През лицето на света

Глава 16 Склоновете на Щефл

След като се навилия из Уитвества, бурята се отправи към северна Плоня, сетне се съсредоточи над широките клоувънхилски възвишения, или Бленау Лоу на древния език, домът на уайдузите. Рядко виждащи дори през зимата сняг земи бяха обсипани със сухите бели парцали, принудили всички да подирят сушина. Мъглата и снегът се виеха ден подир ден, не позволявайки на уайдузите да осигуряват прехрана за семействата си. По южните части на Клоувънхил ситуацията беше много по-лоша от северните — преспите буквално погребаха селищата. Толмен, големият крайбрежен град, замръзна в ледените обятия на Куали. В отчаяние, уайдузките ловци започнаха да бродят из земи, които бяха принудени да напуснат преди векове, търсейки храна в пощадените от бурята региони.

Собственикът на виндстропския търговски пункт бе наистина изненадан от гледката на уморените и окаляни търговци на кожи, застанали на прага му, носещи бали на гърбовете си и уморени усмивки на лицата си. Момчето му развълнувано бе дотичало с новината, че фодрамите били дошли и бе възнаградено с шамар, задето приказвало лъжи. Но ето че те бяха тук с готови за показ бали. Дар небесен.

Докато денковете биваха разопаковани и помощникът му започваше да мери и претегля, магазинерът можа да разгледа по-внимателно пътниците, внезапно донесли такъв късмет в сушавата пролет. Пъстра тълпа, отбеляза. Познаваше лидера им. Нисък и дебел, Ейксхафт бе родом от Фернтикет дълбоко в недрата на Уитвества. Завръщането му бе чест за Виндстроп Хаус, през последните две години лидерът бе продал всичките си кожи в Станлоу. Кой беше с него? Мълбери, роден тук преди близо тридесет години — крадец и нехранимайко, присъединил се към Ейксхафт след смъртта на родителите си, поправяйки се значително. Единствен спомен от миналия му начин на живот бяха неподдържаните му одежди. Аспънлимб от Рокфорд бе срещал само веднъж. Рокфорд се намираше из източните краища на фодрамските земи, по склоновете на голите Черни хълмове. Тамошните люде обикновено не обичаха да пътуват. Собственикът не знаеше как високият човек от изтока се бе сприятелил с предводителя от Уитвества. Ами четвъртият, облечен в традиционна фодрамска носия? Въпросният пристъпи из сенките: Лийфхолм, прословутият белязан търговец на кожи, родом от Бирч Хил край Фернтикет, единственият надвил Ейксхафт в есенния турнир с тояги. Всички казваха, че той ще бъде следващият предводител. Прагматичният собственик винаги внимаваше да се отнася с него с най-голямо уважение.

Ами останалите? Никой от тях не бе фодрамец. Жилав старец; як мургав мъж; двама високи, по-бледи мъже, очевидно братя; сетне куц — не, сакат — младеж; бледо момче на не повече от петнадесет години и жена! Откъде бяха тези хора? Щяха ли да се нуждаят от настаняване? Много въпроси хвърчаха из главата на магазинера, ала по обичая на фодрамите не ги запита за имената им. Имената биваха споделяни само на хората, с които бе установено доверие. Определено не и на чужденци. Тук имаше някаква история, която вероятно никога нямаше да узнае.

Доволно потри ръце. Качеството на стоката бе отлично; кожите — бобър, хермелин, норка — бяха изключително продаваеми в Станлоу. Както си му беше редът, той щеше да извлече по-голяма печалба от онези, които бяха рискували живота си, за да ги донесат. Намръщи се. Все пак за тях оставаше приключението, пътуването из широтата, изследването на непознатите места, печеленето на заслужена слава. Той трябваше да поддържа магазина. Редно бе да получи обезщетение.

Оказа се, че цялата група искаше да нощува. Наистина изглеждаха на предела на силите си, дори фодрамите бяха изцедени.

Изчисляването приключи и лидерът само кимна, когато му бе показана хартията. Обикновено се пазареше упорито, ала тази вечер не каза нищо, с което накара магазинера да поклати глава. Що за приключения са имали? Със сигурност нещо повече от борба със стихиите, бе убеден. Отново поклати глава, събра теглилките и аршините и показа стаите на гостите. Приказките, ако изобщо щеше да има такива, щяха да почакат до сутринта.

— И сега?

Приветствана слънчева светлина влизаше през отворения прозорец. Компанията седеше край голяма маса, някои все още дремещи, опитвайки се да решат как да се заемат с най-важната част от работата си. Питането на Перду увисна във въздуха.

— Продължаваме според първоначалния план — отвърна Кърр. — Помните ли? Продължаваме по Западния път, докато не срещнем брудуонците.

— Сетне водим малък разговор с тях, убеждаваме ги да предадат пленниците си, каним един от тях да дойде с нас до Инструър и да каже на съвета за пакостните брудуонски планове — Перду далеч не бе убеден.

— Ще имаме предимството на изненадата — отвърна Фарр. — От нас зависи дали ще съумеем да се възползваме от това преимущество!

— Засадата е най-големият ни шанс — рече фермерът. — Ала проблемът е как да убием брудуонците, без да нараним приятелите си? И как да заловим един от воините жив?

— И как самите ние да избегнем смъртта? — промърмори Лийт. До него Стела се присъедини към думите му.

— В твоя случай това няма да е проблем, млада госпожице. Ти оставаш тук. Вече говорих с лидера и той ти е намерил място.

— Значи си питал лидера, тъй ли? — Стела бе вбесена и не правеше опит да го скрие. — А мен? Не мислиш ли, че и аз бих имала мнение по въпроса? Или ще продължаваш да ме третираш, както когато попаднах на Лийт и Хал? Отвличайки ме, когато е удобно, и изоставяйки ме, когато се пречкам?

Объркан от тирадата, Кърр не знаеше какво да отговори. Стела не му и предостави възможност, сипейки сякаш предварително изготвени аргументи.

— Искам да ми обясниш нещо — рече тя, изстрелвайки думи една след друга, горящи от нетърпение да бъдат чути, — какво щяхте да правите, ако не бях с вас при Покрития път? Бързо ли щяха да ви убият или бавно? Може би щяхте да опитате плувните си умения във Водовъртежа!

— Ами…

— Щеше ли Уайра още да е жив, ако не бях сред вас на езерото край Средопът? Тялото му сега щеше да бъде изхвърлено на някой пуст бряг.

— Вероятно…

— Ние сме Компания, живеем или умираме заедно. По-добре направо ме убийте. Какво ще правя, ако остана тук и вие не се върнете?

— Права е — рече Уайра. — Дължим й живота си. Стела е най-храбрият член на нашата Компания. Кои сме ние да я съдим?

— Но… не е редно да се пращат жени в битка! — Кърр не можеше да разбере обединения фронт срещу себе си.

Стела се запъна и Хал взе думата:

— Не е правилно да се праща когото и да било, освен когато се наложи. Съдбата на Фалта може да зависи от този конфликт. Запазването на някого от битката може впоследствие да го изложи на нея — както и всички останали.

Стела възстанови дар слово:

— Нима бих била по-безполезна от — моля, простете — сакатия Хал или дъртия Кърр?

Фермерът рязко си пое дъх.

— Нима възнамерявате да ме доведете тук мимо волята ми и също така да ме оставите?

Кърр възнамеряваше да настоява, но хвърли поглед наоколо и си промени мнението. Рискът от изгубеното единство сред Компанията бе прекалено голям, загубеното щеше да бъде повече от спечеленото.

— Много добре — отстъпи той. — Можеш да дойдеш с нас и най-вероятно да умреш бързо и неприятно.

Стела мрачно се усмихна.

— Тъй или инак бих ви последвала — рече тя.

— И как ще надвием онези воини? — запита Перду.

Компанията бе напуснала Виндстроп Хаус след закуската, сбогувайки се с фодрамите.

— Сбогом, приятели — бе рекъл лидерът, прегръщайки ги поред. Настоя той да плати за нощувката, снабди ги с провизии за пътуването и им даде кесия с пари.

— Какво е това? — бе запитал Кърр.

— Полагащото ви се, задето ни помогнахте да пренесем кожите.

— А колко ви дължим за превеждането през Уитвества? — бе настоял Кърр.

— Нищо! — бе последвал отговор. — Или те превеждат приятели, или изобщо не я преминаваш.

Добротата и веселостта на фодрамите бяха представлявали неочаквана благословия. Ако не бяха те, пътуването щеше да е приключило край Ролейстоунския мост. Но кой ще ни помогне сега, зачуди се Лийт.

Пътниците зачакаха Кърр да отговори на Перду, който бе задал вълнуващ всички ги въпрос, ала възрастният фермер не отговори.

Пореден ден се канеше да отмине. Слънцето се спускаше край високите борове, изпъстряйки пътя със сенки и осветявайки някой и друг останал от снега леден къс. Непостоянен ветрец шумеше из клонаците, придавайки на гората голямо сходство с пролетните вечери в лулеанските гори. В подобна привечер на сънлива красота, Лийт не можеше да си представи да ги дебнат опасност и смърт. Отбеляза си, че Кърр все още не е отговорил на Перду.

Друмът внезапно стигаше до върха на склон. Тясната просека на Западния път се виеше надолу, спускайки се на около двеста фута. Уитвества се простираше пред тях — покрил земята зелен килим, ала не тъй нагънат, както на север. Някъде изотдолу се процеждаше приглушено шумене на води.

Нейде пред тях, самотна планина закриваше част от хоризонта. Така пътниците зърнаха за пръв път Щефл, най-високия връх в земята на фодрамите. Залесен, ала с голо теме, Щефл се извисяваше на три хиляди фута над тях, злокобен и неприязнен, макар все още намиращ се на голямо разстояние. Мъгли се виеха край обраслите долини, прорязали хълбоците му. Ако на фодрамските истории можеше да се вярва (нещо твърде съмнително), в миналото Щефл димял и бълвал огън. Страх и мистерия обгръщаха планината редом с облаците.

Кърр спря и се загледа. Нейде, под зеления балдахин, брудуонците крачеха насам. Можеха ли да бъдат надвити? Бяха ли пленниците им все още живи? Не бе забравил питането на Перду.

Обърна се към Компанията.

— Мога да ви предложа само надежда и то не в особено обилни количества. В продължение на четири седмици бях наясно, че един ден ще трябва да нападнем воините, въоръжени единствено с тояги и ръждиви мечове. Измислях план след план и ги отхвърлях до един.

Пое дълбоко дъх и се вгледа последователно във всяко лице. Обикнах ги, помисли си той. Дори Фарр. Неволно бе започнал да харесва този груб, несдържан човек.

— Ще трябва да изпратим напред разузнавач, който да гледа за наближаването на врага и да ни съобщи. Очевидно трябва да изберем подходящо за засадата ни място, да ги причакаме и да ги нападнем, преди да са се опомнили. Някои от нас трябва да се опитат да изолират един от брудуонците и да го заловят жив; останалите трябва да се заемат с другите двама, колкото се може по-бързо. Така че ще се разделим на две групи. Фарр ще води едната, начело на другата ще бъда аз.

Тази под командването на Фарр ще има за задача да се справи с двамата брудуонци и да осигури безопасността на пленниците им. Един от тях трябва да бъде и разузнавач. В тази група ще влизат Перду, Стела и Хал.

Аз, Лийт и Уайра ще формираме втората група. Нейната цел ще бъде залавянето на един от брудуонците, за предпочитане без да го наранява. Групата, първа съумяла да изпълни задачата си, ще се притече на помощ на останалите.

Ще пренощуваме тук. Първият отряд ще поеме първата смяна. Брудуонците могат да се появят по всяко време.

— Но е малко вероятно да е през нощта, нали? — попита Уайра.

— По всяко време. Предположенията могат да ни струват живота.

Брудуонците не дойдоха тази нощ. Следващата вечер завари Компанията да лагерува ниско край южните склонове на Щефл, точно край Западния път. Над тях и вдясно, планината се извисяваше; безлесният връх и прорязаните страни, скрити от снега, който дъхаше хлад в долината. Навсякъде гъмжеше от новозавърнали се птици, които чуруликаха и грачеха в усядането си в обичните си северни земи. Мускусна миризма се носеше от недалечно блато.

Лийт лежеше, подложил раницата под главата си. Това може да е последната ми нощ. Толкова дълго се опитваме да намерим тези брудуонци и сега сме близо до тях, а ми се ще да не бяхме. Е, каквото и да се случи, отново ще видя майка и татко. Той въздъхна и го обзе дълбок страх от болката на острието и студа на смъртта. От раницата си извади брезова фигурка и я притисна до гърдите си. Татко! Моля те, помогни ми! Зная, че се нуждаеш от цялата си смелост, ала отстъпи ми малко, само за тази нощ! Няколко студени сълзи покапаха по недовършеното лице на дърворезбата.

Стела можеше да види Лийт от другата страна на поляната, чертите му скривени от топлината на огъня. Умората му се отразява, помисли си тя. Все пак е още момче. Мислите й пробягаха към Уайра и думите, които си бяха разменили онзи следобед. Съжалявам, че не ти казах, бе рекъл той и тя бе почувствала как гневът й се топи в усмивката му. Зная, че трябваше да ти кажа. Бе обяснил как вече нямало да пие, как нито капка не се била процедила край устните му от онази нощ край езерото, как тя щяла да му помогне… и тя му бе разказала за брат си и мъката, която бе причинил на семейството им, как се бяха опитвали да говорят с него, наказвайки го, заключвайки го, но той винаги намирал още алкохол и сега бе побъркан идиот, позор за всички им… Сълзи бяха избликнали в очите на Уайра и той заяви, че не е знаел, виждал колко я бил наранил, щяла ли да му прости? Тя бързо бе отговорила утвърдително, ала не можеше да държи под контрол чувствата си към него. Бяха се прегърнали насред гората, докато останалите от Компанията продължиха напред; тя се зачуди как той бе достатъчно смел да признае грешката си, да се изправи срещу слабостта си и да продължи да я обича. Ясно виждаше в очите му — обичаше я. А нейните чувства — бяха ли те любов? Поне не бяха отвращението, което чувстваше към Друин и очакващата я съдба при евентуалното й завръщане у дома. Всичко друго, само не и това.

Уайра лежеше сам в сенките, на известно разстояние от останалите. Стела седеше вляво от него, взирайки се в пламъците. За какво ли си мисли? Дали ми вярва? И като става дума за това, дали аз самият си вярвам? Казаното от него за недокосването на пиенето не бе съвсем вярно; бе открил известно количество на един рафт в магазина във Виндстроп Хаус и бе оставил пари като компенсация. Ала не бе особено силно и свърши още на втория ден. Чувстваше се сух, тъй сух, а ръцете му трепереха, докато той лежеше и се надяваше никой — тя — да не забележи. Мислеше си за обятията й, така нежни, така млади, така красиви. Ще се откажа заради теб, Стела, наистина ще го сторя.

Кърр и Перду седяха край огъня и старите им кокали оценяваха топлината му. На младите нищо им няма да спят в сенките. На тях кръвта им шуми в жилите, завистливо си помисли Кърр, хвърляйки поглед към мястото, където лежеше Уайра. Твърде енергично шуми. Но дали е и искрена? До онази нощ на леда бе уверен кой от Сторрсенови му е по-симпатичен, ала вече не беше сигурен. С по-стария поне знам какво да очаквам. Ами приятелството — засега ще го наричам тъй — между Стела и Уайра? От това ли се страхуваше Кроптър? Всичко това го смущаваше.

Перду също бе потънал в мисли. Халдемар! И момчетата! Добре ли са? Как ли се справят фенните в Мирвидда? Гаданията бяха предсказали гладна зима и късна пролет из високата пустош и колкото и да се наслаждаваше на компанията на своите сънародници по кръв, Перду откри, че вече е невъзвратим фенни и че мечтае да се завърне у дома при семейството и клана. Въздъхна. Не и докато не съм станал свидетел на смъртта на брудуонците. Или докато самият аз не умра. И в двата случая скоро ще бъда обратно във виддата при семейството си. Нека боговете ни пазят!

Фарр се изправи и добави още гориво в огъня. Как ли ще се бият старците? Най-вероятно по-добре от младите. Кърр щеше да се представи храбро, в това нямаше съмнение. Фарр изпитваше неохотно уважение към борбения стар фермер, който бе захвърлил бастуна и тъгата, изглеждайки подмладен с години в сравнение с първата им среща. Ами Перду? Спомняше си бащиния братовчед смътно, ала знаеше, че е бил ловец, а не боец. И все пак фенните може би го бяха заякчили. Със сигурност носеше смъртоносен на вид меч. Не, младите са проблемът. Е, може би не момичето, призна. Тя е свирепа! По-добре Уайра, отколкото аз! Но децата на Манум — по-добре да не очаквам особено от тях. Нямаше съмнение в храбростта на по-голямото момче, но недъгът му го правеше неефективен, въпреки щастливия удар, който бе успял да нанесе в Долината на отдиха. Ами по-младият? Нему не може да се разчита. Погълнат е от собствените си страхове. Трябвало е да го оставят вкъщи.

Липсват ми фодрамите, тъжно си помисли Фарр. Гората тук все още е красива, но ми липсват смеха, страстта… Може би ще ги потърся, след като всичко това свърши. Може да поостана.

Близо до огъня Хал спеше дълбоко.

— Пак ли си станал от леглото?

— Колкото по-рано се възстановя, толкова по-рано ще можем да тръгнем.

— Да тръгнем? Седмици ще минат, преди да ти позволя да напуснеш пещерата! — хауфутът поклати глава. Наистина, този човек е невъзможен!

— Седмици? Твърде късно. Трябва да пристигнем в Инструър не по-късно от две седмици преди Средолетника, така че трябва да тръгнем преди края на седмицата. Дори и това ще е малко късничко.

Той се намръщи към едрия си болногледач.

— Сигурно не разбираш — внимателно отвърна хауфутът. — Беше сериозно болен. Никакво излизане, докато не се възстановиш напълно. Пътуване до Инструър? Може би догодина.

— Ти не разбираш, приятелю. Болестта ми бе дадена като подарък. Разопаковах го и останах очарован. Седмиците на себевглъбение ме научиха на нови неща и е време да приложа наученото. Трябва да отида в Инструър.

Едрият мъж уморено приседна. „Никога не се опитвай да спориш с мистик“, казваше една стара пословица. Има много мъдрост в старите пословици, помисли си хауфутът.

Отшелникът го пронизваше с блесналите си очи.

— Изоставих людете, защото предпочитах своята собствена компания, а сред тях не можех да открия отговорите. Дълги години слушах истината, и научих, че истината е Личност, че мога да чувам гласа Му. В мълчанието на годините се научих да отличавам истинното от фалшивото. Зная отговорите на въпроси, за чието съществуване не бях и подозирал; зная повече, отколкото някога бих приложил на практика.

Хауфутът започна да се чувства неловко под напрегнатия поглед на мъжа.

— И ей ме на, чист и безполезен. Години дисциплина и яростно отдаване ме доведоха до състояние, в което мога да се лиша от всичко. Преди година бях доволен и се смятах за светец. Ала сега не съм толкова сигурен.

Може да се лиши от всичко? Мислите на хауфута в момента се въртяха около закуската и силно се надяваше проповедта да приключи бързо.

— Чист съм — защото съм премахнал изкушението, а не защото съм се изправил срещу него и съм го преодолял. Сега виждам, че чистотата ми е като тази на камък — отдадена, ала безполезна. Вече не съм лош, ала не съм и добър. Зная всичко, ала не върша нищо. Не поемам рискове и не получавам награда. Вместо да добавят към нея, изминалите години отнеха от добротата ми.

В гласа на отшелника се долавяше тихо отчаяние, накарало хауфута да рече:

— Ами истината? Със сигурност познаването на истината е добро?

— Проклятие е — дойде разпаленият отговор. — Да знаеш истината и да не я практикуваш; да се взираш в лицето й и да останеш непроменен; да знаеш какво трябва да сториш и да не го направиш — това е пътят към лудостта и вината. Това е пътят, по който аз крачех.

Хауфутът замълча.

— Тогава ти и приятелите ти дойдохте. Бях щастлив, защото бях предрекъл появата ви и знаех много за приключението ви. Помислих си, че мога да ви помогна, като по този начин погася вината си. Вместо това ти помогна на мен да преодолея болестта и да надвия гордостта си.

Грижите ти за мен бяха безценен дар. Зная, че липсата на себеувереност те накара да останеш с мен, но все пак ти даде от себе си на странник, когато сърцето ти бе с останалите. Чувах те през нощите: Чудя се къде ли са сега? Надявам се Кърр да ги води добре! Твоят подарък към мен ти е коствал много.

Години наред разчитах единствено на себе си. Сега трябва да призная, че имам нужда от другите. Че в тази пещера съм безполезен. Че в едничка постъпка се съдържа повече добродетел от години размишления. Ти ме свали от щанда, почисти ме и ме приготви за бъдещата ми употреба, за което ти благодаря!

Отшелникът се поклони доземи, русите му коси обърсаха каменния под.

— Колкото и странно да звучи — хауфутът също се поклони, неволно увлечен в разговора, — болестта ти се отрази добре и на мен. Пристигнах тук готов да се откажа и поема към дома, дори и това решение изглеждаше непосилно. Чувствах се ненужен, в тежест на приятелите си. Ала през последния месец научих, че това не е така, че все още би имало полза от мен, дори и да не е бляскавата слава на водачеството, както си представях. Доволен съм и съм готов отново да се присъединя сред людете.

Отшелникът се изсмя.

— И двамата трябва да благодарим на Десницата на Най-възвишения! Може би когато отидем в Инструър, ще говорим с него за това.

Хауфутът поклати глава. Може би трябва да съм благодарен за няколкото минути яснота. И все пак вече не се съмняваше, че скоро щяха да са на път към пищната столица на фалтанските кралства.

На сутринта имаше лек дъждец. Лийт се изправи бързо, протегна се, разтри изморени крака, облече се и се приготви за пореден ден на пътя. Само дето въпросният ден бе този, от който винаги се бе страхувал. Последният.

— Може би брудуонците са поели по Фиананския друм — предположи Перду, докато закусваха.

— Ако са искали да отиват на юг към някое пристанище като Сиенан, защо им е на първо място да поемат по Западния път? — Кърр бе прехвърлял из ума си този аргумент многократно. — Очевидно възнамеряват да се приберат вкъщи по възможно най-краткия път.

— Добре, може това да е било първоначалното им намерение — продължи феннито. — Ала ти самият каза, че са нямали представа колко сурова е северната зима. Не е ли възможно да са изоставили пътя и да са тръгнали по по-лесен? Или да са тръгнали на юг, просто за да оцелеят?

— Тогава щяхме да ги засечем — рече Уайра.

— Сега нищо не можем да сторим — сопна се Кърр. — Ако са продължили на юг, то ние също ще ги последваме по Фиананския друм. Ако са се качили на кораб, ние също ще ги последваме по вода. Или може би някои люде са решили да се откажат?

— Не, разбира се — отвърна Уайра. — Просто обсъждаме дали си е струвало да поемаме по Южния маршрут и да изоставяме следването на брудуонците.

— А нима имахме избор? — намеси се брат му. — Забрави ли Ролейстоунския мост? Не вярвам, че бихме оцелели в Уитвества без помощта на фодрамите, тъй че дори и да бяхме прекосили реката, щяхме да умрем на пътя. Ако питате мен, такава съдба е сполетяла брудуонците и пленниците им.

— По който и път да са тръгнали, каквато и съдба да ги е сполетяла — ще разберем — споровете вече дотягаха на Кърр и той сложи край на обсъжданията.

Пътят се виеше по долните склонове на планината и скоро Уитвества лежеше разстлана пред тях. На места гората проредяваше, а други места бяха прораснали наново, очевидно възстановявайки се след някакво бедствие, спуснало се по планината. Често пътят преминаваше през места с черни скали, по които нищо не растеше. От цепки в скалите се издигаше противна миризма, а на едно място локва вряща кал бълбукаше досами пътеката.

Ръмежът се усили в постоянен дъжд и Компанията спря, за да извади наметалата си. Почвата се размекна, листата се отърсваха върху пътниците. Въздухът натежа от мъгла, влага и миризмата на сяра. Пътеката продължаваше да се изкачва нагоре.

По средата на утрото Компанията спря. Западният път се изравняваше, обикаляйки из склоновете на Щефл на поне хиляда фута над равнината, ала нито тя, нито планината можеха да бъдат видени. Мъгла се виеше по склоновете, покрила дърветата и храстите с влажен слой, пръснала бисери из паяжините, погълнала всеки звук.

— Пращам разузнавач — оповести Кърр. — По-скоро Фарр ще изпрати такъв от своята група. И отсега нататък никакви приказки, ще се движим колкото е възможно по-тихо. Фарр, кого ще изпратиш?

— Аз ще отида.

— Но тогава кой ще застане начело? Така всичко се обезсмисля!

Перду заговори:

— Разчитал съм следи по време на много ловувания. Може аз да отида.

Кърр се канеше да приеме, сетне си припомни, че Фарр трябваше да избере.

— Много добре — рече Фарр тържествено. — Опитай се да докладваш на всеки няколко часа. И внимавай! Не искаме да узнаят за присъствието ни!

Перду само се усмихна на това недоверие в способностите му. Нямат никаква представа за умението на фенните. Не че самият аз имам, помисли си печално. Пращаха ме да разузнавам, когато вече бяха наловили достатъчно и то само за да ме научат. Е, скоро ще узнаем колко съм научил! Помаха на Компанията и се отправи.

Само два дни бяха необходими на болките, умората, глозгащия глад и отчаянието да се завърнат. По време на някои преходи Манум и Индретт бяха продължавали напред само след настоятелното сръчкване с острието на меча. Издръжливостта ми има предел. Колко още, преди да се строполя на земята необратимо? Умората се беше пропила в него, заглушавайки дори желанието му да избяга, притеснението за Индретт, за Фалта, волята да оцелее.

Не бе повдигал глава с часове и когато го стори, пред очите му се изправи самотна планина. Това Щефлли е? При следващото поглеждане планината бе много по-близо, с покрит в облаци връх.

Тогава се случи нещо, променило всичко. Спряха да обядват — сухо месо за пленниците и задушен заек за брудуонците. Както винаги, Манум бе поставен възможно най-далече от Индретт, ала жестоките поробители не можеха да му попречат да се взира в нея. Което и правеше; двамата не отделяха очи един от друг, докато поглъщаха безвкусните си порции. Около тях воините започнаха да се подготвят да продължат пътя. Тогава с крайчеца на окото си, вляво, Манум зърна някакво движение. Бавно извъртя глава, внимавайки да не привлече вниманието на брудуонците; Индретт проследи погледа му. Ето! Ето го отново!

Ръка, дълбоко в храсталаците. Махаща ръка. И лице. Непознато, ала все пак лице. Ръката се вдигна до устните на лицето, призовавайки към мълчание. Манум се опита да не се взира в него. Ръката помаха още веднъж, сетне тя и лицето изчезнаха.

Компанията тъкмо бе приключила с мрачен обяд, когато Перду дотича в лагера.

— Видях ги! — викна той. — Видях ги!

Моментално бе засипан с въпроси от страна на пътниците, всеки опитващ се да зададе първо своя. Кърр с жест призова за тишина.

Фарр пристъпи напред.

— Докладвай!

Перду се опитваше да си поеме дъх.

— Видях брудуонците — започна накъсано. — Идват насам, точно както Кърр каза.

— Пленниците добре ли са? — попита Лийт, в невъзможност да се сдържи.

— Живи са и са добре.

Лийт облекчено хвана главата си.

— Това наистина са добри новини! — рече Кърр.

— Брудуонците също изглеждаха добре.

— Това вече не са чак толкова добри новини, ала се очакваше.

— Видях ги да раздигат лагера и да продължават по пътя. Двама брудуонци вървят начело, а трети най-отзад пази пленниците.

Фарр помоли за тишина.

— Видяха ли те?

— Внимавах да не се приближа прекалено. Убеден съм, че брудуонците нищо не усетиха.

Кърр потри доволно ръце:

— Добра работа!

Фарр бързо премисляше нещо.

— Преди колко време ги остави?

— Преди около петнадесет минути. Тъкмо приключваха храненето. Между двете места, Западният път се изкачва по хълма.

— Значи са на близо четиридесет минути път — прецени Фарр. — Нямаме много време да подготвим клопката си.

Перду отново заговори:

— На около пет минути оттук има място, което е идеално за засада! Има тесен въжен мост, който прекосява дълбока пропаст. На моста брудуонците ще бъдат уязвими.

— Отлично! — викна Кърр. — Тогава трябва незабавно да идем там!

Само мигове по-късно Компанията търчеше надолу по пътя, забравила всякаква умора.

— Извадете мечовете! — заповяда Кърр с дрезгав шепот, докато тичаха. — Първата група ще прекоси моста и ще се скрие сред дърветата от другата страна. Втората група ще остане тук.

Мостът се появи пред тях — дълъг шестдесет фута, издигащ се на около осемдесет фута над реката. Огромни дървета с оголени клони надничаха над стръмната пропаст, сякаш стичащите се по планината води бяха отмили почвата под тях. Реката в дъното на пропастта течеше пенесто кафява, набъбнала от обилните дъждове, все още падащи нейде от дясната им страна.

Кърр и Фарр изучаваха моста, разменяйки си кратки думи. Четири здрави въжета го задържаха, разцепени трупи оформяха рискован път над пенестите води. Първата група бързо прекоси моста, залюлял се при преминаването им един по един: Фарр, Перду, Хал, Стела. След миг изчезнаха сред отсрещните дървета.

Кърр се обърна към Уайра и Лийт:

— Прикрийте се! — изсъска той. — Аз ще се оглеждам за брудуонците. Да се надяваме, че не са променили формацията си. Ще оставим воините да минат и ще ги хванем в капан на моста. По мой знак ще изскочим на пътя и ще прережем въжетата.

— Не е ли по-добре да ги претрием сега, оставяйки моста да се държи на косъм? Така ще сме сигурни, че ще падне от един удар.

— Добра идея. Чакай тук, Лийт. Уайра и аз ще се заемем с моста.

Лийт се почуди как щяха сетне да прекосят реката.

След няколко минути другите двама се завърнаха зад прикритието на дърветата.

— Хубаво се сети да отслабим въжетата — отбеляза Кърр. — Иначе още щяхме да сечем, когато брудуонците се спускат отгоре ни!

Секунди по-късно Перду чу стъпки да се разнасят по пътя. Сега е моментът, помисли си той. Разнеслият се звук бе хрущене на чакъл, което на слушащите иззад дърветата се стори като излязло изпод краката на армия. Мислех, че ще са само трима. Някой излезе иззад завоя.

Висок, обвит със сив плащ и сурово лице, с поставена на дръжката на меча ръка, водачът крачеше по пътя. Образът му се запечата в ума на Перду. За миг воинът бе погълнат от виещата се мъгла, която се разнесе, за да разкрие придружаващия го втори брудуонец. Скъсиха крачка и се отправиха към въжения мост. Феннито притаи дъх.

От мястото си сред дърветата, Лийт виждаше другия край на моста. Шумът на водата поглъщаше всички други звуци, така че воините изникнаха без предупреждение. Той се вцепени и мислите захвърчаха из ума му, като че бяха струи на наводнение. Какво следва? Къде са родителите ми? Дали първата група е била разкрита?

Перду по-скоро чу, отколкото видя първия брудуонец да стъпва на моста. В същия миг третият воин се появи, пришпорващ напред пленниците: ето я Парлевааг, а онези двамата трябва да са родителите на Лийт и Хал. Изглеждат изтерзани, помисли си Перду. Надявам се да съумеят да не се пречкат.

Сега двамата воини бяха прекосили наполовина моста. Къде са пленниците? Живи ли са още? Притеснението за родителите му надви страха на Лийт, така че когато Кърр го потупа по рамото, той незабавно скочи с ръждив меч в ръка. Кърр, Уайра и Лийт изскочиха изсред дърветата и се озоваха до моста, преди воините да осъзнаят какво става. С вик те изтеглиха мечовете си и се втурнаха напред по моста. Лийт и Уайра сечаха въжетата: едно, две, сетне три бяха откъснати. Заедно се хвърлиха да отрежат и последното въже.

Брудуонците осъзнаха грозящата ги гибел, видяха, че няма да могат да прекосят моста навреме, обърнаха се и затичаха обратно. Последен замах на меча на Уайра — и нишките на въжето бяха разкъсани. Дордето брудуонците търчаха към твърда земя, мостът под краката им полетя към реката. Отчаяна ръка се опита да се залови за надвесен клон, ала не успя — въжета и трупи се удариха в камъните и мостът остана да виси само на въжетата от другия бряг.

При вика Фарр изскочи от скривалището си с рев, следван от останалите от групата. Моментално тримата пленници се хвърлиха настрани към дърветата, оставяйки самотния брудуонец лице в лице с четиримата си противници. За миг никой не помръдна, сетне, с жестока усмивка, скривила чертите на мрачното му лице, воинът бавно изтегли закривения си ятаган. Стоеше уверен в собствените си сили, изчаквайки храбростта да напусне враговете му.

— Достатъчно! — просъска Фарр. — Вие убихте баща ми!

Той изтегли меча си и се хвърли към високия боец, следван от Перду, Хал и Стела. В яростта си винкулчанинът изглежда бе забравил за останалите и не възнамеряваше да се възползва от помощта им. Бясно замахна с яростен рев, но воинът го отбягна с лекота, сетне разсече въоръжената му ръка. С болезнен вик Фарр изтърва меча си. Воинът само се усмихна.

Как да го направим, чудеше се Стела, обзета от странно спокойствие. Този звяр сякаш може да се изправи срещу всички ни наведнъж и да победи. Насред разгорещеността на битката, внезапно по някаква причина си припомни деня, когато Аноан, по-големият брат на Друин, бе запречил пътеката към езерото и не даваше на малките деца да плуват. Бе повалил няколкото момчета, които се бяха опитали да го предизвикат, ала Стела го бе принудила да отстъпи. Как можеше да забрави? Внезапно по гърба й полазиха студени тръпки, съвсем отделни от разиграващата се пред нея драма. Друин мрази по-големия си брат. Интересът му към мен и отношението му не са ли просто опит да докаже, че е по-добър от брат си? Нима съм само трофей, с който да унижи Аноан? Злобата на евентуалния й бъдещ съпруг я ужасяваше далеч по-силно от този брудуонец. Как смее? Кръвта й пламна. Ако той беше тук, застанал на пътя, щях да го поваля!

Брудуонецът пристъпи към по-възрастния Сторрсен. Бързо, бързо, пришпори се сама Стела. Няма много време!

Перду видя Стела да бяга, но не му остана време да мисли върху видяното, защото се притече на помощ на Фарр. Брудуонецът замахна надолу, винкулчанинът се претърколи настрани и острието се заби там, където само преди мигове бе стояла главата му. Фарр затърси меча си, а Перду нададе вик, надявайки се да привлече вниманието на опитващия се да нанесе завършващ удар воин върху себе си, ала с лявата си ръка облеченият в сиво боец измъкна от раницата на гърба си тояга и я запрати към приближаващия фенни. Тя изсвистя и удари въоръжената му ръка с изненадваща свирепост. Сега Перду остана с голи ръце.

Брудуонецът се извисяваше над беззащитния Фарр. Стела събра четири подходящи камъка от пътя. Претегли на ръка първия и отчаяно се примоли ръцете й да не са забравили номера с двата камъка, на който брат й я беше научил. Първият не е нужно да уцели, припомни си Стела; бе се упражнявала често, макар да не беше хвърляла от деня, в който за малко да извади окото на Аноан.

Сега, разнесе се глас в ума й. Едно, отброи тя и замахна, запращайки първия камък с цялата си сила. Той удари брудуонеца по рамото и боецът с ужасяваща ловкост се обърна, за да се разправи с нападателя си. Две, отброи, хвърляйки втория — не толкова силно, но с по-голяма прецизност. Камъкът с отвратително хрясване уцели слепоочието на воина. Стела хвърли останалите два, още преди той да е започнал да пада. Те пропуснаха, профучавайки през мястото, където главата му стоеше само преди мигове. Закривеният меч издрънча на пътя, последван след секунди и от самия си притежател.

Фарр скочи и грабна ятагана с лявата си ръка. Стела изтича до повалената фигура.

— Направи го! — изкрещя тя. — Довърши го, преди да се е събудил!

Фарр премести острието в десницата си, не доверявайки се на неопитната си ръка да нанесе завършващ удар, макар че не бе ранена, а дясната да кървеше. Животът ни зависи от това, помисли си. Нека ударът бъде чист! Припомни си лежащия на пътя баща. Това е за теб!

— Не! — каза Хал, заставайки пред Фарр. — Не го прави!

Фарр изръмжа, погълнат от ярост.

— Махни се!

— Това не е за баща ти! — викна Хал. — Правиш го за себе си! Искаш да отрежеш болката! Гората не те ли научи на нещо? Не е ли време да оставиш раните да зараснат?

Фарр не бе в състояние да размишлява и понечи да удари Хал.

— Чакай! — викна Перду. — Чуй! Не трябваше ли някоя от групите да залови брудуонец? Един от тях е в ръцете ни!

Той отиде до Фар, чиито очи все още пламтяха.

— Свали меча. Помогни ми да го вържем. Сетне нека отмъстим на останалите врагове.

Фарр се поколеба, докато здравият смисъл на Перду се бореше с гнева.

— Моля те — рече Хал. — И други неща очакват. Дай ми оръжието!

Сакатият протегна изсъхналата си десница.

За момент никой не помръдна, сетне Фарр неохотно му подаде меча. Манум и Индретт се появиха иззад дърветата, следвани от Парлевааг. Фарр седна на земята, хванал главата си с ръце.

С насълзени очи Индретт понечи да прегърне сина си, но той се извърна.

— По-късно ще имаме време за това. Вече загубихме прекалено много време — той се обърна към Стела. — Трябва ни вода, за да промием раните. Ще изтичаш ли нагоре по пътеката?

Тя кимна.

Манум взе въже от раницата на Фарр и овърза брудуонеца, който бе започнал да се свестява. Стела донесе вода, в която Хал добави нещо от торбичката си с билки. Сетне той отиде до воина и започна да чисти кървящото му чело с напоена кърпа.

— Какво правиш!? — невярващо попита Фарр. — Ами ръката ми? Ами раната на Перду? Не сме ли достойни за вниманието ти?

Хал се извърна и изгледа винкулчанина открито:

— Ако не направя това, цялото ни пътуване ще е било напразно. Бъди спокоен! Скоро ще се погрижа и за вас.

Брудуонецът се бе свестил напълно и, макар все още замаян, знаеше, че се намира във вражески ръце; ала не показа страх, нито се опита да се освободи от въжетата. Може би беше безразличен към съдбата си. Може би знаеше, че лицето над него нямаше да нареди смъртта му. Изсъхналата ръка почисти раната на слепоочието му и я намаза с мехлем. Сетне сакатият се обърна към Фарр и Перду, за да се заеме с техните рани от битката.

Междувременно Манум стоеше над поваления воин с меча на Фарр в ръка, нежелаещ да се довери единствено на вървите. Ала това е само последователят, най-неопитният от всички. Къде са останалите? И къде е Лийт?

— Дадохме им да се разберат! — викна триумфиращо Кърр. Може би сега знаят как сме се чувствали на Покрития път!

До него Лийт протегна ръка. От другата страна на реката, мостът висеше с потопени във водата въжета, ала по тях се катереха две фигури.

— Все още се държат! — викна Уайра и тримата изтичаха до ръба на бездната.

Единият от брудуонците, по-горният, се държеше с една ръка, а другата висеше отстрани, очевидно счупена. Ала онзи под него бе невредим и неумолимо се изкачваше.

— Какво можем да сторим? — запита Лийт. — Останалите са в беда!

— Можем само да гледаме — отговори Кърр.

— Не! — провикна се Уайра. — Трябва да има начин да се прекоси реката, може би по-нагоре по течението! Не можем да позволим приятелите ни да бъдат надвити!

И с тези думи той потъна сред дърветата.

— Ще го последваме ли?

Кърр не отговори, изсумтявайки объркано, докато гледаше как воинът бавно се катери по моста, преквалифицирал се в стълба по стръмния склон на клисурата.

Около половин миля по-нагоре Уайра откри брод, където стените на клисурата се спускаха достатъчно, за да успее той да слезе до речното корито. Гърлото и гърдите му пламтяха от тичането; на няколко пъти щеше да се препъне в храсти и корени. Прегази бързите води и се покатери по другия бряг. Отчаяно искаше да стигне навреме, мислейки единствено за Стела, която не подозираше за заплахата, беззащитна срещу безмилостния воин, който може би тъкмо в този момент се надигаше над ръба…

Пред себе си, с крайчеца на окото, зърна светлина, видима само за него.

Лийт и Кърр останаха на източния край на моста, безпомощно гледайки развиващите се пред тях събития. Неразличими фигури се мяркаха на пътя, не можеше да се види дали принадлежат на приятел или на враг. Онова там беше брат му — Лийт щеше да познае силуета му навсякъде. Една фигура бе повалена, друга вдигна крив меч над нея; сетне и мечоносецът бе повален. Какво ставаше? Наблюдаването в безсилие бе много, много по-мъчително от която и да е битка. Без да продума, той се обърна и затича подир Уайра.

— Лийт! Върни се! — викна Кърр, ала звукът от търчащо сред храстите тяло затихна и фермерът остана сам.

Ех, тъй или иначе нищо не мога да сторя, помисли си, докато напрягаше очи да зърне нещо отвъд пропастта. Мъглата размиваше очертанията на фигурите, но можеше ясно да види двамата брудуонци, опитващи се да се изкатерят по моста. По-горната от двете, тази със счупената ръка или рамо, не бе напреднала. Другарят му бе непосредствено под него, изкачил се бързо и безпроблемно, ала пътят му нагоре бе запречен. За момент и двамата застинаха — очевидно разговаряха, предположи Кърр — сетне по-горната фигура отново опита да се покатери, ала не успя. Сетне, пред невярващия поглед на стареца, долната фигура се протегна, сграбчи и дръпна висящия над него черен ботуш. Брудуонецът се опита да се задържи, но този под него дръпна отново и воинът бавно полетя надолу, размазвайки се долу на скалите. Другият не губи време да поглежда към дъното, а продължи да се катери.

Натежалата снага на Уайра гореше, а крайниците отказваха да му се подчиняват. Ако само се бях поддържал в по-добра форма, помисли си, докато търчеше из гората. Пиенето ми отне силата. В този миг, докато прескачаше пореден протегнал се да го спъне корен, той взе твърдо решение — щеше да зареже бутилката и да се подготви за брак. Защото ще предложа на Стела, каза си, и тя ще каже „да“, ако оставя пиенето. Започна да му се вие свят. Ярката светлина пред очите му го затрудняваше да вижда. Ала той продължаваше напред. Знаеше само, че любимата му е в опасност, че тя щеше да бъде убита, ако той се забавеше.

Брудуонецът доближи върха на стълбата. Оставаше само още едно стъпало. Постави ръка на земята и започна да се набира. Отвъд клисурата, Кърр нададе предупредителен вик, ала той бе погълнат от разстоянието и рева на водите.

Мускулестото тяло на воина стъпи на земята. Пред себе си видя група, обградила повалена на пътя фигура в сива наметка. Не съм и очаквал друго. Младият глупак си заслужава смъртта и аз ще му я дам. Ала гибелта ще се стовари неочаквано и върху фалтанците. Отново понечи да събере черната си магия, ала откакто тази дръзновена атака бе започнала, не бе могъл да разчита на уменията си. Бе същият ефект, както когато Господарят, Неумиращият, прекъсваше връзката му с духовното битие чрез самото си присъствие. Ала това не бе възможно, по тези места нямаше магьосници, достойни да се наричат така. Нямаше значение; нямаше да има нужда от магия. Потъна в дърветата вдясно от пътя и започна с нечовешка предпазливост да се прокрадва към неподозиращите жертви, от които навело се над мях с вода момиче бе най-близо. Изтегли меча си. Жаждата за смърт пееше в ушите му, както винаги.

Уайра се олюля сред тунел от светлина, сетне се сблъска с дърво. Дърво ли беше? За миг визията му се изчисти. Пред него тъмна фигура лежеше повалена на земята. Разтърси глава; светлата пелена се раздипли. Брудуонски воин!

Моментално боецът скочи на крака и замахна. Уайра приклекна, ала беше прекалено бавен и острието описа ужасна рана по рамото и гърба му. Строполи се, удавен в океан от болка, бялата светлина го обгърна отново.

Водачът на брудуонците отново се обърна към пътеката. Избий ги до крак! Мечът му лъстеше за още кръв. Ето го момичето. Посегна да нанесе удар.

Докато ръката му се спускаше, нещо се удари в него и замахът му пропусна. С ругатни възстанови равновесието си.

— Стела! Внимавай! — долетя вик и Уайра се олюля напред. Отнякъде бе изнамерил сили отново да се изправи срещу брудуонеца, ала усилието му бе коствало прекалено. Дордето воинът скачаше на крака, за да се изправи срещу нападателя си, Уайра потъна в светлината и се строполи.

С изтерзан вик Стела се хвърли към поваления си любим, но Перду я сграбчи за ръката. Кривият меч изсвистя отново, пропускайки я на инчове. Феннито я дръпна настрана, но тя не можеше да откъсне очи от неподвижната фигура край пътя.

Чиста омраза струеше от брудуонеца, вцепенявайки надникналите в очите му. Един по един членовете на Компанията започнаха да отстъпват пред острието му. Само Хал не помръдна.

Манум се отдръпна от разкриващия се пред него ужас. Това беше водачът на брудуонците, капитан на Повелителите на страха, разкрил мощта си. Срещу него стоеше собственият му син, а Манум не можеше да принуди краката си да застанат до Хал. Бе го обзел ужас от брудуонците, усърдно подхранван от седмици и месеци страх. Не го гледай в очите! — изникна глас в ума му. Той насочи поглед зад воина и видя надежда.

Лийт тихо се появи иззад дърветата, с меч в ръка.

Брудуонецът бавно прекрачи тялото на Уайра и се приближи до вързаната фигура, лежаща безпомощно на пътя.

Лийт вървеше зад него, мечът се тресеше в ръката му.

Вързаният мъж се опита да предупреди водача си за опасността зад гърба му, но едва отворил уста и бе прекъснат.

— Спести си молитвите! — рече брудуонецът на общия език. — Умри, възхвалявайки Рушителя, а не с хленч на уста като някакво фалтанско животно!

Възнамеряваше враговете му да чуят и разберат, вероятно за да получат представа за собствената си очакваща ги орис. Вдигна меча.

Лийт стисна очи и с все сила заби оръжието си в гърба на воина. Триумфалното изражение на злото лице бе заменено с изненадано, сетне с такова на ярост. Краката отказаха да му се подчиняват. Опита се да изкрещи, но собствената му кръв го задави. Сетне падна назад, нанизвайки се още по-дълбоко. Животът го напусна със стон.

Един дълъг миг никой не помръдна. Над тях птиците чуруликаха и се обаждаха една на друга, а звукът на пенещите се води отекваше из клисурата. Продължаваха да стоят неподвижно.

Накрая Хал пристъпи напред, през тялото на мъртвия брудуонец, до падналия Уайра Сторрсен.

— Съжалявам — проплака последният, — закъснях.

Компанията се насъбра около тялото на Уайра. Стела плачеше, докато докосваше златните кичури на онзи, на когото бе възлагала всичките си надежди. Забравил за другите, Фарр се хвърли на земята и взе главата на брат си в ръце, без да скрива сълзите си. Един по един другите също заплакаха.

Лийт си помисли за Кърр и тревогата, която старецът щеше да изпитва. Вцепенен и в шок, все още опитващ се да забрави усещането как мечът му пробива плътта и отнема живота на друг човек, Лийт се обърна и се отправи към ръба. Но когато стигна там, не можа да види фермера. Изморено и почти безчувствено, въпреки победата и обединението с родителите си, той се обърна да поеме обратно по пътя.

Без предупреждение груби ръце го сграбчиха и нещо покри устата му. Без някой от Компанията да забележи, той бе отнесен в гората, сетне загуби съзнание.