През лицето на света

Глава 21 Битката при Хелиг Холт

Фодрамите търчаха надолу към Адунлок, изоставили във внезапната нужда от бързане всякакви опити да се прикриват. Ботуши трополяха по каменния път, понесли тояги и мечове, мъже дишаха учестено, докато двете седмици преследване кулминираха във втурването по тесния Нумен Скоу. Мрачни и заплашителни скали се издигаха на стотина ярда пред тях.

Ейксхафт знаеше, че малкият му отряд е бил забелязан. Отекналите от многооката крепост камбани само потвърдиха това. От дупки в стените започнаха да изскачат въоръжени бойци, подобно на насекоми от пламнало дърво. Първите от тях достигнаха отритото място преди фодрамите и започнаха тичешком да го прекосяват. За миг лидерът зърна две хванати за ръце фигури да се стрелват под скалите, преследвани от трети силует, сетне ги изгуби в сенките.

Двете фракции се сблъскаха с оглушителен удар. Стомана проблясваше в сивотата на последните дневни лъчи. Набитите горски северняци си разменяха яростни удари с по-високите и жилави люде от Клоувънхил. Начело до Ейксхафт стояха трима умели капитани, широко размахали тояги в опит да разчистят път до крепостта. Дарите им не бяха достатъчни, за да убиват — само зашеметяваха, но вървящите след тях фодрами довършваха започнатото с мечовете си.

Предпочитащите прикритието и изненадата уайдузи се биеха храбро, ала скоро стана ясно, че в единоборство далеч отстъпват на фодрамите. Винаги бе било така. Ала на мястото на един посечен уайдуз моментално изникваха трима. От дупките продължаваха да се сипят воини, печално забеляза лидерът, които надаваха пронизителни викове, докато търчаха към мястото на битката.

До него един от капитаните му падна, покосен от сопа с шипове. Ейксхафт се обърна и посече огромния уайдузец, който, отделил прекалено много време да се наслаждава на собствените си умения, се стовари мъртъв, така и без да разбере какво го е сполетяло.

Откритото място пред Хелиг Холт се изпълни с потънали в ръкопашен бой воини. Постепенно телата на мъртвите и умиращите затрупваха земята. Последните слънчеви лъчи потънаха зад варовиците над главите им и спусналият се над бойното поле здрач не можеше да посочи ясен победител, ала северняците бавно губеха.

Това не е добре, каза си лидерът, докато бавно, неумолимо, малкият му отряд биваше изтласкан назад към тъмните гори от огромното числено превъзходство на противника. Не можем да позволим да ни избутат в гората; в мрака ще станем лесна плячка. Нощта продължаваше да се спуска, светлината на Клоувънхил изтля, а нови уайдузки бойци продължаваха да се впускат в битката.

Фемандерак търчеше по пътеката към крепостта, отчасти дърпайки, отчасти влачейки Лийт зад себе си. Над тях камбаните продължаваха да звънтят тревожно. Знаеше, че тича към опасност, ала другият пазач бе само на няколко ярда зад тях и непрекъснато стопяваше разстоянието.

— Хайде, Лийт, хайде! — отчаяно се провикна той. Ала Лийт се движеше тромаво, все още под въздействие на наркотика. И аз щях да бъда такъв, ако не бях осъзнал, че водата е отровена. За пореден път Фемандерак бе благодарен на строгата си подготовка.

Чановете замлъкнаха, ала напред, на върха на пътеката, каменната врата се изтърколи и от нея започнаха да изтичат уайдузи. Зад тях пазачът извика. Бяха попаднали в капан.

В последния момент Фемандерак се хвърли надясно, в посоката на Хелиг Холт. Над него пазачът се бе срещнал с другарите си, ала виковете му бяха игнорирани в далеч по-важната заплаха на фодрамите в долината. Едрият страж бе отнесен надолу по пътеката.

Фемандерак придърпа Лийт близо до себе си, опитвайки се да прикрие и двама им от евентуалните погледи на взиращи се от прозорците над тях. Приклекнаха на тясна тераса няколко ярда под пътеката. Вдясно лежеше черната паст на Майката земя, поемаща леден дъх със спускането на по-хладния нощен въздух. Вече извън погледа им, воините продължиха да търчат по пътеката, хвърляйки се в боя.

Лийт постепенно започна да идва на себе си. Прекалено скоро! По-добре да беше останал упоен, отколкото да застрашеше позицията им с движение или шум. Ала младежът остана напълно неподвижен, едва обръщайки глава с широко отворени очи. Нямаше представа как се е озовал тук, ала нямаше да направи нищо, което да застраши положението им.

Звукът от тропащи крака затихна, заменен от далечните звуци на битка, долитащи някъде зад тях, стенания и викове, усилени от естествения амфитеатър на Адунлок.

— Сега! — прошепна Фемандерак. — Готов ли си?

Лийт кимна, едва сдържащ страха си.

— Тогава ме следвай!

Заедно се изкатериха на пътеката. Поглед наляво им показа, че опитът да продължат в тази посока бе изключително опасен; на дъното имаше сражаващи се воини, едва видими в сумрака.

— Насам! — рече Фемандерак и Лийт последва новия си приятел нагоре и вдясно, все още мъчейки се да разбере какво става. Нищо не си спомняше. Как са се озовали вътре? Каква беше тази битка долу? Силно се надяваше да е спасителен отряд.

Търчаха боси по студения камък, без да срещнат противници. Необезпокоявани влязоха в Адунлок. За момент Фемандерак поспря, сетне взе решение и направи знак на Лийт да му помогне да дотъркалят каменната врата.

В долината боят не се развиваше добре за лидера и воините му. Седмина от хората му бяха паднали; фодрамите сега представляваха малък клин, вбит сред море от поне стотина уайдузи, които се бутаха един друг за шанса да ударят враговете си. Уайдузките водачи, застанали в тила на силите си, за да ги пришпорват напред, не можеха да повярват на късмета си. Всичко се нареждаше така великолепно! Тук, пред очите на Майката земя, нанасяха силен удар на омразните северни горяни. Самите богове бяха предали враговете в ръцете им.

Зад гърба на лидера долетя вик на изненада и болка, както и предупредителен рев. Макар да бе потънал в двубой с едър звяр, размахал топор, той рискува да погледне назад. Беда! Част от враговете бяха заобиколили фодрамите и нападаха в гръб. В сивата мрачина на безлунната вечер различаваше сенките да ги обгръщат, затварящи челюстите на капана. Бяха обградени.

Водачът на уайдузите изкрещя с ожесточена наслада. Клопката бе изпълнена безгрешно и сега щяха да довършат глупавите горяни без много жертви. Онези, които не можеха да вземат участие в битката, бяха пратени да заобиколят скалите и да нападнат фодрамите в гръб. Беше само въпрос на време.

— Повикайте жреца! — заповяда главатарят.

— Хелиг Холт го погълна, о, велики — отговори някой до него.

— Какво? Как така?

— Имало е битка с един от затворниците, водителю. Жрецът и един от пазачите са мъртви.

— Тогава довлечете некадърния адепт! Несъмнено ще го намерите в квартирите. Той не би си рискувал кожицата в подобна нощ! Доведете го! Клането не може да започне без подобаващата церемония!

Подчиненият затича по пътеката. Командващият се обърна към лейтенантите си, усмихна се и рече:

— Великата Майка земя подрежда нощта идеално. Смъртта на жреца е най-голямото благодеяние. Той беше стар и вироглав, не ми се подчиняваше. А мързеливият адепт е в ръцете ми.

Заповядай на воините да заобиколят фодрамите и да се оттеглят. Ще изпълним церемонията и след това ще ги довършим.

Манум бе принуден да гледа как синът му, заедно с още един мъж, тича нагоре по пътеката и потъва в крепостта. Между него и Лийт имаше над стотина уайдузки воини, а по билата на хълмовете търчаха и още. С натежало сърце гледаше как приятелите му, фодрамите, биват заобиколени. Не искаше да става свидетел на края им. Ала как да стигне до крепостта?

Адептът излезе надуто от прилежащите му помещения, твърдо решен да се наслади на първата от задаващите се безброй приятни задачи. С нескрито удоволствие бе посрещнал новините за смъртта на жреца; старият глупак бе тиранин, каращ го да върши по-голямата част от работата и обиращ всички благини за себе си. Ала сега щеше да е различно. Животът вече щеше да е сладък.

Провря дебелото си туловище през входа на второто ниво към външната пътека край Хелиг Холт. Макар по принцип този път да го побъркваше от страх, адептът се приготви да приеме ужаса като цена, която трябваше да плати за новопридобитата си сила. Месести пръсти нервно наместиха червената маска. В подобна нощ всичко трябваше да бъде изпипано.

Манум гледаше бойното поле. Уайдузите пристъпиха напред, принуждавайки фодрамите да отстъпят към обградилите ги противници, с което очистиха зоната около Хелиг Холт. Краят бе близо. Ала Търговецът виждаше само открилата се възможност. Стрелна се надолу по склона.

По средата на пътя адептът усети куражът му да се стопява. Чернотата от лявата му страна го придърпваше с ясно доловим всмукващ звук, шептейки с плътен, влажен глас. Твърде съм суеверен, помисли си той.

Някой се зададе по пътеката. Още по-зле, помисли адептът. Как ще се разминем на тази теснотия? Ала мъжът не възнамеряваше да се разминават. Моментално проблесна меч, посочил с върха си многобройните треперещи гуши на новия жрец.

— Тръгвай обратно! И пази тишина! — просъска Манум. Адептът не разбираше общия език, ала схвана смисъла на казаното. Треперещ от страх се обърна и закрачи обратно, с насочен в гърба меч.

— Оттук! — прошепна Фемандерак и направи знак на Лийт.

Бяха стигнали до разклонение; един от коридорите продължаваше право напред, а друг отвеждаше към стълбище, слизащо надолу и надясно. Философът избра втория и Лийт, все още леко замаян от наркотика, го последва. Крепостта изглеждаше напълно изоставена. Очевидно се намираха на нивото с жилищните помещения, където малки — дори по-малки от килията — стаички с по четири легла във всеки край ограждаха коридора. Втурнаха се по протежението му. Фемандерак надничаше във всяка от тях.

— Какво търсиш? — прошепна в ухото му Лийт.

— Арфата си.

— Какво? Животът ни е в опасност! Остави арфата! Трябва да избягаме, преди онези да се върнат!

— Няма да си тръгна без нея — отвърна Фемандерак. — Като нея няма друга в цяла Фалта.

Обърканият Лийт изрази недоволството си високо, ала спътникът му не можеше да бъде разубеден. Стигнали до края на коридора, той се обърна и пое обратно. Отне им поне пет минути да претърсят остатъка от етажа — неуспешно.

— Да слезем отново по стълбите. Трябва да има и трето ниво!

— Откъде си сигурен, че не са я хвърлили в Хелиг Холт с дрехите ти?

Фемандерак застина.

— Не бях помислял за това — рече тъжно. — Което ме подсеща, че би било добре да се облечем в уайдузки дрехи. Така някой евентуален обитател може и да не ни обърне внимание.

— Искаш да кажеш, че се сещаш едва сега? — студ и срам непрекъснато бяха напомняли на Лийт за голотата му. Стройният му спътник обаче не изглеждаше да забелязва подобни неща. Преровиха няколко стаи, докато не откриха подходящи дрехи, сетне се облякоха и се отправиха към стълбището.

— Отново навън? — запита Лийт.

Фемандерак надникна през прозорец.

— Не можем да се върнем по пътя, по който дойдохме — обяви. — Запречен е от воини. Трябва да намерим друг изход.

Той въздъхна. Много обичаше арфата си.

Затичаха надолу по стълбите към най-ниското жилищно ниво. Тук откриха оръжейна, чието съдържание се изчерпваше с мечове и сопи. Лийт си избра заплашително на вид острие, ала Фемандерак отказа.

— Опре ли работата до бой, няма да съм от полза — весело рече той. — Никаква. Философите не предлагаха обучение по фехтовка.

Вратата на предпоследната стая бе заключена и зарезена.

— Строши я — рече Фемандерак. — Може да отвежда навън.

Лийт удари ключалката с меча си. По коридора отекна силен звук, ала мечът единствено се нащърби.

— Тихо! — каза философът. — С този шум ще ги докараш тук.

— Не мога да го направя тихо! — сопна се Лийт. — Опитай ти!

Фемандерак пое меча, взря се в него за момент, пъхна дръжката между вратата и резето и дръпна острието. Ключалката изстена, сетне поддаде гръмко.

— Порязах се — оплака се стройният мъж.

— Виж! — викна Лийт.

— Арфата ми!

Лийт ахна. В ъгъла на стаята имаше същинско съкровище: монети, бижута, скъпоценни камъни; всякакви ценности, събирани в течение на години от нещастните пленници, с които Майката земя биваше хранена. Гледката привличаше Лийт както хляб — кос, ала Фемандерак виждаше само арфата си.

— Непокътната! — обяви той след бърз оглед. — Слава на Най-възвишения!

Лийт прокара пръсти по някои от едрите скъпоценни камъни, очевидно забравил всичко друго.

— Лийт! Трябва да бягаме!

— Какво? Да, идвам! — промърмори младежът, неохотно загърбвайки съкровищата. — И накъде сега?

— Към края на коридора. И ако няма друг път, ще си опитаме шансовете навън.

— Насам! Насам! Кръгова формация! Мечовете навън! — лидерът знаеше, че врагът ги превъзхожда многократно, ала бе твърде решен да умрат достойно. Макар че никой нямаше да я чуе, в главата му започнаха да се оформят с танците на песен.

Лидерът прецени словата и реши, че правенето на песни трябва да бъде оставено на бардовете. Ала с нас няма такива, помисли си с тъга, докато разсичаше тънковрат уайдуз. Не познавам бард, който да умее да върти меч, не и с достатъчно умение, за да ни измъкне от този капан. Защо ли не си донесох двуострата брадва?

Този мъж по-скоро пречи, отколкото да носи някаква полза, реши Манум. Не можеше да предаде желанията си на заложника. Бяха минали много години, откакто бе търгувал с уайдузите, в по-цивилизования юг край Толмен; в главата му бяха останали само откъслечни спомени от грубоватия език. Пък и изглеждаше, че в крепостта няма уайдузи, така че не се нуждаеше от този шишко. Отхвърли маската с ръба на меча си. Появилото се провиснало лице имаше нездрав цвят и беше изпотено от страх.

Не мога да го пусна, прецени Търговецът. Ще издаде присъствието ми на воините. Бе помогнал в местенето на големия камък, ала оттогава не бе допринесъл с нищо. Манум насочи пленника си надолу по каменното стълбище. По горните нива нямаше и следа от Лийт. Къде ли бе отишъл?

Заложникът направи жест към коридора. Това капан ли е или наистина има нещо, което иска да ми покаже? Помисли за момент. Няма да остана вечно неоткрит. Пое дълбок дъх, сетне накара мъжа в червена роба да тръгне напред, мотивирайки го с острието на меча.

Задънена улица! Лийт и Фемандерак достигнаха края на последния коридор, който по подобие на предните такива също нямаше изход.

Мисли, Лийт, мисли!

— Трябва да има изход! — процеди объркано той. Хванати като зайци в мрежа; да умрем набучени на мечове или да бъдем хвърлени в тази страховита яма. Не виждам какво му е въздигнатото на това.

Сетне мислите му се избистриха и той се замисли по-задълбочено над отшелника и думите му. Какви бяха първите му пророчески слова? Отекнаха като камбана в ума му: Видях те да стоиш гол на ръба на бездънна яма, пленник на зли люде. От двете ти страни имаше още заловени. Пленилите те ги блъскаха в пропастта. Единственият изход е да сграбчиш огъня.

Очите му се разшириха. Защо не се бе сетил за тези думи по-рано? Щеше ли да има сега някаква полза от тях? Бе избягал от пропастта, без да се „сграбчва огъня“ каквото и да означаваше това.

Ала беше ли избягал? Единственият изход е да сграбчиш огъня.

— Лийт! Погледни! — викна Фемандерак. В самия край на коридора, всечена във варовика, се намираше врата. Напълно кръгла, с диаметър поне десет фута, като очертанията й бяха съвсем тънки. Осветяваше я самотна факла.

— Отвори я! — ненужно викна като обезумял Лийт, изтичвайки до вече бутащия с все сили Фемандерак.

— Определено е отвор — обяви последният. — Долепи лице до цепнатината, лъха хладен въздух.

Заедно удряха по вратата, ала тя остана затворена. Разделиха се и започнаха да оглеждат голите, гладки стени в търсене на ключалка, дръжка или някакъв механизъм, с който да я отворят. Не откривайки нищо, Лийт отчаяно удари с дръжката на меча си по вратата. Тъй близко!

Тогава зад себе си чуха стъпки; някой слизаше по стълбите към коридора. Двамата се спогледаха ужасени.

— Дали да не се скрием в някоя стая? — прошепна Лийт.

— И после какво, да чакаме крепостта отново да се напълни? Трябва да открием ключа към вратата. Това е единственият изход.

Единственият изход, помисли си Лийт, дордето стъпките се приближаваха. Коридорът правеше лек завой, който ги скриваше от стълбището. Притиснаха се към стената, треперещи от страх, надявайки се по някакъв начин да останат незабелязани. Може би стъпките щяха да се насочат другаде. Може би ще спрат, преди да прекосят коридора. Лийт държеше меча си и хвърли поглед към очертаната в стената врата. Единственият изход! Стъпките стигнаха до основата на стълбището, сетне се насочиха към тях. Принадлежаха на повече от един човек. Щяха да ги открият само след миг. Единственият изход!

— Глупак! — прошепна Лийт, рязко изпускайки дъха си. — Единственият ни изход е огънят!

Той се стрелна край смаяния Фемандерак и посегна към факлата. За малко не я достигна.

— Помогни ми! — изсъска той. Моментално спътникът му се озова до него, осенен. Кльощавите му ръце хванаха факлата и я дръпнаха надолу. Без звук вратата се отвори. Двамата се шмугнаха вътре, попадайки в сумрачна пещера. Лийт се обърна и затвори вратата; тя се сля обратно със стената с тихо изщракване.

Фодрамите, сега не повече от двадесет на брой, бяха напълно заобиколени. Облегнаха се на мечовете си, някои дирещи смелостта да посрещнат неизбежната гибел, други прекалено изтощени, за да мислят за това. Многобройните трупове около тях свидетелстваха за яростта на битката.

— Какво стана? — Джакпайн запита лидера си. — Защо се оттеглиха?

Уайдузите чакаха нещо, това бе очевидно. Подкрепления? Надали. Имаше повече от достатъчно, за да довършат противниците си. Водачество? Ала предводителите им присъстваха, онзи там сигурно беше главнокомандващият. Можеха да дадат заповедта по всяко време. Защо се бавят?

Главнокомандващият беше побеснял.

— Предаде ли му?

— Да, господарю. Лично му съобщих.

— И той какво каза?

— Щял да облече свещените одежди и незабавно да слезе.

— Къде е тогава?

— Вече трябваше да е дошъл, господарю — подчиненият се опитваше да скрие нервността си.

— Иди и го намери тогава! Да не си се върнал без него! — Нещастният човек се отправи.

Лидерът наблюдаваше този разговор, провел се на не повече от тридесет ярда.

— Не трябва ли да се втурнем в последна атака? — запита Фернруут, най-умелият му лейтенант. — Ако се бавим още, не ще можем да помогнем на пленниците.

Ейксхафт избухна в дълъг, гръмък смях, облекчил свитото му сърце и накарал уайдузите да посегнат към оръжията си.

— Огледай се — рече с непоколебим глас, — отдавна вече е късно за тях.

— Да можех да зърна обичната си Мариголд за последно — дойде тъжен глас зад тях. — Такъв тънък кръст, такива сини очи. Малкият Браунфинч ще тъгува за баща си. Само да ги зърна, нищо повече.

— Тогава затвори очи и ги погледни — отвърна лидерът. Това изчакване правеше края им още по-мъчителен. Усещаше как смелостта изтича от хората му. Проклети да сте! Атакувайте най-сетне!

Умът на адепта работеше трескаво. Как да се спася? Очевидно е, че той възнамерява да се отърве от мен.

Единственият му шанс бе да държи мъжа зает достатъчно дълго, докато останалите дойдеха да потърсят жреца си. В крайна сметка присъствието ми е необходимо за церемонията. Никой друг не знае ритуала. Няма да ме изоставят.

Ала как да го залисва? Явно търсеше нещо; може би богатствата щяха да се окажат добра примамка? Посочи напред, към стълбището, което отделяше жилищните помещения от оръжейната.

Най-долното ниво на Адунлок, където се намираше тя, бе празно. Впрочем дали? Адептът чу шум пред тях, точно след завоя на коридора. Другият също го беше чул, защото се втурна край шишкавия си пленник. В края на коридора се намираше вратата към пещерите и утробата на Майката земя. Тъкмо се затваряше.

Манум се втурна към вратата, ала тя се затвори прекалено бързо. Понечи да се провикне, ала застина — ами ако от другата страна имаше уайдузки воин?

— Затова ли ме доведе тук? — попита той потящия се заложник, който сви рамене в отговор. Този мъж е само тежест, помисли си Търговецът. Време е да се отърва от него.

Ала Манум не можеше да се насили да нанесе удара. Дебелакът стоеше застинал насред коридора, треперещ с ококорени очи, очакващ смъртта, но Манум не можеше да го стори. Образи на беззащитни селяни, умиращи изпод ръцете на брудуонците, проблясваха около него. Най-възвишени, по-скоро ще умра, отколкото да стана като тях. Трябва ли да убия някого, само защото не ми е от полза?

Вместо това грабна заложника за тлъстата ръка и го тласна в близката стая. Вратата съвсем наскоро е била насилвана, отбеляза Търговецът. В другия край и по стените на помещението имаше съкровища, невъобразими богатства, гледка, спряла дъха му.

Пленникът му говореше нещо, сочейки към купищата ценности. Опитва се да сключи сделка, осъзна Манум. Затова ме доведе тук. Визията заплени душата му на Търговец — тук бе натрупана плячката от многобройни набези, доживотно трупани богатства. Тук лежеше ключът към охолен живот. Тук лежеше всичко, за което бе мечтал. Как ли щеше да стои например тази огърлица върху кожата на Индретт?

Не, никоя от мечтите му не се намираше в това помещение. Лийт бе някъде из крепостта, ала не тук. Това съкровище не можеше да задържи Търговеца. Той се обърна и поведе все още жестикулиращия пленник обратно до коридора.

— Вратата, вратата — рече Манум, посочвайки към края на коридора. Бе взел решение. Очевидно момчето му не се намираше никъде из крепостта и бе време да продължи търсенето. В ума му изкристализира уайдузката дума: — Диур на, диур на!

Вцепенен от внезапното проговаряне на разбираем език, адептът се заклатушка към вратата, окуражаван от ръба на меча. Можеше да надуши, почти да вкуси, намиращото се на инчове от гърлото му острие. Ала сега нов страх се зароди у него.

Жреците никога не са минавали през този тунел, припомни си той. И си имаха причина — бе забранен от самата Майка земя. Ако нарушеше табуто, щеше да загуби живота си. Щеше да загуби силите си, още преди да се е сдобил напълно с тях. Щяха да го хвърлят в пастта и той щеше да умре в търбуха й.

— Не мога да мина през вратата! — изрева умът му.

— Можеш, можеш — прошепна мечът зад гърба му.

Адептът послуша думите на оръжието и задвижи отварящия механизъм.

Лийт следваше Фемандерак по виещия се тунел, страхувайки се от неизбежното преследване. Никаква светлина не осветяваше пътя, тук властваше триумвиратът на студения застоял въздух, твърдите скали и мастиления мрак. Животът ми е в неговите ръце.

Под огромната, съставена от мрамор и варовик планина, лежаха множество мрачни, тайни пещери, повечето неизследвани от хората. Адунлок бе изграден върху мрежа от подземни проходи, оформени по подобие на Бандитската пещера от неуморното дълбаене на водата. Из тези проходи все още течеше река, влизаща в земята на около левга северно от Адунлок при Ринан Холт, Речната пещера, почитано от уайдузите място. Пътят на реката из земните недра бе неизвестен, ала тя се появяваше отново край Уамбакалвен, Пещерата на утробата, почти на хиляда фута под Адунлок. Виеше се през Уамбакалвен, миейки дъното на Хелиг Холт и отвратителната купчина, струпала се там с течение на годините, сетне оформяше езеро край изхода на Утробата. Мрачните води на Телба постоянно биваха раздвижвани от постоянното течение на свещената река. Оттам водата се стрелваше в Дроззакалвен, най-малката от подземните пещери. Там тя облизваше стръмната земя и преливаше след поредица бързеи в Сталасокалвен, най-голямата от всички, хиляда и петстотин фута под Адунлок. Реката отново виждаше дневна светлина след тясната Анукалва и леденостудена се вливаше в топлите води на Бринан Скоу, Горящият поток.

Дълги години уайдузите бяха работили неспирно, за да проправят път към Уамбакалвен. Издълбаването на Парад Матр, пътят, по който Лийт и Фемандерак тичаха, бе отнело повече от сто години. Виеше се, следвайки древни процепи в планината, надолу и през сухата Геотакалвен. Нямаше друг път, който да отвежда извън Утробата, самата Майка земя забраняваше последващо копаене.

След дълги минути търчане двамата се озоваха в място, където звукът от стъпките им отекваше силно, по което прецениха, че се намират в широко пространство.

— Трябва ни факла — прошепна на себе си Фемандерак; стоящият няколко ярда зад него Лийт го чу ясно.

— По-бавно! — викна той. — Може да има ями, скали, езера… стой на пътеката!

— Разбира се! — долетя усиленият отговор. Фемандерак спря, сетне свали арфата си. — Винаги съм искал да направя това.

Той положи пръсти върху струните.

Едва чути, ясни звуци се разляха из пещерата. Изтръгнатата от опитните пръсти семпла мелодия биваше усилена и повторена стократно, изпълвайки мрака със звук.

— Нямаме време за това! — викна Лийт.

— Само минутка! Трябва да усетя интервала на ехото.

Тогава звукът се промени от солидна стена преплитащи се ноти в многократно повторена струна. Фемандерак свиреше по-бавно, в синхрон с ехото. Неизразима сладост обгръщаше звука, плътни басови ноти се редуваха с отривиста, ведра мелодия. Отново нотите се сляха в едно, този път говорещо за надежда след загуба, радост след тъга, смях след болка, продължило да отеква из пещерата, дълго след като Фемандерак спря да свири.

— Не звучеше зле, след като нацелих ехото.

Стройният чужденец нарами обратно арфата.

Не звучеше зле? Никога не съм чувал подобно нещо, искаше да изрече Лийт. Очите му се бяха насълзили, а сърцето му щеше да изскочи от гърдите му. Бях в тронната зала на Най-възвишения, чух музиката на създаването. Ала Фемандерак бе изчезнал, невидим пред него, стъпките му заглушени от мелодията, която още ехтеше. Въздъхвайки, Лийт предпазливо пристъпи напред.

Някъде зад тях Манум и адептът застинаха при звука на арфата. Вместо чутото в пещерата, многобройните завои на Парад Матр го деформираха до ужасяващо виене, предсмъртният вой на чезнещ дух. Манум успя да се насили да продължи, ала зад него адептът остана вцепенен.

Ужасеният уайдуз започна да се тресе от ужас. Звукът го обгръщаше, под и над него, отпред и отзад, стоварвайки отгоре му тежестта на кошмарите. Жрецът заръкомаха в опит да го прогони; след това се втурна надолу по забранения път като пиян, забравил страха от меча, от разкриването, от смъртта, всичко — пред лицето на невъобразимия ужас от бога, чиято заповед бе пристъпил. Не осъзнаваше, че е влязъл сред широко пространство, в ушите му музиката продължаваше да звучи ужасно, дисонанс, носещ в себе си звука на реализирана заплаха. Нозете му се отделиха от пътеката и го поведоха към лабиринта от проходи вляво от Парад Матр, следван от звука на отмъщението.

Тичайки през Геотакалвен, Манум откри, че звукът се засилва, ала тук звучеше хармонично, а не като долиталата през тунела какофония. Търчейки из мрака, очите му следващи съвсем бледото сияние на мрамора — вероятно отблясъкът на самата скала — акордите го поразиха с величието си, повдигнали го нависоко като рееща се птица. Това не може да е същият звук. Крачката му се забави; затаи дъх, за да не оскверни чистотата на звука. Сетне ехото замлъкна и настъпи тишина.

— Какво става? — извика Манум. Ала отговор не последва.

В Уамбакалвен имаше факли. Лийт и Фемандерак запремигваха като бухали. Парад Матр се изравняваше, виейки се из огромната пещера по протежението на поток. На места огромни колони прорязваха въздуха, протегнали се далеч нагоре. Милион скъпоценни камъни проблясваха, оформени сред скалите още по времето на младините на света.

— Виждал ли си някога подобно нещо? — прошепна Лийт. Звукът на Геотакалвен все още отекваше в ушите му; не бе сигурен дали все още ехтеше или това бе само споменът за него. Ала сега очите му съзираха претворената в картина мелодия.

— Никога, наистина не съм — отвърна Фемандерак. — Красотата тук не е възможно да бъде описана от езика. Ала усещам и злина из тези пещери; не рожба на творителя на красотата, а от друг източник.

Запленени поеха из пещерата. Ако във Фирейнс имаше нещо подобно, всички щяхме да живеем под земята.

— Бъди нащрек — каза философът. — Тези факли не са се запалили сами. Трябва да се оглеждаме за уайдузи.

И като потвърждение на думите му зад гърба им долетя вик. Двамата се обърнаха. Самотен уайдузки пазач ги бе видял и тичаше към тях.

— Бързо! — викна Лийт, грабвайки Фемандерак за ръката. Затичаха по пътя, докато на известно разстояние след тях към пазача се присъединиха още двама.

В този миг Манум влезе в Уамбакалвен. За пръв път от влизането си в крепостта видя Лийт и още един мъж да тичат далеч напред, преследвани от уайдузи, които стопяваха разстоянието.

— Лийт! — викна той, ала сводовете погълнаха гласа му. — Лийт!

Втурна се надолу по пътеката с все сили, с приготвен меч.

Пътят свиваше надясно, отвеждайки Фемандерак и Лийт към възвишение, осветявано от бледа светлина. Без да спират, прескочиха потока, където пътят го пресичаше, край изумен уайдузки пазач, и затичаха към хълма, който сега се намираше непосредствено пред тях.

Източникът на злината, реши Фемандерак. Лийт стрелна поглед нагоре и вместо таван зърна звездите. И двамата осъзнаха, че се намират в Хелиг Холт, на дъното на пропастта; Адунлок беше точно над главите им, а хълмът, покрай който се виеше пътя, изобщо не бе скала.

Лийт се провикна ужасен. От всички отвратителни гледки, на които бе станал свидетел след напускането на Лулеа, тази бе най-лошата. Това бе черно петно върху величието на пещерата, грозна язва върху лицето на земята. Грамадата бе изградена от костите на принасяните векове наред жертви. Смрадта й ги задави; тя оскверняваше виещия се края нея поток. На върха на камарата лежаха потрошените тела на най-пресните жертви. Фемандерак и Лийт отвърнаха очи, задържаха дъха си и побягнаха край отблъскващата гледка.

Търчащият по пътеката Манум започна да усеща ефекта на дългите седмици лишения. Едва можеше да си поеме дъх, гърдите го боляха, а отдавна вече натежалите крайници молеха за почивка. Доближаваше се до уайдузите, ала те скъсяваха преднината на бегълците по-бързо. Ако не увеличеше скоростта си още повече, щеше да изостане.

Фемандерак нервно погледна през рамо. Тримата ги настигаха, вече почти можеха да ги сграбчат. Внезапно философът сви вляво, приклякайки зад огромна каменна колона. Както се бе надявал, изтощеният младеж го последва. Уайдузите спряха. За момент никой не помръдна, но Фемандерак долови звука на тичащи крака. Очевидно уайдузите също бяха чули, защото се обърнаха назад. Виждайки това, Фемандерак сграбчи Лийт за ръката и го повлече, двамата стрелвайки се далеч от преследвачите.

По-старшият от пазачите нареди на другарите си да последват двамата натрапници, а самият той се приготви да посрещне новата заплаха. Бързата преценка му вдъхна увереност. Онзи беше стар мъж — по-стар дори и от него, закаленият в множество битки уайдузки ветеран — слаб, жилав, с очевидно силни плещи, ала останал без дъх. Действай бавно. Защитавай се, изтощи го.

Манум спря, предоставяйки инициативата на противника си — действие, наложено не от тактика, а от нужда. Не бе държал меч от много време насам. По-добре да свършваме, помисли си. Всеки миг на изчакване ме отдалечава от Лийт.

Мечът на уайдуза проблесна, прекалено бързо за вкуса на Манум, чието париране само насочи острието към рамото му. Болезненото му изсумтяване бе последвано от доволно изръмжаване от страна на уайдуза. Той е много по-добър, осъзна Манум. Ако не избягам, тук ще намеря смъртта си.

Фемандерак и Лийт се добраха до другия край на Уамбакалвен, потънал в мрак, на известно разстояние от факлите. Тук стените бяха прорязани от пещери, отвеждащи към дълбините на земята. Фемандерак се замисли за миг. Там ги чакаше не спасение, а сигурна гибел. Пропадането в някоя бездънна яма, приклещването в задънен проход или бавната, гладна смърт бяха очакващите ги там възможности. Не, пещерите отпадаха.

Пред тях имаше вир. Отвъд него бе краят на пещерата. Бяха изчерпали вариантите си. Внезапно двамата преследвачи скочиха отгоре им, размахали мечове с ръмжене. Фемандерак блъсна единия, а до него Лийт бясно цепеше въздуха с острието си.

Арфата, проблесна мисъл в ума на философа.

Мигновено Фемандерак падна на колене, над главата му профуча меч. Свали инструмента и удари струните с треперещи пръсти.

Манум избегна пореден удар. Как да нападна? Та той няма слабости. Съумя да отрази намушкване, ала започваше да се изморява. Още колко? Стоманата се стрелна на инчове от очите му. Не остава много. Противникът му се приготвяше да нанесе завършващ удар.

Музиката! Тя се лееше из обширната пещера, ликуване, разсичащо скверната злина, властвала тук с векове. Тя говореше за сила и надежда, милваше изнурени крайници с подновена жизненост, повдигаше падналите духове, опасваше Манум.

Звукът! Той демонично пронизваше въздуха, земен диббук, разгневен от битката в свещената утроба. Ужасът вледени уайдузкия воин като вихър; мечът падна от омекналите му пръсти, вдигна ръце, като че да се предпази от нечий удар. Бърз замах от страна на Манум и всичко приключи. Някъде зад себе си Търговецът чу вик. Вероятно друг воин, изкрещял при смъртта на пазача.

Пръстите на Фемандерак летяха по струните. Мелодията, която свиреше, бе любима на философите, ала те нямаше да я разпознаят в Уамбакалвен, усилена многократно от стените на пещерата. Тук нотите се сляха в разтърсил земята звук. В Геотакалвен представляваше екстаз, а в Уамбакалвен — могъща сила.

Уайдузите се бореха със звука, опитвайки се да атакуват противниците си. Движенията им бяха бавни и измъчени, сякаш звукът бе полутвърда маса, през която трябваше да си пробиват път. Лийт и Фемандерак отстъпиха.

Сред тази хаотична сцена от един от проходите в стената дотича огромна фигура. Побледняла, с разкъсани дрехи, притиснати върху ушите длани, адептът бе открил пътя към Уамбакалвен, където го очакваше звукът. Той изкрещя ужасен; без да се замислят, пазачите се обърнаха и посякоха с жестоки удари призрачната фигура.

— Сега! — викна Фемандерак, прибирайки арфата си. Изтича до вира и се хвърли вътре. Лийт го последва като насън. Вълните се затвориха след тях.

Вопли долетяха откъм пазачите, осъзнали кого са убили. Бяха отнели живота на новия си жрец и сега законът изискваше те също да умрат. Подириха с поглед нашествениците, ала от тях нямаше и следа. Това дойде в повече на воините, които захвърлиха оръжията и избягаха ужасени от гнева на боговете.

Двете армии изчакваха в подножието на Адунлок. Бяха изминали дълги минути след заобикалянето на фодрамите, ала уайдузите още не проявяваха признаци, че се канят да довършат започнатото. Ейксхафт ясно виждаше нарастващото раздразнение на вражеските предводители. Обърна се към хората си.

— Не ще умрем за удоволствието на тези убийци — прошепна дрезгаво той. — Решили са да ни отнемат достойната смърт в битка, така че ние сами ще си я вземем! Няма да чакаме повече! На оръжие!

Хората му кимнаха одобрително и се приготвиха, без да показват признаци за това.

— Ще ударим предводителите им — продължи лидерът, — страхливи мъже, които отказват да се бият, а пращат войници да умират вместо тях. Ще ги научим да воюват! Атакувайте и не мислете за защита!

Хората му се събираха, оформяйки единен юмрук, готов да удари.

— Напред! — изрева Ейксхафт, вдигнал високо меч над главата си, последен отчаян сигнал за щурм. — Победа или смърт!

— Победа или смърт! — фодрамите подеха вика, прогърмял силно към смрачаващите се небеса. Втурнаха се към изненаданите уайдузи, чиито ръце почиваха разсеяно върху дръжките на мечовете, сметнали битката за вече спечелена.

— Нека това стане песен, пята край фодрамските огньове! — изрева Ейксхафт, докато си проправяха път към вражеските водители. — За славата на Уитвества!

Хората му се присъединиха към този призив и започнаха да изтласкват уайдузите към Хелиг Холт колкото със силата на мишците си, толкова и с мощта на гласовете си. Стоящите в тила им уайдузи най-сетне осъзнаха какво се случва и се втурнаха напред, ала вече не можеха да ги достигнат.

И последният водител на уайдузите падна, посечен от острието на Ейксхафт. Фодрамите си бяха пробили път досами Хелиг Холт и се чудеха на ширналата се пред тях пропаст, по-мрачна и по-смъртоносна и от най-черната нощ. Уайдузите осъзнаха шанса си и нападнаха притиснатите фодрами. Лидерът обърна хората си и ги поведе срещу нападателите. Вражеските редици се разбиха във фодрамите като в скала и отстъпиха назад.

Уайдузите се приготвиха за ново нападение. Този път Ейксхафт ги изчака и изтегли хората си настрана в последния възможен миг. Чернотата погълна много от неуспелите да спрат устрема си уайдузи, които крещяха, докато падаха в обятията на своята богиня.

— Наш ред! — изрева Ейксхафт и поведе воините си в яростен наплив, буквално помел враговете. Някои от уайдузите положиха оръжие и замолиха за милост, други бидоха посечени и смазани, а трети избягаха в горите, оплаквайки загубата на жреца и страхувайки се от гнева на северните горяни.

Фемандерак бе възнамерявал да преплуват под водата вира, да се скрият нейде на другия бряг и да изчакат, докато пещерата се очисти. Ала водата не му позволи да изпълни плана си. С непреодолима сила ги засмука надолу, все по-дълбоко и по-дълбоко в хладните си дълбини. Лийт се мъчеше да се освободи от течението, махайки с ръце и крака, ала не успя. До него Фемандерак се отпусна и се остави на струите да го носят. Поне отиваме някъде, сметна той. Стига да няма водопади.

Скалите се събираха около тях. Пред себе си Лийт можа да види процеп, очевидно прекалено тесен, за да може човек да се промуши през него. Ала мощното течение настоя, че трябва да се отправят към него и на Лийт не му бяха останали сили, с които да се противопостави, сериозно притеснен от липсата на въздух. Стрелна се през цепнатината, болезнено удряйки лакътя си. Зад него арфата на Фемандерак заседна.

Лийт не можеше да помогне на новия си приятел. Обърна се и се забори с течението, ала не можа да се приближи. Водата го отнасяше далеч от философа и след дълго лъкатушене из наводнени тунели го изхвърли на песъчлив бряг. Пое си няколко пъти въздух, сетне изгуби съзнание.

Претърсването край Хелиг Холт отне на фодрамите много ценни минути, докато накрая откриха търсеното.

— Насам! — долетя вик и Ейксхафт изтича до ръба на бездната. Тясна пътека се виеше надясно, изсечена в самата скала. Там откриха останалите фодрамски пленници. Бързо бяха отведени, все още замаяни от упойващата смес.

Ейксхафт прецени ситуацията. Бяха спасили деветима — от поне двадесетима пленени. Синът на Манум не беше сред тях, което несъмнено означаваше, че е бил хвърлен в дупката. Поне петнадесетима от бойците му бяха убити или смъртоносно ранени без изгледи да дочакат утрото. Струваше ли си това? Девет за петнадесет. Дали нямаше да е по-добре да си останем вкъщи? Не! — провикна се сърцето му. — Воините ми погинаха за достойна кауза. Живите ще живеят без вината, че са изоставили пленниците.

— Ще нападнем ли крепостта? — запита някой до него, чиито очи все още блестяха от възбудата на битката.

— Не, момче, свършихме това, за което бяхме дошли. Нека не оставаме повече тук, уязвими за контранападение. Оттегли се!

При тази команда фодрамите като един се обърнаха и като взеха оцелелите със себе си, тихо се отдалечиха от подгизналото от кръв поле, някои от тях вече съчиняващи песните, които щяха да бъдат пети край фодрамските огньове. Песните за Битката при Хелиг Холт.