Принцесата на Марс

Красивата робиня от небето

На третия ден от церемонията с инкубатора ние се отправихме обратно към къщи. Но едва началото на колоната навлезе в отвореното пространство край града, дадоха заповед за незабавно и бързо връщане назад. Марсианците, от години, тренирани в изпълнение на подобни маневри, изчезнаха като мъгла в обширните входове на най-близките постройки и три минути по-късно нямаше и следа от колите, животните и ездачите.

Сола и аз влязохме в сградата на края на града — същата, в която водих битка с маймуните. Любопитен да узная каква беше причината за внезапното връщане, аз се качих на горния етаж. Оттам погледнах през прозореца към долината и разположените по-нататък хълмове.

Огромен въздушен кораб, дълъг, плосък и боядисан в сиво, плаваше бавно над хребета на най-близкия хълм. След него се показа още един, и още един, и още един, докато накрая двадесет кораба се понесоха във въздушното пространство над града, плавайки ниско над земята, бавно и величествено приближавайки към нас. На всеки от тях по цялата дължина от носа до кърмата бяха окачени знамена, изпъстрени с надписи, които се виждаха отдалече. На палубите и мостиците се виждаха тълпи от хора. Не знаех дали те ни виждат или просто разглеждат опустошения град, във всеки случай приемът, на който се натъкнаха, беше изключително враждебен. Внезапно и без всякакво предупреждение зелените воини откриха от прозорците на къщите ураганен огън, обсипвайки с куршуми спокойно плаващите над долината кораби.

Картината се промени като докосната от магическа пръчка — първият въздушен кораб увеличи скоростта си и отговори на нашия огън, после направи завой, сигурно имайки намерение да опише голям кръг и отново да се приближи към нас на разстояние един изстрел. Останалите кораби го последваха, обсипвайки ни с куршуми, още щом се озоваха на удобна позиция. Силата на огъня от наша страна не намаля дори за миг и аз се съмнявам дали неточните изстрели бяха повече от двадесет и пет процента. Никога преди това не бях имал случай да видя такава точност — струваше ми се, че всеки изстрел поваля по една от дребните фигурки на някой от корабите. Надстройките и знамената бяха обхванати от пламъци и не можеха да се противопоставят на унищожителната сила на нашите куршуми.

Огънят от корабите нямаше почти никакъв ефект, причината за което била, както по-късно разбрахме, пълната изненада и силата още на първите залпове на зелените марсианци, унищожили голяма част от откритите оптически мерници на тежките оръдия.

Струва ми се, че всеки от зелените воини си е имал предварително определени цели, върху които трябваше да съсредоточи своя огън в относително еднакви бойни условия. Например една от групите, съставена от най-добрите стрелци, обстрелваше изключително засичащите измерващи уреди на тежките оръдия. Друга група се занимаваше само с оръжието с по-малък калибър. Третите съсредоточаваха вниманието си върху унищожаването на отделни войници и офицери. Накрая имаше и такива, които се целеха в ония членове на екипажа, които се занимаваха с управлението на кораба.

Двадесет минути след откриването на огъня въздушната флотилия започна да се изтегля в посоката, от която беше дошла. Няколко кораба бяха доста повредени и на почти унищожените им екипажи с големи усилия се удаде да ги водят по курса. Те спряха стрелбата по нас и се концентрираха изцяло върху бягството. Воините ни се изкачиха на покривите и обсипаха отстъпващите кораби с град от куршуми.

Корабите един по един изчезнаха зад хребетите на хълмовете. В полезрението ни остана само един и по всичко личеше, че беше най-повреден. Преди това върху него се съсредоточи най-голямата сила на нашия огън и ни се струваше, че на борда му не остана нито един жив човек от екипажа. Постепенно корабът се отклоняваше от курса и в края на краищата бавно и несигурно полетя обратно към нас. Зелените воини прекратиха огъня, тъй като беше ясно, че този кораб е напълно беззащитен и вече не представлява за нас никаква заплаха.

Когато приближи към града, воините излязоха да го посрещнат, но той все още плаваше твърде високо, за да могат да се покачат на борда му. От моя наблюдателен пункт виждах разхвърляни по палубата тела на хора от екипажа, но все още не можех да определя какъв тип същества са това. Корабът се придвижваше бавно на югоизток, подпомаган вероятно и от благоприятния вятър, а аз все още не можех да забележа на него никакъв признак на живот.

Той плаваше на около петдесет стъпки височина над земята, а под него вървяха почти всички воини с изключение на оставените на покривите в случай, че флотилията реши да се върне. Скоро стана ясно, че корабът ще се удари в някоя от сградите на около една миля на юг от нашите позиции. Част от воините затича нататък. Щом корабът приближи до сградата, войните протегнаха навън своите огромни копия и подпряха въздушния гост така, че беше избягнато сътресението при удара. Започнаха да хвърлят към него въжета с куки и го придържаха към земята. После воините се качиха на палубата и внимателно го претърсиха. Видях, че оглеждат убитите, търсейки в тях признаци на живот. Същевременно забелязах, че няколко от тях излизат от долната палуба, мъкнейки някого със себе си. Това същество беше поне два пъти по-ниско от заобиколилите го зелени марсианци и се движеше, както успях да забележа, изправено на долните си крайници. Стигнах до извода, че това е още едно странно марсианско чудовище, каквото до този момент не бях виждал.

Воините оставиха своя пленник на земята и се върнаха на кораба, за да приберат оттам каквото можеха. Това им отне няколко часа, но плячката беше богата — оръжие, амуниции, коприна, кожи, бижута, странно изваяни каменни съдове, храна, в това число голямо количество бъчви с вода, която виждах за първи път от моето пристигане на Марс. Всичко това натовариха на изпратените коли.

Опразненият кораб зелените воини откараха далеч в долината. Няколко от тях се качиха на палубата и започнаха, както ми се стори от разстоянието, на което се намирах, да изливат съдържанието на съдове с различна форма и големина върху телата на убитите, по палубите и апаратите на кораба. Като свършиха тази работа, спуснаха се по въжетата на земята. Последният воин, преди да скочи, се обърна назад и хвърли нещо във вътрешността на кораба, след една секунда, когато оттам лумна пламък, воинът прескочи през борда и се спусна на земята. Въжетата бяха отрязани едновременно и огромният корпус, олекнал след опразването му от товара, бавно се издигна нагоре, а бушуващият пламък постепенно поглъщаше палубите и надстройките му.

Корабът се понесе на югоизток издигайки се все по-високо, олекнал благодарение на пожара, който поглъщаше дървените му части. Качих се на покрива и няколко часа гледах след него, докато най-после изчезна от погледа ми в леката мъгла на хоризонта. Това беше потискаща гледка — една огромна, летяща погребална клада, безпомощно дрейфуваща в пустинята на марсианското небе — изпълнен със смърт развалини на кораб, носещи някаква прокоба за живота на тези странни и жестоки същества, в чиито неприятелски ръце го беше захвърлила съдбата.

Излязох потиснат на улицата. Имах усещането, че присъствах на поражението и унищожаването на въоръжените сили на раса, близка по кръв до моята, а не на победата на зелените воини над орда техни врагове. Не зная откъде се взе това усещане, но не можех да се отърва от него. Някъде дълбоко в душата ми се зароди странно съчувствие към тези неизвестни врагове, а също и надеждата, че същата флотилия ще се върне и ще потърси сметка от зелените воини — те така безпощадно я бяха атакували и унищожили.

Излязох на улицата, а кучето Вул побягна след мен на обичайното разстояние. Скоро към нас се присъедини и Сола. Керванът от коли навлизаше в площада. Заповед за връщане у дома не последва нито през този ден, нито през цялата следваща седмица поради страха от завръщането на въздушната флотилия. Лорказ Птомел беше твърде опитен и хитър воин, за да се остави да бъде изненадан на открито с малкоподвижните коли, отгоре на всичко натоварени с плячка и деца. Затова изчакахме в изоставения град, докато решихме, че опасността е вече минала.

Сола и аз се озовахме на площада и видях нещо, което ме изпълни едновременно с надежда, страх, радост и тъга, а над всичко това доминираше чувството на облекчение и щастие. Две зелени жени брутално влачеха към входа на една от сградите пленника от въздушния кораб. Това беше момиче, то по всичко приличаше на жена от Земята. В първия момент не ме забеляза, но когато влизах в сградата, която трябваше да стане неин затвор, извърна глава и очите и се срещнаха с моите. Имаше красиво овално лице с деликатно изваяни черти, огромни, блестящи очи и черни, лъскави коси, подредени по странен, но в същото време много подходящ за външния й вид начин. Порозовелите й бузки и великолепните естествено червени устни чудесно контрастираха и заедно с това се допълваха с медения цвят на кожата й. Също както съпровождащите я зелени марсианки и тя не носеше никакви дрехи, освен ажурни накити, но никаква дреха не беше в състояние да подчертае по-добре съвършеното и тяло.

Забеляза ме и очите й станаха още по-големи от изненада, а след това със свободната си ръка направи деликатен жест, чието значение, за съжаление, не можах да отгатна. Няколко секунди се гледахме един друг и колкото времето минаваше, изразът на надежда и възвърната смелост, осветил лицето й, когато ме съзря, премина в разочарование, изпод което прозираха неприязън и презрение. Разбрах, че се дължи на това, дето не отговорих на нейния сигнал. При цялото си невежество относно марсианските обичаи интуитивно почувствах, че с този жест тя ме молеше за помощ и закрила. После изчезна от очите ми във вътрешността на изоставената сграда.