Принцесата на Марс

Бродещ по небето

Без особено да се крия, забързах в посока към моята предишна квартира. Там се надявах да открия Кантос Кан. Близо до казармите изострих вниманието си, защото те сигурно бяха засилили охраната си. Няколко мъже в цивилно облекло се въртяха недалеч от главния вход, а други стояха пред задния. Единственият начин да стигна незабелязано до някой от по-високите етажи беше да се изкача на покрива на някоя от съседните сгради и оттам да се спусна до моята квартира. След няколко опита успях да се изкача на покрива на един магазин, отделен от казармите от няколко къщи. Скачайки от покрив на покрив, стигнах до отворения прозорец на сградата; надявах се да намеря моя приятел от Хелиум и след миг стоях пред него. Той беше сам и никак не се изненада от моето появяване, каза само, че е очаквал да ме види по-рано, защото службата ми свършвала преди няколко часа.

Ясно, нищо не знаеше за събитията, които се случиха днес в двореца, а когато му разказах всичко, изпадна в страшна възбуда. Новината, че Дейа Торис е обещала ръката си на Саб Тан, го порази.

— Не може да бъде! Това е невъзможно! Няма човек от Хелиум, който да не предпочете смъртта пред продажбата на принцесата на владетелския дом на Зоданга. Тя сигурно си е изгубила ума, за да се съгласи на такава отвратителна сделка. Ти не знаеш, човече от Земята, колко много жителите на Хелиум обичат членовете на нашето кралско семейство. И не можеш да си представиш ужаса, който изпитвам при мисълта за този брак. Какво да правим? Ти си умен човек, Джон Картър — продължи той, — моля те, измисли нещо, за да спасим Хелиум от това нещастие.

— Ако можех да се приближа на разстояние протегнат меч до Саб Тан — казах аз, — за Хелиум този проблем щеше да престане да съществува, но по дълбоко лични причини се налага някой друг да нанесе смъртоносния удар на принца на Зоданга. Само така Дейа Торис ще бъде наистина свободна.

Кантос Кан внимателно ме погледна и после каза:

— Ти я обичаш, нали. А тя знае ли това?

— Знае и ме отхвърля само, защото е дала дума на Саб Тан.

Кантос Кан сложи ръка на рамото ми, извади меча си и каза:

— Ако аз имах правото на избор, не бих могъл да намеря по-подходящ мъж за първата принцеса на Хелиум. Сложих ръка на рамото ти, Джон Картър, и ти се заклевам, че Саб Тан ще загине от удара на този меч, който сега е в ръката ми. Ще направя това от любов към Хелиум, към Дейа Торис и към теб. Още тази нощ ще опитам да се добера до апартаментите му в двореца.

— По какъв начин? — запитах го аз. — Не знам дали си даваш сметка, че си под наблюдение, а въздушните патрули са увеличени четири пъти.

Той помисли малко и след това каза:

— Ще успея да го направя, ако мога да заблудя стражите. Познавам секретния вход в двореца, извеждащ през върха на най-високата кула. Случайно се натъкнах на него един ден, когато летях над града, изпълнявайки патрулна служба. Когато сме дежурни, от нас се изисква да разследваме всичко подозрително, а лицето, което видях на върха на кулата, ми се стори твърде странно явление. Долетях по-близо до кулата и разбрах, че това лице е на Саб Тан. Беше недоволен, че съм го открил, и ми заповяда да запазя всичко в тайна, като ми обясни, че има коридор, свързващ кулата с неговите апартаменти, и за това знае само той. Ако мога да се добера до покрива и да взема моята машина, ще бъда при него само за пет минути. Но как да изляза от тази сграда, щом така зорко я охраняват?

— Как се охраняват хангарите през нощта? — запитах аз.

— През нощта ги охранява обикновено само един часови — каза Кантос Кан.

Без да губя време за повече обяснения, излязох отново на улицата по същия път и забързах към казармите. Не се осмелих да вляза вътре — сградата беше пълна с войници от въздушното разузнаване, които, както всички други в Зоданга, имаха заповед да ме търсят.

Това беше огромна сграда. Върхът се издигаше на хиляда стъпки над земята. Нямаше много сгради в Зоданга, по-високи от тази на казармата. Само пистата за кацане на големите бойни кораби се издигаше на хиляда и петстотин стъпки височина, на същата височина се издигаха и търговските и пътническите аерогари на гражданската авиация.

Катеренето по лицевата страна на сградата беше трудно и опасно, но нямаше друг начин да стигна до покрива. За щастие, благодарение на това, че барсумската архитектура е твърде богата на разни извивки и издатини, всичко се оказа значително по-просто, отколкото ми се струваше отначало. Качвах се нагоре, хващайки се за разни листа и издатини, и качването вървеше лесно почти като по стълба. Едва на върха, под самата стряха, възникна първият проблем. Стряхата стърчеше почти на двадесет стъпки напред и въпреки, че обиколих цялата сграда, не можах да намеря място да се покатеря на покрива. Не можех също така да се кача на покрива през най-горния етаж, защото той беше силно осветен и пълен с войници.

Имаше само един много рискован и опасен начин, но като си помислих за Дейа Торис, реших да го използвам, защото сигурно нямаше в цялата Вселена мъж, който не би рискувал живота си за такава като нея. Хванах се здраво за стената с крака и с едната си ръка, с другата освободих един от ремъците на моята обмундировка, завършващ със здрава кука. С такива ремъци въздушните разузнавачи се закачаха за бордовете и дъното на своите лодки при различни случаи, с тях спускаха и десантните групи на земята.

Все така внимателно хвърлих куката на покрива. Наложи ми се да повторя това упражнение няколко пъти, докато най-после се закачи за някаква издатина. Придърпах ремъка — държеше се здраво, но все пак не бях сигурен дали ще удържи тежестта на моето тяло. Куката можеше да се закачи за самия край на покрива и да се изплъзне от него, когато увисна във въздуха, да ме спусне с главоломна скорост на тротоара хиляда стъпки по-надолу.

Колебах се за момент, но после се освободих от поддържащата ме отдолу издатина и излетях в пространството, залових се за края на ремъка. Далече някъде под мен лежаха силно осветените улици, тротоарът и смъртта. Над стряхата се разнесе шум от скърцане и дращене — звуци, които смразиха кръвта ми.

Изкачих се бързо по ремъка и се залових за ръба на стряхата, стъпих на покрива. И видях дулото на револвера на часовоя, който охраняваше лодките.

— Кой си ти и откъде се взе тук? — извика той.

— Въздушен разузнавач съм, приятелю — отговорих спокойно аз и то много близък до смъртта, защото като по чудо успях да избягна падането долу на алеята.

— Но откъде се взе на покрива, човече? През последния час никой не е кацал, нито пък е идвал от вътрешността на сградата. Бъди така добър да ми обясниш или ще извикам стражата.

— Погледни тук, приятелю, и ще разбереш как съм се появил на покрива и колко близко бях до това — да не се намирам вече никъде — отговорих аз и посочих надолу, където, двадесет стъпки по-ниско, се люлееше моята екипировка и оръжието ми. Часовият, воден от любопитството си, дойде при мен и се наведе, за да погледне надолу. В този момент с едната си ръка го хванах за гърлото, а с другата за китката на ръката, с която държеше оръжието си. Пистолетът му падна на, покрива и аз веднага му запуших устата, за да му попреча да вика за помощ. Обезвредих го, вързах му ръцете и краката, а после го закачих на ремъка — тъй, както аз самият преди малко висях. Знаех, че няма да го намерят, преди да се съмне, а това щеше да ми даде малкото време, от което се нуждаех.

Взех екипировката и оръжието на часовия и отидох при хангарите, там беше и моята лодка. Изтеглих я навън заедно с тази на Кантос Кан. Привързах неговата лодка към моята и включих двигателя, откъснах се от покрива, насочих се надолу. Полетях на много по-малка височина от тази, на която обикновено летяха патрулните лодки. Само след минута кацнах на покрива на къщата, където живеехме с Кантос Кан. Той се изненада от успеха и бързината на индивидуалната ми акция. Но реших да не губя време за излишни обяснения и пристъпих веднага към обмисляне на плана за по-нататъшните ни действия. Уговорихме се аз да полетя директно към Хелиум, а Кантос Кан да се постарае да се добере до двореца на джедака и да убие Саб Тан. Ако успее, да тръгне веднага след мен. Кантос Кан нагласи моя компас, съвършен малък уред, който винаги показваше предварително избраната точка на Барсум, до която желаеше да се добере притежателят му. Като си пожелахме един на друг успех, ние се издигнахме във въздуха и полетяхме заедно към двореца.

Наближавахме високата кула, но изведнъж от високото се спусна патрулна лодка, освети моята с рефлекторите си и ми заповяда да спра. Не се подчиних, патрулът даде предупредителен изстрел. Кантос Кан бързо се скри в мрака, а аз се втурнах напред с лудешка скорост, режех марсианското небе, преследван вече от цяла дузина патрулни лодки, присъединили се към първата. Скоро забелязах, че по петите ме следва много бърз кръстосвач със сто души екипаж на борда и батарея от скорострелни карабини. Маневрирах с моята машина ту нагоре, ту надолу, наляво, надясно, известно време и успях да избягна светлината на рефлекторите, но тези маневри станаха причина кръстосвачът да започне все повече да скъсява разстоянието до мен. Тогава реших да рискувам и да се втурна право напред, като се осланям на бързината на моята лодка.

Кантос Кан ме беше научил на един номер, известен само във флотата на Хелиум. Той помагаше да се увеличи още повече скоростта и бях сигурен, че ще успея да избягам от моите преследвачи, ако, разбира се, преди това никой от тях не ме улучеше през следващите няколко секунди.

Поех напред и изведнъж от всички страни чух свистене на куршуми. Помислих си, че само чудо може да ме спаси, но жребият беше вече хвърлен. Увеличих скоростта до максимум и полетях право към Хелиум. Постепенно потерята започна да изостава все повече и повече и вече бях готов да се поздравя със сполучливото бягство, но един по-точен изстрел улучи носа на лодката ми. Сътресението без малко да я обърне с дъното нагоре. Летях по инерция още малко напред, но след няколко секунди започна главоломно да пропада надолу в непрогледната тъмнина.

Не знам на каква височина успях най-после да овладея лодката, но сигурно съм се намирал много ниско, защото ясно чух достигащо до мен ръмжене на животни. Хвърлих поглед наоколо и далеч зад себе си видях снишаващи се към земята светлини. Навярно моите преследвачи кацаха, за да потърсят останките ми.

Едва когато техните светлини престанаха да се виждат, се осмелих да запаля малката лампичка и да погледна компаса. С ужас открих, че парче от снаряд е унищожил както моя единствен пътеводител, така и останалите уреди — скоростомера и висотомера. Наистина, аз можех да определям общата посока към Хелиум по звездите, но не знаех точното местоположение на града и при скоростта, с която се движех, шансовете ми да попадна точно в Хелиум бяха извънредно малки.

Хелиум беше разположен на около хиляда мили на югозапад от Зоданга и с изправен компас можех да преодолея това разстояние за около четири-пет часа, ако, разбира се, по пътя не ми се случваха някакви неприятни приключения. Когато настъпи денят, а аз имах зад гърба си вече шест часа непрекъснат полет с голяма скорост, оказа се, че летя над широкото дъно на пресъхнало море. Скоро видях под себе си голям град; това не беше Хелиум. Той единствен на Барсум се състои от два отделни града, оградени с високи, градски стени и отстоящи на разстояние седемдесет и пет мили един от друг и от височината, на която се намирах, щях да ги виждам добре и двата.

Завих на югозапад, стори ми се, че съм се отклонил твърде много на север и на запад. По време на няколкото часа нощен полет се натъкнах на още няколко града, но нито един от тях не отговаряше на описанието, дадено ми от Кантос Кан. Освен това, че се състоеше от два отделни града, Хелиум имаше и още една отличителна черта: две гигантски кули — първата от тях, в яркопурпурен цвят, се издига на почти миля от центъра на единия град, а другата — златножълта и блестяща отдалеч, но също толкова висока, по същия начин отбелязва мястото на града-близнак.

За съжаление навсякъде, докъдето погледът ми стигаше, не забелязах нито следа от двете ярко оцветени кули.