През лицето на света

Глава 12 Ролейстоунският мост

Притискани от жестоките планини, движени от желанието да видят близките си, ала задържани от страха пред безмилостните си противници, Компанията бавно се отправи на североизток в предпазливо преследване. Рано всяка сутрин Уайра или Фарр проучваха пътя напред, дирейки изоставения лагерен огън на враговете, сетне се връщаха и осторожно повеждаха останалите. Така минаха три дни и Челюстните планини почти бяха прекосени. Най-лошото от зимата бе вече зад гърба им — поне така смятаха.

На четвъртия ден след Водовъртежа вятърът задуха от север. Зародил се сред снеговитата пустош на Воллервай, вихърът засипа обрамчените с планини брегове на Клюфа с леден дъжд. За известно време продължиха упорито сред лапавицата, сетне един по един пътниците признаха поражението си. Изсъхналият крак на Хал се схвана, принуждавайки го да изостава. Ставите на Кърр пламтяха: костите му скърцаха докато вървеше, сякаш са били изсушени. Стела не си чувстваше ръцете и краката, но стискаше зъби и се опитваше да продължи. Едва когато се спъна и падна на земята, останалите осъзнаха положението й. След като подириха заслон от суграшицата в обърнат на юг хълм, откриха, че пръстите й са се вкочанили и че я застрашава измръзване. Тя хленчеше от болка, докато хауфутът се опитваше да възстанови кръвообращението с масаж, а Сторрсенови бързо накладоха огън.

— Не можем да продължим с момичето в подобно състояние — Фарр объркано поклати глава. С всеки миг брудуонците и пленниците им се отдалечаваха все повече. Да стигнат толкова далеч, само за да бъдат надвити от времето! И по-лошо — мъжът от Мьолкбридж подозираше, че някои от спътниците не горят от особено желание да се изправят срещу омразните брудуонци.

— Аз така или иначе не бих могъл да продължа — отвърна хауфутът. Студът се бе просмукал в костите му и дълбока умора го бе притиснала, потискайки духа му. — Трябва ми почивка. Един ден да отпочинем тук и може би ще се движим по-бързо.

Всеки от Компанията изрази притеснението си от забавянето, но вътрешно се радваше. Страхът от пътя и каквото можеше да ги очаква на края му бавно се натрупваше във всеки от тях, докато пътуваха през фирейнските възвишения. Мускули се напрягаха и сърца забиваха силно при наближаването на всеки завой, при хребета на всеки хълм, в очакваното зърване на преследваните. Мисълта за намаляване на напрежението, пък било то и за ден, изглеждаше като гостоприемно наръчкан огън в края на изморителен ден.

— Надали и брудуонците ще стигнат далече в тази мрачина — оптимистично каза Уайра. Никой не му повярва. В сърцата си видяха как нападателите пришпорват Манум, Индретт и Парлевааг от фенните през неспирния дъжд. Страданията им сигурно бяха ужасни.

Един по един пътниците се преоблякоха и се примъкнаха по-близо до огъня. За известно време разговорите се въртяха около дребни теми, за наближаващата пролет из низините, но постепенно се насочиха към сегашната ситуация.

— Още колко надалеч ще трябва да отидем? — запита Стела, без да насочва към конкретен човек питането си. Хауфутът продължаваше да разтрива краката й, което бе облекчило по-голямата част от болката.

— Не зная — рече той. — Достатъчно далеч, за да забравят за нас. Достатъчно далеч да ги сварим неподготвени.

— Но и достатъчно близо, за да ни е останала сила, с която да ги нападнем — додаде Фарр.

Уайра се изсмя.

— На теб винаги ще са ти останали сили за това! — той подкачи брат си.

— Нали затова сме тук — отвърна Фарр, почувствал се неловко от братовото подмятане.

— Някога ще се приближим ли достатъчно? — попита Лийт.

Хауфутът се замисли за миг.

— Настигнахме ги веднъж, ще ги настигнем пак. Но Фарр е прав, не можем да чакаме вечно. Може да е време да поемем някои рискове, но… — той замлъкна, потъвайки в мислите си.

— Можем ли да ги настигнем, преди да сме прекосили Челюстните планини? — поинтересува се отново Лийт.

— Ние почти ги преминахме — каза Кърр. — Някъде наблизо е Ролейстоунският мост, където ще пресечем Клюфа; оттам Западният път следва южния бряг, докато не прекосим Порталите…

— Но кога сме се изкачили по планините?

— Не ме ли слушаше, когато обяснявах снощи? Няма изкачване. Реката прорязва път през тях. Трябва само да я следваме.

— Как би могла да си проправи път през тези планини? — жестът на Лийт обхвана стръмните върхове, обвити в мъгла и отрупани със сняг върхове. Нищо не изглеждаше по-невероятно.

— Откъде да знам? — хауфутът се бе поизнервил от постоянното разпитване; трябваше му време да помисли, да прецени възможностите.

— Фенните имат история за планините и реките — каза Перду.

— Ами разкажи им я — сопна се селският водител. — Отивам да се поразходя.

Той се изправи и завесите на дъжда се затвориха след него.

Перду вдигна вежди, погледна към Кърр и сви рамене.

— Давай — окуражи го възрастният фермер. — Огънят пламти и хората са готови за истории.

— Не е точно история, особено по разказвания от мен начин. Трябва ни някой добър бард от фенните, някой като Парлевааг… — той замлъкна, сетне се окопити. — Е, нямаме бард сред нас, тъй че започвам.

Повей на вятъра шибна рилото на хълма и разбърка пламъците за миг. Разхвърчаха се искри; Компанията се отдръпна; сетне вятърът утихна и изморените пътници отново се довлякоха до топлината.

— Преди много време, още преди предците на хората да крачат по света, земята била равна и безлична, обградена на север от леда и на юг от моретата. Две горди реки съединявали леда и водата без нищо да смущава течението им. Реките владеели земята и често си говорели за въздигнатите си позиции и полагащите им се привилегии. Суетността им била очевидна и от всички обитатели на земите те били най-мразени.

Един ден двете реки високо си говорели през земите, принуждавайки всички да слушат думите им. Търпението на останалите земни обитатели преляло и те се събрали да обсъдят положението.

— Време е да предприемем нещо — казало едно от големите езера. — Без реките, казват ни, ние сме щели да останем без вода, която да се влива и оттича в нас. Щели сме да пресъхнем и умрем. Туй може и да е истина, ала ми омръзна да слушам за него.

Малко поточе заговорило:

— Реките постоянно изтъкват дължината и дълбочината си, красотата на водите си, мистерията на своите дълбини. Жалките поточета са тъй нищожни, смеят се те. Сякаш размерът е всичко!

Ред други поточета избълбукали в съгласие.

Дълбок, вълнист глас долетял от юг:

— Тези реки не ме оставят на мира! — оплакало се морето. — Без нас ти ще си празно и всички ще ти видят кокаляците, думат. Подиграват се на вълните ми и леят присмех върху приливите. Нещо трябва да бъде сторено! — избумтял гласът. По-младите и впечатлителни сред събранието избухнали в аплодисменти.

— И какво ще правим? — питали се едни други.

— Можем да помолим леда да задържи стопената си вода — казал един. — Без нея какво ще представляват реките?

— Ледът няма да дойде на сбирката — дошъл тъжният отговор. — Кърти здраво.

— Не можем ли някак да ги запречим? — с надежда запитал някой.

— Как? — поинтересували се всички.

— Със сняг и лед? Ако някои от нас отидат при Куали и го помолят, той може да се съгласи!

Това било най-доброто, което могли да измислят, тъй че избрали делегация да отнесе молбата им до великия снежен бог Куали.

— О, велики Куали — рекло едно дълбоко езеро, водител на делегацията, — нуждаем се от помощта ти да сложим край на перченето на онези реки. Ще ни помогнеш ли?

— Защо да го правя? — рекъл богът, развеселен от сбирщината.

— Защото реките се хвалят, че са най-великите обитатели на земята — отвърнало езерото.

— По-велики от великия бог Куали? — запитал Куали и облак внезапно затъмнил челото му.

— О, много по-велики — излъгало езерото.

Тогава вбесеният снежен бог завилнял из земята, разпръсквайки всички обитатели пред себе си. Първо се опитал да стопи леда, но това било прекалено бавно за нетърпеливото божество и само послужило да увеличи реките. Тогава се опитал да ги вледени, но осъзнал, че има власт над тях само за част от годината. Накрая отвратен се отказал и напуснал земята, отправяйки се на дълго пътешествие.

Туй направило реките още по-самодоволни. Преди били дразнещи; сега станали направо непоносими. Членовете на посетилата Куали делегация били държани отговорни и се намерили остракирани. Земята станала неприятно за живеене място.

Един ден великият бог Куали се завърнал с плода от пътешествието си. В ръката му била скрита малка торбичка със семена, а в очите му проблясвало насмешливо пламъче. Тази нощ той обходил земята от север на юг, засаждайки семена на равни разстояния. Тихият му смях посипал като есенен сняг широката равнина между леда и морето.

Утрото показало работата на великия бог Куали. Планини били изникнали на мястото на семената. Стръмносклонни и високи, планините прогонили езерата и разкъсали потоците. И по-важно, не позволявали на двете реки да се вливат в морето.

Мьолк, северната река, спяла през нощта и планините я сварили неподготвена. Преди да реагира, била разделена на две и загубила връзката си с леда. От този ден, Мьолк била много по-малка река, течаща от планините до морето и хвалбите й вече нивга не били чути.

Клюфа, южната река, лежала будна в коритото си в очакване на някакъв номер от страна на снежния бог. Когато планините започнали да никнат, тя събрала ближните езера и потоци и с голяма мощ потекла край огромните върхове. Колкото и бързо да растели планините, реката ги разсичала. Когато те израснали напълно, Клюфа била по-голяма и по-шумна от когато и да било. Непогълнатите от нея обитатели на земята били поразени, а Куали бил извън кожата си от гняв.

Докато Клюфа празнувала край морето и се хвалела на всеки, Куали взел торбичката и се промъкнал на север с намерението да засади още планини. Но когато надникнал в кесията, вътре имало само прах и семенца. Отвратено захвърлил торбичката на земята и се оттеглил в свърталището си победен.

На следното утро, прахът бил пуснал корени в северната част на земята, близо до леда. Вместо планини, от него поникнали редица ниски хълмове, които запречвали разтопената от леда вода, оттичаща се към морето. Клюфа започнала да тънее и се втурнала на север, ала било късно. Била лишена от притоците си. От този момент смехът й престанал, а звукът на водите й станал звук на оплакване.

Великият бог Куали не можел да повярва на късмета си. С един удар повалил двама от най-могъщите си врагове, ледът бил отрязан на север и по-дребните обитатели на земята били разпръснати или изплашени. Тъй че той събрал сили и покрил земята със сняг. И от този ден Куали владеел земята със студена ръка, подчинил я на волята си.

Когато хауфутът се завърна от усамотението си, откри спътниците си изпозаспали край огъня. Лежаха по двойки: Лийт и Хал, Фарр и Уайра, Стела и Кърр, Перду и турът Уайзънт. Сънят бе изгладил лицата им и за малко приятелите му изглеждаха както преди два месеца, преди всичко това да бе започнало, недокоснати от злото. Един дълъг миг едрият водач обмисляше да разбуди всички и да ги поведе към дома. Пленниците вероятно бяха обречени; реално погледнато какво можеха да сторят? Кой можеше да ги обвини, ако се откажеха?

Хауфутът въздъхна. Ами Фалта? Фалта сама да се погрижи за себе си, помисли си изцеденият мъж. Посегна да потупа Кърр по рамото, сетне се поколеба и отдръпна ръка. Бе твърде късно. Злото вече ги беше докоснало; нямаше да могат да се върнат навреме. Трябваше да продължат, да се опитат да спасят приятелите си и вероятно да загинат при опита. Всичко, което делеше тези невинни лица от ужасна гибел, бе един стар фермер и дебел предводител, двамата вкупом притежаващи мъдрост горе-долу колкото един читав човек, а сила — дори още по-малко.

За момент погледът му се спря на обруленото лице на приятеля фермер. Кърр, благодарен съм за идването ти. Ала може би не разполагаше с избор. И ти ли бягаш като мен? Бягаш от спомена за добра жена, както аз от селото, което ми се подиграва, а се възползва от помощта ми. Хубава двойка сме.

Но ти си по-силен от мен. Това пътуване изтощи тялото и душата ми; скоро ще рухна на колене край пътя и ти ще поведеш Компанията. Той се изсмя на себе си. Та ти вече си я повел. Както и трябва да бъде: ти си един от Часовоите и си обучен да мислиш ясно. Спи добре, приятелю.

Дъждът не спря да се сипе цял следобед, валейки силно, докато пътниците спяха; вечерта понамаля и дордето Хал тихо приготвяше вечеря, премина в лек снежец. Вятърът утихна и за известно време Горното ждрело бе тихо, като тъжното шумене на Клюфа предоставяше единственото озвучаване.

На следващото утро Лийт се събуди ободрен и бе посрещнат от дори още по-добро време. Облаците се разчистваха и денят обещаваше да бъде ясен и студен. Останалите още спяха, докато той раздухваше въглените, сетне се отправи към брега на реката да се умие.

Тъмносините води на Клюфа бяха много, много студени. Иззад някакви храсталаци Лийт се съблече и изми, ледената вода разсънила го напълно. Докато се обличаше, чу Уайра и Фарр да се задават по брега нагоре по течението.

— Ами ти го изпи — тъкмо казваше единият.

— Сигурен ли си, че нямаш? Вино? Бира? — гласът звучеше отчаян.

— Естествено. Наблюдавах те, малки ми братко. Вчера следобед ти прерови нещата ни, докато ни мислеше за заспали. Какво диреше? Да не си се надявал да откриеш скрит алкохол в нечия раница? Че има и други потайни пияници сред нас?

Лийт не можа да се сдържи. Тихо се промъкна, докато измежду храстите не видя братята Сторрсен, спорещи край реката.

— Хайде де — каза Фарр, ръкомахайки към по-малкия си брат. — Избий си го от главата. Има ли нещо по-важно от това да отмъстим за татко?

Уайра срита ъгловат камък.

— Ти си безсърдечен. На мили сред нищото сме; може да минат седмици, преди отново да мога да пийна нещо.

— Отлично! Какво ще кажат другите, когато узнаят? Какво ще си помисли онова лулеанско момиче?

— Няма да открият. Внимавам!

— А ако им кажа?

— Няма да го сториш.

— Ако не можеш да се контролираш, ще съм принуден да кажа на дебелака. И какво ще си помислят брегаджиите тогава за сладкодумния ми браток?

Уайра се отпусна на земята. Дори от разстояние Лийт можа да види отчаянието в очите му, да усети молбата в гласа му.

— Моля те! Не трябва да узнават за това! Вече няма да го споменавам!

Фарр стоеше над брат си със скръстени ръце и доволна усмивка.

На Лийт това му дойде в повече. Сякаш Фарр се издигаше над него самия, злорадствайки над слабостта му, както бяха правили останалите деца, когато Лийт бе малък. Той се отдръпна, препъна се в някакъв корен и се отправи назад, вдигайки прекалено много шум. Изтича обратно в лагера, без да спира да види дали е бил чут.

Няколко мига по-късно Сторрсенови се появиха. Той се опита да овладее тежкото си дишане, докато се преструваше на заспал. Братята се поогледаха, сетне се отказаха от търсенето и се заеха да приготвят закуска.

Ободрена, Компанията пое на път из Горното ждрело. Макар не толкова стръмно като Долното и без заплахи като Водовъртежа и Покрития път, тесният горен прелом на Клюфа също имаше своите забележителности. Реката скачаше от бързей на бързей, бяла пяна лупаше острозъбите плитчини, където недостъпни острови бяха обгърнати от бързи сини ръце. Над тях хълмовете прерастваха в планини, протегнали се към откритото небе. Великият бог Куали бе покрил белия си килим върху земята, но Клюфа все още течеше жизнерадостно. Очевидно снежният бог не бе покорил всичко, независимо от твърденията на бардовете на фенните.

Ала по-късно през деня пътниците стигнаха до задънена улица. На границата на Фирейнс, където планините отстъпваха пред пустеещите земи на Воллервай, Западният път прекосяваше Клюфа по каменна арка, наречена Ролейстоунски мост, сетне продължаваше на юг в дълбините на Уитвества. Лийт можеше да види пътя от другата страна на реката, следващ другия бряг в далечината.

Ала нямаше как да бъде достигнат. Каменната арка на Ролейстоун бе повалена.

Фарр пролази докъдето можа по разрушения мост.

— Направено е скоро — заяви той. — Няма следи от изхабяване, всъщност камъкът е бил прерязан тук и тук.

Той посочи, но останалите бяха твърде далеч, за да видят.

— Жалко — каза тъжно Кърр. — Мостът бе истинска красота и стоеше тук повече от хиляда години.

— Най-жалкото е, че ние сме тук, а те са отвъд — изръмжа Фарр. — Вижте!

На другия бряг на реката три заплашителни фигури изникнаха от сенките. Трима брудуонски воини. Подигравките им долетяха през шума на водите. Докато ги наблюдаваха ужасено, един от тях извлече още три фигури, парцаливи и завързани заедно. Хал прехапа устна; Лийт проплака. Отслабнали, раздърпани, Манум и Индретт стояха само на един мост от другия бряг, заедно с феннито Парлевааг.

— Стойте спокойно — каза Кърр, поставяйки ръка на рамото на Лийт. — С това искат да измъчват и нас, и заловените.

Зъл кикот отекна из стените на каньона. Най-сетне, уморени от забавленията си, брудуонците поведоха пленниците си по Западния път. Компанията можеше само да гледа. Лийт плачеше от безсилие, докато с всяка следваща стъпка сърцето му биваше раздирано. Дордето гледаше как животът му потъва в непостижимата далечина, той узна за съществуването на болка, по-жестока от острието на меч. Светът му се разтвори в мъгла от сълзи и за известно време не усещаше нищо, освен празнината, настанила се на мястото на сърцето му.

— Как са повалили моста? Та той беше изработен от камък!

— Нямам представа — изморено отвърна Кърр на въпроса на водителя. — Може би арката е отслабнала тъй или иначе.

Кроптър, какво стана с натруфените ти думи?

— Може би ако бяха останали, можехме да ги запитаме — хапливо рече Фарр. — Има ли значение? Всичко свърши; няма друг брод със седмици и в двете посоки. Отидоха си.

— Няма ли начин да прекосим реката? — запита хауфутът, оглеждайки другия бряг. — Може би бихме могли да направим сал…

— От какво? — Фарр се обърна към шишкавия мъж. — Огледай се, да виждаш дървета? Изобщо да си виждал дървета, откакто напуснахме долината на Траелл? А дори и да имахме трупи и да изработехме сал, нима мислиш щеше да издържи на това? — той посочи към мощното течение и поклати глава. — Толкова ли нямаше някой в Лулеа с достатъчно акъл, който да ни поведе? Или брудуонците сами ни подбраха водач? — той се изсмя горчиво в последвалата думите му смаяна тишина. — Кой ще отмъсти за баща ни сега? Великият бог Куали?

— Как смееш! — изрева Кърр. — Нямаш ли уважение? Най-добре остави брат си да говори. Учи се от по-добрите!

Фарр не отговори. Вместо това бавно се отдалечи, без да обръща внимание на съпровождащите го погледи.

— Остави го — тихо рече хауфутът. — Разстроен е като всички ни. Не обръщайте внимание на думите му.

— Нямаше да има разлика и да имахме двама като Уайра сред нас. Или дори само един като него. По-възрастният Сторрсен е пречка.

Потънал в тъгата си, Лийт не каза нищо. Знаеше за грешката в мненията им, но не разполагаше с енергията да ги поправи.

Десет минути по-късно Фарр се завърна. Усамотението не бе успяло да оправи настроението му.

— Омръзна ми — обяви решително. — Брат ми и аз продължаваме сами. Вие сте безполезни. Ела, Уайра.

— Къде? — отвърна брат му. — Реката не може да бъде прекосена. Можем да отидем само у дома. Нима ще изоставим приятелите си?

Фарр се хвърли до него и се надвеси над лицето му. Първоначално Уайра отвърна на погледа му, но после очите му се сведоха.

— И двамата знаем, че трябва да правиш, каквото казвам! — просъска Фарр в братовото лице. По-младият Сторрсен кимна глуповато.

— Какво става тук? — запита Кърр.

— Не ви касае! — тросна се Фарр.

Това дойде в повече на стария фермер.

— Касае ни! — викна той. — Намираме се сред нищото, уязвими за нападение; нуждаем се един от друг! Случващото се засяга всички ни!

Той закрачи към Сторрсенови.

Хауфутът се изправи, разперил ръце в успокояващ жест:

— Нека не воюваме помежду си…

Кърр отиде до Фарр и Уайра, сетне силом застана между тях.

— Внимавай какви ги вършиш, старче — предупреди го Фарр.

— Покажи малко уважение! — отвърна Кърр, издавайки брадичка. — Нямаш правото да си тръгваш, когато ти скимне!

— Внимавай, предупреждавам те! — Фарр отстъпи, ръцете му потрепваха.

— Кърр! — викна хауфутът.

— Кога ще ти дойде умът в главата? — не спираше фермерът, разлютен до краен предел. Потисканите седмици наред за доброто на Компанията емоции избухваха в атмосферата на разочарование на речния бряг. — Дръж си устата затворена и остави мисленето на другите!

Той протегна усмиряваща ръка към по-възрастния Сторрсен.

— Не ме докосвай! — кресна Фарр. Блъсна ръката на фермера настрана, отскочи назад и изтегли меча си. — Махни се!

Нещата излизаха извън контрол и останалите членове на Компанията започнаха да викат. Никой не чу напразните опити на хауфута да ги усмири. Фарр заплашително размахваше меча си към Кърр. Незабелязан в суматохата, Хал се прокрадна зад по-големия Сторрсен, сетне се хвърли напред с цялата позволявана му от деформациите ловкост и бързо нанесе удар върху китката на Фарр. Мечът издрънча на каменистата земя. Хал бързо го грабна и го хвърли настрани. Фарр се извъртя с вдигнати юмруци, готов да стовари удар върху нападателя си. Хал стоеше стъпил здраво. Докато Фарр се взираше в очите на сакатия младеж, гневът и объркването му се стопиха. Той отпусна пестници, пое дълбок дъх и бавно издиша.

За момент всичко бе тихо, сетне някой зад Компанията заръкопляска.

— Браво! Браво! — провикна се възторжен глас. — Великолепно! Браво!

Пътниците се извърнаха, сепнати. На хълма вдясно от пътя, на около петдесет ярда зад тях, стоеше дребен дебеланко с огромна гъста брада, който последователно ръкопляскаше, надаваше одобрителни викове и изпълваше въздуха с дълбок смях. Моментално мечове бяха изтеглени, Фарр унизено дирейки острието си.

Дебелият мъж вдигна ръце с обърнати към небето длани.

— Без мечове! Без мечове! — провикна се той, но дружелюбното му лице не показваше страх.

— Свалете мечовете — каза им Перду с изненадващо ведър глас.

— Този мъж е от фодрамите и не е заплаха за нас. Всъщност дори би могъл да ни помогне!

Феннито помаха на брадатия мъж, който слезе от хълма си и с подскоци дойде при тях.

Лийт се взираше в него с нескрито любопитство. На неопределена възраст, дългите му рошави коса и брада отчасти скриваха обрулено лице, обагрено с бръчки, очевидно предизвикани от смях. Бе нисък, удивително нисък и пълничък — стомахът му преливаше над широкия колан.

— Какво изпълнение! — провикна се мъжът, прегръщайки с ръка объркания Хал. — Обезоръжаване с един удар! Поздравявам те! — хвърли развеселен поглед връз пътниците. — А за какво се биеха, чудя се аз? Какво си струва да се хабят сили за него на място като това? — той се изсмя. — И в тази връзка, какво е довело брегаджии из суровите земи?

Никой не отговори. Видът му ги бе шашнал.

— Може би ще отгатна — продължи той с хитро пламъче в очи. — Днес видях друга група хора, не тъй меки, бързащи през непознатите земи. Искате ли да размените някоя и друга дума с тях? Може би не само думи, а? — той се взираше в лицата им. — Тъй си и рекох аз. Жалко тогаз, че Ролейстоун падна. Днес не ще говорите с тях.

Перду се поклони до пояс, сетне прегърна мъжа през рамо за негово голямо удовлетворение.

— Спътници — обяви феннито, — позволете ми да ви представя един от фодрамите, чието име е…

Той се вгледа очаквателно в закръгления човек, чиято усмивка се разшири още повече.

— Изглежда познаваш фодрамите — отвърна мъжът. — Ако е така, ще знаеш, че имената им не са за споделяне сред странници. Името си запазвам, ала гостоприемството си ще споделя. Желаете ли да се възползвате от гостоприемството на фодрамите?

Перду закима енергично.

— Всички ние се нуждаем от малко гостоприемство в момента — печално каза той. — Пътувахме дълго и се нуждаем от сили, за да достигнем края. Гостоприемството на фодрамите би било добре дошло.

— Великолепно! Прекрасни новини! Нови лица край огъня! Момчетата ми ще се гордеят с мен! — мъжът изтанцува кратка джига, сетне се обърна и постави ръце край устата си. — Момчета! — викна. — Гости за вечеря!

В отговор, три брадати лица изникнаха над хълма. След миг вече бяха сред Компанията, трима набити мъже, не по-високи от водача си, и ги поздравяваха като че са отдавна изгубени приятели. Особено Сторрсенови бяха слисани от проявата на дружелюбност, тъй контрастираща с хълмовете на Винкулен, където хората не бяха особено мили, а странниците често биваха игнорирани.

— Тъй правят фодрамите — каза с ъгълчето на устата си Перду. — Поздрави ги топло, всичко друго е обида.

Тъй че рамене биваха тупани и поклони разменяни, но никой не питаше за имена.

Добре, Кроптър, помисли си Кърр. Съжалявам за съмнението, оказа се прав. „Нечакани врази, приятели ще срещнете по пътя вам орисан“, каза ти. Е, срещнахме и двете днес. Само се надявам приятелите да ни помогнат да надвием враговете.

Тази нощ дузина седяха край огромен лагерен огън, споделяха осолено месо и си разказваха истории. Петима бяха от Лулеа: хауфутът, фермерът Кърр, Стела, сакатият Хал и брат му Лийт. Сред хълмовете на Винкулен бяха родени Сторрсенови, Уайра и Фарр, които седяха до лулеанчани. Перду от Мьолкбридж, приел фенните за свой народ, се смееше край братята Сторрсен; и от дървените къщурки сред Уитвества присъстваха четирима фодрами: всички се намираха далеч от дома. На заден фон останките от моста проблясваха на пламъците.

Лийт тихо лежеше по гръб недалеч от огъня, задоволяващ се да почива, оставил останалите да приказват. Над него се проточваха две ели, рядкост в долините на Челюстните планини. През клоните им Лийт можеше да види небето, осветено от бледия блясък на новата луна: парцаливи облаци биваха разнасяни от хладен ветрец, закрил северните звезди.

Зад него четиримата фодрами се веселяха. Изглежда не се интересуваха от личността на новодошлите или от причината, довела ги тъй далеч от дома, вместо това пееха и крещяха с голямо увлечение. Повечето от песните бяха непознати за фирейнците, но дори тук, по границите между Фирейнс и Плоня, можеха да бъдат дочути познати думи или откъси от мелодия и каньонът на Горното ждрело ехтеше от мелодии като повсеместната „Дама мила“:

Изпяха песента отново — тя бе любима сред целите северни земи, обхващаща животи на ръба на света, далеч от постигнатата от цивилизацията умереност. Когато запяха последната строфа, Стела се изправи с блясък в неразгадаемите й очи и ловко заобиколи огъня до мястото на Уайра. Безмълвно седна край него и взе ръката му.

Той се обърна към нея и тихо каза:

— Обещай, че няма да ме напуснеш.

— Никога! — отвърна тя и стисна ръката му по-здраво.

— Още по-добре — рече той. — Не ме бива с ножовете.

Незабелязващият какво се случва отвъд огъня Лийт потъна в сън, унесен във временна забрава от носещите се край него мелодии.

— Значи се опитвате да догоните онези брудуонски нападатели и да освободите заложниците им — ниският мъж изръмжа в обмисляне на току-що чутата история. — И не само туй, ами и искате да заловите един от тях и да го принудите да каже на фалтанските крале за предстоящата инвазия от изток.

Фодрамският водач се изсмя силно и лениво.

— Като сте почнали, защо не ги накарате да извадят Астора от морето!

Огънят бе утихнал заедно с пеенето; сега само пропукването на въглените и тихото бъбрене можеха да бъдат чути. Високо над тях бледите звезди проблясваха в студения въздух като ледени кристали, увиснали в нощта.

Кърр се усмихна.

— Какво ще ни посъветваш? Да се върнем у дома и седнали на чардака да очакваме края си?

Ниският мъж се приведе и чертите му бяха обогатени със сериозност.

— Брудуо е стара и не особено убедителна история, а Рушителят… той е просто приказка. А вие ми казвате, че съм видял мъж, който е бил в Андратан, заловен от брудуонците.

Той се изсмя отново; изглежда се смееше на всичко.

— Не, не съм убеден. Съветът ми действително би бил да се върнете вкъщи и да изоставите това безнадеждно преследване. Тъй че трябва да продължите, защото в този случай сърцата ви никога не бива да се вслушват в съвети, без значение колко мъдри. Но как, мислите си? Ролейстоун вече не е достъпен, а да се прекоси реката няма друг път. В такъв случай по-добре елате с нас.

— Къде отивате?

— Поели сме по Южния маршрут, първото прекосяване за сезона.

— Това как ще ни помогне? — Кърр искаше да попита какво представляваше въпросният маршрут и къде отвеждаше, но не искаше да показва невежеството си.

— По Маршрута ще се справим много по-добре от онези бандити по Западния път. Пролетното снеготопене ще ги забави, дори сега то приближава гората Уитвества от юг. Можем да ги изчакаме във Виндстроп Хаус.

Предложението на фодрамеца започваше да звучи смислено на възрастния фермер. Виндстроп Хаус бе най-добрата част в радиус от хиляда мили на изток от Челюстните планини. Между Ролейстоунския мост и Виндстроп Хаус шепа хора оцеляваха из дълбоките северни гори, търгувайки с кожи и режейки дърва за гражданите на Плоня и Трейка, страни далеч на юг от Уитвества. Тези люде бяха фодрамите, гората бе тяхното царство. Южният маршрут вероятно представляваше някакъв търговски път, известен само на познаващите гората фодрами.

— Единствено рискуваме те да напуснат Западния път преди Виндстроп Хаус — отвърна Кърр. — Иначе ще се радваме да приемем помощта ви.

— И ние ще се радваме на придружителите, не ще отрека! — изсмя се пълничкият мъж. — Пет месеца зима с тези три животни е повече от достатъчна. Но ще трябва да си платите! Няма да крия, че срещата ви бе щастлива случайност! Прегледахме зимните капани и открихме много повече кожи, отколкото можем да носим! Сред вас има силни рамене, рамене в състояние да пренесат някой и друг денк по Южния маршрут. Съгласни?

Кърр не се поколеба. Или това, или трябваше да се отправят към дома.

— Съгласни! — каза той с цялата възможна разпаленост, която можа да изцеди от себе си.

Това предизвика нов пристъп на смях у фодрамите.

— Утре сутринта ще кажем на главатаря ви! — каза водачът. — Изглежда храната и пивото го приспаха!

— По-скоро приказките! — вметна друг фодрамец. — Ние имаме поговорка: срещналите се на пътя приятели първо трябва да пият, пък после да задават въпроси. Възнамерявам да я приведа в действие! Елате — подкани Сторрсенови. — Някой ще се присъедини ли към мен?

И той измъкна манерка от раницата си.

— Ще се присъединя към опита ти — бързо каза Уайра, преди Фарр да е успял да протестира. Манерката закълколи край огъня, смехът стана още по-добродушен, а историите още по-безобразни, дордето нощта се изтърколи и горивото привърши. Някъде преди зазоряване и последните от гуляйджиите потънаха в сън; известно време след това край огъня остана единствено Уайра, грижейки се останките от манерката да не отидат зян.

На следното утро фодрамецът им разказа още за Южния маршрут. Това бе най-южният от трите търговски пътя: останалите два бяха Северният маршрут и Летният маршрут. Последният преди бил най-добър от трите, но в последните години времето се било влошило и в някои сезони бил непроходим. Южният маршрут първи ставал достъпен след зимата, топенето идващо някъде през март.

Четиримата фодрамци се бяха отправили по-рано да проверяват капаните с надеждата, че снеготопенето тази година ще подрани и ще могат да се възползват от езерата и реките на Уитвества, за да пренесат с канута кожите до Трейка. Рискуваха дълго и гладно чакане на топежа, но възнагражденията от занасянето на първите за сезона кожи на интересуващите се от мода трейканки бяха достатъчно големи, за да оправдаят изтърпяването на несгодите. Тъй че всяка година неколцина дръзки фодрами поемаха риска и се отправяха през дълбоката зима към Порталите на Клюфа, най-западната точка на Южния маршрут. Крачеха сред сняг и лед, изтърпяваха най-ужасните бури, оцелявайки с осолено месо и каквото успееха да уловят сред гората. И всяка година неколцина фодрами биваха погълнати от водата или гората, изчезвайки безследно.

Тази година зимата бе средна работа, каза фодрамският водач. Топенето не се очаквало поне още четири седмици, дори толкова далече на юг. Така че възнамеряваха да го дочакат в заслона на планините, сетне да поемат с брезовите си канута, щом водата е готова. Сега с появата на Компанията възникваше и друга възможност. Можеха да се възползват от Южния маршрут докато още е замръзнал, да изчакат в Средопът топенето и сетне с канута да се спуснат до Виндстроп Хаус. Кърр и брадатият фодрамец дискутираха дълго, сетне пристъпиха към Перду.

— Убеден ли си, че искаш да продължиш? — запита го възрастният фермер. — Вече се отдалечи повече от възнамеряваното и семейството ти е на много мили зад гърба ти.

— Не ми напомняй — отвърна мрачно Перду. — Бих дал всичко да се върна при огнището си. Ала вождът ме натовари със свещен дълг и аз не ще мога да се върна, преди да съм видял мъртвите лица на враговете ни, тъй че трябва да отида в Прогнилите земи.

— Прогнилите земи? Нима фенните наричат богатите ни земи тъй? — за пръв път гневни жилки пробягаха по лицето на веселия фодрамски водач.

— Така е; а как е известна Мирвидда сред благородните фодрами? — запита лукаво Перду, добре запознат с отговора.

— Има нещо вярно — отвърна брадатият, отново смеейки се. — Тъй е с людете, чиято собствена земя е на първо място в умовете им!

— Добре тогава — намеси се Кърр, желаещ да потеглят, — ето каква е работата. Трябва да дойдеш с нас в земите на фодрамите, обаче Уайзънт не може да дойде с теб. Турът е прекалено голям за много от пътищата, по които ще вървим и не съществува брезово кану, което да е достатъчно голямо за туловището му, дори и да успеехме да го придумаме да се качи в едно. Какво правим?

— Реторичен въпрос, несъмнено! — отвърна Перду, разтревожен, че в тъгата си по близките е забравил дара на вожда. — Със сигурност ти и достойният фодрамец имате предложение!

Достойният фодрамец започна да се смее, докато коремът му не се заклати.

— Прав си, а ей го и отговорът. Недалеч на север от Порталите живее отшелник, прехранващ се с лов на горски животни. Той е невероятен ловец и продава месо на всички минаващи фодрами. Мисълта ми е следната: нам е нужна храна, а той има нужда от товарно животно. Дали не бихме могли да направим изгодна и за двете страни размяна? Алтернативата е седмица лов сред гората, което ние не бихме предпочели, а и на вас ще се стори доста неудобно. Какво ще кажете?

Дълго време Перду стоя мълчаливо, обмисляйки проблема. Понякога повдигаше поглед към едрото тяло на рунтавия си приятел, спасителят при Покрития път. Нерешителността бе изписана на челото му.

Кърр заговори.

— Приятелю, ще се завърнеш ли у дома или ще дойдеш с нас? Направи избора си! — не му бе приятно да притиска осиновения фенни, но времето и страхът от забавяне го притискаха.

— Дай ми минутка — отвърна Перду.

— Както желаеш.

Феннито се отдалечи тихо с приведени рамене, търсейки тихо място за размисъл. Незабелязана, друга фигура го последва.

Кърр проследи Перду с поглед, сетне се обърна към фодрамския водач.

— Ако съм го преценил правилно, ще дойде с нас. Трябва да се приготвим за тръгване. Този отшелник много встрани от пътя ни ли живее?

— Не, само на около миля от началото на Южния маршрут. Ще събера хората си и ще се приготвим. Фодрами, фирейнци и фенни заедно по Южния маршрут. Това намирисва на история край огнището — с подходящите украшения, естествено!

И отново смехът, безгрижен и щастлив дори в лицето на рисковано пътешествие.

Малко по-късно старият фермер се обърна към фодрамеца.

— Трябва да зная — рече Кърр, — как фодрамци наричат Мирвидда?

Брадатият се изсмя засрамено.

— Раккра — отвърна той? — Земята на прокисналата воня. Макар думата да има малко по-нецензурно значение от моя превод.

Кърр яздеше заедно с фодрамския водач начело на групата. Хауфутът дори не претендираше да води групата. Едрият мъж не изглеждаше добре. Вървеше бавно най-отзад, често спирайки да поеме дъх и да разтрие крака. Макар да бе поотслабнал и в по-добра форма от началото на пътешествието, все още бе едричък и изпитваше затруднения. Но още по-тежко бе да понася усещането за провал, зародило се от невъзможността му да взема решения по време на криза. Беше се оказал прав — Кърр бе мъжът, който сега трябваше да ги поведе. Май щеше да е по-добре да се отправи към дома — или още по-добре, да седне някъде и да си почива, почива…

Ролейстоунският мост изчезна под тях, докато те извървяваха последните левги на Горното ждрело. Пред тях два ниски хълма маркираха Порталите, изходът от планините. Западният път се виеше около подножието на най-десния от тях, докато лошият друм, по който вървяха, ги водеше директно към левия. Отвъд хълмовете, тъмните форми на Уитвества се простираха из хоризонта.

Стела и Уайра вървяха заедно и въздухът около тях почти пращеше от потискана енергия. Нещо се е случило, помисли си Лийт, докато ги следваше. Изгубих я, изгубих я окончателно. Той се изсмя подигравателно над себе си. Просто още един, стопил се в суровата дневна светлина, сън.

Перду крачеше край Уайзънт. Главите и на двамата се свеждаха, сякаш споделяйки тъгата от раздялата. Стела остави Уайра и отиде до осиновения фенни.

— Ще бъде в добри ръце — окуражително рече тя.

— Зная, просто не зависи от мен. Познавам Уайзънт от години; изглежда тъжно такова благородно животно като него, родено и отгледано за широките равнини, да завърши дните си сред гората — той въздъхна. До него турът нададе тих, жален стон. — Хайде, Уайзънт, горе главата; чака те много за ядене и вършене.

Животното отново простена в отговор.

— И все пак — рече Перду, доволен да поговори с някого, — Хал бе прав. Той ми каза, че Уайзънт бил дарен на Компанията да ни помогне да заловим брудуонците и без него — и теб — вероятно сега щяхме да сме мъртви. Време е да оставим дара. Уайзънт стори всичко по силите си; нека сега служи на друг тъй вярно, както служи и на нас. — Стела кимна.

— Красиви думи, ала не ми носят утеха — заключи феннито. — Все още се чувствам така, сякаш губя най-добрия си приятел.

Напред Кърр бе спрял в очакване останалите да го догонят.

— Хайде! — провикна се той. — Все още имаме работа за вършене!

Зад тях хауфутът бавно се изправи на крака.

— Не мога повече — простена той, но никой не го чу. Бе принуден да продължи и макар да му се струваше, че е изчерпал сили, съумя да се запрепъва подир останалите.

Така групата премина Челюстните планини, прекоси Порталите в късния следобед и в края на деня наблюдаваше здрачът да обвива гората, скрила нейде в недрата си пътя им.