Принцесата на Марс

Отново в плен

Той млъкна и се обърна, за да излезе от стаята, през тази врата, зад която се бях притаил. Нямаше смисъл да чакам повече — чух достатъчно много, за да може моята тревога да прерасне в ужас. Оттеглих се безшумно по същия път, по който бях дошъл и слязох на двора. Трескаво съставих план за действие. Прекосих площада и прилежащата към него улица от другата му страна и скоро се озовах на площада пред двореца на Тал Хайус. Силно осветените прозорци на партера ми подсказваха откъде да започна търсенето. Приближих към тях и погледнах вътре. Скоро обаче се убедих, че никак няма да ми бъде лесно — гледащите към двора стаи бяха изпълнени с жени и войни. Погледнах нагоре и забелязах, че на втория етаж е тъмно и най-вероятно е необитаем. Реших да се вмъкна в сградата оттам. Миг по-късно подскочих нагоре, стигнах до парапета и потънах в мрака.

Както и предполагах, стаята, в която влязох се оказа празна. Безшумно излязох в коридора и забелязах, че в стаите отсреща свети. Тръгнах към нещо, което приличаше на обикновена врата, внимателно я отворих и разбрах, че води към огромна зала, стигаща до партера два етажа надолу, а нагоре чак до купола на двореца. По пода на това гигантско, кръгло помещение седяха вождове, воини и жени. Срещу мен, до стената, имаше широк подиум, на него с кръстосани крака седеше най-отвратителното същество, което някога съм виждал. На лицето му прочетох изписани безмилостна хладина и жестокост — черти, залегнали в характера на всеки от зелените войни, но хипертрофирани от животинската страст, на която той сигурно е бил роб от години. В неговата поза нямаше никаква гордост и достойнство. Шестте крайника на огромното, излизащо извън очертанията на подиума тяло, му придаваха вид на гигантски паяк, застанал вертикално.

Но истински ужас ме обзе едва когато забелязах, че пред това чудовище са Дейа Торис и Сола. Дейа Торис стоеше изправена, с високо вдигната глава и дори от разстоянието, което ни делеше, можех да прочета на лицето й израза на отвращение и презрение. Беше истинска потомка на десетте хиляди джедаци и въпреки миниатюрния си вид в сравнение със заобикалящите я войни, тя ги превъзхождаше хиляди пъти с красотата и ума си. Беше най-силната по дух сред тях и съм убеден, че и те чувстваха това. Тя говореше нещо, но не можах да чуя нито нейните думи, нито отговора достигнал до мен като някакво неясно ръмжене.

Изведнъж Тал Хайус заповяда всички да излязат от залата и да го оставят насаме с пленничките. Вождовете, воините и жените постепенно изчезваха във вратите, заобикалящи залата и скоро Дейа Торис и Сола останаха сами лице в лице с джедака на Тарк. Само един от вождовете все още стоеше в сянката на една колона, вперил изпълнен с омраза поглед към Тал Хайус и нервно си играеше с дръжката на меча си. Беше Тарс Таркас. Можех да чета по лицето му вълнуващите го мисли и чувства като в отворена книга. Той мислеше за жената, която стоеше преди четиридесет години на същото място, на което сега стояха Дейа Торис и Сола. Ако можех да му прошепна макар и само една думичка, царуването на Тал Хайус щеше да свърши в същия този миг. Но в края на краищата той също излезе, без да знае, че оставя в ръцете на чудовището, което така ненавиждаше, своята собствена дъщеря.

Тал Хайус стана, а аз, предчувствайки намеренията му, като луд побягнах надолу по стълбите. Не срещнах никого и незабелязано стигнах до главния вход на партера, а после се промъкнах вътре и се скрих зад същата колона, зад която само миг преди това стоеше Тарс Таркас. Сега вече ясно чувах думите на Тал Хайус.

— Принцесо на Хелиум — ръмжеше той бавно. — Ако те върна на твоя народ, сигурно ще получа богат откуп за теб. Но хиляди пъти повече предпочитам да видя твоето красиво личице, изкривено от болка по време на изтезанията. Обещавам ти, че ще умираш безкрайно дълго. Десет дни такова удоволствие не стигат, за да изкажа цялата дълбочина на любовта, която изпитвам към твоята раса. При спомена за твоята смърт червените хора ще треперят в продължение на цели векове, мисълта за страшното отмъщение на зелените ще отпъжда съня от клепачите им до края на света, те ще плачат от страх, колкото пъти си спомнят за могъществото, жестокостта и силата на омразата на Тал Хайус към тях. Но преди да почнат изтезанията, един, макар и кратък час, ти ще бъдеш моя и вестта за това също ще стигне до Тардос Морс, джедак на Хелиум и твой дядо. Когато разбере това, той ще си блъска главата в стената от отчаяние, но няма да може да направи нищо. Изтезанията ще започнат утре, а тази нощ ти ще принадлежиш само на Тал Хайус. Ела тук!

Слезе от платформата и брутално я хвана за рамото. Не успя да й стори нищо повече, защото аз застанах между тях с късия си меч, блестящ в ръката ми. Можех да го забия в сърцето му, преди да е разбрал какво става, но си помислих за Тарс Таркас и въпреки изпълващите ме омраза и гняв, не можех да го лиша от сладкия миг, който той очакваше през всичките тези години. Ограничих се само с един юмручен удар — нанесох го в отвратителната муцуна на Тал Хайус. Той се свлече на земята като труп, без да издаде нито звук.

Сред настъпилата гробна тишина улових Дейа Торис за ръката, кимнах на Сола да ни последва и бързо излязохме от залата. Изкачихме се по стълбите на горния етаж и незабелязани от никого стигнахме до гледащия към двора прозорец. Снех от себе си лентите, към които бяха прикрепени накитите ми, направих от тях въже и спуснах Дейа Торис и Сола на земята. Скочих след тях и им казах да бягат след мен по двора, криейки се в хвърляните от сградата сенки. Така се добрахме до края на града по същия път, по който неотдавна вървях сам.

Стигнахме до тоатите, те ни чакаха, където ги бях оставил. Сложих им хамутите и през сградата ги изведох на улицата. Сола се качи на единия, аз и Дейа на другия и излязохме от град Тарк, минавайки покрай обкръжаващите го от юг хълмове. Вместо да заобиколим града и да тръгнем на северозапад към най-лесния воден път, ние се насочихме на североизток и излязохме на обрасла с мъх равнина. Зад нея на разстояние двеста мъчителни и опасни мили се простираше пътят за Хелиум.

Не си казахме нито дума докато градът не остана далеч зад нас, но през цялото време чувах зад гърба си дишането на Дейа Торис, склонила глава на рамото ми.

— Ако успеем, мой вожде — прошепна тя, — Хелиум ще ти дължи голяма благодарност, толкова голяма, че никога няма да може да ти се отплати. Но дори и да не успеем, от това благодарността ни няма да бъде по-малка, защото спасяваш последната от нашия род от нещо много по-страшно от смъртта.

Не казах нищо, посегнах към дланта й и здраво я стиснах. Продължихме да яздим през задяната от лунна светлина жълта равнина, потънали в собствените си мисли. Аз, дори и да исках, не можех да изпитвам нищо друго, освен радост, и въпреки опасностите, които ни чакаха, сърцето ми биеше така весело, сякаш вече минавахме през вратите на Хелиум. И това беше така, защото чувствах до себе си сладкото присъствие на Дейа Торис.

Първоначалните ни планове, се провалиха и сега бяхме лишени от храна и вода, а освен това оръжие носех само аз. Затова карахме нашите тоати да бързат, макар да знаехме, че преди да стигнем до някое място, където би могъл да завърши първият етап на пътуването, такова усилие може да им струва твърде скъпо.

Пътувахме през цялата нощ и през целия следващ ден, като направихме само няколко кратки почивки. На другия ден вечерта и ние, и нашите животни, напълно се изтощихме. Направихме си легла на мъха и спахме цели пет или шест часа. Потеглихме на път рано сутринта на другия ден. Пътувахме до късните следобедни часове и все още не забелязвахме в далечината редици от дървета. На целия Барсум те растат по бреговете на водните пътища. Трябваше да приемем страшната истина, че сме се заблудили. Бяхме се отклонили много от желаната посока, но не можехме да определим на какво разстояние. Във всеки случай, докъдето погледът стигаше, нямаше никаква следа от воден път, а цялата ни група едва се държеше на крака от глад, жажда и умора. Далеч напред, малко вдясно, видяхме верига от ниски планини и решихме да стигнем до тях, надявайки се, че от някое възвишение ще успеем да открием признаци, свидетелстващи за близостта на воден канал. Докато стигнем до желаната цел, падна мракът и отново легнахме да спим, почти губейки съзнание от изтощение и слабост.

Събуди ме някакво притискащо се към мен огромно туловище. Отворих очи, видях моя верен Вул. Бедното животно е бягало подир нас през цялото време, за да сподели съдбата ни, каквато и да е тя. Обгърнах с ръце шията му и притиснах буза до муцуната му. Не се срамувам от това, което направих, нито от сълзите, които съвсем спонтанно потекоха от очите ми, осъзнавайки привързаността му към мен. Малко след това се събудиха Дейа Торис и Сола и решихме веднага да тръгнем, за да стигнем колкото може по-бързо до хълмовете.

Изминахме може би миля, внезапно забелязах, че моят тоат започва да се спъва, да се олюлява и жално да скимти, въпреки че от вчера на обяд вече не насилвахме животните да бързат прекалено много. Той рязко се наклони на една страна, а после рухна на земята. Дейа Торис и аз не можахме да се задържим на гърба му и паднахме на мъха. За щастие не ни се случи нищо лошо. Животното беше в окаяно състояние и въпреки че се освободи от товара си, не можа да се изправи на крака. Сола каза, че нощният хлад и почивката трябва да му възвърнат силите, затова реших, че не трябва да го убивам, макар в първия момент да имах такова намерение, защото ми се струваше жестоко да оставя животното само, обричайки го на смърт от глад и жажда. Снех от него хамутите и го оставих на собствената му съдба. Продължих само с един тоат. Сола и аз вървяхме пеша, а Дейа Торис накарахме да се качи на тоата. Вече бяхме на около миля от възвишенията, когато Дейа Торис, седнала високо на гърба на тоата, благодарение на което виждаше по-добре наоколо, извика, че на няколко мили от нас, от оврага между възвишенията излиза голям отряд. Погледнахме в същата посока и видяхме няколкостотин ездачи. Стори ни се, че пътуват на югозапад и ако беше така, това означаваше, че се отдалечават от нас.

Нямаше съмнение, че са таркийски воини, изпратени да ни заловят, и ние въздъхнахме с облекчение, че пътуват в обратната посока. Бързо снех Дейа Торис от тоата и заповядах животното да легне на земята. Ние също легнахме до него, притискайки се към земята с надеждата, че нито един от воините няма да ни забележи.

Видяхме ги да излизат от оврага, после се скриха зад съседния хълм — за нас това беше твърде благоприятно, навярно щяха да ни забележат, ако продължаха пътя си. Но последният воин се спря и, за наш ужас, извади малък, но много силен бинокъл, през който започна да оглежда околността във всички посоки. Личеше, че той е вождът — в някои видове маршови колони на зелените воини вождът яздеше най-отзад, зад целия отряд. Когато бинокълът се насочи към нас, усетих студена пот да избива по челото ми. Той спря да се движи. Нервите ни се опънаха до крайност и се съмнявам дали някой от нас имаше смелост да диша през тези няколко секунди. Най-накрая той свали бинокъла и даде някакви заповеди на отряда, скрил се зад хълма. После се спусна в галоп към нас, без да чака другите. Благодарение на това за нас проблесна някакъв шанс, но трябваше да се действа светкавично. Вдигнах до рамото си марсианската пушка, прицелих се и натиснах спусъка. Куршумът достигна целта, видях краткото избухване и вождът падна от галопиращия тоат. Скочих на крака, заповядах на нашия тоат да стане и наредих на Сола и на Дейа да се качат и да препускат към хълмовете колкото може по-бързо. Надявах се, че сред овразите ще намерят някакво поне временно, убежище, но дори и да ги чакаше там смърт от глад и жажда, това щеше да бъде по-добре, отколкото да попаднат отново в лапите на таркийците. Дадох им двата пистолета, те поне за известно време можеха да им послужат за защита или в случай на нужда като средство за окончателно бягство, елиминиращо веднъж завинаги възможността за повторното им залавяне. Вдигнах Дейа Торис и я настаних зад гърба на Сола на седлото.

— Довиждане, моя принцесо — казах аз. — Може да се срещнем в Хелиум. Измъквал съм се и от по-трудни положения. — Лъжейки, се опитвах да се усмихна.

— Как? — извика Дейа. — Няма ли да дойдеш с нас?

— Не мога. Някой трябва да задържи потерята поне за малко, а аз сам ще се измъкна по-лесно, отколкото ако сме заедно.

Тогава Дейа скочи от тоата, обви шията ми с ръце и се обърна към Сола, говорейки с достойнство:

— Бягай, Сола! Дейа Торис остава, за да умре с човека, когото обича.

Тези думи завинаги се врязаха в сърцето ми. С готовност бих дал живота си, за да мога да ги чуя отново. Но тогава не можех да си позволя да остана в обятията й нито миг повече, само долепих устни до нейните (за първи път!), после я отблъснах от себе си и отново я сложих на седлото, заповядах на Сола да я задържи там насила. После подкарах тоата и гледах как се отдалечават, как Дейа Торис се дърпа и се мъчи да се освободи от прегръдките на Сола.

Огледах се наоколо и забелязах, че зелените воини са се изкачили на хълма и също се оглеждат, вероятно търсеха своя вожд. След малко съзряха най-напред него, а после и мен. Веднага започнах да стрелям по тях. Имах почти сто патрона в магазина на пушката си и още сто в пояса на гърба си, стрелях, без да спирам, докато тези, които вече бяха се изкачили на хълма, успяха да залегнат или да се скрият.

Времето, дадено ми за почивка, беше за съжаление твърде кратко. След секунда видях отряд, състоящ се от няколко хиляди воини. Те в бесен галоп излетяха иззад хълма и се насочиха право към мен. Стрелях докато патроните ми, свършиха, а воините приближаваха. Щом се убедих, че Дейа Торис и Сола са изчезнали между хълмовете, аз се изправих, захвърлих непотребното ми оръжие и побягнах в посока, обратна на тази, в която бяха изчезнали Дейа и Сола.

Ако някакви марсианци някога са имали възможността да видят истински скокове, това бяха воините от този отряд. Скачах, напрягах всичките си сили, но и те упорито ме преследваха. Изведнъж обаче се спънах в някакъв камък и се проснах с цял ръст на жълтия мъх. Когато вдигнах очи, те вече стояха над мен и макар че извадих меча си, за да продам своя живот колкото може по-скъпо, скоро дойде краят. Започнах да се олюлявам под напора на техните удари, падащи върху мен като порой, главата ми бучеше, всичко наоколо започна да притъмнява и най-накрая паднах, губейки съзнание.