Принц на Хаоса

ГЛАВА 12

Появихме се сред галерията с изчанчените скулптури на Сауал.

— Къде сме? — попита ме моят баща-дух.

— В нещо като музей — отвърнах. — В имението на втория ми баща. Избрах го заради пестеливото осветление и многото места, където можем да се скрием.

Той огледа някои от скулптурите, разположени по най-причудливи начини по пода, стените и тавана, и отбеляза:

— Страхотно място за престрелка.

— Сигурно.

— Израснал си тук, нали?

— Да.

— И как е тук?

— О, не знам. Не знам с какво да го сравня. Прекарвах си добре и сам, и с приятели… Имам и няколко лоши спомена. Като всяко дете.

— Къде сме точно?

— В имението Сауал. Щеше ми се да имах повече време, за да мога да те разведа навсякъде, да се разходим заедно по всички пътища.

— Някой ден, може би.

— Да.

Тръгнах из галерията с надеждата, че отнякъде ще изникне Дяволският Чекрък или пък Кергма. Нито един от двамата не се появи.

Накрая се добрахме до коридор, който ни отведе до пасажа с гоблените, където имаше път, водещ към една стая точно над прохода към металната гора. Но още преди да поемем по прохода, наблизо се разнесоха гласове. Наложи са да изчакаме в стаята — украсена със скелет на Джаберуоки, оцветен в оранжево, синьо и жълто, — докато говорещите не отминат. Мигом разпознах гласа на брат си Мандор. За да разбера кой е неговият събеседник, ми се наложи да надзърна през един процеп. Оказа се, че е самият лорд Бансиз от Амбълраш, Върховен жрец на Змията, олицетворявана от Логрус, както гласеше пълната му титла. В някое от евтините булевардни книжлета те вероятно щяха да спрат точно пред вратата на стаята и да изрецитират всичките си тайни високо и отчетливо, за да мога да ги чуя. Вместо това двамата само леко забавиха крачка.

— Тъй ще бъде значи? — каза Бансиз.

— Да — отвърна Мандор. — Скоро.

И отминаха бавно, без да си направят труда да ми подхвърлят поне още един мизерен жокер. Скоро стъпките им по прохода утихнаха. Изчаках още малко. Бих се заклел, че чух един тих гласец да казва: „Последвай ги. Последвай ги.“

— Чу ли нещо? — прошепнах аз.

— Не.

Слязохме в прохода и свихме надясно, в посока, обратна на тази, в която се бяха запътили Мандор и Бансиз. След миг почувствах осезаемо затопляне в една точка малко под левия си хълбок.

— Мислиш, че е тук някъде? — попита духът на Коруин. — Затворен от Дара?

— Да и не — казах аз. — Оох!

Сякаш някой притисна горещ въглен към горната част на бедрото ми. Зарових ръка в джоба си и се скатах в една близка ниша, където заварих някаква мумифицирана дама в амбърски ковчег.

Още преди пръстите ми да се сключат около него, вече знаех какво ме е опарило. Когато проблемите станат твърде много, за да ги поема наведнъж, аз просто хващам последния и го набутвам на безопасно място, за да изчака реда си.

Измъкнах второто Колелце от джоба си и го огледах върху дланта си. Все още беше доста топло. Почти на мига от него прескочи искра, която го свърза с другия пръстен, който все още носех на лявата си ръка.

Последва безсловесно изявление, изплетено от образи, идеи и чувства, което ме тласкаше веднага да го намеря и да поверя съдбата си в ръцете му, за да може той спокойно да ми надене короната. Блийс не случайно ме бе предупредил да не го слагам на пръста си. Ако не беше противодействието на моя пръстен, внушенията сигурно щяха да завладеят съзнанието ми. Използвах своето Колелце, за да затворя устата на натрапника и да изградя около него ефирна, но надеждна предпазна сфера.

— Значи имаш две от тия проклети неща! — възкликна духът.

Кимнах и попитах:

— Да знаеш случайно за тях нещо, което аз да не знам? Каквото и да е, защото аз пък не знам кажи-речи нищо.

Той поклати глава.

— Знам само, че тези пръстени са магически обекти от много ранна епоха, когато Вселената е била все още доста сумрачно място, а световете на Сенките — доста нескопосани. Когато им настъпило времето, приносителите на Колелцата заспали, изпарили се или каквото там е трябвало да направят, а пръстените били скрити, трансформирани или не знам какво още. Версии дал Господ. Винаги е така. Но след като си се вмъкнал наведнъж с две от тях в Царството, не очаквай да останеш дълго незабелязан, да не говорим, че така вероятно ще засилиш общата мощ на Хаоса със самото им присъствие тук.

— Леле мале! — казах аз. — Ще заповядам на пръстена, който нося, да се прикрие.

— Едва ли ще излезе нещо от тава, макар да не съм съвсем сигурен. Мисля, че им е необходимо да поддържат някаква минимална връзка. Дори само това ще е достатъчно, за да ги издаде.

— Тогава ще му кажа да поддържа възможния минимум.

Духът на Коруин кимна.

— Няма да е излишно да му го напомниш — каза той, — въпреки че това най-вероятно си е заложено в него.

Прибрах втория пръстен обратно в джоба си, измъкнах се от нишата и продължих със забързана крачка по коридора.

Намалихме темпото, защото ми се стори, че вече наближаваме. Оказа се, че греша. Металната гора не беше там. Продължихме. След малко стигнахме до една секция, която непосредствено предхождаше гората.

Дори без да се оглеждам внимателно, вече знаех какво се е случило. Спрях.

— Какво има? — попита духът.

— Изглежда, там е изложена най-богатата колекция от оръжейни остриета, събирана някога в Хаос — казах аз. — До едно насочени право нагоре.

— Е и?

— Това е мястото. Мястото, откъдето трябваше да се доберем до металното дърво.

— Мърл, може би това място ти размътва мислите, или пък обърква моите, но ей Богу, не те разбирам.

— Близо до тавана е — обясних му аз и посочих. — Знам къде приблизително би трябвало да се намира, но сега ми се струва някак по-различно…

— Какво има там, синко?

— Път — транспортен канал, точно като онзи, по който продължихме след стаята със скелета. Само че този водеше към твоя параклис.

— Нали натам сме тръгнали?

— Именно.

Коруин потърка брадичката си.

— Добре де — каза той. — Докато идвахме насам, мярнах цял куп камънаци, които би трябвало да минават за предмети на изкуството. Някои бяха доста тежички. Защо просто не грабнем един и не го пуснем по пътя, та да изпомачка тия бодливи неща, които само нас чакат, и после да…

— Не — прекъснах го аз. — Дара явно е усетила, че някой е влизал вътре. Вероятно последния път, когато за малко не ме свари там. Това трябва да е причината за капана. Има само два очевидни начина да се озовем там невредими. Единият е, както ти предложи, да пуснем предварително нещо достатъчно тежко, което да разчисти вместо нас. Другият е да прибегнем до услугите на Колелцето, което да ни прехвърли направо в параклиса. Първият начин ще ми отнеме прекалено много време и най-вероятно ще ни спипат преди да успеем да го приложим. Вторият пък неминуемо ще задейства магическите нишки, с които тя сигурно е опаковала вече всичко.

Духът ме хвана за ръката и ме дръпна настрани.

— Трябва да поговорим — каза той и ме поведе към една ниша с малка пейка.

Седна и скръсти ръце.

— Трябва да знам какво, по дяволите, става тук. Не мога да ти помогна пълноценно, докато не съм а течение. Каква е връзката между човека и неговия параклис?

— Мисля, че успях да разгадая истинското послание в думите на майка си — обясних аз, — „Търси го в кладенеца“, това ми каза тя. Върху пода на параклиса има мозайка от плочки, която представлява стилизирания образ на Амбър. В другия край пък е мозайката на Хаос, в която е включен и Кладенецът. Аз така и не стъпих върху някоя от двете мозайки при посещенията си в параклиса. Бих се обзаложил, че точно от изображението на Кладенеца започва път, който ще ме отведе право до затвора на баща ми.

Духът на Коруин закима.

— Значи сега смяташ да отидеш там и да го освободиш?

— Точно така.

— Я ми кажи, тези пътища би трябвало да са двупосочни, нали така?

— Ами, не винаги… О, разбирам за какво намекваш.

— Сега ми опиши по-точно параклиса.

И аз му го описах.

— Този магически кръг на пода ми се струва интересен — каза той. — Не е изключено чрез него да може да се общува, без да се присъства задължително в параклиса. Нещо като обмяна на образи, може би.

— И така да е, доста време ще изгубим, докато схванем принципа му. Освен ако не извадим късмет. Аз предлагам да се пренесем направо там, да използваме пътя през Кладенеца, да освободим баща ми и да се ометем на мига. Без излишни номера. Без финес. Ако нещо се провали, ще си пробием път с Колелцето. Ще трябва да действаме мълниеносно, защото те ще хукнат след нас.

Духът на Лабиринта се загледа някъде през мен и дълго време остана замислен. След това попита:

— Има ли някакъв начин, по който да можем да обезвредим предпазните нишки, така че да изглежда като случайност?

— Хм. Някое заблудено магическо течение от истинския Кладенец би свършило работа. Понякога стават такива неща.

— Кое е най-характерно за тези течения?

— Магическите наноси, произволните трансформации…

— Можеш ли да създадеш убедителна илюзия за нещо подобно?

— Мисля, че да. Накъде биеш? Те веднага ще проверят какво става и щом открият, че Коруин липсва, ще загреят, че сме ги изиграли.

Духът се ухили.

— Само дето той няма да липсва. Аз ще заема мястото му.

— Не мога да ти позволя да го направиш.

— Изборът си е мой — каза той. — А Коруин ще ти е истински необходим, ако искаш да попречиш на Дара и Мандор да постигнат повече от онова, до което са се добрали предишния път.

Въздъхнах.

— Това е единственият начин — настоя духът.

— Май че си прав.

Той стана от пейката, протегна се и каза:

— Да вървим.

Трябваше да приготвя заклинание: нещо, което не бях правил от доста време. Е, половин заклинание всъщност, за да осигуря специалните ефекти. Истинската работа щеше да свърши отново Колелцето. Щом приключих с него, го пуснах да се разходи из оръжейната колекция и то превърна част от смъртоносната железария в цветни лехи. Докато траеше процесът, долових леко трепване — алармената инсталация бе задействана и току-що бе изпратила съобщението си в другия край на веригата.

Свързах се с Колелцето и то ни понесе в нужната посока. Усетих подръпването на пътя, когато се приближихме до него. Беше почти пресъхнал. Позволих му да ни поеме.

Духът на Коруин огледа параклиса и тихичко подсвирна.

— Наслаждавай се — казах аз. — Изтънчено удоволствие, от която се ползват единствено боговете.

— Да. Затворник в собствената си църква.

Той прекоси стаята, разкопча колана си и го замени с този на олтара.

— Хубаво копие беше — отбеляза после, — но дори Лабиринтът не може да фалшифицира Грейсуондир.

— Нали върху острието му е възпроизведен отрязък от Лабиринта?

— Кой знае. Ами ако е обратното?

— Какво искаш да кажеш?

— Питай някой път Коруин за това. Свързано е с едно от нещата, за които говорихме напоследък.

След това се приближи до мен и ми подаде оригинала — меча заедно с ножницата и колана.

— И го пази добре — каза духът.

Тръгнах към противоположния край на параклиса. Щом се приближих до изображението на Кладенеца, тутакси усетих специфичното привличане на пътя.

— Еврика! — казах аз и активирах каналите на Колелцето. — След мен.

Пристъпих напред и пътят ме поде.

Появихме се в ниша от около пет квадратни метра. В центъра й бе сложен дървен нар, подът беше каменен, с пръсната по него слама. Имаше и няколко от големите свещи, които вече бях забелязал в параклиса. Две от стените бяха каменни, другите две — дървени. Във всяка от дървените стени имаше по една дървена врата. На едната от каменните стени пък имаше метална врата без прозорче, с ключалка от лявата страна. На една кука, прикрепена към нара, висеше метален ключ, който като че ли беше от въпросната ключалка.

Взех го и бързо проверих дървената врата вдясно. Там открих варел с вода, черпак и най-различни съдове и прибори за хранене. Зад другата врата бяха струпани няколко одеяла и нещо като тоалетни принадлежности.

Отидох до металната врата и почуках по нея с ключа. Отговор не последва. Вкарах ключа в ключалката и усетих как моят придружител сложи ръка на рамото ми.

— По-добре, остави това на мен — каза той. — Аз мисля като него, а в случая ми се струва, че така ще е по-безопасно.

Доводът му ми се стори логичен и аз отстъпих встрани.

— Коруин! — извика той. — Ще те измъкнем! Това съм аз — твоят двойник. С мен е Мерлин. Не скачай след като отворя вратата, става ли? Изчакай малко и ще можеш да ни огледаш на спокойствие.

— Отвори я — каза един глас отвътре.

Духът отвори вратата и двамата застанахме на прага.

— Какво да ви кажа — произнесе накрая познатият глас. — Изглеждате съвсем като истински, момчета.

— Истински сме — каза духът на Лабиринта. — И както обикновено в такива случаи, времето ни е адски ограничено.

— Да. — Вътре се чуха стъпки и той се появи на вратата, прикрил очите си с длан. — Някой от вас да си носи случайно слънчевите очила? От тази светлина направо ме боли.

— По дяволите! — казах аз, ядосан, че не съм се сетил. — Не. Не мога и да използвам Логрус, защото веднага ще ме надушат.

— После, после. Засега ще мижа. Да се омитаме по-бързо оттук.

Духът влезе в килията.

— Сега ми удължи брадата, направи ме мършав и мръсен. Удължи ми косата и пооплескай дрехите ми — каза той. — После ме заключи.

— Какво, сте намислили? — попита баща ми.

— Твоят дух ще те замества тук за известно време.

— Значи такъв е планът ви — каза Коруин. — Тогава направи това, което ти казва. — Направих го. Той се обърна и протегна ръката си. — Благодаря ти, друже.

— За мен е удоволствие — каза другият Коруин и стисна ръката му. — Успех.

— До скоро.

Затворих вратата и превъртях ключа. Окачих го на куката и побутнах баща си към пътя.

Той свали ръката си, щом се появихме в параклиса. Полумракът явно му позволяваше да вижда що-годе нормално, защото той стигна сам до олтара.

— Добре ще е да тръгваме, татко.

Баща ми се засмя тихичко, пресегна се към олтара, взе една от горящите свещи и запали е нея фитила на друга, която беше изгаснала.

— Пикал съм на гроба си — заяви той, — и не мога да се лиша от удоволствието да запаля една свещ в собствената си църква.

После протегна лявата си ръка към мен, без да ме поглежда.

— Дай ми Грейсуондир.

Подадох му го. Той препаса колана, нагласи го, раздвижи леко меча в ножницата и каза:

— Добре. Сега какво?

Мислите ми литнаха шеметно. Ако Дара бе усетила, че предишния път съм се измъкнал през стената — а подобна възможност не беше никак изключена — то сега най-вероятно щях да заваря и там някакъв капан. От друга страна, ако пък се върнехме по пътя към галерията, можехме да се натъкнем на някой, хукнал насам, за да провери какво е причинило тревогата.

Мътните да го вземат!

— Хайде — казах аз и задействах Колелцето, така че да бъде готово да ни измъкне на мига от евентуална неприятна среща. — Няма да е лесно. На излизане ще трябва да левитираме край разни препятствия.

Хванах отново ръката му и заедно се приближихме до края на пътя. Опаковах и двама ни в енергийно поле и така преодоляхме успешно слалома между цветята и оцелелите оръжия.

По прохода в другия край отекнаха стъпки, но ние се изпарихме за части от секундата.

Прехвърлихме се в покоите на Джърт, защото едва ли някой щете да се сети да ни потърси точно там, пък и собственикът нямаше да се върне скоро.

Коруин се просна на леглото и ми намигна.

— Между другото — каза той, — благодаря ти.

— Пак заповядай — отвърнах аз.

— Добре ли се оправяш из това място?

— Не виждам да се е променило особено напоследък.

— Какво ще кажеш тогава да ми стъкмиш сандвич, докато аз взема назаем ножицата и бръснача на брат ти, за да се подстрижа и да си ударя една бърза контра?

— С какво да бъде сандвичът?

— Месо, сирене, хляб. Няма да откажа и малко вино. Парче торта също. Никакви по-специални предпочитания. Всичко прясно би ми се усладило. После ти се пише едно дълго разказване.

— Май че си прав — казах аз.

Отидох до кухнята по познатите коридори и пътища, които бях кръстосвал още като момче. Апартаментът беше осветен само от няколко свещи, които вече догаряха. Никъде не срещнах жива душа.

Атакувах хладилника и различните шкафове, след което се отправих по обратния път, помъкнал поднос с поръчката на баща си, към която прибавих и няколко плода. Замалко да изпусна бутилката с вино: тъкмо когато се канех да премина през една врата, някой пое дълбоко дъх само на метър-два от мен.

Беше Джулия, облечена в синя копринена роба.

— Мерлин!

Пристъпих към нея и и казах:

— Дължа ти няколко извинения и съм готов да ти ги поднеса.

— Чух, че си се върнал. И си щял да ставаш крал.

— Странно, и аз чух същото.

— Значи няма да е патриотично от моя страна да продължавам да ти се сърдя?

— Никога не съм искал да те нараня. Нито физически, нито по какъвто и да било друг начин.

Най-неочаквано тя се озова в прегръдките ми. За дълго.

— Джърт твърди, че вече сте приятели — каза тя.

— Да, нещо такова.

Целунах я.

— Ако продължим в същия дух — отбеляза тя, — той сигурно пак ще се опита да те убие.

— Знам. Но този път последствията може наистина да придобият апокалиптичен характер.

— Накъде си тръгнал сега?

— Трябва да се справя с една задача, която ще ми отнеме няколко часа.

— Защо не наминеш, след като приключиш с нея? Има доста неща, за които бихме могли да си поговорим. Ще бъда в стаята с глициниите. Знаеш къде се намира, нали?

— Знам — казах аз. — Това си е жива лудост.

— Тогава до по-късно?

— Може би.

На следващия ден отидох до Ръба, тъй като чух, че гмуркачите в Кладенеца — онези, които търсят различни ценни предмети отвъд Ръба — са прекратили скоковете си за пръв път от няколко поколения насам. Когато ги попитах каква е причината, те ми отговориха, че напоследък били забелязали опасно раздвижване в дълбините — вихрушки, огнени крила, течения от някакъв непознат вид.

После седнах на едно уединено място и използвах Колелцето, което носех на пръста си, за да разпитам другото, което държах в джоба си. Още щом премахнах защитния, му екран, то задочна да нарежда като в транс: „Върви при Мандор. Стани крал. Виж се с брат си. Виж се с майка си. Започни да се подготвяш.“ Увих го отново в магическото поле и го оставих встрани. Ако не направех скоро нещо, той щеше да започне да се досеща, че номерът с пръстена се провалил. Това имаше ли някакво значение?

Можех просто да изчезна, можех да отида с баща си и да му помогна в подготовката на последното представление, което вероятно се канеше да даде неговият Лабиринт. Можех дори да изоставя и двата пръстена тук и така да увелича силата на Хаоса. Известно време сигурно бих се оправил и само с помощта на моите магии.

И все пак проблемът ми беше именно тук. Бях създаден и възпитаван с единствената цел някога да се превърна в идеалния крал-фигурант и да бъда контролиран от майка си, а вероятно и от брат си Мандор. Обичах Амбър, но обичах и Хаос. Едно бягство в Амбър, където вероятно щях да съм в безопасност, нямаше да реши личните ми проблеми, точно както едно оттегляне заедно с баща ми на Сянката Земя, със или без Корал, нямаше да промени нищо. Проблемът беше тук и в мен самия.

Призовах една от силите на пръстена, за да достигна до един път, който щеше да ме отведе в имението Сауал. Докато пътувах по него си мислех за това, което трябва да направя, и изведнъж осъзнах, че всъщност се страхувам. Ако събитията се развиеха така бурно, както се очертаваше, моят живот щеше да виси доста време на косъм. Другата възможност бе да убия някого, а никак не ми се искаше да го правя.

Така или иначе, трябваше да направя нещо. В противен случай никога нямаше да мога да си върна душевния мир.

Вървях край пурпурен поток, под зелено слънце, кацнало сред перленорозово небе. Призовах една пурпурносива птица и тя кацна на китката ми. Реших да изпратя по нея съобщение за Рандъм. Но колкото и да се напъвах, така й не успях да скалъпя дори една проста бележчица. Твърде много неща зависеха от други неща. Засмях се, пуснах птичката и тя се понесе към отсрещния бряг.

Върнах се в имението и тръгнах право към галерията със скулптурите. Вече бях измислил какво трябва да направя, както и откъде да го подхвана. Но преди това поседях — колко ли време? — загледан в масивните структури, в простите и по-заплетени фигури.

— Чък? Случайно да си тук някъде?

Никой не ми отговори.

— Чък! — повторих по-силно. — Чуваш ли ме?

Нищо.

Измъкнах Картите си и хванах неговата — онази със светлото кръгче.

Вгледах се в нея, но нищо не се промени. Което пък беше разбираемо при всичките изчекнати чупки, в които бе нагънато пространството на галерията. Проблемът беше, че това ме подразни.

Вдигнах Колелцето. Да го използвам тук със силата, която ми беше необходима беше все едно като да отида до някоя алармена инсталация и да я сритам. Боже помози!

Докоснах Картата с една от енергийните нишки, за да увелича няколко пъти чувствителността. После пак впих поглед в нея.

Отново нищо.

Инжектирах нова доза енергия. Последва осезаемо охлаждане. Но не и контакт.

— Чък — изръмжах през стиснатите си зъби. — Важно е. Ела веднага.

Никакъв отговор. Още един енергиен тласък. Картата засия, по повърхността й се появи скреж. Някъде наблизо се чу тихо пропукване.

— Чък — повторих аз.

Долових слаб намек за нечие присъствие и натиснах отново газта. Картата едва не се пръсна в ръцете ми. По нея се появи ситна мрежеста нишка. Накрая имах чувството, че се взирам в малко, покрито с петна прозорче. Продължих да прониквам все по напред и по-напред.

— Татко! Здравата съм го закъсал! — чух тогава.

— Къде си? Какво е станало?

— Срещнах едно странно създание. Последвах го. То си е направа математическа абстракция. Казва се Кергма. После попаднах в някакво константно пространство и сега се въртя в кръг. Тъкмо беше започнало да става весело и…

— Познавам Кергма доста добре. Голям майтапчия е. Усещам състоянието ти. Ще изпратя няколко енергийни заряда, за да спра въртенето ти. Ако възникнат проблеми, веднага ме предупреди. Щом се освободиш, само ми дай знак и ще те измъкна.

Насочих енергията в нужната посока и след малко въртенето започна да губи скоростта си. Няколко мига по-късно Чък ме осведоми:

— Мисля, че вече бих могъл да се измъкна.

— Давай тогава.

И изведнъж Чък се озова до мен — малко, бляскаво, магическо кръгче.

— Благодаря ти, татко. Наистина съм ти задължен. Ако случайно има нещо, ти само…

— Има такова нещо — казах.

— Казвай.

— Смали се и се скрий някъде по мен.

— Китката става ли?

— Разбира се.

Той го направи и после попита:

— Защо?

— Може би ще имам нужда от съюзник.

— Срещу какво?

— Срещу каквото и да е — отвърнах аз. — Времето ще покаже.

— Хич не ми харесва начинът, по който прозвучаха думите ти.

— Тогава се изпарявай, докато можеш. Този път няма да мога да те защитя.

— Не мога да го направя.

— Виж, Чък. Работата стана наистина дебела и сега е моментът да решиш. Аз…

Въздухът вдясно от мен затрепери. Знаех чудесно какво означава това.

— После — казах, — Сега кротувай.

…И ето че до мен се оформи врата, после се отвори и в нейните очертания се появи стълб зелена светлина. Постепенно сред сиянието се оформиха очи, уши, нос, устни, крайници, докато накрая се появи една завършена демонична фигура, в която беше вложено повече въображение, отколкото в другите, които бях наблюдавал напоследък. Естествено чертите ми бяха добре познати.

— Мерлин — каза той. — Усетих как преди малко използва Колелцето.

— Хрумна ми, че ще усетиш — отвърнах аз. — Аз съм на твоите услуги, Мандор.

— Наистина ли?

— С цялото ми уважение към теб, братко.

— Дори що се отнася до коронацията?

— Особено за нея.

— Чудесно! А с какво се занимаваше тук?

— Търсех нещо, което бях изгубил.

— Това може да почака, Мерлин. Има цял куп други неща, за които трябва да се погрижим веднага.

— Да, напълно съм съгласен.

— Тогава приеми някоя по-лицеприятна ферма и ела с мен. Трябва да обсъдим първите стъпки, които ще предприемеш след като бъдеш обявен за законен владетел. Като например кои кланове трябва да бъдат поощрени и кои обявени извън закона…

— Трябва веднага да говоря с Дара.

— По-добре дърво да отхвърлям малко рутинни дела. Ела! Преобрази се и да вървим!

— Знаеш ли къде е тя сега?

— В Ганту, ако се не лъжа. Ще се срещнем с нея по-късно.

— А дали нейната Карта не ти е подръка?

— Боя се, че не. Мислех си, че ти носиш твоята колода в себе си.

— Нося я, но за нещастие съсипах нейната Карта при един среднощен запой.

— Няма значение — каза Мандор. — Както вече споменах, ще се видим с нея по-късно.

Бях започнал да отварям каналите, докато говорехме. После просто го спипах в центъра на вихър преплетени сили. Стоях отстрани и гледах как той постепенно придобива чертите на добре познатия ми белокос, облечен в черно мъж. На лицето му се изписа взривоопасен гняв.

— Мерлин! — извика той. — Защо ме трансформира?

— Това нещо е направо невероятно — казах аз и размахах Колелцето. — Просто исках да видя дали ще мога да го направя.

— Е, вече се убеди в това. Сега бъди така добър да ме спуснеш внимателно на земята и да ми върнеш предишния облик. И побързай със собствената си трансформання.

— Минутка само — казах му, докато той се опитваше да се изплъзне. — Засега си ми необходим точно такъв.

Задържах го против волята му и очертах във въздуха един огнен правоъгълник. Няколко бързи движения и в него започнаха да се появяват първите груби щрихи от портрета на майка ми.

— Мерлин! Какво правиш? — изкрещя Мандор.

Блокирах поредния му опит да се прехвърли на друго място и обявих:

— Време е за семеен съвет. Надявам се, че ще се присъединиш.

Той не атакува директно импровизираната ми Карта, а се опита да пресече енергийния поток, с който работех по нея.

Изведнъж в сътворената от мен Карта се появи Дара — висока, с катраненочерно люспесто тяло и очи, които бълваха зелени пламъци.

— Мерлин! Какво става? — извика тя.

Не бях чувал до този момент някой да е правил нещо подобно, но въпреки това задържах контакта, притеглих я към себе си и изтрих рамката. Дара се появи пред мен, висока около два метра и половина и потръпваща от негодувание.

— Какво означава всичко това? — попита тя.

Хванах и нея по изпитания вече метод и я сведох до доста по-миролюбивия й хуманоиден облик.

— Демокрация — казах аз. — Нека всички изглеждаме по един и същ начин.

— Много забавно! — нацупи се тя и се зае да си възвърне предишната форма.

Блокирах усилията й и спокойно отбелязах:

— Не, не е забавно. Но аз организирах тази среща и тя ще протече така, както искам.

— Чудесно — каза Дара и сви рамене. — Кое е чак толкова спешно?

— Моята коронация.

— Всичко е уредено. Тронът е твой.

— А чие протеже ще трябва да бъда аз? — Вдигнах лявата си ръка с надеждата, че няма да могат да различат единия пръстен от другия. — Това нещо тук обладава неизмерима сила. Неговият притежател може да разполага с нея. Но в него има и още нещо — заклинание, което да контролира приносителя.

— Той принадлежеше на Суейвил — каза Мандор. — Аз направих така, че да то откриеш и да усвоиш силата му. Но тази сила наистина си има цена. Приносителят трябва да постигне разбирателство с пръстена.

— Преборих се е него — излъгах аз — и сега съм негов господар. Но основният ми проблем не беше идеята, заложена в пръстена, а по-скоро собствената ти допълнителна инсталация.

— Не отричам, че е така — каза той. — Имах си наистина сериозна причина, за да го сторя. Ти не желаеше да се възкачиш на трона. Направих го, за да те подтикна да вземеш правилното решение.

Поклатих глава и казах:

— Причината ти не е достатъчно сериозна. Но това не е всичко. Заклинанието ти трябваше да ме направи зависим от теб.

— Необходимост — отвърна Мандор. — Ти отсъства доста време. Липсват ти основни познания но променилата се политическа ситуация. Не можехме просто да те оставим да поемеш управлението и да тръгнеш в своя посока, особено във времена като тези, когато всяка грешка би могла да се окаже смъртоносна. Родът се нуждаеше от някой, който да те напътства. Но тази зависимост щеше дапродължи само докато влезеше крак с настоящите събития.

— Позволи ми да се усъмня в думите ти, братко — казах аз.

Мандор погледна Дара и тя му кимна едва забележимо.

— Той е прав — каза тя. — Не виждам нищо лошо в подобна временна зависимост, докато усвоиш тънкостите на занаята. Залогът е твърде голям, за да си позволим да рискуваме.

— Това беше заробващо заклинание — уточних аз. — То щеше да ме принуди да се кача на трона и след това да изпълнявам безропотно заповедите ви.

Мандор облиза устните си. За пръв път в живота си го виждах да издава по някакъв начин безпокойството си. Това ми припомни, че трябва да съм нащрек, макар няколко мига по-късно да си дадох сметка, че дори тази гримаса би могла да се окаже добре премерен ход. Така и излезе. Аз насочих вниманието си върху него и естествено първият удар дойде от Дара.

Обля ме гореща вълна. Веднага пренасочих вниманието си и се опитах да изградя предпазен щит. Атаката не беше директно срещу мен. В нея имаме нещо успокояващо и подвеждащо. Стиснах зъби и се концентрирах, за да преодолея действието й.

— Майко… — изръмжах.

— Трябва да възстановим първичните заповеди — каза тя спокойно, по-скоро на Мандор, отколкото на мен.

— Защо? — попитах аз. — Нали получихте онова, което искахте?

— Тронът не е достатъчен — отвърна ми Дара. — Не мога да ти се доверя напълно, а ми е необходимо безусловно доверие.

— Ти никога не си имала доверие в мен — казах аз и отблъснах остатъците от заклинанието й.

— Не е вярно — каза тя. — Освен това става въпрос за технически проблем, а не за личен.

— Каквото и да си намислила, номерът ти няма да мине.

Мандор запрати към мен парализиращо заклинание, но аз го отблъснах, готов вече за всичко. Още докато го правех, Дара ме нападна с изпипано магическо оръжие, което познавах като Буря на Объркването. Нямах намерение да отбивам атака след атака и от двете страни. Един добър магьосник обикновено разполага поне с половин дузина сериозни заклинания в запас. Те обикновено са толкова универсални, че могат да послужат отлично в каквато и да било ситуация. В магическия дуел обаче много по-важна е стратегията в тяхното използване. Ако и двете страни са все още на краката си, след като бъде използвано и последното от приготвените предварително заклинания, двубоят продължава с помощта на суровите магически енергии. В такъв случай онзи, който контролира по-голям обем от тях, логично взема превес.

Призовах енергиен чадър срещу Бурята на Объркването, парирах Астралния клуп на Мандор, мигом възстанових равновесието си, за да удържа на напора на Духовното разцепване на мамчето, овладях сетивата си, преодолявайки Извора на Мрака, който ме връхлетя от другата страна. Всичките ми големи заклинания отидоха в защита и аз включих в играта Колелцето. Бе дошъл редът на грубата сила, поне за мен. Слава Богу, Колелцето ми я предостави в изобилие. Сега трябваше само да ги предизвикам да изстрелят и последните си заклинания. След това всичките им заплетени хитринки щяха да бъдат безсилни.

Мандор почти успя да пробие защитата ми със своя Електрически боздуган. Този път болката, макар и поносима, не ми се размина. Овладях атаката със защитна стена и отвлякох вниманието на брат си с канонада от летящи дискове, които полетяха към него от всички посоки. Дара се превърна в течен пламък — кипящ, потръпващ, бълбукащ, кръжащ и описващ осморки във въздуха, запращайки сфери от еуфория и болка, които да ме залеят. Опитах се да ги отблъсна с импровизирано торнадо, което разби на пух и прах цял куп родови реликви от порцелан, камък и мрамор. Мандор се пръсна по пода, разпаднал се на милиони песъчинки, и запълзя към мен като смъртоносен жълт килим.

Продължих да отбивам съществената част от атаките им, без да обръщам особено внимание на външните ефекти. Отблъснах килима заедно с огнения порой, който се изсипа върху главата ми, и без да губя нито миг, ги залях с леденостудена вълна. Отупах искрите, попаднали по дрехите и косата ми, и възстанових кръвотечението в изтръпналите си ляво рамо и крак. За да избегна Разплитането на Дара се разпаднах за част от секундата и после мигом си възвърнах предишната форма. Разбих на пух и прах Диамантената сфера на Мандор и веднага се наведох, та Веригите на изцелението да префучат над главата ми, без да ме засегнат. На три пъти зарязвах хуманоидната си форма, за да приема друга, по-подходяща за конкретния случай, но веднага се връщах към нея. Подобна тренировка не бях правил от времето на финалните си изпити при Сухай.

Като цяло надмощието беше мое. Всичките им възможности да ме изненадат с нещо необичайно се бяха изчерпали. Отворих всички канали на Колелцето — нещо, което бе успяло да стресне дори самия Лабиринт и да го накара да ме нокаутира с изпреварващ ход. Спипах Мандор в енергиен конус, който го превърна за миг в скелет и след това му възвърна предишния облик. С Дара ми беше по-трудно, но когато изсипах върху нея цялата мощ на пръстена, единственото нещо, което я спаси от превръщането в статуя, както бях намислил, бе собственото й Опиянение — резервното заклинание, което тя все пак успя да запрати срещу мен в последния миг. Вместо това й възвърнах вида на смъртна и включих движенията й на бавни обороти.

Разтърсих глава и разтърках очите си. Пред погледа ми танцуваха светли кръгове.

— Поздравления — каза тя. Отне й около десет секунди. — Станал си по-добър, отколкото си мислех.

— При това още не съм свършил — отвърнах задъхано аз. — Време е да ви върна жеста.

Захванах се да изкова заклинание, което да ги постави под мой контрол. И тогава забелязал нейната малка, бавна усмивчица.

— Мислех си… че ще можем… да се справим… с теб… сами — каза тя и въздухът пред нея завибрира. — Явно… съм… сгрешила.

Пред нея се материализира Знакът на Логрус. Движенията й тутакси леко се забързаха.

— Призоваха ме — прогърмя Знакът, — за да се справя с твоето упорство, о, определени да станеш крал.

В залата се разнесе ужасен трясък и Огледалната кула се срина до основи. Погледнах натам. Дара също. Мандор, който бе успял да се изправи едва сега, последва примера ни.

Огледалните пана се издигнаха във въздуха, понесоха се към нас и бързо ни обградиха. Видяхме безбройните отражения на нашата мила семейна картинка. Перспективата беше наистина изумителна, сякаш самото пространство около нас се бе изкривило по някакъв странен начин. Всеки от образите беше заобиколен от бляскав кръг, макар да не можех да открия източника на светлината.

— Аз съм с Мерлин — каза Чък отнякъде.

— Играчко! — изръмжа Логрус. — Веднъж вече ми попречи в Амбър!

— На Лабиринта също — отвърна му Чък. — Въпрос на баланс.

— Какво си намислил сега?

— Долу ръцете от Мерлин — каза Чък. — Той ще управлява тук като истински владетел, а не като марионетка.

Светлините на Чък се завъртяха.

Свързах се с Колелцето и отворих всичките му канали с надеждата, че ще мога да открия своето творение, за да го подсиля с допълнителна порция енергия. Контакт обаче не последва.

— Нямам нужда от това, татко — отвърна ми той. — Имам си собствена връзка с източниците сред Сенките.

— Какво искаш за себе си, жалко творение? — поинтересува се Логрус.

— Искам да защитя онзи, който се грижи за мен.

— Мога да ти предложа вселенско величие.

— Вече го стори веднъж. Аз ти отказах, не помниш ли?

— Помня. И няма да го забравя. — Назъбеното пипало на Логрус се насочи към един от светлите кръгове. При срещата им избухна могъщ огнен фойерверк. Но щом погледът ми се проясни, видях, че нищо наоколо не се е променило. — Чудесно — призна Логрус. — Значи си дошъл подготвен. Не му е сега времето да губя ценни сили, за да те унищожа. Не и когато истинският ми противник само това чака.

— Господарко на Хаоса — продължи той, — ще трябва да се преклониш пред желанията на Мерлин. Ако управлението му бъде глупаво, той ще се самоунищожи чрез собствените си решения. Ако ли пък управлява мъдро, така ще бъде най-добре за всички.

На лицето на Дара се изписа безкрайно изумление.

— Значи ще отстъпиш пред един син на Амбър и неговата играчка? — попита тя.

— Трябва да му дадем онова, което иска — призна Знакът. — Поне сега. Поне сега…

Въздухът трепна отново и видението се стопи. Мандор се усмихна с една от своите прословути усмивки, в които се отразяваше безвремието.

— Не мога да повярвам — каза Дара, превръщайки се последователно в хищна котка и дърво от зелен пламък.

— Вярвай в каквото си искаш — отвърна й Мандор. — Той спечели.

Дървото заискри в есенната си окраска и след това изчезна.

Мандор ми кимна.

— Надявам се само, че знаеш какво правиш — каза той.

— Знам — казах аз.

— Тогава постъпвай така, както намериш за добре, но ако все пак имаш нужда от съвет, аз съм насреща.

— Благодаря.

— Искаш ли да го обсъдим на един изискан обяд?

— Не точно сега.

Мандор сви рамене и се превърна в син водовъртеж.

— Тогава до скоро — каза водовъртежът миг преди да избледнее.

— Благодаря ти, Чък. Синхронът ти се е подобрил значително.

— Размазахме обединените сили на Хаоса на пух и прах — отвърна ми той.

Открих чисти дрехи в сребристо, черно, сиво и бяло. После ги занесох в покоите на Джърт. Предстоеше ми дълъг разказ.

Разходихме се по някои от малко използваните пътища, преминахме през Сенките и след известно време достигнахме мястото, където се бе състояла последната битка за Лабиринта. Полето се бе възстановило през изминалите години. Следите от ужасния сблъсък бяха заличени до неузнаваемост. Коруин стоя дълго време, загледан в местността, без да пророни и дума. После се обърна към мен и каза:

— Ще имаш доста работа. Няма да ти е леко, докато успееш да поставиш всичко по предишните му места и да възстановиш баланса.

— Така си е.

— Мислиш ли, че ще можеш да уталожиш местните страсти за известно време?

— Така съм намислил — казах аз. — Поне няма да се откажа лесно.

— Това е всичко, което се иска от всеки от нас. Добре. Рандъм естествено ще трябва да научи какво се е случило. Не знам как ще приеме новината, че именно ти си станал капитан на противниковия отбор, но с времето ще свикне.

— Поздрави го от мен и предай поздравите ми и на Бил Рот.

Коруин кимна.

— И успех — казах аз.

— Все още има цял куп неразгадани мистерии. Ще ти се обадя, щом науча нещо повече.

Той се приближи до мен и ме прегърна.

— Сега настъпи този твой пръстен и ме прати чак в Амбър.

— Вече съм го настъпил — отвърнах му аз. — Довиждане.

— …и здравей — каза той от края на изгрялата дъга.

Обърнах се бавно и поех по дългия обратен път към Хаос.