През лицето на света

Глава 15 Южният маршрут

— Ела — прошепна високият и разтърси рамото на Фарр. Следобедът бе тих и прежурящото през прозореца слънце бе унесло Компанията. — Ела с нас. Ще гледаме как Мосбанк се събужда.

Фарр потърка очи и разтърси глава. Без да е голям почитател на отмората, в прегръдките на гората бе започнал да спи дълбоко. Някаква напрегнатост се свличаше от него.

— Идвам — отвърна тихо. — Ами останалите?

— Имат нужда от почивка. Не осъзнават колко ги е изморило пътуването.

Винкулчанинът кимна, нахлузи ботуши и последва фодрамеца навън.

Бълбукащият поток, който се оттичаше от езерото край Средопът, се вливаше в много по-голямата Мосбанк около миля на юг. Отне им половинчасово сражение с тресавищата да достигнат до удобно място, от което се виждаше сливането на водите. Озоваха се на възвишение, разкриващо пълна гледка към северните гори, пламнали в следобедното слънце, ширнали се насред дивотата.

На около сто фута под нозете им лежеше Мосбанк, все още стегната в ледени клещи. По-малки поточета, вече размразени и течащи по стръмнини, весело лееха стопената от милиони дървета вода в снагата на колебливата река. С нарастването на водното ниво напрежението над леда се увеличи.

— Тъкмо навреме сме — провлече парцаливият.

— Мълчи, гледай и слушай — отвърна лидерът.

Реката се разбуди малко след това. Непосредствено под тях ледът се скриви със страховито стържене и част от него се вдигна във въздуха. Някъде нагоре по течението долетяха още звуци от отчупване. За няколко поразителни мига реката застина, разчупеният лед задържал се в едно по-тясно място; сетне всичко зафуча.

Къс подир къс се спускаше по реката, строшавайки се в скалите и в събратята си. Звукът бе невероятен и Фарр не бе сигурен дали ледът или самият шум разтърсва скалата, на която седяха. В един момент леден блок задръсти реката, която небрежно заля бреговете и продължи да се лее през дърветата, докато най-подир протестиращият лед не се предаде.

Огромни, назъбени блокове профучаваха край тях и намираха смъртта си в скалистите брегове. На няколко места те изскачаха на сушата, оголвайки кората на древните горски монарси, чупейки клони и дори поваляйки дърветата като тресчици. Някакво животно върху парче лед — вероятно миеща мечка — трепереше от страх; течението го помете за миг. Смърт насред разбуждащия се живот.

Влачените от реката ледени късове намаляха. Съотношението с леда се промени в полза на водата, сетне ледът изчезна напълно. Реката се прибираше в коритото си, а високо по скалите, на песъчливите брегове и дори из гората, останаха проблясващи късчета. Стоновете на леда затихнаха, сведени до фон на горското задоволство. Някъде по течението трошенето продължаваше.

И докато наблюдаваше, у Фарр настъпи промяна. Започна да гледа на гората като на създание, събуждащо се от дълбок зимен сън. С топенето на снега, кръвта на гората още веднъж затуптяваше в речните жили. Гледаше как зимната сивота отстъпва, за да разкрие зелените летни одежди на гората. Крехки нови филизи се протягаха под защитата на вечната зеленина, подновено обещание за нов живот.

След смъртта на родителите им животът бе тежък за Уайра, нищо чудно, че бе подирил утеха в бутилката. Докато Фарр слушаше далечния тътен на леда нейде на юг, за пръв път призна пред себе си, че и нему не е било лесно. А той си нямаше по-голям брат, който да го подкрепя. От смъртта на майка им насам, се бе свил в гнева си като в сиво зимно наметало. Свали го, шепнеше му гората. Зимата свърши. Той въздъхна дълбоко.

Зад него фодрамите си размениха усмивки.

Компанията се отправи на втората част от Южния маршрут още преди зазоряване на следната утрин. Фодрамите се погрижиха хижата да бъде добре защитена от стихиите, тъй като по тези места пролетно време вилнееха едни от най-силните вихри.

— Други фодрами също ще се отбият тук — каза им лидерът. Така че бяха попълнили запасите от дърва, като насъбраха паднали край заслона клони. И четирите брезови канута бяха прегледани и притегнати, макар че щяха да използват само две. Затвориха вратата на колибата и пристъпиха в ясната, студена нощ.

Крехките двадесет и четирифутови канута бяха пренесени по каменистия бряг и внимателно спуснати във водата, сетне натоварени с бали. С резки, силни удари на широките си гребла, фодрамите оттласнаха тромавите лодки в мрака.

Плоскодънните канута стояха добре във водата. Лийт пое дълбоко дъх: можеше да подуши денковете с кожа пред и зад себе си, а над езерото се носеше ароматът на пролет, сладостта на полен и мъзга. На носа на кануто стоеше парцаливият, очевидно поел командването; зад него Перду и Стела тихо говореха. Две бали зад тях бе Хал, отделен на същото разстояние от приклекналия неудобно Лийт. Следваха още бали, а на кърмата високият гребеше енергично. Периодично, дрипавият с висок глас му даваше команди на някакъв гърлен, неразбираем език.

Все още бе мрачно, когато напуснаха езерото. Канутата бяха изтеглени на брега и товарът им бързо раздигнат. Всички фирейнци получиха поне по една бала, докато фодрамите по двойки понесоха лодките. Бе време за първия им пренос.

Лийт бе изумен от умението на фодрамите да виждат в тъмното. Те поведоха уверено през тесния и кален път, пеейки, избягвайки дървета, в които момчето се удряше. За известно време пътеката се изкачваше, сетне заслиза надолу по брега на реката. Когато Компанията излезе от дълбините на гората, посрещна ги бледата светлина на облачно утро. Рутината, която щеше да последва през предстоящите две седмици, бе добре установена: канутата внимателно бяха пуснати във водата, придържани от кормчиите, докато пътниците смъкваха денковете от гърба си и ги натоварваха в лодките, качваха се на свой ред и щурманите оттласкваха лодките.

Зората дойде и отмина. Реката се вливаше в огромна водна площ, каквато не бяха виждали досега, оповестена от фодрамите като езерото Котиледон. Там вилнееше южният вятър, завихрил бели пенести вълни. Канутата се придържаха към южния бряг, тъй като от другата страна вълните биха ги нацепили на тресчици. Дори и така, пътуването бе бавно и неприятно; Лийт скоро се почувства зле.

— Кога ще спрем за закуска? — провикна се към лидера Кърр. Отговори му весел смях.

— Търпение! Имаме си ред, към който се придържаме!

— Търпение? Хауфутът не би понесъл това — полушеговито отвърна фермерът.

Лидерът посочи собствения си широчък колан.

— Недохранени ли изглеждаме? Търпение! Ще пируваме след Котиледон.

Лийт стисна недоволния си стомах. Какво ли прави хауфутът? Дали е оцелял в агонията на зимата и пролетното топене?

В действителност, топежът дори още не бе достигнал до Бандитската пещера. Варовиковият хълм, потулен в сенките на планините, все още бе стегнат в ревнивата хватка на Куали. Оловните небеса отстъпиха мястото си на дъжд и суграшица, та да се излезе навън бе невъзможно. Не че имаше нужда, в хладните недра на пещерата имаше предостатъчно провизии. Хауфутът прецени, че дори той би оцелял до топежа.

С Уайзънт обаче нещата стояха другояче. Много от храната не бе подходяща за огромния звяр и накрая с неохота хауфутът бе пуснал животното само да си търси прехраната. Ала какво, чудеше се той, щеше да намери турът в покритата със замръзнал сняг гора? Водачът сви рамене; какво можеше да стори?

Другото му задължение вървеше много по-добре. Отшелникът бе останал в безсъзнание в продължение на много дни, сетне две седмици след като очите му се отвориха, не бе продумал или проявил някакъв признак, че осъзнава присъствието на болногледача си. Русокосият мъж бе напълно зависим от фирейнеца, който му приготвяше храната и го хранеше, грижеше се за хигиената му и му говореше през дългите, скучни нощи, макар да не получаваше отговор. Общителният хауфут понасяше трудно това мълчание и се чудеше дали не е трябвало да остане с другите. Ала един поглед към безпомощния човек бе достатъчен да му напомни, че без неговата помощ, онзи отдавна щеше да е мъртъв.

За известно време хауфутът смяташе, че болестта е поразила ума на отшелника, ала постепенно последният дойде на себе си. Две нощи се бе будил с викове:

— Десницата! Десницата ме порази!

Хауфутът не разбра думите му, но се радваше да чуе членоразделна реч.

Най-накрая настъпи денят, когато отшелникът заговори. Светлината отново проблясваше в очите му и той покани хауфута да приседне на ложето.

— Кажи ми — внимателно заговори лулеанският водител, — можеш ли да се изправиш? Не може вечно да лежиш.

— Колко дълго… спах? — гласът измежду завивките бе болезнено слаб.

— Четири седмици.

— Не се чувствам уверен… По-добре да полежа още малко. Скоро ще се оправя. Те… другите тръгнаха ли си?

— В деня на разболяването ти.

— Ами ти? Защо не тръгна с тях?

Едрият мъж извърна глава от погледа на живите очи.

— Какво друго можеше да се направи?

Отшелникът тихо се засмя.

— Да се продължи пътуването — тъй важно, че събрало компания воини да бродят из пустош и планини!

Хауфутът сви рамене.

— Воините ще се справят по-добре без мен — рече тихо.

— Не е тъй! Всъщност, делото не ще успее без твоята намеса.

— Какво знаеш за пътуването ни?

— Нищо — отвърна отшелникът. — Не ми и трябва. Ала ти имаш роля да изпълниш.

— Все още не си се възстановил.

— Така е! — мъжът се изправи на лакти, за да бъдат думите му по-ясни, сетне се строполи обратно в пристъп на кашлица. След няколко минути бе в състояние да продължи. — Чувам каквото чувам. Не че всякога зная какво да правя с чутото — Той се намръщи. — Затова и се разболях.

Хауфутът поклати глава. Този мъж изглеждаше неразбираем парадокс от увереност и несигурност. Нищо чудно, че Лийт бе изглеждал тъй странен след разговора с него!

— Сега аз имам въпрос за теб — рече отшелникът и хауфутът ясно долови пламенността в гласа му.

— Да?

— Кога за пръв път срещна Десницата?

— Не съм срещал никаква „десница“. Какво е това?

— Но Десницата бе с тебе! Говорих с него! — сетне със закъснение в главата му се породи мисъл. — Ти не знаеш! — рече невярващо. — Той не е… никой не знае!

Хауфутът се наведе и потупа болника по ръката.

— Време е за ядене. Ще ти приготвя нещо.

Отшелникът потри чело.

— Съжалявам. Вероятно съм подценил резултатите от месец на легло. Забрави какво казах.

Отдавна бе сторено. Беше време за вечеря.

Хубавото време нямаше да се запази през цялото пътуване до Виндстроп Хаус, но винаги можеха да се надяват. Ала фодрамите не очакваха внезапния сняг, задържал ги за три дни край Мосбанкските бързеи.

— Нетипично за сезона — бе всичко, което лидерът каза.

— Това рече и миналата година. Помниш ли седмицата при Гърлото? По твоя вина беше. Ама че лидер!

Лидерът се изсмя и се опита да удари парцаливия, но той бе прекалено бърз.

— Колко далеч сме от Виндстроп Хаус? — попита Кърр.

— На по-малко от двеста мили по реката — отвърна водителят.

— Не ме питай колко ще отнеме, понеже при това време не мога да кажа.

— А ако утихнеше сега?

— В най-добрия случай трябва да изчакаме още два дни, защото снегът е затрупал прохода. Ще трябва да изчакаме да се стопи, сетне водата от топенето да се оттече.

— Топежът вече трябва да е напреднал доста на юг — твърдение, а не въпрос.

— Да. Съжалявам.

Снеговалежите край Мосбанк бяха само крайчеца на огромна ивица бури, зародила се далеч на север. Времето над Уитвества се бе задържало хубаво, прекалено хубаво; южните ветрове бяха затихнали, предоставяйки на пътниците седмица при великолепни условия, ала и позволявайки на бурите да се стекат от север. Огромната маса леден въздух обви Челюстните планини, покривайки Бандитската пещера с облаци и сетне сняг; протегна вкочанени пръсти край Средопът и докосна водите на Мосбанк, пленявайки Компанията. Ала пълната си сила запази за южна Уитвества, от Порталите до Щефл планина. Ледената буря, отмъщението на Куали за ранното топене, стисна брудуонците и пленниците им здраво.

Първоначално снегът бе просто отегчение, нищо, което да се сравни със седмиците на болка и страдание, дордето Манум, Индретт и Парлевааг се бореха с калта. Ала скоро той започна да се натрупва, а вятърът вееше все по-остро с вселен изминал час. В крайна сметка, брудуонският водач заповяда да спрат.

По-късно същия ден двама от брудуонците отидоха напред. Манум предположи, че са се отправили да търсят храна; собствените им мизерни дажби брашно и вода бяха преполовени и не се хранеха достатъчно, за да оцелеят. Толкова далече на юг, по-близко до населяваните от хора места, имаше малко животни, които воините да уловят; яребици и зайци рядко разнообразяваха еднообразната им диета. Един от воините, когото Манум бе кръстил Последователя, остана да ги пази. Търговецът често се бе чудил за този младеж. Какво го бе накарало да стане убиец? Каква заплаха, какво възнаграждение можеше да принуди човек да върши подобни неща? Или наистина имаше зла душа? Манум се бе опитал да говори с него и в отговор бе получил само заплашително изръмжаване.

След около час другите се върнаха. Времето се бе влошило толкова, че видимостта на Манум се простираше на не повече от няколко ярда. У дома бихме нарекли това снежна буря — стой си вкъщи, наръчкай огъня. Цяла вечност не се бе стоплял истински, не и откакто бе заминал за Брудуо преди две години. Опита се да не мисли за топла камина и пълен стомах. И смях. Особени усилия отделяше да не мисли за смях.

Брудуонците накараха пленниците да продължат в снежната буря. Какво правят? Пред себе си Манум чу Индретт да кашля, усети раздиращата я болка. Няма да издържи.

Отне им час да се придвижат на няколкостотин ярда по каквото Манум предполагаше, че е Западният път. Тогава свиха встрани и се отправиха сред дърветата, където снежната покривка бе по-тънка. Не след дълго дойдоха до поляна, в средата на която имаше къща, заобиколена от дълбоки преспи. Предната врата бе със счупени панти, но нямаше следа от живот. Ужас обхвана Манум.

На верандата лежаха две зверски накълцани тела. Едното от тях бе на дете.

Индретт започна да хленчи. Брудуонците не обърнаха внимание на звука и прекрачиха през по-едрия труп, за да влязат. Последователят накара пленниците да сторят същото. Манум погледна тялото на мъжа. Да избяга ли се бе опитвал или да защити семейството си? Смъртта му бе настъпила в очевидна агония със знанието, че не е съумял да го стори.

В стаята лежаха още две тела, жена и дъщеря. Бяха се простили с живота си в опит да се скрият от сила, по-жестока и от най-големите им кошмари. Несъмнено бяха сполетени от ужасен край.

В отговор на кимане на брудуонския лидер, останалите воини изнесоха телата навън и ги метнаха в снега.

Храна, топлина, подслон, помисли си Манум по-късно вечерта, докато лежеше на пода, на същото място, което по-рано бяха заемали телата. По-скоро бих търпял студ и глад. Тази нощ той не можа да спи.

— Никой не е оцелял през Мосбанкските бързеи — рече високият.

Лидерът сви рамене:

— Защото никой не е разполагал с нашата възможност. Южният маршрут обикновено е приключван в късна пролет или ранна есен. А сега е едва след топежа; не съм чувал друг фодрамец да е поемал толкова рано.

— Вярно — автор на тази реплика бе парцаливият, който все още не бе взел решение.

— Мосбанк е доста пълноводна от стеклите се в нея води. Особено след последните снеговалежи. Всъщност тя почти прелива. Тъй че не без божията ръка разполагаме с възможност да минем бързеите!

— Знаеш ли колко гроба има под тях?

— Тридесет и три. Броил съм ги. Да не мислиш, че ще възпяват делата ни, ако прекосим с канута Котиледон в ранна утрин? Слава се печели с храброст. Трябва ли да ти напомням за Тренстейн и Туйската гора?

Белязаният се обади:

— Точно така. Предварително знаехме всички рискове, когато се отправихме на това пътуване, защото искахме да хванем високите цени от началото на сезона в Станлоу. Но ако чак до лятото от Уитвества не се получат кожи, цялото злато ще отиде в Тренстейн. Онези туйски кожоеди няма да се спрат пред нищо, за да получат малко трейкански пари.

— Може би бурята ще отмине — рече предизвикателно високият.

— Вече е твърде късно за това — отвърна лидерът. — Пък и става въпрос за честта ни. Съгласихме се да отведем тези фирейнци до Виндстроп с най-голяма бързина и не можем да ги изоставим точно сега. Отправили са се да спасяват приятели. Кой от вас не би рискувал с бързеите, за да спаси близките си?

Високият колебливо кимна. Виждаше накъде отиват нещата.

— Добре тогаз — съгласи се той. — Ще минем през бързеите. Само един от нас да оцелее, историята му ще си заслужава.

— Ще се погрижим за това! — изсмя се лидерът. — Знаеш какво се случва с разказваните край фодрамските огньове истории. Още преди края на годината ще разказват как сме танцували по чорапи върху Брезоедите.

Един по един членовете на Компанията изникнаха от набързо струпания заслон срещу снега. Гората изглеждаше като след първите септемврийски снеговалежи, с дълбоки преспи по земята и леден северен вятър, свирещ из короните. Звуците на пролетта бяха приглушени, само шумоленето на бързеите тихо достигаше до тях измежду дърветата. Кърр хвърли поглед по пътеката, запречена от натрупан сняг.

— Това е единственият начин — каза тихо лидерът. — Времето ще се оправи след седмица.

— И преди е ставало така — отвърна фермерът. — Отново и отново не сме разполагали с избор. Тъй да бъде!

Фодрамският лидер го бе уверил, че не бива да се притеснява от бързеите, ала Кърр се съмняваше в това. Иначе защо щяха да се бавят досега? Нетърпеливите лица на фодрамите не го успокояваха.

Канутата бяха пуснати по вода и натоварени и Компанията пое сред зеленикавите води на езерото. Двете лодки завиха надясно, плувайки между брега и малко островче, увенчано със самотен бор. Фодрамите спряха да гребат, но канутата продължиха да ускоряват. Езерото изчезна между дърветата и далеч напред в мъглата Лийт различи камъни. Бързеите.

Сега гребците се бореха с течението, като усилията им не забавяха особено движението на лодките. Лидерът насочваше кануто си отпред и седналият във втората лодка Лийт внезапно видя как първото кану изчезна.

Миг по-късно и второто кану дойде до ръба на стръмен наклон, поредица от стръмни прагове. Преди Лийт да се осъзнае, носът се наклони и разцепи пяната. Момчето бе подхвърлено нагоре и се замъчи да заеме предишното си място, докато лодката се стрелваше надолу. В двата края фодрамите използваха греблата си, за да отбягват камъните. Лийт откри, че могъщият рев на бързеите поглъща крещенето му. Летяха надолу, надолу сред пенестия Прощъпалник. Вода и скали фучаха край ужасените пътници. Сетне внезапно се озоваха сред спокойни води. Бяха прекарали сред бързеите само няколко секунди.

Вляво имаше песъчлив бряг, леко посипан със сняг. Над главите им стръмни склонове обгръщаха реката. Около им бучаха синьо-зелени води. Челното кану отново изчезна от погледа им.

Докато втората лодка на свой ред приближаваше Второстъпника, тя се удари в невидим подводен камък, който я завъртя. Лийт почти бе изхвърлен от мястото си. Високият се опита да спре движението, но веслото му се счупи. Кануто се доближи опасно до праговете, поклащайки се настрани, накланяйки се опасно над притискащите го вълни. Сетне, в последния възможен момент, парцаливият заби веслото си между два камъка. Кануто потрепна, задната част се стрелна и те се спуснаха с гърба напред.

Лийт се прекатури върху бала, тропвайки главата си в ръба на лодката. Оловносивото небе се завъртя над него, докато кануто хвърчеше надолу по стъпаловидните бързеи. Ако реката бе по-маловодна, щяха да се разбият на парчета върху камъните; ала преливащата Мосбанк тласкаше черупчицата напред и я изплю в Мътилчока. Един от бордовете бе продупчен (над ватерлинията), но иначе бяха невредими.

И отново течението неумолимо ги повлече напред и надолу край водовъртежите на Мътилчока. Тук проломът се стесняваше дотолкова, че всички води трябваше да се прецеждат през двадесетфутов процеп между стръмни гладки стени. Течението ги хвърли като отнесено от буря семенце. Водещото кану, повлечено наляво от мощните струи, се одра о скалата, разцепвайки борда под ръката на кормчията. Кануто започна да се пълни с вода. Зад тях парцаливият, сега кормчия на втората лодка, яростно загребваше водата в опит да отклони лодката от стената. Доближаваха се все по-близо и по-близо, сетне течението ги понесе наляво и те се плъзнаха на инчове край камъка. Лийт мерна първото кану, което отплуваше в разширяващ се канал, сетне мощното течение отново ги подхвана и ги запрати към брега.

В последния миг кануто намери тесен проход между стръмната стена и остров с бели брези. За миг водата утихна и Лийт се намери седнал близо до носа до Стела и брат си.

— Къде сме? — викна Лийт към парцаливия, който сви рамене:

— Никога не съм бил толкова напред в бързеите.

Високият седеше изморено на кърмата, безпомощен без греблото си. Буквално трябваше да се осланят на милостта на течението.

Пред тях голяма скала разделяше течението на две. Кануто се носеше право към нея, отново започвайки да ускорява, попадайки в пенестите струи. Изглеждаше, че отиват надясно, но отново течението ги захвърли в противоположната посока, на косъм от камъка. Лийт усети клон да бръсва ръката му, сетне внезапно реката изчезна, докато политаха надолу от десет фута височина. Кануто се приземи с плясък, който разцепи корпуса.

— Вода! Вода! — извика Стела.

Парцаливият откъсна парче от ризата си и го натъпка в процепа, спирайки теча, но сега пък кануто се завъртя из реката и стоящият на носа загреба бясно, за да ги насочи напред. След около минута се намериха сред голямо, спокойно езеро.

Фодрамите ликуваха. Отдясно първото кану вече бе изтеглено на брега и течаха бързи поправки. Няколко резки удара — и втората лодка също се намери до тях.

— Успяхме! — развълнувано извика Стела.

— Не точно — отвърна лидерът. — Това е Градинското езеро, разположено е между Горните и Долните бързеи. Минахме първите, но другите още ни очакват.

— Още бързеи? — рече Лийт. — Не мисля, че горя от желание да се спускам сред тях.

— Не можем да се върнем, нито да продължим по суша оттук — отвърна лидерът, посочвайки стръмните стени. — Пътят е там вдясно, но няма как да го достигнем. Ти може би ще успееш да се изкатериш по скалата с бали и канута на гръб?

Той дълго се смя гръмко, непривичен за сивите скали звук.

Лийт се вгледа по-внимателно. Лицата на фодрамите изразяваха възбуда, а не страх. Нещо в очите им му подсказа, че щом свършеха с поправките, щяха да предизвикат Долните бързеи.

След час насмоляване и напасване, второто кану бе поправено. Ала първото кану бе понесло много поражения в носа си и се нуждаеше от основен ремонт.

— Няма време за това — рече лидерът и огънят в очите му още пламтеше. Така че го позакърпиха, а високият си измайстори ново гребло от кореняци.

Впускането в неизвестното бе лесно, ала този път Лийт знаеше какво ги очаква и при оттласкването от брега го обзе страх. За няколко минути фодрамите прекосиха езерото, сетне течението ги грабна и гребците започнаха да насочват канутата. Първата лодка беше непосредствено пред тях и Лийт чу лидерът да казва:

— Долните бързеи са много по-къси и широки…

Сетне ревът на Третостъпника отнесе словата му.

Третостъпникът представляваше улей, който биваше последван от дълбока, кипяща котловина. Канутата се стрелнаха надолу и развълнуваният рев на фодрамите се разнесе със спускането им по водата и пльосването сред пяната. Моментално канутата бяха понесени напред, като второто изпревари челното, дордето струите ги влачеха през Долните бързеи. Едно до друго, въртейки се, олюлявайки се, дребните фодрамски канута се противопоставяха на могъщата Мосбанк.

Възбудата от пътуването започна да измества страха у Лийт, но тогава той забеляза черна линия, прорязала реката от бряг до бряг. С приближаването им, линията се оказа редица остри скали, разделящи течението на множество дребни тунелчета, всички на вид прекалено тесни за лодките.

— Брезоедите! — радостно се провикна високият, сякаш виждаше отдавна изгубена любима и се приведе напред, явно горящ от нетърпение да бъде нанизан на някой от острите им ръбове.

Лийт се извъртя и видя другото кану да ги следва. Парцаливият гребеше усилено, опитвайки се да насочи лодката надясно. Острите скали приближаваха, като че кануто стоеше неподвижно, а камъните хвърчаха към него. Лулеанското момче се хвана здраво и се приготви за сблъсъка с непроходимата бариера.

При нормални обстоятелства кану не можеше да се промуши покрай скалите, Лийт ясно виждаше това. Ала с покачването на водното ниво те бяха отчасти потопени и разстоянието между тях се бе разширило. Щурманът трябваше само да избере правилния път.

Какъв беше този звук, който се носеше от носа и гърба на лодката? Той ставаше все по-силен, надвил гръмовното бучене на струите. Същият звук се носеше и от задното кану. За момент Лийт не можа да го определи, сетне осъзна, че фодрамите се смееха.

Смееха се, дордето канутата достигнаха камъните и продължиха да го правят, когато течението неуправляемо понесе лодките напред. Смехът не спря и докато скалите проблеснаха около бордовете и останаха назад. Сетне лодките заплуваха сред дълго, тясно езеро и смехът екна из гората. Накрая тихо застанаха на Светения бряг и отдадоха почит на многобройните гробове.

Лидерът на фодрамите се обърна към спътниците си с все още оживени от прекосяването на бързеите очи.

— В крайна сметка от това няма да излезе хубава история. Останалите трима кимнаха, изтощени.

— Защо не? — попита Кърр. Никога не бе правил нещо тъй ужасяващо и същевременно тъй вълнуващо.

— Никой няма да ни повярва — тъжно отвърна лидерът.

Снегът продължи да пада през остатъка от деня и пътниците се погрижиха да поправят канутата и да се подкрепят. По-късно вечерта снегът спря, небето се изчисти, луната подаде лик и канутата отново бяха потопени в посребрената вода.

Това бе първото им пътуване с кану през нощта. Пред тях горската луна висеше ниско в небето, осветявайки бледа диря върху набраздяваното от лек бриз езеро. Снегът блестеше на ясната лунна светлина. Небето бе обсипано със звезди, подчертавайки чернотата на гората. Лийт цял живот щеше да помни великолепието на Уитвества.

Някъде от лявата им страна зави страховит глас. Утихна за момент, сетне се разнесе отново. Друг се присъедини към него, сетне трети. Гласовете отекнаха из гората, песента на вълците от Уитвества.

Със замирането на хармонията, в тишината на нощта Лийт внезапно осъзна, че здраво е обвил пръсти около нещо. Сведе глава — оказа се ръката на Стела. Моментално я пусна.

— Съжалявам — заекна той. Лунната светлина открояваше усмивката й, която прогори гръдта му.

— Това е вторият път — усмихнато рече Стела.

Лийт пламна до уши.

— Извини ме.

— Защо? — прошепна тя.

— Не зная какво ме беше прихванало — изломоти Лийт. — Онази нощ на леда…

Не можа да довърши.

— О, Лийт — Стела се изсмя. — Не разваляй всичко с обяснения. Не може ли да си ми приятел?

Той прехапа устна, опитвайки се да не изрази с вик силата на обзелия го копнеж. Стела не каза нищо повече, но се протегна и пое ръката му.

— Благодаря ти — каза тя след малко. — Благодаря, че ми обясни за Уайра. Иначе щях да го намразя. Радвам се, че си мой приятел.

Лийт гледаше как очите й се стрелват към другото кану, където висока, сенчеста фигура седеше на кърмата с наведена глава, без да подозира за ширещата се наоколо красота. Уайра почти не бе говорил след спасяването си.

Още го обича, помисли си Лийт. Тя е мой приятел, на повече не мога да се надявам. Илюзията трая няколко мига. Но към другите си приятели не изпитвам подобни чувства! Искаше му се да пусне ръката й и да се извърне, но не можеше. В крайна сметка още дълго пътищата им щяха да са успоредни.

Когато времето в южна Уитвества най-сетне се промени, снегът бе натрупал до первазите. Манум се бе надявал някой да открие брудуонците, ала после си припомни телата на верандата и не му се мислеше какво би се случило на някой, натъкнал се на скривалището им. А след няколко дни наваля толкова сняг, че вероятността някой да ги открие спадна до минимум.

Тези дни предоставяха възможност за отдих след пътуване, напрегнало пленниците до границата на възможностите им. Килерът съдържаше провизии в изобилие и брудуонците позволиха на пленените да ядат до насита. Двете жени бяха заключени в някаква друга стая и Манум стоя разделен от Индретт, но бе спокоен, защото знаеше, че почивката ще й се отрази добре. Истинско блаженство бе да не трябва да крачи цял ден. Две години не бе изпитвал този лукс. Ала с готовност щеше да го замени за свободата си.

В тези дни изтощеният Търговец за пръв път от месеци получи възможността да мисли бистро. Какво искаха брудуонците от него? Той единствен знаеше за готвената инвазия. Защо просто не го убиеха? Единствената причина да не го сторят бе, че ценността на предполагаемото му знание оправдаваше риска да го държат жив. Тогава защо не го измъчваха? Отблизо бе станал свидетел на брудуонските мъчения и знаеше, че без значение колко е силна волята му скоро щеше да им се моли да го изслушат. Значи някой по-висшестоящ от тях искаше да го разпитва.

Но кой? Със сигурност не този, който го бе разпитвал в Андратан — освен ако не възнамеряваха да го разпитват за бягството му. Ала защо биха го влачили през лицето на света, само за да говори за сигурността в замъка? Манум можа да измисли само един отговор. Някой друг, вероятно съперник на брудуонските управници, искаше да получи информация от него.

Размишлявайки над тази си догадка, Манум се убеди, че правилно е разчел ситуацията. Андратанският инквизитор бе питал много неща, но неизменно се бе връщал към един въпрос: кой или какво беше „Десницата“? Бе му станало ясно, че Манум не знае нищо и разпитът бе приключил. Сега мъчителите му искаха да знаят същото: къде беше „Десницата“? Не можеше да работят за гласа от Андратан.

Значи кой, какво или къде се намираше тази „Десница“? Всичко се свеждаше до това питане. Убеден бе, че е свързана с предстоящата инвазия. Някакъв могъщ воин или тайно оръжие, някакво тайно общество, представляващо заплаха за плановете на Неумиращия. Мислено изреди всичките си познати, всички хора, за които бе чувал, всяко място, организация или предмет, които му бяха известни. Година след година, място по място премисли живота си. В края на седмицата потвърди това, което знаеше: нищо. Никога не бе виждал или чувал някой или нещо, което с каквито и да е произволни асоциации да определи като „десница“. Бе любопитен да узнае какво е нещото, тъй усърдно търсено от брудуонците; ала същевременно бе благодарен, че не знае. Ако не успееше да избяга, несъмнено щяха да го измъчват. Ако наистина нейде из фалтанските земи съществуваше някаква могъща тайна, то бе по-добре Манум да не я знае.

По време на едноседмичния престой брудуонците почти не говореха. Нито разпитваха Манум, нито разменяха думи помежду си. Вместо това седяха на столове напълно неподвижни, сякаш вглъбени в себе си. Търговецът вече бе виждал това по време на пътуванията си — брудуонските селяни практикуваха умение, наречено мул, включващо дълги периоди на медитация. Нуждата бе принудила Търговеца да се научи да го практикува, но го определи като загуба на време. Доколкото разбираше, мнозина брудуонци медитираха, когато им предстоеше да вземат важни решения от типа кога да имат деца, кога да сключат брак и тъй нататък. Предполагаше се, че мул възстановява енергията и спокойствието, ала Манум бе живял сред брудуонски селяни и се съмняваше. Но може би воините бяха по-умели от онези, които той бе виждал.

Едно утро брудуонците без предупреждение сритаха пленниците си и старата рутина започна отново. Манум уморено се облече и изяде предоставената му дажба, подчинявайки се механично на излаяните от брудуонския главатар заповеди. Отвън вече чакаха Индретт и феннито. Манум стрелна с поглед любимата си и със задоволство отбеляза, че тя е наддала малко тегло, а белезите са по-избледнели. Ще се нуждаеш от цялата си сила, обич моя. Все още ни предстои дълъг път. И един ден те ще допуснат грешка; един ден ще се възползваме от отворилата се възможност и тримата ще избягаме. Или ще бъдем освободени. Надеждата се простираше редом до неизбродените мили от пътешествието. Колкото и да бяха те.

През последните няколко дни от пътуването на Компанията, времето бе решило да лее дъжд отгоре им, влажен източен вятър се стараеше да влоши положението им, като усилията му се провалиха единствено при фодрамите, които изглеждаха доволни от валежа.

— Или дъжд, или комари — обясни парцаливият. — Наситихме се на комарите, избираме дъжда!

И всички се изсмяха.

Напук на времето се придвижваха с отлична скорост. Често трябваше да пренасят канутата по суша, ала преходите бяха кратки, а благодарение на пълноводието, повечето бързеи не представляваха проблем. Мосбанк се разшири и потече по-лениво, прокарвайки корито през високите местности на Уитвества. С разрастването на пролетта множество по-дребни животни излизаха от зимните си домове, но като цяло местните диви животни отбягваха пътя. На около ден и половина път преди Виндстроп Хаус срещнаха група пътуващи на север фодрами.

Лидерът поговори с тях, очевидно обяснявайки присъствието на чужденци в групата си. В един момент Лийт се досети, че разказва за прекосяването на бързеите. Макар фирейнците да не разбираха езика, предаваната от жестовете му история не можеше да бъде сбъркана — макар че дали този жест не показваше, че едно от канутата се е преобърнало? Вече запознат с фодрамите, Лийт не би се учудил на подобно преувеличение.

Сетне търговците продължиха пътя си на север с посребрени от следобедното слънце канута.

— Не са били видени чужденци във Виндстроп Хаус — докладва лидерът, — поне не преди два дни. Така че може да имате късмет.

Отново поеха, нетърпеливи да се озоват сред цивилизация.

Късно следобед на следващия ден гората отстъпи място на пасища. Мосбанк се разшири и забави още повече, с покафенели от седимент води, уморени от стремглавото си спускане. По тревистите хълмове имаше къщи. С потъването на слънцето реката направи още един муден завой и ги понесе към малко селище на десния бряг. Виндстроп Хаус.

Преди няколкостотин години тук имало само една къщурка. Сред гъстите гори един дързък човечец започнал да действа като посредник в търговията с кожи, заделяйки една от двете си стаи за търговски пункт. Много скоро му се наложило да построи отделна сграда. След няколко години малка общност се била събрала около къщата на господин Виндстроп, обединявана от желанието си да печели от търговците на кожи.

Господин Виндстроп намерил смъртта в спор заради мерки, но градът получил неговото име, ставайки неофициалната столица на фодрамските общества, макар фодрамите да нямали нито правителство, нито крал. Най-близко до управник бе неформалното звание на началника, присъждано по заслуга от дните на Уайтбирч. Макар да живееха в земите на плонянци и трейканци, фодрамите бяха самостоятелни.

Градът бе тих. Все още бе твърде рано за търговците на кожи, болшинството от които се отбиваха тук с пълни кесии едва в средата на лятото. Нямаше никой на брега, когато Компанията извади канутата от водата и ги привърза за ствола на огромен бор. Уморените рамене понесоха за последно балите и пътниците бавно се заизкачваха по склона към гостоприемно проблясващите светлини.