Принц на Хаоса

ГЛАВА 7

Озовах се в най-зловещата галерия от Залата — любимото кътче на стария Сауал. Тя представлява градина от скулптури без външни източници на светлина и само няколко приземни осветителни тела около по-големите експонати. Като цяло резултатът е няколко пъти по-тъмен от моите собствени предпочитания. Подът е неравен — вдлъбнат, издут, стъпаловиден, набразден — като преобладават вдлъбнатините и дупките. Трудно е да се преценят реалните й размери, тъй като очертанията и перспективите се менят в зависимост от това къде си застанал. Дъртият лорд Сауал навремето заповядал да построят тази галерия без равни участъци, а аз лично смятам, че при създаването й са се потрудили здравата не един и двама Майстори на Сенките.

Бях застанал до една сложно преплетена, набраздена повърхност, която ми напомняше за застинала картина на развълнувано море без обичайния кораб в него или на инструмент, чиито струни могат да бъдат дърпани само от митичен титан. Светлината посребряваше очертанията, прескачаше като жива от едно мрачно петно на друго, обхваната от някаква полупрозрачна рамка. Част от експонатите висяха от тавана подобно на сталактити. Тръгнах напред с отмерена крачка и не след дълго ми се стори, че подът и таванът са разменили ролите си. Вече не бях съвсем сигурен кои от статуите са прикрепени към пода и кои висят от тавана. Галерията променяше формата си, докато я прекосявах. През нея се понесе лек ветрец, кейто предизвика серия от въздишки, мънкания, жужене и звън. Моят втори баща Сауал се наслаждаваше най-искрено на разходките из галерията, докато за мен тя доста дълго беше истинско изпитание на куража ми. Когато пораснах обаче, аз също започнах да изпитвам удоволствие от идването в това странно място, може би най-вече заради тръпката, която така се услажда на всеки млад човек. А сега… сега просто ми се искаше да се помотая наоколо заради доброто старо време, докато успея да въведа някакъв ред в мислите си. А те не бяха една и две. Проблемите, които ме бяха мъчили през по-голямата част от съзнателния ми живот, като че ли се приближаваха към своята развръзка. Не че евентуалните обяснения ми харесваха особено. И все пак нерадостните изводи са за предпочитане пред пълното неведение.

— Татко?

— Да?

— Какво всъщност представлява това място? — попита Чък.

— То е част от голямата колекция от произведения на изкуството, собственост на рода Сауал — обясних аз. — От цял Хаос, а и от близките Сенки се стичат посетители, които искат да я разгледат. Тя беше хобито, не, истинската страст на моя втори баща. Когато бях хлапе, прекарвах доста време в тези галерии. Тук има много скрити пътища.

— Ами тази галерия? Има нещо нередно в нея.

— Да и не — казах аз. — Зависи какво имаш предвид под „нередно“.

— Възприятията ми са странно объркани.

— Това е, защото тук самото пространство е нагънато в причудлива форма, досущ като фигурка от оригами. Галерията е доста по-голяма, отколкото изглежда на пръв поглед. Можеш да се разхождаш из нея непрекъснато и всеки път ще откриваш най-различни подредби, на скулптурите. В нея може дори да е вплетено някакво вътрешно движение. Така и не успях да разбера това със сигурност. Само Сауал беше наясно.

— Значи съм се изразил правилно. В нея има нещо нередно.

— На мен ми харесва така.

Седнах на един сребърен пън до сребърно дърво с разперени клони.

— Искам да видя как е огънато пространството — каза Чък след минута-две.

— Давай.

Той отлетя нанякъде, а аз си припомнях последния разговор с майка си. Тя ми припомни всичко, за което бе споменал или намекнал Мандор — за конфликта между Логрус и Лабиринта, за това, че баща ми е бил първоначално избраник на Лабиринта за престола на Амбър. Дали бе знаела за това и преди, със сигурност, а не като предположение? Реших, че сигурно е била наясно, особено в светлината на особената й връзка с Логрус, за която бях разбрал едва сега. Знакът на Хаоса едва ли би пропуснал да се осведоми за ключовите ходове на своя противник. Тя бе признала, че не е обичала Коруин. Като че ли го бе потърсила единствено заради генетичния материал, който бе успял да впечатли толкова силно Лабиринта. Нима единствената й цел бе била да създаде бъдещия избраник на Логрус?

Прихнах като си помислих за резултата. Дара се бе погрижила да бъда обучен от най-добрите майстори на меча, но аз така и не можех да се меря с татко в това отношение. Винаги съм предпочитал магията, но магьосниците в Хаос са под път и над път. После пък се записах в колеж на предпочитаната от амбъритите Сянка Земя. При това дипломата по информатика, която получих там, едва ли би помогнала да развея бойното знаме на Хаос в битката със силите на Реда, Сигурно доста я бях разочаровал.

Припомних си и детството си, безбройните приключения, която бяха започвали от това място. Грайл беше неизменно до мен, а Глейт се увиваше около ръката ми или пък се скриваше в някой по-дълбок джоб. Аз надавах онзи странен вой, който бях научил от сънищата си, и понякога Кергма също се присъединяваше към нас, втурвайки се през завесите на мрака от някое оръфано кътче на някое разкривено пространство. Така и не разбрах какво точно представлява Кергма, нито какъв е неговият пол, защото той нямаше постоянна форма и понякога летеше, друг път пълзеше или пък тичаше, преливайки от една форма в друга.

Неочаквано, съвсем импулсивно, от гърлото ми се изтръгна старият зов. Разбира се, нищо не се случи. Пак след няколко мига осъзнах какво ме бе накарало да извикам. Това беше вик по изгубеното детство, когато поне се бях чувствал нужен някому. А сега… сега бях нищо — син нито на Амбър, нито на Хаос, пълно разочарование за близките си и от двете страни. Провалил се експеримент. Никой никога не ме бе обичал за това, което съм, а само за онова, което бих могъл да стана. Очите ми се навлажниха. Преглътнах един сподавен стон.

Високо вдясно, по близката стена, пламна червена светлина. Идваше от малък кръг до краката на човешка фигура.

— Мерлин! — долетя от същата посока и пламъкът лумна с нова сила. Разпознах лицето на фигурата. Приличаше малко на моето и чертите му мигом придадоха смисъл на живота ми, макар смисълът да беше смъртта.

Вдигнах лявата си ръка и от Колелцето се отдели синя мълния.

— Насам, Джърт! — извиках и се изправих. Заех се да създам огненото кълбо, което щеше да го изпържи като на електрически стол. Беше крайно време да го атакувам първи. Вече не можех да си спомня колко пъти се бе опитвал да ме убие. При изненадата, която му бях подготвил този път, дори потапянето в Извора нямаше да му спаси задника. — Насам, Джърт!

— Мерлин! Искам да поговорим!

— Аз пък не искам. Достатъчно често се опитвах да го сторя преди. Нямам какво да ти кажа. Ела насам, за да приключим с това веднъж завинаги. С оръжие, с голи ръце, с магия — все ми е тая.

Той вдигна ръце и извика:

— Примирие! Не е редно да се сбием тук в дома на Сауал.

— Я не ми пробутвай евтините си моралистки глупости, братко! — извиках аз на свой ред, но още преди ехото от думите ми да заглъхне осъзнах, че Джърт има известно право. Спомних си колко много бе означавало за него одобрението на баща му. Освен това той едва ли би посмял да се противопостави на волята на Дара, при това точно на това място. — Казвай какво искаш?

— Да поговорим. Честна дума — каза той. — Какво да направя, за да ми повярваш?

— Ще се срещнем там — отвърнах аз и насочих светлината на огненото си кълбо над един познат експонат — огромна къщичка от карти, излети от стъкло и алуминий.

— Добре.

Тръгнах натам. Видях го да приближава и кривнах леко встрани, за да съм сигурен, че пътищата ни няма да се пресекат. Освен това закрачих по-бързо, за да стигна пръв.

— Без номера — извиках. — Ако решим, че няма смисъл да продължаваме с приказките, първо ще излезем навън.

— Съгласен съм.

Заобиколих най-близкия ъгъл на структурата и се скрих от погледа му. Посрещнаха ме шест мои отражения.

— Защо точно тук? — прозвуча в непосредствена близост гласът му.

— Не си гледал „Дамата от Шанхай“, нали?

— Не.

— Хрумна ми, че бихме могли просто да се разхождаме и да си говорим, без да можем да си навредим един на друг. Просто мястото е такова.

Свих зад следващия ъгъл. Там заварих нови мои отражения, кацнали на най-различни места. След няколко секунди чух Джърт рязко да си поема дъх, а после прокънтя и смехът му.

— Започвам да схващам идеята ти!

Три крачки и нов завой. Спрях. Тук имаше два мои и два негови образа. Джърт не гледаше към мен. Протегнах бавно ръка. Той се обърна, видя ме. Устните му се раздвижиха. Отстъпи назад и изчезна.

— За какво искаш да говорим? — попитах.

— Не знам откъде да започна.

— Такъв е животът.

— Доста си разстроил Дара…

— Това беше съвсем скоро. Разделихме се преди десет или петнайсет минути. В имението ли си отседнал?

— Да. Знаех, че ще обядвате заедно. Видях я съвсем за кратко, малко преди да дойда тук.

— Не бих казал, че тя ме остави в по-добро настроение.

Заобиколих следващия ъгъл и минах през една врата, тъкмо навреме, за да го видя как се подсмихва.

— Тя си е такава понякога — каза Джърт, — Разбрах, че Логрус се е отбил за десерта.

— Да.

— Майка ни спомена, че според нея той е избрал теб за трона.

Надявах се да е видял как свих рамене.

— Така изглежда. Но аз не го искам.

— Обаче си казал, че ще го направиш.

— Само ако това се окаже единственият начин да бъде възстановен балансът между Силите. Но съм убеден, че няма да се стигне дотам.

— Да де, но той те е избрал.

Ново свиване на рамене.

— Тмер и Тъбъл са преди мен.

— Това няма никакво значение. Аз също исках да седна на трона.

— Знам. Доста тъпо от твоя страна.

Изведнъж той се появи навсякъде около мен.

— При това състояние на нещата, да — съгласи се Джърт. — Аз бях тръгнал но този път още преди ти бъдещ избран. Всеки път, когато се срещахме, си мислех, че съм на ръба на успеха, но всъщност с всеки следващ път животът ми увисваше на все по-тънък косъм.

— И положението се объркваше все повече.

— Последния път — в църквата — в Кашфа, бях убеден, че най-после ще приключа с теб. Вместо това едва не се простих с живота си.

— Да речем, че Дара или Мандор отстранят Тмер и Тъбъл. Тогава ти би се опитал да се справиш с мен. Ами Деспил?

— Той би отстъпил.

— Питал ли си го?

— Не. Но съм убеден в това.

— Винаги си разчитал твърде много на предположенията си, Джърт.

— Може и да си прав — каза той, появи се и пак изчезна. — Както и да е, това няма значение. Аз се отказвам. Край с надпреварата. Да върви по дяволите.

— И как така?

— Дори Логрус да не бе изразил намеренията си толкова недвусмислено, аз вече се чувствах доста изнервен. Не само защото се страхувах, че ти също би могъл да ме убиеш. Мислех непрекъснато за себе си и за трона. Какво би станало, ако наистина успея да се добера до него? Изобщо не съм убеден, че съм способен да го задържа. — Завих отново и го мярнах да облизва устните си, сбърчил вежди. — Може да забъркам някоя страхотна каша. Освен ако нямам до себе си добър съветник. Това би ме направило зависим от Мандор или Дара, нали така? И ще се превърна в обикновена марионетка.

— Вероятно. Но ти успя да ме заинтригуваш. Откога започна да мислиш по този начин? Нима Изворът те е променил така? Ами ако съм успял да прекъсна процеса тъкмо навреме, за да те насоча във вярната посока?

— Не е изключено да има нещо такова — каза Джърт. — Сега се радвам, че не можах да премина през пълния цикъл. Подозирам, че тогава щях да полудея, също като Бранд. Но може това да не е всичко. Или… кой знае?

Последва мълчание. Прекрачих прага на следващата врата, обграден от няколко свои озадачени изображения.

— Тя не искаше да те убия — смотолеви той накрая, някъде вдясно от мен.

— Джулия?

— Да.

— Как е тя?

— Оправя се. Всъщност доста бързо.

— И тя ли е в имението?

— Да.

— Ъъ, бих искал да я видя. Но бих я разбрал, ако не се съгласи. Тогава си мислех, че забивам кинжала си в тялото на Маскирания. Съжалявам.

— Тя никога не е искала да ти навреди истински. Имаше сметки за уреждане само с Джасра. Що се отнася до теб, там играта беше много по-заплетена. Джулия искаше да ти докаже, че е добра поне колкото теб или дори по-добра. Искаше да те накара да осъзнаеш какво си загубил.

— Съжалявам — промърморих аз.

— Моля те, отговори ми на един въпрос — продължи Джърт. — Ти обичаше ли я? Обичаше ли я истински?

Не можах да му отговоря веднага. Нали бях задавал този въпрос толкова пъти на самия себе си и дори тогава се налагаше да изчакам за отговора.

— Да — казах накрая. — Но когато го осъзнах, беше вече твърде късно. Грешката беше моя.

После попитах на свой ред:

— Ами ти?

— Аз няма да повторя твоята грешка — каза той. — Именно тя ме накара да се замисля за всичко това…

— Разбирам. Ако не пожелае да ме види, предай й, че съжалявам — за всичко.

Не последва отговор. Поспрях за известно време: разчитах, че той ще ме настигне. Но Джърт не се появи.

— Добре — извиках накрая. — Що се отнася до мен, нашият дуел приключи.

Тръгнах отново. След известно време се добрах до изхода и преминах през него.

Той беше там, загледан в една голяма порцеланова маска.

— Добре — каза.

Приближих се.

— Има още нещо — допълни Джърт, все, още без да ме поглежда.

— Какво?

— Мисля, че те вече си редят пасианса.

— Кой? Как? Защо?

— Мама и Логрус — каза той. — Искат да те видят на трона. Коя е Невестата на Рубина?

— Предполагам, че става дума за Корал. Дара май използва това название. Защо?

— Миналия цикъл я чух да дава някакви разпореждания на родата си от Хендрейк. Майка ни е изпратила специална група, която да отвлече и да доведе тук тази жена. Останах с впечатлението, че я гласят за твоя кралица.

— Абсурд — казах аз. — Тя е омъжена за моя приятел Люк. Освен това е кралица на Кашфа.

Джърт вдигна рамене.

— Просто ти казвам онова, което чух. Сигурно има нещо общо с този баланс между Силите, за който спомена ти.

Точно така. Не бях се досетил за тази възможност, но тя се връзваше идеално. Ако успееха да отвлекат Корал, с нея в Хаос щеше да пристигне и Рубинът на Справедливостта или Окото на Змията, както го наричаха тук, а това определено щеше да повлияе на баланса. Спечелена точка за Хаос, изгубена за Амбър. Може би така щеше да се изпълни и моето желание да бъде избегната поне временно надигащата се катастрофа.

Жалко, че не можех да позволя това да се случи. Горкото момиче бездруго бе отнесло вече достатъчно, само защото се беше озовало в Амбър в неподходящо време и защото ме бе харесало. Може би преди време щях да успея да погледна философски на ситуацията и да си кажа: „Да, макар да е невинна, тя трябва да бъде жертвана за благото на всички“. В колежа сигурно бих разсъждавал долу-горе така, но тогава голите принципи бяха всичко за мен. Корал беше моя приятелка, моя братовчедка и на практика моя любовница, макар да бе придобила последната квалификация при доста странни обстоятелства. Бързият преглед на чувствата ми, с който държах да не закъснея този път, ми показа, че никак не е изключено да се влюбя в нея. Което означаваше, че философският подход току-що бе изгубил поредния рунд в сблъсъка си с реалния живот.

— Преди колко време тръгнаха пратениците на майка ни, Джърт?

— Не знам кога са тръгнали. Дори не съм сигурен дали са тръгнали. А като отчетем времевата разлика, може вече и да са се върнали.

— Прав си. Мамка му!

Джърт се обърна и ме погледна.

— Това май е важно за теб и по ред други причини, нали?

— Както за мен, така и за нея — отвърнах аз.

На лицето му се изписа объркване.

— Защо тогава не им позволиш да я доведат при теб? Ако ти се наложи да седнеш на трона, това само ще подслади задълженията ти. Ако ли не, пак ще бъдете заедно.

— Трудно е да се прикрият чувствата, дори когато става въпрос за непосветени в Умението. Биха могли лесно да я използват, за да ми диктуват какво да правя.

— О? Макар да е доста неуместно, признавам, че ми е приятно да чуя нещо подобно. Искам да кажа — приятно ми е да узная, че си обвързан с някого.

Сведох глава. Прииска ми се да протегна ръка и да го докосна, но не го сторих.

Джърт измънка тихо, точно както правеше като дете, когато се опитваше да вземе някакво решение. После каза бързо:

— Трябва да се доберем до нея преди тях и да я отведем на някое безопасно място. Или пък да и измъкнем, ако вече са успели да я докопат.

— Ние?

Джърт се усмихна, което си беше истинско събитие.

— Нали знаеш как съм се променил. Вече съм доста печен.

— Надявам се — казах аз. — Надявам се ти е ясно какво ще стане, ако някой разбере, че това е работа на двама от братята Сауал? Хендрейк най-вероятно ще поискат да си отмъстят.

— Дори ако Дара ги убеди да не го правят?

— Те ще си помислят, че именно тя ги е преметнала.

— Добре тогава. Никакви свидетели.

Можех да му кажа, че така ще загинат наши невинни роднини, но това сигурно би прозвучало лицемерно. Още повече, че наистина не давах и пет пари за Хендрейк. Вместо това казах:

— Доколкото съм наясно, Изворът те е превърнал в нещо като „жива Карта“. Предполагам, че точно това ти позволи да изчезнеш с Джулия във Владението.

Той кимна.

— Можеш ли да ни пренесеш по съшия начин в Кашфа?

Звънът на далечен гонг изпълни въздуха.

— Мога да направя всичко, което могат и Картите — каза Джърт. — Мога и да пренеса някого със себе си. Проблемът е, че обхватът на Картите не е безкраен. Ще трябва да го направя на няколко скока.

Гонгът прозвуча отново.

— Какво става? — попитах аз.

— Гонга ли имаш предвид? Това означава, че погребението ще започне скоро. Из цял Хаос го чуват.

— Пак закъснявам.

— Може би да, а може би не. Хрумна ми нещо.

— Да чуем.

— Може да използваме погребението като алиби, ако ни се наложи да очистим неколцина от Хендрейк.

— Откъде накъде?

— Времевата разлика. Първо ще отидем на погребението, за да ни видят всички. После ще се измъкнем, ще си свършим работата и ще върнем за остатъка от службата.

— Мислиш ли, че е възможно?

— Според мен шансовете ни са добри. Доста се помотах наоколо. Започнал съм да развивам добър усет за времевия поток.

— Тогава да опитаме. Нещата едва ли могат да се влошат значително.

Отново гонгът.

Червено — цветът на огъня на живота, който тече във вените ни, траурният цвят на Хаос. Предпочетох да използвам Колелцето, а не Логрус, за да си доставя нужните дрехи. Искаше ми се поне за известно време да избягвам всякакви излишни контакти със Знака на Хаоса.

Джърт ни прехвърли в покоите си, където вече го чакаше неговият погребален костюм. Прииска ми се поне за малко да видя старата си стая. Някой друг път може би, когато времената са по-спокойни…

Измихме се, сресахме се и се пооправихме набързо. Заех се да преобразя тялото си, Джърт също. После се облякохме внимателно, без да забравяме всички задължителни атрибути. Ризи, бричове, наметала, гривни на китките и глезените, шалчета и медальони с родовия герб — изглеждахме доста предизвикателно. Трябваше да оставим оръжията. Решихме да се върнем после за тях.

— Готов ли си? — попита Джърт.

— Да.

Той ме хвана за ръката, пренесохме се и се появихме близо до вътрешния ръб на Площада в Края на Света, където опечалените вече бяха оформили шпалир около маршрута на погребалната процесия. Синьото небе над площада бе леко потъмняло. Поразходихме се насам-натам с надеждата, че ще ни видят колкото може повече познати. Няколко едновремешни приятели ми махнаха за поздрав. Проблемът беше, че повечето от тях ме спряха, за да разменят по няколко думи с мен, тъй като не се бяхме виждали от доста време. И Джърт се сблъска със същия проблем. Освен това повечето се чудеха защо сме тук, а не при Телбейн — масивната бляскава кула на Хаоса. Гонгът продължаваше да призовава на равни интервали поданиците на покойния владетел. Вече усещах как вибрациите му се предават дори по плочите на пода, тъй като сега бяхме съвсем близо до него. Пробивахме си бавно път през Площада право към масивната колона от черен мрамор на самия ръб на Кладенеца и фронталната му арка от вкаменен пламък, от която започваше стълбище със стъпала и перила от уловен във времето огън. Грубият амфитеатър, към който водеха стълбите, бе осеяно факли и едновременно с това излъчваше своя собствена светлина. В далечния му край се възправяше черният блок, кацнал на самия ръб на Кладенеца, от чиято празнота се бе зародило всичко на този свят.

Все още никой не бе тръгнал надолу. Застанахме до арката и погледнахме назад към мястото, откъдето трябваше да се зададе процесията. Кимахме на приятелски усмихнати демонични лица, потръпвахме от пронизващия екот на гонга и наблюдавахме небето, което продължаваше да потъмнява. Ненадейно нечие мощно излъчване завладя съзнанието ми.

— Мерлин!

До мен мигом достигна образът на Мандор в неговата нехуманоидна форма, погледнал към облечената си в червен плат ръка, която държеше моята Карта. По лицето му за пръв път от доста време насам виждах нещо, което би могло да мине почти за раздразнение.

— Да? — отвърнах аз.

Погледът му се насочи над рамото ми. Лицето му тутакси се промени — веждите му се повдигнаха, а устните му се разтвориха.

— Този до теб Джърт ли е? — попита той.

— Да.

— Доколкото си спомням, напоследък не се разбирахте особено. Поне ти твърдеше така при последния ни разговор.

— Решихме да загърбим враждата си, докато трае погребението.

— Доста цивилизовано решение. Не знам само дали определението „мъдро“ също би му подхождало.

Усмихнах се казах:

— Знам какво правя.

— Наистина ли? — попита Мандор. — Тогава защо си до катедралата, а не до Телбейн?

— Никой не ми е казвал, че трябва да бъда до Телбейн.

— Странно. Майка ви трябваше да ви предупреди, теб и Джърт, че сте включени в процесията.

Поклатих глава и се обърнах към Джърт.

— Джърт, да си чувал, че трябва да се включим в процесията?

— Не — каза той. — Но, от друга страна, би било логично. Но пък си мисля, че тъй като сме под Черния покров, сигурно не би било зле да не се развяваме излишно насам-натам. Кой ти каза, че трябва да сме там?

— Мандор. Твърди, че Дара е трябвало да ни предупреди.

— На мен не ми е казвала нищо.

— Чу ли?

— Да. Това вече няма значение. Идвайте веднага и двамата.

И той протегна другата си ръка.

— Иска ни там. Веднага — казах аз на Джърт.

— Проклятие — промърмори той и се приближи до мен.

Пресегнах се и хванах ръката на Мандор, малко след като Джърт сложи ръка на рамото ми. Заедно пристъпихме напред…

…и се озовахме сред бляскавия интериор на главната зала на Телбейн на приземното ниво — истински шедьовър в черно, сиво, зелено и пурпурно, с огромни свещници, огнени скулптури покрай стените и големи кристални глобуси, които плуваха във въздуха, напълнени с вода, в която шаваха странни създания. Залата бе препълнена от благородници, родственици и придворни, които се лутаха като разровена жарава около катафалката на покойния владетел. Гонгът удари отново точно когато Мандор се опита да ни каже нещо.

Той изчака вибрациите да заглъхнат и продължи:

— Казах, че Дара още не е пристигнала. Вървете да изкажете съболезнованията си, за да може Бансиз да ви определи места.

Хвърлих един поглед към катафалката и мярнах Тмер и Тъбъл. Тмер говореше с Бансиз, а Тъбъл с някакъв благородник, който се бе обърнал с гръб към мен. Една ужасяваща мисъл прониза съзнанието ми.

— Как стоят нещата с охраната на процесията? — попитах.

Мандор се усмихна.

— Има достатъчно телохранители, смесили се с участниците в процесията — каза той. — Можеш да бъдеш сигурен, че теб специално ще те следят неотлъчно.

Погледнах Джърт, за да разбера дали е чул. Той ми кимна.

— Слава Богу.

Запътих се към ковчега, сквернословейки под носа си. Джърт ме последва. Единственият начин за измъкване, за който се сещах, бе да помоля Лабиринта да изпрати тук моя дух-двойник. Но Логрус щеше да долови мигом енергийния лъч. Изчезнех ли, не само щяха да бъда надушен ами най-вероятно и проследен, при това пак от самия Логрус, когото Дара бе помолила за съдействие. Той щеше да разбере, че съм опитал да му попреча да спечели точка в играта с Лабиринта, и мръсният канал щеше да прелее с нечувана сила. Нямах намерение да прекалявам с балансирането по ръба на бръснача под предлог, че съм незаменим.

— Как ще го направим, Мерлин? — попита Джърт тихо, докато се приближавахме бавно към края на редицата опечалени.

Гонгът проехтя отново и пламъците на безбройните свещи трепнаха.

— Не виждам начин — отговорих аз. — В най-добрия случай ще трябва да опитам да се измъкна сам.

— Не разчитай на Картите си. При идеални условия шансовете щяха да бъдат нелоши, но при всички тези смущения…

Опитах се да изровя от паметта си някое заклинание за пренасяне или пък да се сетя за някой, който би могъл да ми помогне. Чък би свършил чудесна работа, но бе зает с пространствените асиметрии на любимата Галерия на скулптурите. А това щеше да го забави доста.

— Аз бих могъл да се пренеса там доста бързо — предложи Джърт. — Ще се възползвам от времевата разлика и ще се върна преди някой да ме е усетил.

— Ти познаваш точно двама души в Кашфа — Люк и Корал. И двамата те видяха за пръв и последен път в църквата, докато се опитваше да ме убиеш, като накрая дори открадна меча на Люк. Бих казал, че той ще направи всичко възможно, за да ти свети маслото, още щом тя извика за помощ.

Приближихме се с още малко към челото на редицата.

— Значи просто няма да ги предупреждавам предварително — каза той.

— Знам, че си станал добър, но мъжете на Хендрейк са професионалисти. Да не говорим, че Корал само ще ти усложни живота.

— Ти си магьосник — продължи да настоява Джърт. — Ако разберем кои са нашите телохранители, няма ли да можеш да ги баламосаш с някое заклинание? Накарай ги да си мислят, че са ни виждали през цялото време.

— Почти съм убеден, че ако не майка ни, то поне нашето по-голямо братче се е постарало да ги защити с подходящо заклинание. При такъв удобен случай за убийство аз лично не бих препуснал да го направя. Би било твърде рисковано да оставя незащитени главите на горилите от охраната.

Напреднахме с нови две крачки. Наведох се на една страна, проточих леко врат и успях да мярна съсухрената демонична фигура на стария Суейвил: беше облечен в разкошни дрехи, с положена върху гърдите му червено-златна змия и лежеше в обточен с огненочервена коприна ковчег. Древният съперник на Оберон щеше най-после да го последва в отвъдното.

След още няколко крачки се сетих, че би могъл да изникне и още един проблем. Май бях прекарал твърде дълго сред непосветени в магическото изкуство. Ами ако се натъкнех случайно на нечие чуждо заклинание? А те сигурно не бяха едно и две в тази зала. Онзи, който го бе заложил, със сигурност щеше да усети, че кроя нещо. Карай да върви. Реших да мисля за това, само ако наистина се случи нещо подобно.

Нов удар на гонга. Джърт се наведе към мен, докато ехото замираше.

— Има и още нещо — прошепна той.

— Какво?

— Потърсих те в имението по още една причина — бях изплашен.

— От какво?

— Поне един от двамата — имам предвид Мандор и Дара — се стреми не само към възстановяването на баланса, а и към пълната победа на Логрус. Убеден съм в това. Аз не само не искам да участвам в това, нещо повече — не искам то да се случи. След като вече мога да пътувам из Сенките, не желая те да изчезнат. Не желая пълната победа на никоя от двете страни.

— Откъде си толкова сигурен, че някой от тях иска точно това?

— Те вече се опитаха да го постигнат веднъж, чрез Бранд. Нима той не е искал да сложи край на реда във Вселената?

— Не съвсем. Той е възнамерявал да унищожи стария ред, за да го замести със свой собствен. Той е бил революционер, а не анархист. Искал е да изгради нов Лабиринт сред Хаоса — нов, но съвсем истински.

— Мамили са го. Бранд едва ли би се справил е подобна задача.

— Не можем да сме сигурни, след като не е имал възможността да опита.

— Както и да е. Смятам, че някой се кани да дръпне щепсела на сегашната реалност. Ако успеят да отвлекат тази Корал, това ще е сериозна стъпка в тази посока. Ако все пак можеш да направиш нещо, за да прикриеш отсъствието ни, по-добре не се колебай въпреки риска.

— Не сега — казах аз. — Просто бъди нащрек. Имам план. Как ти звучи това — няма да се опитвам да разбера кои са телохранителите, за да им бъркам из мозъците. Вместо това ще трансформирам още няколко души така, че да приличат на нас. Веднага щом успея да го сторя, ти ще ни прехвърлиш. Няма да използвам обща халюцинация, защото колкото по-малко хора са замесени, толкова по-добре. Вместо това всички ще ги помислят за нас, а ние ще можем да се ометем без проблеми и да се върнем навреме, ако се наложи.

— Направи го, а аз ще се справя с моята част.

— Добре. Ще използвам двамата мъже пред нас. Приключа ли, веднага ще ти направя този знак — казах аз и спуснах лявата си ръка от височината на рамото си до кръста. — Двамата ще се наведем, все едно че някой от нас е изпуснал нещо, и ти ще ни измъкнеш оттук.

— Ще бъда готов.

С Колелцето щеше да е много по-лесно, отколкото с обичайните заклинания. Нали то самото представляваше нещо като магически каталог. Така че просто му поставих задачата и само след няколко секунди пръстенът вече бе успял да прегледа всичките си налични запаси и да комбинира няколкото подходящи варианта, за да представи накрая готовия продукт — завършено заклинание, което би ми отнело доста време, ако трябваше да го приготвям по класическия метод. Вдигнах ръката си до рамото, извиках един от многобройните енергийни източници на Колелцето и с негова помощ „инжектирах“ заклинанието в телата на „жертвите“. И щом се убедих, че търсеният ефект е налице, свалих дланта си до кръста и се наведох.

Усетих леко замайване и когато се изправих отново, вече бяхме в покоите на Джърт. Засмях се, а той ме потупа но рамото.

Незабавно приехме хуманоидните си форми и се преоблякохме. Без да губи нито миг, Джърт хвана ръката ми и двамата се озовахме при Огнената порта. В следващия миг той направи нов скок. Този път кацнахме на планински връх под зелено небе. И отново — по средата на извит мост на бездънна пропаст, с небе, поглъщащо звездите си една по една.

— Хайде пак — каза Джърт и преди да успея да премигна вече стояхме края една широка бойница на някаква влажна и хлъзгава стена. Ято буреносни облаци се носеше стремително на изток. Подухна лек южен бриз.

Беше вътрешната крепостна стена на Джидраш — столицата на Люк в Кашфа. Долу се виждаха четири големи сгради, между които дворецът и Храмът на Еднорога, както и още няколко по-малки. Вдясно се виждаше добре и онова крило на двореца, в което Грайл ме бе спипал по време на тайната ми среща с кралицата. Като че ли дори успявах да различа един счупен кепенец сред пълзящата зеленина.

— Ето там — казах аз и посочих мястото. — Там я видях за последен път.

За част от секундата се пренесохме в познатата стая. Не заварихме никого в нея. Подът беше пометен, прахта избърсана, леглото оправено. Изрових от колодата си Картата на Корал и се загледах в нея. Повърхността й стана значително по-студена, долових нечие присъствие и насочих съзнанието си към него.

Тя беше и не беше там. Отново онова отсъстващо излъчване на заспалия или изпадналия в безсъзнание. Закрих Картата с ръка и преустанових контакта.

— Какво има? — попита Джърт.

— Мисля, че е упоена — отвърнах аз.

— Това би могло да означава, че вече са се добрали до нея. Можеш ли да я откриеш, докато е в това състояние?

— Не е изключено и да е в съседната сграда, за да медитира. Не се чувстваше добре, когато я оставих.

— Тогава какво?

— Така или иначе ще трябва да се свържем с Люк — уточних аз и затърсих нужната Карта.

Свързах се с него на мига.

— Мерлин! Къде си, по дяволите? — попита той.

— Ако си в двореца си, значи съм на две крачки от теб.

Люк стана от ръба на леглото, на което бе седял, дръпна от близкия стол една зелена риза и покри с нея богатата си колекция от белези. Стори ми се, че мярвах още някого в леглото. Той се обърна натам и промърмори нещо, но не можах да чуя какво.

— Трябва да поговорим — каза Люк и прокара ръка през рошавата си коса, — Пренеси ми при себе си.

— Добре — отвърнах аз. — Но преди това трябва да те предупредя, че брат ми Джърт е с мен.

— Носи ли меча на баща ми?

— Ами… не.

— Тогава няма да го убия точно сега — уточни Люк и запаса ризата си.

После протегна рязко ръка. Аз я поех и той се присъедини към нас.