През лицето на света

Глава 8 Долината на отдиха

В ранния следобед пътниците достигнаха Айгелстроммен. По-тясна, по-бърза река, тя капризно скачаше от бряг на бряг, преди най-сетне да се плъзне по стръмен водопад в по-големия си брат, Торрелстроммен. Нямаше къде да се прекоси пенливият Айгел близо до сливането на двата потока, така че Западният път тръгваше обратно покрай хълмовете в търсене на брод.

Пътят се бе издигнал едва стотина фута, но разликата в температурата бе осезаема. Лед бе стегнал бреговете на Айгелстроммен, която, ако можеше да се съди по голите, каменисти склонове, бе значително намаляла в сравнение с пролетната си версия. Тук-таме имаше преспи сняг, вледенени от редуването на постоянния вихър и топенето на безоблачните дни и нощи. Лийт отново забеляза отсъствието на животни и птици. Някои от птиците, които бе видял да се издигат над Лулеа и да отлитат на юг, осъзна той, бяха дошли от тази гора. Пролетта несъмнено щеше да ги доведе обратно тук, на малки групици или огромни крякащи облаци. Той потръпна. Насред този студ, пролетта изглеждаше далечен спомен.

Пътят продължаваше да се вие по тесен ръб. Някъде отпред се разнасяше приглушен рев, като есенен гръм на Склоновете, чут от Суил Даун. Звукът се усилваше, докато се изкачваха. Сега пътниците се намираха на около триста фута над Долината на тъгата и на пресекулки Лийт съзираше долната долина на Торрелстроммен. Широкият, оформен като чиния дол, бе покрит в мрачно зелено — дърветата, под които бяха яздили — разделен от скалиста река, виеща се обратно към Уиндрайз из мрачната далечина. Над главите им мъгли се виеха около дървесните корони, времето, надвиснало заплашително цяла сутрин, изглежда най-сетне се разваляше. Катереха се по гледащ на север склон, лед покриваше каменистата пътека под нозете им. Скоро бяха принудени да слязат от конете и да намалят вървежа си до обикновен ход, пристъпвайки много внимателно. Заваля ситен дъждец.

Най-сетне друмът се изравни и отново можеха да се метнат на конете. Стигнаха до полянка, в центъра на която имаше малък синьо-зелен вир. Отвъд него личаха следи от лагерен огън и Кърр се спря да поразрови пепелта. Някакъв спомен от мястото висеше на ръба на съзнанието на Лийт, но той не можеше да си спомни.

— Тук намерих брегаджията — каза Каупа.

— Какво? — възкликнаха Кърр и хауфутът едновременно. — Ти си го открил?

Незабавно уиндрайзецът се озова под бараж от въпроси. Преди колко време? Бе ли могъл да определи от колко време е мъртъв мъжът? Къде точно намерил тялото? Но тогава слабичкият мъж замлъкна и не каза нищо повече. Хауфутът изстена с раздразнение.

Кърр се върна при останките от огъня, сетне прекара още време, разглеждайки просеката.

— Тук е имало коне — обяви той, — и ездачите им са наклали огън преди известно време. Вероятно е било преди две или три нощи, не може да се каже ясно. Прекарали са нощта ей там — той посочи скалиста тераса, — и са угасили огъня на следващата сутрин. Огънят би могъл да е накладен от всекиго, но има голяма вероятност брудуонците да са минали оттук.

— Ами пленниците им? — запита хауфутът.

— Невъзможно е да се каже — отвърна Кърр. — Но ако не са забавени от пленници, защо не се движат по-бързо? Моята догадка е, че Манум и Индретт са още живи.

Кърр отново се качи на коня и Компанията продължи, отново потапяйки се в горската скръб, отправяйки се към източника на вече оглушителния шум. Напред и леко над тях Торрелстроммен ревеше надолу по Глоумкския праг, пенейки се, докато се хвърляше в урвата от скалата. Когато се приближиха, Лийт осъзна, че мъглата и пръските всъщност идваха от водопада. Западният път, сега сведен до тясна пътека сред скалите, бе хлъзгав от издуханите към тях от падащото течение капки. Заглушавайки всичко друго, звукът на водопадите обгърна приключенците, дърветата, самите земни скали. Лийт сграбчи врата си с наподобяващо страх чувство; звукът бе накарал гласните му струни да завибрират.

Каупа уверено пристъпи до самия ръб на водопада и погледна надолу.

— Няма много вода по това време на годината — каза лаконично, като че отказваше да бъде развълнуван от силата на гледката. — Реката нагоре по течението ще е замръзнала. В пустошта ще да е студено.

Ако Глоумският праг се намираше близо до Лулеа, прецени Лийт, със сигурност щеше да бъде смятан за едно от чудесата на света; ала Компанията не можеше да отдели дори няколко мига, в които да се наслади на суровата му мощ. Забързаха по пътя, който рязко свиваше надясно и минаваше през естествен процеп в гранита, за да ги изведе на дъното на безлесна долина. Липсата на дървета повдигна духовете на Компанията, като че някаква тежест бе смъкната от тях. Мъглите се оттеглиха и ревът затихна до приглушен грохот, който по-скоро биваше усетен, отколкото чут; докато напредваха, дори този шум затихна.

— Витраин Уфтан — обяви Каупа, гласът му разсякъл покоя. — Долината на отдиха.

Лийт поклати глава. Гърчавият бе съумял да изрече дори и това приветствие с презрение.

Обширната долина ги приканваше да не щадят животните си. Освежени след утринната бавна езда сред гората, конете се подчиниха с готовност, биейки радостно крак, сякаш отново се намираха у дома, доволни да се отърват от заплашителната Витраин Глоум.

— С тази скорост ще достигнем Килтънския праг преди залез — весело се провикна Уайра на брат си, изръмжал нещо нечленоразделно в отговор.

Нагоре из Витраин Уфтан, хълмовете бяха кафяви и оголени, с ронливи склонове, изникващи от почти всяко място над главите им. Долината излягаше корито право през лабиринта от хълмове. Лийт съзираше сняг дори по долните им склонове. Кафявото, зеленото и охрата на планинските скали и треви изглеждаха много по-ярки от мрачните гори, които бяха оставили зад гърба си. Ала не изцяло; в някои закътани места недорасли смърчови дървета анемично се вкопчваха в почвата, а дребни върби — някои стигащи едва до коленете им — се свиваха по подветрените страни на купчини камъни, подобно на изоставени от победена армия ранени.

— Времето няма да се задържи тъй още дълго — забеляза Кърр. — Съдейки по миризмата на онези облаци, скоро ще вали сняг.

Други, по-малки долини изливаха събраните си води в Долината на отдиха. Лийт погледна към първата двойка долини вдясно. Там, прикрити от вятъра, стояха няколко ели. Но със снижаването на облаците, вятърът се усили, веейки в лицата им и стана трудно да се мисли за каквото и да е друго, освен за процеждащия се през дрехите студ, пронизващ до кости. Той придърпа наметката по-плътно около лицето си, така че колкото се може по-малка част да е изложена на вятъра. Хоризонтът му бе сведен до зирката на открехната врата. Дори Каупа, гидът, очевидно усещаше студа или поне конят му го стори, защото започна да изостава. Лийт се осмели да погледне надясно. Минаваха покрай втората двойна долина.

Коне!

Животното на Лийт внезапно спря заедно с останалите, тъй като Кърр го дръпна. От дефилето вдясно излетяха един, двама, трима, четирима ездачи, пришпорили животни. Сега можеха да чуят виковете на яздещия начело, който бе вдигнал ръка с размахан меч. Страх обхвана Компанията.

Хал първи се плъзна от седлото. Лийт не можеше да помръдне.

— Ездачите! Ездачите! — изкрещя хауфутът. — Брудуонските ездачи!

Фарр моментално пое контрол над ситуацията.

— Слезте! Слезте от конете! — излая той. — Направете кръг около тях! Застанете с лице към враговете!

Още викове, този път отзад! Лийт се извъртя, за да види четирима други ездачи, галопиращи иззад елите към тях. Обградени!

Ръка грубо го издърпа от седлото. Лийт се сепна уплашено, но това бе Уайра.

— Извади меча! Изправи се срещу врага! — викна той. — Не чу ли брат ми? Не ти ли се живее?

В този миг го облада страх, но вместо да се скрие зад коня си, той откри гняв и отчаяние да се разпалват в отговор на страха. Струпаните в него емоции изригнаха. Тук имаше нещо, което можеше да нападне, нещо, на което да си отмъсти. Отметна качулката си и изтегли меча, стискайки дръжката с побелели кокалчета.

Хауфутът грабна Стела и я постави зад себе си, сетне извади оръжието си. Хал и Кърр вече бяха приготвили своите. Братята Сторрсен, един начело и един пазещ гърба на групата, държаха мечове в едната си ръка и тояги в другата.

След няколко мига ездачите ги настигнаха. Но вместо да ги нападнат незабавно, те започнаха да яздят в кръг около Компанията.

— Това не са брудуонски воини! — изхриптя Кърр. — Вижте, носят уиндрайзки одежди!

Внезапно Лийт разпозна един от профучаващите покрай тях ездачи.

— Това не е ли мъжът, който ни продаде дрехите миналата нощ? — запита той. Наистина, рошавият уиндрайзец бе сред нападателите.

— Какво искате? — провикна се старият фермер. — Оставете ни да минем! Напускаме земите ви!

Ездачите се изсмяха, подигравайки се на пътниците. Забавиха конете си до ход.

— Напускате земите ни! — отвърна един. — Малко вероятно!

— Тук ще останете! — изкряка друг. — Посадени в безлесната долина. Може би брегаджиите ще поникнат, където дърветата не ще! — останалите се изсмяха гръмогласно на шегата му.

— Ще умрете в Долината на отдиха — провикна се друг, — защото не бихме осквернили Тилтан с подобна мърша! — приятелите му изреваха одобрително, удряйки с мечове по малките си щитове.

Рошавият се приближи леко.

— Искам оня там — рече, посочвайки с късия си меч към Уайра. Изплю се по посока на младия Сторрсен, който отвърна на погледа му, без да трепне; сетне отново се присъедини към останалите, които започнаха да галопират около Компанията, ту приближавайки се, ту отдръпвайки се настрана.

— Какво правят? — запита през рамо хауфутът.

— Опитват се да ни сплашат, да пречупят духа ни — отвърна Фарр. — Когато решат, че сме достатъчно наплашени, ще ни нападнат. Не мисля, че това е бил първоначалният им план. Не биха очаквали да се защитаваме.

— Какво искат?

— Забавление — бе отговорът. — И да отмъстят на Мьолкбридж. Ала не ще ги получат. Когато вдигна тояга, нападни ездача на черния кон. Готов?

Но инициативата им бе отнета, преди сигналът да бъде подаден. Внезапно, с кръвожаден рев, мъжете от Уиндрайз се спуснаха към Компанията. Незабавно Сторрсенови се хвърлиха напред, размахали тояги и двама от враговете бяха повалени от конете. Останалите бандити се оттеглиха, изненадани.

Нов вик и мъжете слязоха от конете, сетне се втурнаха към Уайра. С крайчеца на окото си Лийт видя движение, сетне се извърна, за да види фигура да надига кинжал, готова да удари в незащитения гръб на Фарр. Каупа! Лийт нададе предупредителен вик, сетне замахна в тази посока с меча си. Чу се вик и тяло се строполи в краката му.

Сетне нападателите се изсипаха отгоре им. Мечове проблясваха, тояги свистяха и за няколко мига всичко изглеждаше изгубено. Един от братята Сторрсен бе повален на земята от уиндрайзец, Кърр и друг ездач се бяха вкопчили, като старият фермер се биеше с изненадваща жилавост. Лийт се биеше до брат си. Финтира един от нападателите, който се наниза на меча на Хал. Сетне Лийт чу момичешки писък. Беше Стела, която надаваше вик не от ужас, а от гняв. Пристъпвайки пред хауфута, със стичаща се от рана на ръката й кръв, Стела се биеше с рошавия уиндрайзец, засипвайки го с вихрушка от неопитни, но енергични удари, които той не можеше да отбива. Лицето й бавно се промени от физиономия на безпомощен ужас в изражение на яростна радост, докато тя неочаквано осъзнаваше, че щеше да оцелее и дори да излезе победител от битката. По лицето на онзи се изписа паника, докато вероятната смърт се превръщаше в неизбежност и тази паника лиши мъжа от наличните му умения. Тя го довърши с удар по главата, преди той да е имал възможност да моли за милост.

Всичко приключи тъй бързо, както и беше започнало. Тримата уиндрайзци, останали ненаранени, бързо загубиха интерес към битката и се втурнаха към конете си, последвани от Уайра и Фарр. Отдалечиха се в галоп надолу по долината, крещейки закани от безопасно разстояние. Фарр понечи да ги последва с коня си, но Уайра изръмжа:

— Остави ги!

Компанията погледна към телата на враговете си. Един от ездачите, повален от седлото от братята Сторрсен, лежеше с пукнат череп. Друг бе намерил смъртта си в ръцете на Стела. Трети бе загинал от меча на Хал. Откриха осмия да се опитва да изпълзи надалеч, единствено със счупен крак. Кърр стоеше над него с изтеглен меч. Каупа бе още жив, но кървеше лошо от раната на гърба си.

Членовете на Компанията се гледаха един друг, дишайки тежко. Сетне по лицата им започна да се изписва облекчение.

Лийт изпита диво вълнение. Бе успял! Но тази възхита бе донякъде помрачена от спомена за парализиращия страх и гледката на умрелите уиндрайзци. Пое дълбоко дъх и обърса потните си длани в наметката. Сетне откри, че не може да стои на крака и приседна на каменистата земя, и за момент всичко потъна в мрак.

Стела също седна, позволявайки на Хал да се погрижи за наранената й ръка. Той спря кървенето с кърпа, потопена в недалечен поток.

— Не е сериозно — увери я той. Тя слабо се усмихна, но Хал видя, че усмивката е предназначена за младия мъж от Винкулен, който се бе отправил към нея, като притеснението и възхищението се бореха за надмощие върху лицето му.

Оставяйки Стела на грижите на Уайра, Хал докуца до коварния гид. Каупа се бе обърнал на една страна, но ококореното му лице бе бледо, а ръцете — влажни, опитваше се да каже нещо, но можеше само да кашля.

— Мъртъв е — каза онзи със счупения крак, който под зоркия поглед на Кърр се бе довлачил до другаря си. — Или поне скоро ще бъде — той се обърна към Кърр. — Ще го оставите ли да страда?

— Пада му се — отвърна Кърр.

— Никой не заслужава да умре — каза Хал и протегна ръка към умиращия.

В този миг другият уиндрайзец измъкна нож и го заби в гръдта на Каупа. Кърр се хвърли към него, но Хал го задържа.

— Сега може да умре достойно — каза уиндрайзецът и положи ножа си до неподвижното тяло на гида им.

Пътниците събраха камъни от недалечен хълм и затрупаха телата.

— Не заслужават погребение — каза Кърр, — но трябва да покрием телата им, за да не ги надушат вълци.

Последният останал уиндрайзец изяви желание да остане с мъртвите си спътници, така че те му накладоха огън и го оставиха там с меча и ножа му. Несъмнено приятелите му щяха да се върнат, да оправят крака му и да го отведат у дома.

Компанията взе животните им, така че сега всеки разполагаше с кон. Продължиха по пътя си, вече по-бавно и не толкова жизнерадостно. Дълго време никой не продума, тъй като всеки бе зает с невъзможни за споделяне мисли. Облаците се спуснаха още по-ниско и из долината започна да се сипе сняг.

Спряха да лагеруват в завета на огромна скала. Лийт и Хал събраха дърва за огъня; откриха огромно количество край склона на чакълест конус на известно разстояние от Торрелстроммен, достатъчно не само за огън, но и за построяването на грубоват заслон от снега.

— Това е нивото на пролетното пълноводие — каза им Уайра. Лийт видя ивица плавей от другата страна на долината и се опита да си представи реката толкова огромна, че да запълни огромното пространство помежду им. Сетне мислите му се насочиха към прага Глоум и как би изглеждал по време на наводнение.

След вечерята Компанията се опита да осмисли случилите се по-рано през деня събития.

— Изглежда нехранимайковците са решили, че четири пендинга не са достатъчни и че сме богати, ала беззащитни — предположи хауфутът.

Уайра поклати глава.

— Не, принадлежностите и конете ни щяха да бъдат само бонус. Старата омраза ги докара в тази долина. Преследваха брат ми и мен. Искаха да нанесат удар срещу Мьолкбридж. Вие, лулеанците, просто се оказахте на пътя им.

— Чудя се — добави Фарр, — дали в омразата си тези уиндрайзци изобщо са в състояние да различават чужденците. Може би всички брегаджии са техни врагове.

— По-добре да ги мислим за неколцина бунтари — рече Хал. — Убеден съм, че повечето уиндрайзци, подобно на повечето люде от Мьолкбридж, са забравили миналите спорове.

— Но как са стигнали до долината преди нас? — запита Лийт. — Не ги видяхме на пътя.

— Последвали са ни, смятам — отвърна Уайра, — но моята догадка е, че са продължили по Айгелстроммен, вместо да следват Западния път в Долината на отдиха. Вероятно има път между долината на Айгел и двете дефилета, в които те ни причакваха.

— Ще се върнат ли? — потрепна хауфутът. — Може би ще доведат още хора?

— Не — отсече Кърр. — Не мисля така. Ако имаше още като тях в Уиндрайз, те щяха да ни нападнат с останалите. Пък и си мисля, че вече се страхуват от могъщите воини от Лулеа! — той се изсмя. Сторрсенови споделиха кикота му.

Започнаха да бъбрят за по-маловажни неща, но Лийт не се присъедини. Той наблюдаваше и слушаше като незасегнат зрител, още веднъж положен извън събитията. Отново и отново през осветената от огъня нощ видя очите на Стела да се насочват към сенките, където седяха братята Сторрсен.

Сивото и студено утро довлече със себе си сух сняг. Компанията бързо раздигна лагера. Съгласно съвета на Кърр, натовариха конете и всяко свободно кътче на раниците си с дървесина, в подготовка за студените нощи в откритата пустош.

Непрекъснато ще сме на открито в продължение на няколко дни — предупреди ги Уайра. — Конете ще се придвижват само на по десет-петнадесет мили в такова време. Рядко ще можем да ги яздим.

— Снегът като че спира — насърчително каза Стела.

Кърр промърмори нещо под носа си, чудейки се колко изостават от брудуонските ездачи.

— Проклета да е тази Витраин Уфтан, тъй наречената Долина на отдиха — ядно се провикна той.

— Давам й ново име — заяви Фарр. — От днес това вече е Геалла Дален — Долината на злобата.

Членовете на Компанията хвърлиха последен поглед към долината, в която се бяха сражавали с уиндрайзците; сетне насочиха ликове към югоизток, към пустошта, където ги очакваше обектът на преследването им.