Принц на Хаоса

ГЛАВА 3

Не знам колко време съм спал. Събуди ме гласът на Сухай.

— Мерлин, Мерлин — повтаряше той. — Небето е бяло.

— А ми предстои напрегнат ден — отвърнах аз. — Знам. Сигурно и вечерта ще бъде напрегната.

— Значи те е достигнало все пак!

— Кое?

— Едно малко заклинание, което ти изпратих, за да отвори съзнанието ти към просветлението. Предпочетох да ти помогна да се взреш в това, което е дълбоко в теб, вместо да ти мътя главата със собствените си подозрения и догадки.

— Бях отново в Коридора на Огледалата.

— Не знаех каква форма ще приеме.

— Изживяването истинско ли беше?

— Трябва да е било.

— Ами, дължа ти благодарност… като че ли. Чакай, спомних си нещо! Грайл спомена, че си искал да ме видиш преди майка ми.

— Исках да разбера доколко си наясно с нещата, преди да се срещнеш с нея. Щеше ми се да защитя свободата ти на избор.

— За какво говориш?

— Убеден съм, че тя би искала да те види на трона.

Седнах в леглото и разтърках очи.

— Предполагам, че никак не е изключено.

— Не знам доколко е решена да се намеси в играта.

— Исках да ти дам възможността да прецениш сам преди тя да ти разкрие плановете си. Искаш ля да пийнеш чай?

— Да, благодаря.

Поех чашата, която той ми подаде, и я вдигнах към устните си.

— Та какво казваш е намислила майка ми?

Сухай поклати глава.

— Нямам конкретна представа за плановете й. Но независимо дали тя има нещо общо с това, или не, заклинанието, което те бе оплело, когато дойде тук, вече е неутрализирано.

— Ти ли се погрижи?

Той кимна.

Отпих още една глътка.

— Хабер си нямах колко напред съм стигнал в опашката за короната — добавих. — Джърт е номер четири или пет в класацията, нали?

Ново кимване.

— Имам чувството, че денят ще е наистина напрегнат.

— Допий си чая — каза Сухай. — След това ела при мен.

Той стана и излезе през един гоблен с извезан дракон, окачен върху отсрещната стена.

Когато вдигнах отново чашката, ярката гривна на лявата ми китка се изхлузи и увисна във въздуха. Плетеницата от нишки се сля в едно и се превърна в кръгче светлина. То се повъртя над димящата напитка, сякаш се наслаждаваше на аромата й с дъх на канела.

— Здрасти, Чък — казах. — Как ти хрумна да се увиеш около китката ми?

— Исках да приличам на онова парче връв, което обикновено носиш — бе отговорът. — Реших, че усещането сигурно ти харесва.

— Интересува ме по-скоро какво си намислил този път.

— Само слушах, татко. Исках да разбера дали не мога да ти помогна по някакъв начин. Всичките тези хора са също твои роднини, нали?

— Тези, които срещнахме дотук — да.

— Ще трябва ли да отидем до Амбър, за да ги наклепаме?

— Не, този номер ще мине и тук. — Пийнах от чая. — За нещо конкретно ли ти се е приискало да ги „наклепаш“, или се интересуваш по принцип?

— Нямам доверие на майка ти и на брат ти Мандор, макар да са ми баба и чичо. Мисля, че кроят нещо.

— Мандор винаги ми е помагал.

— …А вуйчо ти Сухай… изглежда ми стабиляга, само дето ми напомня доста за Дуоркин. Сигурен ли си, че и на него не му се мъти нещо в главата, дето може да изригне всеки момент?

— Мисля, че да — казах аз. — Никога преди не се е случвало нещо подобно.

— Ами ако ефектът само се е натрупвал през годините и едва сега му е дошло времето да се прояви?

— Да не си прочел напоследък някое томче със заглавие „Психология за всички“ или нещо такова?

— Напоследък изучавах светилата на психологията на Сянката Земя. Това е част от мащабната ми програма, която ще ми помогне да разбера човешкото мислене. Осъзнах, че е време да се осведомя по-подробно за подсъзнателните импулси.

— И откъде ти хрумна тази мисъл?

— Всъщност замислих се по въпроса след срещата си с триизмерния модел на Лабиринта, който открих в Рубина. Някои аспекти просто ми убягнаха. Така достигнах до теорията на хаоса, после до Менингер и всички останали, които са писали за наличието на разумни импулси в хаотичното.

— А резултатите?

— Сега съм по-мъдър.

— Имах предвид Лабиринта.

— Да. Неговият разум или притежава ирационален елемент, като при всяко живо същество, или мисловният му процес протича на толкова високо ниво, че за по-низшите същества неговите решения изглеждат ирационални. От практическа гледна точка и двете възможности водят до един и същ резултат.

— Аз така и не успях да те подложа на заплануваните тестове, но би ли могъл да ми кажеш дали и при теб нещата стоят така?

— При мен ли? Аз да съм ирационален? Никога не ми е минавала подобна мисъл. Струва ми се невъзможно.

Допих чая и си провесих краката от ръба на леглото.

— Жалко — казах. — Защото ми се струва, че именно това — в приемливи дози, разбира се — ни прави хора. Както и фактът, че можем да си дадем сметка за него.

— Наистина ли?

Станах и започнах да се обличам.

— Да, а умението да го контролираш в известен смисъл е присъщо на интелекта и творческото начало.

— Трябва да проуча този аспект доста подробно.

— Ами добре — подхвърлих, докато си обувах ботушите. — И после ми кажи какво си открил.

Продължих да се дооправям, а Чък ме попита:

— Когато небето стане синьо, ще трябва да отидеш, за да закусиш с брат си Мандор, нали?

— Да — казах аз.

— После пък ще обядваш с майка си?

— Точно така.

— А след това ще отидеш на погребението на местния монарх?

— Да, ще отида.

— Искаш ли да съм с теб, за да те пазя?

— С близките си ще съм в безопасност, Чък, макар да им нямаш доверие.

— Последното погребение, на което ходи, за малко не бе вдигнато във въздуха с бомба.

— Таке е, но това беше работа на Люк, а той ми се закле, че се е отказал от отмъщението си. Ще се оправя. Ако искаш да поразгледаш наоколо, сега му е времето.

— Добре — каза той. — Искам.

Станах и се запътих към везания дракон.

— Можеш ли да ми кажеш как се стига до Логрус? — попита Чък.

— Майтапиш ли се?

— Не — заяви той. — Виждал съм Лабиринта, но никога не съм виждал мястото, което обитава Логрус.

— Мислех си, че съм се погрижил по-добре за паметта ти. При последната ви среща ти успя да го вбесиш до дупка.

— Сигурно е така. Мислиш ли, че е злопаметен?

— Между другото, да. Два пъти „да“. Три пъти „да“. Стой настрана от него.

— Нали ме посъветва да изследвам хаотичния фактор, и рационалното и…

— Не съм те съветвал да се самоубиваш. Доста труд съм хвърлил по теб.

— Аз също ценя собственото си съществувание. Освен това знаеш, че в мен е заложен императив за оцеляване, точно като инстинкта за самосъхранение при органичните създания.

— Тревожи ме по-скоро преценката ти.

— Знам доста за способностите си.

— Вярно, че ставаш все по-добър в изчезването яко дим.

— Освен това ми дължиш прилично образование.

— Я виж ти!

— Въпросът е принципен. Иначе мога и сам да се справя с това.

— Чудесно. Справяй се.

— Трудно ли ще го открия?

— Нали се отказа да се правиш на всезнаещ?

— Татко, мисля, че трябва да го видя.

— Нямам време да те водя дотам.

— Само ми покажи пътя. Аз съм много добър в прикриването.

— Това ти го признавам. Добре. Сухай е Пазител на Логрус. Знакът на Хаоса се намира в пещера — някъде си. Единственият път, който знам, започва оттук.

— Къде по-точно?

— В началото има нещо като девет завоя. Ще ти помогна със заклинание за яснота.

— Не знам дяла твоята магия би имала някакъв ефект върху нещо като мен…

Пресегнах се чрез пръстена си — извинете, през Колелцето — положих серия от черни звездички, върху картата на маршрута, поднесох му я на своя образ на Логрус и казах:

— Аз съм те създал, създал съм и това заклинание.

— О, да — отвърна Чък. — Усещам достъпа до нужната информация.

— Тя ще ти се разкрива в определени моменти. Приеми формата на пръстен около левия ми показалец. Ще излезем от тази стая и ще минем през други стаи. Когато се приближим до верния път, ще ти го покажа с пръст. Продължи в тази посока и вече ще си изминал част от маршрута, който ще те отведе на друго място. Там някъде ще откриеш първата черна звезда, която ще ти покаже накъде да тръгнеш. После ще се добереш до втората звезда и тъй нататък. Може би накрая ще се озовеш в пещерата на Логрус. Използвай цялото си умение, за да не те забележи, и направи наблюденията си възможно най-бързо. После се върни по същия път.

Дяволският Чекрък се сви и се понесе към пръста ми.

— И ме намери, за да ми кажеш как е минало всичко.

— Бездруго щях да го направя — каза тъничкото гласче. — Не искам да давам допълнителен тласък на параноята ти.

— Гледай да не забравиш.

Прекосих стаята и преминах през дракона.

Озовахме се в малка дневна. През единия прозорец се виждаше планински пейзаж, а през другия — пустиня. Не заварихме никого. Продължих нататък и излязох в дълъг коридор. Да, точно както си го спомнях.

Закрачих по коридора, подминах няколко стаи, спрях пред една врата вляво, отворих я и пред мен се разкри богата колекция от парцали, метли, кофи и дори един леген. Точно така. Посочих към рафтовете вдясно.

— Намери черната звезда — казах.

— Сериозно ли говориш? — поинтересува се гласецът.

— Тръгни натам и ще разбереш.

От пръста ми се проточи светъл лъч, който сякаш се накъса, щом достигна до рафтовете, и след това се опна в нишка, която бързо стана толкова гъвка, че вече не можех да я видя.

— Успех — прошепнах аз и й обърнах гръб.

Затворих вратата и се запитах дали съм постъпил правилно. Утешаваше ме единствено мисълта, че ако не бях му показал пътя, той бездруго щеше да тръгне да търси Логрус и несъмнено щеше да го открие, рано или късно. Да става каквото ще става, си казах. Освен това бях любопитен какво ли ще успее да научи.

Върнах се обратно по коридора чак до малката дневна. В скоро време едва ли щеше да ми се удаде втори шанс да остана сам, затова реших да се възползвам. Седнах върху куп възглавници и измъкнах Картите си. Бързо открих сред тях скицирания по памет портрет на Корал. Вгледах се в чертите й и Картата се вледени.

Образът етана триизмерен, но после бързо ми се изплъзна и аз видях самия себе си: разхождах се по улиците на Амбър в онзи слънчев следобед, хванал Корал под ръка. Двамата тъкмо минавахме край няколко търговски сергии. После се спуснахме по склона на Колвир, право към ярките вълни на морето. Наоколо се носеха чайки. След това се озовахме в бистрото и масата литна към стената…

Покрих Картата с ръка. Корал спеше. Сънуваше. Човек се чувства странно, когато се озове сред нечий сън. Просто едно от странните тайнства на живота. Не си струваше да будя горкото момиче, само за да го попитам как се чувства. Можех да потърся Люк и да попитам него. Разрових отново колодата за Картата на Люк, но след като я открих, се поколебах. Нали и бездруго вече знаех, че Корал си почива. Повъртях Картата между пръстите си, после я оставих встрани и погледнах следващата…

Сиво, сребристо и черно… Лицето му беше просто една по-възрастна и по-сурова версия на моето собствено. От Картата ме гледаше Коруин, моят баща. Колко ли пъти бях плувал в пот, взрян в тази Карта, опитвайки се безуспешно да го достигна, докато накрая мозъкът ми се превръщаше в купчина стегнати до болка възли? Другите ми бяха казали, че това означава или че е мъртъв, или че е блокирал връзката. Неочаквано си спомних, че той ми бе разказал как веднъж всички заедно се опитали да се свържат с Бранд, но отначало не успели, защото той бил затворен на една далечна Сянка. Спомних си и как се бил мъчил да се свърже с мен, но огромното разстояние направило контакта почти невъзможен. Ами ако Коруин не беше мъртъв, нито пък не искаше да бъде безпокоен, а просто винаги се бе намирал твърде далеч, за да успея да се добера до съзнанието му?

Но кой тогава бе дошъл, за да ми помогне през онази нощ сред Сенките, кой ме бе отвел на границата между Хаоса и Реда? И макар да не бях сигурен доколко реален е бил образът, който срещнах в Коридора на Огледалата, аз все пак бях забелязвал неведнъж намеци за присъствието на Коруин в Амбър. Ако се бе появявал на което и да било от тези места, това означаваше, че едва ли е бил прекалено далеч от мен. Това ме навеждаше на мисълта за другия вариант — баща ми просто съзнателно блокира контакта. В такъв случай беше абсолютно безсмислено да опитвам да се свържа отново с него. Ами ако все пак имаше и някакво друго обяснение и…

Картата като че ли стана по-студена. Дали пък въображението ми не си играеше лоши шеги с мен? Фокусирах съзнанието си и го насочих. Резултатът — повърхността стана дори още по-хладна.

— Татко? — казах аз. — Коруин?

Ново охлаждане и лек гъдел по върховете на пръстите ми. Почти като при осъществяването на обичайния контакт. Не беше изключено той да се намира по-близо до Хаос, отколкото до Амбър…

— Коруин — повторих. — Аз съм — Мерлин. Здравей.

Образът му се измени и сякаш се раздвижи. И изведнъж Картата почерня.

Въпреки това усещането за зараждащата се връзка не изчезна. Все едно че се опитвах да позвъня по телефона до другия край на света.

— Татко? Чуваш ли ме?

Черната плоскост на Картата придоби дълбочина. Някъде в дъното на бездната като че ли се раздвижи нещо.

— Мерлин? — Думата долетя съвсем слабо, но бях сигурен, че чувам неговия глас да ме вика. — Мерлин?

Движението в мрака се оказа напълно реално. Нещо се бе спуснало към мен.

То излетя от Картата право срещу лицето ми, с пърхащи черни крила, с грак — врана или гарван, черно, черно.

— Забранено! — извика то. — Забранено! Обратно! Изтегли се!

Птицата закръжи над главата ми, а Картите ми се пръснаха на пода.

— Не се приближавай! Забранено място!

После се измъкна през вратата и аз я последвах. Твърде късно — не можах да я зърна никъде.

— Птичко! — извиках. — Върни се!

Но отговор не последва. Не чух и шум от пърхащи крила. Проверих и останалите стаи, но в тях също не открих нищо.

— Птичко…

— Мерлин! Какво има? — чух някъде високо над мен. Погледнах нагоре и видях Сухай да се спуска по кристално стълбище пред вибриращ воал от светлина. Небето зад гърба му бе отрупано със звезди.

— Търся една птица — отвърнах аз.

— О! — възкликна Сухай, стъпи върху прозрачната площадка в края на стълбите и стъпалата тутакси изчезнаха заедно с воала. — Каква птица?

— Голяма и черна — казах аз. — И освен това говори.

Той поклати глава.

— Мога да ти намеря такава.

— Тази беше по-особена.

— Тогава съжалявам, че си я изпуснал.

Върнахме се в коридора, тръгнахме наляво и отидохме отново в дневната.

— Подът е покрит с Карти — отбеляза вуйчо ми.

— Опитвах се да използвам една, но тя почерня и от нея излетя птица, която грачеше: „Забранено!“ Затова изпуснах останалите.

— Май човекът, с когото си искал да се свържеш, е голям шегаджия — подхвърли Сухай. — Или пък е омагьосан.

Коленичихме на пода и той ми помогна да съберем Картите.

— Второто ми се струва по-вероятно — казах. — Картата беше на баща ми. Опитвам се да се свържа с него от доста време и за пръв път бях на път да успея. Всъщност дори чух гласа му, идващ от мрака, малко преди птицата да ни прекъсне.

— Като че ли е заточен в тъмнината и може би е пазен от магически сили, така ли?

— Точно така! — казах, докато подравнявах Картите, за да ги прибера в кутията.

Никой не може да промени елементите на Сенките, когато се намира в пълен мрак. Мракът е също тъй ефективен, когато трябва да се попречи на някой амбърит да избяга, както и слепотата. Тази мисъл внесе известна яснота в последното ми премеждие. Ако някой би пожелал да заточи някъде Коруин, сигурно би избрал място, където да не прониква никаква светлина.

— Срещал ли си някога баща ми? — попитах аз.

— Не — отвърна Сухай. — Разбрах, че е посетил Хаос за кратко след края на войната. Но така и не успях да се запозная с него.

— А да знаеш какво точно е правил тук?

— Доколкото си спомням, бил е приет от Суейвил и неговите съветници заедно с Рандъм и другите амбърити малко преди подписването на примирието. Чух, че след това поел по своя път, макар да не знам къде точно го е отвел той.

— И в Амбър ми казаха нещо такова. Чудя се… Баща ми убил един местен благородник — лорд Борел, малко преди края на битката. Мислиш ли, че е възможно роднините на Борел да са опитали да си отмъстят?

Сухай тракна два пъти със зъби и облиза устните си.

— Родът Хендрейк… — каза той замислено. — Едва ли. Твоята баба беше Хендрейк.

— Знам. Но аз никога не съм бил особено близък с тях. Не се погаждахме особено с Хелграм…

— Родът Хендрейк се състои почти изцяло от воини — продължи Сухай. — Величието на битката, бойната слава, такива ми ти работи. Нещо не ги виждам да се занимават с подмолни отмъщения за дела, извършени по време на битка.

Припомних си разказа на баща си и попитах:

— Дори ако са счели убийството за недостойно?

— В такъв случай, не знам. Трудно е да се прецени чуждата реакция в по-заплетените ситуации.

— Кой оглавява сега рода Хендрейк?

— Херцогиня Белиса Майноби.

— А херцогът, нейният мъж — Ларсус… Какво стана с него?

— Загина при битката за Лабиринта. От ръката на принц Джулиън, ако не ме лъже паметта.

— А Борел беше техен син?

— Да.

— Ох. Цели двама. Не знаех.

— Борел има двама братя, доведен брат и доведена сестра, много чичовци, лели, братовчеди. Да, родът им е голям. А жените на Хендрейк не отстъпват по нищо на мъжете.

— Да, разбира се. Как иначе ще се пеят песни като „Не вземай жена от такава рода“? Има ли някакъв начин да разбера дали Коруин е имал вземане-даване с тях, докато е бил тук?

— Бих могъл да разпитам, макар оттогава да е изминало доста време. Спомените избледняват, следите се изличават. Няма да е лесно.

Сухай поклати глава.

— Колко остава до синьо небе? — попитах аз.

— Съвсем малко.

— Тогава най-добре да тръгвам към имението на Мандор. Обещах му да закуся с него.

— Ще се видим — каза Сухай. — На погребението, ако не успеем преди това.

— Да. Ще отида да се измия и да се преоблека.

Върнах се в стаята си и си примъкнах от Сенките леген с вода, сапун, четка за зъби, бръснач. После продължих в същия дух с чифт сиви панталони, черни ботуши и колан, пурпурна риза и ръкавици, тъмносиво наметало и нов меч. Щом придобих по-представителен вид, се отправих през една горска поляна към приемната. Оттам поех по един по-кратък път: повървях около четвърт миля по една планинска пътечка и тя неочаквано свърши на ръба на пропаст. Призовах подвижен мост и се прехвърлих от другата страна. Продължих право към имението на Мандор и изминах около триста метра по синкав плаж, огрян от две слънца. Завих надясно, проврях се под каменната арка, която помнех добре, направих един кратък преход през димящо поле от застинала лава, преминах през една обсиданова стена, озовах се в приятна на вид пещера, последвана от мостче, после няколко крачки из някакво гробище, още няколко по ръба на Покрайнините и пред мен се появи Мандоруейс.

Цялата стена вляво беше изтъкана от кротки пламъци, а през другата вдясно — непроницаема за всичко, освен за светлината — се виждаше морско дъно, където някакви ярки същества се стрелкаха насам-натам и закусваха едно с друго. Право пред мен, до лавица с книги, приел хуманоидния си образ, седеше Мандор. Беше облечен в бяло и черно. Краката му бяха опънати върху черна цилиндрична възглавничка. Държеше книга.

Погледна ме и се усмихна.

— „Хрътките на смъртта са ме погнали“! Интересен образ. Как се чувстваш в този цикъл?

— Най-после отпочинал — отвърнах аз. — А ти?

Мандор остави книгата на една малка безкрака масичка, която се плъзна по въздуха тъкмо навреме, и скочи на крака. Това, че ме очакваше, зачетен в книга, която му бях подарил, беше поредният му изтънчен комплимент. Никой не може да се мери с него в изкуството на обноските.

— Доста добре, благодаря ти. Хайде, ела да те нахраня.

Мандор ме хвана за ръката и ме поведе към огнената стена. Тя се разпадна преди да достигнем до нея и за миг се озовахме сред пълен мрак, последван незабавно от малка алея, сгряна от слънчевата светлина, която се процеждаше през кичестите клони на дърветата. От двете й страни бяха цъфнали уханни теменужки. Алеята ни отведе до застлано с плочи пространство, в чийто край бяха разположени две оградени веранди — зелена и бяла. Изкачихме се по няколкото стъпала, които водеха към едната веранда — там вече ни очакваше подредена с вкус маса. Върху нея бяха сервирани няколко запотени кани със сокове и плетени кошнички с топли кифлички. Мандор с жест ми предложи да седна. Наместих се удобно и когато отново погледнах към масата, там се бе настанила чаша с димящо кафе.

— Не си забравил за моя утринен порок от Сянката Земя — казах аз. — Благодаря ти.

Той ми кимна с лека усмивка и седна срещу мен. От дърветата край нас долитаха птичи песни, които така и не успях да разпозная. Листата шумоляха, нежно полюшвани от лекия ветрец.

— С какво си се захванал напоследък? — попитах, докато се наслаждавах на аромата на кафето си.

— Обикновено наблюдавам движението по сцената — отвърна Мандор.

— Политическата сцена?

— Както винаги. Но сега последните ми впечатления от Амбър ме накараха да погледна на всичко като на една доста по-мащабна игра.

Кимнах.

— А твоите проучвания с Файона?

— Не съм ги изоставил. Напоследък светът придоби доста странни пропорции.

— И аз забелязвам нещо подобно.

— На път съм да се убедя, че конфликтът между Лабиринта и Логрус започва да се проявява не само на вселенско равнище, но и в най-баналните ежедневни борби за надмощие.

— Аз също виждам така нещата. Но нека не забравяме, че мнението ми е предубедено. Вече успях да се включа във вселенските неразбории, при това съвсем не по собствено желание. Размотаваха ме насам-натам, докато накрая собствените ми проблеми не започнаха да се преплитат с техния спор. Това никак, ама никак не ми харесва и ако ми се удаде случаи, ще им то върна тъпкано.

— Хм — промърмори Мандор. — Ами ако целият ти живот се окаже просто един експеримент?

— Ще се почувствам отвратително — казах. — Аз и сега се чувствам долу-горе така, но тогава ще стане просто нетърпимо.

Мандор махна с ръка и пред мен се появи изумителен омлет, последван миг по-късно от блюдо с варени картофи, поръсени с нещо, което ми заприлича на ситно нарязан лук и лютиви чушлета.

— Но това е само хипотеза — продължих аз, след като сдъвках няколко апетитни хапки. — Нали?

Последва дълга пауза.

— Не мисля — най-сетне каза той. — Според мен Силите напоследък са се разбеснели по голямата дъска и ендшпилът наближава.

— Откъде си толкова сигурен?

— Прецених внимателно събитията, създадох си свои хипотези и старателно ги проверих.

— Спести ми останалото описание на научните си методи.

— Отговарям на въпроса ти.

— Прав си. Давай нататък.

— Не ти ли се струва странно, че Суейвил се помина точно сега, когато толкова много тенденции се надигат към връхната си точка? При това след такъв дълъг период на равновесие?

— Суейвил също не е безсмъртен в буквалния смисъл на думата, пък и последните бурни събития сигурно са влошили здравето му.

— Синхрон — каза Мандор. — Стратегически ходове и синхрон.

— Но защо?

— За да се озовеш на трона на Хаос, разбира се — каза той.