Посвещаването

16

Каси трябваше да го отблъсне, да избяга от него. Но вместо това въздъхна и зарови лице в рамото му, в успокояващата мекота на дебелия му пуловер. Сега усещаше как топлината му я поглъща и я закриля. Той ухаеше толкова хубаво — на есенни листа, огън и морски бриз. Сърцето й блъскаше в гърдите.

В този миг осъзна какво означава забранена любов. Означаваше точно това — да я желаеш, да се чувстваш толкова прекрасно и да знаеш, че е нередно. Усети, че Адам леко се отдръпва. Вдигна поглед към лицето му и разбра, че и той се чувства объркан като нея.

— Не можем — каза той с плътен глас. — Не можем… Тя се взираше в него, виждайки само очите му с цвета на океана от онази нощ, когато й бе нашепвал да се потопи в дълбините му, и устните й произнесоха беззвучно: „Не“. И тогава той я целуна.

От този миг насетне Каси не беше в състояние да разсъждава. Беше пометена от солената вълна на усещанията, която я завъртя и я понесе във вихъра си. Знаеше, че се носи към гибелта, но беше толкова сладостно!

Тялото й беше омекнало и тя трепереше. Ако той не я държеше, щеше да падне. Никое момче не я беше карало да се чувства така. Не знаеше какво друго да направи, освен да се отдаде на тези диви и мощни емоции, да им се отдаде напълно.

Всеки следващ прилив на нежност беше по-сладостен от предишния. Беше почти отмаляла от наслада и не искаше повече да се бори със себе си. Не се боеше от необузданата страст, която я поглъщаше, защото му вярваше. Той я водеше, обзета от почуда, към свят, който никога не беше подозирала, че съществува.

И не спираше да я целува… и двамата бяха опиянени, замаяни от лудостта на мига. Каси усещаше, че лицето и шията й горят, усещаше топлината, която излъчваха.

Загуби представа колко дълго бяха стояли така, вплетени в прегръдка, която можеше да стопи дори канарите около тях. Без да се откъсва от нея, той я поведе да седне на гранитната скала. Дишането й се забави и тя отново зарови лице в рамото му.

И там намери покой. Опустошителната страст беше отстъпила място на топъл и упоен унес. Беше толкова просто, толкова красиво!

— Каси — каза той нежно и гласът му се разля в тялото й, достигайки до стъпалата, дланите и пръстите й. Никога повече нямаше да бъде същата. — Обичам те.

Тя затвори очи, без да говори. Усети как той притисна устни към косата й.

Сребърната нишка ги беше обвила като блестящ пашкул, като неподвижна, огряна от лунната светлина вода. Лудостта беше свършила. Сега всичко беше потънало в тишина и покой. Каси имаше чувството, че завинаги може да остане да се рее тук.

„Моята съдба“, каза си тя. Най-сетне я беше открила. Всеки миг от живота й я беше водил дотук. Защо толкова се беше страхувала, защо се беше опитвала да избяга? Тук нямаше нищо друго, освен радост. Никога повече нямаше да се бои…

И тогава си спомни.

Беше разтърсена от истински ужас. „Боже, какво направихме?“

Отдръпна се толкова рязко, че се наложи Адам да я хване, за да не падне по гръб.

— О, Боже! — промълви тя и усети как ужасът я помита. — Адам, как можахме?

За миг очите му останаха празни и невиждащи, сякаш не разбираше защо беше прекъснала красивия им унес. Но после съзнанието му се възвърна и сиво-сините му очи се изпълниха с тъга. С неподправена мъка.

Все още в прегръдките му, тя заплака.

Как позволиха това да се случи? Как можа да причини това на Диана? На Диана, която я беше спасила, която бе нейна приятелка, която й се доверяваше. На Диана, която Каси обичаше.

Адам принадлежеше на Диана. Каси знаеше, че Диана никога не беше и помисляла за живот без него, че всичките й планове, надежди и мечти са свързани с Адам. Диана и Адам бяха обречени да бъдат заедно.

Внезапно си спомни как тревожните зелени очи на приятелката й заблестяваха, когато гледаше Адам, как я обгръщаше нежно сияние дори когато само говореше с него.

Адам също обичаше Диана, боготвореше я. Каси знаеше това. И тя му отвръщаше със същата чиста, силна и неразрушима любов.

Но сега Каси знаеше, че Адам обича и нея. Как беше възможно човек да обича двама души? Как беше възможно да е влюбен в двама души едновременно? Но химията, която протичаше между нея и Адам, разбирането и връзката, която ги привличаше, бяха несъмнени. Очевидно обичаше и двете.

Но Диана беше на първо място.

— Ти все още я обичаш — прошепна Каси, сякаш търсейки потвърждение на тъжната истина.

Дълбоко в нея се разгоря болка.

Той затвори очи.

— Да. — Гласът му беше дрезгав. — О, Каси… съжалявам…

— Не, това е добре — каза тя. Сега вече разпозна болката. Беше породена от загубата и празнотата, и ставаше все по-силна. — Защото и аз я обичам. И не искам да я наранявам. Затова се бях зарекла, че никога никой от двама ви няма да разбере…

— Аз съм виновен — каза той и Каси долови горчивината в гласа му. — Трябваше по-рано да разбера какво изпитвам и да се справя с чувствата си. Вместо това те принудих да направиш тъкмо онова, което си се опитвала да избегнеш.

— Не си ме принудил — нежно отвърна тя. Гласът й беше тих и спокоен. Всичко отново беше просто и ясно и Каси знаеше как трябва да постъпи. — И двамата имаме вина. Но това не е важно. Единственото, което има значение, е случилото се между нас да не се повтори.

— Но как би било възможно това? — попита Адам разпалено. — Можем да съжаляваме колкото си искаме… аз мога да се ненавиждам… но ако някога отново останем сами… Не знам какво ще стане.

— Тогава не бива да оставаме сами. Никога. И не бива да седим близо един до друг или да се докосваме, или дори да мислим за това.

Говореше спокойно. Знаеше, че това е правилно.

Очите му бяха потъмнели.

— Възхищавам се на самоконтрола ти — каза той хладно.

— Адам — промълви Каси и усети как се топи дори само като изрича името му. — Трябва да го направим. Когато ти се върна в нощта на посвещаването ми, когато осъзнах, че вие с Диана… Тогава се заклех, че никога няма да допусна тя да бъде наранена заради чувствата ми към теб. Зарекох се, че никога няма да я предам. Нима ти би я предал?

Адам замълча и Каси почувства как си поема дълбоко въздух. С вътрешния си усет долови агонията му. Сетне той въздъхна и отново затвори очи. Когато ги отвори, Каси видя в тях отговора му, още преди да го е изрекъл. Ръцете му я освободиха от прегръдката си и той се отдръпна, а студеният въздух нахлу между телата им и ги раздели.

— Не — рече той и в гласа му се усети нова сила.

На лицето му беше изписана решимост.

Спогледаха се не като влюбени, а като войници.

Като другари по оръжие, решени да постигнат някаква обща цел. Те укротиха страстта си и я скриха така дълбоко, че никой да не може да я намери. Беше нов вид близост, може би дори по-интимна от доверието между двама души, които се обичат. Каквото и да се случеше, каквото и да им струваше, те нямаше да предадат Диана.

Адам я погледна право в очите и попита:

— Каква беше клетвата, която изрече онази нощ? Да не я взе от нечия Книга на сенките?

— Не — отвърна Каси и замълча. После додаде: — Не зная. Смятах, че сама си я измислям, но сега ми се струва, че може и да не е било така. Мисля, че си казах „Нито с дума, поглед или дело“ или нещо подобно. Адам кимаше.

— Зная тази клетва. Стара е… и могъща. Призоваваш силите да ти станат свидетели и ако някога нарушиш обета си, те ще бъдат свободни да се надигнат срещу теб. Искаш ли сега заедно с мен отново да я изречеш?

Дъхът й секна при този неочакван въпрос, но тя почти без колебание отвърна ясно:

— Да.

— Трябва ни кръв.

Той се изправи и извади нож от задния си джоб. В първия момент Каси се изненада, но после си каза, че в това няма нищо чудно. Колкото и мил да беше Адам, той беше свикнал да се грижи сам за себе си.

Без да губи време, той поряза дланта си. Под бледата сребриста светлина кръвта му изглеждаше черна. После й подаде ножа.

Каси затаи дъх. Тя не беше толкова смела, мразеше болката… Но стисна зъби и притисна острието в дланта си. „Просто си помисли за болката, която можеше да причиниш на Диана“, каза си тя и с рязко движение дръпна ножа. Заболя я, но не издаде нито звук.

Вдигна поглед към Адам.

— Сега повтаряй след мен — рече той и протегна длан към обсипаното със звезди небе. — Огън, Въздух, Земя и Вода.

— Огън, Въздух, Земя и Вода.

— Чуйте и вижте това.

— Чуйте и вижте това.

Колкото и обикновени да бяха думите, Каси усети, че стихиите наистина ги слушат. Нощта внезапно се изпълни с електричество и студената светлина на звездите като че ли стана по-ярка. Кожата й настръхна.

Адам извъртя ръката си и черната му кръв закапа по високата плажна трева и пясъка. Каси го гледаше като хипнотизирана.

— Аз, Адам, се заклевам да не изменям на клетвата… да не предавам Диана.

— Аз, Каси, се заклевам да не изменям на клетвата… — прошепна тя и загледа как собствената й кръв се процежда по дланта й.

— Нито с дума, поглед или дело, насън или наяве… — Тя повтори шепнешком: — … на този свят или на всеки друг. Ако клетвата си наруша, огън да ме изгори; въздухът да ме задуши; земята да ме погълне и водата да залее гроба ми.

Каси повтаряше. Докато изричаше последните думи: „… и водата да залее гроба ми“, дочу някакво изщракване, сякаш нещо се задвижи. Сякаш тъканта на пространството и времето се прокъса и се съедини отново. Със затаен дъх тя се заслуша в звука.

После погледна към Адам.

— Свърши се — прошепна тя, но нямаше предвид клетвата.

Очите му бяха като поръбен със сребро мрак.

— Свърши се — повтори той и протегна към нея окървавената си длан.

Каси се поколеба, после я пое в своята. Усети или си въобрази, че усеща, как кръвта им се смесва и капе по земята. Като символ на нещо, което не може да се сбъдне.

После той я пусна бавно.

— Ще върнеш ли халцедона на Диана? — попита равно тя.

Адам извади камъка от джоба си и го задържа в изцапаната си с кръв ръка.

— Ще й го върна.

Каси кимна. Не можеше да изрече онова, което си мислеше — че и камъкът, и Адам щяха да се върнат при Диана, на която принадлежаха.

— Лека нощ, Адам — каза тя нежно и се вгледа в него. Той стоеше на склона, а зад гърба му се простираше нощното небе.

После се обърна и пое към осветените прозорци на дома на баба си. Този път Адам не я повика.

— А, да — каза баба й. — Това го намерих в преддверието тази сутрин. Явно някой го е пъхнал през процепа за писмата.

Старицата подаде на Каси някакъв плик.

Седяха на масата за закуска, неделното слънце блестеше през прозорците и тя с изненада си помисли колко спокойно изглежда всичко.

Но един поглед към плика беше достатъчен да накара сърцето й да пропадне. Името й бе изписано с широк небрежен почерк с червено мастило.

Докато чакаше зърнената й закуска да попие млякото, Каси разкъса плика. Когато видя бележката вътре, се вцепени. Тя гласеше:

Каси изтръпна от тревога. Първото й желание беше да се обади на Диана, но ако тя беше будувала цяла нощ, за да пречисти черепа, навярно беше уморена. Фей беше последният човек, с когото Диана имаше нужда да се разправя сега.

„Няма да я притеснявам — мрачно си каза Каси. — Първо ще видя какво е намислила Фей. Обзалагам се, че е нещо, свързано със снощния ритуал. Или пък възнамерява да свика гласуване за смяна на лидера.“

Къщата на Фей беше една от най-хубавите на улицата. Вратата й отвори някаква камериерка и Каси си спомни, че Диана й беше разказала, че майката на Фей е починала. На „Кроухейвън Роуд“ имаше много самотни родители.

Спалнята на Фей я убеди, че е богато момиче. Безжичен телефон, компютър, телевизор и видео, купчини с компактдискове. Цялата стая беше отрупана с орнаменти с огромни тучни пълзящи цветя, включително леглото и меките бродирани възглавнички. Каси приседна на перваза на прозореца, докато чакаше появата на Фей. На нощното й шкафче имаше незапалени червени свещи.

Внезапно надиплената завивка на леглото се размърда и навън се подаде главичката на малко оранжево котенце. Почти мигновено го последва и едно сиво.

— О, миличките! — рече Каси очарована.

Никога не би й хрумнало, че Фей е от момичетата, които гледат котенца. Седеше неподвижно и за нейна радост двете малки създания изпълзяха целите. Скочиха на перваза и започнаха да стъпват по него, мъркайки като моторници.

Каси се закиска и се сви, когато едното се изкачи по пуловера й и приседна несигурно на рамото й. Котетата бяха очарователни, оранжевото беше с пухкава рошава бебешка козина, а сивото — гладко и спретнато. Малките им като иглички нокти я боцкаха, докато се катереха по тялото й. Каси отново се засмя, когато оранжевото се заплете в косата й и зарови лапичка зад ухото й.

То се опитваше да се сгуши в шията й, мачкайки я с мъничките си лапи. Усещаше студеното му носле. Сивото правеше същото от другата й страна. О, какви мили сладки…

— О-о-ох! — изписка тя. — Ох ох, недейте! Махайте се! Махайте се!

Каси задърпа малките телца, опитвайки се да ги отскубне от себе си. Бяха се оплели в косата й, висяха, дращеха… хапеха я. Когато най-накрая успя да ги махне от себе си, едва се въздържа да не ги удари в земята. Сетне трескаво опипа шията си.

Усети, че пръстите й са мокри, и потресена се втренчи в тях. Бяха червени.

Малките чудовища я бяха ухапали. А сега стояха на пода и спокойно облизваха от лапите си кръвта й. Заля я вълна на отвращение.

Фей се засмя от прага.

— Може би не са си набавили необходимите витамини и минерали от котешката храна — каза тя.

Тази сутрин беше поразителна. Мократа й гарвановочерна коса се спускаше на дълги естествени къдрици. Кожата й беше влажна и блестеше на фона на виненочервения й халат.

„Не биваше да идвам“, помисли си Каси и усети да я залива вълна на страх. Но сега Фей не би дръзнала да я нарани. Диана щеше да узнае, кръгът щеше да узнае. Този път не би могло да й се размине.

Фей се настани на леглото.

— Е, хареса ли ти ритуалът снощи? — попита тя нехайно.

„Знаех си“ помисли си Каси, после отвърна:

— Беше добре, докато нещо не се обърка.

Сетне се загледа във Фей, която се разсмя със своя плътен, ленив смях.

— О, Каси. Харесвам те. Наистина. От самото начало разбрах, че в теб има нещо необикновено. Знам, че нещата между нас не започнаха добре, но мисля, че сега всичко ще се оправи. Бихме могли да станем добри приятелки.

Каси беше занемяла от изумление. После успя да каже:

— Не мисля така, Фей.

— Но аз мисля така. И това е важното.

— Фей… — Каси изненадващо откри, че след изминалата нощ вече има куража да казва неща, които преди не беше и сънувала, че може да изрече на глас. — Фей, не мисля, че двете имаме много общо помежду си. И не мисля, че ми се иска да ти ставам приятелка.

Фей само се усмихна.

— Много жалко — рече. Защото, разбираш ли, научих нещо, Каси. И според мен ти би искала за него да знае само най-добрата ти приятелка.

Светът се срина под краката на Каси.

Не беше възможно тя да говори за… о, не и за това, за което си мислеше. Каси се втренчи в нея и като че ли в стомаха й заседна леденостудена топка.

— Разбираш ли — продължи Фей, — по стечение на обстоятелствата имам и други приятели. И те ми разказват разни неща, интересни неща, които виждат и чуват. И знаеш ли какво? Снощи един от тези приятели видял нещо много интересно на скалите. — Каси седна, зрението й се замъгли. — Видял двама души близо до къщата на Номер 12. И тези двама души били… ами, да кажем, че те много се били сближили, схващаш ли? Много се били сближили. Била доста гореща сцена, разказа приятелят ми. — Каси се опита да каже нещо, но нищо не се получи. — И никога няма да повярваш кои били тези двама души! Аз самата нямаше да повярвам, ако тази история не ми напомни за едно стихотворение, което бях чела някъде. Чакай да си спомня как звучеше. „Всяка нощ лежа и сънувам единствения…“

— Фей! — Каси скочи на крака.

Фей се усмихна.

— Мисля, че картинката ти се изясни. Диана не е чела въпросното стихотворение, нали? Така си и мислех. Е, Каси, ако не искаш тя да се запознае с текста или да разбере какво се е случило снощи на скалите, бих казала, че е най-добре бързо да ми станеш приятелка, не мислиш ли?

— Не беше точно така — каза Каси. Стана й горещо и се тресеше от страх и гняв. — Изобщо не разбираш…

— Напротив, всичко разбирам. Адам е много привлекателен. И винаги съм подозирала, че клетвите за вечна любов между тях двамата са само преструвка. Не те виня, Каси. Съвсем естествено е…

— Не е това, което си мислиш. Между нас няма нищо…

Фей се подсмихна.

— От това, което чух, снощи между вас са се случили доста неща… Съжалявам. Наистина, Каси, иска ми се да ти повярвам, но се чудя дали и Диана ще приеме нещата по този начин. Особено щом научи, че си забравила да споменеш, че си се запознала с приятеля й през лятото… когато той те е събудил, май че така беше в стихотворението.

— Не… — прошепна Каси.

— А и как само го погледна, когато се появи след ритуала по посвещаването… Е, Диана не забеляза, но трябва да си призная, че събуди подозренията ми. Малката сценка на скалите само ги потвърди. Когато кажа на Диана…

— Не можеш — отчаяно рече Каси. — Не можеш да й кажеш. Моля те, Фей. Тя няма да разбере. Не е така, както го представяш, но тя няма да разбере.

Фей цъкна с език.

— Но, Каси. Диана ми е братовчедка. Кръвна роднина. Длъжна съм да й кажа.

Каси се почувства като плъх, отчаяно тичащ из лабиринт, търсещ несъществуващ изход. Беше в паника. Ушите й бумтяха. Фей не биваше да казва на Диана. Не беше възможно това да се случи. Представи си изражението на Диана… начина, по който щеше да я погледне…

Да погледне и Адам. Това като че ли беше още по-лошо. Тя щеше да си помисли, че двамата с Адам наистина са я предали.

Каси можеше да понесе всичко, но не и това.

— Не можеш — прошепна тя. — Не можеш.

— Е, Каси, казах ти и преди. Ако бяхме приятелки, ама наистина добри приятелки, може би щях да съм в състояние да опазя тайната ти. С Диана може и да сме братовчедки, но аз съм готова на всичко за приятелките си и… — многозначително рече Фей, а очите й с цвят на мед не слизаха от лицето на Каси, — и очаквам от тях също да направят всичко за мен.

Каси най-накрая осъзна за какво беше всичко това. Светът около нея застина напълно. Сърцето й пропусна един удар и потъна като олово. Все по-надолу и по-надолу.

Когато стигна дъното, тя попита Фей с празен глас:

— Какво имаш предвид под всичко?

Фей се усмихна. Облегна се назад в леглото, а халатът й се разтвори, за да открие един красиво изваян гол крак.

— Ами, да видя — бавно рече тя, удължавайки момента, наслаждавайки му се. — Знам, че имаше нещо… о, да. Искам да притежавам онзи кристален череп, който Адам откри. Убедена съм, че знаеш къде го държи Диана. А ако не знаеш, сигурна съм, че можеш да разбереш.

— Не — промълви ужасено Каси.

— Да — рече Фей и се усмихна отново. — Това е, което искам, Каси. За да ми докажеш каква добра приятелка си ми. Нищо друго няма да свърши работа.

— Фей, ти видя какво се случи снощи. В този череп имаше нещо зло. И без това то вече броди на свобода… ако го използваш отново, кой знае какво може да се случи? — И тогава във вцепененото съзнание на Каси внезапно изплува едно предположение. — За какво ти е? — попита тя.

Фей поклати глава.

— Това си е моя малка тайна. Може би, ако станем достатъчно добри приятелки, ще ти кажа по-късно.

— Няма да го направя. Не мога. Не мога, Фей.

— Е, това е много лошо. — Веждите на Фей се повдигнаха и тя нацупи пълните си устни. — Защото това значи, че се налага да се обадя на Диана. Мисля, че братовчедка ми има право да знае какви ги върши Адам. — Тя се пресегна, взе телефона и започна да натиска бутоните с дългия си пръст, украсен с ален маникюр. — Ало, Диана? Ти ли си?

— Не! — викна Каси и стисна Фей за ръката.

Момичето натисна бутона за заглушаване.

— Това значи ли — попита тя, — че сме се договорили?

Каси не успя да каже нито „да“, нито „не“.

Фей се пресегна и я хвана за брадичката, както онзи първи ден на стълбите пред училището. Каси усети твърдостта на дългите й нокти, хладината и силата на пръстите й. Тя се беше вторачила в нея с тези странни очи с цвят на мед. „Соколите имат жълти очи“, внезапно си помисли Каси. А и пръстите на Фей я стискаха като нокти. Нямаше къде да бяга. Беше в капан… впримчена… като малка бяла мишка, уловена от граблива птица.

Златните очи продължаваха да я наблюдават… проникваха вътре в нея. Беше толкова замаяна, толкова уплашена. Намираше се в спалнята на Фей на втория етаж на къщата, в капан, далеч от всяка помощ.

— Договорихме ли се? Отново попита Фей.

Нямаше къде да бяга. Нямаше надежда. Зрението на Каси се замъгляваше, размазваше се, ушите й бучаха и тя едва чуваше Феи.

Усети как последните остатъци от съпротивата й се стопяват.

— Е? — подигравателно попита Фей с гърлен глас.

Ослепяла, едва съзнаваща какво върши, Каси кимна.

Фей я пусна.

Сетне отново натисна бутона за заглушаване.

— Извинявай, Диана, набрах погрешка твоя номер. Исках да звънна за хладилния техник. Чао засега. — И с тези думи тя затвори.

Протегна се, както си лежеше подобно на гигантска котка, и върна телефона на нощното шкафче. Сетне сложи ръце зад главата си и усмихнато погледна Каси.

— Добре — рече. — Първото, което трябва да направиш, е да ми донесеш онзи череп. А след това… ами след това ще измисля нещо друго. Нали разбираш, че вече ми принадлежиш, Каси.

— Мислех — прошепна Каси, която все още не виждаше нищо през сивата мъгла в съзнанието си, — че сме приятелки.

— Това беше просто евфемизъм. Истината е, че отсега нататък си моя пленница. Притежавам те, Каси Блейк. Притежавам тялото и душата ти.