Посвещаването

8

— Ти си ми пратила бележката — рече Каси с равен глас.

Фей се усмихна със своята ужасяваща бавна усмивка.

— Някак си не бях уверена, че ще дойдеш, ако я подпиша със собственото си име.

„А аз се хванах — упрекна се Каси. — Явно тя е подучила онази Тина какво да ми каже… и аз налапах въдицата.“

— Харесаха ли ти малките подаръци, които получи? — Очите на Каси се наляха със сълзи. Не намери сили да отговори. Почувства се толкова изтощена, толкова безпомощна… — да не би напоследък да не спиш добре? — продължи Фей с дълбокия си гърлен глас. — Изглеждаш ужасно. Или пък може би сънищата ти те държат будна. — Каси се обърна, за да хвърли бърз поглед зад гърба си. Там имаше изход, но Сюзан го препречваше. — О, още няма да си ходиш — каза Фей. — Дори не си и мечтай да те пусна.

Каси се вторачи в нея.

— Фей, просто ме остави на мира…

— Иска ти се — каза Дебора и се изсмя.

Каси не разбираше какво става. Но тогава забеляза, че Фей държи в ръката си лист хартия. Беше пригладен, но се виждаше, че преди това е бил смачкан. Стихотворението й.

Гневът надви над изтощението й. Ядоса се толкова силно, че за миг, окрилена от яростта, се усети пълна с енергия. Хвърли се разплакана към Фей.

— Това е мое!

Фей се изненада. Залитна назад, избегна Каси и вдигна високо ръката, с която държеше листа, за да не я достигне.

Тогава някой хвана ръцете на Каси зад гърба й и ги стисна.

— Благодаря ти, Дебора — каза Фей леко задъхана. После погледна към Каси. — Явно дори малката бяла мишка може да ни изненада. Трябва да запомним това. Но сега — продължи тя — ще проведем литературно четене. Съжалявам, че обстановката не е по-подходяща, но какво да се прави? В тази сграда преди се провеждаха часовете по естествени науки, но вече никой не идва тук. Не и откакто Дъг и Крис допуснаха малка грешка по време на един опит по химия. Май познаваш братята Хендерсън — трудно е човек да не ги забележи. Добри момчета са, но са малко безотговорни. Без да искат, направиха бомба. — Сега, когато очите на Каси напълно привикнаха със светлината, тя видя, че стаята е опожарена. Стените чернееха от саждите. — Някои хора, естествено, смятат, че тук не е безопасно — продължаваше Фей, — затова държат сградата заключена. Но ние никога не сме позволявали на нещо толкова незначително да ни спира. Тук е уединено. Можем да вдигаме колкото си искаме шум и никой няма да ни чуе.

Дебора болезнено стискаше ръцете на Каси. Тя пак започна да се бори, когато Фей прочисти гърлото си и вдигна листа пред очите си.

— Да видим… „Моите сънища“ от Каси Блейк. Много оригинално заглавие, между другото.

— Нямаш никакво право… — каза Каси, но Фей не й обърна внимание.

Вместо това започна да чете с мелодраматичен глас:

— Всяка нощ лежа и сънувам единствения…

— Лично е! — изкрещя Каси.

— Който ме целуна и събуди моето желание…

— Пусни ме!

— Един час само бях с него…

— Не е честно…

— И вече сънищата ми са в плен на огъня. — Фей вдигна поглед. — Това е. Какво мислиш, Дебора?

— Смотано е — отвърна Дебора и стисна ръцете на Каси, която се опита да се отскубне. — Глупаво е.

— Е, не знам. Някои образи ми харесват. Огънят например. А ти харесваш ли огъня, Каси?

Каси застина. Бавният дрезгав глас вече звучеше различно. Беше в опасност.

— Мислиш ли за огъня, Каси? Сънуваш ли го? — Каси се загледа с пресъхнала уста във Фей. Очите с цвят на мед сияеха възбудени. — Искаш ли да видиш един номер с огън?

Каси поклати глава. Осъзна, че има неща, по-лоши от унижението. За пръв път тази седмица се страхуваше, но не за гордостта, а за живота си.

Фей завъртя хартията с ръка, оформяйки хлабава фуния. От горния ъгъл лумнаха пламъци.

— Защо не ни кажеш на кого е посветено стихотворението, Каси? Това момче, което те е събудило… кое е то?

Каси се изви, опитвайки да се отдръпне от горящата пред лицето й хартия.

— Внимавай — подигравателно рече Дебора зад гърба й. — Не я вдигай толкова близо до косата й.

— Какво имаш предвид под толкова близо? — попита Фей. — Може би толкова?

Каси трябваше да извие врат, за да избегне огъня. Малки пламтящи късчета хартия се разлетяха във всички посоки, оставяйки ярки сияещи следи. Каси усещаше горещината по кожата си.

— Оппа, ето това е близо. И без това мисля, че миглите й са прекалено дълги. Ти не мислиш ли така, Дебора?

Каси се бореше да се освободи, но Дебора беше изненадващо силна. И колкото повече се мяташе, толкова повече я болеше от хватката й.

— Пусни ме… — каза тя задъхана.

— А аз си помислих, че харесваш огъня, Каси. Погледни в пламъка. Какво виждаш?

Каси не искаше да се подчини, но огънят я привличаше. Логично беше досега хартията да е изгоряла, но вместо това тя продължаваше да пламти. „Жълт — помисли си Каси. — Пламъците са жълти и оранжеви. А не алени, както казват хората.“

Всичките й сетива се съсредоточиха върху огъня. Не беше в състояние да види нищо друго. Бузите й изпръхнаха от горещината. Хартията пукаше, докато огънят я поглъщаше, миришеше на изгоряло.

Сива пепел и жълт пламък. Синеещ в корена си като газова горелка. Огънят менеше формата си всяка секунда, над него се извиваше дим. Изливаше силата си…

Сила.

„Огънят е сила“, помисли си тя. Почти усещаше енергията в златния пламък. Различна от необятния покой на морето и небето или непоклатимата твърд на камъка. Огънят беше деен. Сила, която може да те погълне…

— Да — прошепна Фей.

Звукът извади Каси от унеса й. „Не полудявай.“ Фантазиите й за огъня изчезнаха. „Ето какво се случва, като не си доспиваш. Когато стресът стане прекомерен и си на края на силите си.“ Явно полудяваше.

Сълзи замъглиха очите й и се търкулнаха по страните й.

— О, тя все пак е само едно бебе — каза Фей и в тона й прозвуча отвращение и някакво разочарование. — Хайде, бебче, не можеш ли да се разревеш по-силно? Ако поплачеш достатъчно, може би ще успееш да го угасиш.

И тя приближи горящата хартия до лицето й. Все още хлипаща, Каси замята глава напред-назад. Огънят беше вече толкова близо, че сълзите й падаха със съскане върху него. Каси вече не можеше да мисли, беше ужасена. Като хванато в капан животно, отчаяно и жалко.

Мъртва, мъртва, мъртва, мъртва…

— Какво правите? Пуснете я… веднага!

Каси не можа да определи откъде дойде гласът. Цялото й същество беше съсредоточено върху огъня. Той се разгоря внезапно и угасна почти мигновено в мека сива пепел. В ръцете на Фей остана само парченце от обгорилата фуния.

— Казах да я пуснете!

Нещо сияйно се приближи до Дебора. Но не сияйно като огъня. Сияйно като слънцето. Или луната, която, пълна, е толкова ослепителна, че можеш да четеш на светлината й.

Това беше тя.

Момичето от жълтата къща, момичето с лъчистата коса. Напълно смаяна, Каси се втренчи в нея, сякаш я виждаше за пръв път.

Непознатата беше висока почти колкото Фей, но по нищо друго не приличаше на нея. Фей беше пищна, а тя — стройна, Фей беше облечена в червено, тя — в бяло. Вместо непокорна черна грива, момичето имаше дълга и права лъскава коса с цвета на светлината, струяща през прозореца.

И разбира се, беше красива, дори по-красива отблизо, отколкото отдалеч. Но хубостта й беше толкова различна от тази на Фей, че беше трудно да ги възприемеш като едно и също нещо. Красотата на Фей беше поразителна, но плашеща. Златните очи на Фей бяха забележителни, но от тях на човек му се искаше да побегне.

А това момиче приличаше на образ от стъклопис. Каси за пръв път зърна очите й, те бяха зелени и чисти, брилянтни, сякаш иззад тях струеше светлина. Нямаше никакъв грим, руменината по бузите й беше естествена.

Гърдите й се повдигаха тежко от възмущение, а гласът й, макар чист и мелодичен, беше изпълнен с гняв.

— Когато Тина ми каза, че е занесла онази бележка, веднага разбрах, че нещо става — каза тя. — Но това е вече прекалено. За последен път ти казвам, Дебора, пусни я!

Мотористката отпусна бавно и неохотно хватката около ръцете на Каси.

— Вижте това… можехте да я нараните — момичето с красивите коси направо беше побесняло. Извади хартиена кърпичка и избърса пепелта и сълзите от лицето на Каси. — Добре ли си? — попита тя нежно. — Каси беше в състояние единствено да я гледа. Сияйното момиче беше дошло да я спаси. Беше като в съновидение. — Изплашена е до смърт — каза то и се обърна към Фей. — Как можа, Фей? Как е възможно да бъдеш толкова жестока?

— Идва ми отвътре — измърмори Фей.

Очите й бяха помръкнали и враждебни. Също като лицето на Дебора.

— А ти, Сюзан… изненадваш ме. Не разбираш ли колко е лошо това? — Сюзан измънка нещо и извърна поглед. — И защо искате да я нараните? Коя е тя?

Непознатата прегърна покровителствено Каси през рамото и гледаше въпросително трите момичета. Никой не й отговори.

— Казвам се Каси. — Гласът й потрепери и тя се опита да го овладее. — Каси Блейк. Преди две седмици се преместих тук. Госпожа Хауард ми е баба.

Момичето изглежда се стъписа.

— Госпожа Хауард? От Номер 12? И ти живееш при нея?

Страхът жегна Каси. Спомни си реакцията на Джефри, когато той разбра къде живее. Каси щеше да умре, ако и това момиче приемеше новината по същия начин. Кимна отчаяно.

Светлокосата се извърна отново към Фей.

— Тогава тя е една от нас! Съседка! — добави остро, когато веждите на Фей скочиха нагоре.

— Едва ли — отвърна Фей.

— Тя е само наполовина… — започна да казва Сюзан.

— Млъкни! — отряза я Дебора.

— Тя ни е съседка — повтори светлокосото момиче. После погледна към Каси. — Съжалявам, не знаех, че си се нанесла там. Ако знаех — тя хвърли яден поглед към Фей, — щях да намина. Живея в долната част на „Кроухейвън Роуд“, на Номер 1. — И тя прегърна по-здраво Каси. — Хайде. Какво ще кажеш да те отведа у дома? — Каси кимна. С удоволствие щеше дори да скочи през прозореца, ако тя го поискаше. — Забравих да се представя — каза непознатата и се спря на път към стълбището. — Името ми е Диана.

— Знам.

Диана имаше синя хонда „Интегра“. Тя спря до нея и попита Каси дали не иска да вземе нещо от шкафчето си.

Момичето потрепери и поклати глава.

— Защо не?

Каси се поколеба. После й разказа. Всичко.

Диана стоеше със скръстени ръце и тупкаше все по-нервно с крак, докато слушаше историята. Зелените й очи бяха пламнали от възмущение.

— Не се притеснявай за това — каза накрая. — Ще се обадя на пазача да почисти шкафчето ти. Сега обаче трябва да те отведем оттук.

Тя потегли и й предложи да остави фолксвагена.

— Ще се погрижим за колата ти по-късно. — И Каси й повярва. Щом Диана казваше, че ще се погрижи за нещо, значи щеше да го направи.

Докато пътуваха, Каси мълчаливо се взираше в един кичур дълга коса, падащ над ръчната спирачка. Беше като коприна с цвета на слънцето. Или по-точно, на слънцето и луната. За миг някъде далеч в съзнанието й се събуди споменът за нечии други коси, които бяха обагрени в различни нюанси, но когато се помъчи да задържи образа, той й се изплъзна.

Не смееше да докосне кичура, въпреки че й се искаше да усети дали и на допир е като коприна. Вместо това се опита да се съсредоточи и да слуша какво й говори Диана.

— … не знам какво я прихваща Фей понякога. Тя просто не разсъждава. Не съзнава какви ги върши.

Погледът на Каси предпазливо се плъзна по лицето на момичето, тя беше уверена, че Фей знаеше много добре какво прави. Но не каза нищо.

Скоро паркираха пред красивата викторианска къща.

— Хайде — рече Диана и изскочи навън. — Да те почистим, преди да си идеш у дома.

Да я почистят? Разбра какво има предвид Диана, когато я въведе в една старомодна баня на втория етаж. Пуловерът на Каси, ръцете и джинсите й бяха целите в сажди. Косата й беше оплетена. Лицето й беше омазано с чернилка и набраздено от сълзите. Изглеждаше като дете, избягало от военен конфликт.

— Ще ти дам да облечеш някои мои дрехи, докато почистим твоите. А ти можеш да се измиеш тук. — Диана се суетеше наоколо, докато пълнеше с топла вода ваната, стъпила на четири метални лапи с големи нокти, и добавяше в нея нещо със сладък аромат, което правеше богата пяна. Извади сапун, кърпи, шампоан, при това толкова бързо, че Каси се смая. — Хвърли дрехите си навън, като се съблечеш. После можеш да си сложиш това — каза Диана и закачи пухкав бял хавлиен халат на закачалката на вратата. — Добре, готово.

Тя изчезна и Каси остана втренчена в затворената врата. Погледна към леко замъгленото от парата огледало, после към ваната. Цялото тяло я болеше и я тресеше. Мускулите й трепереха от напрежение. Горещата, сладко ухаеща вода изглеждаше чудесна и когато влезе във ваната, тя я обгърна и Каси неволно въздъхна от блаженство.

О, беше толкова приятно. Перфектно. Полежа така, наслаждавайки се на топлината, която се просмукваше в костите й, и на лекото ухание на цветя, изпълващо дробовете й. Водата като че ли отми и умората й и я освежи.

Взе гъбата и свали мръсотията от лицето и тялото си. Когато най-сетне излезе от ваната и се загърна в голямата бяла мъхеста хавлия, вече беше чиста, стоплена и напълно отпусната, нещо, което не беше усещала от седмици. Все още не можеше да повярва в реалността на всичко, което й се беше случило, но се почувства изпълнена със светлина.

Банята беше старомодна, но не и грозна. Дори беше очарователна с красивите кърпи, бурканчетата с разноцветни соли за вана и купите с нещо, което приличаше на изсушени цветя.

Обу меките бели чехли, които Диана й беше оставила, и излезе в антрето.

Вратата отсреща беше открехната. Каси колебливо почука и я отвори. Спря се на прага.

Диана седеше на перваза на прозореца с глава, наведена над сивия й пуловер, който лежеше в скута й. От перваза висяха прозрачни кристали. Когато слънчевата светлина се пречупваше в триъгълните им стени, те хвърляха в стаята отблясъци с цветовете на дъгата — лилави, зелени и яркооранжеви. Отраженията им се плъзгаха по стените, танцуваха по пода, по ръцете и косите на Диана, сякаш седеше в центъра на калейдоскоп. „Значи, затова прозорецът искреше“, каза си Каси.

Диана вдигна поглед и се усмихна.

— Влез. Тъкмо почиствах саждите от пуловера ти.

— О, той е кашмирен, няма да е лесно…

— Знам. Всичко ще бъде наред.

Диана взе отворената на перваза книга и я прибра в големия шкаф до стената. Каси забеляза, че заключи вратичката, сетне излезе с пуловера.

Каси любопитно погледна към перваза на прозореца. Никъде не видя препарат за петна. Само пакетче с изсушени цветя и колекция камъчета.

Стаята беше хубава. Старинни мебели и модерни вещи бяха съчетани умело, сякаш тук миналото и настоящето битуваха в хармония.

Драперията на леглото беше бледосиня, с нежни шарки на виещи се цветя, лека и ефирна. По стените вместо плакати от филми и снимки на кинозвезди висяха черно-бели репродукции. Мястото изглеждаше… стилно. Елегантно и артистично, но и удобно.

— Харесват ли ти? Картините?

Каси се обърна и видя, че Диана безшумно е влязла отново в стаята. Кимна, мъчейки се да отговори по някакъв по-интелигентен начин на това момиче, което очевидно стоеше много над самата нея.

— Какво е изобразено на тях? — попита тя, надявайки се, че отговорът не е нещо, което се предполага, че трябва да знае.

— Древногръцки богове. Или богини, по-точно. Това е Афродита — богинята на любовта. Виждаш ли купидоните и гълъбите около нея?

Каси се взря в жената на картината — беше се изтегнала на нещо като диван, изглеждаше красива и отпусната. Нещо в позата й… или пък оголената й гръд й напомни за Сюзан.

— А тази е Артемида. — Диана застана пред друго изображение. — Тя е богинята на лова. Никога не се омъжила и ако някой мъж я зърнел да се къпе, насъсквала кучетата си да го разкъсат.

Девойката на репродукцията беше слаба и гъвкава, със загорели ръце и крака. Беше коленичила и се прицелваше с лък. Тъмната й коса падаше на тежки вълни по гърба й, а изражението на лицето й беше предизвикателно. „Дебора понякога изглежда така“ помисли си Каси, а после се вгледа в последната картина и ахна.

— Тази коя е?

— Това е Хера, кралицата на боговете. Тя е можела да бъде доста… ревнива.

Каси можеше да се обзаложи, че е така. Младата жена беше висока и горда, с властни черти. Но всъщност вниманието на Каси грабнаха очите й. Те като че ли блестяха от картината и излъчваха страст, воля и заплаха. Като приклекнала хищна котка в джунглата…

Треперейки неконтролируемо, Каси обърна гръб на изображението.

— Добре ли си? — попита я Диана.

Каси кимна и преглътна. Сега, когато беше в безопасност, всичко сякаш се връщаше. Не само събитията от последния ден, но и от цялата изминала седмица. Всичката болка, всичките унижения. Провесената в шкафчето й кукла, сцената в столовата. Гумената змия. Играта на пиян морков с раницата й…

— Каси? — една ръка докосна рамото й.

Каси не издържа, обърна се и се хвърли в прегръдките на Диана, избухвайки в плач.

— Всичко е наред. Всичко ще бъде наред, наистина. Не се тревожи…

Диана я прегърна и я потупа по гърба. Всички сълзи, които Каси се беше въздържала да пролее пред майка си или баба си, сега бликнаха навън. Тя се вкопчи в Диана и захлипа като малко дете.

Чувстваше се като в спомените, които я връхлетяха в библиотеката. Сякаш отново беше на седем и майка й я успокояваше. Диана някак успя да я накара да повярва, че всичко ще се оправи.

Най-накрая спря да хлипа и вдигна глава.

— Знаеш ли — каза Диана и й подаде хартиена кърпичка, — защо не останеш за вечеря? Татко ще се върне късно… той е адвокат. Мога да извикам още две приятелки и да си поръчаме пица. Какво ще кажеш?

— О… страхотно — отвърна Каси и прехапа устни. — Направо страхотно.

— Можеш да облечеш тези дрехи, докато твоите съхнат, макар че сигурно ще са ти малко големи. Слез долу, когато си готова. — Диана замълча, смарагдовите й очи се спряха на лицето на Каси. — Има ли нещо?

— Не… не, но… — Каси се запъна и после гневно поклати глава. — Просто… защо си толкова мила с мен?

Все още всичко й се струваше като сън.

Диана се вгледа в нея за минута, после в очите й проблесна усмивка.

— Не зная… смятам, че ти самата си мила и го заслужаваш. Ако искаш, мога да се помъча да бъда гадна. — Каси отново поклати глава и усети как устните й се разтягат в усмивка. — И… — Диана гледаше някъде над нея, ясните й зелени очи изглеждаха замислени. — Ние всички сме сестри, знаеш ли?

Каси затаи дъх.

— Така ли? — прошепна тя.

— Да — твърдо заяви Диана, все още загледана нанякъде. — Да, така е. Въпреки всичко. — После изражението й се промени и тя погледна Каси. — Можеш да се обадиш на майка си от този телефон. — Тя кимна към апарата. — Аз ще сляза долу и ще поръчам пицата.

И Диана излезе от стаята.