Принцесата на Марс

Тарс Таркас си намира приятел

Около полунощ прелетях над някакъв мъртъв град на древните марсианци, а когато минавах над простиращата се зад него равнина, се натъкнах на няколко хиляди зелени воини. Те водеха жестока битка. Едва успях да ги забележа и върху мен се изсипа истинска лавина от изстрели. Почти безпогрешната им точност за кратко време превърна моята лодка в достойна за оплакване развалина — лишена от управление, тя започна бавно да се спуска към земята.

Паднах почти в центъра на разгорещената борба, между войници погълнати от суровия си занаят. Не забелязаха кацането ми. Биеха се спешени, въоръжени с дълги мечове и само от време на време изстрелът на някой снайпер, скрит някъде по периферията на бойното поле, поваляше войник, отделил се от общата маса на биещите се.

Вече съвсем ниско над земята разбрах, че ще трябва да се боря или да умра, като шансовете за смърт съвсем не бяха малки, и щом лодката докосна почвата, бях вече готов да се включа в битката с изваден меч.

Намерих се зад някакъв чудовищен гигант. Той се биеше едновременно с трима противници. За миг зърнах неговото жестоко, озарено от огъня на битката лице и познах Тарс Таркас. Не ме забеляза, защото стоях малко настрана. И в същия този момент тримата му противници, в които разпознах вархунци, се хвърлиха едновременно в бясна атака. Гигантът бързо се справи с единия, но когато направи крачка назад, за да нанесе следващия удар, се спъна в лежащото зад него мъртво тяло и падна. Двамата му врагове светкавично се хвърлиха към него и само още миг и Тарс Таркас щеше да бъде мъртъв като древните марсианци. Скочих между него и нападащите го вархунци и с меча си ги спрях. Повалих единия и видях, че Тарс, успял да се надигне, вече е повалил другия.

Едва сега ме разгледа по-добре.

— Много трудно е да те познае човек, Джон Картър — каза Тарс Таркас, — но никой друг простосмъртен на Барсум не би направил за мен това, което ти направи. Може би все пак на този свят съществува нещо такова като дружба, приятелю, а?

Нищо повече не каза, но условията не благоприятстваха за по-дълъг разговор на тази тъй важна тема. Вархунците отново започнаха да напират. Борихме се заедно, рамо до рамо, през целия дълъг, горещ следобед, докато остатъците от вархунската войска възседнаха своите тоати и в галоп потънаха в падащия мрак.

В тази голяма битка участваха десет хиляди воини, от тях загинаха три хиляди, телата им осеяха цялото поле. Нито една от страните до самия край не изрази желание да прекрати битката, нито пък взимаше пленници.

Веднага след битката се отправихме към жилището на Тарс Таркас. Останах в него за известно време сам. След събитие като днешното вождовете винаги се събираха на съвещание.

Седях, очаквах завръщането на моя домакин и чух, че в съседната стая нещо се движи. Отидох там и след миг паднах на купчината кожи и коприна, съборен от тежкото тяло на някакво огромно животно. Това беше Вул, верният, любещ Вул. Той намерил обратния път към Тарк и, както по-късно ми каза Тарс Таркас, изтичал веднага към помещенията, в които живях, и не ги напуснал до този миг, неуморно очаквайки завръщането ми.

— Тал Хайус знае, че си тук — каза Тарс Таркас, след съвещанието. — Саркоя ни е видяла, когато се връщахме от битката и те е познала. Джедакът ми заповяда да те заведа при него още тази нощ. Но аз искам да ти кажа нещо друго, Джон Картър. Имам десет тоата и ти можеш да си избереш един от тях. Ще те заведа до най-близкия воден път за Хелиум. Тарс Таркас може би е жесток зелен воин, но той може да бъде и приятел. Ела, трябва да побързаме.

— А какво ще стане с теб, когато се върнеш? — запитах аз.

— Най-вероятно ще ме хвърлят на дивите калоти или може би ще измислят нещо още по-лошо — отговори съвсем спокойно Тарс Таркас. — Освен ако мога да се преборя с Тал Хайус, което отдавна чакам.

— Тарс Таркас, ще остана с теб и тази нощ, ние двамата ще отидем при джедака. Няма да позволя да се жертваш напразно. Може би точно днес ще имаш шанса да изпълниш своята отдавнашна мечта.

Тарс Таркас се опита да ме убеди да се откажа от своето решение, заяви, че само при едното споменаване на името ми Тал Хайус изпада в бяс и веднага, щом му падна в ръцете, ще бъда подложен на най-страшните изтезания, които могат да бъдат измислени, но като разбра, че няма да успее, най-накрая се отказа.

По време на вечерята разказах на Тарс Таркас историята, която чух от Сола през нощта по време на похода към Тарк. Той през цялото време не ме прекъсна нито веднъж, но напрягащите се под кожата му мускули свидетелстваха колко дълбоко преживява спомена за единственото същество, обичал някога.

Повече не се възпротиви, щом отново му предложих да отидем при Тал Хайус. Каза само, че преди това иска да поговори със Саркоя. Отидохме заедно в нейното жилище и пълните с омраза погледи, с които ме посрещна, бяха за мен достатъчна компенсация за всички бъдещи неприятности, породени от случайното ми завръщане в Тарк.

— Саркоя, — каза Тарс Таркас, — преди четиридесет години ти си станала причина за мъките и смъртта на една жена на име Гозава. Преди малко научих, че воинът, който я обичал, е разбрал за твоята роля, в тази история. Няма да те убие, защото нашите обичаи не позволяват това, но нищо не може да го спре да проведе с теб научен експеримент. Ще върже единия край на въжето за твоята шия, а другия — за крака на някой див тоат. По този начин той ще провери твоята издръжливост и способността ти да останеш жива. Това несъмнено ще допринесе за подобряването на нашата раса. Чух, че има намерение да го направи рано сутринта и реших да те предупредя. Приготовленията за пътешествието до река Исс няма да ти отнемат много време. Да вървим Джон Картър!

На другия ден сутринта Саркоя изчезна и оттогава никой повече не я видя.

Без да говорим какво и да било, тръгнахме към двореца на джедака и веднага бяхме отведени в залата при Тал Хайус — както ни се стори чакаше ни с голямо нетърпение. Заварихме го застанал прав на подиума и нетърпеливо поглеждащ към входа.

— Привържете го към тази колона! — извика той, когато ме видя. — Той се осмели да удари могъщия Тал Хайус. Нагорещете веднага желязото! Собственоръчно ще му изгоря очите, за да не може повече да обижда моята особа с нахалния си поглед…

— Вождове и военачалници на Тарк! — обърнах се аз към седящите наоколо членове на съвета, пренебрегвайки думите на Тал Хайус — Бях сред вас военачалник, а днес се борих с враговете ви, рамо до рамо с най-големия таркийски воин. Заради всичко това вие сте длъжни да ме изслушате. Та нали е известно, че сте справедливи хора…

— Мълчи! — изкрещя Тал Хайус. — Запушете му устата и го завържете, както заповядах!

— Бъди справедлив, Тал Хайус! — обади се Лорказ Птомел. — Кой си ти, че да пренебрегваш извечните закони на Тарк?

— Да, да, бъди справедлив! — обадиха се хорово още няколко гласа.

Докато Тал Хайус сумтеше и стискаше зъби от злоба, аз продължих:

— Вие сте храбри воини и цените смелостта на другите. Кажете къде беше вашият могъщ джедак по време на днешната битка? Не го забелязах в огъня на борбата. Защо го нямаше? Умее да тормози беззащитни жени и деца, но кога за последен път е видян да се бие с мъж? Дори аз, толкова по-малък от вас, го повалих с един юмрук. Какви са тези закони за таркийците, които позволяват да бъдат избирани за джедаци личности като Тал Хайус? До мен стои велик таркиец, могъщ воин и благороден човек. Кажете, вождове, не звучи ли добре според вас: Тарс Таркас, джедак на Тарк?

Моето предложение беше посрещнато с пълни със задоволство, одобрителни възгласи.

— Достатъчно е съветът да изрази такова желание и Тал Хайус ще трябва да докаже пред народа своята способност да управлява вашата държава. Ако беше храбър мъж, отдавна щеше да призове Тарс Таркас на двубой, защото, както всички знаете, никак не го обича. Но не прави това от страх. Вашият джедак Тал Хайус е страхливец. Аз самият бих могъл да го убия с голи ръце и той знае това.

Замълчах и в залата настана пълна с очакване тишина. Всички погледи се насочиха към Тал Хайус. Не каза нито дума, но зеленото му лице видимо пребледня.

— Тал Хайус! — каза Лорказ Птомел със студен, предизвикателен глас. — Никога досега, през целия свой живот не съм видял някой да обижда така джедака на Тарк. На такова унижение може да де отговори по един-единствен начин. Ние чакаме това!

Тал Хайус стоеше като вкаменен.

— Вождове! — продължи Лорказ Птомел. — Трябва ли още дълго да чакаме Тал Хайус да докаже своето превъзходстро над Тарс Таркас?

Край подиума бяха събрани около двеста вождове и военачалници и повечето от тях извадиха мечовете си и започнаха да ги размахват из въздуха е подвикващи към двубой възгласи.

Сега вече нямаше път за отстъпление. Желанието на съвета беше ясно и категорично. Тал Хайус извади меча си и се спусна към Тарс Таркас. Схватката трая твърде кратко и Тарс Таркас, опирайки стъпало върху шията на Тал Хайус, беше обявен за новия владетел на Тарк. Първата му заповед беше да ме назове пълноправен вожд с ранг, равен на този, който си бях извоювал по време на предишното си пребиваване сред таркийците.

Видях, че всички са благосклонно настроени както към Тарс Таркас, така и към мен. Реших да използвам случая и да предизвикам започването на война със Зоданга. Разказах на Тарс Таркас своите приключения и с няколко думи му обясних какво имам предвид.

— Вождът Джон Картър има предложение — обяви Тарс Таркас, обръщайки се към съвета, — което изисква пълно единодушие. Ще ви обясня в какво се състои работата. Дейа Торис беше в плен при нас и сега се намира в ръцете на джедака на Зоданга. Принудена е да се омъжи за неговия син, за да предпази своята страна от унищожение от армията на Зоданга. Джон Картър предлага да освободим принцесата и да я върнем на Хелиум. В Зоданга ни очаква богата плячка, а аз често съм си мислил за това, че ако се съюзим с Хелиум, бихме могли да получаваме достатъчни количества храни. Те ще ни позволят да увеличим количествата на залаганите яйца и честотата на издишванията от тях. Така ние ще постигнем значително превъзходство над всички останали зелени хора на Барсум. Какво ще кажете за това?

Виждайки пред себе си перспективата за нова война и богатата плячка от нея, всички приеха моето предложение е неприсъщ на таркийците ентусиазъм. След половин час двадесет пратеници галопираха из пресъхналите дъна на моретата, и призоваваха отделните племена на борба.

Три дни по-късно войските на Тарк маршируваха към Зоданга. Наброяваха вече сто хиляди души. Тарс Таркас успя да привлече и други племена, като им обеща богата плячка. Яздех начело на колоната заедно с един огромен таркиец, а край мен бягаше верният Вул.

Пътувахме само нощем, съставяхме плана по такъв начин, че през деня да можем да спираме в някой изоставен град, да се крием заедно е животните в сградите. По пътя Тарс Таркас, благодарение на своята интелигентност и дипломатически талант, успя да завербува още петдесет хиляди воини от най-различни племена и народи, така че около полунощ на десетия ден след тръгването ни спряхме край стените на Зоданга и наброявахме повече от сто и петдесет хиляди души.

Нашата, боева мощ беше десетократно по-многобройна от армията на червените хора. Тарс Таркас каза, че никога досега в историята на Барсум не е тръгвало на война такова голямо количество зелени воини. Поддържането на макар и видимо спокойствие между тях беше наистина свръхчовешко усилие, а това, че успяхме да доведем всички до стените на града без никакви сериозни стълкновения помежду им, беше истинско чудо.

Колкото повече приближавахме до Зоданга, толкова по-редки бяха личните разправии и пазарлъци, отстъпвайки пред общата за всички омраза към червената раса и особено към зодангийците. Те от години водеха кампания за изтреблението на зелените хора, а особено внимание отделяха на унищожаване на инкубаторите.

Отварянето на пътя към града повериха на мен. Посъветвах Тарс Таркас да раздели силите на две групи, всяка от които трябваше да се разположи на безопасно разстояние от двете главни врати, през които се влизаше в града. Аз самият взех двадесет пеши войници и се отправих към една от по-малките врати, намиращи се на еднакво разстояние една от друга в обкръжаващите Зоданга стени. Те нямаха постоянни постове, но бяха пазени от часови, които патрулираха отделни сектори, тъй както нашата градска полиция патрулира своите райони.

Стените на Зоданга, построени от огромни карборундови блокове, бяха седемдесет и пет стъпки високи и петдесет стъпки дебели. На придружаващите ме войници влизането в града се струваше невъзможно. Те принадлежаха към един от по-малките народи и досега не ме познаваха. Поставих трима от тях с лица към стената и им казах да се държат за раменете, върху тях следващите двама, а последният да застане на върха на пирамидата. Главата на последния се намираше на около четиридесет стъпки над земята. С помощта на десет воини построих стълба, за последно стъпало служеха раменете на марсианеца, застанал най-високо в първата пирамида. После се засилих и скачайки от едно стъпало на друго по тази жива стълба, отблъснах се с всичка сила от върха й. Успях да докосна с пръсти ръба на стената и след миг бях вече на широката плоскост, нейния връх. Със себе си теглех шест свързани един с друг ремъци. Бях ги взел от шестима войници. Получи се дълго въже, единия му край дадох на стоящия най-горе войник, а другия внимателно спуснах надолу, там чакаха останалите воини. Като се убедих, че наблизо няма никого, слязох на тротоара от вътрешната страна на стената.

Кантос Кан ми беше показал по-рано начина, по който се отварят вратите и миг по-късно двадесет зелени воини се намираха в чертите на град Зоданга. Със задоволство отбелязах, че сме влезли в града близо до границите на огромната територия, принадлежаща към двореца. Реших да отида там с малък отряд, а главните сили да атакуват казармите на зодангийците.

Изпратих при Тарс Таркас куриер с молба да ми отдели още петдесет таркийци и заповядах на десет от моите войници да завземат и отворят една от главните врати, а деветимата останали — другата. Тази задача трябваше да бъде изпълнена съвсем безшумно, без нито един изстрел. Откритата атака трябваше да започне в момента, когато с моя отряд се намеря в двореца.

Плана изпълнихме съвършено, с всички подробности. Двамата часови, на които се натъкнахме, бяха изпратени при своите предци на брега на мъртвото море Корус, а малко след това и стражите при вратите тръгнаха мълчаливо след тях.