Принц на Хаоса

ГЛАВА 6

Из целия храм бяха пръснати свещи — повечето високи колкото мен и дебели колкото кръста ми. Някои бяха сребристи, други сиви. Имаше и по няколко бели и черни. Бяха подредени изкусно на различни нива: върху дървени пейки, върху первази, по пода. Все пак основното осветление не идваше от тях. От тавана се спускаха ярки лъчи и отначало реших, че това е дневна светлина. Но когато се вгледах по-внимателно, за да преценя височината на свода, забелязах, че помещението е озарено от голям синьо-бял глобус, придържан от решетка от тъмен метал.

Пристъпих крачка напред. Пламъкът на близката свещ трепна.

Обърнах се към каменния олтар в една ниша в отсрещния край на храма. Пред него, от двете страни, горяха черни свещи. Няколко други — сребристи и по-малки — бяха поставени върху каменната му плоча. Загледах се в изобразеното там.

— Прилича на теб — отбеляза Глейт.

— Мислех си, че твоите очи не могат да регистрират двуизмерните изображения.

— Живях доста време в музея. Защо им е притрябвало да крият образа ти в някакъв таен храм?

Тръгнах към нишата, вперил поглед в картината.

— Не съм аз — казах. — Това е баща ми — Коруин Амбърски…

Пред портрета, в тънка вазичка, бе поставена сребърна роза. Не можех да преценя дали е истинска, или е създадена по магически път.

До нея бе положен Грейсуондир, с острие, леко изтеглено от ножницата. Почувствах, че точно това оръжие е истинското, а мечът, който бях видял в ръцете на духа на баща ми, е само негова реконструкция.

Протегнах се, хванах дръжката и измъкнах меча от ножницата.

Мигом ме облада усещане за сила. Размахах меча, застанах в гард, пристъпих напред, атакувах… Ненадейно Колелцето оживя, оживя и паяжината от сили. Погледнах го, тръснах глава и дойдох на себе си.

— …а това е мечът на баща ми — допълних, прибрах го в ножницата и го оставих — макар и неохотно — върху олтара.

Отстъпих назад, а Глейт ме попита:

— Това важно ли е?

— Много — казах аз.

После пътят ме сграбчи отново и ме пренесе на върха на дървото.

— А ссега какво, Госссподарю Мерлин?

— Трябва да обядвам с майка си.

— Тогава по-добре ме оссстави тук.

— Мога да те върна във вазата.

— Не. Не бях се увивала около дърво от досссста време. Тук ссси ми е добре.

Протегнах ръка и Глейт се проточи към близкия клон.

— Уссспех, Мерлин. Посссети ме пак.

Смъкнах се от дървото, пооправих панталоните си и закрачих забързано по коридора.

След два завоя се озовах до един път към главната приемна и реших, че няма да е зле да се възползвам от него. Изникнах на няколко крачки от масивна камина, в която се преплитаха високи пламъци, и се завъртях, за да огледам просторното помещение. Опитах се да си придам вид на човек, пристигнал преди доста време.

Бях сам. Това леко ме озадачи — при толкова буйно накладен огън в камината. Оправих си ризата, изтупах праха от дрехите си и прекарах набързо гребена през косата си. Тъкмо се бях заел да проверя щателно състоянието на ноктите си, когато усетих леко раздвижване на върха на просторното стълбище вляво.

Тя беше вихрушка в сърцевината на триметрова кула. В центъра й танцуваха пращящи мълнии. По стълбите се посипаха късчета лед. Парапетът се вледеняваше при докосването й. Моята майка. Май ме забеляза в мига, в който я забелязах и аз, защото тутакси спря, кривна към стълбището и заслиза.

Видът й се променяше неусетно почти с всяка крачка. Отказах се от няколкото малки промени, с които бях започнал преобразяването си, още щом отгатнах намерението й. Бях се захванал с него в мига, в който я мярнах. Тя вероятно бе постъпила по същия начин. Не ми се вярваше да го е направила, за да се пошегува. Не би било в неин стил.

Преображението на майка ми завърши точно при последното стъпало и тя се превърна в прекрасна жена, облечена с черни панталони и червена риза с навити ръкави. Погледна ме, усмихна се, дойде при към мен и ме прегърна.

Би било глупаво от моя страна да промърморя, че съм смятал да се преобразя, но съм забравил, както и да направя каквато и да било забележка от сорта.

Дара леко ме отблъсна, плъзна поглед по дрехите ми и поклати глава.

— Че си спал с дрехите си, е очевидно. Не знам само какво си тренирал с тях и дали преди, или след спането.

— Виновен съм — признах си аз. — Спрях да се порадвам на гледката край пътя и тутакси ме връхлетяха неприятности.

— Затова ли закъсня?

— Не. Закъснях, защото се отбих в галерията и се забавих там повече, отколко възнамерявах. Освен това не съм чак толкова закъснял.

Тя хвана ръката ми и ме обърна.

— Прощавам ти. — И ме побутна към розово-зелено-златната колона на пътищата, разположена в огледалната ниша вдясно,

Не ми се стори, че очаква от мен да й отвърна нещо, и затова просто замълчах. Щом влязохме в нишата, се вгледах с любопитство в колоната,за да разбера дали ще я обиколим по часовниковата стрелка, или пък в обратна посока.

Обратно на часовниковата стрелка. Интересно.

Образите ни се отразяваха и преотразяваха едновременно от три страни. След всеки следващ кръг около колоната се озовавахме в различни стаи. Наблюдавах калейдоскопичните промени, докато накрая спряхме в кристаляа пещерна ниша на ръба на подземно море.

— От доста време не бях и помислял за това място — казах аз и стъпих върху чистия бял пясък. От кристала извираше светлина, напомняща едновременно за клади, за слънчеви отражения, за канделабри и неонови реклами, може би поради странната му структура. По брега, стените и черните води бяха разхвърляни фрагменти от пъстроцветни дъги.

Тя пое ръката ми и ме поведе към една леко издигната и оградена с парапет платформа. Щом се приближихме, забелязах, че на нея има пищно подредена трапеза. Върху една по-голяма от самата трапеза масичка за сервиране бе подредена богата колекция от похлюпени блюда. Изкачихме няколкото стъпала към платформата, аз й държах стола да седне и след това отидох до масичката с ястията, за да им хвърля един поглед.

— Седни, Мерлин — каза майка ми. — Аз ще ти сервирам.

— Няма нищо — отвърнах и вдигнах един похлупак. — Бездруго съм вече тук. Ще направя първия тур.

Дара стана от масата.

— Тогава и двамата ще се самообслужим.

— Дадено.

Заредихме подносите си и се върнахме при масата. Щом седнахме, един ярък лъч откъм водата освети сводестия купол на пещерата и тя сякаш се превърна в оребрената вътрешност на чудовище, което ни бе погълнало.

— Отпусни се. Знаеш, че не могат да се доберат чак дотук.

— Права си. Но когато очаквам някой гръм да ми се стовари върху главата, апетитът ми се изпарява.

Дара се засмя и още преди ехото от смеха й да заглъхне, в далечината избоботи гръмотевица.

— Сега успокои ли се? — попита тя.

— Да — отвърнах и вдигнах вилицата си.

— Съдбата ни дарява със странни родственици.

Погледнах я и опитах да разгадая изражението й, но не успях, затова просто промърморих едно „да“.

Майка ми ме огледа на свой ред, но аз също не издадох нищо от настроенията и мислите си.

— Когато беше малък, ти изведнъж реши да говориш с мен едносрично, в знак на това, че си ми сърдит.

— Да — казах аз.

Заехме се с обяда. По спокойната мрачна повърхност на морето последваха нови проблясъци. Стори ми се, че мярнах в светлината на последния далечен кораб с вдигнати, издути от вятъра черни платна.

— Спази ли уговорката си е Мандор?

— Да.

— Как е той?

— Добре.

— Тревожи ли те нещо, Мерлин?

— Много неща.

— А ще ги споделиш ли с майка си?

— Ами ако тя е част от тях?

— Щях да бъда разочарована, ако се окажеше, че не съм. Все пак още колко смяташ да се цупиш заради тай’ига-та? Сторих онова, което сметнах за правилно. Все още мисля, че постъпих както трябва.

Кимнах и без да спирам да дъвча, отбелязах:

— Това вече го изяснихме през последния цикъл.

Откъм брега долетя лек плясък. Едно отражение се плъзна над масата и се настани върху лицето й.

— Нещо друго ли има? — попита тя.

— А защо ти не ми кажеш?

Срещнах погледа й и го издържах.

— Не разбирам за какво намекваш — каза тя.

— Знаеш ли, че Логрус притежава разум? И Лабиринтът също?

— Мандор ли ти каза?

— Да, но аз вече го знаех.

— Откъде?

— От лични контакти.

— С Лабиринта? С Логрус?

— И с двамата.

— И какво искаха те?

— Да ме разиграват. Борят се за надмощие и искаха от мен да избера нечия страна.

— Ти чия страна избра?

— Ничия. Защо?

— Трябваше да ме предупредиш.

— Защо?

— За да те посъветвам. За да ти помогна.

— Срещу Силите на Вселената ли? Докъде стигат връзките ти, майко?

Тя се усмихна.

— Не е изключено някой като мен да знае някои неща за тяхната същност.

— Някой като теб?…

— Магьосница като мен.

— А ти колко си добра всъщност, майко?

— Не мисля, че някой ме превъзхожда значително, Мерлин.

— Както обикновено най-близките научават последни. Защо тогава не ме подготви ти, вместо да ме пращаш при Сухай?

— Аз не съм добър учител. Не обичам да уча другите.

— Но си обучила Джасра.

Главата й се килна вдясно, тя присви очи.

— Това пак от Мандор ли го научи?

— Не.

— От кого тогава?

— Какво значение има?

— Голямо — отвърна тя. — Защото май не го знаеше при последната ни среща.

Спомних си, че майка ми бе подхвърлила нещо в двореца на Сухай, някаква странна забележка относно Джасра, която намекваше за известна близост и която при други условия бих запечатал в съзнанието си. Но напоследък трудно се концентрирах върху детайлите, тъй като целият ми живот се бе превърнал в бясно спускане по хлъзгав хълм сред разразила се гръмотевична буря, с кола, чиито спирачки издават странни звуци. Тъкмо се канех да я попитам какво значение има кога точно съм научил за това, когато осъзнах, че я интересува друго. Искаше да узнае е кого съм говорил след като се разделихме с уговорката да обядваме заедно. Споменаването на Люк като дух на Лабиринта едва ли щеше да разведри атмосферата, затова…

— Добре де, Мандор го изтърва несъзнателно. После ме помоли да не казвам на никого.

— С други думи — каза Дара, — е очаквал да ми го кажеш. Защо винаги постъпва така? Направо му се чудя. Адски е потаен.

— Може наистина да му се е изплъзнало.

— На Мандор нищо нему се изплъзва. Не го настройвай срещу себе си, синко. За нищо на света.

— За един и същ човек ли говорим?

Дара щракна с пръсти.

— Разбира се. Ти го познаваш единствено от детските си години. После те нямаше доста време. Оттогава си го виждал само няколко пъти. Да, той е потаен, затворен и опасен.

— Винаги сме се разбирали добре.

— Има си хас! Той не се кара с никого, ако няма сериозна причина.

Вдигнах рамене и продължих да се храня.

— Предполагам, че и той се е изказал приблизително по същия начин за мен — каза тя след малко.

— Не си спомням такова нещо.

— А да се е опитвал напоследък да ти дава уроци по благоразумие?

— Не. Смятам обаче наистина да се погрижа за благоразумието си.

— Сигурно си изкарал нелоша школа в Амбър.

— И да е така, още не съм забелязал ефекта.

— Добре де, добре. Ако не желаеш да те питам, можеш просто да ми го кажеш.

— Не е точно така.

— Тогава кажи ми какво искаха от теб Логрус и Лабиринтът?

— Нали ти казах — да взема нечия страна.

— Толкова ли ти е трудно да прецениш кого предпочиташ?

— Трудно ми е да преценя кого не предпочитам.

— Заради това, че — както каза — са те „разигравали“ в битката си за надмощие, така ли?

— Именно.

Тя се засмя.

— Боговете не са по-добри от нас, но това показва, че поне не са по-лоши. Осланяй се на човешкия морал при липса на по-добър. Ако и това се окаже недостатъчно, за да направиш своя избор, припомни си другата неоспорима истина — че си син на Хаос.

— И на Амбър — уточних аз.

— Но си израсъл тук.

— И съм живял в Амбър. И на двете места имам немалко роднини.

— Наистина ли ти е толкова трудно?

— Не бих усложнявал излишно нещата, ако не беше.

— В такъв случай — каза тя, — обърни нещата наопаки.

— Какво искаш да кажеш?

— Не се питай към кой от двата Знака изпитваш по-топли чувства, а кой от тях би могъл да ти даде повече.

Отпих от прекрасния зелен чай. Бурята се приближаваше. Нов плясък в залива.

— Добре — казах. — Кажи ми ти.

Тя се наведе напред, усмихна се и очите й потъмняха. Винаги е контролирала безпогрешно лицето и тялото си, променяйки ги така, че да съответстват на настроението й. Не става въпрос за коренно различна форма. Просто тя предпочита понякога да прилича малко повече на момиче, а друг път — на зряла, привлекателна жена. Обикновено избира златната среда. Но този път в чертите й се появи някакъв намек за безвремие и аз изведнъж осъзнах, че никога не съм бил наясно с истинската й възраст. Гледах как над лицето й се спуска булото на някаква древна сила.

— Логрус — каза тя — ще те дари с величие.

Не можех да откъсна погледа си от нея.

— Какво величие по-точно? — попитах.

— А ти какво величие жадуваш?

— Не знам дали въобще някога съм желал да бъда велик. Подобна страст мога да сравня с това да искаш да бъдеш по-скоро инженер, отколкото да желаеш да сътвориш нещо, да бъдеш по-скоро писател, отколкото да искаш да напишеш нещо. Става въпрос за страничен ефект, а не за самата същност на нещата. Чиста проба балсам за егото.

— Но ако си го заслужил, ако величието ти се полага, защо тогава да не го получиш?

— Сигурно е така. Но аз все още не съм направил нищо… — Очите ми се спряха на един светъл кръг под тъмната водна повърхност, който се носеше напред, бягайки сякаш от приближаващата буря. — …нищо освен едно странно съоръжение, което едва ли би могло да мине за велико дело.

— Ти си млад — каза Дара, — а времето, в което ти се налага да бъдеш необичайно сведущ и опитен, дойде неусетно дори за мен самата.

Ако си домъкнех отнякъде кафе с магия, дали това щеше да я раздразни? Да, най-вероятно. Затова реших да се задоволя с чаша вино. Налях си, отпих една глътка и казах:

— Боя се, че не разбирам за какво говориш.

Дара кимна.

— Това едва ли е нещо, което може да се обясни с просто изложение… — Освен това мисля, че ще е прибързано от моя страна да спомена пред теб за тази възможност.

— Майко, какво се опитваш да кажеш?

— Тронът. Управлението на Царството на Хаоса.

— Мандор също ми предложи да си помисля по въпроса — казах аз.

— Добре. Никой освен Мандор, не би привързал чак толкова.

— Предполагам, че на всяка майка е присъщо да се опитва да уреди синовете си в живота, но за съжаление ти си ми намислила работа, за която ми липсват не само способности, наклонности и опит, но и каквото и да е желание.

Тя сплете пръсти и ме погледна над тях.

— Много по-способен си, отколкото си мислиш, а твоето желание в случая няма никакво значение.

— Като заинтересована страна бих поспорил с теб.

— Дори ако това е единственият начин да защитиш приятелите и близките си, както тук, така и в Амбър?

Отпих още една глътка от виното.

— Да ги защитя? От какво?

— Лабиринтът се кани да преобрази междинните области на Сенките според собствените си разбирания. Освен това, вероятно вече е достатъчно силен, за да го постигне.

— Нали ставаше въпрос за Амбър и Хаос, в не за Сенките.

— Логрус ще трабва да се опълчи срещу това нашествие. И тъй като най-вероятно ще загуби директния двубой, той ще се опита да вербува свои агенти, с които да удари Амбър. Естествено най-ефективните агенти ще се окажат избраниците на Хаос…

— Това е лудост! — възкликнах. — Трябва да има и друг изход.

— Вероятно — каза тя. — Приеми трона и ти ще си този, който ще дава заповедите.

— Но аз не знам достатъчно.

— Ще получиш сведения за всичко необходимо.

— А останалите претенденти?

— Те не са твоя грижа.

— Аз пък си мисля, че начинът, по който ще се добера до короната, ме засяга пряко все едно дали ще съм задължен на теб, или на Мандор с повече убийства.

— Прав си. Тъй като и двамата сме от рода Сауал, подобна равносметка ще е напълно безсмислена.

— Искаш да кажеш, че и ти си се включила в играта?

— Очевидно имаме известни различия — каза майка ми, — затова не смятам повече да обсъждам подбора на средства.

Въздъхнах и пак пийнах от виното. Бурята над мрачните води се бе разразила с още по-голяма сила. Ако онзи стражи светъл кръг под повърхността им беше наистина Дяволският Чекрък, аз пък бях любопитен да разбера какво ли е намислил. Мълниите се превърнаха в постоянен декор, а гръмотевиците — в музикален фон на разговора ни.

— Какво имаше предвид, когато спомена за времената, в които трябвало да бъда необичайно опитен и сведущ?

— Имах предвид настоящия момент и непосредственото бъдеще — отговори тя. — И сблъсъка, който се задава.

— Не — уточних аз, — по-скоро ме интересува определението „необичайно сведущ“. В какъв смисъл?

Трябва да беше от някоя мълния, защото никога преди не я бях виждал да се изчервява.

— В теб се пресичат две велики кръвни линии — заяви Дара. — На практика твоят баща беше крал на Амбър — за кратко, между управлението на Оберон и това на Ерик.

— Но тъй като Оберон е бил все още жив по онова време и освен това не е бил абдикирал, ничие друго управление не е било законно — възразих аз. — Рандъм е законният наследник на Оберон.

— Отсъствието на Оберон би могла да се тълкува и като абдикация.

— А на теб това тълкувание ти допада повече, нали?

— Естествено.

Загледах се в бурята. Пийнах от виното.

— Затова ли си искала да заченеш дете от Коруин? — попитах.

— Логрус ме увери, че това дете би било идеалният владетел на Хаос.

— А татко на практика не е означавал за теб почти нищо?

Дара отвърна погледа си от мен и се загледа в светлия кръг, който се носеше към нас. Една мълния се стовари точно зад него.

— Нямаш правото да ми задаваш този въпрос — каза тя.

— Знам. Но е така, нали?

— Грешиш. Той означаваше много за мен.

— Но не и в обичайния смисъл.

— Аз също не съм „обичайна“.

— Значи аз съм резултат от експеримент за създаване на нова порода. Логрус е избрал самеца, който щял да ти даде… какво?

Светлият кръг се приближаваше все повече. Бурята го следваше по петите — толкова близо до брега, колкото никога не я бях виждал.

— Съвършения Господар на Хаос — каза майка ми, — способен да управлява.

— Все ми се струва, че това не е всичко.

Кръгът избягна ловко мълниите, изскочи от водата и полетя към нае. Дори Дара да бе отвърнала нешо на последната ми забележка, аз така и не я чух. Гръмотевиците бяха оглушителни.

Светлият диск се озова на платформата и спря до крака ми.

— Татко, можеш ли да ме защитиш? — допита Чък краткото затишие между два поредни гърма.

— Увий се около лявата ми китка — нарединг аз.

Дара впери поглед в него, докато той заемаше обичайното място на Фракир, Междувременно последната мълния не се разтвори във въздуха, а увисна над бреговата ивица като цвъртящо вретено. После вретеното се сви и се превърна в сфера, която се поколеба за миг-два увреди да се насочи към нас. Докато се приближаваше, структурата й продължи да се променя.

Когато се озова на ръба на масата, сферата вече се бе преобразила в пулсиращия Знак на Логрус.

— Принцесо Дара, принц Мерилин — произнесе ужасяващият глас, който вече бях чул в деня на сблъсъка в Амбър — Не искам да нарушавам обяда ви, но нещото, което сте приютили, ме принуждава да го сторя. — Едно от назъбените разклонения на видението посочи към китката ми.

— Той блокира способността ми да пътувам през Сенките — обади се Чък.

— Дайте ми го!

— Защо? — попитах аз.

— Това нещо премина по Логрус — прогърмя отново гласът. Височината и силата му варираха най-безразборно.

Хрумна ми, че бих могъл да му се възпротивя, особено след като и Дара бе потвърдила, че съм толкова ценен за него.

— На практика всеки би могъл да опита късмета си с Логрус — отвърнах му аз.

— Аз определям правилата, Мерлин, а твоят Дяволски Чекрък не ми се пречка за пръв път. Предай ми го.

— Не — казах аз и мигом се свързах с Колелцето, за да открия сила, която би могла да ме прехвърли незабавно в област, контролирана от Лабиринта. — Няма да се откажа толкова лесно от творението си.

В този миг Дара скочи, направи няколко крачки и застана между мен и видението.

— Остави — каза тя. — Предстоят ни твърде важни дела, за да си губим времето е една играчка. Пратих съобщение на братовчедите си от рода Хендрейк за невестата на Хаоса. Ако искаш този план да успее, предлагам да им помогнеш.

— Не съм забравил твоя план за принц Бранд и лейди Джасра, която трябваше да го оплете. Тогава твърдеше, че не можем да се провалим.

— Аз те приближих до силата, която желаеш, повече от всички.

— Не мога да го отрека — призна видението.

— Освен това приносителката на Окото е по-безопасна от Джасра.

Знакът се плъзна над нея — малко слънце под кристалния купол на пещерата.

— Мерлин, ще поемеш ли трона, за да ми служиш, когато мигът настъпи?

— Ще направя нужното, за да възстановя баланса между Силите — отвърнах аз.

— Не те попитах за това! Ще поемеш ли трона при условията, които съм определил?

— Ако това ще оправи нещата — да.

— Радвам се да го чуя. Задръж си играчката.

Дара отстъпи встрани, видението премина край нея и избледня.

— Питай го за Люк, за Коруин и за новия Лабиринт — бяха последните му думи.

Тя се обърна н се втренчи в мен.

— Налей ми чаша вино.

Налях й. Майка ми я вдигна и отпи една глътка.

— Е, кажи ми сега за Люк, за Коруин и за новия Лабиринт.

— Първо ти ми кажи за Джасра и Бранд.

— Не, този път ти ще бъдеш първи.

— Добре тогава — казах аз. — Той пропусна да спомене, че те са само духове на Лабиринта. Люк ми се изтърси, докато идвах насам. Беше го изпратил Лабиринтът, за да ми предаде да напусна Хаос. Логрус пък изпрати лорд Борел, за да премахне Люк.

— Люк, тоест Риналдо — синът на Джасра и Бранд, съпругът на Корал и кралят на Кашфа?

— Същият. Сега ми кажи най-после за този твой план. Изпратила си Джасра, за да оплете Бранд и да го подтикне да тръгне по пътя на предателството, така ли?

— Той бездруго бе тръгнал по този път. Дойде в Хаос, за да се сдобие със сила, която да отговаря на апетитите му. Джасра просто малко ускори събитията.

— На мен не ми прозвуча точно така. Все пак това означава ли, че проклятието на баща ми не е допринесло за нищо?

— Не, то помогна — в метафизичен план, — защото Черният път достигна до Амбър. А ти защо си все още тук, след като крал Риналдо те е посъветвал да си вървиш? От лоялност към Хаос?

— Бяхме се уговорили да обядваме заедно, а не те бях виждал от толкова време. Не исках за нищо на света да изпусна този обяд.

Дара се усмихна — макар и едва забележимо — и отпи от виното.

— Добре се справяш със смяната на темата — заяви тя. — Но нека се върнем на предишната. Духът на Борел, предполагам, се е справил с този на Риналдо.

— Не съвсем.

— Какво искаш да кажеш?

— Появи се духът на баща ми, набързо неутрализира Борел и така успяхме да се измъкнем.

— Отново? Коруин е победил Борел за втори път?

Кимнах.

— Нито един от тях не си спомняше за първия двубой. Нали спомените им стигат до мига, в който са преодолели…

— Идеята ми ясна. Какво стана после?

— Избягахме — отвърнах аз. — После се върнах тук.

— А защо Логрус спомена новия Лабиринт?

— Духът на баща ми явно е създаден от него, а не от Лабиринта в Амбър.

Дара се надигна на стола си, очите й внезапно се разшириха.

— Откъде си толкова сигурен?

— Той ми го каза.

Тя се загледа някъде отвъд мен, после погледът й се спря върху спокойното вече море.

— Значи третата сила се кани да се намеси в играта — каза тя замислено. — Доста впечатляващ и едновременно с това тревожен факт. Проклет да е онзи, който го създаде!

— Ти наистина го мразиш, нали? — попитах аз.

Очите й отново се спряха на моята скромна персона.

— Забрави за това! — заповяда ми тя. — Той спомена ли ти нещо за съюзниците на новия Лабиринт, за неговите планове? Фактът, че духът му е бил изпратен, за да защити Люк, може да се тълкува и като сътрудничество със стария Лабиринт. От друга страна, целта му може да е била да те предпази — защото го е създал не друг, а баща ти, или пък защото ти се вписваш по някакъв начин в плановете му. Какво ти каза Коруин?

— Че иска да ме отведе от онова опасно място.

Дара кимна.

— И очевидно е успял да го направи. Каза ли ти още нещо? Случи ли се нещо друго, което би могло да се окаже важно?

— Попита ме за теб.

— Наистина ли? И само толкова?

— Нямаше някакво специално послание, ако това имаш предвид.

— Разбирам.

Майка ми погледна встрани и известно време не пророни нито дума. После попита:

— Тези духове не просъществуват дълго, нали?

— Не.

— Хваща ме яд само като си помисля, че след всичко той все още може да играе някаква роля.

— Той е жив, нали, майко? И ти знаеш къде е.

— Аз не съм негов пазач, Мерлин.

— Мисля, че си.

— Невъзпитано е да ми противоречиш по този начин.

— Но се налага — възразях аз. — Срещнах се с неговия образ, който още не бе дошъл в Хаос. Баща ми определено е искал да е тук с останалите при сключването на договора. Но всъщност е искал много повече нещо друго — да се срещне с теб. Съзнанието му е било обладано от толкова много въпроси без отговори — откъде си дошла, защо си избрала именно него, защо сте се разделили по този начин…

— Достатъчно! — извика тя. — Забрави за това!

Не й обърнах внимание.

— Освен това знам, че той е бил тук, в Хаос. Видели са го тук. Не може да не те е открил. Какво се случи след това? Как отговори ти на въпросите му?

Дара се изправи, впери гневен поглед в мен и заяви:

— Чашата преля, Мерлин. Очевидно с теб не може да се води цивилизован разговор.

— Той твой затворник ли е, майко? Нима си го затворила някъде далеч оттук, където няма да може да те притеснява и да пречи на плановете ти?

Майка ми отстъпи от масата толкова бързо, че едва не се спъна, и възкликна:

— Отвратително дете? И ти си същият като него! Защо трябва да си приличате толкова много?

— Ти се боиш от него, нали? — продължих аз, осъзнал неочаквано, че може би именно това е верният отговор. — Боиш се да убиеш един принц на Амбър, дори когато зад теб стои самият Логрус. Заключила си го някъде, за да не се появи и да не направи на пух и прах последните ти кроежи. Страхувала си се и от онова, което е трябвало да направиш с него, за да го обезоръжиш.

— Глупости! — каза тя и заотстъпва назад, тъй като аз бях заобиколил масата и се приближавах към нея. На лицето й се бе изписал неподправен страх. — Това са само догадки. Той е мъртъв, Мерлнн! Откажи се! Остави ме на мира! Той щеше да унищожи всички ни! И все още би го направил, стига да можеше!

— Той не е мъртъв — заявих аз.

— Откъде си толкова сигурен?

Едва се сдържах да не й кажа, че съм говорил е него.

— Само виновните се защитават толкова настървено — казах. — Той е жив. Къде е?

Дара кръстоса ръце пред гърдите си. Страхът й се бе стопил, гневът също. В обичайното й чувство за хумор се промъкна подигравателна нотка.

— Тогава го потърси, Мерлин. Потърси го както намериш за добре.

— Къде? — настоях аз.

— В Кладенеца на Хаоса.

Около глезените й лумна пламък, започна да обхожда тялото й обратно на часовниковата стрелка, издигаше се все по-нагоре и оставяше след себе си алена следа. В мига, в който стигна върха на главата й, тялото й вече бе скрито зад кървавочервения му покров. Последва леко просъскване и пламъкът изчезна заедно с нея.

Пристъпих напред, коленичих и докоснах мястото, където бе стояла допреди малко. Леко затопляне, нищо повече. Хубаво заклинание. Никой не ме бе научил на него. Осъзнах, че мама винаги се бе появявала и изчезвала доста стилно.

— Чък?

Той блесна около китката ми, отдели се от нея и цъфна право пред мен.

— Да?

— Още ли не можеш да пътуваш през Сенките?

— Мога — отвърна той. — Щом Знакът на Логрус си отиде, всичко си дойде по местата. Мога да отпътувам накъдето си поискам. Мога да пренеса и теб. Искаш ли?

— Да. Пренеси ме в галерията на горното ниво.

— Галерия? От свърталището на Логрус цопнах право в мрачното море, татко. Не съм много наясно с местната архитектура.

— Няма значение — казах. — Ще се оправя и сам.

Активирах Колелцето. Шест негови нишки се спуснаха към нас и ни обградиха в енергийната си клетка, за да ни отнесат в Залата на изкуствата. Опитах се да предизвикам малка огнена илюминация при изчезването си, но така и не разбрах какво се е получило. Интересно как ли се усъвършенстват майсторите в тази област, щом не могат да видят резултата от опитите си?