Принцесата на Марс

Победител и вожд

На следващата сутрин станах много рано. Беше ми дадена относителна свобода — Сола ми каза, че докато не опитам да напусна града без разрешение, ще мога безпрепятствено да излизам и да влизам, когато поискам. Същевременно тя ме предупреди да не излизам без оръжие, защото в този, както в повечето разрушени градове на старата марсианска цивилизация, често се срещат, а и аз самият имах възможност да се убедя, големи бели маймуни. Освен това добави, че Вул няма да позволи да изляза извън границите на града и ме посъветва да не предизвиквам кръвожадната природа на звяра, т.е. да не пренебрегвам неговите предупреждения и да не се приближавам към забранените за мен зони. Ако опитам да му се противопоставя, той ще ме довлече до вкъщи жив или мъртъв. „По-скоро мъртъв“ — прибави Сола.

Тази сутрин бях зает с изучаването на една от непознатите ми улици и най-неочаквано се озовах до границите на града. Пред мен се простираше верига от ниски възвишения, пресечени от тесни оврази. В мен се разгоря желанието да изследвам околността и да разгледам пейзажите зад тях.

Помислих си, че имам чудесна възможност да проверя как ще реагира Вул. Бях сигурен в обичта му; беше ми дал за това много повече доказателства от което и да било друго марсианско същество. Надявах се, че благодарността за спасения му на два пъти живот ще надделее над дълга, наложен му от неговите жестоки господари. Когато приближавах към границите на града, Вул бягаше нервно пред мен, от време на време отърквайки се в краката ми. Видът му бе по-скоро тъжен, отколкото хищен, не показваше големите си зъби, нито пък ръмжеше предупредително. Лишен от дружбата и доброжелателството на същества от моята раса, аз се отнасях дружелюбно към Сола и Вул, защото земният човек, където и да се намира, търси отдушник за своите естествени чувства. Реших да заложа на същия инстинкт у това огромно животно и се надявах да не се разочаровам.

Никога преди това не бях го галил, нито си бях играл с него, но сега седнах на земята, прегърнах го за мускулестата шия и започнах да му говоря на марсиански, тъй както бих говорил на Земята на някое куче на английски. Реакцията му беше точно такава, каквото очаквах — най-напред разтвори устата си толкова широко, колкото можеше, показва целия комплект от дълги и остри зъби и набръчка кожата си, в гънките и почти напълно изчезваха очите му. Ако някога сте виждали усмихваща се шотландска овчарка, то сигурно си представяте най-образно как в този миг изглеждаше Вул.

Обърна се по гръб и весело замаха с лапи, после изведнъж скочи върху мен, повали ме с тежестта си на земята, накрая започна да се върти и да подскача на място като малко кученце, което иска да го галят. Поведението му беше толкова забавно, че не можах да се въздържа и избухнах в гръмогласен смях, за първи път от деня, в който Пауъл напусна нашия лагер. Моят неочакван смях изплаши Вул. Той престана да подскача и да се гали и наведе глава, умолително гледайки към мен. Приближи плахо и сложи глава на коленете ми. В същия миг си припомних какво означава смехът на Марс — изтезания, мъки, смърт. Престанах да се смея и доста време след това го потупвах по гърба, галих го и му говорих. После станах, заповядах му с категоричен глас да ме следва и тръгнах към възвишенията.

Той се подчини и от този момент беше мой предан приятел, а аз негов единствен и неоспорим повелител. След няколко минути стигнах до хълмовете, не намерих там нищо, което би могло да ме заинтересува особено. Овразите бяха покрити с голямо количество цветя със странни форми и багри, от върха на първия хълм забелязах, как веригата продължава на север все по-високо, докато се слее с планините. Те ми се сториха много високи. По-късно узнах, че само няколко върха на Марс достигат четири хиляди стъпки височина явно и понятието за височина е относително.

Моята сутрешна разходка имаше за мен огромно значение, нейният най-важен резултат беше пълното разбирателство с Вул. Той по заповед на Тарс Таркас трябваше да бъде мой безпощаден пазач. Сега знаех, че макар и все още — на теория — пленник, фактически бях свободен. Постарах се колкото може по-бързо да се върна в града, за да не бъде разкрито предателството на Вул от неговите вече бивши господари. Реших да не прекрачвам определените ми граници докато не бъда готов да напусна града завинаги. За тези разходки, ако някой ги забележеше, Вул можеше да заплати с живота си, а аз — със загубата на тази свобода, на която се радвах до този миг.

Озовах се на площада и видях момичето за трети път. То стоеше в компанията на пазачите при входа на залата за аудиенции, а щом се приближих, хвърли към мен високомерен поглед и се обърна с гръб. Поведението й беше същото, като на някоя земна жена при подобни обстоятелства и това изпълни сърцето ми с топло предчувствие за невидима връзка, макар че мъжкото ми достойнство беше засегнато. Приятно ми стана, защото съзнавах, че още някой на Марс реагира по присъщия на земните хора маниер, макар да го правеше по не особено приемлив начин.

Ако някоя от зелените марсианки решеше да изрази недоволство или неприязън, сигурно щеше да го направи с помощта на меча или да натисне спусъка. Но само някаква много тежка обида би могла да предизвика в тях подобна реакция, защото те са напълно лишени от чувства. Трябва още веднъж да отбележа, че Сола представляваше изключение от това правило. Нито веднъж не забелязах да се отнесе към някого с жестокост или пък да бъде неучтива или сурова. Истина беше, както казаха жените от нейното племе, че по характер прилича на своите предци, нелишени от нормалните за разумно същество чувства.

Забелязах, че плененото момиче е център на всеобщо внимание и се спрях, за да видя какво щеше да последва. Скоро дойде Лорказ Птомел заедно с придружаващата го свита от вождове и с жест заповяда да се въведе момичето в залата. Реших да вляза след тях и се надявах, че няма да ме изхвърлят. Досега марсианците ме удостояваха с известно внимание, а освен това не знаеха, че вече разбирам техния език. Помолих Сола да запази това поне за известно време в тайна, оправдавайки се, че не искам да бъда принуждаван да разговарям с мъжете, докато не се убедя, че владея в достатъчна степен езика.

Марсианците насядаха по стъпалата на подиума, а плененото момиче, придружено от двете си пазачки, се изправи пред тях. Една от пазачките беше Саркоя. Държеше се с момичето унизително и жестоко, болезнено впивайки нокти в кожата й или извивайки ръката й. Дърпаше я грубо или я блъскаше пред себе си. Струваше ми се, че иска да излее върху това бедно, беззащитно момиче цялата омраза, злоба и жестокост, с които се беше срещала през всичките деветстотин години на своя живот, прибавяйки към това дългите хилядолетия опит на своите диви, брутални предци.

Другата пазачка беше безразлична към момичето. Оставеха ли пленничката само на нея, а за щастие така беше през нощта, тя сигурно нямаше да я измъчва толкова.

Лорказ Птомел вдигна очи, обърна се към пленничката и в този миг забеляза моето присъствие в залата. Каза нещо на Тарс Таркас, правейки при това впечатление на ядосан, но когато Тарс Таркас му отговори, за съжаление твърде тихо, за да мога да го чуя, вождът кимна, усмихна се и повече не ми обърна никакво внимание.

— Как се казваш? — запита той момичето.

— Дейа Торис, дъщеря на Морс Кайак от Хелиум.

— Каква беше целта на вашето пътуване?

— Чисто научна експедиция — с тих, звучен глас отговори момичето, — изпратена от бащата на моя баща, Джедак от Хелиум, имаща за цел да изработи карта на въздушните течения и да изследва гъстотата на атмосферата. Бяхме съвсем неподготвени за битка — продължи тя, — тъй като нашата мисия имаше мирен характер, за което свидетелстваха знамената и цветът на нашите кораби. Работата, която извършвахме, е полезна и за вас в същата степен, както за нас, защото отлично знаете, че без нашите усилия и научни изследвания Марс отдавна би се превърнал в мъртва планета. Въздухът и водата не биха стигнали за поддържане живота дори само на едно същество. Векове наред ние ги осигуряваме и за вас, но от ваша страна се срещаме само с черна неблагодарност, изразена в брутални нападения и постоянни пречки. Защо не заживеете с нас като наши братя? Непременно ли трябва да вървите по път, който ви води до ниво, само малко по-високо от това на глупавите животни, които ви служат? Вие сте народ, който не познава писаното слово, изящните изкуства и най-важното — любовта. Народ, обременен от хилядолетия ужасни обичаи. Притежавайки всичко заедно, дори жените и децата си, всъщност не притежавате нищо. Ненавиждате се взаимно, ненавиждате всички освен самите себе си. Върнете се на пътя, по който са вървели нашите общи прадеди, на пътя на взаимното уважение и приятелство. Той е отворен за вас, червените хора са готови да ви помогнат да го намерите отново. Заедно можем да работим значително по-добре, можем да спасим нашата умираща планета. Внучката на най-могъщия и най-великия от червените джедаци ви моли за това. Вслушайте се в нейната молба!

Лорказ Птомел и неговите войни останаха за миг мълчаливи, внимателно се взираха в момичето. Кой знае какви мисли кръжаха из главите им! Стори ми се, че са дълбоко развълнувани. Ако в този миг сред тях беше се намерил поне един, който би бил достатъчно силен, за да се опълчи против старите предразсъдъци, този миг можеше да означава за Марс началото на нова, удивителна епоха.

Видях, че Тарс Таркас се готви да говори. Лицето му имаше израз, какъвто по-рано не бях забелязал у нито един от зелените воини. Върху него се отразяваше вътрешната, непосилна борба със самия себе си, с остарелите традиции, с наследството на вековете, а когато отвори уста, върху неговия ужасяващ, жесток образ за секунда падна светлината на благородството и добротата.

Но думите, които очаквах да чуя от него, така си и останаха неизречени. Един от по-младите войни, сигурно почувствувал в каква посока тръгват мислите на по-възрастните, изведнъж скочи от стъпалото на подиума и с всичка сила удари момичето по лицето. Тя падна на пода, а той стъпи с крак върху тялото й и я подритна към седящите на подиума воини, избухвайки в страшен, лишен от веселост смях.

За момент си помислих, че Тарс Таркас ще го простре мъртъв на земята. Изразът на лицето на Лорказ Птомел също не беше благосклонен към извършилия тази грозна постъпка, но моменталното настроение изчезна, техните отдавнашни обичаи и навици взеха връх и лицата им се изкривиха в усмивки. Показателно беше обаче, това, че не избухнаха в гръмогласен смях, въпреки че постъпката на младия воин отговаряше точно на техните представи за забавление.

Фактът, че загубих време да опиша това, което се случи след нанасянето на удара на момичето, съвсем не означава, че толкова дълго съм наблюдавал всичко пасивно и безучастно. Струва ми се, че съм предусещал развоя на събитията, защото в мига когато воинът вдигна ръка за удар, бях вече подготвен за скок и когато ръката му падна върху лицето на момичето, вече бях преодолял половината от разстоянието, делящо, ме от тях.

Озовах се при него в момента, когато започваше да се смее. Беше поне дванадесет стъпки висок и въоръжен до зъби, но бях обхванат от бяс и готовност да се боря с целия свят. Той чу моя крясък и се обърна, а аз подскочих във въздуха и с всичка сила го ударих по мутрата. Олюля се, после извади къс меч. Измъкнах своя и скочих върху него, опирайки крака на дръжката на пистолета му, с лявата си ръка се хванах за един от острите му зъби, а с другата със силен замах забих меча си в гърдите му.

Не можа да употреби меча си, защото бях твърде близо до него, нито да измъкне пистолета си, което се опита да направи, нарушавайки по този начин традицията, повеляваща да употреби същото оръжие, с което се бори неговият противник. Всъщност не можеше да направи нищо друго, освен да се старае да ме отблъсне от себе си. Въпреки своите размери обаче, беше само малко по-силен от мен и след миг рухна на пода, облян целия в кръв. Дейа Торис наблюдаваше схватката с разширени от изненада очи. Когато най-после се освободих от зеления воин, взех я на ръце и я понесох към една от широките странични пейки.

Никой от марсианците не ми попречи. Откъснах парче коприна от моя плащ и се помъчих да спра с него кръвта, течаща от носа й. За щастие, това беше единствената рана, причинена й от зеления воин, и като се съвзе, тя вече можеше да говори. Сложи деликатната си ръка на рамото ми и запита, гледайки ме право в очите:

— Защо направи това? Ти, който при нашата първа среща ми отказа помощта си? А сега рискуваш живота си и за да ме защитиш, убиваш един от своите другари. Не мога да разбера това. Ти си странно същество — живееш сред зелените хора, а същевременно приличаш на мъжете от моята раса, само дето кожата ти е по-светла от тяхната и малко по-тъмна от тази на белите маймуни. Кой си ти? Човек? Или може би нещо повече от човек?

— Моята история — бавно казах аз, — е твърде дълга, за да мога да ти я разкажа сега, и е така странна, че самият аз трудно мога да повярвам в нея. Страхувам се, че никой друг няма да я сметне за истинска. Засега ще ти кажа само, че съм твой приятел, доколкото ми позволяват това тези, които са пленили и теб, и мен — и твой защитник и слуга.

— Как? Значи ти също си затворник? Но в такъв случай, защо носиш оръжие и знаците на таркиански вожд? Как се казваш? Откъде си?

— Да, аз също съм пленник. Казвам се Джон Картър, От Земята съм. Живея там в една държава, която се нарича Съединени щати на Америка. Не знам защо ми разрешиха да нося оръжие и нямах никаква представа, че накитите, са отличия на вожд.

В този момент трябваше да прекъснем разговора. Към нас приближи един от зелените воини, носеше оръжие, облекло и накити. Изведнъж получих отговор на един от въпросите, зададени ми от Дейа Торис. Забелязах, че от мъртвото тяло на моя неотдавнашен противник бе снето всичко, което носеше, а в поведението на воина, който ми донесе всичко това, открих заплаха, прикрита под маската на уважение, също както и при онзи, който преди това също беше ми донесъл такива трофеи. Разбрах, че първата схватка — тази, която бях провел в деня на моето пристигане на Марс, беше завършила със смъртта на противника ми.

Причината, поради която се отнасяха към мен така любезно, ми стана напълно ясна. Благодарение на строго спазваните обичаи, които ме накараха да нарека Марс планета на парадоксите, бях удостоен с почести, полагащи се на победители — с титлите, екипировката и положението на воина, когото бях убил. Наистина ме смятаха за равен на вождовете и благодарение на тона, както по-късно разбрах, имах относителна свобода и беше допуснато моето присъствие в залата за аудиенции.

Обърнах се, за да взема екипировката на мъртвия воин и забелязах, че Тарс Таркас и другите марсианци ме наблюдават с истинско изумление. Дойдоха при нас и Тарс Таркас каза:

— Като за човек, който доскоро беше още глух и ням, говориш много добре езика на барсомианите. Къде си се научил така, Джон Картър?

— Заслугата е твоя, Тарс Таркас — отговорих аз, — защото ти ми осигури много добра учителка. — Сола… Именно на нея дължа владеенето на вашия език.

— Справила се е много добре — кимна той. — Но твоите познания в другите области изискват сериозно допълнение. Знаеш ли колко би струвала твоята необикновена смелост, ако не беше успял да убиеш някого от двамата вождове, чиито накити носиш сега?

— Досещам се — усмихнах се в отговор аз. — Този, когото не бих успял да убия, щеше да убие мен.

— Грешиш. Барсомианинът убива пленника единствено при самоотбрана и то само в случай на крайна необходимост. Обикновено ги запазваме за други цели.

Изразът на лицето му красноречиво говореше какви цели имаше предвид.

— Сега може да те спаси едно-единствено нещо — продължи Тарс Таркас. — Ако Тал Хайус вземе под внимание твоите положителни качества, твоята храброст и сръчност, може да те намери за достоен да постъпиш на служба при него, да бъдеш приет в нашето племе и да станеш пълноправен таркианец. По волята на Лорказ Птомел до момента на пристигането ни в резиденцията на Тал Хайус към теб ще се отнасят с нужното уважение, което си заслужил с постъпките си. Ще те смятаме за таркиански вожд, но не забравяй, че всеки от нас, който е равен с теб по звание, носи отговорност да стигнеш здрав и читав при Тал Хайус — нашия могъщ и строг владетел. Аз свърших.

— Разбирам — кимнах аз. — Както знаеш, аз не съм от Барсум и вашите пътища не са еднакви с моите. В бъдеще ще мога да постъпвам така, както съм постъпвал в миналото — според това, което ми диктуват съвестта ми и ръководейки се от принципите, задължителни за моята раса. Кажи на своето племе, че всеки барсомианин, с когото се срещна, трябва да уважава моите права на чужденец, защото в противен случай ще трябва да понесе последствията от своите отрицателни действия. Бих искал да поставя ясно още един въпрос — независимо от това какво в края на краищата имате намерение да направите с тази нещастна млада жена, имайки предвид, че ако оттук нататък някой я обиди или се опита да й навреди по какъвто и да било начин, ще трябва да отговаря пред мен. Знам, че за вас великодушието и добротата са непознати чувства, но аз ги ценя твърде високо. И ви уверявам, че това ни най-малко не намалява моята способност за борба и умението ми да си служа с оръжие.

Не съм любител на дългите речи и никога преди не бях го правил, но бях напълно наясно с какъв тон трябва да говоря пред зелените марсианци. Моето неочаквано и за самия мен красноречие им направи голямо впечатление и оттогава в поведението им към мен забелязах още по-голямо уважение.

Тарс Таркас остана доволен от тона и съдържанието на отговора ми, но единственото изречение, с което реагира, беше доста загадъчно.

— Струва ми се, че познавам Тал Хайус, Джедака На Тарк — каза той.

Отново се заех с Дейа Торис, помогнах й да стане и я поведох към изхода, без да обръщам внимание на нерешително пристъпващите наоколо пазачки и на изпитателните погледи на вождовете. Сега аз също бях вожд и можех да поема върху себе си известни задължения. Никой не ни попречи и така Дейа Торис, принцеса на Хелиум, и Джон Картър, джентълмен от Виржиния, заедно с придружаващия ги верен приятел Вул, сред гробна тишина излязоха от залата за аудиенции на Лоркас Птомел, Джедът на тарките от Барсум.