Принц на Хаоса

ГЛАВА 11

Седях си на възглавницата с кинжала подръка, протегнал над Лабиринта шепа, пълна с кръвта ми. Знакът на Лабиринта бе увиснал във въздуха пред мен и сякаш най-неочаквано бе забравил за съществуването на Корал, Найда, Далт и Люк. Аз отпивах от изпотената чаша, която държах в дясната си ръка. Между кубчетата лед се виждаше прясно стръкче мента.

— Принце Мерлин — обади се Знакът, — кажи ми своето желание и нека приключим по-бързо с този проблем. Сигурен ли си, че нямаш нужда от кърпичка, с която да превържеш раната си? Това няма да отслаби позицията ти. Освен това така ще можем да избегнем излишните инциденти.

— Не, така ми е добре — казах аз и направих лек жест с пълната си с кръв шепа, в резултат на което по китката ми се стече тъничка червена струйка. — Много мило от твоя страна, все пак.

Знакът на Лабиринта трепна.

— Схванах намека, принц Мерлин. — И все пак си мисля, че не си наясно с последиците, които би могла да предизвика твоята заплаха. Една-едннствена капчица от твоята кръв върху моя физически образ може да наруши ритъма на Вселената.

Кимнах.

— Знам.

— Чудесно — отвърна той. — Да чуем желанието ти.

— Искам да ни освободиш — заявих аз. — Пусни ни да си вървим и ще останеш непокътнат.

— Ти не ми оставяш почти никакъв избор, но същото важи и за приятелите ти.

— Какво искаш да кажеш?

— Можеш да пратиш Далт, където си поискаш. Що се отнася до дамата-демон, ще я освободя неохотно, тъй като чувствам, че нейната компания би ми доставила истинско удоволствие…

Люк погледна Найда.

— Между другото, какви са тези приказки за създания на Кладенеца и жени-демони? — попита той.

— Ами, някои от нещата, които не знаеш за мен — отвърна тя.

— Дълга история, а?

— Да.

— И какво сега, аз също ли съм жертва на някакъв заговор, или ти просто ме харесваш?

— Не си никаква жертва и аз наистина те харесвам.

— Тогава ще оставим историята за по-късно.

— Както вече казах — продължи Знакът, — ще пусна и нея. Люк също. С удоволствие ще ги изпратя и тримата, където пожелаеш. Но ми се струва, че тук Корал е в много по-голяма безопасност, отколкото където и да било другаде.

— Може би. А може би грешиш — отговорих му аз. — Корал, ти какво мислиш по въпроса?

— Измъкни ме оттук — каза тя.

— Приключихме с това твое предположение. Сега…

— Чакай — прекъсна ме той. — Нали искаш да се отнесеш честно с приятелите си?

— Определено.

— Тогава ми позволи да изтъкна пред тях някои подробности, с които те може би не са наясно.

— Давай.

— Корал — каза той, — в Царството на Хаоса искат да се доберат до твоето око. Твоето мнение няма никакво значение за тях. Ако се наложи, те са готови дори да те затворят, за да постигнат целта си.

Корал се засмя тихо.

— А каква е другата възможност? Да бъда затворена тук?

— Чувствай се по-скоро като моя гостенка. Аз ще се погрижа за всички удобства. Не крия, че така ще спечеля преимущество пред своя съперник. Но ти трябва да избереш един от нас, в противен случай все някой ще те отвлече насила.

Погледнах към Корал, която поклати леко глава.

— Това ли е всичко?

Преди да му отговори, тя се приближи до мен, сложи ръка на рамото ми и каза:

— Измъкни ме оттук.

— Сам чу нейното желание — отбелязах аз. — Тръгваме заедно.

— Ще забавя още малко удовлетворяването на желанието ти.

— Защо? — попитах.

— Помисли си. Изборът между мен и Логрус не е въпрос на политика. Това не е като да избереш между двама души или между две длъжности, които ти се предлагат. Аз и моят съперник представляваме двата основни принципа, на които се крепи мирозданието. Във всеки език, в повечето науки дори има поне по едно съществително или прилагателно, свързано с нас, но в общи линии ние сме символи на Реда и Хаос, на Аполониевото и Дионисиевото начало, ако щеш, на логиката и чувствата, на разума и лудостта, на хармонията и шума. Колкото и противоположни да изглеждаме, никой от нас не желае да унищожи другия напълно. Всеки от нас следва свой собствен път, но без другия този път ще се превърне в задънена улица. Всеки от нас съзнава това. Играта, в която участваме от самото начало, е нещо далеч по-неуловимо — може би дори напълно неразбираемо — факт, който би могъл да бъде оценен единствено от естетическа гледна точка.

Сега, за пръв път от векове насам, аз успях да спечеля известно предимство. Вече съм в състояние да превърна в реалност мечтата на историците и да сложа навред сред Сенките началото на истинския Златен век на цивилизацията и културата — ера, която няма да бъде забравена никога. Ако Логрус бе успял да наруши баланса в своя полза, резултатът щеше да е период, сравним единствено с ледниковия. Когато говоря за вас като за ключови фигури в играта, това не означава, че ви възприемам като пионки. Защото в тези размирни времена Рубинът и един-единствен крал биха могли да разтърсят Вселената. Останете на моя страна и аз ви обещавам, че ще възцаря Златния век, за който споменах, а вие ще можете да го изживеете. Тръгнете си оттук и животът ви ще поеме в обратната посока. Мрак и безредие ще залеят всички светове. Кое предпочитате?

Люк се усмихна.

— Имам известен опит в търговските похвати — каза той. — Сведи избора на клиента си до възможния минимум и го накарай да си помисли, че всичко зависи от него.

Корал стисна рамото ми.

— Тръгваме си — казах аз.

— Добре тогава — каза Знакът. — Назови ми мястото и аз ще прехвърля всички ви там.

— Не всички — обади се неочаквано Люк. — Само тях.

— Не разбирам. Ами ти?

Той измъкна отнякъде кинжал и сряза с него китката си. После се приближи, застана до мен и протегна ръката си над Лабиринта.

— Ако тръгнем заедно, може да пристигнат само трима от нас — каза той. — Затова ще остана тук да ти правя компания, докато прехвърлиш приятелите ми.

— Как ще разбереш дали са пристигнали невредими?

— Добър въпрос — съгласи се Люк. — Мърл, Картите ти са в теб, нали?

— Да.

Извадих колодата си и му я показах.

— Все още имаш и една от моите, нали?

— Беше там, когато ги използвах за последен път.

— Тогава я извади, за да ти е подръка. Обмисли следващия си ход преди да тръгнеш оттук. Поддържай връзка с мен, докато успееш.

— Ами ти, Люк? Не можеш да останеш тук вечно. Рано или късно…

— Намират ли ти се още от онези странни Карти?

— Кои Карти имаш предвид?

— Онези, които беше кръстил Козовете на Съдбата.

Разтворих колодата. Бяха почти отгоре.

— Да — казах. — Красива изработка. Не ми се щеше да ги изхвърлям.

— Сериозно ли мислиш така?

— Аха. Събери ми такава колекция и се наемам да ти уредя изложба в Амбър.

— Не се майтапиш, нали? Не го казваш само защото…

Знакът на Лабиринта тихо изхъмка.

— Критик ми се извъдил — отбеляза Люк. — Добре. Отдели Козовете на Съдбата.

Направих го.

— Разбъркай ги малко. Дръж ги с лицето надолу, моля те.

— Дадено.

— Сега ги разтвори във ветрило.

Той се наведе и изтегли една от Картите.

— Готово — каза после. — Аз съм на линия. Приготви се и му кажи къде да ви прехвърли. И поддържай връзката. Хей, Лабиринт, и аз искам чай с лед.

До десния му крак се появи изпотена чаша. Люк се наведе, вдигна я и отпи.

— Мерси.

— Люк — каза Найда, — не разбирам какво си намислил. Какво ще стане е теб?

— Нищо особено — отвърна й той. — Не плачи за мен, демонче. Пак ще се видим.

Той ме погледна и дясната му вежда подскочи закачливо.

— Прати ни в Джидраш — казах аз. — В Кашфа, на площада между двореца и църквата.

Стигнах Картата на Люк в потната си ръка, близо до жужащото Колелце. Усетих как повърхността й охладня, точно когато Люк каза: „Чу го добре“.

Светът се замъгли, после се проясни отново и ние изникнахме насред площада в Джидраш. В Кашфа беше хладно и ветровито утро. Вгледах се в Люк през неговата Карта. После започнах да отварям каналите на Колелцето един по един.

— Далт, мога да те оставя тук — казах. — Теб също, Найда.

— Не — заяви мъжагата, а Найда възкликна:

— Я стига!

— Сега и двамата сте вън от опасност — обясних аз. — Нито една от страните не иска нищо от вас. Но ние с Корал трябва да се скрием на някое сигурно място.

— Ти пък си в центъра на събитията — каза Найда. — Мога да помогна на Люк, докато съм с теб. И аз идвам.

— Взе ми думите от устата — промърмори Далт. — Аз също съм адски задължен на Люк.

— Добре — казах аз. — Хей, Люк! Чу ли?

— Да — обади се той. — Значи действай по задачите си. Мамка му! Разлях…

И Картата му почерня.

Не изчаках да допърхат ангелите на отмъщението, нито да ни връхлетят огнени езици или кълбовидни мълнии. Просто измъкнах всички на мига.

Проснах се на зелената трева под голямото дърво. Мъглата се носеше на парцали. До мен проблясваше Лабиринтът на татко. Джърт бе седнал с кръстосани крака върху капака на колата. Върху коленете му лежеше неговият меч. Щом ни видя, Джърт скочи. Коруин не се виждаше никъде.

— Какво става? — попита Джърт.

— Разбит съм, разпердушинен, смачкан. Ще лежа тук ще се блещя в мъглата, докато мозъкът ми изветрее — казах аз. — Запознай се с Корал, Найда и Далт. Разкажете си взаимно историите си. Не ме будете до края на света, освен ако специалните ефекти не са наистина изключителни.

И аз се заех да удържа на думите си на фона на отплуващия в далечината китарен звън и тихия глас на Сара Кей. Тревата беше прекрасно мека. Мъглата проникна в мозъка ми. Падна здрач.

И тогава, и тогава… И тогава значи…

Вървя. Вървя, или по-скоро почти се нося през онзи супермаркет, в Калифорния, от който пазарувах така често. Групички хлапетии, двойки с деца, жени с пакети. Разминавам се с тях, а думите им се губят сред звуците на леещата се от радиоточките музика. Пъстри опаковки. Обещаващи етикети и миризми.

Вървя. Прекосявам щанда за напитки, после този с обувките, а след него и сладкарския щанд…

Тесен коридор вляво. Никога преди не съм го забелязвал. Трябва да свия по него…

Странно, по пода е разстлан килим. от двете му страни се проточва шпалир от високи свещници и канделабри, покачени на продълговати ракли. Стените проблясват…

Обръщам се.

Зад мен няма нищо. Суперът е изчезнал. В тази посока коридорът завършва със стена. Върху нея е окачен малък гоблен, от който ме гледат девет фигури. Свивам рамене и се завъртам обратно.

— Все пак нещо липсва в заклинанието ти, чичо — отбелязах. — После ще трябва да го пооправим.

Вървя. Тихо е. Напред. Натам, където проблясват огледалата. Идвал съм тук преди доста време, си помислям, макар че разположението на огледалата, осъзнавам изведнъж, е различно от това в Амбър. Ето го и спомена, изхвърлен сред бунището на паметта ми: много по-младият Мерлин преминава сам по коридора.

Осъзнавам, че ако се допра до този спомен, това ще ми коства загуба на самоконтрола. Оставям неохотно образа да отплува и се обръщам към малкото овално огледало вляво.

Усмихвам се. Отражението ми също. Изплезвам се и то ми отвръща със същия поздрав.

Продължавам напред. След няколко крачки осъзнавам, че от огледалото ме е гледало моето демонско лице, макар че бях застанал срещу него в човешкия си облик.

Вдясно от мен някой се прокашля тихо. Обръщам се натам, за да видя образа на брат си Мандор в огледало с формата на ромб, обрамчено в черно.

— Скъпо момче — започва той, — кралят е мъртъв. Да пребъде августейшата ти персона, веднага щом се възкачиш на престола. Добре ще е да побързаш, защото иначе ще закъснееш за коронацията си на Площада в Края на Света, независимо от това дали невестата на Рубина ще дойде с теб, или не.

— Имаме си проблеми — казвам аз.

— Не си струва да се захващаш е тях точно сега. Твоето присъствие в Хаос е много по-важно.

— Най-важни са моите приятели.

Мимолетна усмивка докосва устните му.

— Така ще можещ да ги защитиш най-добре. Освен това ще се справиш с враговете си веднъж и завинаги.

— Ще се върна — отвръщам му аз. — Скоро. Но не за да получа короната.

— Както решиш, Мерлин. Но се върни на всяка цена.

— Нищо не обещавам.

Той се смее. Огледалото му потъмнява.

Отвръщам поглед от него. Продължавам напред.

Отново смях. Този път отляво. Смее се майка ми.

Тя ме гледа от огледало с дървена рамка, украсена със сложна плетеница от цветя. Ако се съди по лицето й, добре се забавлява.

— Търси го в Кладенеца! — казва тя. — Търси го в Кладенеца!

Подминавам я, а смехът й ме преследва.

— Сссст!

Вдясно. Дълго тясно огледало със зелена рамка.

— Госссподарю, Мерлин. Търссих дяволссската сссветлинка, но не я открих.

— Благодаря ти, Глейт. Потърси го пак, моля те.

— Добре. Трябва да ссседнем някоя вечер на топло мессстенце, да пийнем мляко и да ссси поговорим за доброто ссстаро време.

— Би било чудесно. Да, трябва. Ако не ни схруска нещо по-голямо.

— Сссссс!

Дали пък това не е смях?

— Добър улов, Глейт.

— Да. Ссст!

…Отново напред. Вървя.

— Сине на Амбър. Приносителю на Колелцето.

Гласът идва от една сумрачна ниша вляво от мен. Спирам и поглеждам натам. Рамката е бяла, стъклото сивкаво. Мъжът в огледалото ми е непознат. Горните две копчета на ризата му са разкопчани. Върху нея е облякъл кафява кожена жилетка. Косата му е тъмноруса, а очите му като че ли са зелени.

— Да?

— Колелцето е било скрито в Амбър — казва той, — за да го откриеш. То притежава огромна сила. В него са вплетени и няколко заклинания, които ще накарат неговия приносител да постъпи по определен начин в определени ситуации.

— Подозирах, че е така — отвръщам му аз. — Какво по-конкретно ще се опита да ме принуди да направя?

— Тъй като някога го е носил Суейвил, кралят на Хаос, то ще тласне избрания престолонаследник да се възкачи на трона, да се държи по определен начин, така че действията му да бъдат предугадени лесно от някои личности.

— За кого става въпрос?

— За жената, която се смееше и викаше „Търси го в Кладенеца“. За мъжа в черно, който жадува твоето завръщане.

— Дара и Мандор. Те ли са вплели заклинанията в пръстена?

— Именно. А мъжът го скри така, че да успееш да го намериш.

— Никак не ми се иска да се отказвам от Колелцето точно сега — казвам аз. — То ми върши чудесна работа. Няма ли някакъв начин да се отстранят тези заклинания?

— Разбира се. Но това не те засяга.

— Как така?

— Пръстенът, който носиш, не е онзи, за който говорим.

— Не разбирам.

— Не се бой, ще разбереш.

— Кой си ти?

— Името ми е Делуин и ние може би няма се срещнем никога, освен ако не бъдат освободени някои древни сили.

Той вдига ръката си и аз виждам на пръста му копие на Колелцето.

— Допри пръстена си до моя — заповядва ми той. — След това ще можеш да му заповядаш да те прехвърли при мен.

Вдигам пръстена си и го насочвам към огледалото. В следващия миг двата пръстена сякаш се докосват, блесва мълния и Делуин вече го няма в рамката.

Отпускам ръката си. Продължавам нататък. После, без да съзнавам защо, спирам пред една ракла и отварям чекмеджето й.

Зяпвам учудено. В чекмеджето е вместен умален модел на параклиса на баща ми — малки цветни колони, няколко миниатюрни запалени свещички и дори един кукленски Грейсуондир върху мъничкия олтар.

— Отговорът е пред теб, скъпи приятелю — изрича един гърлен глас, който познавам, макар да ми е непознат.

Вдигам поглед към оградено в теменужена рамка огледало, което едва сега забелязвам над раклата. Дамата в него има гарвановочерна коса и толкова тъмни очи, че не мога да различа зениците в тях. Поразителната белота на кожата й е подчертана допълнително от розовия грим и розовото червило по устните й. Тези очи…

— Ранда!

— Значи ме помниш! Наистина ме помниш!

— Помня и нашите игри в мавзолея — казвам аз. — Станала си истинска красавица. Мислих си за теб наскоро.

— Аз пък усетих докосването на погледа ти, докато спях, Мерлин. Съжалявам, че се разделихме така, но моите родители…

— Разбирам те. Помислили са ме за демон или вампир.

— Да. — Тя протяга ръка през огледалото, хваща дланта ми и я притегля към себе си. После докосва устните си до пръстите ми. Устните й са студени. — Те предпочитаха да се запозная със синовете и дъщерите на хората, а не с някой от нашия собствен вид.

Усмивката разкрива издължените й зъби. Когато беше дете, те още не се забелязваха.

— Богове! Приличаш на истински човек! — казва тя. — Ела ми някой ден на гости в Дивата гора.

Изведнъж се навеждам напред и устните ни докосват двете страни на огледалото. Каквато и да е тя, някога сме били приятели.

— Отговорът — повтаря тя — лежи пред теб. Ела ми на гости!

Огледалото почервенява и тя изчезва. Параклисът в чекмеджето си е все същият. Затварям чекмеджето и се обръщам към пътеката.

Вървя. Огледала вляво. Огледала вдясно. До едно отразяват моя образ.

После…

— Я виж ти. Племеннико, струваш ми се объркан.

— Както обикновено.

— Не приемай думите ми като обвинение.

Очите му са насмешливи и мъдри, косата му — червена като на сестра му Файона или като на брат му Бранд. Или пък като на Люк, по същата причина.

— Блийс, какво става, по дяволите?

— Нося ти остатъка от посланието на Делуин — казва той, бръква в джоба си и изважда нещо от него. — Ето.

Пресягам се към огледалото и вземам предмета. Ново Колелце, точно като това, което нося на пръста си.

— Това е пръстенът, за който говореше Делуин. В никакъв случай не трябва да го носиш.

Оглеждам няколко мига новото Колелце и питам:

— А какво да правя с него?

— Прибери го в джоба си. Може би ситуацията сама ще ти подскаже как да го използваш.

— Как се добра до него?

— Смених го с този, който носиш сега, след като Мандор го скри.

— Колко всъщност са тези пръстени?

— Девет — отвръща той.

— Предполагам, че знаеш всичко за тях.

— Предостатъчно.

— Нищо чудно. Обаче не знаеш къде е баща ми, нали?

— Не знам. Но ти знаеш. Твоята приятелка със слабост към човешката кръв ти го каза.

— Гатанки — казвам аз.

— Винаги са за предпочитане пред мълчанието — отговаря ми Блийс.

После изчезва и аз продължавам напред. След известно време изчезва и коридорът.

Нося се. Мрак. Блаженство. Толкова е приятно…

Един светъл лъч се промъкна през процепа на клепачите ми. Затворих ги отново. Проехтя гръм и светлина та си проби отново път.

Тъмни линии в кафяво, назъбени планински хребети папратови горички…

След малко съзнанието ми се пробуди окончателно за да отчете фактите от реалността. Оказа се, че лежа на една страна, загледан в неравната почва между два корена на дървото, осеяна с тревни туфи.

…Продължих да се взирам. Последва ново ярко припламване и почти незабавно — гръмотевица. Земята като че ли потрепери. Чух как първите едри капки изтрополяха по листата на дървото и капаните на колата. Погледът ми беше все така съсредоточен върху най-широката пукнатина, която пресичаше умаления ми пейзаж.

…И внезапно осъзнах, че знам.

Беше изтръпналото познание на пробуждането. Източниците не емоцията все още дремеха. Чух в далечината няколко познати гласа да водят тих разговор. Чуваше се и потракването на прибори по порцеланови съдове. След малко ще се събуди и стомахът ми, си казах, и тогава ще се присъединя към тях. За момента просто ми беше невероятно приятно да си лежа така, увит в наметалото си, да слушам дъжда и да зная…

Върнах се при своя микросвят и неговия тъмен каньон…

Земята се разтърси отново, този път без помощта на мълния или гръм. Продължи да потръпва. Подразних се, защото това накара моите близки и приятели да повишат разтревожено гласове. Да не говорим, че леките трусове разбудиха позабравения ми калифорнийски рефлекс, при това в момент, когато ми се искаше просто да си полежа и да се понаслаждавам на новопридобитото си познание.

— Мерлин, буден ли си?

— Да — казах аз, надигнах се рязко, седнах, разтърках очи и прекарах ръка през косата си.

Оказа се, че мъжът, който току-що бе разтърсил рамото ми, е коленичилият до мен дух на баща ми.

— Изглежда, си имаме проблем — каза той, — който може да ни докара на главата сериозни последици.

Застаналият зад него Джърт кимна на няколко пъти. Земята се разтърси отново, около нас нападаха клонки и листа, камъчетата затанцуваха, вдигна се прах и мъглата се раздвижи. Чух звън на счупен порцелан откъм тежката червено-бяла покривка, около която се хранеха Люк, Далт, Корал и Найда.

Разгърнах наметалото си и се изправих. Някой бе смъкнал ботушите ми, докато бях спал. Обух ги отново. Последва нов трус, аз залитнах и се опрях на дървото, за да не падна.

— Това да е проблемът? — попитах. — Или нещо по-сериозно?

Коруин ме изгледа учудено. После каза:

— Когато създавах Лабиринта, нямаше откъде да знам, че това място си има и своите недостатъци. Нямах и представа, че може да се стигне до нещо подобно. Ако тези трусове отворят пукнатини в Лабиринта, с нас е свършено. Разбрах, че пръстенът, който носиш, е свързан с могъщи източници на енергия. Има ли някакъв начин, по който би могъл да спреш земетресението?

— Не знам — отвърнах. — Никога не съм опитвал нещо подобно.

— Опитай, при това по-бързо, става ли?

Създанието ми бездруго вече обикаляше по кръга, обединяващ нишките, за да ги съживи стъпка по стъпка. Свързах се с една от нишките, където жизнената енергия беше най-наситена, и изпълних с нея тялото и духа си. Моторът ми се прокашля на няколко пъти, но след това запали успешно и бързо достигна устойчив ритъм. После една от нишките на Колелцето се впи в земята.

Пресягах се дълго чрез нея, търсейки някаква форма на контакт с онова, което бих могъл да открия долу.

…Тръгвам по пясъка и нагазвам във водата на океана. Вълните гъделичкат първо корема ми, после гърдите. Усещам каменистото дъно под краката си, кичурите на водораслите… От време навреме някой от камъните по дъното се завърта, понася се, удря се в друг камък, приплъзва се… Не мога да видя дъното, но въпреки това виждам толкова ясно камъните, водораслите, техните движения, сякаш водата е осветена от ярки прожектори.

Напипвам, напипвам пътя си надолу през пластовете, върхът на пръста ми пресича скалистата повърхност, тъй както падащата звезда прекосява нощното небе, проучва налягането, изостатичните целувки на планините, милувките на минералите, техните най-закътани тайни…

Приплъзване! Скалата се понася надолу. Тялото ми я следва…

Гмуркам се след понеслия се към дълбините пасаж. Втурвам се с все сила, изливайки енергия пред себе си, разчупвайки преградите, пробивайки си път напред, все по-напред… Плъзгам се. Разбивам една каменна стена, после още една. И още една. Не бях убеден, че това е начинът да спра земетресението, но за друг не се сещах, затова трябваше да опитам. Хайде! По дяволите! Хайде! Свързах се с още два от каналите на Колелцето. После с трети. С четвърти…

Последва лека вибрация. Отворих още един канал. В моята мисловна метафора камъните по морското дъно започнаха да застиват по местата си. След няколко мига вибрацията утихна.

Върнах се при мястото, където бях усетил приплъзването за пръв път. То бе утихнало, макар все още да беше недостатъчно стабилно. Опипах го внимателно. Докоснах новия вектор. Последвах го. Последвах го към точката, където се бе зародило налягането. Не. Тази точка се оказа всъщност преплитане на цял куп нови вектори.

Ето отново. Ново сливане. Проучвам го. Може би ще ми е необходима цяла вечност, за да „картографирам“ всички разклонения. Стоп кадър. Опростявам проблема. Забравям за всичко отвъд третото сливане. Проучвам ги едно по едно. Има няколко възела. Добре. Ето че цяла плоскост е овладяна. Още по-добре.

Опитвам нов скок. Не става. Картината е прекалено сложна. Зарязвам третото сливане.

Да.

Основните линии са очертани. Новите вектори достигат почти до плочата. Погълнатото напрежение надвишава изтичащото. Защо? Допълнителна опорна точка в близост до втория сектор пренасочване на разрушителните сили на равнината.

— Мерлин? Добре ли си?

— Оставете ме на мира — чувам гласа си някъде встрани.

Проникване, включване на нов източник, напипване, движение…

Нима виждам Логрус пред себе си?

Отварям още три канала. Фокусирам ги в този участък и започвам да ги загрявам.

След малко скалите започват да се пропукват и накрая направо се разтапят. Новосътворената от мен магма се стича по процепите на дефектите. Празнината в основата на първичния трус е запълнена.

Назад.

Изтеглям нишките си, изключвам Колелцето.

— Какво направи? — ме попита духът на Коруин.

— Намерих мястото, където Логрус беше раздвижил подземните пластове — казах аз. — Сега празнината е запълнена и движението замря.

— Значи успя да го спреш?

— Поне засега. Не знам какви са истинските възможности на Логрус, но ако иска да опита отново, ще трябва първо да потърси нов подходящ маршрут, за достигне до това място. После ще трябва да го проучи внимателно. Ако Лабиринтът си отваря очите на четири, това би могло да забави значително Знака на Хаоса.

— Значи поне си ни спечелил малко време — каза баща ми. — Освен ако междувременно не ни атакува Лабиринтът на Амбър.

— И това не е изключено — съгласих се аз.

— Но очевидно рискът си струва.

— Да — казах. — Освен това е време да им създадем допълнителни грижи.

— Какви например?

Погледнах духа на баща си. Пазителя на този Лабиринт.

— Знам къде се намира истинският Коруин и смятам да го освободя.

Проблесна мълния. Неочакван порив на вятъра подгони листата и раздвижи мъглата.

— Трябва да дойда с теб — каза духът.

— Защо?

— Да речем, че съм заинтересован пряко от освобождаването му.

— Добре тогава.

Гръм разкъса въздуха. Мъглата бе атакувана от нов щурм на вятъра.

Джърт се приближи към нас.

— Мисля, че се започна — каза той.

— Кое? — попитах аз.

— Дуелът на Силите. Дълго време Лабиринтът имаше превес, но след като Люк го повреди, а ти измъкна Невестата на Рубина, мощта му намаля така, както не бе намалявала от векове насам, и това почти го изравни с Логрус. Затова Знакът на Хаоса е решил да премине в атака, като преди това се е спрял, колкото да се опита да повреди този Лабиринт.

— Освен ако не се окаже, че Логрус само ни е изпитвал, а това е най-обикновена буря.

При последните ми думи заваля лек дъждец.

— Дойдох тук, защото си мислех, че нито един от двата Знака няма да се захване с новия Лабиринт, докато не приключи с по-стария си съперник — продължи Джърт.

— Предположението ти може би все още важи — отвърнах му аз.

— Иска ми се поне веднъж да застана на страната на победителите — заяви той. — Не знам дали ми пука особено, кое е правилно и кое не е. Всичко е въпрос на гледна точка. Просто искам да вляза в залата заедно с героите. Ти как мислиш, Мърл? Какво смяташ да правиш, оттук нататък?

— Двамата с Коруин тръгваме към Хаос, за да освободим баща ми — казах аз. — После ще решим каквото има да решаваме и ще доживеем щастливо до дълбоки старини. Нали знаеш как е в приказките.

Джърт поклати глава.

— Така и не успях да разбера дали си глупак, или си най-невероятният късметлия, когото съм срещал. Всеки път, когато решавах, че си глупак, това ми костваше по нещо. — Той погледна потъмнялото небе и избърса дъждовните капки по челото си. — Да пукна, ако знам как би трябвало да постъпя сега. Все пак ти все още можеш да станеш крал на Хаос.

— Не — казах аз.

— Освен това си на „ти“ със Силите.

— Дори да си прав, аз поне не знам на какво дължа тази привилегия.

— Няма значение — изпъшка Джърт. — С теб съм.

Отидох при останалите и прегърнах Корал.

— Трябва да се върна в Хаос — казах. — Пазете Лабиринта. Ние ще се върнем.

Небето се освети от три бляскави светкавици. Вятърът разтърсваше клоните на дървото.

Обърнах се и създадох врата във въздуха. Двамата с духа на Коруин прекрачихме през нея.