Принц на Хаоса

ГЛАВА 4

Понякога се случва човек да чуе нещо съвсем необичайно, което най-неочаквано да се окаже верният отговор, който му се е изплъзвал толкова дълго. Тогава странната фраза продължава да кънти в главата му като повторена от ехо. Тя като че ли е била през цялото време в съзнанието му, но той така и не си е направил труда да се добере до нея. Най-вероятно след думите на Мандор съм се задавил и съм успял само да смотолевя нещо като „Абсурд!“ Но въпреки това вече усещах, че това не е просто предположение, че в него има нещо много логично и вярно, нещо, което дава смисъл на всички невероятни премеждия, които ми се бяха струпали на главата.

Отпих голяма, бавна глътка кафе и казах:

— Наистина ли?

Усетих, че се усмихвам. Мандор изучаваше изражението ми.

— Да не си се замесил напълно съзнателно във всичко това?

Вдигнах чашата си и пийнах още една глътка. Тъкмо се канех да кажа „Не, разбира се, че не“, когато си спомних как баща ми бе накарал Флора да му даде жизненоважната информация, която му е била необходима след дългата амнезия. Тогава ме бе поразила не толкова неговата находчивост, колкото фактът, че недоверието му към останалите членове на семейството бе успяло да се запази въпреки белите полета в паметта му като безусловен рефлекс. Но тъй като не бях минал през толкова семейни превратности като Коруин, аз усещах липсата на подобен импулс. Двамата с Мандор винаги сме се разбирали доста добре, макар той да е с няколко века по-възрастен и вкусовете ни в някои области да се различават значително. Но най-неочаквано — вероятно, защото обсъждахме толкова хлъзгава и сложна материя — в мен се обади онзи тих вътрешен глас, който обикновено приемаме за своето по-цинично, но и по-мъдро аз. „И защо не? Тъкмо ще се поупражняваш, мой човек.“ Затова, докато оставях чашата на масичката, реших да опитам, просто от любопитство, за да видя как ще тръгне разговорът.

— Не знам дали и двамата мислим за едно и също нещо — казах. — Защо не ми разкажеш набързо за мителшпила — а защо не и за дебюта — на партията, която според теб се е устремила към своята развръзка?

— И Лабиринтът, и Логрус имат свой собствен разум — започна Мандор. — И двамата с теб получихме достатъчно доказателства за това. Дали са просто творения на Еднорога и Змията, или пък притежават относителна независимост, е без особено значение. И в двата случая става въпрос за свръхчовешка интелигентност, подплатена с неизмерима мощ. Кой точно се е появил пръв е само поредната безсмислена геологическа дилема. Интересува ни само настоящата ситуация, която ни засяга пряко.

Кимнах.

— Преценката ти е съвсем реална.

— Силите, които те представят, са били противопоставени от незапомнени времена, но векове наред балансът между тях е бил поддържан стриктно — продължи той. — Двата Знака са си нанасяли от време на време незначителни поражения в опита си да наложат своята власт на цялата Вселена. Но като цяло равният резултат се е запазвал. И Оберон, и Суейвил са били техни представители между хората дълго време, а пряката връзка е била осъществявана съответно от Дуоркин и Сухай.

— Е, и? — обадих се аз, докато Мандор отпиваше от сока си.

— Мисля, че Дуоркин се е приближил твърде много до Лабиринта и е бил манипулиран. Той естествено е бил достатъчно мъдър, за да усети това и да опита да се измъкне. Това е причинило неговата лудост, а оттам и не по-малкото увреждане на Лабиринта поради тясната връзка между тях. Това вероятно е накарало Лабиринта да остави Дуоркин на мира, за да не предизвика нова травма, която да навреди и на него. Все пак увреждането е било вече налице и така Логрус успял да спечели малка преднина. Това му позволило да проникне във владенията на Реда по времето, когато принц Бранд се бил захванал с експерименти, чрез които се надявал да усъвършенства способностите си. Мисля, тогава съзнанието на принца е било твърде уязвимо и Логрус се е възползвал от това.

— Доста предположения се натрупаха — отбелязах аз.

— Не забравяй за рязката промяна, настъпила у Бранд. Като се прибави и неговата цел — да унищожи Реда и да възцари Хаоса над цялата Вселена, всичко ще ти прозвучи много по-аргументирано.

— Слушам те.

— На един определен етап Лабиринтът установил — или пък е било така от самото начало — способността си да създава „духове“, мимолетни копия на своите адепти. Идеята е наистина впечатляваща. Бях адски заинтересован, когато научих за това. Прикрепих тези факти към тезата си, че Лабиринтът и Логрус са способни да променят хода на събитията. Чудя се дали пък ролята на баща ти не е била просто да спре Бранд?

— Нещо не те разбрах — казах аз. — За каква „роля“ става въпрос?

— Имам чувството, че той е бил истинският избор на Лабиринта за нов крал на Амбър. Още повече, че той вероятно е бил лесен за манипулиране, тъй като това е отговаряло на неговата собствена цел. Замислих се за неочакваното му възстановяване в клиниката на Сянката Земя, както и за странните обстоятелства около инцидента, който го е пратил там. Благодарение на различните времеви потоци Бранд е могъл да бъде едновременно на две места — в своя затвор и край езерото, следящ пътя през мерника на пушката си. Жалко, че той вече не е между живите, за да можем да поговорим с него.

— Нови предположения — подхвърлих аз и сдъвках и последната хапка от омлета си. — Но въпреки това ми е доста интересно. Моля те, продължи.

— Междувременно баща ти размислил за трона. Но той все още е бил избраник на Амбър. Амбър спечели войната. Лабиринтът беше поправен, а балансът между Силите — възстановен. Рандъм е бил следващият избор за монарх — подходящ продължител на предишната линия, — предложен този път от Еднорога, а не избран според Кодекса на приемствеността, с който се съобразяват амбъритите.

— Никога не съм гледал на събитията от този ъгъл.

— Но преди това твоят баща — несъзнателно, според мен — успял отново да наклони везните. Боейки се, че Оберон няма да успее да възстанови Първичния Лабиринт, той създал нов. Но страховете му се оказали напразни. Така Знаците на Реда станали два, вместо един. Все пак новият Лабиринт имал своя независима структура, затова неговата поява не увеличила директно мощта на първия Лабиринт. Той само неутрализирал част от проявите на Логрус.

— Това ли е заключението, до което стигна след като двамата с Файона проучихте въпроса?

Мандор кимна бавно и пийна от сока си.

— Оттам и зачестилите Бури на Сенките, което пък ни връща в настоящия момент.

— Да, настоящият момент — казах аз и си долях кафе. — Който, както вече отбелязахме, става все по-интригуващ и по-интригуващ.

— Именно. Твоята история за момичето Корал, което поискало от Лабиринта да я изпрати на най-подходящото място, се оказа доста многозначителна. Как реагирал Лабиринтът? Изпратил я в друг Лабиринт сред Сенките и изгасил осветлението, за да се наложи след това ти да я спасиш, като между другото възстановиш неговото непълно отражение. След като си го възстановил, то е престанало да бъде само отражение, а се е превърнало в нова версия на Първичния Лабиринт, която той е погълнал. Заедно с нея вероятно е била погълната и цялата Сянка, което е увеличило допълнително силата на Лабиринта. Предимството пред Логрус нараснало още повече. Знакът на Хаоса е бил принуден да потърси сериозен ход в своя полза, за да възстанови баланса. Точно затова се е решил на риска да проникне дълбоко във владенията на Реда и да направи отчаян опит да си възвърне Окото на Змията. Но и тази авантюра завърши безуспешно, тъй като в решаващия миг се намеси онзи странен обект, който ти наричаш Дяволски Чекрък. И така везните все още са наклонени в полза на Лабиринта, което пък води до тази нездрава атмосфера.

— Нездрава за Логрус.

— За всички, бих казал. Докато балансът не бъде възстановен, Силите ще бъдат в непрекъснат конфликт, а сред Сенките и в двете кралства ще цари бъркотия.

— Значи трябва да се направи нещо в полза на Логрус?

— Това го знаеш отдавна.

— Да речем, че го знам.

— Логрус е общувал пряко с теб, нали?

Припомних си за онази нощ в параклиса между Сенките, когато бях изправен пред избора между Змията и Еднорога, между Логрус и Лабиринта. Но тъй като тогава се почувствах насилен да взема решение, аз отказах да го сторя.

— Да, така е.

— Искал е ти да станеш негов избраник?

— Май че да — казах аз.

— И?…

— И ето докъде я докарахме — отвърнах.

— Логрус спомена ли нещо, което да подкрепи теорията ми?

Замислих се за пътуването си сред Сенките, когато ме преследваха ту духове на Лабиринта, ту на Логрус, ту едновременно и от двата сорта.

— Имаше нещо такова.

Но през цялото време, аз безспорно бях служил — макар и неволно — на Лабиринта.

— Готов ли си да осъществиш неговите замисли за доброто на Хаос?

— Готов съм да потърся разрешение, което да удовлетвори всички — казах аз.

Мандор се усмихна.

— Това само уточнение ли беше, или по-скоро утвърдителен отговор?

— По-скоро проява на добра воля.

— Това, че Логрус е избрал именно теб, едва ли е случайно.

— Най-вероятно.

— Напълно излишно е да ти припомням, че ако се изкачиш на трона, това ще заздрави неимоверно позициите на рода Сауал.

— И на мен ми хрумна нещо подобно.

— Преди това естествено ще трябва да заявиш своята безпрекословна лоялност към едно от двете кралства — Амбър или Хаос.

— Нима очакваш нова война?

— Не, разбира се, че не. На каквото и да направиш в полза на Логрус, това ще предизвика Лабиринта да подтикне Амбър към ответни действия. Това едва ли ще доведе до война, но до отмъщение — почти сигурно.

— Моля те, бъди малко по-конкретен!

— Засега мога да говоря само в най-общ план. Опитвам се да ти помогна да си изградиш подходяща стратегия.

Кимнах.

— И след като сме тръгнали да говорим в най-общ план, аз просто ще ти повторя предишния си отговор: готов съм да потърся разрешение…

— Добре — каза Мандор, — Дотук всичко между нас е ясно. В случай че се озовеш на трона, ти ще се стремиш към онова, към което се стремим и ние…

— Ние? — прекъснах го аз.

— Родът Сауал, разбира се. Но ти едва ли ще съгласиш някой да ти диктува подробностите.

— Добре казано.

— Естествено не трябва да забравяме, че боравим само с предположения. Има още двама други претенденти за короната, чиито позиции засега са по-силни от твоята.

— Струва ли си тогава да продължаваме да гадаем?

— Но ако въпреки това родът Сауал успее да те възкачи на трона, признаваш ли, че ще му бъдеш задължен за това?

— Братко — казах аз, — родът Сауал в най-общ план си ти и никой друг. Тъй че, ако искаш съгласието ми, за да се заемеш с отстраняването на Тмер и Тъбъл, по-добре забрави за това. Изобщо не съм се засилил чак толкова да ставам владетел на Хаос.

— Твоето желание не е решаващо в случая. Няма защо да се дърпаш като попарен. Знаеш, че никога не сме се разбирали твърде добре с Джезби, а и Чаникът винаги са минавали за размирници.

— Не съм се дърпал — казах аз. — Досега не съм казвал, че искам се включа в играта. Пък и честно казано, си мисля, че Тмер или Тъбъл биха свършили по-добра работа.

— Но те не са белязани от Логрус.

— А ако аз съм, би трябвало да се справя и сам, нали така?

— Братко, между неговия, изграден от принципи свят и нашия, сътворен от плът, камък и стомана, има огромна пропаст.

— Ами ако аз си имам свои собствени планове, които не се покриват с твоите?

— А те са?…

— Говорим по принцип, забрави ли?

— Голям твърдоглавец си, Мерлин. Ти имаш дълг към рода Сауал, както и към Хаос и Логрус.

— Никога не съм бягал от дълга си, Мандор.

— Ако разполагаш с план и той се окаже добър, ние ще ти помогнем да го осъществиш. Какво си намислил?

— Засега не се нуждая от помощ — казах аз, — но ще запомня думите ти.

— От какво се нуждаещ тогава?

— От информация.

— Питай. Аз знам доста неща.

— Добре. Какво можеш да ми кажеш за роднините на майка ми по майчина линия — рода Хендрейк?

Мандор прехапа устната си.

— Те са професионални воини — каза той. — Нали знаеш, че непрекъснато участват в някоя война на Сенките. Умират си да воюват. След смъртта на генерал Ларсус начело на рода застана Белиса Майноби. Хм… — Последва кратка пауза. — Да не би да ме питаш заради тяхната доста странна фикс-идея, засягаща Амбър?

— Амбър? Какво искаш да кажеш?

— Спомням си, че когато преди време посетих имението Хендрейк, попаднах случайно на малка стая, нещо като параклис. В една ниша в стената бе окачен портрет на генерал Бенедикт в пълно бойно снаряжение. Пред нишата имаше нещо като олтар с няколко оръжия, по които горяха свещи. И портретът на майка ти беше там.

— Наистина ли? — възкликнах аз. — Интересно дали Бенедикт знае за това. Дара казала веднъж на баща ми, че е дъщеря на Бенедикт. По-късно той решил, че това е пълна измислица… Мислиш ли, че хора като тях биха пожелали да отмъстят на баща ми?

— За какво?

— Нали Коруин е убил Борел Хендрейк по време на Битката за Лабиринта.

— Те гледат философски на подобни неща.

— Всъщност от неговия разказ останах с впечатлението, че двубоят не е минал съвсем по правилата, макар че не вярвам да е имало някакви свидетели.

— Тогава просто не разравяй отново жаравата.

— Не съм и мислил да го правя. Просто се чудех дали не е възможно да са научили все пак някакви подробности, които да са сметнали за недостойни. Мислиш ли, че зад изчезването на баща ми могат да стоят те?

— Не знам — отвърна той. — Не си представям как това би се вписало в техните представи за достойнство и чест. Предполагам, че можеш да ги попиташ направо.

— Значи просто да отида при тях и да им кажа: „А бе, да сте отвличали баща ми?“

— Има много по-добри начини да се отгатне нечие отношение. Доколкото си спомням, ти получи в младостта си няколко доста ценни урока в това отношение.

— Но аз дори не се познавам с тях. Е, може и да съм се запознал с някоя от сестрите по приемите. Освен това се сетих, че съм виждал Ларсус и жена му няколко пъти от разстояние, но това е всичко.

— Хендрейк ще изпратят свой представител на погребението. Ако те представя, ти сигурно би могъл да пуснеш обаянието си в действие и да научиш някои важни подробности.

— Знаеш ли, това май ще е единственият възможен начин — казах аз. — Моля те, бъди така добър да ме представиш.

— Чудесно.

Мандор разчисти масата с един жест и веднага я зареди отново. Този път върху нея се появиха палачинки с най-невероятни пълнежи и заливки, както и нова порция пресни кифлички с различни подправки. Хапнахме, без да говорим, наслаждавайки се на меката топлина на въздуха, на птичите песни и лекия ветрец.

— Иска ми се да разгледам Амбър на спокойствие — подхвърли той след известно време.

— Сигурен съм, че ще успея да го уредя — отвърнах аз. — Искам лично да те разведа. Знам една страхотна гостилница на Алеята на Мъртъвците.

— Сигурно е „При Кървавия Еди“.

— Би била, ако не сменяха периодично името.

— Чувал съм за нея и ми беше доста любопитно.

— Някой ден непременно ще отидем.

— Чудесно.

Мандор плесна с ръце и на масата се появиха съдове с плодове. Долях си кафе и опитах кадотските смокини в разбита сметана.

— Ще обядвам с майка ми — отбелязах аз.

— Да. Чух ви.

— Виждахте ли се често с нея напоследък? Как живееше тя?

— Както сама каза — в усамотение.

— Смяташ ли, че е намислила нещо?

— Вероятно — каза той. — Не си спомням да е седяла някога със скръстени ръце.

— Някаква представа какво точно?

— Защо да гадаем, след като най-вероятно тя ще ти го каже направо?

— Мислиш ли?

— Ти имаш предимството пред всички останали да си неин син.

— И пречка в живота в известен смисъл.

— Все пак тя сигурно би споделила с теб неща, които няма да каже на никого.

— С изключение на Джърт, може би.

— Как ти хрумна това?

— Винаги го е обичала повече от мен.

— Странно, чувал съм го да казва същото за теб.

— Виждате ли се често?

— Често? Не.

— А кога се видяхте за последен път?

— Преди около два цикъла.

— Къде е той?

— Тук, в Хаос.

— В Сауал? — Имах видения, в които той се присъединяваше към предстоящия обяд. Не бих простил нещо подобно на Дара.

— В някое от по-затънтените му измерения, струва ми се. Трудно е човек да разбере кога точно се прибира, колко време остава тук и кога си тръгва.

Сещах се за някои от резиденциите в крайните измерения на Сауал. Щеше да ми е доста трудно да го проследя, ако тръгне по страничните им коридори, които проникват дълбоко в Сенките. Не че имах желание да се занимавам с нещо подобно точно сега.

— Какво го е довело тук този път? — попитах аз.

— Същото, което и теб — погребението. Както и всичко свързано с него.

Всичко свързано с него. Точно така! Ако наистина се подготвяше заговор, който да ме възкачи на трона, Джърт щеше просто да ме следва на крачка-две, докато накрая настъпи неговият час.

— Може да ми се наложи да го убия — казах. — Не искам да го правя, но той не ми оставя кой знае какъв избор. Рано или късно ще ме въвлече в ситуация, от която жив ще излезе само един от нас.

— Защо ми го казваш?

— За да си наясно какво мисля по въпроса. Освен това се надявам, че ще използваш цялото си влияние върху него, за да го убедиш да си намери друго хоби.

Мандор поклати глава.

— Моята дума отдавна не значи нищо за Джърт — каза той. — Той би послушал вече само Дара. Освен това си мисля, че все още го е страх от Сухай. Предлагам ти да поговориш с нея за това.

— Изключено е някой от нас да обсъжда другия пред нея.

— Защо?

— Просто така стоят нещата. Тя винаги тълкува думите ни погрешно.

— Сигурен съм, че не иска синовете й да се избиват един друг.

— Разбира се, че не. Но аз просто не знам как да й кажа за това.

— Предлагам ти да си поблъскаш главата над някакъв приемлив начин. Междувременно аз ще се постарая да не се срещате с Джърт на четири очи, ако пътищата ви се пресекат. На твое място бих се постарал в присъствието на свидетели първият удар да не бъде мой.

— Ценен съвет, Мандор.

Поседяхме известно време умълчани, после Мандор каза:

— Надявам се, че ще си помислиш за моето предложение.

— Така, както го разбирам — отвърнах аз.

Мандор се намръщи.

— Ако имаш някакви въпроси…

— Не, ще си помисля.

Той стана и аз го последвах. Едно махване с ръка и масата беше разчистена. После прекосихме градината и стигнахме отново на пътеката.

Повървяхме известно време и се озовахме в стаята, която му служеше едновременно за приемна и работен кабинет. Малко преди да излезем той сложи ръка на рамото ми.

— Значи ще се видим на погребението?

— Да — казах аз. — Благодаря за закуската.

— Между другото, много ли си падаш по онази дама — Корал?

— Ами, доста. Тя е много… мила. Защо?

Мандор вдигна рамене.

— Просто любопитство. Бях се поуплашил за нея след онова произшествие и се чудех какво точно означава тя за теб.

— Достатъчно, за да съм не по-малко разтревожен — казах аз.

— Разбирам. Добре. Предай й моите благопожелания, когато я срещнеш отново.

— Благодаря, ще го направя.

— Ще поговорим пак по-късно.

— Да.

Продължих по пътя си, без да бързам особено. Все още разполагах с доста, време преди уговорения обяд в имението Сауал.

Спрях до едно дърво, което приличаше на бесилка. Припомних си вярната посока и поех по изкачващата се стръмно пътека между черните скали. Близо до върха на възвишението тръгнах право към едни обрасъл с мъх овален камък. Преминах през него и следващата ми стъпка се отпечата върху пясъка на морски бряг, на който ръмеше лек дъждец. После пред мен се разстла равнина и аз се затичах по нея, докато не достигнах до един правилен кръг в сянката ва древно дърво. Стъпих в центъра му, измислих един куплет с рима на моето име и потънах в земята. Когато след няколко мига мракът изчезна, вече стоях до влажна каменна стена на върха на хълм, в чието подножие видях руините на античен град. Небето беше мрачно. Подухваше хладен вятър. Стори ми се, че там денят е към края си, но въпреки това не можех да кажа дали е късно вечерта, или малко преди зазоряване. Мястото изглеждаше точно както си го спомнях — мавзолеи с пропукани, обрасли с бръшлян стени, порутени каменни огради, пътеки, които криволичеха край високите мрачни дървета. Спуснах се но познатия маршрут.

Когато бях хлапе, за известно време това беше любимото ми място за игра. Тук, в продължение на десетки цикли, се срещах с едно момиче от Сенките. Казваше се Ранда. Проправих си път през храсталаците и няколкото купчини кости, които се изпречиха на пътя ми, за да достигна до мавзолея, в който си играехме на къща. Бутнах разклатената врата и влязох.

Нищо не се бе променило. На устните ми неусетно кацна усмивка. Строшените съдове и чинии и изкривените прибори си лежаха все така в ъгъла, покрити с дебел слой прах и ръждиви петна. Избърсах погребалния одър, който използвахме за маса, и седнах на него. Един ден Ранда просто бе спряла да идва, а след време спрях и аз. Често се чудех каква ли жена е станала. Спомних си, че и бях оставил бележка в нашия тайник — под една разклатена каменна плоча на пода. Интересно дали я бе намерила.

Вдигнах плочата. Изцапаният ми плик беше все още там, неразпечатан. Отворих плика и измъкнах от него бележката.

Разгънах я и прочетох момчешките си драскулки: „Какво се е случило, Ранда? Чаках те, но ти не дойде.“ Под моите два реда една много по-старателна ръка бе изписала: „Не мога да идвам повече, защото моите родители казват, че си вампир или демон. Ужасно съжалявам, защото ти си най-милият вампир или демон, който познавам.“ Никога не се бях сетил за тази възможност. Странно, колко погрешно може да бъде разбран човек.

Поседях още известно време. Спомените продължиха да напират. Тук бях научил Ранда на танца на кокалите — една доста забавна игра. Щракнах с пръсти и една купчина полуразпаднали се кости прошумоля тихо в ъгъла. Моята несръчно направена магия все още си беше на мястото. Костите се изправиха, покрити е паяжини, части от тях се отрониха на пода, не въпреки това по-малките се завъртяха около по-големите, пропуквайки при всяко докосване. Накарах ги да „затанцуват“ още по-бързо.

Една сянка прекоси прага и чух нечие прихване.

— Мътните да ме вземат? Значи така си прекарвате времето в Хаос, а?

— Люк! — възкликнах аз. Той се приближи към мен; моите „танцьори“ се сринаха на пода и се превърнаха в малки сиви купчинки. — Какво правиш тук?

— Продавам гробищни парцели — каза той. — Искаш ли да ти предложа някой?

Беше облечен с червена риза и кафяви бричове, затъкнати в кафявите му ботуши от чортова кожа. От раменете му се спускаше светлокафяво наметало. На лицето му бе цъфнала огромна усмивка.

— Не трябваше ли да седиш на трона си?

Усмивката му отстъпи за момент пред леко учудване, но мигом се завърна.

— О, имах нужда от малка почивка. Ами ти? Скоро май ще има някакво погребение?

Кимнах.

— Малко по-късно — казах аз. — Аз също поспрях, за да си почина. Как успя да се озовеш тук все пак?

— Надуших те както обикновено. Щеше ми се да поприказвам с някой по-интелигентен събеседник.

— Сериозно. Никой не знаеше, че ще дойда тук. Аз самият не го знаех до последния миг. Аз…

Зарових ръце в джобовете си.

— Не си ми пробутал пак някое от твоите сини камъчета, нали?

— Не, не е толкова просто — отвърна той. — Имам нещо като съобщение за теб.

Изправих се и тръгнах към него, вгледан внимателно в лицето му.

— Добре ли си, Люк?

— Разбира се. Както обикновено пращя от здраве.

— Да се озовеш толкова близо до Хаос не е въпрос на някоя елементарна хитринка. Особено ако никога преди не си идвал тук. Как успя да го сториш?

— Ами, доста неща са ми минали през главата, друже. Да речем, че ми е в кръвта.

Той отстъпи от вратата, а аз излязох навън. Почти без да се замисляме, тръгнахме с отмерена крачка, без някаква определена посока.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — отбелязах аз.

— Ами, баща ми е прекарвал доста време тук. Всъщност тук някъде се е срещнал с майка ми.

— Не знаех за това.

— Откъде би могъл да знаеш? Ние никога не говорехме за близките си, не помниш ли?

— Да — казах. — Пък н никой така и не успя да ми каже, откъде е дошла Джасра. И все пак Хаос… Трябва да е била доста далеч от дома.

— Всъщност тя е била доведена от някоя от близките Сенки — обясни Люк.

— Доведена?

— Да, работила е доста години като камериерка. Започнала е съвсем млада, струва ми се — в имението Хелграм.

— Хелграм? Та това е родът на майка ми!

— Точно така. Тя е била и компаньонка на лейди Дара. Така именно е изучила Умението.

— Джасра е учила магия при майка ми? И се е срещнала с Бранд в Хелграм? Това означава, че Хелграм вероятно имат нещо общо със заговора на Бранд, Черния път и войната…

— …и така лейди Дара тръгнала, за да открие баща ти.

— Защото е искала да стане адепт едновременно на Логрус и на Лабиринта, така ли?

— Може би — каза той. — Аз не съм бил там. Още ме е нямало.

Повървяхме по каменистата пътека, която отбиваше встрани край гъсталак от мрачни храсти, минаваше край каменна гора и се прехвърляше по тясно мостче над черен поток, в който се отразяваха облаците и високите клони на дърветата. Няколко нападали листа прошумоляха, подгонени от блуждаещия вятър.

— Как така не си ми споменавал за това напоследък? — попитах аз.

— Смятах да ти кажа, но все отлагах за друг път — каза Люк. — Толкова неща ми се насъбраха.

— Така си е. Всеки път, когато се срещахме, все изникваше нещо. Но сега… Да не би да си решил, че няма закъде повече да отлагаш и че трябва на всяка цена да узная за това?

— О, не съвсем. — Люк спря и се облегна на един надгробен камък. Дясната му ръка сграбчи плочата, кокалчетата му побеляха от напрежението. Част от каменния ръб се превърна в прах, който се посипа по земята като ситен сняг. — Не съвсем — повтори той. — Споменах го между другото. Може би информацията ще ти свърши някаква работа, може би — не. Кой знае.

Изведнъж плочата поддаде със скрибуцане и изпод дланта на Люк се изтърколиха няколко по-едри камъчета от нея. Той като че ли не забелязваше това, или пък не му обръщаше никакво внимание.

— Защо тогава си бил целия този път?

Люк пусна плочата, обърна се в посоката, от която бяхме дошли, и тръгна натам.

— Пратиха ме, за да ти съобщя нещо, и аз не можах да откажа — каза той след две-три крачки. — Реших, че ако започна по-отдалече, ще ми е по-лесно да стигна до същественото.

Нещо се пропука с трясък зад гърба ми. Обърнах се и видях как надгробната плоча се разпадна на малки парченца, които се смесиха с камъчетата на пътеката.

— Я да ти видя ръката — казах.

Люк я изтръска и я протегна. До основата на показалеца му трепкаше мъничко пламъче. Той го притисна с палеца си и то изгасна. Закрачих по-бързо и Люк ме настигна.

— Люк, знаеш ли какво си ти?

— Нещо в мен като че ли ми го нашепва, братче, но въпреки това не знам. Просто чувствам… чувствам, че нещо не е наред. Май ще трябва да ти изрецитирам посланието възможно най-бързо, докато все още мога.

— Не. Задръж — казах аз и ускорих темпото още повече.

Над нас прелетя черна сянка, която потъна сред дърветата. Беше твърде бърза, за да успея да разпозная формата й. Застигна ни ненадеен порив на вятъра.

— Знаеш ли какво става? — попита Люк.

— Мисля, че да — казах аз, — и искам да направиш точно това, което ти кажа, колкото и странно да ти стори. Става ли?

— Защо не? Ако не се доверя на благородник от Хаос, тогава на кого?

Преминахме почти на бегом край мрачния шубрак. Моят мавзолей беше съвсем наблизо.

— Знаеш ли, въпреки това има нещо, което се чувствам задължен да ти кажа още сега — настоя Люк.

— Изчакай. Моля те.

— Важно е, да знаеш!

Хукнах напред и той се затича, за да ме настигне.

— Става въпрос за твоето присъствие в Хаос точно сега.

Протегнах ръце и блъснах вратата на каменната постройка. Влетях вътре и с три големи крачки се озовах в ъгъла. Паднах на колене, грабнах една глинена купа и я избърсах набързо с края на наметалото си.

— Мърл, какво правиш, по дяволите? — попита Люк. Току-що бе влязъл.

— Само минутка и ще ти покажа — казах аз и измъкнах кинжала си.

Сложих купата върху погребалния одър, нагласих китката на лявата си ръка над нея и я резнах с кинжала.

Но вместо кръв от раната изскочиха пламъци.

— Не! Проклятие! — извиках аз.

Свързах се с Колелцето, открих нужната нишка, проведох по нейния канал нужното оздравяващо заклинание и го насочих към раната си. Пламъците секнаха и от нея мигом потече кръв. Проклинайки, заповядах на заклинанието да поддържа раната в това състояние.

— Наистина се държиш странно, Мърл — каза Люк. — Не мога да не ти го призная.

Оставих кинжала и стиснах с дясната си ръка порязаната китка над раната. Кръвта потече по-бързо. Погледнах Люк. На лицето му се бе изписало напрежение. Притиснах отново китката си. Купата се бе напълнила почти до половината.

— Каза, че ще ми се довериш.

— Боя се, че си прав — отвърна ми той.

Три четвърти…

— Трябва да изпиеш това. Люк — казах аз. — Сериозно ти говоря.

— Някак си знаех, че ще поискаш това от мен. И, ей Богу, кой знае защо, идеята ти ми допада. Имам чувството, че точно сега ужасно се нуждая от помощта ти.

Той се пресегна, взе купата и я вдигна към устните си. Притиснах дланта си върху раната. Отвън вятърът подухваше равномерно.

— Дай я насам, щом привършиш. Ще ти трябва още.

Чувах едрите му глътки.

— По-добра е дори от тъмното пиво — каза той. — Не знам защо. — Остави купата на одъра. — Само дето е малко солена.

Пуснах раната си и напомпах отново с юмрук.

— Хей, братче, ама така ще изгубиш доста кръв. Вече се чувствам добре. Само съм малко замаян. Не ми трябва повече.

— Напротив, трябва ти. Повярвай ми. Давал съм повече кръв, отколкото сега, и на другия ден участвах в състезание. Нищо ми няма.

Вятърът заблъска с вой стените на мавзолея.

— Ще ми кажеш ли какво става? — попита той.

— Люк, ти си дух на Лабиринта.

— В какъв смисъл?

— Лабиринтът прави копия на всички, които са преминали по него. При теб се забелязват всички признаци. Познавам ги добре.

— Хей, ама аз си се чувствам съвсем истински. Освен това не съм и припарвал до Лабиринта в Амбър, използвах другия, в Тир-на Ног’т.

— Очевидно той контролира и другите си две копия. Спомняш ли си коронацията си в Кашфа?

— Коронация ли? Ей Богу, не! Искаш да кажеш, че съм се изкачил на трона, така ли?

— Аха. Риналдо Първи.

— Мътните да го вземат! Обзалагам се, че мама е щастлива.

— Сигурен съм в това.

— Тогава всичко е доста странно. След като сме двама Риналдовци. Ти, изглежда, си наясно с този феномен. Как се оправя Лабиринтът по въпроса?

— Духовете като теб живеят съвсем кратко. Освен това, колкото по-близо до Лабиринта се намират, толкова по-голяма е силата им. Той сигурно е изхабил доста енергия, за да поддържа присъствието ти тук. Ето, изпий това.

— Дадено.

Той пресуши още половин купа и облиза устните си.

— А какъв е номерът с безценната течност?

— Кръвта на Амбър, изглежда, освобождава духовете от властта на Лабиринта.

— Искаш да кажеш, че съм нещо като вампир?

— Би могъл да го наречеш и така, в чисто теоретичен аспект.

— Не съм убеден, че това обяснение ми харесва, особено след като се отнася и за мен.

— Има си и своите недостатъци, разбира се. Но всичко по реда си. Чакай първо да се стабилизираш и тогава ще се захванем с по-тънките подробности.

— Добре. Аз съм идеалният слушател.

Отвън се дочу стържене като от търкалящ се воденичен камък, последвано от тихо издрънчаване.

Люк погледна натам.

— Това едва ли е само от вятъра.

— Пийни за последно — казах аз и потърсих кърпичката си. — Това би трябвало да те задържи.

Люк обърна купата на един дъх, а аз превързах китката си с кърпичката. Той ми помогна да завържа краищата й на възел.

— Хайде да се махаме оттук — казах. — Надушвам неприятности.

— Нямам нищо против — отговори Люк и в този миг на вратата се появи фигура. Беше осветена толкова силно в гръб, че контурите й се размиваха в сиянието.

— Никъде няма да ходиш, Дух на Лабиринта — произнесе един почти познат глас.

Накарах Колелцето да освети фигурата.

Беше Борел, озъбен в доста недоброжелателна усмивка.

— Ей сега ще се превърнеш в чудесна голяма свещ, служителю на Лабиринта — каза Борел.

— Грешиш, Борел — заявих аз и вдигнах Колелцето.

Изведнъж между нас изникна образът на Логрус.

— Борел? Майсторът на меча? — обади се Люк.

— Същият — отвърнах.

— О, мамка му! — промърмори той.