Разгромът

Трийсет и четвърта глава

Докато траеше зимата, Хана и Зенко се виждаха често с Курода Ясу, за да обсъждат разгръщането на търговията с чуждоземците, и останаха много доволни, когато Ясу ги уведоми за завръщането на Дон Жоао и Дон Карло в Хофу през четвъртия месец. Но новината, че Терада Фумио е докарал флотата на Отори във вътрешното море и сега упражнява контрол над плавателните канали, далеч не ги зарадва толкова.

— Чуждоземците се хвалят, че техните кораби са много по-добри от нашите — рече Ясу. — Само ако можехме да разчитаме на тях!

— Ако имаха някакви подбуди да се обединят с нас срещу Такео… — поде Хана, разсъждавайки на глас.

— Те искат да търгуват и да печелят поклонници за тяхната религия. Предложете им едното от тях… или и двете. В замяна ще ви предоставят каквото пожелаете.

Хана не преставаше да мисли за това, докато се занимаваше с приготовленията за пътуването си до Хаги. Представяше си как ще поднесе на сестра си злъчната тайна, и изпитваше едновременно и вълнение, и страх, някакво разрушително задоволство. Но не подценяваше Такео, както бе склонен съпругът й. Знаеше колко обаятелна бе личността му, колко лесно печелеше хора на своя страна и верни поддръжници от всички сфери на живота. Беше напълно възможно да спечели и благоволението на императора и да се върне със закрилата на неговата благословия. Ето защо, докато траеше зимата, тя бе размишлявала върху нови стратегии, чрез които да подкрепя борбата на съпруга си за власт и да разпалва жаждата му за отмъщение. Щом разбра, че чуждоземците са се върнали с онази преводачка, тя реши да пътува до Хаги през Хофу.

— Трябва да дойдете с нас — заяви тя на Акио.

Той също бе чест посетител на крепостта през зимата, носейки вести от останалата част на страната и относно напредъка на Хисао и Коджи в ковачеството. Кръвта на Хана винаги закипяваше в негово присъствие. Практичната му безпощадност й се струваше истински привлекателна. Той я изгледа по обичайния си пресметлив начин. За първи път двамата бяха сами. Все още беше студено — превалящата пролет бе капризна и непостоянна, — но въздухът бе запазил аромата на цветове и току-що покълнала зеленина, а вечерите бяха по-светли. Акио бе дошъл да види Зенко, който бе извел хора и коне на тренировъчни упражнения. Първоначално бе проявил неохота да остане, но Хана бе настояла. Бе предложила вино и храна, които бе сервирала сама, обсипвайки го с комплименти и увещания, така че накрая той вече нямаше как да й откаже.

Бе смятала, че е неподатлив на ласкателства, но видя, че вниманието й му достави удоволствие и по някакъв начин го направи по-мек. Помисли си какво ли би било да спи с него; не смяташе, че някога ще го стори, но идеята за това й се стори вълнуваща. Носеше копринена роба с цвят на слонова кост, украсена с розови и червени вишневи цветчета и жерави — от онези ярки десени, които тя много обичаше. В действителност бе твърде студено за подобна одежда и кожата й бе ледена, но вече бе четвъртият месец и мисълта, че изглежда като вестител на пролетта, й харесваше — все още бе млада, кръвта й бушуваше с онзи порив, от който семената покълваха и клоните на дърветата напъпваха. Изпълнена с увереност в собствената си красота, тя дръзна да го разпита за младежа, който минаваше за негов син, както бе копняла цяла зима.

— Момчето не е взело никакви черти на баща си — отбеляза тя. — На майка си ли прилича?

Тъй като Акио не отговори веднага, тя настоя:

— Трябва да ми кажете всичко. Колкото повече мога да разкрия пред сестра ми, толкова по-силно ще бъде въздействието.

— Всичко това бе много отдавна — каза той.

— Само не се правете, че не помните! Знам как ревността дълбае своята история с безпощадно острие в сърцата ни.

— Майка му бе необикновена жена — започна той бавно. — Когато бе предложено тя да спи с Такео… това стана малко след като Племето го залови за първи път, а тогава никой не му вярваше и никой не смяташе, че ще остане при нас, за първи път изпитах страх, защото трябваше аз да й го съобщя. Това всъщност е нещо обичайно в Племето и повечето жени го изпълняват безропотно, но за Юки бе гигантско оскърбление. Когато се съгласи, изведнъж осъзнах, че тя го желаеше. Бях принуден да гледам как го съблазнява, при това неведнъж. Не подозирах, че ще изпитам такава болка, такава омраза към него. До този момент не бях мразил истински никого; убивах, защото обстоятелствата го изискваха, а не от някакви лични чувства. Той притежаваше онова, което желаех най-силно, и го захвърли. Напусна Племето. Ако някога почувства поне малко от онова, което изпитвах аз тогава, ще е някакво възмездие — Акио отправи поглед към Хана. — Изобщо не спах с нея — призна той. — Ето за какво съжалявам най-много. Ако бях опитал поне веднъж… но не исках да я докосвам, докато носеше детето му. А после я накарах да отнеме собствения си живот. Бях принуден… тя не престана да го обича; никога нямаше да възпита момчето в омраза към баща му, както сторих аз. Знаех, че той трябва да бъде част от моето отмъщение, но докато растеше, без да проявява каквито и да било способности на Племето, просто не виждах как. Дълго време го смятах за абсолютно безнадежден; по това време далеч по-изкусни убийци от Хисао се проваляха. Сега вече знам, че Хисао е избраникът. А аз ще бъда там и ще гледам! — той млъкна внезапно.

Думите бяха избликнали от душата му. „Потискал го е в себе си през всичките тези години“, помисли си Хана, смразена от това, което бе чула, и въпреки това поласкана и развълнувана, че той й се бе доверил.

— Когато Такео се върне от Източната провинция, Каеде ще бъде уведомена за всичко — заяви тя. — Това ще ги раздели. Тя никога няма да му прости. Познавам го добре — той ще избяга от нея и от света; ще потърси убежище в Тераяма. Храмът почти не се охранява. Никой няма да ви очаква. Можете да го изненадате там.

Акио седеше безмълвен с полузатворени очи. От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка.

— Това единствено би могло да облекчи болката ми.

Хана бе връхлетяна от желание да го притегли в обятията си, да уталожи поне част от мъката му; сигурна бе, че можеше да го утеши за смъртта — поколеба се да я нарече убийство — на съпругата му. Все пак благоразумно реши да запази това удоволствие за бъдещето. Имаше още нещо, което държеше да обсъди с Акио.

— Хисао е успял да изкове оръжие, достатъчно малко, за да се носи скрито — рече тя. — Никой не може да се приближи достатъчно близо до Такео, за да го убие с меч, но това оръжие може да се използва от разстояние, нали така?

Акио кимна и заговори по-спокойно, сякаш облекчен от смяната на темата.

— Той вече го изпробва на морския бряг. Стреля по-надалеч от лък, а куршумът е много по-бърз от стрела — замълча за момент. — Съпругът ви проявява особен интерес към използването на това оръжие заради начина, по който е умрял баща му. Иска Такео да умре също тъй позорно.

— Струва ми се справедливо — съгласи се Хана. — И ми се нрави. Но за да е сигурен успехът, нали ще дадете на Хисао възможност за репетиция? Аз бих предложила едно пробно изпълнение, за да няма съмнение, че всичко е наред, че момчето няма да се уплаши и че мерникът му е точен под напрежение…

— Владетелката Араи има ли някого предвид? — Акио я погледна право в очите и когато погледите им се срещнаха, сърцето й подскочи от вълнение.

— Всъщност да — отвърна тя тихо. — Елате по-близо и ще ви прошепна името му.

— Няма нужда — отвърна той. — Мисля, че се сещам.

Но все пак се премести, при което се озова тъй близо до нея, че тя усети дъха му и чу ударите на сърцето му. Двамата застинаха безмълвни. Преградите потракваха леко от вятъра, откъм пристанището долитаха писъци на чайки.

След малко откъм двора се разнесе гласът на Зенко.

— Съпругът ми се върна — каза тя и се изправи, без да е сигурна дали изпитваше облекчение или разочарование.

Владетелят Араи и съпругата му често пътуваха между Кумамото и Хофу; по тази причина пристигането им в пристанищния град малко след чуждоземците не беше повод за изненада. Корабът, с който бяха дошли чуждоземците, бе отплавал почти незабавно за Акаши. На борда му бяха владетелката Маруяма Шигеко, Сугита Хироши и легендарният кирин, изпратен с гордост и тъга от жителите на Хофу, които от деня на удивителната му поява в тяхното пристанище бяха почнали да проявяват към него собственическо отношение. Скоро след това Терада Фумио опъна платна, за да се присъедини към баща си — Фумифуса, заедно с флотата на Отори.

Чуждоземците бяха чести гости в резиденцията на владетеля Араи, затова фактът, че тутакси бяха поканени отново, не се възприе като нещо необичайно. Разговорът вече течеше по-непринудено, тъй като преводачката бе станала по-смела и по-уверена, а Дон Карло — по-красноречив.

— Сигурно ни мислите за много глупави — каза той, — задето не знаехме за съществуването на императора. Сега си даваме сметка, че е трябвало да се обърнем към него, тъй като ние сме представители на нашия крал, а монарсите трябва да общуват с монарси.

Хана се усмихна:

— Владетелят Коно, който наскоро се върна в столицата и когото вие срещнахте тук, е родственик на императорското семейство и ни уверява, че владетелят Араи се радва на благосклонността на императора. За съжаление поемането на властта от владетеля Отори, понастоящем начело на Трите провинции, може да се смята за незаконно, поради което той отиде да се защитава.

Дон Жоао изглеждаше особено заинтригуван, когато чу превода.

— Тогава владетелят Араи може да ни съдейства да се обърнем към негово императорско величество?

— С най-голямо удоволствие — отвърна Зенко, почервенял колкото от предчувствие за предстоящото, толкова и от виното.

Преводачката предаде думите му и после каза още няколко изречения. Дон Карло се усмихна някак скръбно, помисли си Хана, и кимна два-три пъти.

— Какво му каза? — обърна се тя безцеремонно към Мадарен.

— Простете, господарке Араи. Говорих с Дон Карло по религиозен въпрос.

— Кажете ни повече. Ние със съпруга ми живо се интересуваме от начина на живот на чуждоземците и сме открити за тяхната религия.

— За разлика от владетеля Отори, уви! — възкликна Дон Карло. — Аз си мислех, че ще прояви съпричастност, и хранех големи надежди за спасението на красивата му съпруга, но той ни забрани да проповядваме свободно, както и да построим църква.

— За нас ще бъде интересно да научим повече за всичко това — заяви любезно Хана. — А в замяна бихме искали да разберем колко кораба има вашият крал на Южните острови и за колко време може да се стигне по море от там до тук.

— Ти си замислила нещо ново — каза Зенко същата нощ, когато двамата останаха сами.

— Знам малко за религията на чуждоземците. Причината Скритите да са мразени открай време е, че пренебрегват всякаква светска власт и се подчиняват единствено на техния Таен бог. Деус на чуждоземците е същият и той изисква безпрекословна вярност.

— Аз нееднократно съм полагал клетва за вярност пред Такео — рече Зенко. — Не ми харесва идеята да ми излезе име на клетвопрестъпник като Ногучи; честно казано, това е единственото, което все още ме спира.

— Явно Такео е отхвърлил Деус… стана ясно от онова, което чухме тази вечер. Ами ако Деус избере теб да го накажеш?

Зенко се засмя.

— Виж, ако Деус се съгласи да ми докара кораби и оръжия, ще гледам да се спогодя с него.

— В случай че императорът и Деус ни заповядат да унищожим Такео, кои сме ние, че да задаваме въпроси или да отказваме подчинение? — попита Хана. — Разполагаме с подкрепата на закона, имаме и оръжието…

Погледите им се срещнаха и двамата отново избухнаха в същия необуздан смях.

— Има и друг план — каза Хана по-късно, когато градът бе утихнал и тя лежеше в обятията на съпруга си, сънлива и преситена.

Зенко вече се унасяше в сън.

— Ти си цяла съкровищница от безценни идеи — отвърна той, като я галеше лениво.

— Благодаря, господарю мой! Все пак не искаш ли да го чуеш?

— Не може ли да изчака до утрото?

— Някои неща се изричат по-леко в мрака.

Той се прозя и обърна глава към нея.

— Прошепни ми го в ухото и аз ще го обмисля, докато сънувам.

Тя го стори, след което дълго време той лежа тъй безмълвен, все едно бе заспал, но тя знаеше, че е съвсем буден. Накрая каза:

— Ще му дам още една възможност. Все пак ми е брат.