Посвещаването

10

Този петък и Кори дойде в задната стаичка, за да обядва. Изглежда, боготвореше по-големите момичета и дори без да го осъзнава, се отнасяше с уважение дори към Каси, което беше хубаво. Сюзан и Дебора определено не се държаха така. Червенокосата се правеше, че не я забелязва, освен ако не се налагаше да я помоли да й подаде нещо, а рокерката само я гледаше кисело, когато се разминаваха в коридора. Дебора и Дъг — другият от братята Хендерсън — само веднъж се появиха в задната стаичка, откакто Каси се хранеше там, и през цялото време спореха ожесточено за някаква хеви метъл група.

Нито Фей, нито Ник — тъмното, студено и красиво момче, което беше спасило раницата й, не се появиха тази седмица.

Но Кори Хендерсън беше мила. Сега, когато Каси знаеше, че Дъг и Крис са й братя, вече забелязваше колко си приличат. Кори имаше същата руса коса и синьо-зелени очи, които винаги подчертаваше с тюркоазена огърлица и пръстен. Тя обаче не беше толкова дива като братята си. Изглеждаше обикновено, дружелюбно момиче, което скоро щеше да стане на петнайсет.

— Толкова отдавна го чакам. Не мога да повярвам, че най-накрая ще се случи — каза тя на обяд. — Само като се сетя, че следващия вторник е денят! Татко каза, че можем да направим тържество долу на плажа, или поне не каза, че не можем, а аз искам този ден наистина да бъде специален, защото… — думите й внезапно секнаха.

Каси проследи погледа й и видя, че Диана беше прехапала устни и почти незабележимо поклаща глава.

Зачуди се какво толкова лошо беше казала Кори. И тогава й хрумна, че тя за пръв път чува за тържеството, макар че то очевидно не беше новост за останалите. Нима не беше поканена?

— Мислиш ли, че Адам ще се върне навреме за… имам предвид, кога мислиш, че ще си дойде Адам? — запъна се Кори.

— Не знам всъщност. Надявам се да е скоро, но… — Диана леко сви рамене. — Кой може да каже?

— Кой е Адам? — попита Каси, решена да покаже, че тържеството не я интересува.

— Искаш да кажеш, че още не ти е разказала за Адам? Диана, прекалената скромност не е хубаво нещо — рече Мелани, а спокойните й сиви очи гледаха невярващо.

Страните на Диана поруменяха.

— Просто не остана време… — запъна се тя, а Лоръл и Мелани задюдюкаха.

Каси се изненада. Никога преди не беше виждала Диана да реагира по този начин.

— Не, сериозно каза. Кой е той? Вие гаджета ли сте?

— Още от деца обясни Лоръл. — Винаги са били заедно.

— Но къде е той? В колеж ли е? Какъв е?

— Не, просто… пътува — отвърна Диана. — Той е по-голям, още не е идвал тази учебна година. Колкото до това, какъв е… ами, готин е. Мисля, че ще го харесаш.

Диана се усмихна.

В очакване да научи нещо повече, Каси погледна към Лоръл, която размаха във въздуха парченце хрускава пържена тиквичка.

— Адам е…

Кори се намеси:

— Да, той е…

Дори Мелани не успяваше да намери точните думи:

— Ще трябва да го видиш — рече тя.

Каси беше заинтригувана.

— Имаш ли негова снимка? — попита тя.

— Всъщност нямам — отвърна Диана, но като видя разочарованието й, добави: — Виж, тук хората имат едно глупаво суеверие за снимките… не ги харесват. Затова и повечето от нас не се снимат.

Каси се опита да си даде вид, че това не й се струва толкова странно. „Като аборигените. Те са убедени, че фотоапаратът ще отнеме душите им. Как е възможно някой да разсъждава по този начин през двайсети век?“

— Но е много сладък — страстно обясняваше Кори.

Сюзан, която току-що беше погълнала обяда си, вдигна поглед и обяви:

— С това тяло.

— И тези очи — добави Лоръл.

— Най-добре е да замълчите — усмихнато рече Мелани. — Диана и без това ще се побърка, докато той се върне.

— Достатъчно побъркана ли ще бъде след това, че да даде шанс на някоя друга? — провикна се Шон.

Момичетата си размениха снизходителни погледи.

— Може би… някога през следващото хилядолетие — отвърна Лоръл тихо.

Мелани, която изглеждаше развеселена, обясни на Каси:

— Адам и Диана дори не забелязват представителите на другия пол. Вече години наред Адам си мисли, че ние останалите сме момчета.

— Което в случая със Сюзан означава, че има доста развинтено въображение — додаде Лоръл.

Сюзан изсумтя и хвърли поглед към плоските гърди на Лоръл.

— А при някои изобщо не му е необходимо въображение.

— Ами ти, Каси? — прекъсна ги Диана, за да предотврати избухването на свада. — Ти остави ли гадже у дома?

— Всъщност, не — отговори Каси. — Имаше обаче едно момче, това лято. Той беше… Той беше някак… — Не искаше да разказва историята си пред Сюзан, затова се спря и рязко смени темата. — Но както и да е. А между другото как мина срещата на Фей и Джефри?

Сюзан, изглежда, не се заблуди от неочаквания въпрос, но не можа да се въздържи и отговори:

— Рибата налапа въдицата — каза тя и се подсмихна. — Сега Фей трябва само да навие макарата.

Звънецът би и разговорът за гаджетата и срещите секна. Но Каси забеляза разнеженото замечтано изражение на Диана, което не слезе от лицето й през целия следобед.

След училище Диана и Каси се прибраха заедно до „Кроухейвън Роуд“. Когато минаваха покрай дома на семейство Хендерсън, чиято къща беше една от най-неподдържаните, Каси забеляза, че Диана хапе устните си. Това беше сигурен знак, че е загрижена за нещо.

Каси си помисли, че знае за какво.

— Нямам нищо против това, че не съм поканена на тържеството на Кори — тихо каза тя и Диана я погледна изненадана. — Наистина. Аз дори не я познавам. Единственият път, когато съм я виждала преди, беше на стълбите отвън с Фей. Какво има? — попита тя, тъй като Диана изглеждаше още по-разтревожена.

— Кори е обядвала с Фей и останалите, когато си дочула разговора им, така ли?

— Да… всъщност, тя всъщност дойде, когато те почти бяха приключили. Бяха цяла група, но Фей само на нея й позволи да остане. Фей каза…

— Какво каза Фей? — попита Диана примирено.

— Тя каза: „Не си представях, че ще се храниш в столовата с останалите добродетелни идиоти.“ — Каси не спомена частта за Кралицата на непорочността.

— Хм. И какво й отвърна Кори?

Каси се почувства неудобно.

— Каза нещо от сорта, че прекалената добродетел е скучна. Но не остана дълго с тях. Мисля, че Фей и Сюзан се опитваха да я засрамят.

— Да-а — промълви Диана и продължи да хапе устните си.

— Както и да е — продължи Каси. — Нямам нищо против, че не съм поканена на тържеството, но мислиш ли… ами, че има шанс някой ден и аз да вляза в клуба?

Зелените очи на Диана леко се разшириха.

— О, Каси. Ти не би искала това — отвърна тя.

— Знам, че миналата седмица казах някои неща, които създадоха такова впечатление. Но ти спомена, че не трябва да съдя за клуба по Фей, и аз мисля, че си права. Освен това харесвам Мелани, и Лоръл, и Кори… дори Сюзан понякога е поносима. Дори Крис Хендерсън. Така че си мислех, че може би… — Тя се смути и остави изречението недовършено.

Усети как сърцето й се разтуптя.

— Нямах това предвид — отвърна Диана. — Исках да кажа, че не би искала, защото мечтаеш да се върнеш у дома, в Калифорния, когато това бъде възможно. Така е, нали? Каза, че планираш да посещаваш колеж там, нали така?

— Ами, да, като завърша гимназия, но… — Наистина беше казала това през онази първа вечер, когато беше в дома на Диана. Вече дори не беше толкова сигурна, че го иска, но не знаеше как да го обясни. — Но това какво общо има? Искам да кажа, че за да стана член, не е необходимо да остана тук до края на живота си, нали?

Диана задържа погледа си върху пътя.

— Трудно е за обяснение. — После меко добави: — Във всеки случай… опасявам се, че членството е някак ограничено.

Ненадейно Каси си припомни думите, които Дебора беше изрекла, след като Кори си беше отишла. Едно свободно място — един кандидат. Освен това Кори беше израснала тук. Крис и Дъг й бяха братя. Тя не беше непозната, приемана само по настояване на Диана, не беше кученце, взето от улицата.

— Разбирам — промълви Каси.

Опита се да звучи така, сякаш й беше безразлично, сякаш нямаше значение дали ще я приемат в клуба. Но не беше така. Имаше ужасно значение.

— Не, не разбираш — промърмори Диана. Но си мисля, че е за добро. Наистина, Каси, повярвай ми.

— О, не — промълви Диана. — Няма го тиксото. Сигурно се е търколило под седалката на колата. Ти стой тук, няма нужда и двете да се връщаме.

Диана се обърна и тръгна бързо към паркинга.

Тази сутрин бяха подранили. Диана носеше плакат, който двете с Лоръл бяха изрисували и на който пишеше: Честит рожден ден, Кори! Лоръл искаше да го закачи над главния вход на училището и Каси беше предложила да й помогне. Мислеше си, че жестът й е благороден и щедър, като се имаше предвид, че все още не беше поканена на тържеството. А и по този начин щеше да покаже, че не се чувства засегната.

Загледа се в главния вход на училището, който толкова я беше уплашил преди две седмици.

Две седмици. Първата я прекара като парий, като аутсайдер, с когото беше опасно да се говори, за да не бъде разгневена Фей. Но втората седмица…

Удивяваше се на начина, по който Диана влияеше на хората, без да се кара с тях. Постигаше го много деликатно, с любов, колкото и глупаво и сантиментално да звучеше това. Всички обичаха Диана — и момичетата, и момчетата — и повечето от тях бяха готови да минат през жарава заради нея. Като осиновена по-малка сестра на Диана Каси на мига се беше сдобила с положение, далеч по-добро от онова, което някога би могла да си извоюва сама. Сега тя се движеше с най-готината компания в училището и ако не беше изцяло част от нея, то само членовете й го знаеха.

Отново в съзнанието й прокънтяха думите на Фей към Кори: „Ти си почти една от нас.“ Е, днес беше рожденият ден на Кори и тя щеше да стане една от тях. Днес щеше да се присъедини към клуба.

А Каси никога нямаше да го направи.

Сви рамене, опитвайки се да се отърси от неприятната мисъл, но през тялото й премина тръпка. Обви ръце около себе си и стисна лактите си. Не беше свикнала да е толкова студено през септември. През уикенда Лоръл и Мелани си бяха говорили за есенното равноденствие, което също се падаше днес. Мелани беше обяснила, че по време на равноденствието денят и нощта са еднакво дълги и че с него започва есента. Каси предположи, че е нормално да бъде студено. Всички казваха, че листата скоро ще започнат да пожълтяват.

Мелани и Лоръл сериозно се бяха увлекли в разговора си за равноденствието. Изглежда, за тях то беше страшно важно, въпреки че Каси не разбираше съвсем защо. Това беше още една от тайните на Ню Салем, които вече започваха да я влудяват.

Потрепери отново и закрачи, потривайки ръце.

Пред нея се простираше хълмът. Стигна до най-горните стъпала и започна да подскача на пръсти. Беше ясен мразовит ден и буйната зеленина вече се беше изпъстрила тук-там с есенни цветове. Загледа се в храстите оттатък пътя. Как ги беше нарекла Лоръл? Сумак15. Листата им вече аленееха. Захарните кленове също бяха започнали да се обагрят в златистожълто, а долу в ниското се виждаха все повече червени петна…

Внезапно Каси се намръщи и забрави да търка ръцете си. Слезе едно-две стъпала надолу и се наведе, взирайки се към подножието на хълма. Цветът там като че ли беше прекалено червен, прекалено ярък. Твърде неестествен.

Тя потрепери силно. Боже, студено беше. Реши, че каквото и да има там долу, то е скрито в шубрака, но не е част от него. Повече приличаше на забравен от някого пуловер.

„Ще се съсипе там във влагата“, помисли си Каси. Който и да бе притежателят му, нямаше да остане доволен.

Слезе още едно стъпало по-надолу. Сигурно вече не става за нищо, вероятно е някаква дрипа, захвърлена от някого.

Но не беше дрипа. Имаше форма. Част от него приличаше на ръкав. Всъщност там май лежеше цял набор от дрехи. Ето, под пуловера се виждаха нещо като джинси…

Внезапно дъхът на Каси секна.

Странно, петното долу приличаше на човек. Но би било глупаво някой да лежи на земята, беше студено и мокро. Който и да беше, щеше да премръзне…

Сега вече Каси слизаше бързешком по стълбището.

„Може да е глупаво, но наистина прилича на човек. Ето ги и краката. Жълтото може би е коса. Явно е заспал… Но кой би могъл да заспи така? Точно до пътя. Разбира се, треволяците го закриват, но все пак…“

Вече беше съвсем близо и всичко като че премина в забавен каданс — всичко, с изключение на бесните й препускащи мисли.

„О, слава Богу, изглежда, не е човек. Прилича на натъпканите със слама чучела за Хелоуин. Ето, прекалено извито е в средата… никой не би могъл да се свие така… вратът е изкривен като на онази кукла в шкафчето ми. Сякаш някой е издърпал главата от тялото…“

Собственото й тяло се държеше странно. Гърдите й натежаха, а мускулите й се разтресоха. Колената й така се огъваха, че едва стоеше изправена. Усети някакъв блясък в очите си, сякаш всеки момент щеше да припадне.

„Добре, че не е човек… но, о, Боже, нима това е ръка? Куклите нямат такива ръце… не и длани с малки розови нокти… и не носят пръстени, тюркоазени пръстени…“

Къде ли беше виждала такъв пръстен?

„Погледни го по-отблизо… не, не гледай, не гледай…“

Но вече беше погледнала. Сгърчените пръсти бяха на човек. А пръстенът беше на Кори.

Каси не осъзна, че пищи, докато не изкачи наполовина хълма. Краката й, които допреди малко се тресяха, сега я носеха нагоре с бързи скокове.

— Помощ, помощ, помощ! — викаше тя.

Отново и отново. Но писъците й бяха толкова слаби и немощни… не беше чудно, че никой не я чу. Като в кошмар, в който гласните струни се парализират.

Но все пак някой я чу. Когато Каси стигна билото на хълма, горе задъхана се появи Диана и я стисна за раменете.

— Какво има?

— Кори! — задави се Каси и продължи с несигурен глас: — Диана, Кори има нужда от помощ! Ранена е. Нещо не е наред… — Знаеше какво не е наред, но не можеше да го изрече. — Помогни й…

— Къде? — рязко я прекъсна Диана.

— Долу. В подножието. — После противно на всякаква логика добави: — Но не ходи там, моля те…

Имаше чувството, че се разпада. Не можеше да се справи с това… но и не можеше да остави Диана да слезе сама там долу.

Диана летеше по стъпалата. Каси я следваше сковано. Видя как приятелката й стигна подножието и се поколеба за миг, после бързо коленичи и се приведе напред.

— Тя…? — Каси стискаше ръце си.

Диана се изправи. Каси отгатна отговора по свитите й рамене.

— Студена е. Мъртва е.

После Диана се извърна. Лицето й беше бяло, а зелените й очи горяха. Нещо в изражението й вдъхна сили на Каси, която се запрепъва по последните няколко стъпала и я прегърна.

Усещаше как Диана се притиска в нея. Кори й беше приятелка.

— Всичко ще се оправи. Ще се оправи — каза Каси задъхано. Продължаваше да говори несвързано. Нищо не можеше да се оправи. В съзнанието й отекваха думите: „Някой ден може теб да намерят в подножието на тези стъпала със счупен врат. Някой ден може теб да намерят…“

Вратът на Кори беше счупен.

Така каза докторът от полицията. След като Каси и Диана се качиха отново горе, целият ден премина като в сън. Възрастните дойдоха и поеха нещата в свои ръце. Училищното ръководство, полицаите, лекарят. Задаваха въпроси. Записваха си нещо в бележниците. Децата от училището стояха там и наблюдаваха всичко. Те също задаваха въпроси.

— Какво чакаме? Защо просто не я хванем? — питаше Дебора, когато Каси влезе в задната стаичка. Нейният клас не беше в обедна почивка, но явно през този ден никакви правила не важаха. — Всички я чухме да го казва — продължи Дебора. — Сюзан, Фей и аз… дори тя го чу. — Тя махна към Каси, която с вдървени пръсти се опитваше да извади кутийка сок от машината. — Тази кучка каза, че ще го направи, и го направи. Така че какво чакаме?

— Чакаме истината — тихо и хладно отвърна Мелани.

— От тях ли? От външни хора? Не говориш сериозно. Те никога няма да признаят, че Сали го е извършила. Полицаите твърдят, че е било нещастен случай. Нещастен случай! Нямало следи от борба, казват. Подхлъзнала се била на мокро стъпало. Но знаеш ли какво говорят учениците? Разправят, че е бил някой от нас!

Лоръл вдигна поглед от горещата вода, която изливаше върху някакви сушени листа в чашата си. Носът й беше червен.

— Може и да е бил някой от нас — каза тя.

— Кой например? — разпали се Дебора.

— Например някой, който не я е искал в клуба. Някой, който се е опасявал, че тя ще застане на грешната страна — рече Лоръл.

— Всички знаем коя страна би могла да има подобни опасения — обади се нов глас и когато Каси се извърна, едва не изпусна сока си.

Беше Фей. Никога досега не я беше виждала в задната стая, но сега тя беше тук и очите й с цвят на мед горяха от едва сдържан гняв.

— Е, страната на Диана определено нямаше от какво да се бои — отвърна Лоръл. — Кори боготвореше Диана.

— Така ли? Тогава защо през последната седмица обядваше с мен? — попита Фей със своя провлечен дрезгав глас.

Лоръл я зяпна объркано. После лицето й се проясни и тя поклати глава.

— Не ме интересува какви ги говориш, никога няма да ме накараш да повярвам, че Диана е наранила Кори.

— Права е — вметна и Сюзан за изненада на Каси. — Диана не би го направила.

— Пък и ние вече знаем кой би го направил — остро додаде Дебора. — Била е Сали… или пък онзи идиот, гаджето й. Аз казвам да ги пипнем… сега!

— Права е — каза Шон.

Лоръл го погледна, после извърна очи към Дебора, и накрая към Фей.

— Ти какво мислиш, Мелани? — попита тя след известна пауза.

Гласът на Мелани беше все така тих и отчужден:

— Мисля, че се налага да проведем събрание.

Шон отривисто заклати глава.

— Права е.

Тъкмо тогава влезе и Диана. Следваха я братята Хендерсън. И двамата изглеждаха опустошени… объркани. Сякаш не разбираха как е могло това да им случи. Около очите на Крис имаше червени кръгове.

Всички утихнаха при вида на близнаците. Когато двамата се настаниха на масата, в стаята се възцари мълчание.

После Фей се обърна към Диана.

Очи й приличаха на два златни пламъка.

— Седни — равно рече тя. Трябва да поговорим.

— Да — отвърна Диана и седна, а Фей я последва.

Лоръл остави две чаши с гореща течност пред братята Хендерсън и също седна. Дебора издърпа един стол и се тръшна на него. Сюзан и Мелани и без това вече бяха край масата.

Всички се обърнаха и се взряха в Каси.

Израженията им бяха странни. Чужди. Красивото личице на Лоръл изглеждаше отчуждено. Хладните сиви очи на Мелани бяха по-недостъпни от всякога, нацупените устни на Сюзан бяха стиснати, а Дебора едва сдържаше гнева си. Дори обичайно притвореният Шон сега за пръв път изглеждаше мрачен. Диана беше бледа и неумолима.

Стъклената врата се отвори и влезе Ник, който се настани до Дъг. Лицето му, сякаш изваяно от красив студен камък, не изразяваше нищо.

Каси единствена стоеше права. Огледа ги, всички членове на клуба, и те отвърнаха на погледа й. Не беше нужно някой да казва нещо. Каси се обърна и излезе.