Принцесата на Марс

С Дейа Торис

Двете пазачки изтичаха след нас, сякаш отново искаха да поемат споите функции. Бедното момиче се притисна към мен, хвана се за ръката ми. Отпратих жените, обещах им отсега нататък с пленничката да се занимава Сола. Същевременно предупредих Саркоя да не се опитва по никакъв начин да причини зло на момичето, защото това ще повлече след себе си бързо и сурово наказание.

После разбрах, че възприетата от мен тактика не е най-сполучливата и нанесох на Дейа Торис повече вреда, отколкото полза. На Марс мъжете не убиват жени, нито пък жените убиват мъже. Саркоя хвърли към нас злобен поглед и си отиде, за да ни очерня и да плете интриги.

Намерих Сола и я уведомих, че искам да се грижи за Дейа Торис също толкова внимателно, колкото и за мен, да намери убежище, в което няма да бъдем безпокоени от Саркоя, и най-накрая заявих, че се премествам при мъжете.

Сола хвърли поглед към моето оръжие и към накитите на шията ми.

— Ти сега си голям вожд — каза тя, — и трябва да изпълнявам твоите поръчения, но правя това с истинско удоволствие. Човекът, чиито накити носиш, беше млад, но въпреки това голям воин. Със своите подвизи той си извоюва положение, малко по-ниско от това на Тарс Таркас, който, както знаеш, заема в йерархията второ място след Лорказ Птомел. Ти сега си единадесети измежду всички таркиици, само десет от тях имат по-високо звание от теб.

— А ако убия Лорказ Птомел? — запитах аз.

— Тогава ще бъдеш първи, Джон Картър. Но би могъл да го призовеш само със съгласието на целия съвет. Ако той те нападне пръв и ти го убиеш при самоотбрана, тогава с пълно право ще заемеш неговото място.

Засмях се и смених темата. Нямам никакво желание да убивам Лорказ Птомел и още по-малко да бъда един от таркийците.

Придружих Сола и Дейа Торис в търсенето на ново помещение. Намерихме го в една сграда със значително по-модерна архитектура в близост до залата за аудиенции. В нея открихме истински спални помещения с метални, легла, прикрепени към мраморния таван с дебели златни вериги. Рисунките по стените бяха изпипани до последния детайл и за разлика от фреските в другите посетени от мен сгради, представяха групи от хора в различни ситуации. Те твърде много приличаха на мен, само кожата им беше по-светла от тази на Дейа Торис. Бяха облечени в елегантни, ефирни дрехи, богато украсени с метал и скъпоценни камъни, косите им имаха красив златно– или червено-кафяв цвят. Мъжете нямаха бради и само няколко от тях бяха въоръжени. Сцените представляваха главно различни видове игри.

Дейа Торис, виждайки тези великолепни произведения на изкуството, запляска с ръце от възторг. Затова пък Сола не им обърна никакво внимание.

Решихме Дейа Торис и Сола да заемат стаята на втория етаж, с прозорци към площада, а принадлежащите към нея помещения да служат за кухня и килер. След това изпратих Сола за необходимите неща и за продукти, казах и, че докато се върне, аз ще охранявам Дейа Торис.

Когато Сола излезе, момичето ми каза, леко усмихвайки се:

— А къде би могла да избяга пленничката, дори и да я оставиш сама? Би могла единствено да тръгне след теб и да моли за закрила и прошка, защото е мислила, за теб през последните няколко дни.

— Така е — кимнах аз. — Никой от нас не може да избяга оттук, освен ако не тръгнем заедно.

— Чух това, което казваше на оня тип Тарс Таркас и мисля, че разбирам твоето положение тук, сред тези хора. Но защо каза, че не си от Барсум. Откъде си дошъл в такъв случай? Приличаш на хората от моята раса и в същото време си различен от тях. Говориш моя език, но аз чух, че съвсем наскоро си се научил да си служиш добре с него. Всички на Барсум говорят един и същи език, макар че начинът на писане понякога се различава. Само в долината Дор, където река Исс се съединява с мъртвото море Корус, употребяват струва ми се, някакъв друг език. Но освен легендите няма никакви доказателства някой да се е завърнал от там. Само не казвай, че ти си едно от онези тайнствени същества! Ако това е истина, ще те убият веднага, защото няма да можеш да намериш място да се скриеш. Очите и бяха изпълнени с очакване да й противореча.

— Не познавам вашите обичаи — отговорих аз, — но в моята страна, във Виржиния, джентълменът не лъже, за да спаси кожата си. Не съм от Дор, никога не съм виждал тайнствената река Исс, а мъртвото море Корус е за мен още по-голяма загадка, отколко за вас. Вярваш ли ми?

Изведнъж се улових в това, че много бих искал тя да ми повярва и не защото щях да започна да се страхувам за своя живот, ако всички повярват, че съм се върнал от барсомианския ад или рай, каквото и да беше долината Дор. Но защо тогава? Защо така много държах на мнението й? Взрях се и красивото, обърнато към мен лице и когато очите пи се срещнаха, разбрах — и изтръпнах. В главата й сигурно се въртяха подобни мисли. Отдръпна се от мен с въздишка и все така гледайки ме в очите, прошепна:

— Вярвам ти. Не знам какво означава думата „джентълмен“, нито съм чувала някога за Виржиния, но на Барсум нито един мъж не лъже. Ако не иска да каже истината, мълчи. Къде се намира Виржиния, твоята страна, Джон Картър? — запита тя, а на мен ми се стори, че името на моя роден край никога не беше звучало така красиво.

— Аз съм от друг свят — отговорих, — от планета, която ние наричаме Земя. Тя обикаля около нашето общо Слънце по орбита, лежаща в орбитата на Барсум, именуван от нас „Марс“. Не мога да ти отговоря как съм дошъл тук, защото и аз самият не разбрах как стана това. Тук съм и тъй като този факт ми позволява да бъда слуга на Дейа Торис, това ме прави истински щастлив.

Тя ме гледаше замислена дълго и изпитателно. Давах си сметка, че й е трудно да повярва на разказа ми и не очаквах това да стане твърде бързо, макар много да държах на нейното доверие и уважение. Предпочитах нищо да не говоря за себе си, но никой мъж, гледайки я в очите, не би могъл да се противопостави на желанието й. Усмихна се и, ставайки, каза:

— Вярвам ти, макар да не разбирам. Готова съм да приема, че не си от Барсум, макар и не такъв, какъвто е днес. Уж си като нас, но все пак някакъв друг. Защо да натоварвам разума си с такива загадки, щом сърцето ми казва, че вярвам, и аз го искам?

Това беше логично — добър пример за женска земна логика. Ако тя беше доволна, вярвайки в това, не виждах защо трябва да я подлагам на критика. В интерес на истината, това беше единственият приложим вид логика, който можеше да разреши проблема, свързан с мен. После разговаряхме на други теми и си зададохме един на друг много въпроси. Беше много любопитна по отношение на земните обичаи и демонстрира добро познаване на нашата история. Когато започнах да я разпитвам откъде има сведения за това, което е ставало на Земята, тя се усмихна и каза:

— Всеки учен на Барсум познава географията на вашата планета и има такива познания за нейната фауна, флора и история, както и за жителите, географията и историята на Барсум. Защо да не знаем всички за Земята, както я наричаш ти, щом виси на небето и е достъпна за нашите очи.

Трябва да призная, че нейните думи ме изненадаха така, както моите нея. Казах й го, а тя ми обясни, че уредите, които нейният народ използва и които е усъвършенствал цели векове, позволяват да се улови, а след това да се покаже на екраните всичко, което става на която и да е планета и на множество звезди. Уловените изображения, щом бъдат фотографирани и увеличени, са така съвършени, че на тях може да се разчитат обекти с големината на малка тревника. По-късно, в Хелиум, видях много от тези снимки и уредите, с които бяха направени.

— Щом така добре познаваш Земята — запитах аз, — защо не можа да отгатнеш, че аз съм неин жител?

И тя отново се усмихна, сякаш някое дете й задаваше наивен въпрос.

— Защото на всяка планета, притежаваща атмосфера, близка до тази на Барсум — отговори тя, — се развиват форми на живот, почти идентични на расите, към които принадлежим ти и аз. Освен това хората на Земята покриват телата си с дебели, непрозрачни тъкани, а на главите си слагат отвратителни парчета плат, чието предназначение не можахме да открием. Затова пък ти, когато те намериха таркийските воини, беше гол. Фактът, че нямаше на себе си никакви накити, свидетелства, че не си от Барсум, но, от друга страна, липсата на дрехи противоречеше на твоя земен произход.

Разказах й подробности за моята раздяла със Земята, обясних й, че тялото ми остана там, облечено в странни за нея, но нормални за жител на Земята дрехи. В този момент се върна Сола, носеше нашите вещи и водеше със себе си младия си възпитаник, който, разбира се, щеше да живее с нас.

Сола ни запита дали сме имали посетител по време на нейното отсъствие и много се учуди, когато й отговорихме, че не. На връщане срещнала на стълбите слизащата Саркоя, която вероятно ни е подслушвала. Но тъй като не бяхме говорили нищо, което би трябвало да скриваме, посрещнахме това произшествие с безразличие, обещахме отсега нататък да бъдем по-предпазливи.

След това тръгнахме с Дейа Торис да разгледаме по-подробно архитектурата, и стенописите на обитаваната от нас сграда. Дейа ми каза, че най-голямото си могъщество расата, изобразена на фреските, достигнала преди, около сто хиляди години. Това били нейни далечни прадеди. По-късно се смесили с раса, имаща напълно черен цвят на кожата, и с друга, жълто-червена. Разцветът им настъпил горе-долу в същия период. Трите раси сключили могъщ съюз, когато пресъхването на, моретата ги принудило да търсят сравнително малобройни и постоянно намаляващи обработваеми терени, където трябвало непрекъснато да се защитават, от дивите зелени орди.

Вековете на съвместен живот и смесените бракове станали причина да се появи раса от червени хора, към която принадлежеше и Дейа Торис. Много постижения на древните цивилизации, много постройки и произведения на изкуството били унищожени през дългите векове на лишения и непрекъснати войни със зелените хора. Но червената раса достигнала такава степен на развитие, която позволила да бъдат направени нови открития и да се роди една по-практична цивилизация, по-пригодена към съвременните условия на Марс.

Древните марсианци притежавали много високо развита култура, но в резултат на продължилия цели столетия хаос, предизвикан от непрекъснати усилия за нагаждане към постоянно променящите се условия на живот, не само изостанали в своето развитие, но и пропилели огромна част от своето културно наследство.

Дейа Торис ми разказа множество легенди, и факти, свързани с тези добри и благородни хора. Каза ми, че градът, в който сега лагеруваме, някога вероятно е бил търговски и културен център, известен под името Корад. Бил е построен на красив залив с естествено пристанище, отделен от морето с верига от възвишения. Обясни ми още, че долината на запад от града е остатък от морски залив, а преходът между хълмовете към пресъхналото море, канал, по който корабите са влизали в пристанището.

Бреговете на някогашните морета бяха осеяни с такива градове, а вървейки по следите на някогашните океани, могат да се видят останки от множество селища, по-малки и рядко разположени, тъй като хората са се пренасяли след отдръпващите се води. Нуждата ги накарала да построят нещо, което ги спасило — марсианските канали.

Бяхме тъй заети с изучаването на сградата и тъй погълнати от разговора, че не забелязахме как наоколо е дошла нощта. Към действителността ни върна пратеникът на Лорказ Птомел. Той съобщи, че вождът желае колкото може по-бързо да се явя при него. Казах на Дейа Торис и на Сола „Лека нощ!“ и оставих Вул да ги пази, след това тръгнах към залата за аудиенции. Заварих в нея Лоркас Птомел и Тарс Таркас, седнали на стъпалата на подиума.