Посвещаването

6

— Е, нали имаме Джефри… — обади се момичето с ягодовата коса.

— Вече започнах с него — ухили се Фей. — Работя бързо, Сюзан.

Сюзан се разсмя и необикновената й гръд се разлюля по начин, който накара Каси със сигурност да заключи, че Сюзан не носи нищо под пуловера си с прасковен цвят.

— Все още не разбирам защо се занимаваме с Джефри Лавджой — намръщено каза мотористката.

— Ти не разбираш защо се занимаваме, с което и да е момче, Дебора, това ти е проблемът — отвърна Сюзан.

— А твоят проблем е, че не разбираш от нищо друго — заяде се Дебора. — Но Джефри е най-лошият избор. Има повече зъби, отколкото мозъчни клетки.

— Не зъбите му ме интересуват — каза Фей замислено. — Ти с кого ще започнеш, Сюзан?

— О, не знам. Толкова е трудно да реша. Марк Флеминг, Брант Хегъруд или Дейвид Дауни — той е в поправителния ми клас по английски и през лятото е направил убийствено тяло. А и винаги може с Ник…

Дебора изфуча.

— Нашият Ник? Единственият начин да привлечеш вниманието му, е да имаш четири гуми и съединител.

— Освен това той е зает — добави Фей, а усмивката й напомни на Каси за муцуната на ръмжаща дива котка.

— Ти току-що каза, че искаш Джефри…

— И двамата могат да бъдат използвани. Разбери ме правилно, Сюзан. С Ник имаме… спогодба. Така че си избери някой друг готин тип!

Последва напрегната пауза, сетне момичето с ягодовата коса сви рамене.

— Добре, ще се заема с Дейвид Дауни. И без това не ми се занимава с Ник. Той е игуана.

Дебора вдигна поглед.

— Той ми е братовчед!

— И въпреки това си е игуана. Целуна ме на бала в прогимназията и се почувствах така, все едно бях с влечуго.

— Можем ли вече да се захващаме за работа? — попита Фей. — Кой е включен в списъка на омразата?

— Сали Уолтман — моментално отвърна Сюзан. — Тя и без това вече си мисли, че като е президент на класа, може да ни се противопоставя, и ако ти й отнемеш Джефри, направо ще побеснее.

— Сали… — замисли се Фей. — Да, ще ни се наложи да измислим нещо наистина специално за добрата стара Сали… Какво не е наред, Дебора?

Дебора се беше напрегнала и гледаше нагоре към хълма и входа на училището.

— Неканени гости — каза тя. — Всъщност прилича на цяла делегация.

Каси също ги видя — група ученици бяха излезли от училището и слизаха по склона. С облекчение си помисли, че докато Фей и останалите две момичета се занимават с тях, може би ще успее да се измъкне незабелязана. С разтуптяно сърце продължи да наблюдава приближаването им.

Едно широкоплещесто момче, което вървеше отпред и явно беше водачът, заговори:

— Виж какво, Фей, столовата е претъпкана. Затова ще обядваме тук… става ли? — Тонът му отначало беше войнствен, но после се смекчи и стана умолителен.

Фей погледна нагоре към него, после се усмихна с привичната си бавна, красива усмивка.

— Не — отсече тя със сладък глас. — Не става. — После се върна към обяда си.

— Защо? — избухна момчето, което все още се опитваше да звучи нахакано. — Миналата година не ни спирахте.

— Миналата година — обясни Фей — ние бяхме просто зайци. Сега сме големи… и опасни. Опасни, колкото си искаш.

Дебора и Сюзан се усмихнаха.

Каси притеснено се размърда. Не можеше да си тръгне, ако и трите не извърнеха поглед. „Хайде де, обърнете се“ примоли се тя мислено.

Учениците постояха там минута-две, разменяйки си гневни погледи, но накрая тръгнаха към училището — всички, с изключение на едно момиче.

— Ъ-ъ, Фей? И аз ли трябва да си вървя? — попита то.

Беше красиво момиче с пламнало лице, по-малко от тях. Каси предположи, че навярно е от долните класове. Очакваше да го прогонят като останалите, но за нейна изненада Фей вдигна вежди и потупа земята до себе си в знак на покана.

— Но, Кори — каза тя, — разбира се, че можеш да останеш. — Не си представям, че ще се храниш в столовата с Кралицата на непорочността и останалите добродетелни идиоти.

Кори седна.

— Прекалената добродетел е скучна — обяви тя.

Фей наклони глава и се усмихна.

— А пък аз си мислех, че си лигава малка пуританка. Колко глупаво от моя страна! Е, да знаеш, че тук винаги си добре дошла. Ти си почти една от нас, нали така?

Кори сведе глава.

— След две седмици навършвам петнайсет.

— Ето, виждате ли — Фей се обърна към останалите. — Тя е почти достойна. Сега, за какво говорехме? За новия филм на ужасите, нали?

— Точно така — намеси се Дебора. — Онзи, в който някакъв кълца хората на парчета и ги превръща в продукти за салатения си бар.

Сюзан тъкмо разопаковаше поничката си.

— О, Дебора, спри! Ще ми стане лошо.

— Е, на мен пък ми призлява от теб и от тези боклуци — отвърна й Дебора. — Не спираш да ги ядеш. Ето какъв е резултатът — каза тя на Кори и посочи огромните гърди на Сюзан, — две огромни понички. Ако магазинът беше фалирал, номерът на сутиена й щеше да е много по-малък.

Фей се разсмя сънливо и гърлено и дори Сюзан се разкиска. Кори също се усмихна, но изглеждаше смутена.

— Кори! Да не те засрамихме? — възкликна Фей и ококори златните си очи.

— Не ставай смешна! Не се засрамвам лесно — отговори Кори.

— Е, с братя като твоите, предполагам, че е така. И все пак — продължи Фей, — изглеждаш толкова малка, нали се сещаш, почти… девствена. Но това навярно е погрешно впечатление, нали?

Кори се изчерви. И трите по-големи момичета се бяха втренчили многозначително в нея.

— Е, вероятно… исках да кажа… явно е погрешно впечатление, не съм чак толкова малка. — Кори преглътна, изглеждаше объркана. — Миналото лято излизах с Джими Кларк — добави тя отбранително.

— Защо не ни разкажеш за това? — прошепна Фей.

Кори изглежда се смути още повече.

— Ами… аз… мисля, че е по-добре да вървя. Следващият ми час е по физическо и трябва да стигна чак до салона в другото крило. Ще се видим по-късно, момичета.

Кори бързо се изправи и изчезна.

— Странно, остави си обяда — учуди се Фей и се намръщи. — Е, добре.

Тя извади две кексчета от плика на Кори и ги подхвърли на Сюзан, която се закикоти.

Дебора обаче седеше намръщена.

— Това беше тъпо, Фей. Ще имаме нужда от нея след две седмици. Знаеш много добре — едно свободно място, един кандидат.

— Така е, наистина — отвърна Фей. — Добре де, ще й се извиня. Не се тревожи, когато му дойде времето, тя ще е на наша страна.

— Предполагам, че и ние трябва да тръгваме — рече Сюзан и скрита зад камъка си, Каси затвори облекчено очи. — Алгебрата е чак на третия етаж.

— Ще ти отнеме часове да стигнеш дотам — вметна язвително Дебора. — Не се напрягай толкова, идва ни нова компания.

Фей въздъхна гневно, без да се обръща.

— Кой пък е сега? Не можем ли да останем поне за малко на спокойствие?

— Идва лично госпожа президентът. Сали. И от ушите й бълва пушек.

Раздразнението на лицето на Фей се стопи и беше заменено от нещо далеч по-опасно. Все още с гръб към училището, тя се усмихна и изви върховете на пръстите си с дълъг червен маникюр. Сякаш котка показа ноктите си.

— А аз си мислех, че денят ще е скучен. Човек никога не знае — измърмори тя и цъкна с език. После извика по-силно: — Здравей, Сали. — Изправи се и се обърна грациозно. — Каква чудесна изненада. Как прекара лятото?

— Спести си любезностите, Фей — сряза я момичето, което току-що беше измарширувало по стъпалата. То беше по-ниско и по-слабо от Фей, но краката и ръцете му изглеждаха жилави, а юмруците му бяха стиснати сякаш за бой. — Не съм дошла тук да си бъбрим.

— Но ние толкова отдавна не сме си приказвали… да не си променила прическата си? Толкова е… интересна.

Каси погледна към косата на Сали. Беше с ръждив оттенък и изглеждаше накъдрена и прекалено бухнала. Момичето отбранително вдигна ръка към прическата си и Каси щеше да прихне, ако ситуацията не беше толкова напрегната.

— И за косата си не съм дошла да си говорим! — сопна се Сали. Имаше писклив глас, който с всяко следващо изречение ставаше все по-пронизителен. — Дойдох да си поговорим за Джефри. Остави го на мира!

Фей се усмихна.

— Защо? — промълви тя и в сравнение с гласа на Сали нейният беше нисък и чувствен. — Боиш се какво може да направи, ако те няма наблизо да му държиш ръката ли?

— Той не се интересува от теб!

— Той ли ти каза това? Хмм. Тази сутрин изглеждаше силно заинтригуван. В събота вечерта ще излизаме заедно.

— Защото го принуждаваш.

— Да го принуждавам? Да не намекваш, че голямо момче като Джефри не може да каже не, когато иска? — Фей поклати глава. — И защо не е тук сега да говори от свое име? Нека ти кажа нещо, Сали — добави тя и сниши поверително глас. — Сутринта не ми отказваше особено категорично. Никак дори.

Сали отметна назад ръка, сякаш щеше да удари Фей, но не го направи.

— Мислиш си, че можеш да правиш каквото си искаш… ти и останалите от клуба! Е, време е някой да ви покаже, че не е така. Ние сме повече — много повече — и ни писна да ни тормозите. Време е някой да ви се опълчи.

— Това ли планираш да направиш? — мило попита Фей.

Сали обикаляше около нея като булдог, търсещ позиция за нападение, и изведнъж се оказа с гръб към стълбите, водещи надолу.

— Да! — викна тя нападателно.

— Ще ти бъде трудно, докато лежиш просната по гръб.

И Фей щракна с пръстите си с дълги червени нокти пред лицето на Сали. Изобщо не я докосна. Каси, която напрегнато дебнеше за възможност да избяга, беше напълно уверена в това.

Но нещо сякаш удари Сали. Нещо невидимо. И тежко. Цялото й тяло се устреми назад и тя се опита панически да задържи краката си на ръба. Размахвайки ръце, се олюля в продължение на един безкраен миг и после политна.

Каси така и не си спомняше какво точно стана след това. В един миг тя седеше приклекнала на сигурно зад скалата, а в следващия се хвърли напред и блъсна Сали, за да падне на тревата. За част от секундата й се стори, че двете ще се търкулнат надолу по хълма, но някак успя да го избегне. Спряха край някакъв насип и Каси се озова на земята.

— Пусни ме! Скъса ризата ми — възкликна задавен глас и един груб юмрук се заби в гърдите й, докато Сали се изправяше на крака. Каси я зяпна с отворена уста. Ето на това се казва благодарност… — Колкото до теб, Фей Чембърлейн… ти се опита да ме убиеш! Но ще си получиш заслуженото, само почакай и ще видиш!

— Ти също ще си го получиш, Сали — закани се Фей усмихната, но унесената й усмивка вече не изглеждаше толкова искрена. Изглеждаше така, сякаш беззвучно скърцаше със зъби.

— Само почакай — разлютено повтори Сали. Някой ден може теб да намерят в подножието на тези стъпала със счупен врат.

След това тя тръгна отново с маршова стъпка нагоре, краката й сякаш тъпчеха лицето на Фей. Дори не се обърна назад, за да погледне Каси.

Тя бавно се изправи и се озърна надолу към стръмните стъпала, водещи до подножието на хълма. Осъзна, че не би могла да постъпи по друг начин. Сали щеше да извади истински късмет, ако не си счупеше врата, преди да стигне до долу. Но сега…

Обърна се към трите по-големи момичета, които се извисяваха над нея. Стояха там с непринудена привична елегантност, но от тях се излъчваше жестокост. Каси я прочете в навъсените тъмни очи на Дебора и в студената извивка на устните на Сюзан. Но най-безжалостна изглеждаше Фей.

Неочаквано си помисли, че това са може би трите най-красиви момичета, които някога беше виждала. Кожата им беше съвършена, без каквито и да е младежки проблеми. Имаха прекрасни коси — кестенявите къдрици на Дебора, гарвановочерната грива на Фей и златисточервения облак на Сюзан. Красотата на всяка от тях безупречно допълваше великолепието на останалите. Но не беше само това. У тях имаше нещо различно, нещо, което извираше отвътре. Някаква дързост и самоувереност, каквито не притежаваше нито едно момиче на шестнайсет или седемнайсет години. Някаква вътрешна мощ, енергия. Сила.

Това я ужаси.

— Я, какво си имаме тук? — гърлено попита Фей. — Шпионка? Или малка бяла мишка?

„Бягай“ помисли си Каси. Но краката й не я послушаха.

— Видях я тази сутрин — каза Дебора. — Висеше край стоянката за велосипеди и ме зяпаше.

— О, аз я видях преди това, Деби — отвърна Фей. — Видях я миналата седмица на Номер 12. Съседка ни е.

— Искаш да кажеш, че тя е… — не довърши думите си Сюзан.

— Да.

— Е, каквато и да е, сега е мъртва — каза Дебора.

Малкото й личице се изкриви в свирепа гримаса.

— Да не прибързваме — измърмори Фей. — Дори мишките могат да бъдат полезни. Между другото, колко дълго стоя и се кри тук?

Този въпрос имаше само един отговор и Каси се помъчи да не го произнася. Сега не му беше времето за унищожителни остроумни реплики. Но накрая не издържа, защото си беше самата истина, а и не й дойде друго наум.

— Достатъчно — отвърна тя и нещастно затвори очи.

Фей пристъпи бавно към нея.

— Винаги ли подслушваш личните разговори на хората?

— Бях тук, преди вие да дойдете — отговори Каси с толкова дързост, колкото успя да събере.

Де да можеше Фей да спре да я гледа така. Нейните очи с цвят на мед сякаш сияеха с някаква свръхестествена светлина. Тя се беше фокусирала върху Каси като лъч, изцеждаше всичката й воля, стопяваше силата й. Като че ли Фей искаше Каси да направи нещо… Караше я да се чувства толкова дезориентирана… толкова объркана и слаба…

И тогава усети внезапен прилив на сила, който сякаш извираше от краката й. Или по-скоро от земята под тях, от червения гранит на Нова Англия, който беше чула да бумти. Тя се окопити, изправи гръб и вирна брадичка, взирайки се, без да мигне, в тези златни очи.

— Бях тук първа — заяви твърдо.

— Много добре — промълви Фей и в очите й проблесна изненада. Сетне обърна глава. — Има ли нещо интересно в раницата й?

Вбесена, Каси видя как Дебора претърсва чантата й, изхвърляйки вещите й една по една.

— Не много — отвърна рокерката и метна раницата й на земята, така че останалите вещи се разпиляха по склона.

— Добре. — Устните на Фей се разтеглиха в жестока усмивка. — Мисля, че ти беше права, Дебора. Тя е мъртва. — Погледна към Каси. — Ти си нова тук и едва ли си даваш сметка каква грешка допусна. Аз пък нямам време да стоя и да ти обяснявам. Но ще разбереш. Ще разбереш… Каси.

Фей протегна ръка и хвана брадичката й с дългите си пръсти. На Каси й се прииска да се отдръпне, но мускулите й бяха като вкочанени. Усети силата на ръката й и твърдостта на дългите, леко закривени червени нокти. „Като нокти на хищна птица“ помисли си тя.

За пръв път забеляза, че в полирания червен камък, който Фей носеше на врата си, проблясва звезда. Камъкът искреше на светлината и Каси не можеше да свали очи от него.

Фей се изсмя внезапно и я пусна.

— Хайде — каза тя на другите две момичета.

Трите се обърнаха и поеха нагоре по стъпалата.

Каси изпусна въздуха от гърдите си с облекчение.

Трепереше. Това беше… това беше абсолютно…

Стегни се!

„Тя е просто главатар на банда — каза си Каси. — Най-сетне разгада мистерията с клуба. Те са банда. И преди си чувала за бандите, макар че в твоето училище никога не е имало такава. Стига да не ги закачаш и отсега нататък да не им се пречкаш, всичко ще бъде наред.“

Ала утешителните мисли кънтяха кухо в съзнанието й. Последните думи на Фей бяха прозвучали като заплаха. Но заплаха за какво?

Когато Каси се прибра вкъщи следобеда, майка й я нямаше на първия етаж. Най-накрая, след като дълго обикаля от стая в стая и я вика, на стълбището се появи баба й. Когато видя изражението й, стомахът на Каси се преобърна.

— Какво има? Къде е мама?

— Горе е, в стаята си. Не се чувства много добре. Виж, няма нужда да се тревожиш…

Каси забърза по скърцащите стари стъпала към зелената стая. Майка й лежеше в огромно старинно легло. Очите й бяха затворени, а лицето — бледо и леко изпотено.

— Мамо?

Големите черни очи на майка й се отвориха, тя преглътна и се усмихна болезнено.

— Мисля, че е просто грип — каза, а гласът й беше слаб и далечен, сякаш за да подхожда на бледността на лицето й. — Ще се оправя за ден-два, миличка. Как мина училището?

Каси се бореше с желанието си да разпръсне наоколо собствената си мъка. Но майка й си пое с усилие дъх и отново затвори очи, като че ли светлината й причиняваше болка.

Каси заби нокти в дланите си и отговори с равен тон:

— О, добре мина.

— Запозна ли се с интересни хора?

— Ами, може и така да се каже.

Не искаше да притеснява и баба си. Но по време на вечерята, когато тя я попита защо е толкова унила, думите като че ли сами се втурнаха навън:

— В училище има едно момиче… казва се Фей, тя е ужасна. Като Атила в пола. И още през първия си учебен ден я накарах да ме намрази… — И Каси й разказа цялата история.

Когато свърши, баба й остана взряна със замислен поглед в огнището.

— Всичко ще се нареди, Каси — успокои я тя.

„Ами ако не се нареди?“, запита се Каси, но на глас отвърна:

— О, сигурна съм, че ще се нареди.

После баба й направи нещо странно — огледа се наоколо, сякаш някой би могъл да ги подслушва, и се приведе към нея.

— Не, наистина е така, Каси. Знам го. Разбираш ли, ти имаш… изключително преимущество. Нещо много специално… — Гласът й отслабна до шепот.

Каси също се наведе напред.

— Какво?

Баба й отвори уста да каже нещо, но после извърна поглед. Огънят изпука и тя се изправи, за да разръчка дървата с ръжена.

— Какво, бабо?

— Ще разбереш.

Каси се слиса. За втори път този ден чуваше същите думи.

— Бабо…

— Имаш добри сетива за едно нещо — каза баба й с рязък тон. — И два здрави крака. Ето, занеси тази супа на майка си. Цял ден нищо не е хапнала.

Тази нощ Каси не можа да заспи. Или заради преживяното й се струваше, че къщата скърца и хлопа по-силно от обикновено, или наистина се чуваха повече звуци. Каквато и да беше причината, тя се унасяше в сън и после внезапно се будеше. От време на време мушваше ръка под възглавницата си, за да докосне халцедона. Искаше й се да заспи… за да сънува него…

Внезапно Каси се надигна и седна. Сетне стана, босите й крака затупкаха по дървения под, отиде до раницата си и отвори ципа. Едно по едно извади нещата си, които беше събрала по хълма, молив след молив, учебник след учебник. Накрая се загледа в редицата на леглото.

Беше права. Тогава не беше го забелязала, защото беше прекалено уплашена заради заплахата на Фей. Но стихотворението, което написа сутринта и после смачка в яда си, липсваше.