кучето умре. Колкото повече кръв, толкова по-лош изстрел. Става въпрос за съвършен контрол, който се постига много трудно, когато конят препуска в галоп, а кучето бяга.

Състезателите яздеха, подредени според ранга им — от най-ниския към най-високия. Първата двойка включваше Окуда и Хироши.

— Окуда ще започне пръв, за да ти покаже как става — заяви Сага на Хироши великодушно, тъй като втората позиция предлагаше известно преимущество.

Първото куче бе внесено в кръга; Окуда също влезе вътре, подкара коня си в галоп, пусна юздите на врата му, вдигна лъка си и нагласи стрелата.

Кучето бе освободено от ремъка му и веднага започна да подскача наоколо, лаейки по галопиращия кон. Първата стрела на Окуда изсвистя покрай ушите му, при което то излая стреснато и се отдръпна с подвита между краката опашка. Втората стрела го улучи в гърдите.

— Добър изстрел! — възкликна мъжът до Такео.

Третата стрела застигна бягащото куче и се заби в гърба му. Стрелата бе пусната твърде силно и по бялата козина изби кръв.

— Доста зле! — бе присъдата.

Такео усети как напрежението нараства в него, когато Хироши влезе в кръга и Кери се понесе в галоп. Познаваше коня почти откакто познаваше и младия мъж — от близо осемнайсет години. Можеше ли сивчо да издържи това състезание? Щеше ли да подведе своя ездач? Знаеше, че Хироши е изкусен с лъка, но можеше ли да се надпреварва с най-добрите стрелци на столицата?

Кучето бе пуснато. Вероятно бе наблюдавало съдбата на своя събрат и знаеше какво му се готви; моментално се втурна вън от кръга, устремено към останалите кучета. Първата стрела на Хироши се размина с него на една стъпка.

Животното бе хванато, върнато обратно и пуснато отново. Такео видя, че е обзето от ужас и ръмжи, оголило зъби.

„Сигурно помирисват кръвта и страха, помисли си той. Или общуват помежду си и се предупреждават едно друго.“ Този път Хироши бе по-подготвен, но стрелата отново пропусна целта си.

— По-трудно е, отколкото изглежда — отбеляза съседът на Такео със съчувствие. — Изисква години упражнение.

Такео се втренчи в кучето, когато го донесоха за трети път, като се опитваше да му внуши да седи мирно. Не искаше Хироши да го нарани, но пък държеше да отбележи поне едно попадение. Тълпата млъкна и зад тропота на галопиращия кон долови леко тананикане — звука, който Гемба издаваше, когато беше доволен.

Друго човешко същество не можеше да го чуе, но кучето го стори. Спря да се съпротивява и да лае и когато го пуснаха, не побягна, а седна и се протегна за миг, преди да стане отново и да поеме бавно нататък по кръга. Третата стрела на Хироши го уцели в хълбока, събори го на земята и го накара да излае, но без да пусне кръв.

— Това беше твърде лесно! Окуда ще спечели този рунд.

Така постановиха и съдиите. Вторият удар на Окуда, макар и с избилата кръв бе оценен по-високо от двата пропуска на Хироши.

Такео се подготвяше за следващо поражение… и тогава, както и да се представеше Шигеко, състезанието щеше да бъде загубено. Спря поглед върху Гемба, който вече не си тананикаше в благо настроение, а изглеждаше нащрек както никога. Черният кон под него също се бе напрегнал и се озърташе в непознатата обстановка с щръкнали уши и огромни очи. Владетелят Коно чакаше във външния кръг, яхнал своя грациозен и енергичен доралия. Такео знаеше, че Коно е добър ездач, а и конят му бе бърз.

Тъй като Хироши бе загубил първия рунд, този път бе ред на Гемба да започне. Следващото куче бе по-хрисимо и не изглеждаше уплашено от препускащия кон. Първата стрела на Гемба сякаш се понесе плавно във въздуха и кацна леко върху задницата на животното. Добър удар без никаква кръв. Вторият опит бе подобен, отново без капчица кръв. Но животното вече се уплаши и затича на зигзаг по терена. Третият изстрел на Гемба пропусна целта.

Коно излезе напред на дорестия си кон и препусна в зрелищен галоп по външния кръг, разпръсвайки около себе си червения пясък. Тълпата закрещя от възхита.

— Владетелят Коно е много вещ и обичан от хората — обясни на Такео съседът му.

— Наистина е удоволствие да го гледаш! — съгласи се вежливо Такео, като в същото време си мислеше: „Губя всичко, но въпреки това няма да покажа нито гняв, нито скръб.“

Кучетата в ограждението ставаха все по-възбудени; лаят им премина във вой и всяко следващо пуснато куче бе все по-необуздано от тревога. Въпреки това Коно отбеляза две съвършени попадения без капчица кръв. На третия опит доралията, превъзбуден от възторжените възгласи на тълпата, отскочи леко назад, докато Коно опъваше тетивата, и стрелата прелетя над главата на кучето и уцели страничната стена на дървения подиум отвъд. Няколко момчета скочиха долу и се сборичкаха за нея, след което щастливият победител я размаха над главата си.

След продължително съвещаване съдиите обявиха резултата от втория рунд за равен.

— Сега може да оповестят решението на императора — обяви мъжът, седящ до Такео. — Този начин е много популярен — така се взема решение цялото състезание да завърши наравно.

— Не ми се струва много вероятно, тъй като смятам, че владетелят Сага е смятан за най-вещия в този спорт.

— Прав сте, разбира се, аз просто не исках да… — човекът изглеждаше силно смутен и след няколко мига неловко мълчание се извини, като се отдалечи, за да се присъедини към друга група. Заговори с тях шепнешком, но Такео чу думите му съвсем ясно. — Наистина, непоносимо ми е да седя до владетеля Отори, докато той посреща собствената си смъртна присъда. Не мога да се наслаждавам на състезанието от жалост към него!

— Говори се, че това състезание е извинение за него да се оттегли от властта, без да е победен в битка. Той не възразява, тъй че няма защо да го съжаляваш.

После над цялата арена се възцари тишина, когато Шигеко влезе в кръга и Ашиге се впусна в галоп. Нямаше сили да я гледа, при все това не можеше да откъсне очи от нея. След мъжете състезатели тя изглеждаше мъничка и крехка.

Въпреки въодушевлението на тълпата, необуздания лай на кучетата и нарастващото напрежение кон и ездач изглеждаха съвършено спокойни. Конят се носеше бърз и грациозен, а младата жена на седлото яздеше с изправен гръб и ведро изражение. Миниатюрният й лък и стрели предизвикаха възклицания на изненада, които преминаха във възхита, когато първата леко мушна кучето отстрани. То се опита да я захапе, сякаш беше муха, но изобщо не изпита болка, нито уплаха, а после сякаш усети, че това е игра, и то такава, която му доставяше удоволствие. Шигеко се приведе и пусна втората стрела съвсем леко, все едно погали кучето по врата. То поклати глава и размаха опашка.

Шигеко пришпори коня и се устреми в бърз галоп, а кучето се втурна след тях с отворена уста, веещи се уши и щръкнала опашка. Обиколиха арената три пъти по този начин, след което тя закова коня пред императора. Кучето седна зад нея, дишайки тежко. Шигеко стори дълбок поклон и отново се понесе в галоп, обикаляйки все по-близо до кучето, което седеше и я наблюдаваше, въртейки глава с изплезен розов език. Третата стрела летеше по-бързо, но пак така леко уцели кучето с едва доловим звук точно под главата.

Такео бе завладян от искрено възхищение към нейната сила и вещина, направлявана съвършено и съпроводена с нежност. Усети как ъгълчетата на очите му пламват, и изпита страх, че гордостта ще отприщи онова, което скръбта не бе успяла. Навъси се и после придоби безстрастно изражение; по лицето му не трепваше нито мускул.

Сага Хидеки — последният състезател — вече навлизаше в посипания с бял пясък кръг. Дорестият кон дърпаше юздите, съпротивявайки се на своя ездач, но мъжът притежаваше такава сила, че го овладя с лекота. Носеше черна роба с извезани на гърба пера на стрела, а бедрата му бяха защитени с еленова кожа, чиято къса черна опашка стигаше почти до земята. Щом Сага вдигна лъка си, тълпата ахна; той пусна стрелата си и всички зрители притаиха дъх. Конят препускаше мощно, а от устата му излизаше пяна. Пуснаха кучето; с лай и вой то се понесе по арената. Първата стрела на Сага летеше толкова бързо, че бе невъзможно да се проследи с поглед. Прицелът беше съвършен; тя уцели кучето отстрани и го събори. Животното с мъка се изправи на крака, замаяно и останало без дъх. За Сага не беше трудно да го уцели отново с втора стрела без капка кръв.

Слънцето клонеше на запад, а с удължаването на сенките жегата нарастваше. Въпреки че наоколо се носеха викове, вой на кучетата и крясъци на деца, Такео бе обладан от ледено спокойствие, което посрещна с охота, защото то потисна всичките му емоции, полагайки върху тях замръзнала ръка, без да прави разлика между скръб, съжаление и ярост. Той наблюдаваше безстрастно как Сага отново обиколи арената в галоп — един мъж, владеещ до съвършенство мисъл и тяло, кон и оръжие. Картината стана нереална като в сън. Последната стрела се устреми напред и отново уцели кучето отстрани с тъп, приглушен звук. „Трябва да е избила кръв“, помисли си той, но нищо не опетни бялата козина, нито светлия пясък.

Зрителите застинаха в мълчание. Такео почувства как всички очи се извръщат към него, макар че той не поглеждаше към никого. Усети вкуса на поражението в гърлото и в корема си, горчив и парещ. Сага и Шигеко трябваше да са поне наравно. Две равенства и една победа — за краен победител щеше да бъде обявен Сага.

Но изведнъж буквално пред очите му, все едно сънят продължаваше, белият пясък на арената започна да се обагря в червено. Кучето кървеше жестоко, едновременно от устата и от аналното отверстие. Зрителите ахнаха стъписани. Кучето изви гръбнак, разклати глава, пръсвайки дъга от кръв върху белия пясък, изскимтя веднъж и умря.

Такео имаше чувството, че виковете и приветствените възгласи долитат до него от огромно разстояние. Бавно се изправи на крака, вперил поглед в края на арената, където императорът седеше зад бамбукова преграда. Състезанието бе приключило наравно, сега последната дума имаше негово величество. Постепенно тълпата утихна. Състезателите чакаха безмълвни и неподвижни — червеният отбор на източната страна, белият на западната, а дългите сенки от конските нозе бяха набраздили арената. Откъм ограждението все още се носеше кучешки лай, но освен него не се чуваше нито звук.

Такео осъзна, че в хода на състезанието хората наоколо се бяха отдръпнали, тъй като не желаеха да станат непосредствени свидетели на унижението му, нито да споделят злочестата му съдба. Сега, оставен сам, очакваше да чуе резултата.

Зад бамбуковата преграда се разнесе шепот, но Такео съзнателно запуши уши за изречените думи. Едва когато се появи министърът, който отправи поглед първо към Шигеко, а после с повече напрежение и към Сага, в съзнанието му проблесна първият лъч надежда.

— Тъй като състезателите на владетелката Маруяма не проляха никаква кръв, императорът присъжда победата на белия отбор!

Такео падна на колене и после се простря на земята. Тълпата закрещя одобрително. Когато вдигна глава, видя, че пространството около него се бе изпълнило с хора, които прииждаха да го поздравят, да застанат близо до него. Щом вестта се разпространи из арената и отвъд нея, прозвуча нова песен.

Такео погледна към Сага и видя, че военачалникът също го гледа. Очите им се срещнаха и Сага сведе глава в признание на победата.

„Събитията не се развиха според очакванията му, каза си Такео и си спомни думите на Минору. Възнамеряваше да ме отстрани без бой, но се провали. Сега с радост ще се възползва от всяка възможност да не спази обещанието си.“

Владетелят Сага бе подготвил голямо празненство в чест на очакваната си победа; тържеството се състоя, но за разлика от искрената радост по улиците на града веселието на част от участниците не бе особено искрено. При все това преобладаваше вежливостта и Сага не пестеше комплиментите си към владетелката Маруяма, давайки да се разбере, че понастоящем бракът помежду им за него е по-желан от всякога.

— Ще станем съюзници и вие ще бъдете мой тъст — каза той през смях с пресилена веселост. — Макар че май съм по-възрастен от вас с няколко години.

— За мен ще бъде голямо удоволствие да ви нарека свой син — отвърна Такео с лека тръпка на изненада, когато думата излезе от устата му. — Но се налага да забавим обявяването на годежа, докато дъщеря ми потърси мнението на своя клан, включително на майка си — той хвърли поглед към владетеля Коно, питайки се каква ли бе истинската му реакция, скрита под маската на вежливостта, какво ли съобщение щеше да прати на Зенко за резултата от състезанието и какво ли правеше Зенко в този момент.

Празненството продължи до късно през нощта. Луната бе изгряла, небето бе осеяно с огромни звезди, чиято светлина изглеждаше разсеяна и мъждива от влагата във въздуха.

— Трябва да ви помоля да отложите още малко съня си — рече Такео, след като се върнаха във временната си резиденция и той отведе Шигеко, Гемба и Хироши в най-уединеното помещение на къщата.

Всички врати бяха отворени; в градината бълбукаше вода и от време на време се долавяше бръмчене на някой комар. Такео нареди да повикат Минору.

— Татко, какво се е случило? — попита Шигеко напрегнато. — Получил си лоши вести от къщи… да не е нещо с мама? Или с бебето?

— Минору има да ви прочете нещо — отвърна той и даде знак на писаря да започне.

Той зачете безстрастно, по своя обичаен, лишен от емоции начин, което обаче не направи вестите по-малко потресаващи. Шигеко се разплака открито. Хироши седеше с пребледняло лице, все едно бе ударен в гърдите и бе останал без въздух. Гемба подсмръкна шумно и възкликна:

— И ти си крил това цял ден?

— Не исках нищо да ви разсейва. Не очаквах да спечелите. Как бих могъл да ви благодаря? Бяхте възхитителни! — Такео се просълзи от вълнение.

— За щастие императорът бе достатъчно впечатлен от теб, за да не пожелае да рискува да оскърби боговете, обявявайки поражението ти. Всичко се съчета, за да го убеди, че ти се ползваш с благословията на небето.

— Помислих го за достатъчно светски, за да види в мен изпитание за мощта на Сага — отвърна Такео.

— Това също — съгласи се Гемба. — Разбира се, той е божествено създание… но не е по-различен от нас, движен в действията си от смесица от идеализъм, прагматизъм, стремеж за самосъхранение и добри намерения!

— Вашата победа ни купи благоволението му — рече Такео. — Но смъртта на Таку означава, че трябва да се приберем възможно най-скоро. Трябва незабавно да се разправя със Зенко.

— Да, чувствам, че е време да се връщаме — каза Гемба. — Не само заради Таку, но и за да предотвратим по-нататъшни усложнения. Има и друго, което не е наред.

— Нещо с Мая ли? — попита Шигеко със стаен в гласа й страх.

— Може би — отвърна Гемба, без да каже нищо повече.

— Хироши — рече Такео, — ти загуби най-близкия си приятел… дълбоко съжалявам.

— Опитвам се да потисна желанието си за отмъщение — отвърна Хироши с рязък глас. — Единственото, което искам, е смъртта на Зенко, както и на Кикута Акио и неговия син. Поривът ми е да тръгна незабавно и да ги издиря… но цялото ми обучение в Пътя на хоо е да се въздържам от насилие. При все това как иначе да се разправим с тези убийци?

— Ще ги накажем — отвърна Такео, — но ще го сторим справедливо и те ще бъдат екзекутирани според закона. Аз бях признат от императора, управлението ми бе потвърдено от негово божествено величество. Зенко вече няма законни основания да оспорва властта ми. Ако откаже подчинение, ще го победим в сражение и той ще сложи край на живота си. Акио ще бъде обесен като най-обикновен престъпник, какъвто си е. Но трябва да тръгнем бързо.

— Татко — каза Шигеко, — знам, че си прав. Но едно прибързано заминаване няма ли да е оскърбително за владетеля Сага и за императора? А и честно казано, тревожа се за кирина. Доброто му здраве е основно за престижа ти. Ако тръгнем така внезапно, ще се изнерви. Надявах се да го видя успокоен, преди да заминем… Може би трябва да остана тук с него?

— Не, няма да те оставя в ръцете на Сага — отвърна той с разпаленост, която учуди всички. — Трябва ли да отстъпя всичките си дъщери на враговете си? Дадохме кирина на императора. Той и дворът му са отговорни за него. Трябва да заминем преди края на седмицата, така ще можем да пътуваме на нарастваща луна.

— Ще яздим в дъжд, тъй че може изобщо да не видим луната — измърмори Хироши.

Такео се обърна към Гемба:

— Гемба, досега ти проявяваше завидна проницателност. Ще продължат ли боговете да бъдат благосклонни към нас, като забавят проливните дъждове?

— Ще видим какво можем да направим — обеща Гемба, усмихвайки се през сълзи.