Посвещаването

15

Вратата вече беше с реални размери, достатъчно голяма, че да се мине през нея. Беше открехната и от другата й страна нахлуваше цветна светлина. „Ако се отвори, дали ще мога да мина през нея?“ запита се Каси. Но нима беше възможно да се отвори? Косата й настръхна.

Навярно, ако си представеше, че се отваря… но това като че ли не вършеше работа. Какво й беше казала Мелани? Кристалите ни помагат да призоваваме силите. Какви сили се свързваха с чистия кварц? Земята и водата? Пясъкът и морето?

Това й прозвуча почти като началото на стих.

Съсредоточи се върху вратата и със силата на волята си й заповяда да се отвори. Когато тя започна да се открехва, поток светлина започна да нахлува по-силно. „Нека продължи да се отваря.“ Остави я да те привлече още повече. Сега Каси се носеше пред вратата. Беше огромна като на катедрала. Отваряй се… отваряй се. Тя се къпеше в светлина с цветовете на дъгата.

„Сега! Влез вътре!“

Но в този миг проехтя писък.

Див и пронизителен, изпълнен с ужас, той разцепи тишината. Вратата спря да се отваря и Каси усети как нещо я издърпва обратно. Вратата се отдалечаваше все по-бързо и по-бързо. Сетне, тъкмо преди да излети от черепа, пред очите й се появи лице. Същото, което беше видяла преди. Но то не се отдръпваше, приближаваше се към нея. Ставаше по-голямо. И още по-голямо… толкова бързо, че щеше да пръсне кристала. Щеше да…

— Не! — извика Диана.

Каси го долови в същия миг — непреодолимо усещане за зло. За нещо, което летеше към тях с невероятна скорост. Нещо, което трябваше да бъде спряно.

Тя така и не разбра какво се случи след това. Шон седеше от другата страна на Фей. Като че ли той се отдръпна пръв. Може би се уплаши и се опита да избяга. Във всеки случай последва суматоха. Фей като че се опитваше да направи нещо, а Шон — да я спре, или пък беше обратното. Бореха се. Диана викаше:

— Не, не!

Каси не знаеше какво да прави.

Опита се да потисне инстинктивното си желание да се отдръпне от Фей, но вече беше късно, защото тя политна напред и Каси усети как коляното й престана да я притиска. Кръгът беше разкъсан и свещта на Фей угасна.

После сякаш от внезапен порив на вятъра угаснаха и останалите свещи. Точно в този момент Каси усети как онази зла същност, която се беше устремила към тях, достигна границите на кристала. Тя изскочи от черепа и прелетя покрай загасналите димящи свещи. Каси нямаше представа как разбра това — наоколо цареше пълна тъмнина. Но го усети. Беше нещо по-тъмно от мрака. Профуча покрай нея, отвявайки косата й. Тя вдигна ръка, за да закрие лицето си, но нещото вече беше изчезнало.

В тъмнината прозвуча тих вик.

Сетне всичко отново заглъхна.

— Светнете лампите — каза някой задъхано.

Внезапно Каси осъзна, че вече може да вижда. Адам стоеше край ключа за осветлението. Всички лица в кръга бяха пребледнели и уплашени, с изключение на лицето на Ник. То беше безизразно както винаги.

Фей тъкмо се надигаше от пода, за да седне. Изглеждаше така, сякаш е била пометена от някаква невероятна сила. С пламнали от гняв очи тя се обърна към Шон:

— Ти ме бутна!

— Не, не съм! — Шон се огледа, търсейки подкрепа. — Тя се опитваше да се докопа до черепа! Протягаше се към него!

— Малък, лъжлив червей! Ти се опитваше да се откъснеш. Искаше да разрушиш кръга.

— Тя…

— Не, не съм!

— Стига! — извика Диана.

Адам отиде до нея.

— Няма значение кой какво е направил — рече той с напрегнат глас. Онова, което е важно, е тази… тази енергия… която избяга.

— Каква енергия? Навъсено попита Фей, докато оглеждаше лакътя си за синини.

— Онази, която го блъсна на пода — мрачно отвърна Диана.

— Аз паднах, защото този малък негодник ме бутна.

— Не — рече Каси импулсивно. След преживения шок беше започвана да трепери. — Аз също го усетих. Нещо излезе от черепа.

— О, ти си го усетила! Откога стана такъв експерт?

Фей й хвърли презрителен и присмехулен поглед.

Каси огледа останалите, които все още седяха, и съзря недоверие в очите им. Нима не го бяха усетили?

— Аз усетих… нещо — рече Мелани. — Нещо тъмно вътре в черепа. Някаква лоша енергия.

— Каквото и да беше, то излезе на свобода, когато разкъсахме кръга — каза Адам. После погледна към Диана. — Аз съм виновен. Не биваше да позволявам това да се случи.

— Искаш да кажеш, че е трябвало да запазиш черепа в тайна от нас — остро го поправи Фей. — За да го използваш сам.

— Какво значение има сега? — извика Лоръл от другата страна на кръга. — Ако нещо е било освободено от черепа, сега е там навън. И Бог знае какви ги върши.

— То е… лошо — рече Каси.

Искаше да каже, че е зло, но думата й се стори толкова мелодраматична. Въпреки това именно злонамерена сила беше усетила да ги връхлита. Някакъв импулс за унищожение.

— Трябва да го спрем — заяви Адам.

Сюзан си играеше с копчето на блузката си.

— Как?

Последва продължително и неловко мълчание. Адам и Диана се взираха един в друг, като че провеждаха някакъв тежък разговор без думи. Братята Хендерсън също обменяха негласно мисли помежду си. Не изглеждаха разстроени от това, че нещо злокобно и смъртоносно е навън на свобода. Всъщност двамата като че ли бяха доволни.

— Може би то ще докопа онзи, който е убил Кори — рече най-накрая Крис.

Диана се вторачи в него.

— Така ли мислиш? — Сетне изражението й се промени. — Това ли си мислеше, когато влизахме в него? Това ли му заповяда?

— Трябваше просто да разчетем последните отпечатъци — каза Мелани с гневен глас, който Каси чу за пръв път.

Братята Хендерсън се спогледаха и свиха рамене. По намръщеното лице на Дебора се прокрадваше усмивка. Сюзан продължаваше да се занимава с копчето си. Ник се изправи с каменно лице.

— Изглежда, това беше всичко за тази вечер — каза той безучастно.

Диана избухна:

— Знаеш ли, адски си прав! — извика тя и Каси се изуми от тона й. После грабна черепа с две ръце. — Сега това отива на сигурно място. Където му е и мястото. Трябваше да се досетя, че всички сте прекалено безотговорни, за да се справите с него. — Тя притисна черепа до гърдите си и излезе от гаража.

Фей се наостри подобно на котка, съзряла за секунда опашката на мишка.

— Не мисля, че беше любезно от нейна страна да ни говори така — каза тя глухо. — Не мисля, че ни вярва, а вие? Всички, които не искат да ни предвожда някой, който не ни се доверява, да вдигнат ръце.

Ако погледът можеше да наранява, то този, който й хвърли Мелани, щеше да я направи на парчета.

— О, Фей, защо не млъкнеш — каза тя с изтънчената си интонация. — Хайде, Лоръл — добави после и тръгна след Диана.

Каси, която не знаеше какво друго да стори, ги последва. Зад себе си чу как Адам казва тихо на Фей с едва овладян глас:

— Иска ми се да беше момче.

А Фей му отвърна, смеейки се дрезгаво:

— Ех, Адам, не знаех, че имаш такива предпочитания!

Диана поставяше черепа обратно в керамичния съд, когато Адам влезе. Той отиде при нея и я прегърна.

Тя се облегна на него за миг със затворени очи, но не отвърна на прегръдката му. Мигът отмина и Диана се отдръпна.

— Добре съм. Просто ме е яд на тях и ми трябва време да помисля.

Адам седна на леглото и прокара ръка през косата си.

— Трябваше да го запазя в тайна от тях — рече. — Заради моята глупава…

— Недей — прекъсна го Диана. — Нямаше да бъде редно да криеш от кръга нещо, което им принадлежи.

— А по-редно ли е да ги оставя да го използват с някаква злонамерена идиотска цел? — Диана се обърна и се подпря на шкафа. — Понякога — тихо промълви Адам — се чудя какво правим изобщо. Може би Древните сили трябва да бъдат оставени да спят. Може би грешим, като си мислим, че можем да се справим с тях.

— Силите са просто сили — уморено отговори Диана, без да се обръща. — Те не са нито добри, нито лоши. Само начинът, по който ги използваме, е лош или добър.

— Но може би никой не може да ги използва, без да го направи по лошия начин.

Каси стоеше и ги слушаше, копнеейки да бъде някъде другаде. Осъзна, че по някакъв ужасно вежлив начин Диана и Адам спорят. Срещна погледа на Лоръл и долови, че и тя също се чувства неловко.

— Не го вярвам — каза най-накрая Диана меко. — Не вярвам, че хората са толкова безнадеждни. Толкова зли.

Лицето на Адам изразяваше мрачно желание да бъде толкова уверен като нея.

Докато го наблюдаваше, Каси усети как нещо я жегна под лъжичката и й прималя. Огледа се къде би могла да седне.

Диана веднага се обърна.

— Добре ли си? Бяла си като платно.

Каси кимна и сви рамене.

— Малко съм замаяна… май че трябва да си вървя у дома…

Гневът в очите на Диана се стопи.

— Добре — каза тя. — Но не искам да се прибираш сама. Адам, би ли я изпратим? По плажа е по-бързо.

Каси отвори ужасено уста. Но Адам бързо кимна.

— Разбира се — отвърна. — Макар че не искам и теб да оставям сама…

— Няма да съм сама. Бих искала Лоръл и Мелани да останат — рече Диана. — Трябва да започнем да пречистваме този череп с есенции от цветя… — Тя погледна към Лоръл, после се обърна към Мелани: — и с кристали. Не ме интересува дали ще ни отнеме цялата нощ, искам всичко това да се свърши. Да се захващаме веднага! Нямаме време за губене.

Двете момичета кимнаха. Както и Адам.

— Добре — отвърна той.

На Каси, която беше стояла с отворена уста, изведнъж й хрумна нещо и също кимна. Ръката й несъзнателно се плъзна по предния джоб на джинсите й, за да напипа малката твърда бучка в него.

И ето че се озова сама на плажа с Адам.

Тази нощ нямаше луна. Звездите блестяха с безмилостно ледено сияние. Вълните ревяха и съскаха по брега.

Нямаше романтика. Всичко беше сурово и първично. Ако не бяха слабите светлинки от къщите на върха на скалите, щеше да си помисли, че двамата се намират на хиляди километри от цивилизацията.

Почти бяха стигнали тясната пътечка, водеща нагоре към Номер 12, когато той й зададе въпроса. Дълбоко в сърцето си Каси знаеше, че не би могла вечно да го избягва.

— Защо не искаше никой да знае, че сме се срещали и преди? — попита той простичко.

Тя си пое дълбоко дъх. Сега беше моментът да разбере дали става за актриса. Беше напълно спокойна, знаеше какво трябва да се направи и щеше да го направи. Заради Диана… и заради него самия.

— О, не знам — отвърна и се удиви колко нехайно прозвуча гласът й. — Просто не исках някой… като Сюзан или Фей например… да остане с погрешно впечатление. Нали нямаш нищо против? Не ми се стори толкова важно.

Адам я гледаше озадачено, колебаеше се, но после кимна.

— Щом така искаш, няма да го споменавам.

Заля я вълна на облекчение, но отвърна с нехаен тон:

— Добре, благодаря. А, между другото — тя бръкна в джоба си. — Исках да ти върна това. Заповядай. — Странно, пръстите й като че не искаха да пуснат камъка, но тя се насили да ги разтвори и да го пусне в ръката му. Халцедонът падна в дланта му и малките кристалчета сякаш уловиха част от звездната светлина. — Благодаря, че ми го зае — рече тя. — Но сега, когато вече официално съм вещица, вероятно ще се сдобия със собствени камъни, с които да работя. Освен това — Каси изви устни в усмивка — и за това не бихме искали някой да остане с погрешно впечатление, нали?

Никога преди в живота си не беше се държала така с момче — провокативно, безгрижно и уверено. Почти флиртуваше, преструвайки се в същото време, че това не означава нищо за нея. Никога не си беше представяла, че е толкова лесно. Предполагаше, че се получи, защото не беше искрена. Всъщност не тя стоеше там с него, а друго момиче, което не се боеше, защото най-лошото вече се беше случило и нямаше от какво повече да се страхува.

Крива усмивка се появи на устните на Адам, сякаш щеше несъзнателно да влезе в тона й, но почти мигновено се стопи. Взираше се напрегнато в нея и Каси се застави да го погледне приветливо и невинно, както през онзи августовски ден на плажа, когато трябваше да устои на изпитателния поглед на Джордан. „Повярвай ми — молеше се тя наум и за пръв път усети силата на собствените си мисли, която можеше да впрегне, за да накара нещата да се случат. — Вода и земя, море и пясък, чуйте моята повеля.“

„Повярвай ми, Адам. Повярвай ми. Повярвай ми.“

Той внезапно извърна очи към океана. Това за нейна изненада й напомни как се беше откъснала от хипнотизиращия поглед на Фей.

— Променила си се — каза той с почуда в гласа. Сетне се обърна и се втренчи отново напрегнато в нея. — Наистина си се променила.

— Разбира се. Сега съм вещица — отговори Каси. — Трябваше да ми кажеш това в самото начало… щеше да ми спестиш много неприятности.

— Не знаех. Долавях нещо в теб, но изобщо не ми хрумна, че може да си една от нас.

— Но вече всичко се нареди — бързо додаде Каси. Не й се искаше да говори за онова, което беше доловил в нея. Беше прекалено опасно. — Както и да е, благодаря, че ме изпрати. Тук горе е къщата ни.

С една последна усмивка тя се обърна и бързешком се заизкачва по тясната пътечка. Беше се справила! Обзеха я едновременно облекчение и слабост, докато изминаваше последните метри. Коленете й бяха омекнали. „О, слава Богу“, каза си тя, когато видя дома си и тръгна към него.

— Почакай — раздаде се зад гърба й звънък глас.

„Трябваше да се досетя, че няма да бъде толкова лесно“, помисли си Каси. Обърна се бавно, с безизразно лице.

Слабата звездна светлина огря лицето му, когато той се изправи на върха на склона и океанът остана зад гърба му. Тези високи скули, тези насмешливи устни. Но сега те не се усмихваха. Очите му бяха твърди и проницателни, излъчваха сила, която тя не разбираше и която я плашеше.

— Добра си — рече той. — Но аз не съм пълен глупак. Има нещо, което не ми казваш, и искам да знам какво е то.

— Не, не искаш. — Думите й се изплъзнаха сами от устните й. — Имам предвид… няма нищо, което да не ти казвам.

— Чуй ме — рече той и за неин ужас пристъпи по-близо. — Когато те видях за пръв път, не знаех, че си една от нас. Как бих могъл? Но знаех, че си различна от глупавата си приятелка. Че не си само поредното красиво момиче, а че си необикновено момиче.

„Красива? Решил е, че съм красива.“ Мислите й препускаха бясно. Започваше да губи самообладание._„Бъди хладна и безразлична. Учтиво заинтригувана. Не позволявай нещо да излезе наяве.“_

Сиво-сините очи на Адам блестяха, а на необикновеното му гордо лице беше изписан гняв. Но Каси беше най-смутена от горчивината, която прочете в очите му.

— Не беше като останалите момичета, които срещам навън… беше способна да приемеш загадъчното и мистичното без страх. Ти беше… отворена. Толерантна. Не изпитваше автоматична омраза към всичко различно.

— Не съм толкова толерантна, колкото Диана. Диана е най…

— Това няма нищо общо с Диана! — заяви той и Каси осъзна, че Адам наистина вярва в това. Той беше толкова почтен и прям, че едва ли би му хрумнало да извърши предателство. — Помислих си, че мога да ти се доверя. Дори да ти поверя живота си. И когато видях как се изправи срещу Джордан — момче, на практика два пъти по-високо и по-силно от теб, разбрах, че съм бил прав. Беше едно от най-смелите неща, които някога съм виждал… и всичко това за един непознат. Ти му позволи да те нарани заради мен, а дори не ме познаваше. — „Не издавай нищо — мислеше Каси. — Нищо.“ — А после усетих нещо необикновено, докато бях с теб. Някакво разбиране. Трудно ми е да го обясня, но оттогава не ми излиза от ума. Много мислих за теб, Каси. И нямах търпение да разкажа на Диана. Да й кажа, че е права, че има външни хора, на които можем да се доверим. Които могат да приемат магията. Диана от много време се опитва да убеди клуба в това. Исках да й кажа, че ти отвори очите ми за много неща. Откакто те срещнах, дори започнах да виждам по-ясно, когато излизах с рибарските кораби да търся инструментите на посветените. Докато хвърляхме мрежите, океанът сякаш започна да ми разкрива тайните си. Помагаше ми. Исках да разкажа на Диана за това и да разбера дали тя може да го обясни. И през цялото това време — рече Адам, свеждайки очи към Каси — нито веднъж не съм съжалил, че ти подарих халцедоновата си роза… макар че не беше една от нас. Надявах се никога да не попаднеш в беда и да не ти потрябва, но исках да съм до теб, ако се случи. Ако някога беше направила онова, което ти казах — да стиснеш силно в юмрук камъка и да мислиш за мен, — щях да разбера и да те открия, независимо къде се намираш. Мислех, че си необикновена.

Каси го слушаше замаяна и се питаше дали това беше истина. Колко пъти беше държала халцедона в ръцете си, но никога не беше следвала инструкциите му, защото не беше вярвала в магията.

— А сега се връщам у дома… и откривам, че все пак не си външен човек. Зарадвах се да те заваря тук и да разбера, че си станала част от кръга. И от онова, което каза Диана, ми стана ясно, че тя веднага е разбрала колко си необикновена. Но не можех да й кажа, че те познавам, защото поради някаква причина ти не искаше това. Уважих решението ти, държах си устата затворена и сметнах, че ще ми обясниш, когато можеш. А вместо това… — Той направи жест с ръка. — Получавам това. Цяла седмица ме отбягваш, а сега се държиш така, сякаш между нас никога нищо не се е случило. Дори призоваваш силите срещу мен, за да ме накараш да повярвам в една лъжа. И сега аз искам да знам защо.

Настъпи мълчание. Каси чуваше тихия ритмичен тътен на вълните долу. Вдишваше свежия студен нощен въздух. И най-накрая сякаш нещо я застави да вдигне поглед към Адам. Той беше прав, не можеше да продължи да го лъже. Дори да й се надсмееше, дори да започнеше да я съжалява, трябваше да му каже истината.

— Защото съм влюбена в теб — каза простичко и тихо.

И не извърна поглед.

Той не й се присмя.

Но се беше втренчил невярващо в нея. Сякаш не можеше да вникне в онова, което му бе казала.

— Онзи ден на плажа аз също изпитах нещо необикновено — продължи тя. — Сякаш бяхме… свързани по някакъв начин. Сякаш нещо ни привличаше един към друг. Сякаш принадлежахме един на друг. — Виждаше объркването в очите на Адам. Същият шемет я беше обзел, когато откри тялото на Кори. — Знам, че звучи глупаво. Дори не мога да повярвам, че ти казвам тези неща… но ти искаше да знаеш истината. Онова, което изпитах онзи ден на плажа, не беше хубаво, вече знам това. Ти си имаш Диана. Никой с ума си не би могъл да иска нещо повече. Но онзи ден… си внуших какви ли не глупости. Всъщност си мислех, че виждам нещо да ни свързва, нещо като сребърна нишка. Почувствах те толкова близък. Като че ли бяхме родени един за друг, и нямаше смисъл да се съпротивлявам…

— Каси — каза Адам.

Очите му бяха потъмнели от вълнение. Лицето му изразяваше… какво? Неверие? Отвращение?

— Сега знам, че не е истина — безпомощно каза тя. — Но тогава не го осъзнавах. Когато стоеше толкова близо до мен и ме гледаше, си помислих, че ние ще се…

— Каси.

Сякаш думите й бяха събудили някаква магия или възприятията й се бяха изострили. Затаи дъх, когато отново я видя. Сребърната нишка. Тя бръмчеше и блестеше, по-силна и звънтяща от всякога, и ги свързваше. Сякаш съединяваше сърцата им. Дишането й се беше учестило и тя вдигна поглед към Адам.

Очите й срещнаха неговите и в този миг разбра защо бяха така потъмнели. В тях имаше не неверие, а осъзнаване и почуда, от които краката й се подкосиха.

„Той си… спомня“ Вече виждаше в нова светлина онова, което се беше случило помежду им, и разбираше какво бе почувствал онзи ден.

Каси разбираше това така ясно, като че ли той го беше изрекъл. Долавяше всеки удар на сърцето му и възприемаше света през очите му. Дори можеше да види себе си така, както той я виждаше. Крехко свенливо създание с дискретна красота, като диво цвете в сянката на дърво, но със сърцевина от калена стомана. Успя да долови и чувствата, които изпитваше към нея…

Онова, което се случваше, беше невероятно. Светът беше застинал и в него съществуваха само те двамата. Очите на Адам бяха широко отворени, зениците му бяха станали огромни и на Каси й се стори, че пропада в тях, когато той я погледна. Един кичур от косата му беше паднал върху челото му… кичур от тази прекрасна, разбъркана и вълниста коса, обагрена във всички цветове на есента в Нова Англия. Приличаше на горски бог, излязъл под звездите, за да съблазни срамежлива горска нимфа, и беше неустоим.

— Адам — каза тя. — Ние…

Но така и не успя да довърши. Той беше прекалено близо до нея. Усещаше топлината му, усещаше как биополетата им се сливат. Той обви с длани лактите й. И тогава тя осъзна как бавно, много бавно я привлече към себе си, докато ръцете му не я обгърнаха напълно. Повече не можеха да се съпротивляват на сребърната нишка.