Принц на Хаоса

ГЛАВА 9

Надолу и надолу сред тълпата, към прозореца от застинала лава, гледащ към края на времето и пространството, там където вече няма какво да се види. Вървях сред пламнали навеки стени, които нямаше никога да изгорят, право към гласа, четящ строфи от Книгата за Змията и Дървото на Естеството. Пред мен беше нишата, граничеща с ръба на Мрака, около която във все по-широки кръгове се бяха подредили облечените в червено участници в церемонията. В центъра, до голямата кралска катафалка, бе застанал четецът. Балсамираното тяло на Суейвил бе покрито наполовина от червени цветя, хвърлени от опечалените. В основанието на Кладенеца се развяваха червени траурни флагове. Застанах до една самотна арка, така че всеки, който случайно се обърне, да може да ме огледа добре. Думите на Бансиз от Амбълраш, Върховен жрец на Змията, долитаха до мен толкова ясно, все едно че бях само на няколко крачки от него. В Хаос акустиката е превъзходна. Огледах се, за да мерна нечие познато лице, и открих Дара, Тъбъл и Мандор, седнали най-отпред, което означаваше, че ще помагат на Бансиз при спускането на ковчега през Ръба на вечността. Спомних си за последното погребение, на което бях присъствал, това на Кейн, и отново се сетих за Блуум и за това какви странни мисли могат да минат на човек в подобни случаи.

Затърсих Джърт с поглед. Нямаше го никъде. Джилва Хендрейк бе седнала само два реда пред мен. Погледът ми се прехвърли върху мрака отвъд Ръба. Сякаш гледах не навън, а по-скоро надолу — ако подобни уточнения имат въобще някакъв смисъл, когато става въпрос за първичния хаос. От време на време там се стрелваха светли точици и разкривени очертания. Менящите се картини ми въздействаха като табла от теста на Роршах и аз за малко не задрямах, докато следях мрачните пеперуди, облаци, двойки лица…

По някое време се сепнах и се поизправих на пейката. Какво ли бе прогонило дрямката ми?

Оказа се, че е била тишината. Бансиз бе спрял да чете.

Тъкмо се канех да се наведа напред и да прошепна нещо на Джилва, когато Бансиз подхвана Проверяването. Доста се учудих, че си спомням всички отговори.

И докато монотонният напев се надигаше и проясняваше, видях Мандор, Дара и Тъбъл да се изправят. Те пристъпиха напред и застанаха заедно с Бансиз до ковчега — Дара и Мандор откъм краката, Бансиз и Тъбъл до главата на мъртвия владетел. Церемониалните служители се задигнаха от местата си и започнаха да гасят свещите една по една, докато накрая остана да трепти единствено пламъчето на най-голямата, поставена до самия Ръб зад гърба на Бансиз. В този миг всички се изправихме.

От нетленните огнени мозайки, с които бяха украсени стените на нишата, струеше слаба светлина, която ми позволяваше да различавам макар и смътно движенията на четиримата.

Четирите фигури се наведоха леко, за да хванат дръжките на ковчега. След това се изправиха и бавно поеха към Ръба. Един от свещенослужителите се приближи до голямата свещ, за да изгаси и нейния пламък в мига, в който тленните останки на Суейвил бъдат предадени на Хаоса.

Още шест крачки до Ръба… Три. Две…

Бансиз и Тъбъл застанаха в самия край и започнаха да наместват ковчега в каменния жлеб, издълбан в пода. Дара и Мандор също спряха. Бансиз запя последната строфа от ритуала.

Молитвата свърши и в същия миг прокънтя сподавено проклятие. Мандор залитна напред, сякаш нещо го дръпна. Дара се просна встрани. Ковчегът тракна върху каменния под. Ръката на свещенослужителя вече бе посегнала към фитила на свещта и пламъкът угасна. Разнесе се стържещ звук и ковчегът се плъзна напред. Последваха нови ругатни и проклятия. Един мрачен силует заотстъпва от самия Ръб…

Тогава се чу писъкът. Една едра фигура залитна и изчезна в небитието. Писъкът утихна…

Вдигнах левия си юмрук, заповядах на Колелцето да сътвори кълбо от светлина и кълбото се появи, разраствайки се като сапунен мехур. Изведнъж цялата зала засвятка, сякаш бе изпълнена от тълпа фоторепортери, които щракат неистово със светкавиците на апаратите си. Повечето от присъстващите бяха призовали почти едновременно предпочитаното си магическо осветление. Храмът грейна ослепително, огрян от десетки, пръснати навсякъде източници на светлина.

Примигайки успях да забележа Бансиз, Мандор и Дара да обсъждат нещо до Ръба. Тъбъл и останките на Суейвил не се виждаха никъде.

Благородникът, който преди седеше до мен, вече бе хукнал нанякъде. Последвах примера му, тъй като ми беше повече от ясно, че атмосферата тук не предразполага към дълголетие. Прескочих предната пейка и докоснах рамото на Джилва.

— Мерлин! — възкликна тя, след като се обърна със завидна ловкост. — Тъбъл… май падна през… нали?

— И на мен така ми се стори — отвърнах.

— Какво ще стане сега?

— Като начало ще се махна оттук, при това възможно най-бързо!

— Но защо?

— Само след секунда-две все някой ще се сети за оцелелия претендент за трона и преди да шавна ще ме затрупат с телохранители, а точно сега никак не ми се ще да ми досаждат.

— Защо?

— Нямам време за обяснения. Иска ми се да поговоря с теб. Сега свободна ли си?

Всички наоколо търчаха като обезумели.

— Разбира се, сир — каза тя, свързала очевидното.

— Зарежи тези глупости — промърморих аз. Енергийните спирали на Колелцето ни поеха и ни прехвърлиха…

…в гората от метални дървета. Джилва стискаше здраво ръката ми. Аз се огледах.

— Господи, какво е това място? — попита тя.

— Предпочитам да не ти казвам поради съображения, които ще ти се изяснят съвсем скоро — отговорих аз. — При последния ми разговор имах само един въпрос към теб. Сега въпросите са два, а това място се връзва доста добре с единия, пък и през повечето време тук не стъпва никой.

— Питай — заяви тя и ме погледна в очите. — Ще се опитам да ти помогна. Все пак, ако е много важно, може би няма да съм…

— Да, важно е, не не мога да изчакам, докато си уредя среща с Белиса. Става въпрос за баща ми — Коруин.

— Да?

— Той е убил Борел Хендрейк в последната битка за Лабиринта.

— Така чух и аз.

— След края на войната Коруин дошъл тук заедно с останалите амбърити, за да участва в подписването на примирието.

— Да, И това го знам.

— Малко след това обаче изчезнал и като че ли никой не знае къде е сега. Известно време си мислех, че може би е мъртъв. След това се добрах до сигурни доказателства, че Коруин е жив и най-вероятно е затворен някъде. Можеш ли да ми кажеш нещо по въпроса?

Тя погледна неочаквано встрани и заяви:

— Чувствам се обидена от това, за което си мисля, че намекваш.

— Съжалявам — казах аз, — но съм длъжен да те попитам.

— Ние сме род с достойнство и чест — продължи тя. — И умеем да приемаме загубата. Щом битката приключи, за нас всичко остава в миналото.

— Приеми извиненията ми. Аз дори съм твой роднина, по майчина линия.

— Да, знам. Това ли беше всичко, което искаше да узнаеш, принц Мерлин?

— Да — отвърнах аз. — Къде да те изпратя?

Тя замълча за миг, след това каза:

— Нали спомена, че имаш два въпроса към мен?

— Няма значение. Размислих за втория.

Джилва ме погледна отново.

— Защо? Защо да няма значение? Защото държа на семейната си чест ли?

— Не. Защото ти вярвам.

— И?

— Ще притесня някого другиго.

— Искаш да кажеш, че е нещо опасно и затова си решил да не питаш точно мен?

— Не съм съвсем наясно с него. Може наистина да се окаже опасно.

— Значи искаш да ме обидиш отново?!

— Пази Боже!

— Тогава ми задай въпроса си.

— Ще трябва първо да ти покажа нещо.

— Ами показвай де!

— Дори ако за целта се наложи да се покатерим на някое от тези дървета?

— Каквото и да ми струва.

— Последвай ме.

Заведох я до дървото и се изкачих по него — беше доста по-лесно при преимуществата на новото ми тяло. Джилва ме следваше, без да изостава.

— Тук горе има път — казах, след като се озовахме на върха. — Аз ще мина първи. Изчакай няколко секунди преди да тръгнеш след мен.

Надигнах се още малко и се прехвърлих. Отстъпих встрани и огледах набързо параклиса. Нищо не се бе променило.

Джилва се появи до мен, ахна и възкликна:

— Божичко!

— Знам добре какво гледам — казах аз, — но не съм сигурен какво виждам, ако разбираш какво искам да кажа.

— Това е храм, посветен на духа на член от кралското семейство на Амбър.

— Да, това е баща ми Коруин — съгласих се аз. — Това гледам. Но какво виждам всъщност? Откъде накъде ще има нещо подобно в Хаос?

Джилва пристъпи бавно напред, изучавайки олтара на татко.

— Мога също така да добавя — продължих аз, — че това не е единственият подобен храм, който съм видял след завръщането си.

Тя протегна ръка и докосна Грейсуондир. После претърси опипом малката ниша под олтара и измъкна оттам свещи. Избра една сребриста, намести я в едно от празните гнезда на канделабъра и я запали с друга свещ. Докато го правеше, промърмори нещо, но не успях да разбера думите й.

Когато се обърна отново към мен, на устните й се бе появила усмивка.

— И двамата ме израснали тук — казах аз. — Как така ти си наясно по въпроса, а аз не съм?

— Отговорът е много прост, господарю — каза тя. — Ти замина точно след края на войната, за да търсиш знания по чуждите земи. Това тук е нещо, което се появи, докато ти отсъстваше.

Джилва се пресегна, сложи ръка на рамото ми и ме поведе към една от дървените пейки.

— Никой не вярваше, че можем да изгубим тази война — каза тя, — макар доста преди нейното начало да се говореше, че Амбър е невероятен противник. — Седнахме на пейката. — Когато войната свърши, имаше сериозни вълнения като реакция срещу политиката, която бе довела до нея, и последвалото примирие. Все пак нито един род не беше достатъчно силен, за да се изправи сам срещу роялистката коалиция. Сам знаеш колко са консервативни Господарите на Ръба. А за да бъде постигнато нужното единство срещу короната, бе необходима много по-голяма толерантност. Затова споменатото недоволство прие друга форма. Всички се спуснаха да изучават историята на Амбър. Благордниците бяха обхванати от мания за превъзходството на завоевателите. Биографичните изследвания за кралското семейство на амбъритите се разпродаваха за броени часове. Започна да се оформя нещо като нов култ. Появиха се първите частни параклиси, посветени на определен амбърит, който бе допаднал с нещо по-специално на някой от местните благородници.

Джилва направи кратка пауза и огледа лицето ми.

— Модното увлечение взе да придобива религиозен характер — продължи тя. — Знаеш че преди това от незапомнени времена единствената официално призната религия в Хаос винаги е бил Пътят на Змията. И така, Суейвил забрани Култа към Амбър и го обяви за ерес, очевидно по чисто политически причини. Скоро се оказа, че е допуснал сериозна грешка. Ако просто си бе затворил очите, увлечението вероятно щеше да отшуми. Разбира се, не бих могла да твърдя нещо подобно със сигурност. Все пак е факт, че след като бе обявен извън закона, Култът се пренесе на потайни места, а бунтарският му привкус изплува още по-решително на повърхността. Не знам колко точно са храмовете в именията на различните родове, но това тук е очевидно един от тях.

— Какъв изумителен социологически феномен — казах аз. — Та значи твоята култова фигура е Бенедикт?

Тя се засмя.

— Всеки би могъл да се досети за това.

— Всъщност моят брат Мандор ми описа вашия параклис. Твърдеше, че попаднал случайно на него, докато се разхождал из имението Хендрейк, и така и не разбрал какво представлява той.

Джилва прихна.

— Сигурно те е изпитвал. — От доста време Култът е публична тайна. Освен това знам, че той също се числи към неговите последователи.

— Наистина ли? Откъде знаеш?

— Той не го криеше по времето, когато Култът все още не беше забранен.

— И кой ще да е неговият избраник?

— Принцеса Файона — отвърна тя.

От интересно по-интересно…

— Виждала ли си неговия параклис?

— Да. По едно време практиката да се канят приятели на частни церемонии, когато на всички им дойдеше до гуша от управлението на Суейвил, бе станала обичайна.

— А след анатемосването?

— Всички започнаха да приказват на всеослушание, че са разрушили храмовете си. Всъщност повечето от тях бяха просто прехвърлени на нови места, свързани с тайни пътища.

— Какво стана с каненето на приятели на общи служби?

— Предполагам, че сега всичко зависи от това, доколко сте близки с определения приятел. Нямам представа дали Култът към Амбър е прераснал в организация. — Тя направи широко движение с ръка. — Места като това тук са абсоютно незаконни.

— Разбирам — казах аз. — А как стои въпросът с връзката между култовата фигура и реалната личност? Бих казал, че Мандор определено си пада по Файона. Двамата се срещнаха наскоро. Мога да го твърдя със сигурност, защото присъствах лично. Друг мой познат открадна вещ, принадлежаща на неговия патрон, и сега си я държи в параклиса. А това — станах, отидох до олтара и взех от него меча на Коруин — е самият Грейсуондир, а не някакво негово копие. И преди съм го виждал, докосвал съм го, държал съм го в ръката си. Това е той. Това, за което всъщност намеквам, е, че баща ми е изчезнал, а когато го видях за последен път, той носеше това оръжие. Дали е възможно последователите на този култ да са решили по някаква причина да затворят някъде своя патрон?

— Никога не съм чувала за нещо подобно. Но не мисля, че е невъзможно. Обект на култа е по-скоро духът, а не самата личност. Не виждам какво би ги спряло да го затворят.

— Или да го убият?

— Или да го убият — съгласи се тя.

— Всичко това е много интересно — казах аз, отвръщайки се от олтара, — но не ми помага особено да намеря баща си.

Прекосих стилизирания модел на Амбър, очертан по пода подобно на плетеницата на кавказки килим, и се върнах обратно при Джилва.

— Трябва да питаш онзи, който е донесъл неговия меч тук — каза тя и се изправи.

— Вече го направих, но отговорът, който получих, беше незадоволителен.

Хванах ръката и, за да я отведа до началото на пътя, и тя неочаквано се оказа твърде близо до мен.

— Готова съм да служа на следващия ни крал по всеки възможен начин — заяви тя. — И макар че не мога да говоря от името на целия род, съм убедена, че Хендрейк ще ти помогнат да притиснеш онзи, който е отговорен за изчезването на твоя баща.

— Благодаря ти — казах аз и я прегърнах. Люспите й бяха студени, а ако не дай си боже решеше да ме гризне страстно по ухото с демонските си зъби, приликата между мен и Джърт щеше да нарасне значително. — Ще те потърся, ако имам нужда от помощта ти по тази линия.

— Потърси ме и просто така.

Все пак ми беше приятно да прегръщам някого и да бъда прегръщан и останахме така, докато не мярнах някаква сянка близо до началото на пътя.

— Госссподарю, Мерлин.

— Глейт?

— Да. Видях те да идваш насссам. Като човек или демон, голям или малък, винаги бих те познала.

— Мерлин, какво е това? — попита Джилва.

— Една стара приятелка — отвърнах аз. — Глейт, това е Джилва. Джилва, запознай се с Глейт.

— Драго ми е. Дойдох да те предупредя, че някой сссе приближава.

— Кой?

— Принцессса Дара.

— Божичко! — ахна Джилва.

— Нито дума къде сме били — предупредих я аз.

— Животът ми е мил все още. Но какво ще правим сега?

— Глейт, при мен — казах аз и клекнах.

Тя се плъзна по ръката ми и се уви удобно. Изправих се и хванах Джилва с другата си ръка. Отправих мислената си заповед към Колелцето.

После се поколебах.

Не знаех къде до дяволите се намираме — наистина, в чисто географски смисъл не знаех кое е това място. Един път би могъл да те отведе пред съседската врата или пък на хиляди мили сред Сенките. Колелцето трябваше първо да разбере къде сме, за да може след това да очертае подходящия маршрут на прехвърляне. Това щеше да му отнеме време, с което определено не разполагахме.

Другият вариант бе просто да му заповядам да ни направи невидими. Но магическите сетива на майка със сигурност биха ни открили дори на няколко нива отвъд обичайната видимост.

Обърнах се към близката стена и я пронизах с една от силовите линии на пръстена. Оказа се, че не сме под водата, не се носим по морската повърхност и не плуваме върху разтопена лава или подвижни пясъци. Като че ли се намирахме сред гъста гора.

Тръгнах към стената и щом стигнах до нея, прехвърлих и трима ни от другата страна.

Озовахме се на сенчеста поляна. Обърнах се назад и видях тревистия склон на невисок хълм, от чийто връх този път не се чуваха странни напявания. Небето беше синьо, а оранжевото слънце почти бе достигнало своя зенит. Наоколо пееха птици и цвърчаха насекоми.

— Мишки! — произнесе тържествуващо Глейт и тутакси се шмугна в тревата.

— Не се бави! — изсъсках й аз, опитвайки се да говоря тихо и поведох Джилва по-далеч от хълма.

— Мерлин — каза тя. — Боя се от онова, което научих.

— Аз няма да кажа на никого, ако и ти си мълчиш. Ако искаш дори бих могъл да изтрия спомените ти преди да те върна на погребението.

— Не, искам да ги запазя. Щеше ми се дори да са по-пространни.

— Ще разбера къде сме и ще те изпратя обратно преди да са забелязали отсъствието ти.

— Мога да почакам, докато приятелката ти ловува.

Почти очаквах да добави „…кой знае дали ще се видим пак“, особено след като Тмер и Тъбъл си бяха отишли, без дори да успеят да разберат какво става. Не и Джилва. Тя беше сдържана и отлично подготвена девица-воин — с повече от трийсет резки върху ножницата на меча си, както разбрах по-късно, — която никога не би споменала безвкусната, неприятна истина в присъствието на бъдещия си суверен.

Глейт се завърна съвсем навреме и аз казах:

— Благодаря ти, Джилва. Сега ще те изпратя обратно на погребението. Ако някой все пак е успял да ни видя заедно и те попита къде съм, кажи му, че съм отишъл да се скрия на сигурно място.

— Ако наистина ти е необходимо скривалище…

— Ще поговорим отново в по-удобен момент — казах аз и я прехвърлих обратно в храма.

— Ама и гризачите тук ссси ги бива — отбеляза Глейт, докато се занимавах с възстановяването на човешкия си облик. (Винаги съм се чувствал някак по-комфортно в него.)

— Смятам да те върна в галерията със скулптурите на Сауал.

— Защо точно там, госссподарю Мерлин?

— За да изчакаш там, докато се появи един разумен кръг от светлина. Казва се Дяволския Чекрък. Ще му кажеш да дойде при мен.

— Къде да те търси?

— Ами и аз не знам още, но съм сигурен, че той ще се оправи без проблеми.

— Прехвърли ме тогава. И ако не те сссхруска нещо по-голямо от теб, ела някоя вечер да ми разкажеш как ссса сссе развили сссъбитията.

— Непременно.

Прехвърлих я в галерията и се зачудих дали се бе пошегувала с мен. Влечугите имат доста странно чувство за хумор.

Примъкнах си чисти дрехи и се издокарах в пурпурно и сиво. Намерих си и нови оръжия — меч и кинжал.

Умирах си от любопитство да разбера какво ли прави майка ми в параклиса, но реших да не рискувам с надзъртане. Вдигнах Колелцето, разгледах го и отново отпуснах ръката си. Щях да постъпя прибързано, ако се прехвърля в Кашфа, без да знам колко време е изминало там и дали Люк е все още в двореца си. Измъкнах Картите от траурния си костюм и ги извадих от кутията им.

Измъкнах Картата на Люк и се вгледах в нея. След малко повърхността й изстина и усетих присъствието му.

— Да? — каза той: — Ти ли си, Мърл? — И тогава образът му отплува и на негово място се появи самият Люк: препускаше на кон из някакъв полуобгорен, полунормален пейзаж.

— Да — отвърнах. — Предполагам, че вече не си в Кашфа.

— Правилно. Ти къде си?

— Някъде из Сенките. А ти?

— Проклет да съм, ако знам — каза Люк. — Следваме черната пътека от няколко дни и всичко, което мога да ти кажа, е също „някъде сред Сенките“.

— О, открихте я значи?

— Найда я откри. Аз не виждах нищо. Просто я последвах. От време на време мярвам по някой участък. Това девойче е страхотен следотърсач.

— Тя е теб ли е сега?

— Да. Освен това твърди, че вече ги настигаме.

— Тогава по-добре ме прехвърли.

— Хайде.

Люк протегна ръка. Аз се пресегнах, хванах я, направих крачка напред и я пуснах. Появих се точно до третия кон, на който бяха натоварили провизиите си, и извиках:

— Здрасти, Найда!

До Люк и Найда яздеше някаква тайнствена фигура, възседнала черен кон.

Найда се усмихна.

— Здравей, Мерлин.

— Какво ще кажеш за „Мърл“?

— Щом искаш.

Мъжът на черния кон се обърна и ме погледна. Едва успях да удържа смъртен осния удар, който се зароди в Колелцето, отвръщайки на условния ми рефлекс с такава скорост, че чак успя да ме стресне. Въздухът между нас се изпълни с пронизително проскърцване, сякаш някой ненадейно бе набил не съвсем читави спирачки.

Това беше той — едрият русокос кучи син, облечен с жълта риза и черни панталони и обут с черни кожени ботуши. По дрехите и колана му забелязах поне два-три ножа. Върху голите му гърди се поклащаше медальон с гравиран върху него лъв, разкъсващ еднорог. При последната ни среща той замалко не претрепа Люк от бой. Беше наемник, Робин Худ на Еринор, заклет враг на Амбър и незаконен син на покойния му владетел Оберон. Ако не ме лъжеше паметта, нямаше кралство в пределите на Златния Кръг, което да не е обявило тлъста награда за главата му. От друга страна, той беше и стар приятел на Люк, който се бе заклел, че наемникът съвсем не е толкова зъл, колкото изглежда. Накратко това беше моят чичо Далт. Помислих си, че би трябвало да внимава с резките движения, защото мускулите му можеха като нищо да разкъсат скъпата коприна на ризата му.

— …сигурно помниш моя военен съветник Далт — каза Люк.

— Помня го — промърморих.

Далт се загледа я избледняващите черни линии, които се носеха между нас като валма пушек. После дори се усмихна. Едва-едва.

— Мерлин — каза той, — син на Амбър, принц на Хаос, човекът, който ми изкопа гроба.

— Това пък какво беше? — попита Люк.

— Малък словесен гамбит — отвърнах му аз. — Имаш добра памет, Далт… За лица.

Той се захили.

— Трудно се забравя гледката на зеещ гроб. Но аз нямам сметки за уреждане с теб, Мерлин.

— Нито пък аз. Засега.

Той изръмжа, аз му върнах жеста и с това официалното ни представяне приключи. Отново се обърнах към Люк и попитах:

— А самата пътека създава ли ви някакви проблеми?

— Не — каза той. — Въобще не е като в историите, които съм чувал за Черния път. Понякога изглежда малко неприветлива, но досега не ни е създавала никакви грижи. — Люк погледна надолу и се засмя. — Вярно, широка е само две метра и нещо, а на места дори е още по-тясна.

— Не бързай със заключенията — подхвърлях аз и огледах пътеката е помощта на Логрус. — Според мен просто сте имали късмет.

— Не е изключено — съгласи се Люк.

Найда също се засмя и аз се почувствах глупаво. Присъствието на тай’ига-та ги предпазваше не по-зле, отколкото бих ги предпазил аз например.

— Май и нататък ще ви върви все така — добавих.

— Ще ти трябва кон, Мърл — отбеляза Люк.

— Май че ся прав.

Боях се да използвам някое Логрус-заклинание и така да привлека нечие нежелано внимание. Освен това вече се бях убедил, че Колелцето може да дублира почти всички магически функции на Логрус и затова му предадох своето желание, после насочих енергийната нишка, тя се проточи, проточи се още малко и установи контакта.

— Пристига след малко — казах. — Правилно ли разбрах, че сте започнали да ги настигате?

— Така ми каза Найда — уточни Люк. — Връзката със сестра й е направо изумителна. Да не говорим за усета към тази пътека. Освен това знае и доста за демоните.

— Нима ни предстои среща с нещо подобно? — попитах я аз.

— Отвлекли са я войни с демонски облик — каза Найда. — Изглежда, са се насочили към някаква кула, далеч напред.

— Колко напред?

— Трудно е да се каже, след като се движим през Сенките.

Пътеката, чийто допир придаваше на Дърветата, храстите и тревите черен оттенък, вече криволичеше сред хълмист участък. Всеки път когато стъпвах извън нея и след това се връщах отново, тя ми се струваше все по-ярка и по-топла. След като в Кашфа на практика не бяхме успели да я открием, това беше сигурен признак, че се приближаваме все повече до владенията на Логрус.

Малко след поредното кривване на пътеката чух цвилене някъде вдясно от нас.

— Извинете ме — казах. — Отивам да си прибера пратката.

Напуснах пътеката и се отправих към една малка горичка от дървета с кръгли листа.

Някъде напред се разнесе пръхтене и трополене на копита. Тръгнах натам.

— Чакай! — извика Люк. — Не бива да се разделяме.

Но гората беше доста гъста и човек трудно би се промъкнал през нея на кон, затова просто му викнах:

— Не се притеснявай! — и продължих нататък.

…и разбира се, точно затова се бе озовал именно там.

Оседлан, с прекрасен оглавник и юзда, която се бе заплела в гъстата растителност, той проклинаше на конския си език, тръскаше глава и тропаше с копито. Спрях и го зяпнах.

Хрумна ми, че може би ще е по-добре да се снабдя с маратонки „Адидас“ и да продължа тичешком през Сенките, вместо да опитвам да се покатеря на гърба на този полуосвирепял от ненадейния скок през пространството звяр. Или пък да си потърся колело — и с една гума да беше, вариантът сигурно би бил по-подходящ.

Не че не знам как се кара подобно чудо. Просто никога не съм си падал особено по конете. Вярно, че никога не бях яхвал някое от онези приказни животни като Моргенстерн на Джулиан, татковия Звездин или Глемденинг — бойния кои на Бенедикт, които превъзхождат смъртните коне така, както да речем един амбърит превъзхожда обикновените хора.

Огледах се, но не забелязах някой пострадал ездач…

— Мерлин! — чух да вика отново Люк, но съзнанието ми вече бе заето с друг, по-належащ проблем. Приближих се бавно, за да не го раздразня още повече. — Добре ли си?

Сам си бях крив. Можех просто да си поръчам най-обикновен кон. Някое послушно селско добиче би ми свършило чудесна работа, колкото да не изоставам от останалите.

Вместо това пред мен стоеше великолепен жребец, нашарен с черни и оранжеви ивици, досущ като тигър. По това си приличаха с Глемденинг, който е на червени и черни ивици. Никога не бях питал Бенедикт къде го е намерил. И слава Богу, не изгарях от желание да се озова на това място.

Пристъпих едва-едва.

— Мърл! Има ли нещо?

Не ми се щеше да викам, за да му отговоря. Това би изплашило горкия звяр още повече. Сложих внимателно ръка на врата му.

— Няма нищо — му казах. — Много си хубав. Сега ще ти развържа поводите и ще станем приятели, нали така?

Започнах да развързвам с едната си ръка юздите, а другата използвах, за да го галя по врата и хълбоците. След като го освободих, той не опита да се измъкне, а сякаш просто ме заоглежда с любопитство.

— Хайде — казах му аз и подръпнах юздите. — Насам.

Изведох го бавно по обратния път, като не спирах да му говоря. Докато излезем на открито, вече бях започнал да осъзнавам, че дори го харесвам. В началото на горичката ме пресрещна Люк с меч в ръка.

— Господи! — каза той. — Нищо чудно, че се забави толкова! Искал си първо да го боядисаш!

— Обаче ти харесва, нали?

— Ако някога пожелаеш да се отървеш от него, аз съм насреща.

— Едва ли ще ми се прииска да се лиша от такова чудо.

— Как се казва?

— Тигър — отвърнах аз, без да се колебая, и след това възседнах коня.

Върнахме се на пътеката и дори Далт не успя да скрие възхищението си от новата ми придобивка. Найда се пресегна и погали оранжево-черната грива ма Тигър.

— Ако побързаме, ще успеем да стигнем тъкмо навреме — каза тя.

Поведох колебливо коня си към пътеката, тъй като си спомних какво ми бе говорил баща ми за въздействието на Черния път върху животните. Оказа се, че няма защо да се тревожа. Тигър не показа видими признаци на безпокойство и аз въздъхнах облекчено.

— Навреме за какво? — попитах. Люк яздеше начело, Далт след него и леко вдясно, Найда вляво по пътеката и накрая аз — малко зад нея.

— Не мога да кажа със сигурност — отвърна тя, — тъй като тя все още е упоена. Според мен са спрели вероятно зад стените на кулата. Там следата е много по-широка.

— Хм — казах аз. — Предполагам, че не си успяла да отчетеш скоростта на разширение спрямо единица разстояние от пътеката?

— Получила съм хуманитарно образование — каза Найда усмихнато. — Забрави ли?

И изведнъж рязко се обърна и погледна към Люк. Той все още беше на два-три метра пред нас и гледаше все така напред, макар да бе хвърлил поглед през рамо само преди десетина секунди.

— Мътните да ви вземат! — прошепна тя. — Когато съм с вас двамата, винаги се сещам за колежа. После почвам да говоря…

— …на английски — уточних аз.

— На английски ли го казах?

— Аха.

— Мамка му! Сръчкай ме, ако се изтърва пак, става ли?

— Дадено. Като че ли времето, прекарано там, ти е доставило известно удоволствие, въпреки задачката на Дара. Освен това ти вероятно си единствената тай’ига с диплома от Бъркли.

— Да, достави ми удоволствие, макар да бях доста объркана, докато не знаех кой от вас кой е. Всъщност това бяха най-щастливите дни в живота ми. Години наред се опитвах да разбера имената на майките ви, за да съм наясно кого да защитавам. Но вие и двамата бяхте толкова потайни.

— Сигурно ни е в кръвта — казах аз. — Трябва да кажа, че си изкарах доста приятно в твоята компания, докато беше Винта Бейл. Благодаря ти за всичко, което направи, за да ме предпазиш.

— Страдах истински, когато Люк започна с опитите си да те убие всяка година. Ако той се окажеше синът на Дара, когото трябваше да защитавам, тогава не трябваше да ме е грижа. И въпреки това никак не ми бе все едно. Знаех само, че във вените и на двама ви тече кръвта на Амбър. Не исках никой от вас да пострада. Най-трудно ми беше, когато ти замина. Бях убедена, че Люк те е примамил в планините на Мексико, за да те убие. По това време вече подозирах сериозно, че ти си този, който ми трябва, но все още не бях сигурна. Бях влюбена в Люк, бях се вселила в тялото на Дан Мартинес и носех пистолет. Следвах ви навсякъде, доколкото смогвах, като разбирах, че ако той се опита да ти навреди, заклинанието на Дара ще ме принуди да стрелям срещу човека, когото обичах.

— Но ти все пак стреля първа. Ние просто стояхме край пътя и си приказвахме. Люк започна да стреля, за да се защити.

— Знам. Но всичко друго намекваше, че ти си в опасност. Мястото, на което те бе завел, и тъмнината му предоставяха идеалната възможност да те убие…

— Но твоят изстрел беше встрани, а след това ти се откри за куршумите на Люк.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Ти просто реши проблема, като предизвика Люк и след това му позволи да те застреля.

— Това е невъзможно. Заклинанието не би ми позволило да го сторя.

— Значи нещо по-силно е успяло да изплува на повърхността въпреки заклинанието.

— Наистина ли мислиш така?

— Да, а ти можеш спокойно да го признаеш пред себе си. Вече си свободна. Майка ми го каза. А и ти спомена нещо подобно, струва ми се.

Найда кимна.

— Не знам кога точно съм се освободила или пък как, но заклинанието вече определено няма власт над мен. И въпреки това все още се опитвам да ти помогна, когато те заплашва нещо. Хубаво е, че двамата с Люк сте приятели и…

— Защо тогава не му кажеш? — прекъснах я аз. — Кажи му направо, че тя си била Гейл. Накарай го да подскочи… от удоволствие.

— Ти не разбираш. Той скъса с мен, забрави ли? Сега имам нов шанс. Сякаш всичко започва отначало. Той ме харесва, доста при това. Боя се да му кажа: „Аз съм момичето, с което скъсахте преди“. Това може да го накара да си спомниза причините да се стигне дотам. Кой знае, може да реши, че тогава е постъпил правилно.

— Това е глупаво — казах аз. — Не знам за какво се скарахте в Бъркли. Той така и не ми каза. Само каза, че сте се сдърпали за нещо си. Знам, че Люк те харесваше още тогава. Убеден съм, че те е напуснал, защото е трябвало да се върне тук, за да поеме гадните задължения, който е считал за въпрос на семейна чест. Едно нормално момиче от Сенките едва ли се е вписвало някак в бъдещето му. Между другото, ти беше доста убедителна в ролята на Гейл.

— Затова ли скъсахте с Джулия? — попита тя.

— Не

— Извинявай.

Забелязах, че черната следа се е разширила с около половин метър, откак се бяхме заприказвали. Междувременно си бях направил наум някои сметки. Какво да правя, като математиката ми е в кръвта?