През лицето на света

Глава 14 Нощ на леда

Следобедното слънце безсилно се взираше в Компанията, докато тя си проправяше път из замръзналия рид. Протегна бледожълти пръсти към балите с кожи, подскачащи на гърбовете на пътниците, ала не можа да ги докосне. През това време на годината, дордето облаци закриваха земята, светилото рядко зърваше снега и дърветата. И още по-рядко съзираше хора сред северната зима, сезонът на великия бог Куали, задушил в ледена хватка земята и небесата. Ала нищо, помисли си то, припомняйки си за наличието на места, където слънцето бе неоспорим господар. Може би един ден тези човеци щяха да си покажат носа в безплодните земи далеч на юг. Тогава щеше да им покаже някои нещица.

Компанията дърпаше две натоварени шейни, върху всяка от които имаше по осем вързопа с кожи и куп провизии. Всеки от четиримата фодрами се бе нагърбил с по две бали. Останалите от групата се редуваха да теглят шейните: двама дърпаха въжетата, докато един буташе отзад. Така ги направляваха по оснежения друм.

— Лете не може — изсумтя парцаливият. — След топенето пътят е осеян с коренаци и камъни.

— Не съм го минавал заснежен — обади се най-високият. Той бе най-мълчалив от фодрамите, ала бе техен готвач и най-добър певец: и в двата случая ценен член.

— Тук е лесно — съгласи се лидерът им. — Но това е, защото още не сме стигнали реката.

Обърна се към останалите:

— Този път не отвежда до Виндстроп Хаус. Не разполагаме с времето да проправяме подобни пътища през горите. А дори и да имахме, нямаше да можем да ги поддържаме. Гората щеше да ги запълни отново.

— Тогава кой е направил тази пътека? — запита Стела.

— Не кой, а какво — рече лидерът. — Това е пътека на мечки, направена от слизащите да пият животни. Използват я постоянно и дърветата не ще посмеят да я затулят.

— Какво е мечка? — любопитството на Лийт се оказа по-силно от страха да го помислят за невеж.

— Какво е мечка? — повтори лидерът, който не вярваше на ушите си. Лийт веднага съжали, но вече бе късно. — Какво е мечка? Нямате ли мечки във Фирейнс?

Лийт глуповато поклати глава. Пълничкият мъж погледна към Фарр.

— Вярно ли е?

Фарр кимна:

— От това, което съм чувал, не изглежда да пропускаме особено — рече той. — Едри, космати животни, ходещи на два или четири крака, достатъчно зли да разкъсат човек, щом го зърнат. По-добре сме си без тях.

Фодрамите изглеждаха шокирани от тези думи, но лидерът им се изсмя.

— Може би някой път ще имаш възможност да си промениш мнението! В гората няма нищо по-величествено от мечката. Тя и гората са създадени една за друга. Напомни ми да ти разкажа вечерта. Но сега по-добре да спрем с дрънканиците и да продължаваме. Не остава много до реката!

И продължиха да лъкатушат по оголения хълм под ярките, ала студени лъчи на зимното слънце, дордето се изкачиха на върха, където спряха за малко да отдъхнат. От височината видяха във всички посоки да се простират побелели гори. Далеч назад лежаха Челюстните планини, сиви и мъглисти. Хоризонтът бе изцяло съставен от наметнали снежни палта дървета.

Зад мен е всичко познато, помисли си Лийт, докато се опитваше да си представи изминатите от тях мили. Ала някъде на юг е всичко обичано от мен, пришпорвано до изнемога с брудуонски меч. Изправи се на пръсти, но не можа да види някакъв белег от Западния път. Почувства се глупаво и хвърли кос поглед към Стела, чиито очи бяха залепени за Уайра. Е, може би брудуонците не разполагат с всичко, което обичам. Но обичам ли я наистина? Загледа я как крачи до винкулчанина. Няма значение. Тя обича него.

Кога се е случило? Върна мислите си назад. Някъде в планините, някъде след времето, когато го чух да спори с брат си за пиенето… Мислено докосна знанието, което можеше да използва като оръжие срещу Уайра. По всяко време бих могъл да кажа на Стела и това ще бъде краят. По-големият й брат трябва да е някъде на неговата възраст. Потръпна, когато се сети за лулеанския селски идиот, дрипав и немит, вонящ на алкохола, който винаги успяваше да изнамери отнякъде. Всички го отбягваха — освен Хал, помисли си Лийт леко гузно. Хал се грижеше за него, когато нещата наистина се влошаваха.

Да каже ли на Стела? Част от него отговаряше утвърдително, искаше да я види разплакана, да я види как крещи на Уайра, да я утеши… ала знаеше, че няма да й каже. Знаеше, че не би било правилно. Тя и сама ще узнае скоро.

Ами Хал? Лийт все още не можеше да възприеме видяното: милият, мъдър и благ брат някак бе отровил беззащитен човек. Лийт неуспешно се опитваше да подреди картината, която винаги се разпадаше в срещуположния край. Нищо ли не бе както изглежда?

Вдигна поглед. Унесен в мисли, бе изостанал. Спря за миг да намести денка на гърба си. Бе поискал две бали, ала фодрамите му бяха дали само една. Сетне бързо се стрелна напред, защото останалите тъкмо изчезваха иззад един завой. Спъна се в пробил снега корен и падна на самия ръб на пътеката. Безпомощен заради тежестта на гърба си се хлъзна по десния склон. На дъното го очакваше заледено езеро, ала ледът не бе достатъчно дебел да издържи тежестта на Лийт и денка с кожи. Хряс! Ледът се разтроши и ледената вода го обгърна.

Компанията продължаваше по пътя си, в неведение за случилото се. Тогава привикналият редовно да поглежда към спътниците си Кърр забеляза липсата на Лийт.

— Чакайте! — викна той. — Къде е онуй глупаво момче?

Компанията спря и глави нервно бидоха обърнати назад по пътеката.

— С нас беше при последното спиране — рече Стела.

— Ела! — каза фодрамският лидер и грабна Уайра за ръката. Заедно изтичаха обратно, следвайки дирите си. Няколко секунди по-късно се озоваха до мястото на падането и в миг водачът разбра какво се е случило: коренът, разпръснатият сняг и следите от търкулване по склона. Заслиза надолу, следван от младия Сторрсен. В подножието денк плуваше сред леден вир.

— Лийт! — викна Уайра. Момчето лежеше на снега. Уайра се опита да го повдигне: беше целият подгизнал и водата започваше да замръзва.

Лийт се опита да заговори. Болката притъпяваше сетивата му, а тялото му се вкочаняваше. Бе съумял да изпълзи от езерото, но усилието бе изчерпало силите му.

— Свали му дрехите! — викна лидерът. — Бързо!

Докато Уайра несръчно изпълняваше, фодрамецът се закатери по склона да извика останалите.

— Запалете огън! Дайте топли дрехи и одеяло!

Междувременно, другите бяха пристигнали. Белязаният измъкна балата от езерото. Непромокаема, къпането не й се бе отразило. Ловки ръце подсушиха голия младеж и го преоблякоха, докато останалите наклаждаха огън.

— Не спирайте да разтривате крайниците му — рече лидерът. — Ще го боли, когато осезанието се завърне.

— Днес няма да продължаваме напред — рече Кърр и фодрамският лидер кимна.

— Тъкмо навреме забелязахте липсата му — каза парцаливият. — Нямаше да издържи още дълго. Интересното е, че понякога във водата изкарват повече време, отколкото извън нея. Забавя ги, ако знаете какво имам предвид. Веднъж открихме стария Зяпльо в езеро. Нямаше го повече от час. Замръзнал беше! Ама ние го сгряхме и той живна. Е, с малко повече хленчове и оплаквания в сравнение с този младеж! — той се изсмя при спомена.

Сред приготовленията за вечерята Лийт постепенно дойде на себе си. В ума му изникнаха думи: „Преди утрешният ден да е свършил, ще си мокър до кости“, бе казал отшелникът. „Само ти, никой от останалите. Жал ми е за теб — много ще ти е студено.“ Първият знак. Имаше и друг, но какъв беше той? Изтерзаният мозък отказа да си спомни. Нямаше значение. Лийт вече вярваше.

Час след ставането си на следващото утро, Компанията се изправи пред Клюфа, един от многото водни потоци, прорязали Уитвества. Най-високият се взря в замръзналата вода.

— Имаме късмет. Снощният вятър явно е смел снега от реката. Така по леда се пътува по-лесно.

Внимателно насочиха шейните към леда. Мразовитата повърхност се ширеше надалеч пред тях, блеснала с чистота в сутрешното слънце; гладка платформа, обгърната със залесени хълмове.

— То не е и точно река — добави лидерът. — Според фодрамите, Уитвества е тъй красива земя, че самите реки се спират да погледат красота след красота, създавайки по този начин низ от езера, свързани с бързеи.

Тъй се и оказа. Езеро след езеро прекосяваха, дълги и тесни, захранвани от бързеи, които сега представляваха грапав лед върху камъни. Само най-големите от тях издаваха някакъв шум, бълбукайки тихо с водите си под ледената покривка.

Пътуването им сега представляваше поредица от бързи прекосявания на заледени езера, редувани от бързеи и вледенени водопади; и докато брегаджиите крачеха из заледените земи, усетиха в себе си трансформация. Възприятията им се изостриха: както някой заключеник в тъмнина се научава да чува и души наново, така и фирейнците свикнаха да различават монотонността на гората и да чуват, помиришат и усетят красотата на Уитвества. В края на деня всички бяха запленени, Фарр най-много от всички.

— Това е лиственица, а онова там банксов бор… не… два… три бора. А там на хълма расте бял смърч — Фарр учудено поклати глава. — У дома няма такова разнообразие!

— Предстои ти да видиш още много дървета — заяви лидерът, доволен от ученика си. — Ела тук наесен да видиш белите брези и трепетликите с позлатени листа. Остани до пролетта, за да усетиш дъха на торфа, да видиш как разцъфват невенът и иргата, да чуеш как гмуркачите се обаждат над езерата, дроздовете и зидарките из дърветата. А ако имаш късмет и гората е благосклонна, дори може да се срещнеш с бобъра или мечката.

— Тази гора е някак ведра, спокойна, чиста и извън времето. Нашите гори изобщо не приличат на нея. Те са мрачни и угнетяващи.

— Може би не си ги погледнал през очите на обичта — отвърна лидерът.

— Принадлежа тук — уверено рече винкулчанинът. — Искам да живея сред тях.

Уайра се доближи до него.

— Не забравяй отмъщението си, братко — подигравателно прошепна той.

— Как си, момче? — фермерът се изравни с Лийт, и двамата понесли без затруднения по една бала благодарение на хитроумното приспособление от ремъци. Това бе същият груб глас, но вече не излизаше от устата на приведен под тежестта на годините, поразен от мъка фермер. Вместо да го изцеди, дългото пътуване бе вдъхнало сила на стареца. Още преди седмици бе захвърлил посоха си, някъде между Долината и виддата. Лийт вече не се страхуваше от него.

— Добре, благодаря — учтиво отвърна той.

— Отлично! Вчера по едно време си мислех, че сме те изпуснали. Какво те беше прихванало да се къпеш по това време на годината?

Лийт отвори уста да отговори, сетне си припомни за какво си бе мислел тогава. Стела и Уайра, Уайра и проблемите му с пиенето. В паметта му изникнаха думите на отшелника: „До два дни ще имаш възможността да разкриеш пред някого тайната си“.

— Вие вървяхте толкова бързо, че се изморих и изпотих. Забравих да сваля балата, преди да се гмурна.

Лийт реши да остави пророчеството самичко да се изпълни. Защо да издава тайната си, само защото му е било казано, че може да го стори?

— Тъй ли? — Кърр се изсмя. Нещо ставаше с това момче, нещо необичайно, нещо стойностно чакаше да излезе. Ала имаше някаква преграда, която го държеше в себе си и същевременно не допускаше останалите. Само да можех отново да съм млад, въздъхна Кърр, и да обучавам Часовоите както преди. Можех да направя нещо от този младок.

— Я кажи — запита фермерът, — забелязвал ли си нещо необичайно около Сторрсенови?

О, не, помисли си Лийт.

— Необичайно? Например?

— Не съм сигурен. Ала нещо става, няма никакво съмнение.

— Може би Фарр ревнува заради Стела — предположи Лийт.

— Може би. Със сигурност Фарр се притеснява за брат си. Ако научиш нещо, кажи.

— Разбира се.

Едва след като Кърр го остави, Лийт се замисли по-задълбочено над думите на отшелника. Глупецо, та той не каза, че ще разкриеш тайната някому, а че ще имаш възможността да го сториш. Поклати глава.

— Добре — рече на глас, — печелиш.

Пътят им бавно се виеше почти право на изток, следвайки лабиринт от езера, потоци и бързеи. Без водачите си, Компанията никога не би се ориентирала през хълмовете, долините, стръмните склонове и задънени пътища на огромната Уитвества. Дори и с гидовете и възползвайки се от хубавото време, напредваха бавно.

— Но все пак по-бързо от брудуонците — окуражи ги Кърр. — Толкова далеч на юг топежът ще е започнал.

Пролетта наистина мацаше южните части на Уитвества с ярки багри. Снегът се превръщаше в киша, дордето слънцето си възвръщаше владенията и прокуждаше Куали на север. Ледът се топеше в езерата, капеше по водопадите, падаше на късове от дърветата и смущаващо пропукваше под краката им. Дърветата се отърсваха от снега на едри парцали, които падаха по долните клони и причиниха счупването на мнозина от тях. Пътеките се покриваха с кал, докато светът се размразяваше. Хората от горите, добре запознати с особеностите на този период, стояха по колибите си и чакаха топежът да приключи.

Ала брудуонците не можеха да чакат. Бяха се движили добре по Западния път, възползвайки се от обилната храна, която Уитвества им предлагаше. Краят на това настъпи рязко с идването на топенето. Неопитните им очи, привикнали повече с пустинята, не можаха да разчетат опасните признаци из гората: изтъняването на леда край реките, топенето и новото замръзване на снежната покривка, топлите ветрове и преди всичко завръщането на шума из притихналите дървета.

Манум забеляза промяната. Дори и в ужасното им състояние, бе окуражен от настъпването на пролетта, сякаш с нея идваше и нова надежда. Сред пеенето на птиците и ромоленето на потоците не се чувстваше толкова сам. Често през изтощителните дни бе прошепвал няколко окуражителни слова на Индретт, разменени в подходящите мигове на приближаване през деня или когато се осмелеше през дългите, мрачни нощи. Тя неизменно щеше да кимне и да се усмихне слабо; вече наближаваше края на силите си. Плътта й се бе стопила, изтощена от мъките на пътя и налаганите им лишения. От гледката на Манум му се плачеше. Как само искаше брудуонците да не ги държаха разделени. Как само искаше да знае нещо, каквото и да е, което да им разкрие за прословутата „Десница“. Би сторил всичко, за да спре бавното гаснене на обичната си Индретт. Подозираше брудуонците да осъзнават това и нарочно да не й дават храна, за да го принудят да говори. Ала той мълчеше, не знаейки какво искат да им каже.

Гората около тях вече не бе тиха. Човеците се прибираха по домовете, а животните излизаха навън. Манум видя лосове, елени и купища по-дребни създания. Всички се бореха с мочурливата обстановка.

Преди изминаваха по петнадесет-двадесет мили на ден; сега напредъкът им можеше да се измерва в ярдове. На два пъти Манум бе убеден, че от изминатото разстояние можеха да видят вчерашния си лагер. Калта бе отвратителна. Засмукваше глезените им и се катереше по краката. Отклоняването от пътя само влошаваше нещата, тъй като гората гъмжеше от тресавища, в които неподозиращите можеха да затънат до колене или до кръста. Бе отнело половин час да извадят брудуонския главатар, който един следобед ядно бе решил да опита късмета си извън наводнения път. Всичко това не се отразяваше особено добре на настроението му и той често удряше пленниците, ала ударите му вече не нараняваха Манум.

Вместо това си мислеше за видяното на моста в планините. С мечове и голи ръце, движени от нажежената ярост, обзела ги заради смъртта на един от спътниците си, те бяха повалили арката над Клюфа. Наблюдавайки как силата на гнева им руши хилядолетния мост, той не можеше да си представи по-ефикасни машини за убиване. И все пак — една от тях бе изчезнала, срещнала гибелта си нейде край Водовъртежа.

След разрушаването на моста бяха останали да изчакват в сенките. За свое удивление Манум бе съзрял фигури, които окото му разпозна безпогрешно, да се появяват на другия бряг. Със сигурност това беше глупавият хауфут! А ей там бе Кърр! Тогава нададе радостен вик. Хал и Лийт също бяха там — и двамата живи. В гръдта на Търговеца отново се породи надежда.

До него Индретт бе захлипала от радост. Бяха смятали момчетата си за мъртви, погълнати от огъня. Манум бе поставил пръст на устните си, по-добре да не позволяваха на брудуонците да разберат, че децата са още живи. Индретт кимна, ала в очите й бе пламтял огън.

Очакваше ги спасение. Само дано дойдеха преди Индретт да се предаде! Още колко можеше да издържи на подобно отношение? Поне сега пътуваха бавно. Може би щеше да се възстанови.

Бяха прехвърлили четвъртата седмица от напускането на отшелническата пещера и Компанията напредваше бавно, но постоянно. Пътят им се бе отправил на изток и сега стигаше най-северната си точка, но дори тук опитното око можеше да открие признаци за наближаващото топене. Трябваше да внимават с леда, който на места се бе изтънил. Фодрамите умело отбягваха опасните участъци, които за неопитните брегаджии по нищо не се различаваха от стабилните места, ала бяха смъртоносни. С напредването на топенето фодрамите вървяха с изострено внимание.

Парцаливко посочи към брега, където издайническа черна линия показваше изтъняващ лед. На места той се бе отчупил и се накланяше във въздуха.

— Остават ни не повече от няколко дни — рече той. — Май ще трябва да пътуваме през нощта.

Ала вечерта се оказа безлунна и от юг духаше топъл ветрец.

— Колко далече е Средопът? — запита Кърр, докато седяха край огъня. — Ще успеем ли да стигнем навреме?

Планът бе да достигнат до Средопът, малък крайезерен заслон, преполовяващ Южния маршрут, преди топежът да се разрази с пълна сила. Там щяха да изчакат най-лошото да отмине и след като реките се очистеха от снега, да се спуснат по течението с брезовите канута. Лидерът определи пътуването от Средопът до Виндстроп Хаус на около три седмици.

— Трябва да стигнем до Средопът утре или ще ни отнеме седмица. Топежът е надвиснал над хоризонта и може да се стовари всеки момент.

Кърр изръмжа в отговор.

На следващия ден се изкатериха по стръмен склон и достигнаха високо голо плато. Това бе вододелът между Клюфа и река Мосбанк, която местните наричаха Фенбек — приток на Сагон, която от своя страна напояваше по-голямата част от северна Трейка. Тук южният вятър не проникваше и снегът бе твърд. Цяла сутрин Компанията напредваше, бутайки шейните през леда и преспите, като двама или дори трима бутаха всяка, независимо от балите на гърба си.

Точно преди обед прекосиха платото и пред тях се изправиха северните части на Уитвества. Земята се спускаше към други заснежени дървета, където ледени езера проблясваха на слънцето. Ала на юг дърветата зеленееха и сняг липсваше. Топежът наближаваше.

Не се осмелиха да спрат да обядват, вместо това забързаха надолу по склона в опит да изпреварят слънцето. Околният свят се променяше: властта на сивата зима биваше заменена, зелени и жълти петна разхлабваха хватката на Куали. Папрат никнеше край нежносините камбанки и червеникавокафявия кучи дрян. На места върбите бяха обкичени със сребро. Неуморимият южен вятър, Снегоедът, събличаше дърветата от белите им наметала и захвърлените одежди се превръщаха във вода.

Цял следобед пътниците се бореха с топежа. Балите бяха вдигнати от шейните и разпределени по гърбовете на Компанията, тичаща през кишата и калта. Около тях пролетта пееше, ала пътниците се потяха и стенеха, докато си проправяха път през отърсили зимните си окови потоци. Водите празнуваха, шумно говорейки една на друга. Стигайки до все още неразтопен лед, те се събраха да отпочинат зад временния бент и Компанията загуби цял час в заобикалянето на езерото.

По времето на аления залез влязоха в дълга долина със стръмни склонове, дъното на която бе покрито от езеро. Тук ледът не се беше стопил, съумял да се спотаи от лъчите на слънцето. В другия край имаше малко петънце. Високият фодрамец посочи към него с многозначително лице. Заслонът Средопът.

— Ще рискуваме ли по леда? — лидерът запита останалите фодрами. Парцаливият коленичи на привидно стабилния лед; той се раздвижи осезаемо под тежестта му.

— Каква е алтернативата? — поинтересува се Кърр.

— Да се изкатерим извън долината и по ръба й да стигнем до заслона. Което ще ни отнеме поне три дни и ще трябва да оставим шейните тук.

— А за колко време ще прекосим езерото?

— Около час. И по-малко, ако бързаме. Ала не зная дали ледът ще издържи.

— Два дни могат да се окажат решаващи — тихо каза Кърр.

— За вас. Но не забравяй: семействата ни разчитат на парите, които ще спечелим от кожите. Трябва да ги занесем на пазара и един-два дни закъснение няма да са от значение.

— Шегуваш ли се? — изкрещя вбесен Фарр. — Какво са кожите в сравнение с животи?

Лидерът избухна в смях и яребица подплашено изхвърча зад тях.

— Нищо, разбира се. Просто ви напомнях за нашите интереси. Нима не бързахме достатъчно? Не показахме ли достатъчна загриженост за вашите приятели?

Белязаният се върна от проучването си на леда.

— Започнал е да замръзва отново, но е много крехък — усмихна се. — Досега пътуването беше мирно. Време е да го пооживим! Викам да тръгнем по леда.

— Добре тогава — енергично отвърна лидерът. — Води. И по-добре размърдай носа си.

Лийт се опита да не обръща внимание на скърцането и простенването на леда. На много места повърхността бе пропукана и вода бе избликнала върху топящия се лед. Белязаният отбягваше тези места, като отиде чак дотам да прекоси нашир езерото само заради една подобна пролука. С падането на здрача най-лошото изглеждаше зад гърба им. Средопът стоеше на няколкостотин ярда пред тях.

В този миг силен пукот огласи долината и ледът се разтресе. Иззад тях се разнесе съскащ звук.

— Напред! Напред! — изкрещя белязаният. — Бързо!

Докато тичаше, Лийт се извърна. В леда зееше цепнатина и снегът съскаше, докато пукнатината се виеше към тях. Дордето я гледаше, тя промени посока и се отправи към него, сетне се разцепи и се стрелна настрани. Ледът под Уайра и Стела се разтресе, сетне поддаде с трясък.

Уайра изчезна.

Стела изпищя и се хвърли по лице на леда, бъркайки с ръка във водата. Напипа нещо и задърпа.

— Махнете се от леда! — провикна се белязаният. — Ще потъне! — Никой не помръдна.

— Помогнете ми! — викна Стела. Бе се хванала за нещо, но нямаше сили да го издърпа.

Без да обръщат внимание на опасността, Перду и Лийт изтичаха при нея. Останалите също понечиха да се притекат на помощ, ала ново изсъскало разпукване отряза пътя им.

— Махайте се! Немедлено! — излая лидерът. Лишени от алтернатива, останалите послушаха съвета му.

Лийт лежеше от лявата страна на Стела, Перду отдясно. Тримата шареха с ръце в ледената вода, опитвайки се да хванат здраво.

— Изпускам го! — проплака Стела през зъби. Пръстите й се бяха вкочанили.

— Улових нещо! — викна Лийт. — Насам! Хванете ръката ми и дърпайте!

Стела не можа да удържи захвата си и се изтърколи с отчаян вик.

Перду и Лийт задърпаха заедно. Нещо бавно изплува на повърхността.

Беше Уайра. Бяха хванали коляното му.

Зад тях ледът продължаваше да съска и да се движи.

— Не мърдайте! — провикна се Кърр от брега. — Чупите го!

Бавно и мъчително издърпаха Уайра. Балите все още бяха в мекапала му.

— Стела! Помогни! — викна Перду.

Фарр притича. Бе открил по-стабилна земя и прескочи разширяващия се процеп. Четири чифта ръце изтеглиха неподвижното тяло и двата денка с кожи от водата. Перду и Лийт освободиха ремъците и балите се стовариха на леда, потапяйки единия му край във водата. Силен пукот се разнесе иззад тях.

Фарр се приведе, грабна брат си в ръце и затича с все сили. Останалите го последваха, оставили балите на леда. Фарр преодоля цепката с лекота. Стела успя да я прескочи, ала при приземяването лошо си изкълчи глезена. Лийт за малко не се стовари върху проснатото й тяло. Изправи я на крака, но тя изплака от болка, когато стъпи на леда. Момчето я прегърна и се отправи към брега.

Тогава поредно гръмко пропукване оповести появата на нова цепнатина. Тя се появи откъм колибата и проряза езерото към тях.

— Цялото езеро се топи! — викна белязаният.

Лийт се хвърли към брега, ала бе късно. Пред тях ледът се разтваряше: един ярд, два ярда, три ярда, четири ярда. Лийт евентуално можеше да прескочи, ала не и Стела в сегашното си състояние. Двамата стояха ужасени, дордето ледът се разширяваше все повече.

На брега Кърр ръкомахаше безпомощно. Сега какво?

— Изчакайте — провикна се лидерът, сетне продължи, като се опита да звучи окуражително. — Може би ледът ще се успокои. Не стойте на ръба. Ще видим какво можем да направим.

Нощта се спускаше и Лийт не можеше да различи какво правят на брега, но можеше да се досеща. Докато двамата със Стела се отдалечаваха от ръба, Компанията трябваше да подготвя огън. Различи Фарр, който енергично разтриваше краката на брат си. Дали Уайра е оцелял?

Лийт и Стела седяха един до друг, опитвайки се да разпределят тежестта си равномерно. Стела напрягаше очи, ала не можеше да види какво се случва на брега.

— Уайра добре ли е? — провикна се тя с безпокойство.

— Не знаем още — дойде отговорът. — Жив е, но не можем да го събудим.

Стела долови тревога в гласа на Фарр.

— Вие стойте мирни и не се притеснявайте — викна Кърр. — Скоро ще ви измъкнем.

За известно време нощта утихна. Високо над главите им вятърът размяташе парцалести облаци по обсипания със звезди небосклон, но въздухът над езерото бе хладен и спокоен.

— Отдалечаваме се — прошепна Стела. Лийт се взря в мрачината. Наистина — огънят на брега се смаляваше.

— Ей! — викна той. — Отплуваме! Чувате ли ни?

Не последва отговор.

— Няма повод за притеснение — тихо рече Лийт. — Езерото вероятно отново ще замръзне през нощта и на сутринта просто ще го прекосим.

— Надявам се той да е добре — каза Стела. Младежът не отговори.

След малко момичето се раздвижи, сетне се опита да се изправи.

— Ръката ми! — проплака тя. — Не мога да я движа!

— Какво има? — стреснато запита Лийт.

— Ръката, с която се опитвах да извадя Уайра. Не я усещам.

Момчето се обърна по посока на гласа. Бе непрогледен мрак и не можеше да види лицето й. Значи и тя не вижда моето, помисли си той. Колебливо се протегна и докосна ръката й. Беше ледена.

— Замръзваш — каза, опитвайки се да запази гласа си спокоен. Намираха се насред езеро, заплашени от измръзване, а можеше да мисли единствено за момичето до себе си. Опитваше се да диша нормално, ала сърцето му беше заседнало в гърлото. Опита да се успокои. Тя със сигурност ще забележи! Ще ми се присмива!

Стела се опита да разтрие ръката си, но това не помогна. Зъбите й започнаха да тракат и тя се тресеше неудържимо.

— Ще ти помогна — каза Лийт, ала не със собствения си глас; изглеждаше сякаш друг глас — спокоен и хладнокръвен, бе заговорил през него. Друг младеж — уверен, самоуважаващ се, пое ръката на момичето и започна да я разтрива внимателно. Сетне, когато треперенето бе поспряло, гласът каза: — По-добре да се свием заедно, за да се топлим.

Лийт бе удивен от думите му.

Стела промърмори нещо в отговор и се притисна към него, отпускайки глава на рамото му. Под студеното сияние на звездите двамата се прегърнаха, дирейки топлина и подкрепа.

По-късно през нощта излезе южният вятър и донесе до тях гласове от брега. Първоначално бяха неразбираеми, но сетне можеха да бъдат чути съвсем ясно.

— Уайра! Седни! — това бе Фарр.

— Още! Дай още! — гласът бе сприхав, настоятелен.

— Пи достатъчно. Пази тишина или ще събудиш останалите!

— Не ми пука! Ще умра, ако не пийна. Знам, че манерката е у теб. Дай!

Звуци на борба замениха гласовете.

Стела разбуди Лийт.

— Лийт! Лийт! Нещо става на брега!

Заслушаха заедно, ала звуците бяха неясни.

Обади се нов глас:

— Какво става тук?

— Нищо. Просто малко неразбирателство — обясни Фарр.

— Питай го дали има още! — изрева Уайра.

— Тъй значи! — новият глас принадлежеше на фодрамския лидер. — Ето го тайнствения крадец! Чудех се кой разрежда пивото ни. Синко, защо просто не попита? Има достатъчно за всички!

— Питай него — дойде тъжният отговор. — Той не ми позволява.

Дъхът на Стела секна от ужаса на чутото.

— Страхувам се, че разкри малката ни тайна — рече Фарр. — Но ако знаех, че краде от вас, щях да кажа. Съжалявам.

— Това е сериозна работа. Или поне щеше да бъде, ако не ни чакаха по-важни неща. Ти може и да си спасен от удавяне, синко, обаче измъкналите те са все още в опасност, изоставени сред езерото. Или изобщо не си помислил за тях?

— Аз… Стела там ли е?

— Да, също и Лийт — заговори Кърр. — Сега зная какво ме е притеснявало за вас Сторрсенови. Страховете ми се потвърдиха.

— Значи ти си ни шпионирал? — долетя гневен въпрос.

— Не, не бях аз. Струва ми се, Лийт знаеше от самото начало, но бе решил да запази мълчание. Ти сам се издаде.

Гласовете утихнаха за толкова дълго, че Лийт сметна, че вятърът е променил посоката си.

— Моля ви, не го съдете — внезапно каза Фарр и гласът му прозвуча много по-наблизо. — Започна да пие след смъртта на майка ни. Аз съм виновен.

— Ще спи дълбоко през остатъка от нощта — каза гласът на Хал.

— Това е добре — рече Кърр, — обаче как ли се справят Лийт и Стела на езерото?

Лийт почувства нещо топло и влажно върху рамото си. Стела тихо плачеше. Той се изправи и избърса сълзите.

— Съжалявам — промълви тя.

— Всичко е наред — отвърна Лийт с ясното съзнание за обратното. Бе станало, тя узна за Уайра, ала очакваната радост не се бе появила. Наместо това изпитваше само жал и състрадание.

— Наистина ли знаеше? — попита по някое време Стела.

— Да.

— Трябва да ме мислиш за глупачка.

— Защо? — отвърна той и сякаш другият глас отново заговори. — Уайра е красив, силен и го е грижа за теб. Без него не бихме стигнали дотук. Не мисли лошо за него. Ти как би понесла да гледаш майка си да умира?

Стела въздъхна.

— Звучиш точно като брат си.

Права е. Звуча точно като брат си. Неговият ли глас чувам? Може ли да прави това? След нощта в пещерата Лийт не бе сигурен в нищо, свързано с Хал.

— Казаното от теб е истина — продължи тя. — Уайра е мил с мен и го обичам… или поне така си мисля и… и… той не е Друин… о, всичко е толкова объркано!

Тя заплака и той я прегърна. Не каза нищо, но продължи да я държи в обятията си през дългата нощ.

Кърр и лидерът на фодрамите оглеждаха езерото от подходяща позиция над лагера. По време на предхождащите зората часове двамата седяха заедно, говореха за Лулеа и Уитвества, за Фалта и Брудуо и пътешествието на Компанията. Сега се оглеждаха за Лийт и Стела.

Когато слънцето се издигна и заля езерото с жълтина, две хванати за ръце фигури в средата на езерото проточиха дълги сенки.

— Живи са — отдъхна си Кърр.

— Да — съгласи се приятелят му и в дълбоките му очи проблесна мъдрост. — Може би тази утрин за пръв път са усетили живота.

Междувременно Лийт и Стела оглеждаха брега.

— Вероятно огънят е угаснал — рече тя.

— Да идем да проверим — отвърна той. Това неговият глас ли беше? Вече не се интересуваше.

Заедно поеха бавно и внимателно по новообразувалата се повърхност. Стела накуцваше. Известно време изглеждаше сякаш не напредват, но по някое време брегът се оказа близо. Пред себе си видяха спътниците им да се подготвят.

— Дали сме им липсвали? — почуди се на глас Стела.

— Разбира се! — отвърна той. — Чудя се как е Уайра.

Жената до него не отговори.

Стигнаха до лагера и Лийт осъзна, че е държал ръката й. Неловкостта му се завърна и той я пусна, пропускайки да види мимолетно проблесналата на лицето й болка.

— Нямам търпение да седна край огъня — рече тя. — Толкова ми е студено. Оцелях единствено благодарение на теб.

Засрамен и с извърната глава, Лийт не видя погледа, който тя му отправи — изпълнен с благодарност и приятелство.

Завръщането им в редиците на Компанията бе посрещнато с облекчение. Кожените дрехи отчасти бяха предпазили Лийт и Стела от студа, а топлият южен бриз бе смекчил времето. Уайра се бе наспал и бе напълно възстановен, с изключение на обичайното сутрешно главоболие. Тази утрин, осъзна той, нямаше нужда да го прикрива.

Пътуването до заслона им отне не повече от половин час. Миналата вечер почти бяха стигнали, когато се бе разразила трагедията.

Пътниците се движеха близо до брега, където сенките бяха попречили на леда да се стопи. Самата хижа бе разположена на скала около двадесет фута над езерото, близо до вливащите се бързеи. Вратата бе отключена и се отвори с готовност.

За минути балите бяха стоварени в ъгъла, ботушите свалени и огънят накладен. След като отправи благодарствена молитва към пътниците, които бяха оставили гориво (и с кикот осъзна, че вероятно самите те ги бяха оставили при предното си пътуване), с поклон и размах на ръката, фодрамският лидер обяви:

— Добре дошли в най-добрата квартира на запад от хълмовете и източно от планините! Всъщност добре дошли в единствената квартира по въпросните места! Не е кой знае какво — печално додаде, — но е за предпочитане пред спане на леда. Е, зависи от компанията.

При последните думи повдигна шапка и погледна Лийт, който почервеня от смеха на фодрамите.

— Тъй — продължи лидерът. — Ще се наложи да почакаме известно време, преди отново да можем да се отправим на път. Топежът ще направи реките и пътеките непроходими. Никой в северните земи няма да мърда. Ще уплътним времето в поправка на канутата — посочи последно споменатите в ъгъла на помещението, — и проверка на оборудването. И пак ще ни остане много време за песни и бъбрене край огъня!

Мъжете изреваха възторжено. На туй му се викаше реч! Не след дълго гореща храна и чаши с топъл чай се присъединиха към пътниците и ясното пролетно утро се огласи от шумната песен, каквато само справилите се с бедствие умеят да леят.